Хегемония или оцеляване

Ноам Чомски

ХЕГЕМОНИЯ ИЛИ ОЦЕЛЯВАНЕ

(Американският стремеж за глобално господство)

За автора

Ноам Чомски е роден през 1928 г. във Филаделфия, Съединените щати. От 1955 г. е преподавател в Масачузетския технологичен институт. Докторската му дисертация "Синтактични структури" (1955) поставя началото на теорията на трансформационната граматика, революционизирала лингвистиката. Според нея всяко смислено изречение се подчинява не само на граматичните правила на съответния език, но и на "изконни структури", които са общовалидни за всички езици и съответстват на вродените умствени способности на човека. Откритията му имат съществен практически принос при изучаването на чужди езици от деца.

Всепризнат в цял свят интелектуалец, плодовит писател, заклет защитник на правото на свободната воля и анархист, дисидентът Чомски е яростен критик на политиката на правителството на САЩ още от времето на Виетнамската война. Сред произведенията му на политическа тема е и предизвикалият много дискусии бестселър "9.11", в който наред с осъждането на варварското нападение над Световния търговски център, авторът търси корените на събитието в действията и политиката на Съединените щати, които нарича "водеща терористична държава" в света.

Първа глава

Приоритети и перспективи

Преди няколко години една от най-значимите фигури в съвременната биология Ернст Мейр публикува някои разсъждения относно вероятността от успех при търсенето на извънземен разум.1 Той преценява перспективите като твърде ограничени. Неговите аргументи се основават на адаптивните способности на онова, което наричаме "висш разум", като има в частност предвид човешката форма на интелектуална организация. Мейр изчислява броя на видовете, възникнали от появата на живота насам, на около петдесет милиарда, само един от които "постига степента на интелигентност, необходима за създаването на цивилизация". И това се случва сравнително скоро, вероятно преди около 100 000 години. Общо е мнението, че е оцеляла една съвсем малобройна група, чиито наследници сме всички ние, живите същества на Земята.

Мейр разсъждава, че човешката форма на интелектуална организация може и да не е облагодетелствана от естествения подбор. Историята на живота върху Земята, пише той, опровергава твърдението, че "е по-добре да си интелигентен, отколкото глупав", поне като съдим по издръжливостта - хлебарките и бактериите например са неимоверно по-издръжливи от човешките същества от гледна точка на оцеляването. Той прави също така мрачната констатация, че "средната продължителност на съществуване на един вид е около 100 000 години".

Навлизаме в период от човешката история, който може би ще даде отговор на въпроса дали е по-добре да си интелигентен, отколкото глупав. Най-обнадеждаващата перспектива е въпросът да не получи отговор. Ако получи категоричен отговор, той би могъл да бъде единствено, че човешките същества са някаква "биологична грешка", като използват предоставените им 100 000 години да се самоунищожават, а успоредно с това да унищожат и много други неща.

Човешкият вид безспорно е развил способността да върши тъкмо това и хипотетичният извънземен наблюдател като нищо може да стигне до заключението, че хората са доказвали това свое качество през цялата си история и особено драматично през последните няколкостотин години, унищожавайки околната среда, която поддържа живота, разнообразието от сложни организми, а така също изтребвайки се взаимно с хладнокръвие и предумишлена свирепост.

"ДВЕТЕ СВРЪХСИЛИ"

Годината 2003 започна с предостатъчно индикации, че тревогата за оцеляването на човешкия вид е твърде реалистична. Ако споменем само няколко примера, в началото на есента на 2002 г. се разбра, че преди четиридесет години една по всяка вероятност пагубна ядрена война е била предотвратена в последния момент. Непосредствено след това смайващо разкритие администрацията на Буш блокира усилията на ООН да наложи забрана над милитаризирането на космоса, което представлява сериозна заплаха за оцеляването изобщо. Същевременно администрацията преустанови международните преговори за забрана на воденето на биологична война и предприе необходимото за гарантиране неизбежността на нападението срещу Ирак, независимо от безпрецедентното като исторически феномен всеобщо противопоставяне.

Организации с огромен опит за оказване на подкрепа при решаване на кризата и проучвания на авторитетни медицински организации предупредиха, че заплануваното нападение срещу Ирак може да причини хуманитарна катастрофа. Вашингтон пренебрегна предупрежденията, което предизвика незначителен медиен интерес. Специално представително проучване в САЩ стигна до заключението, че са "възможни" нападения с оръжия за масово поразяване (ОМП) на територията на САЩ, опасността от които би нараснала в случай на война с Ирак. Много специалисти и разузнавателни служби публикуваха подобни предупреждения, добавяйки, че агресивността на Вашингтон - не само по отношение на Ирак - увеличава дългосрочната заплаха от международен тероризъм и разпространение на ОМП. Всички тези предупреждения отново бяха пренебрегнати.

