Вечеря за двама

Вечеря за двама

Майк Гейл

Пролог

Очевидно (поне така твърдеше тя) всичко се случило, защото най-добрата й приятелка Кийша трябвало да остане след училище за тренировка по хокей. Обикновено мразела да се прибира вкъщи сама, тъй като било скучно. Но този ден заради Брендан Кейси дори не забелязала, че Кийша я няма. Толкова се била увлякла по него, че започнала да го дебне, наблюдавала го на обяд в стола, а в часа по английски на господин Кели във вторник следобед, сядала до прозореца - тогава Брендан имал мач и с повечко усилия успявала да мерне бегло силуета му на футболното игрище.

Този ден за пръв път решила да го заговори. След като мислила дълго, стигнала до заключението, че най-добрият начин е застане възможно най-близо до него, да му се усмихне широко и да се надява (безнадеждно), че спонтанно ще се разбъбрят за нещо съвсем обикновено, например теорията за Големия взрив. В мига, в който чула звънеца, оповестяващ края на учебния ден, тя се изстреляла пред главния вход и зачакала.

Последвала Брендан и приятелите му до дворната врата на училището без да я забележат, което се оказало по-трудно, отколкото си представяла. Те изобщо не бързали и всеки път, когато спирали, била принудена да се навежда и да се преструва, че оправя връзките на обувките си или да тършува из чантата си, или просто стои и гледа втренчено в далечината, сякаш търси вдъхновение. Накрая все пак упоритостта й била възнаградена: момчетата излезли и се отправили към автобусната спирка. Тя се приближила плътно зад Брендан - положение, което до тази сутрин можела само да жадува в най-смелите си мечти. Той обаче не й обръщал абсолютно никакво внимание, колкото и да му се усмихвала.

Когато пристигнал номер 23А и двуетажният автобус отворил вратите си, подредената опашка се разпаднала на нещо, наподобяващо хаотичното движение на свободни електрони, и я изблъскали най-отзад. Докато успее да се качи, Брендан и приятелите му изчезнали на горния етаж. Тя ги последвала, но всички места били заети. Не можела да направи нищо, затова само въздъхнала и слязла долу.

Десет минути по-късно, когато автобусът пристигнал на нейната спирка, тя била толкова ядосана, че й идело да крещи. Разбира се, не го направила. Докато фучала към къщи, решила, че дори няма да се обърне, за да го погледне за последен път. Ожесточението й обаче бързо се изпарило, когато си представила как Брендан стои на задния прозорец, с лице залепено на стъклото, и очи, които трескаво я търсят. Обърнала се, но не видяла нищо подобно. И се намразила още повече, понеже виждала надежда там, където изобщо не съществувала. Мразела се, защото била така очевидно лишена от самоуважение.

Заваляло и тя решила, че трябва да се промени - в смисъл, че трябва да започне да контролира живота си - и първото нещо, което й хрумнало да направи, било да промени настроението си, като си купи нещо хубаво. Отворила портмонето си, за да види колко пари са й останали - цифром и словом 2,70 лири. Тъй като не била съвсем сигурна какво точно й се иска, тя се запътила към вестникарската будка в горния край на улицата и се залепила за рафтовете със списания. Точно това й трябвало.

Искала списание, което да откликне на чувствата й.

Списание, което да я разбира по-добре, отколкото тя самата разбирала себе си.

Списание, което просто да я накара да се почувства по-щастлива.

Прегледала заглавията на изданията, предназначени за нейната възрастова група - "Смаш Хитс", "Мис", "19", Ти Ви Хитс", "Tоп оф дъ Поп", "Тийн Сийн", "J17", "Блис", "Шугър" и "Луукс" и моментално се почувствала по-добре. Сякаш открила приятели, които отчаяно търсят нейното внимание. Знаела, че трябва да избира внимателно. Не можела да си позволи никакво разочарование. Всички корици изглеждали еднакво - красиви млади момичета или поп звезди с безукорна кожа и съвършени мерки й се усмихвали ведро от лъскавите страници. Колкото до съдържанието, не успявала да открие разлика - мода, грим, прически, интервюта с поп звезди, съвети как да се държиш с момчетата и очерци да приятелството.

