Рома Етерна

РОМА ЕТЕРНА

РОБЪРТ СИЛВЪРБЪРГ

1203 О.Р. ПРОЛОГ

Историкът Лентул Ауфидий, който си беше поставил за цел да напише пълната биография на великия император Тит Галий, вече трета година изучаваше Имперските архиви в Палатинската библиотека. Всяка сутрин, шест дни в седмицата Ауфидий излизаше от дома си недалеч от Форума, изкачваше стръмния хълм, показваше личната си карта на Пазителя на архива и започваше ежедневното си ровене из големите шкафове, където се пазеха свитъците, отнасящи се до царуването на Тит Галий.

Задачата беше грандиозна. Тит Галий, възкачил се на престола след смъртта на лудия Каракала, беше управлявал Рим от 970 до 994 година и през това време беше реорганизирал напълно държавното управление, оставено от неговия предшественик в плачевно състояние. Някои провинции били обединени, други - разделени, данъчната система претърпяла сериозна реформа, армията била раздробена и преустроена от върха до редовите войници, за да може да се справи със заплахата от северните варвари. И така нататък. Лентул Ауфидий подозираше, че ще му се наложат още две или три години проучвания, докато най-сетне успее да започне писането.

Този ден щеше да бъде посветен - като всеки друг през последните две седмици - на шкаф 42, в който се съхраняваха документите, отразяващи религиозната политика на Тит Галий. Императорът бил много загрижен, че в империята бързо се разпространявали мистичните ориенталски култове - поклонението на Митра бикобореца, на богинята-майка Кибела, на египетския Озирис и редица други. Той се боял, че ако тези чужди религии успеят да пуснат корени в Рим, това ще отслаби държавата му. Ето защо направил всичко по силите си да ги ограничи, без да губи доверието на поданиците си - обикновените хора, които ги почитали. Задачата била твърде деликатна и той успял приживе да я осъществи само частично. Честта да я довърши се паднала на неговия племенник и наследник, император Галий Марций, въвел култа към Юпитер Император с цел да измести всички останали религии.

Когато Ауфидий се добра до шкаф 42, там вече работеха. Трябваха му няколко мига да познае своя стар приятел и колега Хермоген Целер от Триполи във Финикия, който беше може би най-големият познавач на източните религии в Империята. Ауфидий, който иначе си пишеше от време на време с Целер, не го беше виждал много години и не знаеше, че има намерение да посети столицата. Двамата мъже се прегърнаха дружески и тутакси се впуснаха да обсъждат текущите си изследвания за огорчение на библиотекарите.

- Тит Галий? - повтори Целер. - А, да, изумителна история.

- А ти?

- Египетските евреи. Забележителни хора! Потомци на номадско племе от пустинята.

- Кажи-речи, нищо не знам за тях - призна Ауфидий.

- А би трябвало, би трябвало! - възкликна Целер. - Ако при тях работите се бяха развили по-иначе, кой знае какъв път би могла да поеме собствената ни история!

- Моля ви, уважаеми, моля ви! - сгълча ги един от библиотекарите. - Тук работят и други учени. Ако се налага да разговаряте, отвън имате на разположение цяла зала.

- Трябва по-късно да поговорим - рече Ауфидий.

Разбраха се да се срещнат за обяд.

Оказа се, че Целер има да сподели хиляди неща за своите евреи и по време на обеда говореше, кажи-речи, само за това. Особено го беше изумила тяхната страстна вяра в един-единствен надменен бог, недостижим и суров, който им наложил сложен кодекс от закони, обхващащи всичко: като се започне от начина, по който би трябвало да говорят за него (било забранено да се споменава всуе името му), и се стигне до храната, която имат право да ядат всеки един ден от седмицата.

И тъй като били упорито и саможиво племе, те често си имали неприятности със съседите. След като завоювали голяма част от Сирия Палестина, евреите, които наричали себе си и израелити, основали там царство, но били покорени от египтяните и се превърнали в роби в земята на фараоните. Това продължило стотици години. Но Целер беше открил критичен момент в тяхната история преди горе-долу седемнайсет века, когато един необикновено надарен вожд на име Мойсей - Моше на техния език - се опитал да изведе народа си от Египет, за да се върнат в някогашната си родина Палестина, за която вярвали, че им е обещана от техния бог за вечни времена.

- И какво станало тогава? - попита Ауфидий вежливо, макар да не намираше нищо кой знае колко интересно в тази история.

- Този техен велик "изход" бил ужасен провал. Мойсей и повечето водачи били избити, а оцелелите юдеи били върнати обратно в робство.

- Не мога да разбера...

- Да, но аз разбирам! - възкликна Целер и подпухналото му валчесто лице светна от фанатичен плам. - Помисли си за възможностите, драги ми Ауфидий! Да речем, че юдеите наистина успяват да стигнат Сирия Палестина. И този път се установяват трайно там - в тази люлка на мистично плодородие и култове към земята. А много столетия по-късно някой съчетава свирепия религиозен фанатизъм на юдеите с домораслата палестинска вяра в прераждането и възкресението, почерпена от египетския култ към Озирис - и се ражда нова религия, проповядвана от несъкрушим пророк. И не в далечния Египет, а в провинция на Римската империя, далеч по-тясно свързана със сърцето на държавата. И тъкмо защото Сирия Палестина по онова време е провинция на Римската империя, а римските граждани имат по-голяма свобода на придвижване, този култ се разпространява в самия Рим, както много други преди него.

- Е и ? - подметна Ауфидий, този път заинтригуван.

- И той побеждава всичко останало, което нито Кибела, нито Митра, нито Озирис са успели да сторят. Пророците му проповядват всеобща любов и поделяне на богатството между всички хора - особено последното. Цялото имущество трябва да е общо достояние. Бедните в Империята се тълпят в храмовете на този култ. Всичко се обръща с главата надолу. Императорът е принуден да го признае и дори сам да го приеме по политически съображения. Тази религия се възцарява над всичко - самите основи на римското общество са подкопани от религиозни предразсъдъци. Докато накрая Империята, изглозгана от тази нова философия, рухва под напора на варварите, които от край време се навъртат по границите й...

- Точно това се е опитвал с всички сили да предотврати Тит Галий.

- Да. Ето защо в новата си книга съм описал свят, в който изходът на юдеите от Египет е успял, въпросната нова религия се е зародила и е заляла Империята...

- Знаеш ли - изрече Ауфидий, като с мъка сдържаше прозявката си, - всичко това са фантазии. В крайна сметка нищо подобно не се е случило. И трябва да признаеш, Целере, не би могло да се случи.

- Може и да е така, а може и да не е. Но да размишлявам върху тези неща е добра гимнастика за ума ми.

- Да - кимна Ауфидий, - не се и съмнявам. Аз обаче предпочитам да разглеждам нещата такива, каквито са. Никога подобен култ не е прониквал в нашия обичан Рим, а Империята е силна и непоклатима, затова да въздадем хвала на несъществуващия Юпитер или в който там бог се правиш, че вярваш. А сега, ако нямаш нищо против, искам да споделя с теб някои свои открития, свързани с данъчните реформи на император Тит Галий...

1282 О.Р.: С ЦЕЗАР В ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ

Току-що пристигналият посланик на Източния император беше доста по-млад от очакванията на Фауст - въздребен, с изящно телосложение и почти момичешка хубост, но очевидно много способен и с бърз ум. Човек, когото трябваше да държи под око. Имаше и нещо плашещо у него, макар на пръв поглед да не биеше на очи. Беше блестящ във великолепните си непроницаеми доспехи. Изисканата леност в съчетание със скрита сила караше високия, тромав и червендалест Фауст, започнал да пълнее откъм талия и да изтънява откъм коса, да се чувства истински плебей независимо от пищното си родословие.

