Бар "Последен шанс"

МАРИАН КИЙС

БАР "ПОСЛЕДЕН ШАНС"

Първа глава

Кльощавата жена на рецепцията на лъскавия ресторант в Камдън прокара лилавите си нокти по книгата за резервации и промърмори:

- Кейси... Кейси... А, ето, маса номер дванадесет. Вие сте...

- Първата пристигнала - бързо довърши Кетрин.

Не можа да прикрие разочарованието си, защото нарочно бе закъсняла с пет минути.

- Дева ли сте? - Лилавия маникюр безрезервно вярваше в астрологията.

Кетрин кимна и жената продължи:

- Патологичната точност ви е съдба. Не се ядосвайте.

Сервитьор на име Дариъс с безброй плитчици, вдигнати на кок, отведе Кетрин до масата. Тя се настани, кръстоса крака и отметна коса от лицето си с надеждата, че изглежда безгрижна и спокойна. Престори се, че разучава менюто - поне да беше пушачка. После се закле, че следващия път ще закъснее поне с десет минути.

Вероятно Тара беше права, трябваше да се запише в групата на Анонимните невротици.

След секунди се появи самата Тара, учудващо навреме, и затропа по излъскания паркет, развяла пшениченорусата си коса. Носеше несиметрична рокля, искрящо нова и крещящо скъпа, но за съжаление леко издута от корема й. Обувките й обаче бяха великолепни.

- Извинявай, че не закъснях - усмихна се тя. - Знам, че обичаш да чувстваш морално превъзходство, но улиците и движението се бяха наговорили срещу мен.

- Нищо не може да се направи - каза сериозно Кетрин. - Само да не ти стане навик. Е, честит рожден ден!

- Какво му е честитото? - мрачно попита Тара. - Ти как се чувстваше на тридесет и първия си рожден ден?

- Записах си десет сеанса за изпъване на кожата - призна Кетрин. - Не се тревожи, не изглеждаш и ден по-стара от тридесет. Е, може би само един...

Дариъс се втурна да вземе поръчката на Кетрин, но когато видя Тара, в очите му се изписа тревога. Пак ли тази, каза си той и се приготви стоически да изтърпи колебанията й.

- Вино? - обърна се Тара към Кетрин. - Или нещо по-сериозно?

- Джин с тоник.

- Добре. Нека да са два - радостно потри ръце Тара. - Къде са ми пастелите и книжката за оцветяване?

Тара и Кетрин бяха приятелки от четиригодишни, а Тара уважаваше традициите.

Кетрин плъзна елегантен пакет по масата и Тара развълнувано разкъса хартията.

- Серията на "Аведа"! - възкликна въодушевено тя.

- Това са пастелите и книжките на тридесетгодишните жени.

- Понякога пастелите и книжките ми липсват.

- Не се тревожи - успокои я Кетрин. - Майка ми все още ги купува за всеки твой рожден ден.

Тара обнадеждено вдигна глава.

- В някое друго измерение - побърза да добави Кетрин.

- Изглеждаш фантастично - каза Тара, като запали цигара и огледа с копнеж виненочервения костюм "Карън Милан" на приятелката си.

- Ти също.

- Друг път!

- Така е. Роклята ти е прекрасна.

- Реших да си направя подарък за рождения ден. Ще ти кажа нещо. Мразя магазини с наклонени напред огледала, които те правят висока и слаба. Всеки път се проявявам като пълна идиотка и си мисля, че просто дрехата е великолепно скроена и си заслужава да похарчиш за нея външния дълг на малка латиноамериканска държава. А после се поглеждаш в огледалото у дома и виждаш, че приличаш на прасе в бална рокля.

- Не приличаш на прасе.

- Приличам. И не можах да я върна в магазина, защото всичко й било наред. Обясних им, че изобщо не е наред, защото приличам на прасе. А те ми отговориха, че това не се брои. Трябвало поне ципът й да е развален. Е, ще се наложи да я нося, понеже надвиших лимита на кредитната си карта, за да я купя.