След няколко минути направила своя избор. "Тийн Сийн"* - списание за готини момичета". Избрала го, защото било десет пени по-евтино от останалите. Освен това й харесали лилавите сенки за очи, с които било гримирано момичето на корицата и се надявала, че вътре ще научи каква марка са. Имало и подарък - лепенки за татуировки, които според нея били малко бебешки, но ставали за майтап, а освен това колонката за съвети "Питай Адам" била най-добрата. Всъщност с приятелките й се присмивали на момичетата, които пишели до тези колонки, но тя знаела, че, когато опре до момчета, е толкова безпомощна, колкото и връстниците й от писмата. Обичала и проблемите страници - те й давали чувството, че не е единствена на този свят. Че не е ненормална, нито луда. Че всички съмнения и страхове, които я изпълват и блуждаят в главата й, могат да бъдат разрешени благодарение на рубриките "Скъпа Пам", "Питай Адам", "Искрено и лично с доктор Малори", "Говори за момчетата със Стивън" и "Сподели проблемите си с Ан". Списъкът на рубриките бил безкраен. Но "Питайте Адам" била най-добрата.

* Тийнейджърска сцена. - Б. пр.

Взела си едно списание и отишла да го плати. Касиерът сканирал баркода, чекмеджето иззвъняло и се отворило, тя подала точно пари и си тръгнала.

Теорията за хаоса твърди, че нещо толкова просто като това, една пеперуда да размаха криле преди милиони години, е в състояние да промени световните събития. Е, ако е вярно, то за мен - Дейв Хардинг, щастливо женен музикален журналист, точно това е моментът, в който моята пеперуда излетяла във въздуха, а теорията за хаоса се превърнала в хаотична действителност.

Част първа

(Юли - Август 2000 година)

Тъй седяха те един до друг - двама щастливци, пораснали и все още деца в сърцата си, а наоколо беше лято - топло, благодатно лято.

Ханс Кристиан Андерсен

"Снежната кралица"

точно

Тъкмо е станало обед, и съм на работа, когато телефонът започва да звъни.

- Дейв Хардинг - отговарям в слушалката. - Списание "Лаудър"*.

* По-високо. - Б. пр.

- Аз съм.

На другия край на линията е жена ми Изи. Обажда се от офиса си.

- Здрасти. Как си?

- Добре. Какво правиш в момента?

- Нищо, което не бих могъл да прекъсна.

- Ох.

- Какво има?

Тишина.

- Добре ли си?

Тишина.

- Какво не е наред?

Край на тишината.

- Мисля, че съм бременна - казва тя и избухва в сълзи.

мигът

- Бременна? - повтарям.

- Така мисля.

- Само мислиш?

- Все още не съм си направила тест. Исках и ти да си с мен. Но вече е късно. Много късно. Всъщност толкова късно, че не може да се направи нищо. Въпросът е предрешен.

- Защо не си ми казала нищо досега?

- Надявах се да не е истина - прошепва тя.

- Обичам те - казвам.

- Толкова е ужасно - безутешна е тя.

- Обичам те - повтарям.

- Това е краят на всичко.

- Обичам те - казвам отново.

- Какво ще правим? - пита тя.

- Не знам - отговарям. - Но те обичам.

здравей

Някои хора зачеват първородните си деца по слънчевите плажове на Карибите. Други през някоя бурна нощ край мистично езеро, където вятърът се надвиква с вълните, или пък в собствената си спалня, осветена със свещи и с музиката на Бари Уайт за фон. Какво бяхме направихме ние с Изи? Леко вкиснато среднощно съвкупление в северната част на дъждовния Лондон един вторник през отминалия юни. Жена ми и аз се опитваме да определим точно кога се е случило и не успяваме да потиснем смеха си, когато го установяваме. Изи бе прекарала част от оня ден, редактирайки някаква статия за наблюдаваното от статистиката отслабване на сексуалната активност сред трийсетгодишните и това бе предизвикало спонтанния ни отговор в знак на протест. Те ще ни кажат на нас!