Тази сутрин Фауст, чиято задача като служител в Канцеларията беше да посреща в столицата тъкмо такива важни гости, бе отишъл до Остия, за да посрещне на Имперския кей гръцкия посланик, който беше минал през Сицилия и Неапол, и да го придружи до апартаментите му в стария дворец на Северите, където отсядаха пратениците от източната половина на Империята. Сега беше моментът да се сближи с новодошлия. Двамата се гледаха през изящната маса с ониксов плот в Малката колонна зала, която някой от предишните императори беше превърнал в голяма до неудобство гостна. Тук протоколът изискваше да обменят любезности и да си побъбрят на светски теми. Фауст нареди да донесат вино - едно от тежките изискани вина от лозята на Галия Транзалпина.

Двамата известно време се наслаждаваха на вкуса му. Не след дълго Фауст заговори, решен час по-скоро да приключи с най-деликатната част от задачата си.

- За съжаление принц Херакъл трябваше спешно да замине за северната граница, ето защо се наложи да отменим вечерята. Затова пък ще си свободен тази вечер и ще можеш да си починеш след дългото пътуване. Сигурен съм, че няма да имаш нищо против.

- Така ли? - устните на пратеника за миг се свиха в тънка черта.

Очевидно беше смутен, че още първата вечер в Рим е оставен на произвола на съдбата. Той се загледа в идеално оформените си нокти, а когато вдигна поглед, в очите му се долавяше тревога.

- Значи няма да се срещна и с императора, така ли?

- Императорът е много болен и не е в състояние да се срещне с теб тази вечер, а може би и следващите дни. Принц Херакъл се е нагърбил с голяма част от задълженията му, ето защо заминаването му днес беше неизбежно. Но в негово отсъствие твой домакин и другар ще бъде по-младият брат Максимилиан. Сигурен съм, че ще ти се стори забавен и очарователен, господарю Менандър.

- За разлика от брат си, предполагам - хладно изрече гръцкият посланик.

Така си е, помисли си Фауст. Но да кажеш подобно нещо беше нечувана грубост. Фауст трескаво се опитваше да разбере какво се крие зад думите на дребния мъж. В края на краищата Менандър беше дошъл да уговори брака между сестрата на своя владетел и принца, за когото току-що се беше изказал с такова неуважение. Когато един обигран дипломат като този лъскав грък си позволяваше подобна вопиюща нетактичност, обикновено имаше доста сериозна причина. Може би Менандър просто даваше израз на раздразнението си, че принц Херакъл така безотговорно е изчезнал, вместо да го посрещне при влизането му в Рим.

Фауст обаче не можеше да допусне да бъде въвлечен в по-нататъшни сравнения. Той си позволи само бегла усмивка - едва доловимо помръдване на крайчеца на устните, което беше научил от младия си приятел Цезар Максимилиан.

- Признавам, че двамата братя са доста различни. Искаш ли още вино, господарю мой Менандре?

Този въпрос доведе до нова промяна в тона на разговора.

- Без формалности, умолявам те! Нека бъдем приятели. - Гостът се настани по-уютно и гласът му прозвуча задушевно: - Наричай ме Менандър, а аз ще те наричам Фауст. Какво ще кажеш, приятелю? А, да разбира се, ще пийна още вино. Великолепно е! В Константинопол нямаме такова. От какъв сорт е?

Фауст стрелна с поглед чакащия прислужник, който побърза да напълни чашите.

- Галско е - отвърна той. - Забравих му името.

По лицето на гърка пробяга сянка на видимо неудоволствие, но той бързо успя да го скрие. И все пак недостатъчно бързо. Беше хванат натясно - да хвали така горещо едно нищо и никакво провинциално вино! Но в намеренията на Фауст не влизаше да поставя госта в неловко положение. Нямаше да спечели нищо, ако накараше една толкова могъща и потенциално полезна особа като посланика на източния владетел да се чувства в небрано лозе.

Работите вървяха от зле по-зле. Фауст трескаво мислеше как да изглади неловкостта.

- Днес Галия е сърцето на винопроизводството ни. Казвали са ми, че в избите на императора почти няма италиански вина. Представяш ли си? А тези червени галски вина са любимите на негово императорско величество, уверявам те.

- Ще трябва, докато съм тук, да набавя известно попълнение за избите на негово величество Юстиниан - каза Менандър.

Отново отпиха в мълчание. Фауст имаше чувството, че ходи по оголено острие.

- Разбрах, че за пръв път посещаваш Рим, така ли? - попита той, когато мълчанието се проточи повече от обичайното. След като Менандър пръв му предложи да оставят официалностите настрана, трябваше да внимава тонът му да бъде достатъчно задушевен.

- За пръв път, така е. По-голямата част от кариерата ми премина в Египет и Сирия.

Фауст се зачуди колко ли продължителна ще да е тази кариера. Менандър изглеждаше на двайсет и пет - е, в най-добрия случай трийсет. Разбира се, тези гладки мургави гърци, излъскани, по ориенталски напомадени и намазани с благовония, често изглеждаха по-млади от годините си. За Фауст, който беше минал петдесетте, ставаше все по-трудно да определи точно възрастта - всички около него в двора му изглеждаха толкова ужасяващо млади, тълпа от момчета и момичета. От онези, които управляваха Империята в младостта му, не беше останал никой, освен самотния стар император, но напоследък, кажи-речи, не го виждаха. Царедворците, връстници на Фауст, се бяха устроили удобно по-далеч от столицата - живите все още. Той самият беше поне десет години по-стар от министъра, който ръководеше Канцеларията. На най-добрия му приятел тук, Максимилиан Цезар, му предстояха още години, докато стигне и половината от възрастта му. Открай време Фауст говореше за себе си като за останка от една отминала епоха и това си беше самата истина, защото само преди три династии семейството му беше властвало над империята. Ала тази фраза напоследък беше добила за него ново горчиво звучене, защото беше надживял не само величието на фамилията си, а и собствените си съвременници.

Беше донякъде обезпокоително, че Юстиниан е пратил един съвсем млад и очевидно неопитен посланик на толкова деликатна мисия. Но Фауст подозираше, че ще сбърка, ако подцени този човек. Е, сега поне имаше удобен случай да заглади част от проблемите, до които ненавременното отсъствие на Херакъл можеше да доведе през следващите няколко дни, тъй като младият пратеник идваше за пръв път в столицата и не знаеше нищо за нея.

Той плесна театрално с ръце.

- Как ти завиждам, приятелю Менандре! Да видиш за пръв път Рим в цялото му великолепие! Какво преживяване ще бъде това за теб! Ние сме родени тук и го приемаме за даденост, затова не можем да го оценим както подобава. Величието му. Блясъка му.

Така, така, помисли си, да препуска с Максимилиан от единия край на града до другия, докато се върне Херакъл. Ние ще го заслепим с чудесата си и много скоро ще го накараме да забрави колко неучтив е бил нашият принц.

- Докато чакаш Цезар да се върне - продължи той, - ще ти организираме пълна обиколка на града. Всички големи храмове, амфитеатъра, баните, Форума, Капитолия, дворците, чудесните градини...