- Нали вече го беше надвишила?

- Не, не - бързо се оправда Тара. - Бях стигнала само до официалния лимит. А истинският е около двеста лири по-висок. Знаеш го.

- Добре - примири се Кетрин.

Тара отвори менюто.

- Виж само - измъчено промълви тя. - Всичко е толкова съблазнително. Моля те, Господи, дай ми сила да не си поръчам ордьовър! Толкова съм гладна, че мога да изям бебешко дупе през пръчките на креватчето.

- Как върви диетата с незабранените храни? - попита Кетрин, макар да бе наясно с отговора.

- Свършено е с нея - тежко въздъхна Тара.

- Няма страшно - утеши я Кетрин.

- Точно така - съгласи се Тара с облекчение. - Няма страшно. Томас побесня, но какво да направя? Представи си диета, в която нищо не е забранено. Това си е направо рецепта за провал.

Кетрин изсумтя съчувствено, както правеше винаги през последните петнадесет години, щом диетите на Тара се проваляха. Самата тя можеше да яде каквото си поиска, вероятно защото не й се ядеше. Имаше лъскавия външен вид на жена, която няма нужда да се бори с нищо. Хладните сиви очи под тъмния бретон гледаха самоуверено и преценяващо и тя го знаеше. Упражняваше погледа си пред огледалото.

Следващият гост бе Финтан. Той се понесе към тях, следван от любопитните погледи на персонала и клиентите. Висок, едър и хубав, с тъмна лъскава коса, пригладена назад. По ръкавите на ярколилавия му костюм имаше безброй илици, изпод които проблясваше лимоненозелена риза. Тих шепот "Кой е този? Сигурно е актьор... или модел..." се понесе като шумолене на есенни листа и градусът на настроението на посетителите в петък вечер значително се покачи. Всички го сметнаха за известна личност с изискан стил. Той забеляза Тара и Кетрин, които искрено се забавляваха, докато го наблюдаваха, и се ухили широко. Стори им се, че изведнъж са светнали всички лампи в ресторанта.

- Страхотно си се издокарал - похвали Кетрин костюма му.

- Класическо тоалетче - отвърна Финтан с пресилен кокни акцент, но не успя да прикрие следите от твърдия говор в област Клеър.

Преди дванадесет години, когато пристигна в Лондон от малкото градче, Финтан се зае да си изгради напълно нов имидж. Първата промяна бе в говора му. Тара и Кетрин бяха принудени да стоят безпомощно и да слушат смахнати възклицания "Мяу!", "Проклетата Мери!", "Ооо!" и дивотии за танци с Бой Джордж в клуб "Табу".

Но през последните няколко години Финтан се върна към ирландския си акцент. С няколко промени, разбира се. Акцентите се смятаха за готино нещо в неговия бранш - модната индустрия. Хората ги намираха за очарователни. Един от най-ярките примери бе Жан-Пол Готие с неговото: "У, кака сте, мои мълки бритънски слъдури?" Но Финтан осъзна, че е важно и да го разбират. Дванадесетте години бяха смекчили и твърдия говор на Тара и Кетрин.

- Честит рожден ден! - поздрави Финтан Тара.

Не се целунаха. Макар тримата да целуваха почти всичките си познати, бяха сдържани един към друг. Израснаха заедно в градче, където изблиците на нежност не бяха на почит. Любовната игра в Нокавой се свеждаше до простичко предупреждение от страна на мъжа: "Приготви се, Брайди!" Но това не попречи на Финтан да се опита да въведе европейското целуване по бузите още в първите дни след пристигането им в Лондон. Дори настояваше Тара и Кетрин да се целуват по този начин, когато се прибират от работа. Но срещна твърда съпротива, която го разочарова.

- Как си? - попита го Тара. - Изглеждаш поотслабнал. Блазе ти! Как е бери-берито ти?