През септември 2002 г. администрацията на Буш огласи своята Национална стратегия за сигурност, узаконяваща употребата на сила за отстраняване на всяко предполагаемо предизвикателство, насочено срещу глобалната хегемония на САЩ, която трябва да бъде наложена веднъж завинаги. Новата грандиозна стратегия предизвика загриженост в целия свят, включително и сред висшите външнополитически кръгове в Америка. През същия този месец септември беше предприета пропагандна кампания, която да представи Саддам Хюсеин като непосредствена заплаха за Съединените щати и да намекне за неговата отговорност за варварските терористични актове на 11.9, както и за запланираните от него нови такива. Кампанията, която неслучайно съвпадна с началото на междинните избори за Конгрес, оказа изключително въздействие за промяна на общественото мнение, успявайки да го отклони от действителните глобални проблеми, и подпомогна администрацията да постигне електоралните си цели и да утвърди Ирак като удобен пробен камък за току-що оповестената доктрина за прибягване до сила по собствено усмотрение.

Президентът Буш и неговите сътрудници се заеха и с подкопаването на международните усилия за намаляване на изключително сериозната заплаха за околната среда под претекст, който едва скриваше тесногръдите интереси на собственото им управление. Научният план за климатичните промени (НПКП) на администрацията е пародия, писа редакторът на списание "Сайънс" Доналд Кенеди, който "не съдържа никакви препоръки по отношение ограничаването на вредните емисии", задоволявайки се с "несъществено намаление, което ще позволи степента на замърсяване от страна на САЩ да нараства с около 14 % на всеки десет години". НПКП дори не отчете възможността, подсказвана от "все повече факти", че пренебрегваното краткосрочно затопляне "ще предизвика внезапни неконтролируеми процеси" като резки температурни промени с огромна опасност за Съединените щати, Европа и други зони с умерен климат. "Надменното неангажиране с проблема за глобалното затопляне" от страна на администрацията на Буш, продължава Кенеди, "е причина за продължителния процес на влошаване на приятелските отношения с Европа", довел до "стаено негодувание".2

През октомври 2002 г. стана още по-трудно подминаването на факта, че светът е "много по-загрижен от разюздаността на американската власт, отколкото... от заплахата, която представлява Саддам Хюсеин" и "решен както да ограничи властта на гиганта, така и... да лиши деспота от оръжия".3 Безпокойството се повиши рязко през последвалите месеци, когато гигантът даде ясно да се разбере, че ще нападне Ирак, дори ако приетите с неохота от него инспекции на ООН не успеят да открият нужните като претекст оръжия. През декември подкрепата за войната на Вашингтон почти навсякъде извън САЩ едва достигаше 10% според международните проучвания на общественото мнение. Два месеца по-късно след масови протести в целия свят пресата съобщи, че "на планетата вероятно все още съществуват две свръхсили: Съединените щати и световното обществено мнение" (като в случая "Съединени щати" означава държавната власт, а не обществото, или дори мнението на управляващата върхушка).4

В началото на 2003 г. проучванията показваха, че страхът от Съединените щати е достигнал забележителни стойности в целия свят успоредно с недоверието в държавното ръководство. Пренебрегването на елементарните човешки права и потребности се съпровождаше от безпрецедентна по характера си демонстрация на презрително отношение към принципите на демокрацията на фона на демагогски изявления за искрено зачитане на човешките права и същата тази демокрация. Разгърналите се събития би трябвало дълбоко да обезпокоят загрижените за света, който завещаваме на своите внуци.

Независимо че стратезите на Буш са в най-крайното дясно на традиционния политически спектър в САЩ, техните програми и доктрини имат доста предшественици както в историята на САЩ, така и сред предишни кандидати за глобално надмощие. По-зловещото е, че техните решения някак не изглеждат нелогични в рамките на господстващата идеология и институциите, които я олицетворяват. Съществуват предостатъчно исторически прецеденти за непоколебимостта на лидерите да прибягват до сила независимо от катастрофалните последици. Но днес залозите са далеч по-високи. Въпросът за избора между хегемония и оцеляване рядко - ако въобще някога - е бил поставян толкова ребром.

Нека се опитаме да разплетем някои от многобройните нишки, които съставляват тази сложна тъкан, като фокусираме вниманието си върху световната сила, прокламираща глобална хегемония. Нейните действия и ръководни доктрини би трябвало да представляват първостепенна грижа за всички обитатели на планетата и, разбира се, за самите американци. Мнозина са тези, които се радват на изключителни предимства и свободи, от които произтича възможността да формират бъдещето, поради което би трябвало да осъзнаят отговорностите, които са непосредствена последица от подобна привилегия.