- Пещерите на Тит Галий - неочаквано го прекъсна Менандър. - Подземните храмове и светилища. Пазара на магьосниците. Катакомбите на свещените халдейски проститутки. Купела на баптаите. Лабиринта на менадите. Каверните на вещиците.

- А, значи си чувал и за тези места?

- Кой не е чувал за подземията на Рим? Цялата Империя говори за тях.

За миг лъскавата му метална фасада изгуби застрашителния си вид. Сега в очите му се четеше нещо друго, някакво неприкрито момчешко нетърпение. И без съмнение под външния блясък прозираше дяволитост. Тихо и задушевно Менандър изрече:

- Да ти призная ли нещо, Фаусте? Великолепието ме отегчава. Изпитвам някакво влечение към низкото. Всички тези потайности, с които Рим е известен, тъмната утроба на града, уличниците и магьосниците, циркаджиите, оргиите и пазарите за крадени вещи, странните светилища на чудатите ви култове - потресен ли си, Фаусте? Сигурно е ужасно недипломатично да си го призная. Не ми трябват обиколки из храмовете. Но след като имам няколко дни, преди да се заема със сериозна работа, искам да видя другата страна на Рим, тайнствената, тъмната страна. В Константинопол имаме достатъчно храмове и дворци, имаме си и бани, и всичко останало. Великолепен блестящ мрамор, докъдето поглед стига, накрая чак ти идва да молиш за милост! Истинските подземни тайни, мръсните, вонящи, лъхащи на гнило подземия - това е, което наистина ме интересува, Фаусте. В Константинопол сме изкоренили всичко това. Смята се за упадъчна разюзданост.

- И у нас е така - тихо продума Фауст.

- Да, но вие го допускате! И дори му се наслаждавате! Или поне така твърдят, а източникът ми е напълно надежден. Вече ти казах, че по-рано съм живял в Сирия и Египет. Което ще рече, древният Изток, хиляди години по-стар от Рим или Константинопол. Повечето странни култове произхождат оттам. И тъкмо там се зароди интересът ми към тях. Онова, което съм видял, чул и правил в градове като Дамаск, Александрия и Антиохия... Но днес Рим е средището на всичко това, истинска столица на чудесата! И ще ти кажа, Фаусте, ако има нещо, което искам...

Той внезапно замълча насред дума. Видът му беше смутен и донякъде скован.

Накрая поклати глава.

- Това вино... Не биваше да го пия толкова бързо. Явно е по-силно, отколкото си мислех.

Фауст се пресегна през масата и нежно докосна ръката на младия мъж.

- Не се бой, приятелю. Твоите откровения не ме карат да се чувствам неловко. Аз самият неведнъж съм бил в Подземията, принц Максимилиан също. И докато чакаме завръщането на принц Херакъл, двамата с него ще ти покажем всичко, което би пожелал да видиш.

Той се изправи и се отдръпна няколко крачки, та да не създава у полулегналия пратеник впечатление, че му се натрапва, и да го подплаши. След неубедителното начало беше успял да спечели известно предимство, но не биваше да прекалява.

- Сега те оставям. Изминал си дълъг път и сигурно ще искаш да си починеш. Това тук са слугите ти. Освен доведените от теб от Константинопол, тези мъже и жени - Фауст кимна към робите, които бяха застанали чинно настрана, в по-тъмната част на залата - са изцяло на твое разположение, ден и нощ. Те са твои и ще изпълнят всяко твое желание. Абсолютно всяко, уважаеми Менандре.

Паланкинът и носачите го чакаха отвън.

- Отнесете ме до жилището на Цезар! - енергично нареди той и се настани вътре.

Носачите знаеха за кой Цезар става дума. В Рим много персони с висок произход имаха право да носят тази титла, като се започне от императора. Самият Фауст имаше известно основание да претендира за нея. Напоследък обаче беше прието с нея да се назовават само двамата синове на император Максимилиан II. Носачите може и да не знаеха, че по-големият син не е в града, но бяха достатъчно съобразителни да се сетят, че господарят им едва ли ще иска да посети мрачния и скучен Херакъл. Без съмнение ставаше дума за очарователно разпуснатия по-малък син Максимилиан Цезар. Принц Максимилиан, скъпият, верен приятел и другар, а в момента и единственият близък човек на стареещия и самотен дребен служител в императорския двор Фауст Флавий Константин Цезар.

Максимилиан живееше в по-отдалечената част на Палатина в дворец от розов мрамор, със сравнително скромни размери, който от пет-шест поколения беше резиденция на по-младите синове на императора. Принцът - светлокос, синеок, дългокрак младеж, висок колкото самия Фауст, но строен и мускулест за разлика от своя тежък и започнал да пълнее приятел, при влизането му се надигна от дивана, прегърна го другарски и му подаде висока чаша с охладено бяло вино. Това, че Фауст в продължение на час и половина беше пил червено вино с гръцкия пратеник, сега нямаше значение. В качеството си на особа с царска кръв Максимилиан имаше достъп до най-добрите императорски изби, а предпочитанията му бяха на страната на редките бели вина от Албанските хълмове - колкото по-стари, по-сладки и по-студени, толкова по-добре. Когато беше с него, Фауст също пиеше бяло вино от Албанските хълмове.

- Погледни ги! - възкликна принцът, без да изчака приятелят му да привърши с похвалите за качествата на виното.

Измъкна отнякъде дълга, добре натъпкана торбичка от червено кадифе и с широк жест пръсна на масата съдържанието й - малък искрящ водопад от скъпоценни камъни, преплетени огърлици, обици, пръстени, медальони, опали с филигранен златен обков, от всякакъв вид и размер - розови, млечнобели, искрящозелени, антрацитовочерни, кървавочервени. Максимилиан възторжено ги загреба с шепи и ги остави да изтекат между пръстите му. Очите му блестяха, сякаш тази сияеща красота го беше омагьосала.

Фауст се взираше озадачен в пръснатите лъскави дрънкулки. Вярно, някои от тях бяха изключително красиви, но възторгът на Максимилиан му се струваше прекален. Кое беше очаровало толкова принца?

- Много са хубави - каза той. - Да не би да си ги спечелил на игралната маса? Или си купил всички тези дрънкулки за подарък на някоя от твоите красавици?

- Дрънкулки! - възкликна Максимилиан. - Това са камъните на Кибела! Съкровището на върховната жрица на Великата майка! Не са ли прекрасни, Фаусте? Евреинът ми ги донесе току-що. Естествено, крадени са. От главното светилище на богинята. Ще ги поднеса на снаха си като сватбен подарък.

- Крадени? От светилището? Кое светилище? Кой евреин? За какво говориш, Максимилиане?

Принцът се изсмя и натика един от най-големите медальони в месестата длан на Фауст, после сключи пръстите му около него.

- Подръж го - смигна той на смаяния си приятел. - Стисни го здраво! Почувствай как пулсиращата магия на богинята се влива в теб. Надърви ли го вече? Точно това трябва да стане, Фаусте. Тe са амулети на плодовитостта. И са с огромна сила. В светилището ги носи жрицата и всеки, когото докосне с такъв камък, се превръща във вулкан от мъжка мощ. Принцесата на Херакъл ще зачене още първия път, когато той проникне в нея. Имам пълна гаранция. Династията ще бъде продължена. Ще направя тази дребна услуга на моя студен безполов брат. Ще обясня всичко на неговата възлюбена и тя ще знае какво да прави. А, какво ще кажеш? - Максимилиан потупа Фауст по корема. - Усещаш ли нещо между краката, старче?

Фауст му върна медальона.