- Сега ми създава проблеми с врата - въздъхна Финтан. - А как е твоят коремен тиф?

- Справям се. Прекарах няколко дни в леглото. Вчера се уплаших, че съм пипнала бяс, но вече ми мина.

- Тези шегички са адски гнусни - отвратено поклати глава Кетрин.

- Какво да правя, като вечно се чувствам зле? - възнегодува Финтан.

- Ако не се напиваше като талпа всяка вечер, щеше да се чувстваш много по-добре сутрин.

- А ти пък ще се почувстваш виновна, когато се окаже, че съм болен от СПИН - мрачно изсумтя Финтан.

Кетрин пребледня и дори Тара потръпна.

- Не си прави подобни шеги.

- Съжалявам - промърмори Финтан. - Какво ли не дрънка човек от страх! Снощи срещнах един приятел на Сандро, изглеждаше като избягал от концлагер. А дори не знаех, че е серопозитивен. Списъкът нараства все по-бързо и това ме ужасява до смърт.

- Господи! - тихо промълви Тара.

- Няма от какво да се страхуваш - намеси се Кетрин. - Правиш безопасен секс и имаш сериозна връзка. Как е италианското пони, между другото?

- Той е прекрасно, преееееееееекрасно момче - заяви Финтан драматично и посетителите отново впериха очи в него, напълно убедени, че е прочут актьор. - Сандро е велик - продължи Финтан с нормален глас. - Не може да е по-хубаво. Изпраща ти много целувки, тази картичка и извиненията си. В момента е издокаран в бална рокля от изумруденозелена тафта и танцува под звуците на "Покажи ми пътя до Амарило". Шаферка е на сватбата на Питър и Ерик.

Финтан и Сандро ходеха от години. Сандро беше италианец, но прекалено дребен, за да бъде квалифициран като "жребец". Пони му подхождаше повече. Беше архитект и живееше с Финтан в стилен апартамент в Нотинг Хил.

- Искам да те попитам нещо - предпазливо каза Тара. - Двамата с понито карате ли се понякога?

- Да се караме? - извика Финтан. - Да правим скандали? Какъв въпрос! Ние сме влюбени!

- Съжалявам - промърмори Тара.

- Не спираме да се караме - продължи Финтан. - Крещим си денонощно.

- Значи сте лудо влюбени - въздъхна Тара с копнеж в гласа.

- Ще го кажа по друг начин - отвърна Финтан. - Човекът, сътворил Сандро, е създал изключителен шедьовър. Но защо питаш?

- Просто така - отговори Тара, като му подаде малко пакетче. - Това е подаръкът ти за мен. Дължиш ми двайсет кинта.

Финтан пое пакетчето, възхити се на опаковката, после го върна на Тара.

- Честит рожден ден, кукличке! Какви кредитни карти приемаш?

Тара и Кетрин се бяха споразумели с Финтан да си избират сами подаръците за рождените дни и Коледа. Уговорката влезе в сила след двадесет и първия рожден ден на Финтан, когато двете едва не се разориха, за да му купят събраните съчинения на Оскар Уайлд. Финтан прие подаръка с безброй благодарности, но лицето му остана странно безизразно. Няколко часа по-късно, в разгара на купона, го намериха разплакан на кухненския под, свит като ембрион сред празните бутилки и пакети.

- Книги! - изплака Финтан. - Шибани книги! Съжалявам, че съм толкова неблагодарен, но очаквах да ми купите гумена тениска на Джон Галиано!

След онази нощ бяха стигнали до настоящото споразумение.

- Е, какво ти подарих? - попита Финтан.

Тара разкъса хартията и извади от кутийката червило.

- Не е обикновено червило - доволно съобщи тя. - Това наистина е неизтриваемо. Продавачката ми каза, че би издържало и на ядрена бомба. Мисля, че безкрайното ми търсене най-после приключи.

- Крайно време беше - усмихна се Кетрин. - Колко ментета купи досега?