"ВРАЖЕСКА ТЕРИТОРИЯ"

Тези, които искат да застанат лице в лице с отговорностите си, искрено ангажирани с проблемите на демокрацията и свободата - а защо не и на достойното оцеляване, - би трябвало да осъзнаят съществуващите пречки. В деспотичните държави те са явни. В по-демократичните общества бариерите са по-недоловими. Независимо от рязко разграничаващите се методи в по-бруталните и в по-свободните общества, целите в много отношения са сходни: да обезпечат гаранцията "големият звяр", както Александър Хамилтън* наричаше народа, да не се отклонява от наложените му ограничения.

* Александър Хамилтън (1757--1804) - лидер на партията на федералистите от 1789 г., секретар на Джордж Вашингтон по време на Войната за независимост в Северна Америка (1775--1783), министър на финансите на САЩ (1789--1795) в неговото правителството. - Б. пр.

Контролът над населението винаги е бил основна грижа на силните и привилегированите, особено след първата демократична революция през XVII в. в Англия. Самоопределилите се като "мъже с благороден произход" били ужасени, че "обезумялото множество от зверове в човешки облик" отказали да приемат основната рамка за разрешаване на бушуващия в Англия граждански конфликт между крал и Парламент и настояли за правителство "от селяци като тях, които познават техните нужди", а не от "рицари и господа, които измислят за тях закони, с които да ги сплашват и потискат, и не познават мъките на народа". Мъжете с благороден произход стигнали до извода, че щом хората са толкова "покварени и безнравствени", че да "предоставят власт и да окажат доверие на порочни и недостойни мъже, те с чиста съвест предоставят тази власт в полза на тези, които са добродетелни, макар и малцинство". Почти три века след този прецедент уилсъновият идеализъм*, както е прието да се нарича, възприе позиция, сходна в много отношения на вече цитираната. Задължение на Вашингтон е да гарантира управлението в останалите държави да е в ръцете на "добродетелното малцинство". В Америка е необходимо да бъде запазена системата, която осигурява правото на вземане на решения от върхушката, утвърдени впоследствие от широката общественост - "полиархия", според политологическата терминология, а не демокрация.5

* Томас Удроу Уилсън (1856--1924) - 28-ят президент на САЩ (1913--21) от Демократическата пария. Приетите по негово време закони, макар да се отличават с либералния си характер, отговорят на интересите на монополизма; инициатор на въвличането на САЩ в Първата световна война; провъзгласените от него "Четиринайсет точки" в края на войната имат за цел утвърждаване хегемонията на САЩ в международните отношения под прикритието на "свободата на търговията", "свободата на моретата", урегулирането на колониалните въпроси и пр. - Б. пр.

Като президент самият Удроу Уилсън не се колебаеше да провежда строго репресивна политика дори в рамките на Съединените щати, но подобни мерки са по-трудно осъществими там, където народът е постигнал значителни завоевания в областта на свободата и гражданските права. Още по времето на Уилсън на високопоставените кръгове в САЩ и Великобритания беше ясно, че в рамките на техните общества принудата не допринася особена полза и е необходимо изнамирането на нови средства за смиряване на звяра, най-вече чрез контрол на общественото мнение и настроения. Оттогава насам са се развили мощни индустрии за постигане на тези цели.

Възгледът на самия Уилсън се свеждаше до това, че един елит от господа с "възвишени идеали" следва да бъде овластен да гарантира "стабилността и справедливостта".6 Изтъкнати интелектуалци се съгласиха. "Масите трябва да бъдат поставени на мястото им", обяви Уолтър Липман в своите есета върху проблемите на демокрацията - образец на "прогресивно" мислене. Тази цел можеше да бъде осъществена отчасти чрез "постигането на съгласие", "съзнание за собствената личност и регулярен орган за народно управление". Тази "революция" в "практиката на демокрацията" би поверила на една "малобройна класа" отговорността за "общите интереси", като "почти изцяло пренебрегва общественото мнение". По същество, идеалът на Ленин. Липман беше запознат непосредствено с революцията в практиката на демокрацията като член на уилсъновата Комисия за обществена информация, учредена да координира военновременната пропаганда, и постигнала огромен успех във въздействието върху общественото мнение за подкрепа на участието във войната.

"Отговорните мъже", които трябва да вземат решенията, продължава Липман, трябва "да живеят необезпокоявани от тропота и рева на обърканото стадо". Тези "неграмотни и досадни неудачници" трябва да бъдат "наблюдатели", а не "участници". Стадото действително има "функция" - да се втурва периодично в подкрепа на един или друг представител на управляващата класа по време на избори. Не се уточнява, че отговорните мъже си спечелват този статус не благодарение на специални способности или познания, а на доброволно подчиняване на системата на действителната власт и спазване на действащите принципи - основополагащите решения по отношение на обществения и икономическия живот да са прерогатив на институции с йерархичен авторитарен контрол, а участието на звяра да се ограничи в рамките на обществената арена.