- Усещам, че този път май прекаляваш. От кого взе тези неща? От Даниел бар-Хип, нали?

- Разбира се, от кого другиго!

- А той откъде ги е взел? Откраднал ги е от храма на Великата майка, нали? Промъкнал се е през нощта през пещерата и е влязъл в храма, когато жриците не са могли да го видят.

Фауст притисна длани към очите си и шумно издиша. Беше потресен - нещо доста необичайно за него. Максимилиан беше единственият човек в империята, способен да го накара да се почувства скучен стар глупак.

- В името на Юпитер Всемогъщия, Максимилиане, кажи ми как можеш да поднесеш нещо крадено като сватбен дар? И то на царска сватба! Не разбираш ли, че ще се вдигне шум оттук чак до Индия, когато жриците забележат липсата?

Максимилиан се подсмихна с дяволитата си, малко загадъчна усмивка и заприбира скъпоценностите в торбичката.

- Започваш да оглупяваш с възрастта, старче! Да не мислиш, че камъните са откраднати вчера? Всъщност станало е по времето на Марк Анастасий, което е било преди... колко беше, май двеста и петдесет години? И светилището изобщо не е тук, а някъде във Фригия, където и да се намира това. Оттогава са минали през петима легални собственици, което е напълно достатъчно, за да престанат да бъдат "крадени". Освен това платих за тях в злато. Казах на евреина, че ми трябва хубав сватбен подарък за булката на по-големия Цезар, и той ми обясни, че се продавала тази малка сбирка. Дадох му за нея толкова златни слитъци, колкото тежат двама Фаустовци, и той отиде право в Пещерата на златарите, за да уреди сделката. И ето ги тук. Иска ми се да видя лицето на брат ми, когато поднеса този дар на любимата му Сабатия - дар, наистина достоен за царица. А после ще му разкрия особената им сила. "Любими братко! - изрече Максимилиан високо, с надута тържественост. - Помислих си, че сигурно ще имаш нужда от известна помощ през първата брачна нощ, затова те съветвам съпругата ти да си сложи този пръстен и тази гривна и да окачи този медальон между гърдите си..."

Фауст усети първите признаци на главоболие. Имаше моменти, когато дори и на него развинтеното въображение на Цезар му идваше в повече. Той мълчаливо си наля още вино и го изпи на дълги, бавни глътки, после се приближи до прозореца и застана с гръб към принца.

Можеше ли да бъде сигурен, че Максимилиан му казва истината за произхода на тези скъпоценности? И дали наистина бяха взети от светилището преди векове, или някой току-що ги беше отмъкнал? Само това ни липсва, помисли си. В самия разгар на пазарлъка за един военен съюз, от който имат отчаяна нужда и който трябва да последва незабавно след сватбата на западния принц и източната принцеса, набожният и изключително добродетелен Юстиниан открива, че братът на зет му с лека ръка е поднесъл на сестрата на източния император краден и светотатствен сватбен дар. Дар, който полицията може би тъкмо в този момент усилено търси.

Вниманието на Максимилиан все още беше погълнато от камъните. Фауст не му обръщаше внимание. От здрача навън долетя свеж полъх и донесе смесица от възхитителни аромати - на канела, пипер, мускатово орехче, печено месо, хубаво вино, тежки благовония, нарязан лимон. Всички чудесни аромати от нечий щедър пир. Това му подейства ободряващо.

Повлиян от този благотворен ветрец, наситен с благоухание, Фауст усети как угризенията и страховете му се стопяват. Нямаше от какво да се притеснява. Вероятно сделката наистина беше законна. Но дори опалите да бяха откраднати от светилището на Великата майка, какво биха могли да направят шепа разярени жрици, щом полицията не би дръзнала да посегне на императорското семейство? А това, че дарът на Максимилиан имаше възбуждащо действие, би било хубава шегичка за сметка на важния му, надут брат.

Фауст усети как го залива вълна на обич към неговия приятел. За кой ли път принцът му показа, че макар и два пъти по-млад, по хитрост и изобретателност му е равен, а това говореше много.

- Между другото, пратеникът показа ли ти неин портрет? - попита Максимилиан.

Фауст го погледна през рамо.

- А трябва ли? Няма аз да се женя за нея.

- Просто съм любопитен. Чудя се дали наистина е толкова грозна, колкото разправят. Чувал съм, че много приличала на брат си, а Юстиниан има конско лице. При това е доста по-стара от Херакъл.

- Така ли? Не съм чул.

- Юстиниан сигурно е към четирийсет и пет. Каква е според теб вероятността да има сестра на осемнайсет или двайсет?

- Може да е на двайсет и пет.

- Но по-вероятно наближава трийсет и пет, ако не и повече. Херакъл е на двайсет и девет. Брат ми се готви да се ожени за една грозна старица. И нищо чудно тя да не може вече да ражда. Някой замислял ли се е за това?

- Грозна старица, обаче е сестра на източния император - напомни му Фауст. - И благодарение на това ще създаде кръвна връзка между двете половини на царството, а това ще е от първостепенно значение, когато поискаме от Юстиниан няколко легиона, за да ни помогнат да спрем варварите на север. Нашите приятели готите и вандалите отново ни притискат. Не е толкова важно дали тя е на детеродна възраст или не. Знаеш, че наследниците могат и да се осиновяват.

- Да, разбира се. Но дали наистина тази голяма цел, военният съюз, е чак от такова значение, Фаусте? Ако смрадливите варвари се върнат да ни притесняват, не можем ли да се справим с тях и сами? На баща ми това му се удаде блестящо през четирийсет и втора, когато те пак се навъртаха около границите ни, нали така? Да не говорим за онова, което е успял да стори с Атила и неговите хуни дядо му само петдесетина години по-рано!

- Четирийсет и втора беше много отдавна - възрази Фауст. - Сега баща ти е стар и болен, талантливи пълководци също не се намират под път и над път.

- А Херакъл? Той би могъл да изненада всички ни.

- Херакъл? - повтори Фауст.

Тази мисъл го слиса - надменният, раздразнителен, аскетичен Херакъл Цезар да командва армия на бойното поле! Дори шумният и недисциплиниран присмехулник Максимилиан би могъл да измисли по-добра кандидатура за ролята на пълководец.

- Ще ти напомня, драги ми Фаусте - театрално изпръхтя принцът, - че ние сме династия от воини. В нашите вени тече кръвта на герои.

- Да, героят Херакъл! - язвително изрече Фауст и двамата се разсмяха.

- Добре де, съгласен съм. Помощта на Юстиниан май наистина ни е нужна. И така, брат ми се жени за грозната принцеса, брат й ни помага да пометем косматите диваци на север веднъж завинаги и цялата империя поема към едно светло бъдеще без войни, ако не се смята някое и друго спречкване с персите, но те са проблем на Юстиниан, а не наш. Е, така да бъде. Пък и какво ме интересува как изглежда жената на Херакъл? Него самия едва ли го е грижа.

- Прав си.

Всеизвестно беше, че наследникът на трона не питае кой знае какъв интерес към жените.

- Разправят, че камъните на Великата майка съдържали някакво вещество, което ще помогне на бял свят скоро да се появи нов малък Цезар, да се надяваме. След което той вероятно повече няма да я докосне с пръст - за свое огромно облекчение... - Максимилиан се изправи, за да напълни чашите. - Между другото, наистина ли е заминал, за да провери готовността на войската на север?