Също като нея и аз изкарвам прехраната си с писане за списания и знам много добре, че човек не бива да вярва на онова, което чете в тях, защото е сътворено от хора като нас - пишещи журналисти, изгубили своята цел и посока подобно на останалия свят, но с единствената разлика, че ние никога не си го признаваме. Въпреки това нищо не променя факта, че сме бременни и че въобще не сме го планирали.

Отегчен ли съм от списанието?

Не.

Отегчен ли съм от Изи?

Не.

Ядосан ли съм на себе си?

Не.

Ако използвам клишето, аз съм на седмото небе.

Екзалтиран.

Извън себе си от радост.

Всъщност това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

грешка

Изи плаче на телефона, защото не иска да има деца... все още. Причината не е, че не обича децата. Напротив - познаваме купища хора с деца, на които тя винаги гука, прехласва се по тях, придружава майките им да ги повиват и забождат снимките им с карфици върху корковата дъска в кухнята ни. Работата е, че Изи иска да има деца, но не точно сега и не толкова скоро.

- Може би след още няколко години - каза тя, когато бе на двайсет и осем и забременяха първите ни познати.

- Все още не съм готова - обясни на двайсет и девет, когато цяла орда от колеги, приятели, братовчеди и съседи започна да произвежда дечурлига.

- Дори не съм сигурна, че ги искам - заяви на трийсет, когато научи, че най-добрата й приятелка от детинство очаква четвъртото си дете.

За да бъда почтен спрямо Изи трябва да призная, че нейната анти-бебе позиция беше публично и с всички усилия подкрепяна лично от мен.

"Едва ли сме особено подходящи за родители - - казвах винаги, когато този въпрос се повдигаше сред приятелите ни. - Аз и бебета? Как ме виждате? Вие сигурно се занасяте." След което двамата с Изи започвахме да се смеем и да се шегуваме колко зле ще се представим с възпитанието на децата. Дори си имахме готов етюд на тази тема:

Тя: Не бива да имаме деца. Ще бъдем ужасни родители.

Аз: Сигурно ще храним бебето с бира вместо с мляко.

Тя: Или ще го забравим в автобуса.

Аз: Може и в супермаркета.

Тя: С тежко генетично наследство като нашето, те ще бъдат най-нещастните деца в света.

Аз: Ще наследят големите ти уши.

Тя: И маймунските пръсти на краката ти.

Аз: Представяте ли си само как хлапе с щръкнали уши и маймунски крака сграбчва бутилката с мляко без да използва ръцете си?

Тя: Не забравяй, че и двамата сме късогледи. Така че ще бъде късогледо хлапе с щръкнали уши и маймунски крака.

Аз: Освен това като дете ти си имала астма, а аз съм алергичен почти към всичко: полени, пеницилин, миди, раци...

Тя: (след като си поема дълбоко и драматично въздух): Значи астматично, алергично почти към всичко, в това число полени, пеницилин, миди и раци, късогледо, с щръкнали уши и маймунски крака хлапе? Невероятно!

Аз: Това не вещае нищо добро за детето. (Пауза). Така че оставаме аз и ти, нали?

Тя: Да, оставаме си аз и ти.

Дори когато натискът ставаше непоносим и оборотите бяха на максимум, когато всички познати семейства, обзаведени с бебета, не спираха да опяват: "О, трябва да си имате бебе! Страхотно те изпълва с удовлетворение!", аз продължавах Изи, защото я обичах. Както и тя мен. Исках да бъде щастлива, независимо какво ще решим да правим в живота си.