Колко ограничени да бъдат тези рамки е въпрос на дискусия. Неолибералните инициативи от последните трийсет години са замислени да ги стеснят, предоставяйки решаването на най-съществените въпроси на безотговорни до голяма степен еднолични тирании, тясно свързани една с друга, и на нищожен брой могъщи държави. Така демокрацията би могла да оцелее, но в драстично ограничени форми. Секторите на Рейгън и Буш имат крайни позиции по този въпрос, но политическите различия са съвсем незначителни. Някои твърдят, че такива практически почти не съществуват, иронизирайки капацитетите, които "всъщност печелят добре, противопоставяйки тънките сюжетни разлики между сериалите по Ен Би Си и тези по Си Би Ес" по време на предизборните кампании. "С мълчаливо съгласие двете основни партии подхождат към битката за президентския стол [като към] политическо кабуки [в което] актьорите знаят ролите си и всеки стриктно спазва сценария", "заемайки пози", които никой не възприема сериозно.7

Ако основната маса напусне отреденото й маргинално пространство на пасивен наблюдател, се изправяме пред "криза на демокрацията", която трябва да бъде преодоляна, съветват либерални интелектуалци, отчасти чрез мерки за дисциплиниране на институциите, отговорни за "индоктринирането на младите" - училища, университети, църкви и т. н., - а вероятно дори чрез правителствен контрол над медиите, ако автоцензурата не е достатъчна.8

Застъпвайки подобни възгледи, съвременните мислители се облягат на подходящи конституционни източници. Джеймс Медисън* настояваше, че властта трябва да бъде делегирана на "богаташите на нацията", "по-способните мъже", които имат съзнанието, че ролята на управлението е "да защитава малцинството на състоятелните от мнозинството". Предкапиталист по своя светоглед, Медисън проповядваше, че "просветеният държавник" и "милосърден философ", който трябва да упражнява властта, ще "се посвети на истинските интереси на своята страна" и ще защитава обществените интереси от "вредите" на демократичното мнозинство. Вредите ще бъдат избегнати, вярваше Медисън, чрез измислената от него система на раздробяване. По-късно той изказа страхове, че биха възникнал тежки проблеми вследствие на вероятното увеличаване на броя на тези, които "ще страдат от тежестите на живота и тайно ще въздишат за по-справедливо разпределение на ползите". Голяма част от съвременната история отразява конфликтите по въпроса кой и как да взема решенията.

* Джеймс Медисън (1751--1836) - 4-ят президент на САЩ (1809--17); участник във Войната за независимост; един от авторите на проекта за конституция на САЩ през 1787 г.; държавен секретар (1801--09). - Б. пр.

Мнението, че контролирането на общественото мнение е в основата на всяко управление, от най-деспотичното до най-свободното, води началото си още от Дейвид Хюм**, но с едно уточнение. То е далеч по-съществено за по-свободните общества, в които послушанието не може да бъде налагано с камшик. Напълно естествено е съвременните институции за контролиране на мисленето - наричани откровено пропаганда, преди думата да бъде изоставена поради тоталитарни асоциации - да възникнат в истински свободните общества. Великобритания постави началото с нейното Министерство на информацията, което се зае "да насочва мисленето на по-голямата част от света". Уилсън се присъедини наскоро след това с неговата Комисия за публична информация (КПИ). Нейните пропагандни успехи вдъхновиха прогресивните демократични теоретици и съвременната индустрия за връзки с обществеността. Изтъкнати членове на КПИ като Липман и Едуард Бърнайс извлякоха определена полза от постиженията при контролиране на мисленето, което Бърнайс нарече "изработване на съгласие... самата същност на демократичния процес". Терминът "пропаганда" беше включен през 1922 г. в "Енциклопедия Британика", а десет години по-късно и в "Енциклопедия на обществените науки" с трактата на Хералд Ласуел, посветен на новите техники за контролиране на общественото мнение. Методите на пионерите са от съществено значение, пише Рандъл Марлин в своята история на пропагандата, доказано от тяхното "всеобхватно копиране... от страна на нацистка Германия, Южна Африка, Съветския съюз и Пентагона", но в последна сметка индустрията за връзки с обществеността решително ги изпреварва с постиженията си.9