- Много. Обещават ти, че не се размазва, а после ти остава по чашата или вилицата. Направо ти идва да ревнеш!

Най-после пристигна и Лив, издокарана в палто от "Агнес", за което всяка жена би убила. Лив много държеше на етикетите, нали беше дизайнерка, нищо че се занимаваше с вътрешно обзавеждане. Беше шведка. Висока, със силни крайници, ослепителна усмивка и дълга до кръста права светлоруса коса. Мъжете често си мислеха, че са я гледали в порно филм.

Лив се появи в живота им преди пет години, след като Финтан се премести при Сандро. Тара и Кетрин бяха пуснали обява за съквартирантка, но не успяха да убедят никоя от кандидатките да се нанесе в малката спалничка. Изобщо не се и надяваха, че едрата шведка ще го направи. Но щом Лив разбра, че са ирландки, при това от малко градче, сините й очи заблестяха, тя зарови из чантата си и им връчи депозита.

- Дори не ни попита дали имаме пералня - изненада се Кетрин.

- Остави това - добави Тара с треперещ глас. - Но не знаеш къде се намира най-близкият магазин.

- Няма проблеми - увери ги Лив. - Подобни неща не са важни.

- Щом така мислиш...

Тара вече се чудеше дали Лив има приятели шведи, които живеят в Лондон. Руси гиганти с хубав тен, с които да се изфука пред познатите си.

Причината за ентусиазма на Лив стана ясна след няколко дни. За ужас на Тара и Кетрин тя попита дали може да ги придружи на неделната литургия или да присъства на вечерната им молитва. Оказа се, че Лив упорито търси смисъла на живота. Вече беше изчерпала възможностите на психотерапията и възлагаше всичките си надежди на духовното просветление, убедена, че двете ирландски католички ще й помогнат.

- Съжалявам, че ще те разочароваме - внимателно й обясни Кетрин, - но ние сме пропаднали католички.

- Пропаднали! - възкликна Тара. - За какво говориш?

Кетрин я погледна учудено, тъй като напоследък не бе забелязала особени прояви на религиозен плам у приятелката си.

- Пропаднали не е достатъчно силна дума - най-после каза Тара. - Направо сме се продънили.

Лив постепенно се отърси от разочарованието и макар да прекарваше ужасно много време в разговори за прераждането с индийския продавач на вестници, в повечето отношения си беше съвсем нормална. Имаше гаджета, махмурлуци, известия за превишаване на кредита от банката и гардероб с дрехи, купени на разпродажби, които никога не обличаше.

Живя при Тара и Кетрин три години и половина, а после реши да опита да премахне екзистенциалната болка, като си купи собствен апартамент. През първите шест месеца прекарваше всяка вечер в старото жилище, плачеше и твърдеше, че е ужасно самотна. Сигурно и досега щеше да продължава така, ако Кетрин и Тара не се бяха изнесли от апартамента и не бяха заживели отделно.

Втора глава

- Значи сме само четиримата? - изненада се Финтан.

Тара кимна.

- Прекалено тъжна съм за диво празненство. Имам нужда от няколко добри приятели, които да ме утешат в този ужасен ден.

- Имах предвид къде е Томас - ухили се Финтан.

- А, предпочете да прекара кротка вечер у дома - отвърна Тара леко засрамена.

Последва бурен протест.

- Но днес е рожденият ти ден! А той ти е гадже!

- Никога не излиза с нас - промърмори Финтан. - Проклетото копеле трябваше да си направи труда поне на рождения ти ден.

- Нямам нищо против да си седи у дома - настоя Тара. - Утре вечер ще ме води на кино. Остави го на мира. Признавам, че не е най-лесният човек на света, но не е гаден, а само емоционално наранен...

- Да, да, да - прекъсна я Финтан. - Знаем. Майка му го изоставила, когато бил на седем години, затова не е виновен, че е проклет и заядлив. Но би трябвало да се държи по-мило с теб. Заслужаваш най-доброто.