Но истината беше, че аз исках деца повече отколкото можете да си представите. Не желаех да чакам. Ако можех да ги имам от момента, в който срещнах Изи, докато остареем и побелеем, щях да бъда най-щастливият човек на земята. Но криех това дълбоко в себе си. Не исках да насилвам жена си. Казвах си - един ден тя ще промени мнението си, а дотогава трябва да съм търпелив. Така че бях търпелив, докато правехме куп други неща - инсталирахме кухненските си уреди, събаряхме стени, почивахме в екзотични курорти, далеч от населени места и утъпкани пътища. Бяхме като шарен плакат, рекламиращ поколението с високи доходи без деца. Имахме всичко и го имахме сега. Но аз веднага бих разменил прекрасните екстри за купчина вонящи памперси и едно дете, което да ги пълни.

бебетата

- Е, кой от всички ще вземем? - питам аз.

Седем без четвърт е. С Изи стоим пред дълга редица кутийки с тестове за бременност в големия магазин "Буутс" на Оксфорд Стрийт. Не зная нищо за този вид пособия, всичко това е абсолютно ново за мен, дори не бях сигурен на кой щанд се намират в магазина. Може би в "Хигиена за жената"? Или близо до "Грижи за косата"? Между сандвичите и хладилниците за безалкохолни напитки? Оказва се, че са на един рафт с противозачатъчните, което ми се вижда забавно, още повече, че над щанда виси ироничният според мен надпис "Семейно планиране".

- Преди няколко месеца правихме анкета сред читателите и клиентите - казва Изи, докато внимателно изследваме редовете с различни тестове. - Този - тя посочва една тъмносиня кутия, - и този - друга пастелнозелена опаковка в противоположния край на лавицата - заеха първите места.

Взимам една, виждам цената и се ужасявам.

- Сигурно има някаква грешка?

Тя също поглежда цифрата.

- Не, скъпи. Толкова струват.

- Защо?

- Защото толкова струват.

- Навсякъде?

- Навсякъде.

- За тези пари ще си купя приличен компактдиск - установявам намръщено.

- Сигурно, ако зависи от теб - отвръща ми усмихнато Изи. Има прекрасна усмивка, тази моя жена. От онези, които те карат да се чувстваш щастлив, защото си жив. - Кой диск би си купил?

- На Тиндърстикс. "Simple Pleasures". Убийствен албум.

- Но ти вече го имаш, доколкото знам?

- Да - отвръщам. - Обаче е толкова добър, че бих искал да го имам два пъти.

у дома

Докато пътуваме към къщи, адрес Мусуел Хил, Кресуел Гардънс 24, говорим за всичко и нищо: как вървят работите в редакцията, какво ще ядем, когато се приберем, какво да правим през уикенда. Все неща, каквито всички семейни двойки по света си говорят. Обаче в момента, в който влизаме в апартамента на втория етаж на триетажна къща от времето на крал Едуард, преставаме да се преструваме, че онова, което се е случило, не е най-важното нещо в нашата връзка от деня, в който сме се срещнали.

Неочаквано вече имаме мисия и едно-единствено нещо има значение. Въпреки че котаракът - тригодишен егоцентричен сив персиец на име Артър, мяука неистово и драска по пода, за да му обърнем внимание, ние го пренебрегваме и се упътваме право към банята. Гледам как Изи отваря кутийката и размахва листчето за тестване под носа ми. Като хипнотизиран съм. Трудно ми е да повярвам, че това парченце пластмаса може да определи какъв ще бъде остатъкът от живота ми.

- Така-а-а - казва дълбокомислено жена ми. - Това е.

Поглежда ме и аз отвръщам на погледа й. След няколко секунди мълчание, през които събираме мислите си, кимам:

- Хайде, давай.

Тя не помръдва.

- Какво?

- Не мога да пишкам пред теб! Трябва да излезеш.

- Защо да не можеш? - Въобще не се шегувам. Струва ми се, че се глези. - Не искам да пропусна най-важния момент в живота си!

- Нищо няма да пропуснеш - тросва се тя.