** Дейвид Хюм (1711--1776) - шотландски философ и историк, основен труд "Изследване на човешкия разум" (1748). - Б. пр.

Проблемите във връзка с вътрешния контрол особено се усложняват, когато управляващите провеждат политика, която среща съпротивата на широката маса. В такива случаи държавното ръководство може да се изкуши да последва примера на рейгъновата администрация, която учреди Служба по обществена дипломация, за да постигне съгласие относно убийствената си политика в Централна Америка. Един висш правителствен служител описа нейната операция "Истина" като "мащабна психологическа операция от типа на провежданите от военните, за да въздействат на населението на окупирана или вражеска територия" - откровена характеристика на тоталния контрол над населението в страната.10

ЧУЖДА ВРАЖЕСКА ТЕРИТОРИЯ

Докато врагът у дома често трябва да бъде контролиран чрез пропаганда, зад граница се прилагат по-директни средства. Титулярите в настоящата администрация на Буш - повечето "рециклирани" от по-реакционните кръгове на предишните администрации на Рейгън и Буш I - го доказаха по достатъчно категоричен начин по време на предишните си мандати. Когато традиционните насилнически и репресивни режими в подопечните на САЩ доминиони в Централна Америка бяха застрашени от църквата и други иноверци, администрацията на Рейгън отвърна с "война срещу тероризма", обявена веднага след встъпването му в длъжност през 1981 г. Не е изненадващо, че инициативата на САЩ моментално прерасна в терористична война - кампания за масови убийства, мъчения и варваризъм, - която скоро се прехвърли и в други региони по света.

В Никарагуа Вашингтон беше загубил контрола над въоръжените сили, чието предназначение беше да потискат масите в региона, едно от най-печалните завещания на уилсъновия идеализъм. Подкрепяната от САЩ диктатура на Сомоса беше свалена от сандинистите* и кръвожадната Национална гвардия беше разпусната. Това стана причина Никарагуа да стане обект на кампания на международен тероризъм, оставила страната в руини. Дори само психологическите последици от терористичната война на Вашингтон са изключително тежки. Ентусиазмът, енергията и оптимизмът от свалянето на диктатурата много скоро бяха попарени от намесата на суперсилата, разбивайки надеждите, че тежката историческа обсада най-после би могъл да се насочи в по-благоприятна посока.

* Членове на никарагуанския Сандинистки фронт за национално освобождение, създаден през 1962 г. като опозиция на режима на Анастасио Сомоса Дибейл; през 1979 г. сандинистки въоръжени сили извършват нападение от Коста Рика и Хондурас и свалят Сомоса, установявайки хунта, която национализира банковата и минодобивната промишленост, отлага изборите и води ориентирана наляво политика, сблъсквайки се със съпротивата на подкрепяните от САЩ партизани. - Б. пр.

В другите страни на Централна Америка, мишени на рейгъновата "война срещу терора", въоръжените и обучени от Съединените щати сили запазиха контрола. При отсъствието на армия, която да защити населението от терористите - т. е. самите сили за сигурност, - зверствата бяха още по-отявлени. Сведенията за убийства, мъчения и погроми бяха подробно докладвани от организации за защита на човешките права, църковни сдружения, латиноамерикански учени и много други, но останаха почти неизвестни за гражданите на страната, която носеше основната отговорност, и светкавично биваха заличавани.11

До средата на 80-те години на ХХ в. подкрепяните от САЩ държавни терористични кампании бяха успели да предизвикат появата на общества, "засегнати от терора и паниката... от всеобщия колективен страх", според определението на една подкрепяна от църквата известна салвадорска организация за защита на човешките права, чрез "ежедневна и честа употреба на насилие" и "постоянно показване на изтезавани тела". Завръщайки се от кратко посещение в родината си Гватемала, журналистът Джулио Годой писа, че "човек се изкушава да повярва, че някои хора в Белия дом се прекланят пред ацтекските божества, проливайки в жертвоприношения кръвта на жителите на Централна Америка". Той беше избягал година преди това, когато редакцията на неговия вестник "Ла Епока" беше взривена от държавни терористи, което не предизвика никакъв отзвук в Съединените щати. Вниманието беше грижливо насочвано към престъпленията на официалния враг, безспорно реални, но несравними с мащаба на подкрепяния от САЩ държавен тероризъм в региона. Белият дом, писа Годой, въведе и подкрепи в Централна Америка сили, които могат "да се конкурират със Секуритате на Николае Чаушеску за световната награда за всякакъв род изстъпления".12

След като предводителите на терористите осъществиха своите цели, последиците бяха разгледани на конференция на йезуитите и светски сътрудници в Сан Салвадор, които разполагаха с предостатъчен личен опит, и то не само от мрачното десетилетие на 80-те години. Конференцията стигна до заключението, че не е достатъчно да съсредоточи вниманието си единствено върху терора. От не по-малко значение е "да се направи проучване... в каква степен културата на терора е повлияла осуетяването на очакванията на мнозинството", ограничавайки обсъждането на "алтернативи на предпочитанията на могъщите".13 Не само в Централна Америка.