- Но аз съм щастлива - възкликна Тара. - Честна дума. Мнението ти за мен е прекалено... прекалено амбициозно. Приличаш на онези родители, които искат детето им да стане хирург, а него го бива само за чистач. Обичам Томас.

Финтан млъкна безпомощно. Вече изобщо не се съмняваше, че любовта е сляпа. В случая с Тара беше не само сляпа, но глуха, няма, куца, саката и в начален стадий на Алцхаймер.

- И Томас ме обича - твърдо каза Тара. - А преди да започнеш да ми обясняваш, че мога да си намеря по-добър, позволи ми да ти напомня, че вече съм в бар "Последен шанс". На тридесет и една съм и вероятно никой друг мъж не би ме погледнал.

Лив подаде на Тара картичката и подаръка й. Картичката беше покрита с ръчно рисувана коприна, а подаръкът представляваше изящна висока кобалтовосиня ваза.

- Прекрасна е. Невероятно стилна - възкликна Тара, като прикри разочарованието си, че не получи антицелулитния крем на "Кларънс", за който неведнъж бе намеквала. - Много ти благодаря!

- Готови ли сте да поръчате? - Дариъс изникна до масата с бележник в ръка.

- Да - отвърнаха всички едновременно. - Е, някой да поръча.

- Добре - усмихна се Тара. - Искам пържено блокче "Марс" с пшеничени зародиши и капучино с пащърнак.

Дариъс я изгледа мрачно. Шегата й бе същата като миналия път.

- Съжалявам - засмя се Тара. - Просто тези комбинации са толкова смахнати.

- Моля те - промърмори Кетрин. - Поръчвай най-после.

- Добре. Искам телешко брюле със спагети с кориандър, цвекло с къри и порция шоколадово пюре.

- Тара! - избухна Кетрин.

- Няма страшно - бързо се намеси Финтан. - Наистина го има.

Кетрин се вторачи в менюто.

- Да, прав си. Съжалявам. Добре, и аз ще поръчам същото.

След като храната беше сервирана - всяко блюдо по-завързано от предишното, - разговорът се насочи към проблемите на напредналата възраст. Все пак бяха на рожден ден.

- Не съм съгласна с всичко, което се говори - настоя Кетрин. - Тревожат ме не толкова бръчките, а фактът, че през последните десет години цялото ми лице...

- ... се отпусна - довършиха в един глас Тара и Лив, които добре познаваха играта.

- Знам точно какво имаш предвид - Тара ловко пое темата като участник в щафета. - Ако погледнеш паспортната ми снимка, правена преди девет години, устата ми е някъде около челото. Сега очите ми са стигнали до брадичката. Всъщност коя брадичка по-точно? А пък слепоочията ми са паднали чак до талията.

- Колко е хубаво, че съществува пластичната хирургия - обади се Лив.

- Не съм убеден - намеси се Финтан замислено. - Чудесно е да остарееш елегантно и да оставиш всичко на природата. Остарелите лица имат характер.

Трите жени го изгледаха мрачно. Явно Финтан не можеше да си представи как се чувства човек, когато хубостта го напусне. Но какво можеха да очакват от него? Макар и гей, все пак бе мъж. Благословен с толкова високо ниво колаген, че се мислеше за Дориан Грей. Е, след десетина години мнението му за естественото остаряване щеше да се промени и тогава той спешно щеше да моли за скалпел.

- Остарелите лица имат характер - раздразнено повтори Тара. - И това са думи на човек, който се премести в по-голям апартамент, за да има място за цялата серия на "Клиник". Банята ти се нуждае от разпоредител и можеш да откриеш изложба.

- Мяу! - засмя се Финтан. Някои възклицания бяха оцелели след повторното му преобразяване.

Разговорът премина към тиктакането на биологичните им часовници.

- Искам да имам бебе - каза Лив замечтано. - Утробата ми е празна.