Излизам от банята и жена ми затваря вратата зад мен. Заставам отвън, прилепвам ухо и се опитвам да различа звука от струйката урина, която тя ще изпишка върху пластмасовата лентичка. Котаракът солидарно се присъединява към мен. Е, не подслушва, разбира се. Просто се отърква напред-назад между краката ми, като мърка гръмко. Клякам и го погалвам по шията, а той ме гледа с огромните си сиви очи и аха! да ми проговори. Съкровен миг за котака и мен, макар всъщност не съм с него - в банята съм с Изи.

- Свърши ли? - викам я.

- Ще ми дадеш ли една секунда, дявол да го вземе, Дейв? - долита отговорът. - Тъкмо започвам.

Настъпва тишина, сетне до мен достига звука от пишкане с прекъсвания, после тракането на ролката с тоалетна хартия и накрая се появява Изи с теста в ръка.

- Само мъж може да измисли нещо подобно - възмутена е тя. - Само мъж може да си въобрази, че е много лесно да пишкаш върху нещо толкова малко. Искат се само умение и точност на снайперист.

Разсмивам се. Изказването е напълно в стила на Изи. Тя прекарва целия си ден, опитвайки се да издава списание, което да говори пряко със стотици хиляди жени, а един от най-лесните начини да създадеш сплотено общество от сестри по неволя, е да посочиш общия враг в лицето на "безполезните мъже" според принципа "Ела зло, че без теб по-зло". Истината обаче е, че Изи всъщност не вярва в сексуалните стереотипи. Тя вярва в хората.

- Колко ще трябва да чакаме? - питам.

Тя поглежда гърба на кутията, макар да знае, че аз знам, че тя знае.

- Три минути.

- Добре, минали са трийсет секунди откакто пусна водата, така че остават две минути и половина.

Преди да успее да ми противоречи, аз издърпвам листчето, пускам го внимателно на пода, хващам я за ръката и я вкарвам в спалнята, като затварям вратата зад нас. Оставаме така, с ръце, обвити около врата на другия, и очи, впити в часовниците ни, за да отброим точно две минути и трийсет секунди. След този кратък интервал, който ми се струва цяла вечност, Изи се откъсва от мен и отваря вратата. Макар че не изоставам много, тя успява да стигне първа до теста и въпреки че двамата посягаме едновременно, тя го докопва първа.

Напрежението е толкова силно, че едва проговарям.

- Какво показва?

- Бременна съм - отвръща тихо тя. По лицето й вече се търкалят сълзи. - Ще ставаш татко.

Аз обгръщам с ръка раменете й, притискам я към себе си.

- Не плачи. Всичко ще бъде наред.

- Не плача, защото съм тъжна - хлипа тя. - Плача, защото в момента чувствам, че това е най-хубавата новина, която някога съм научавала.

читатели

На следващия ден отивам на работа - четиринайсетия етаж на сградата Хенсън в Холборн, където се помещава "Би Ди Пи Пъблишинг"- малката издателска империя, която бълва продукция от седемнадесет списания, обхващащи почти всички области от живота и главно онова, за което хората обичат да четат:

Интериор и обзавеждане: "Кичън, Батрум, Бедрум" и "Метрохоум"

Мода за жени и стил на живот: "Фам", "Ит Гърл" и "Файшониста"

Бебета: "Бейби енд Ю" и "Мадърс нау"

Компютри: "Компютър Гейминг Нау", "Даунлоуд" и "Интернет Експрес"

Спорт: "Футбол фокъс" и "Ти Оф"

Готварство: "Нау Ийт Дет" и "Фууд Ривю"

Музика: "Лаудър"