Попарването на надеждите е изключително важна цел. И когато тя бъде постигната, формалната демокрация е разрешена - дори предпочитана, поне за нуждите на индустрията за връзки с обществеността. В по-откровено настроените кръгове голяма част от това се признава. Разбира се, то е далеч по-ясно на "зверовете с човешки облик", които понасят последиците от противопоставянето на императивите на стабилността и реда.

Всички тези проблеми втората свръхсила - общественото мнение, би трябвало да се потруди да осъзнае, ако храни надежди да се измъкне от наложеното й послушание и да се отнесе с необходимата сериозност към идеалите на справедливостта и свободата, за което е лесно да се говори, но е трудно да бъдат отстоявани.

Втора глава

Грандиозна имперска стратегия

НАЛАГАНЕ НА ХЕГЕМОНИЯ

През есента на 2002 г. на челно място в глобалния дневен ред се изкачи обявеното намерение на най-могъщата държава в историята да поддържа хегемония чрез заплаха и употреба на военна сила. Според официалната реторика на Стратегията за национална сигурност: "Нашите сили ще бъдат достатъчно безкомпромисни, за да разубедят всеки евентуален неприятел, който се стреми към военна мощ с надеждата да изпревари или достигне мощта на Съединените щати".1

Добре известният специалист по международни отношения Джон Айкънбъри описва декларацията като "грандиозна стратегия [която] се заема с фундаменталната задача да утвърди еднополюсен свят, в който Съединените щати нямат равностоен конкурент", условие, което трябва да се запази "постоянно, [така] че нито една държава или коалиция да не е в състояние да застраши [САЩ] като глобален лидер, покровител и законодател". Заявената "цел тълкува международните норми за самоотбрана - утвърдени в член 51 на Хартата на ООН - като почти несъществуващи". Обобщено казано, доктрината анулира международното право и институциите като "несъществени". Айкънбъри продължава: "Новата грандиозна имперска стратегия представя Съединените щати [като] ревизионистична държава, която се стреми да превърне моментните си предимства в световен порядък, който да диктува", насърчавайки по този начин останалите да търсят начини да "се противопоставят, саботират, блокират и предприемат ответни действия срещу мощта на САЩ". Стратегията заплашва да "направи света по-опасен и разделен, а Съединените щати по-несигурни"2, широко споделяно мнение сред чуждестранните политически високопоставени кръгове.

Грандиозната имперска стратегия утвърждава правото на Съединените щати да предприемат "превантивни* войни" по собствено усмотрение: превантивни, не преемптивни**.3 Преемптивната война би могла да попадне под разпоредбите на международното право. Макар че ако руските бомбардировачи, плод на въображението на рейгъновата администрация през 1983 г., бяха "засечени" да приближават САЩ от военната база в Гренада с ясното намерение да бомбардират, една преемптивна атака да бъдат унищожени самолетите и вероятно дори базата в Гренада би била оправдана. Куба, Никарагуа и редица други държави биха могли да се ползват със същите права в продължение на години, докато бяха обекти на агресия от страна на САЩ, макар че би било проява на безумие от страна на по-слабите да се възползват от своите права. Но основанията за преемптивна война, каквито и да са те, не се отнасят за превантивната война, особено както това схващане се тълкува от съвременните му защитници - употреба на военна сила за елиминиране на въображаема или измислена заплаха, така че дори терминът "превантивна" се оказва твърде добронамерен.

* В смисъл на възпиращи. - Б. ред.

** В смисъл на изпреварващи. - Б. ред.

Превантивната война също попада в категорията военни престъпления. Ако тя действително цели да покаже "чие време е дошло"4, това означава, че светът е изправен пред сериозен проблем.

След като започна нападението на Ирак, изтъкнатият историк и съветник на Кенеди Артър Шлезинджър написа:

"Президентът утвърди политика на "предварителна самоотбрана", обезпокоително напомняща политиката, която имперска Япония приложи в Пърл Харбър и по този начин, както заяви един бивш американски президент, се покри с позор. Франклин Д. Рузвелт се оказа прав, но днес ние, американците, се покрихме с позор."5

Той добави, че "глобалната вълна на съпричастие, която заля Съединените щати на 11.9, отстъпи място на глобална вълна на омраза заради американската арогантност и войнолюбие", като дори в приятелски настроените страни широката общественост смята Буш "за по-голяма заплаха за мира от Саддам Хюсеин". Специалистът по международно право Ричард Фолк смята за "безспорно", че иракската война беше "престъпление срещу Мира от рода на онези, заради които оцелелите германски водачи бяха подведени под отговорност, съдени и осъдени на Нюрнбергския процес".6