- Това е официалната версия, но имам някои подозрения. По-вероятно се е скрил в горите си да половува някой и друг ден, та да отложи проблема със сватбата, доколкото е възможно. - Това беше единственото всеизвестно удоволствие на Цезар Херакъл - да преследва неуморно и настървено елени, глигани, лисици и зайци. - Трябва да ти кажа, че гръцкият пратеник беше сериозно обиден, когато разбра, че принцът е избрал тъкмо седмицата на неговото пристигане, за да напусне града. И ми даде много ясно да разбера колко е ядосан. Което всъщност е и поводът за посещението ми тук. Имам работа за тебе. Нашата задача сега ще бъде да забавляваме посланика, докато Херакъл благоволи да се върне.

Максимилиан лениво вдигна рамене.

- Може и да е твоя работа, но защо пък моя, стари приятелю?

- Защото мисля, че ще ти хареса, когато разбереш за какво става дума. Освен това вече му казах, че и ти ще дойдеш, и няма да посмееш да ме изоставиш. Пратеникът иска да направи обиколка на Рим, но не по обичайните туристически маршрути. Иска да хвърли едно око на Подземията.

Очите на Цезар се разшириха.

- Така ли? Посланик, който иска да отиде там?

- Той е млад и е грък. Може да си пада малко извратен или поне да му се иска да е такъв. Казах му, че ще му покажем храмовете и дворците, но той пожела да види пещерите и бардаците. Пазара на магьосниците, каверните на вещиците и в този дух. "Имам някакво влечение към низкото" - това бяха думите му. - Имитацията на Фауст беше горе-долу добра, поне що се отнася до провлечения изговор и източния акцент на Менандър. - "Тъмната утроба на града" - точно така се изрази.

- Турист! - насмешливо подметна Максимилиан. - Иска да разгледа града, но по маршрут, малко по-различен от обичайния.

- Няма значение. Във всеки случай длъжен съм да го забавлявам и след като брат ти се е скрил в гората, а баща ти е болен, налага се да впрегна някой друг член на императорското семейство, който да се прави на домакин. И кого, ако не тебе? Няма и половин ден, откакто е пристигнал, а Херакъл вече успя да го оскърби дори отсъствайки. Колкото повече се ядосва, толкова по-труден ще стане пазарлъкът, когато брат ти най-сетне се появи. Посланикът далеч не е толкова лесен, колкото изглежда, и е опасно да го подценяваме. Ако го оставя през следващите няколко дни да се дави в собствения си гняв, могат да изникнат големи неприятности.

- Неприятности ли? И от какъв род? Няма да провали сватбата само защото се е почувствал обиден!

- Не, няма, но ако се ядоса, може да докладва на Юстиниан, че западният император е кръгъл глупак, който не заслужава да си хаби войската за него, та камо ли сестрата. И тогава принцеса Сабатия тайничко се връща в Константинопол само няколко месеца след сватбата, а ние оставаме сами да се оправяме с варварите. Надявам се, че ще успея да предотвратя всичко това, като за седмица-две отвлека вниманието на посланика и му позволя да се докосне до мръсничките наслади на катакомбите. Ти можеш да ми помогнеш. Двамата с теб неведнъж сме си прекарвали добре долу, нали, приятелю? Хайде да го заведем на някои от любимите си места. А? Какво ще кажеш?

- Може ли да взема и евреина? - попита Максимилиан. - Той ще ни бъде водач, защото познава Подземията по-добре и от нас.

- Говориш за Даниел бар-Хип, нали?

- Точно той.

- Чудесно! Колкото повече хора, толкова по-добре.

Когато Фауст си тръгна от Максимилиан, беше твърде късно, за да отиде в баните. Той предпочете да се прибере у дома и поиска гореща вана и масаж, а после и гъвкавата мургава Оалатея - шестнайсетгодишната нумидийска робиня, с която говореха само един общ език - този на Ерос.

Денят беше дълъг и труден и Фауст беше уморен. Не очакваше, че Херакъл ще е избягал, когато се връщаше от Остия с източния посланик. Тъй като здравето на стария император Максимилиан беше сериозно разклатено, планът беше гръцкият пратеник да вечеря с принц Херакъл в деня на пристигането си. Ала почти в мига, когато Фауст тръгна за Остия, принцът избяга от града, използвайки неубедителното оправдание, че трябва да инспектира войската на север. В негово отсътвие не оставаше нито една персона от висок ранг, достойна да поеме ролята на домакин на официална вечеря, освен безделника Максимилиан. Никой от служителите в двора обаче не събра достатъчно кураж да предложи подобен изход, без преди това да е сигурен в одобрението на Фауст. Ето защо официалният пир просто беше отменен - нещо, което Фауст научи чак след връщането си от пристанището. Вече беше твърде късно да се предприеме каквото и да било, освен да се прати писмо на принца-беглец с настояване да се върне в Рим час по-скоро. Ако Херакъл наистина беше отишъл на лов, посланието щеше да го свари в ловната му резиденция в горите отвъд езерото Неморензис и може би - кой знае? - щеше да го трогне. А ако все пак беше тръгнал към границата, което беше малко вероятно, едва ли щеше да се върне скоро. Волю-неволю, Цезар Максимилиан беше този, който трябваше да свърши работата. Твърде рисковано начинание...

Признанието на пратеника, че има влечение към низкото, извади на преден план задачата да го забавляват поне през следващите няколко дни. Какво пък, ако Менандър наистина искаше да види катакомбите, Максимилиан можеше да се окаже не проблем, а спасение.

Фауст се облегна назад във ваната, наслаждавайки се на ефирните благовония, чийто аромат се издигаше над водата. Тъкмо ваната беше мястото, където истинските римляни от древността - такива като Сенека, поета Лукан и онази стара вещица Антония, майката на император Клавдий - си прерязваха вените, вместо да търпят несправедливостите и беззаконията на обществото, в което живеят. Но сега времената бяха други и Фауст не се чувстваше така оскърбен от несправедливостите и беззаконията на обществото като онези велики древни римляни, пък и не намираше нищо привлекателно в самоубийството.

И все пак времената бяха тъжни за Рим. Старият император беше жив труп, наследникът на трона - добродетелен глупак, а вторият син - пройдоха. На всичкото отгоре варварите, които уж от години бяха усмирени, отново чукаха на портите. Фауст разбираше, че той самият не е образец на добродетелите на древните римляни - пък и кой беше такъв пет века след времето на Август?, - но при всичките си слабости и страхове понякога горчиво окайваше жалката епоха на показен блясък. Наричаме се римляни, мислеше си той, и умеем до съвършенство да подражаваме на позите и държанието на великите си предшественици. Но това е всичко, което умеем - да имитираме пози и маниери. Просто си играем на римляни и дори се самозалъгваме, приемайки имитацията за истина.

Жалка епоха.

Той самият малко или много беше от царска кръв. Дори и името му го показваше - Фауст Флавий Константин Цезар. То напомняше за царствения му прадядо Константин Велики и жена му Фауста, която пък беше дъщеря на император Максимиан. Династията на Константините отдавна беше слязла от сцената, разбира се, но сред родословните плетеници Фауст можеше да проследи произхода си и да добави към името си почетното "Цезар". Независимо от това обаче той беше само един второстепенен чиновник в Канцеларията на император Максимилиан II Август, баща му беше просто дребен офицер в Северната армия, а дядо му... за него по-добре да не си спомня. Семейството му беше станало жертва на редица превратности след възкачването на Константин Велики на трона, но поне никой не можеше да отрече родословието му и имаше моменти, в които той тайничко си мислеше за императорската фамилия като за новаци, натрапници във властта, паднали от небето. Разбира се, първите императори - такива като Август, Тиберий и Клавдий, биха гледали дори на Константин Велики като на нахакано парвеню, а великите мъже на старата Република като Камил или Клавдий Марцел биха си мислили същото за Август и за Тиберий. Глупаво нещо беше произходът. Миналото живееше в множеството съсловия в града на Ромул, почти тринайсетвековно минало, и всеки в началото е бил новак, дори и самият му основател.