Аз работя в "Лаудър - списание за хора, които живеят с музиката". Това лого винаги ме разсмива, защото е прекалено точно. Нашите читатели не просто обичат музиката, те я живеят - хранят се с нея, дишат с нея. Така, както правя и аз. Или може би както правех. Макар че обичам работата си, аз много добре съзнавам, че музикалната журналистика, както и нейното по-привлекателно съответствие "да бъдеш рок звезда", по своята същност е работа за млади хора. Въпреки че много от музикантите издават албуми и на трийсет, четирийсет, че и на петдесет години, аз нямам никакво желание да ставам техен журналистически еквивалент. Подобно на моите музикални кумири Бъкли, Хендрикс, Кобейн, Къртис, Шакур, понякога метафорично казано ме привлича идеята да умра млад и да изглеждам добре на портрета за задната корица на каталога. Ала вече не само съм преминал бариерата трийсет, но съм достигнал стадия, когато започвам да не приемам някои от новите музикални хибриди, пръкнали се от вечния динозавър рокендрол. Крия това свое невежество зад възмущение от принизяването на най-чистите музикални форми, но в повечето случаи имам чувството, че съм слушал тази музика и преди. И мразя себе си заради това чувство.

Например едно парче от класиците напоследък напомня музикалната тема от популярен телевизионен сериал. Всеки път, когато го чуя, ми иде да строша радиото в колата си. Никога преди не съм се чувствал така и това ме изнервя толкова много, че не смея да го споделя с никого в "Лаудър" - макар да виждам, че и други пишещи братя са сродни души. Може би затова през последните месеци продажбите на списанието ни спадат. Вероятно никой от нас не осъзнава, че сме извън играта и вече не успяваме да улучим вкуса на аудиторията си, състояща се от петнайсет-двайсет-двайсет и шест годишни младежи, които притежават абсурдно огромни колекции със записи и редовно ходят да слушат жива музика.

Може би музиката, която ме кара да троша радиото си, е създадена именно с цел да упражнява въздействие върху мен, трийсет и кусур годишния музикален журналист. Може би по отношение на Кидс точно аз съм врагът. Вече не съм бунтовник без цел. Аз съм бунтовник с ипотека, пенсионни вноски и много голяма колекция от плочи. Ако бях на петнайсет години вероятно щях да съм луд по мелодията, която днес ме кара да счупя радиото в колата си. Нямаше да ми пука, че съм я чувал и преди, защото щях да чувствам, че тя ми говори, че е истинска и ми разкрива нещата от живота. Това беше една от причините музиката да е толкова важна за мен. Все още мога да си спомня времето, когато тя означаваше всичко в моето скромно съществуване - когато бе в главата, в сърцето и в душата ми. Но сега осъзнавам, че освен музиката има много други неща, за които си струва да се живее.

Когато ходех на училище и седях в празната класна стая по време на междучасието, гордо четейки моя брой на "Ню Мюзикал Експрес", не можех да си представя, че някой ден ще стана част от прекрасния свят на рокендрола. А ето че сега съм тук - седя на бюрото си пред купища картонени опаковки с дискове и моето име, изписано върху тях. Пиарове на звукозаписни компании ме канят на обеди, за да спечелят благосклонността ми, ходя на турнета с бандите и съм обиколил света, за да интервюирам изпълнители. Работата ми е фантастична. Често пъти съм се чудил какво ли щях да правя, ако не беше ми се случило това. План Б, който, разбира се, някога бе план А, беше да сформирам група, но след като не мога да пея, а уменията ми с баскитарата се изчерпват с няколко такта от парчето на Клептън "Sunshine of Your Love", бих се самоизключил от суперсъзвездието на рокендрол величията. План В (който някога също бе план А) предвиждаше да основа собствена звукозаписна компания, ала при положение, че усетът ми за бизнес е колкото на петгодишно хлапе в магазин за играчки, си дадох сметка, че и това ми начинание ще бъде обречено на провал. И така музикалната журналистика (план Д) се изкачи на върха на класацията, защото беше единственото нещо, което чувствах, че мога да постигна без да се проваля с гръм и трясък.

Редакцията на "Лаудър" не е онова, което бихте нарекли нормална работна среда. Колективът се състои от деветнайсет души - осемнайсет мъже, повечето вдъхновени музикални сноби, които се държат така, сякаш се мразят един друг, и една жена - вечно усмихнатата и в добро настроение Криси, редакционната секретарка. Малко любезности можеш да чуеш в редакцията на "Лаудър", където рядко се водят разговори, освен ако не са пряко свързани с музиката, работата или ругатни по адрес на съперниците ни и групите, които те възхваляват.