- Не! - възкликна Кетрин ужасено. - Търсиш удовлетворение, а ще намериш само мъка.

- Не се тревожи. Няма да стане - тъжно отвърна Лив. - Не и докато гаджето ми е женено за друга жена. И живее в Швеция.

- Е, поне имаш гадже - весело се намеси Финтан. - Не си като Кетрин. Скъпа, откога не си се отдавала на бурни страсти?

Кетрин се усмихна загадъчно и Финтан въздъхна.

- Какво ще правим с теб? А на всичкото отгоре получаваш предложения от секси мъже.

Нова усмивка, но този път по-насилена.

- Знаете ли, и аз бих искал бебе - призна Финтан. - Това е единственото нещо, заради което съжалявам, че съм гей.

- Можеш да имаш бебе - утеши го Тара. - Намираш си готова на всичко жена, сключваш договор за наем на утробата й и готово.

- Вярно. Какво ще кажете за някоя от вас? Кетрин?

- Не - решително отвърна тя. - Никога няма да имам деца.

Финтан се засмя на отвратеното й изражение.

- Любовта на добър мъж ще те накара да размислиш. Ами ти, Тара? На теб нещо отвътре не ти ли трепва при мисълта за деца?

- Да, не... не знам, може би - заекна Тара. - Но да погледнем истината в очите - едва успявам да се грижа за себе си. Ако се наложи да пера, обличам и храня някого, не знам как ще се справя. Прекалено незряла съм.

- Вижте какво стана с горката Ема - съгласи се Кетрин.

Ема, тяхна стара приятелка, навремето беше от най-готините момичета, но после роди две бебета едно след друго.

- Преди години беше страхотна, а сега е заприличала на природозащитничка.

- Загубихме една чудесна жена - добави Тара. - От бърсане на дупета няма време да си измие косата. Но пък е щастлива.

- Спомнете си и Гери - продължи Кетрин.

Гери беше дива купонджийка, но след като роди, се вдетини.

- Напълно е загубила способността си да говори като възрастна.

- Но пък използва гърне и може да брои до десет - напомни й Лив. - И е щастлива.

- Ами Мелани? - мрачно попита Кетрин. - Имаше толкова либерални разбирания, а сега се е превърнала във фашистка, готова да унищожи всички с леви убеждения. Ето до какво те докарват бебетата. Толкова е заета да подписва петиции срещу заподозрени педофили, че е забравила коя е.

- Какво ли е да държиш в ръцете си собствено си пухкаво бебе? - тихо каза Лив. - Такава радост и щастие!

- Тревога! - изкикоти се Тара. - Лив се разлигави. Спрете я!

- Какво ти подари Томас за рождения ден? - попита Кетрин само за да попречи на Лив да избухне в сълзи.

- Десет шилинга? - предположи Финтан.

- Десет шилинга ли? - презрително повтори Тара. - Осъзнай се. Томас никога не би се разпуснал толкова. По-скоро една пръдня. - Тя удари с юмрук по масата и заяви със силен йоркширски акцент: - Не съм стиснат, просто съм разумен.

Приликата с Томас беше невероятна.

- Саксия, върху която собственоръчно е налепил мидички? Стара химикалка? - настоя Финтан.

- Бурканче крем за ръце и обещание за липосукция, когато спечели от лотарията - отговори Тара с нормален глас.

- Страхотен е! - възкликна Финтан саркастично.

- Кремът нов ли беше? - попита Кетрин с равен глас. - Или го е откраднал от дамската тоалетна в службата си?

- О, моля те! - отвратено отвърна Тара. - Разбира се, че не беше нов. Същият, който ми подари миналата Коледа. Бях го метнала в дъното на гардероба и той очевидно го е намерил и прибрал.

- Каква пинтия! - не можа да се сдържи Лив.

- Не е пинтия - възрази Тара.

Лив я погледна изненадано. Обикновено Тара първа заявяваше колко е стиснат Томас, за да покаже на приятелите си, че няма нищо против хулите им.