Епохата на Константин Велики бе дошла и си бе отишла, а сега неговият далечен потомък Фауст Флавий Константин Цезар старееше, дебелееше, оплешивяваше и с пот на челото си изкарваше хляба като недотам високопоставен служител в Имперската канцелария. И самата Империя като че остаряваше. Сега, към края на дългото царуване на Максимилиан II, сякаш всичко беше омекнало. Великите дни на Тит Галий и неговата династия, на Константин и наследниците му, на първия Максимилиан и неговите син и внук се бяха превърнали в част от легендите на древността, макар на трона все още да седеше последният Максимилиан. През изминалите десетина-двайсет години всичко се беше променило. Империята вече не изглеждаше толкова непоклатима както някога. А тази година из сенчестите коридори на пазара на магьосниците се шушукаше за пророчествата на някакъв тайнствен оракул, открити в неотдавна намерен ръкопис на Сибилините книги. От него ставало ясно, че Рим е навлязъл в последното си столетие, след което ще последва огън, апокалиптичен хаос и всичко ще рухне.

Ако е така, помисли си Фауст, нека това да почака още двайсетина-трийсет години. Тогава и да настъпи краят на света, мене вече няма да ме е грижа.

Но тези приказки за края на вечния Рим бяха нещо ново. От стотици години насам винаги се намираше някой велик мъж да се намеси и да предотврати катастрофата. Три века по-рано Септимий Север се появил тъкмо навреме, за да спаси Империята от лудия Комод. След едно поколение, когато още по-лудият син на Север - Каракала, бил на път да унищожи всичко, се появил неподражаемият Тит Галий, за да поеме юздите на държавата и да поправи щетите. По онова време варварите започнали да стават сериозна заплаха за границите на Империята, но отново и отново били отблъсквани от силни императори - най-напред Тит Галий, после племенникът му Гай Марций, след него Марк Анастасий и Диоклециан - първият император, разделил владенията си между двама равноправни владетели, управляващи заедно. След него дошъл Константин, който основал втората столица на Изток, и така нататък, чак до ден-днешен. Ала сега тронът стоеше празен и за никого не беше тайна, че наследникът, който чакаше да го заеме, не струва нищо. Откъде щеше да се вземе следващият велик спасител на държавата?

Принц Максимилиан беше прав, че династията му е дълга поредица от могъщи воини. Максимилиан I, който изобщо не бил римлянин, а можел да проследи корените си чак до древната етруска раса, положил началото на тази династия, когато си извоювал правото да наследи великия император Теодосий. Още като млад пълководец той отблъснал готите, заплашващи северната граница на Италия, а после, в късните си години, заедно с Теодосий II от Източната империя разбил хунските нашественици, предвождани от Атила. След него синът му Херакъл I организирал отбраната на всички граници и когато следващата вълна готи и близките до тях вандали започнали да нахлуват през Галия и германските земи, неговият син, младият император Максимилиан II, ги разбил на пух и прах с мощно контранападение, което като че сложило край на набезите веднъж завинаги.

Да, но не станало така. Вандалите, готите и другите номадски племена продължаваха да прииждат. Сега, четиридесет години след като Максимилиан II прекосил с двадесет легиона Рен и навлязъл в Галия, за да им нанесе съкрушително поражение, те отново се събираха на огромни пълчища за може би най-голямото си нападение от времето на Теодосий. Максимилиан обаче днес беше стар и слаб, едва ли не на смъртен одър. Знаеше се само, че живее в уединение и достъп до него имат само лекарите, затова пък се носеха какви ли не слухове за местопребиваването му - според някои не бил в Рим, а на юг, на остров Капреи, в Картаген, Волубилис или някой друг окъпан от слънцето африкански град. Фауст дори допускаше, че вече е мъртъв, но уплашените му министри не смеят да кажат истината. Подобно нещо не се случваше за пръв път в историята на Рим.

А след Максимилиан II - какво? Да, принц Херакъл щеше да седне на престола, но нямаше никакво основание да му се възлагат големи надежди като император. Фауст лесно можеше да си представи какви събития ще последват. Готите щяха да се спуснат необезпокоявани от север и да нахлуят в Италия, да опустошат града и да изколят благородниците, накрая щяха да провъзгласят някой от своите вождове за монарх. В това време на запад вандалите или някое подобно племе щеше да насочи апетитите си към богатите провинции Галия и Испания, да ги превърне в независими кралства и така Империята щеше да се разпадне.

- Нашата най-голяма и всъщност единствена надежда е сродяването на властващите фамилии - беше чул да казва месец по-рано канцлерът Лициний Обсеквенс. - Юстиниан сигурно ще защити престола на зет си, пък и едва ли ще иска да има за съседи куп непокорни варварски кралства на мястото на Западната империя. Затова ще присъедини войските си към нашите и с помощта на няколко опитни гръцки пълководци готската заплаха ще бъде ликвидирана. Но дори и това не ни спасява. Не е трудно да си представим как някой от Юстиниановите генерали ни предлага да остане тук като "съветник" на младия и неопитен император Херакъл, после научаваме, че Херакъл е бил отровен, а гъркът ни дава да разберем, че милостиво би приел поканата на Сената да заеме престола. Оттам нататък Западната империя е изцяло зависима от Изтока и всичките ни пари от данъци започват да се стичат към Константинопол, а Юстиниан управлява света.

Нашата най-голяма и всъщност единствена надежда... Наистина би трябвало да си прережа вените, мислеше си Фауст. Да се оттегля разумно пред лицето на независещи от мене обстоятелства, както много римски герои преди мене. Примерите бяха безброй. Помисли си за Лукан, който спокойно рецитирал собствените си стихове, докато умирал. За Петроний Арбитер, сторил същото. За Кокцей Нерва, умрял от гладна смърт в знак на протест срещу деянията на Тиберий. "И най-грозната смърт е за предпочитане пред най-хубавото робство" - беше казал Сенека. Прав е бил, но аз може би не съм истински римски герой.

Той се изправи във ваната. Двама роби се спуснаха да го увият в меки кърпи.

- Пратете ми нумидийката - нареди той и се запъти към спалнята.

- Ще влезем през портата на Тит Галий - обясни Даниел бар-Хип, - откъдето е най-известният път до Подземията. Има множество други входове, но този е най-внушителен.

Беше късна сутрин. Прекалено рано да се слиза долу, особено за Максимилиан, който водеше бурен живот и ставаше по това време само по изключение. Но Фауст настояваше да тръгнат колкото е възможно по-рано - сега за него най-важното беше пратеникът да не скучае.

Евреинът много бързо пое работите в свои ръце, кроеше планове и през цялото време приказваше. Беше един от любимите другари и сътрапезници на принца. Фауст го беше виждал неведнъж - едър плещест мъж с плътен глас, изпъкнали скули и огромен клюнест нос, а синьочерната му коса се къдреше на стегнати масурчета. Макар че от много години модата в Рим беше мъжете да са гладко обръснати, той си беше пуснал биеща на очи брада, тъмна, гъста и къдрава. Вместо с тога беше облечен с къса туника от грубо бяло платно, поръбена с шевица от яркозелени мълнии.