Да работи човек във "Лаудър" в известна степен е като да се присъединиш към ИРА - ние не се разчувстваме, нито се ангажираме с някой от останалите колеги, но всеки член от колектива трябва да е готов да убие с голи ръце, ако възникне необходимост. Това е жестока, но в същото време доста комфортна мъжка среда - напомня затвор, но без бръснарски ножчета в сапуна. Жените не я харесват. Дори я мразят. Когато Изи за пръв и последен път напусна офиса на списание "Фам", който е на единайсетия етаж в същата сграда, за да ме посети, ми каза, че "Лаудър" й се сторил най-студеното, най-безмилостното и най-мизерното място, където може да работи човек.

- Права си - отговорих й. - Но защо го казваш, сякаш е нещо лошо?

мечти

Днес ми е много трудно да работя. Иска ми се да разтръбя на целия офис, че ще ставам татко. Нали така постъпва човек, когато му се случи подобно нещо! Започва да се гордее. Иска му се да каже: "Аз създадох живот". Или да обяви на всеослушание: "На света ще има още едно човешко същество благодарение на мен". Аз обаче не го правя, главно защото едва ли на някой в редакцията му пука. Вместо това сядам на бюрото си, зарейвам се в пространството и започвам да си представям разни неща - първата Коледа на моето дете, първия му рожден ден, как двамата играем футбол в парка, когато вече е поотраснало. Това правя. И го правя сега. Дори си позволявам каприза да напиша на моя нероден плод следното писмо:

11 юли 2000

Скъпи мой плод,

Позволи ми да ти се представя - казвам се Дейв Хардинг и съм твоят татко. Така че здравей. Аз съм музикален журналист - редактор съм в списание "Лаудър". Не се съмнявай, че когато станеш малко по-голям (може би на няколко седмици), ще ти пусна всички мои любими албуми. Те постоянно се променят, но мога да ти гарантирам, че сред тях 100 % ще има парчета на Ролинг Стоунс, Мос Деф, Пъблик Енеми, Рейдиохед, Майзи Стар и Арета Франклин.

Знам, че там, където си сега, е доста тъмно и че вероятно си под водата, но можеш да чуваш все пак, нали? Сигурен съм, че можеш. Между другото трябва да те открехна, че жената, която те носи в този момент, е твоята мама - Изи. Женени сме от три години (преди няколко седмици празнувахме годишнината от сватбата си), а преди това ходихме три години. Много сме щастливи.

За всеки случай ще ти кажа, че тази сутрин прегледах в Интернет (ще ти обясня какво е това, когато излезеш) няколко материала за възпроизвеждането на човечеството и след като преминах през изобилие от изчанчени порно сайтове, открих една уеб страница, в която имаше информация за вашия дребен народец (имам пред вид малките, ама много малките човечета). В момента ти си дълъг един милиметър, което, ако не си запознат с метричната система, не е никак много. Дали мравката е един милиметър? Не знам, но предполагам, че ти си по-малък дори и от нея.

Тъй, какво друго да ти пиша? Майка ти е заместник-главен редактор на едно лъскаво женско списание, което се казва "Фам"* и работи здравата. Тя е на трийсет години (аз съм на трийсет и една) и е страшно умна и много сексапилна (макар че колкото по-малко казвам, че е секси, по-добре, защото не искам да развиеш Едипов комплекс още в зародиш, ако си момче).

* Жена (фр.). - Б. пр.