Някои защитници на стратегията си дават сметка, че тя погазва международното право, но не съзират особен проблем в това. Цялата конструкция на международното право е "празна работа", пише юристът Майкъл Гленън: "Величественият напън да бъде подчинено правото на силата на правото на закона" би трябвало да се изхвърли в кошчето за смет на историята - удобна позиция за единствената страна, способна да си позволи отсъствието на правила за собствено удобство, тъй като харчи за въоръжаване почти толкова, колкото целият останал свят заедно и прокарва нови пътища за разработването на средства за заплаха и унищожение въпреки почти единодушното противопоставяне на света. Доказателството, че системата е "празна работа", е недвусмислено: Вашингтон посочи ясно, че възнамерява да направи всичко възможно, за да запази своето превъзходство", след което "обяви, че ще пренебрегне" Съвета за сигурност към ООН относно Ирак и заяви съвсем категорично, че "повече няма да се смята обвързан с правилата в Хартата на [ООН] за употреба на сила". QED*. В съответствие с това, правилата са "рухнали" и "цялата сграда се сгромоляса". Това, обобщава Гленън, е нещо добро, тъй като САЩ са предводител на "просветените държави" и затова "трябва се противопоставят [на всеки опит] да се ограничи правото им на употреба на сила".7

* Quod erat demonstrandum (лат.) - Което трябваше да се докаже. - Б. пр.

Просветеният предводител разполага същевременно със свободата да променя правилата по собствено усмотрение. Когато окупиралите Ирак военни сили не успяха да открият оръжия за масово поразяване, които обосноваваха нахлуването, позицията на администрацията се промени от "абсолютна увереност", че Ирак притежава ОМП в мащаби, налагащи незабавни военни действия, в твърдението, че американските обвинения са били "оправдани от разкритото оборудване, което потенциално би могло да се използва за производство на оръжия". Високопоставени длъжностни лица препоръчаха "избистряне на противоречивото схващане за "превантивна война", упълномощаващо Вашингтон да предприеме военни действия "срещу страна, притежаваща смъртоносни оръжия в огромни количества". Редакцията "препоръчва вместо това администрацията да предприеме действия срещу враждебно настроен режим, който не разполага с нищо, освен с намерението и възможността да разработи [ОМП]".8

На практика всяка държава разполага с потенциала и възможността да произведе ОМП. Така че избистрената редакция на грандиозната стратегия успешно предоставя на Вашингтон правото да предприеме произволна агресия. Отпадането на забраната за прибягване до сила е най-съществената последица от опровергаването на обявените мотиви за нахлуването.

Целта на грандиозната имперска стратегия е да предотврати всяка провокация, насочена срещу "мощта, позицията и престижа на Съединените щати". Цитираните думи не са на Дик Чейни или Доналд Ръмсфелд, или на някой от останалите реакционни политици, формулирали Стратегията за национална сигурност от септември 2002 г. Те са изречени от уважавания либерален държавник Дийн Ачесън през 1963 г. По този начин той обоснова действията на САЩ срещу Куба с пълното съзнание, че международната терористична кампания на Вашингтон за "смяна на режима" беше определящият фактор за довеждане на света до ръба на ядрена война само месеци преди това, която беше подновена веднага след разрешаването на кубинската ракетна криза. Независимо от всичко той увери Американското общество по международно право, че не възниква никакъв "правен проблем", когато САЩ отвръщат на провокации, насочени срещу нейната "мощ, позиция и престиж".

Впоследствие доктрината на Ачесън беше актуализирана от администрацията на Рейгън в срещуположния край на политическия спектър, когато тя не зачете юрисдикцията на Световния съд* във връзка с нападението срещу Никарагуа, отхвърляйки съдебното решение за прекратяване на военните престъпления, след което наложи вето на две резолюции на Съвета за сигурност, които потвърждаваха съдебното решение и призоваваха всички държави да съблюдават международното право. Правният съветник на Държавния департамент Ейбрахам Софаер обясни, че не можем "да разчитаме" по-голямата част от света "да споделя нашата гледна точка" и че "същото това мнозинство често се противопоставя на Съединените щати по важни международни въпроси". Следователно ние трябва "да запазим за себе си правото да определяме" кои проблеми попадат "изключително под юрисдикцията на Съединените щати" - в конкретния случай действията, които съдът порица като "противозаконна употреба на сила" срещу Никарагуа; или казано на обикновен език, международен тероризъм.9

* Популярно название на Постоянния съд по международно право, учреден от Лигата на нациите в Хага през 1920 г. и ратифициран през 1921 г. При разпускането му през 1945 г., когато функциите му поема Постоянният съд по международно право, в него членуват 59 държави членки; взема решения и дава юридически съвети при спорове между държавите-членки, като съставът му се състои от 15 постоянни съдии (от 1931 г.) от различни националности, избирани за срок от девет години; Сенатът на Съединените щати не ратифицира протокола по учредяването му, но в състава на съда винаги е участвал съдия от САЩ. Важно негово решение е утвърждаването на суверенитета на Дания върху северното крайбрежие на Гренландия през 1933 г. Изиграва съществена роля при утвърждаване принципите на международното право. На практика престава да действа след окупирането на Холандия от Германия през 1940 г. - Б. пр.