Пратеникът Менандър, макар и човек от Изтока, явно никога не беше виждал евреин и трябваше да му обяснят кой стои пред него.

- Това е малко племе от пустинята, което преди много години се заселило в Египет - заразказва Фауст. - Отделни малки групи са пръснати из цялата Империя. Предполагам, че ги има и в Константинопол. Те са умни, решителни и доста избухливи хора, които не винаги се отнасят с уважение към законите, освен към тези на собственото си племе, затова пък тях спазват фанатично. Чувал съм, че не вярват в боговете и приемат неохотно властта на императора.

- Не вярват в боговете? - слиса се Менандър. - В нито един?

- Нито един от известните ни.

- Те си имат свой бог - намеси се Максимилиан, - но никой не може да го види, защото не му правят статуи. Освен това им е наложил цял куп нелепи закони - какво могат и какво не могат да ядат и така нататък. Бар-Хип ще ти обясни по-подробно, ако го помолиш. А може и да не пожелае. Те всички са такива дръпнати и непредсказуеми.

Фауст беше посъветвал пратеника да се облече простичко. Нищо не биваше да издава високото им положение. Естествено гардеробът на Менандър изобилстваше с елегантни копринени роби и други подобни красоти от Изтока, но Фауст му беше осигурил проста вълнена тога без каквито и да било отличителни знаци. Оказа се, че гъркът знае как да се загърне с нея. Максимилиан като син на императора имаше право да носи поръбена с пурпур златоткана тога, но също си беше облякъл обикновена дреха. И Фауст имаше право на пурпурна ивица като потомък на императори. Но така или иначе никой долу не би ги сбъркал - те бяха римляни от висшата класа и им личеше отдалеч. И все пак никак не беше разумно да се перчат с патрицианското си великолепие в подземния свят на Рим.

Входът, избран от евреина, се намираше в покрайнините на гъсто населения квартал Субура, разположен източно от Форума в долината между хълмовете Виминал и Есквилин. В този район, белязан от нищета, мръсотия и смрад, живееха натъпкани в мизерни четири-пететажни сгради обикновените римляни. Шумът беше оглушителен. Скърцащи каруци с мъка си пробиваха път през тълпите из тесните криви улички. Тук около 980 година император Тит Галий беше започнал прокопаването на подземията, та да могат жителите на Рим да намерят убежище в тях, ако свирепите готи, които се трупаха по северната граница, успеят да пробият отбраната и да нахлуят в града.

Готите бяха разгромени дълго преди да се приближат до столицата, но междувременно Тит Галий беше успял да прокопае сложна мрежа от тунели под Субура. Той и наследниците му десетилетия наред я разширяваха, пробиваха разклонения във всички посоки, свързваха вече съществуващите лабиринти и подземни галерии, прокопавани от римляните в продължение на цяло хилядолетие.

Днес Подземията бяха град под града, отделен свят във влагата и непрогледния мрак. Портите на Тит Галий се извисяваха пред пътниците - две изкусно издялани каменни арки, наподобяващи зейналата паст на великан, насред улицата, където преди векове бяха разчистили жалките коптори, за да сторят място за площада пред входа. Отворът към Подземията беше широк колкото да пропусне едновременно три талиги. Надолу към дълбините водеше наклонена алея, постлана с очукани кафяви тухли.

- Ето ви и светилници - каза Бар-Хип и им раздаде запалени фенери. - И не забравяйте да ги държите високо, иначе ще угаснат. Долу въздухът е по-тежък и ще започнат да димят.

Стъпиха на алеята и Цезар застана начело на групата. Фауст вървеше с гърка зад него, последен остана Бар-Хип. Менандър се учуди, че ще вървят пеша, но Фауст му обясни, че с носилки ще се придвижват далеч по-трудно по тесните проходи. Не бяха взели със себе си дори слуги. Гъркът беше във възторг. Харесваше му да слезе в Подземията като обикновен римлянин, да се потопи в мизерията, мръсотията и опасностите.

Макар да беше още рано, пътят беше задръстен и в двете посоки от забързана, блъскаща се тълпа. Пред тях всичко беше обгърнато от гъст сумрак. Фауст всеки път изпитваше чувството, че слиза в леговището на огромен звяр. И този път се остави да го погълне гъстият, наситен с миризми мрак, отдавайки се с удоволствие на прегръдката му. Колко пъти бяха слизали с Цезар тук, за да търсят странните наслади на нощта, и колко често ги бяха намирали!

Очите му бързо свикнаха с тъмнината, разпръсквана от фенерите. В мъждивата светлина на далечни факли се виждаха извивките на множество сводове, водещи във всички посоки. Тухлената пътека вече не беше полегата, а се разширяваше в голямо преддверие. Облъхна ги зловонен въздух от подземията и донесе всевъзможни миризми - на дим, пот, плесен, добитък. Беше много оживено, от десетки тунели излизаха и влизаха хора и товарни животни. Пред тях се простираше широката Виа Субтеранеа, а от нея наляво и надясно тръгваха стотици разклонения. За кой ли път Фауст видя познатите пристани, арки и заливи, извитите стени от златиста тухла, тежките колони от неодялан камък и безбройните ниши зад тях. И изведнъж мракът на този сенчест свят му се стори не толкова потискащ.

Той хвърли поглед към гърка. Меките черти на Менандър издаваха вълнение. Ноздрите му трептяха, устните му бяха стиснати. Изражението му беше като на дете, което за пръв път са завели на гладиаторски игри. И видът му беше почти детски между тримата високи мъже - крехка, дребна фигура редом с дългокракия Максимилиан, якия плещест Бар-Хип и масивния Фауст.

- Какво е това? - Гъркът посочи към огромния мраморен барелеф над тях, изобразяващ брадата мъжка глава.

От един отвор в сводестия таван отгоре се промъкваше лъч светлина и озаряваше издяланите й черти с някакво зловещо, свръхестествено сияние.

- Бог - обади се зад гърба му Бар-Хип и в гласа му се прокрадна презрителна нотка. - Преди много години един император го поставил тук. Може да е някой от твоите богове, а може и да е от Сирия. Ние го наричаме Юпитер от Катакомбите.

Евреинът вдигна фенера високо над главата си и освети могъщия профил, огромното всевиждащо око, всечуващото ухо, заплашително разтворените устни, масивната каменна брада, по-гъста и къдрава дори от неговата.

Над окото нямаше нищо, под брадата - също. Само един колосален фрагмент, невъобразимо древен на вид, мрачна реликва от някаква далечна отминала епоха.

- Привет, Юпитере! - избоботи евреинът и се изсмя.

Но Менандър спря да огледа огромното мрачно лице и мраморния олтар под него, изгладен от безброй ръце на вярващи и искрящ от поставените по ръба му свещи. В нишата до него се виждаха овъглени кости, очевидно от неотдавнашно жертвоприношение.

Максимилиан с бърз повелителен жест му показа нетърпението си.

- Това е само началото - каза той. - Чака ни още много път.

- Да, да, разбира се - сепна се гъркът. - Но всичко е толкова ново за мен, толкова странно...

Едва бяха изминали сто-двеста крачки по Виа Субтеранеа, когато Максимилиан сви наляво в някакъв крив тунел, по чиито стени се стичаше студена влага и се събираше в малки локвички под краката им. Въздухът също беше пропит с лъхаща на плесен влага.