- Той е гадняр - довърши Тара. - Хайде, Лив, кажи го!

- Томас е гадняр - повтори Лив. - Благодаря ти, Тара.

- Е, все пак човек може да го разбере - оправда го Тара. - Празниците - Коледа, Свети Валентин, рождените дни - са си чист рекет. Възхищавам му се, че отказва да бъде манипулиран. А и няма значение, че не ми купува подаръци. Преди няколко седмици просто ей така ми взе плюшен термофор, за да облекчи менструалните ми болки.

- По-скоро не са му се давали пари за лекарства всеки месец - отбеляза презрително Финтан.

- Недей така - усмихна се Тара насила. - Не виждаш онова, което виждам аз.

- И какво е то?

- Знам, че изглежда голям тъпанар, но може да е много сладък. Понякога ми разказва приказки за едно мече на име Ърнест.

- Това да не е евфемизъм за пишката му? - подозрително попита Финтан. - Ърнест крие ли се из разни тъмни и дълбоки пещери?

- Само си губя времето с вас - разсмя се Тара. - Кажи някоя нова клюка. Хайде да чуем нещо пикантно за известните личности.

Благодарение на работата си като дясна ръка на Кармела Гарсия, испанска дизайнерка, считана едновременно за гений и смахната кучка, Финтан чуваше какви ли не интересни клюки за богатите и прочутите.

- Добре - кимна той. - Но няма ли първо да си поръчаме по още едно?

- Разбира се.

След още няколко кафета с коняк Кетрин с неудобство осъзна, че Лилавия маникюр искаше да си прибере парите и да си върви у дома. Или поне да си прибере парите и да иде да се надруса някъде.

- Трябва да плащаме - прекъсна веселбата тя.

- Аз черпя - предложи Финтан с пиянска щедрост. - Абсссолютно нассстоявам.

- В никакъв случай - възрази Кетрин.

- Обиждаш ме - възмути се Финтан и шляпна кредитната си карта на масата. - Обиждаш ме.

- Как ще си върнеш дълговете, като вечно плащаш сметките на хората? - скара му се Кетрин.

- Права е - присъедини се Тара. - Ти самият ми спомена, че ще те арестуват, ако отново си надхвърлиш лимита. Мъжете в униформи ще почукат на вратата ти с белезници в ръце.

- Жестоко! - изкрещяха Лив и Финтан и се разкикотиха.

- Да, но ще те отведат и никога вече няма да те видим. Нали ни помоли да те спираме, щом решиш да харчиш неразумно? - Тара плъзна картата обратно към него.

- Намерил кой да ми го каже - изсумтя Финтан.

- Е, никой не е съвършен.

- Защо вечно закъсвам за пари? - учуди се Финтан. - Получавам прилична заплата.

- Точно затова - утеши го Тара с пиянска логика. - Колкото повече печеля, толкова повече обеднявам. Колкото повече получавам, толкова повече харча. Диетите те правели дебел? Забрави за това. Увеличението на заплатата те прави беден.

- Защо не можем да приличаме на Кетрин? - запита Финтан.

Веднъж Кетрин им призна, че когато получи увеличение, допълнителните пари отиват направо в банковата й сметка според принципа, че щом досега не ги е получавала, значи няма да й трябват.

- Аз пък имам нужда от хора като вас, за да се чувствам разумна - отвърна Кетрин.

Най-после си тръгнаха.

Дариъс, сервитьорът, се загледа в Кетрин, която се носеше плавно по пода. Не беше негов тип, но у нея имаше нещо, което го заинтригува. Пи страшно много, но не залиташе и не се държеше за приятелите си, както правеха останалите. А и се впечатли от поведението й, когато влезе в ресторанта. Беше експерт по жени, които нервно се преструват на спокойни, докато чакат, и бе напълно убеден, че безразличието на Кетрин е истинско. Упорито ровеше из мозъка си за подходящ етикет. (Дариъс искаше да стане диджей и думите не бяха неговата стихия.) Търсеше прилагателното "загадъчна", но просто не го знаеше.