Незачитането на международното право и институции беше особено крещящо през годините на управлението на Рейгън и Буш - първия мандат на настоящите вашингтонски титуляри, - а техните наследници продължиха да демонстрират, че САЩ си запазват правото да действат "едностранно при необходимост", включително прибягвайки до "едностранна употреба на военна сила" за защитата на такива жизненоважни интереси като "осигуряването на безпрепятствен достъп до ключови пазари, енергийни доставки и стратегически източници".10 Но тази позиция изобщо не беше нова.

Основополагащите принципи на грандиозната имперска стратегия от септември 2002 г. водят началото си от първите дни на Втората световна война. Още преди САЩ да се включат във войната, високопоставени стратези и анализатори стигнаха до заключението, че в следвоенния свят САЩ ще "притежават неоспорима власт", която ще им гарантира "ограничаването на всяко отстояване на суверенитет" от страна на държави, които биха възпрепятствали техните глобални замисли. При това те бяха наясно, че "най-важното изискване" за постигането на тези цели е "бързото осъществяване на програма за цялостно превъоръжаване" - тогава, както и сега, централен компонент в една "цялостна политика за постигане на военно и икономическо превъзходство в полза на Съединените щати". На времето тези амбиции се свеждаха до рамките на "не-германския свят", който трябваше да бъде организиран под егидата на САЩ като "Велика зона", включвайки западното полукълбо, бившата Британска империя и Далечния изток. След като стана напълно ясно, че Германия ще бъде победена, плановете се разшириха, обхващайки колкото е възможно по-голяма част от Евразия.11

Бегло нахвърляните тук прецеденти разкриват тесния обхват на плановете. Политиката се основава на утвърдена рамка на вътрешна власт, която остава сравнително стабилна. Икономическият контрол е изключително централизиран и Джон Дюи* едва ли преувеличаваше, като описваше политиката като "хвърлената върху обществото сянка на едрия бизнес". Напълно естествено е държавната политика да се стреми да изгради световна система, открита за икономическото проникване и политическия контрол на САЩ, без да бъдат допускани никакво съперничество или заплахи.12 Решаващо условие е недопускането на каквито и да било опити за независимо развитие, които биха могли да се превърнат във "вируси, които да заразят други", според терминологията на стратезите. Това е водеща тема в следвоенната история, често завоалирана зад прозрачни поводи, свързани със Студената война, също така експлоатирани от противниковата свръхсила в по-ограничените й владения.

Основните цели на глобалния контрол са се запазили от началото на следвоенния период, между които са: ограничаване на други центрове на глобална мощ в "рамките на всеобщия порядък", налаган от Съединените щати; запазване на контрола над световните енергийни запаси; възпрепятстване на недопустими форми на независим национализъм и справяне с "кризите на демокрацията" на вражеска територия. Осъществяването на целите възприема различни форми, най-вече в периоди на резки промени: промените в международния икономически ред от 70-те години; възвръщането на противниковата свръхсила към традиционния й квазиколониален статус двайсетина години по-късно; насочената срещу самите САЩ заплаха от страна на международния тероризъм от началото на 90-те години, осъществена по ужасяващ начин на 11.9. През годините тактиките се избистряха и променяха, за да отговорят на тези промени, движейки се задължително по посока на усъвършенстване на средствата за насилие и тласкайки застрашения човешки вид все по-близо до ръба на катастрофата.

* Джон Дюи (1859--1952) - американски философ и педагог. - Б. ред.

Независимо от всичко това разгласата на грандиозната имперска стратегия през септември 2002 г. основателно прозвуча като сигнал за тревога. Ачесън и Софаер само чертаеха политически насоки, и то в рамките на елитните кръгове. С техните възгледи са запознати само специалистите и читателите на дисидентска литература. Други случаи могат да бъдат разглеждани като потвърждение на максимата на Тукидид, че "големите нации вършат каквото си искат, а малките приемат каквото им бива налагано". За разлика от всичко това, Чейни-Ръмсфелд-Пауъл и компания официално обявяват една още по-екстремна политика, насочена към перманентна глобална хегемония, разчитаща на употребата на сила, когато е наложително. Те държат да бъдат чути и предприеха незабавни действия, за да докажат на целия свят, че мислят онова, което казват. Разликата е съществена.