Тук като че не беше толкова многолюдно или поне пешеходците бяха по-малко. Светилниците високо в стените бяха разположени на по-голямо разстояние. От мрака долитаха зловещи звуци, от които сърцето тревожно се свиваше - дрезгав смях, непонятен шепот и ломотене на неразбираеми езици, а от време на време и рязък пронизителен писък. Усещаха се и силни миризми - на печено на жар месо, яхния от цветно зеле, казани с гореща подлютена чорба, пържена риба. Не, това не беше град на мъртвите независимо от мрака и призрачния му вид - той кипеше от таен живот, бълбукаше и клокочеше от трескава енергия. Фауст знаеше, че навсякъде наоколо, в нишите и под сводовете, издълбани в яката скала, се случват хиляди неща - продаваха се вълшебни отвари и амулети, правеха се магии, сключваха се сделки и не винаги законни, извършваха се религиозни ритуали на стотици култове и се предлагаха всевъзможни плътски наслади.

- Сега къде сме? - попита Менандър.

- Това са пещерите на Тит Галий - обясни Цезар. - Един от най-оживените райони на Подземията. Тук се случва какво ли не и много трудно се поддава на описание. Човек тук може да види всичко - и рядко два пъти.

Четиримата преминаваха от едно помещение в друго, като следваха криволичещата линия на ниския тунел. Все още ги водеше Максимилиан, сега се беше събудил напълно и във всяко негово движение прозираше възбуда. Той ги теглеше след себе си и Фауст и евреинът покорно го следваха. Това негово държание им беше добре познато - не се сблъскваха за пръв път с него. Когато слезеше в подземния лабиринт, сякаш го обземаше някаква странна лудост, която го тласкаше от една пещера към следващата. Фауст неведнъж беше ставал свидетел на този безумен глад за нови преживявания, на несекващо, изгарящо любопитство.

Това беше проклятието на празния живот, мъчението да си ненужен по-млад син на император, неспособен да преглътне унижението на собствената си ненужност, на срамното безсилие сред цялата тази мощ - единственото, донесено му от високото му рождение. Като че най-голямото предизвикателство, с което Максимилиан се беше сблъсквал някога, бе скуката на собственото му разкошно съществуване, а Подземията му даваха възможност да се пребори с това предизвикателство, търсейки крайностите, търсейки невъзможното. Евреинът беше необходимото оръдие - често се налагаше той да каже няколко думи, не винаги на латински, за да получат достъп до някоя част на Катакомбите, обикновено затворена за неканени посетители.

Тук, под редицата горящи светилници, изпълващи въздуха с лютив дим - никога негаснещи светлини в едно място, където разликата между деня и нощта се губеше, имаше пазар, където се продаваха чудновати лакомства - езици от славеи и фламинго, далак от минога, камилски джолани, яркожълти петльови гребени, папагалски глави, черен дроб от щука, мозък от фазани и пауни, уши от съсел, яйца от пеликан, странни неща от всички кътчета на Империята, и всичко това струпано на големи купчини върху сребърни подноси. Космополитът Менандър стоеше и зяпаше като някакъв селяндур от дълбоката провинция.

- Всеки ден ли ядат римляните такива неща? - попита той.

Цезар изви устни в загадъчната си етруска усмивка и му обясни, че го правят постоянно и не само в двора на императора, но и в цял Рим, дори и в най-бедните домове, след което обеща да го нагости при първа възможност със славееви езичета и мозък от паун.

Оттам излязоха на шумен площад, пълен с клоуни, жонгльори, акробати, гълтачи на саби, гълтачи на огън, въжеиграчи и всевъзможни улични артисти, както и прегракнали глашатаи, които с пълен глас възхваляваха представленията. Максимилиан щедро им хвърляше сребърни монети и по негово настояване Менандър трябваше да прави същото. Под колонада по-нататък се играеше представлението на уродите - гърбушковци и джуджета, трима ухилени идиоти в пищни алени одеяния, мъж с вид на жив скелет и още един, близо три метра висок.

- Онзи с глава на щраус го няма - разочаровано отбеляза Бар-Хип. - И момичето с трите очи, и близнаците, сраснати в кръста.

И тук се раздаваха щедро сребърни монети, само Бар-Хип явно нямаше намерение да си развързва кесията.

- Знаеш ли, Фаусте, кой е най-големият урод и чудовище от всички? - тихо попита Максимилиан, докато вървяха през тълпата. Фауст мълчеше и той си отговори сам по начин, който приятелят му не очакваше: - Императорът, приятелю, защото по нищо не прилича на другите хора - винаги сам, без допир до честта и любовта, до нормалните човешки чувства. Нелепа фигура е императорът, да знаеш. Няма по-достойно за съжаление чудовище на земята от императора.

Цезар сграбчи месестата му ръка с желязна хватка и го погледна с такава ярост и болка, че Фауст онемя от изумление. За пръв път се сблъскваше с тази страна от характера на приятеля си. Но Максимилиан се озъби в усмивка и добродушно го смушка в ребрата, сякаш да заличи горчилката от думите си.

Продължиха сред редици от аптекарски сергии, наблъскани в тесни ниши, наподобяващи останките на изоставено светилище. Пред всяка от тях пламтеше лампа. Тези търговци на цярове предлагаха стоки като жлъчка от бик и хиена, змийска кожа, паяжина, слонски тор.

- Какво е това?

Гъркът посочи стъклено шишенце с някакъв ситен сив прах и Бар-Хип, след като се осведоми от продавача, обясни, че били изпражненията на сицилианска гугутка, ценени високо заради способността им да лекуват тумори на крака и много други болести. На друга сергия се продаваха само ароматни кори от индийски дървета, а на трета - малки кръгли плочки от рядка смола от остров Лемнос, подпечатани със свещения печат на Диана, които лекували ухапване от бясно куче и отравяне с най-смъртоносните отрови.

- А този човек тук - посочи Максимилиан към следващата сергия - продава само териак, универсална противоотрова, лекуваща дори проказа. Прави се основно от змии, накиснати във вино, но има и други съставки, които той не би издал дори да го измъчваме до смърт. Така ли е, Птолемее? - смигна той на едноокия египтянин с ястребово лице. - Дори да те подложим на мъчения, пак няма да кажеш, нали?

- Надявам се да не се стигне дотам, Цезаре - отвърна мъжът.

- Значи тук те познават? - попита Менандър, когато се отдалечиха на няколко крачки от сергията.

- Някои ме познават. Този тук на няколко пъти е носил цяровете си в двореца, да лекува болния ми баща.

- Да - кимна гъркът. - Всички знаем за слабото здраве на баща ти и се молим за бързото му изцеляване.

Максимилиан небрежно кимна, сякаш Менандър беше отправил пожелание времето на другия ден да е добро.

Това настроение на Цезар започваше да тревожи Фауст. Знаеше, че Максимилиан е непредсказуем и постоянно се люшка между самообладание и пълна неуравновесеност, но поне от учтивост би трябвало да намери думи на благодарност за проявеното съчувствие. Какво ли си мислеше пратеникът за този странен принц? А може би изобщо не мислеше нищо, освен че друго не би могло и да се очаква от по-младия син на един император.

В този подземен свят нямаше часовници, нито слънце, за да се отгатне часът по него, но стомахът вече подсказваше безпогрешно на Фауст кое време е.

- Ще се качим ли горе за обяд - попита той Менандър, - или предпочиташ да се нахраним тук?

- Иска ли питане! - заяви гъркът. - Нямам никакво желание да се качвам горе!