- А сега? - нетърпеливо попита Тара, докато трепереха навън. Макар че беше началото на октомври, вече захладняваше. - Знаете ли къде има купон?

- Не и тази вечер.

- Нищичко? Обикновено някой се сеща за нещо.

- Можем да отидем в бар "Мундо" - предложи Кетрин.

Тара поклати глава.

- Ходим там в сряда и вечно го свързвам с работа.

- "Тъжната нота"?

- Сигурно е ужасно претъпкано. Няма да си намерим маса.

- "Щастие"?

- Музиката беше отвратителна последния път.

- "Подземието"?

- Престани!

- Приемам това за "не" - въздъхна Кетрин, изчерпила идеите си.

- Какво ще кажете за "Килията на мъченията"? - весело предложи Финтан. - Пълно е с прекрасни момчета и ги разхождат на каишки.

- Не става. Последния път не ни пуснаха да влезем, защото сме момичета - напомни му Кетрин.

- Така ли? - възкликна Лив. - Аз пък си мислех, че ни изритаха, защото главите ни не бяха обръснати.

- Знаете ли, май не ми се ходи на клуб - призна Тара. - Не съм в настроение за идиотщини. Искам да се отпусна, да седна удобно, да не ми се налага да се бия, за да си купя пиене, и да мога да чувам какво си говорим. Господи! - потръпна тя потресена. - Вижте какво става! Едва навърших тридесет и една и вече се държа като бабичка. Сега ще трябва да отида в някой клуб само за да докажа, че все още ме бива.

- И на мен не ми се ходи по клубове тази вечер - утеши я Лив. - Но аз съм на тридесет и една и половина и започнах да се примирявам.

- Не! - ужаси се Тара. - Достатъчно лошо е да не ти се ходи, но чак пък да се примириш с това! В никакъв случай! Мразя остаряването!

- Скоро ще предпочиташ да си легнеш и да гледаш телевизия - уплаши я Кетрин. - Ще откриеш, че си търсиш извинения да не излизаш. Този синдром има дори официално име - пашкулиране. И тогава ще се влюбиш в дистанционното си. Аз например много обичам моето - призна тя. - И вместо "Вог" ще започнеш да си купуваш "Декорасион".

- Това списание за обзавеждане ли е?

Кетрин кимна дяволито и Тара изохка.

- Хайде да отидем в нечий апартамент - предложи Финтан, който искаше да върне доброто настроение. - Ще се престорим, че сме в клуб.

- Какво ще кажете за моя? - попита Тара, като в същия момент се сети за Томас и започна да се моли наум да й откажат.

- По-добре в моя - каза Кетрин, която също си спомни за Томас.

- Отиваме у Кетрин! - бързо извикаха Лив и Финтан, понеже и те си мислеха за Томас.

- Имаш ли пиене? - попита Тара.

- Разбира се.

- Май наистина сме остарели - мрачно промърмори Тара.

Кетрин махна на приближаващото такси и вбеси двамата мъже, които от доста време чакаха по-надолу по улицата.

- Госпел Оук - каза тя на шофьора.

- Дотам можете и пеша - измърмори той.

- Не мога - възрази весело Тара. - Пияна съм.

- Помните ли - започна тя, когато и четиримата се настаниха - как, докато живеехме заедно, алкохолът никога не ни стигаше? Когато ние ходехме в Ирландия, а Лив - в Швеция, купувахме пиене от безмитните магазини и поглъщахме всичко за една вечер.

- Бяхме бледни - каза Лив.

- Бедни - разсеяно я поправи Тара. - И не само това. Бяхме млади!

- А сега сме стари - тъжно промълви Лив.

- Престанете! - скара им се Кетрин. - Прекалено рано е да се отпускате. Чака ни още пиене.