Тъй като там, където си в момента, най-вероятно няма огледало, със сигурност нямаш представа как изглеждаш. Добре тогава, за да ти помогна да се ориентираш, ще ти опиша как изглеждаме ние и предполагам, че ти ще бъдеш нещо посредата. Майка ти е висока почти метър и седемдесет и пет и тежи малко повече от 63 килограма. Има черна като смола коса, лешникови очи, носле и леко изпъкнали скули. Знам, че не си запознат с каквито и да е културни знаменитости, но тя може да бъде описана най-добре като кръстоска между Мини Драйвър от "Приятели" и Джулиана Маргулис преди да напусне "Спешно отделение". Колкото до мен - аз съм един и осемдесет и пет и тежа деветдесет килограма, разпределени равномерно по дължината на тялото ми. Имам къса черна коса, тъмнокафяви очи, широк нос и добре оформена уста с плътни устни (поне така ми харесва да си мисля).

Майката на Изи е родена в Южен Уелс, а баща й (който почина преди няколко години) в Полша. Моите родители са от Тринидад.

Изи и аз сме родени в Англия, което означава че ти ще бъдеш (тук бият барабаните!) с англо-уелско-полско-тринидадско потекло и най-вероятно кожата ти ще има цвят мляко с кафе.

Ако заради постоянните ми молби майка ти не си бе сменила фамилията когато се оженихме, ти сигурно щеше да носиш следните имена: Малкия Фетус Левандовски-Хардинг или Малкия Фетус Хардинг-Левандовски, които, мисля, ще се съгласиш с мен, биха вързали на фльонга всеки език.

Както и да е. Това е само едно кратко писмо, с което се представям и ти казвам... добре дошъл в семейството.

Гледай си спокойствието там вътре.

Всичко най-хубаво.

Дейв Хардинг (твоят много горд баща)

включване

Изи ми се обажда от работа, за да ми съобщи добри новини. Току-що се е върнала от доктора в районната клиника и той потвърдил зачеването на бебето. Пресмятайки от последния ден на цикъла й и приемайки този ден за ден нулев (нищо не разбрах, как така нулев - трябва да е ден първи, нали?), той изчислил, че е бременна от шест седмици. При тази вест нещо в мен сякаш казва "щрак" и се включва. Чувствам се като обладан от някакъв дух. Мога да мисля единствено за това, че ще ставам баща. През следващата седмица тази мисъл доминира в моите мисли, в моя живот и в разговорите ми с Изи.

Понеделник сутрин на работа

- Ало! Списание "Фам", аз съм Изи Хардинг.

- Хей, здравей, аз съм - отговарям.

- Какво е станало?

- Че какво може да е станало? Нищо. Просто искам да поговорим.

- Часът е само десет и десет - озадачава се тя. - Ти никога не ми се обаждаш в десет и десет. Всъщност, понякога съм искала да ми се обадиш в десет и десет, но ти винаги казваш, че е прекалено рано.

- Това го е казвал старият Дейв Хардинг. Новият може да ти се обажда в работата по всяко време.

- Е? - пита в очакване жена ми.

- Как се чувстваш?

- Добре.

- Сигурна ли си?

- Не се чувствам различно. Ти различно ли се чувстваш?

Засмивам се.

- Аз не съм този, който е... - Оглеждам се из офиса на "Лаудър" и решавам да не произнасям думата. Предпочитам Изи да попълни празното място. - Или напротив?

- Почакай - отговаря ми тя. - Още сме в самото начало, а вече мислим и говорим само за това. Ще полудеем напълно докато стане време... да пристигне. Трябва да сключим нещо като договор - да спрем да говорим замалко на тази тема.

- Добре, но преди да започнем да спираме, позволи ми да те питам само едно нещо.

- Какво?

- Имена.

- Какви имена? А, имена ли?

- Ами да! Имена я. Просто се чудех. Кои бяха последните ти любимци?

- Не се занасяй!

- Не мога.

Тя се смее.

- Мисля, че Леви е хубаво име, ако излезе знаеш какво... - продължавам най-сериозно аз, - Лоуис също, ако пък е знаеш какво.

Смехът й ще ми спука тъпанчето.

- Чакай да позная - отвръща задъхано. - Леви заради Леви Стъбс от Темптейшънс, а Лоуис заради... ами да! Приятелката на Супермен?

- Нищо подобно. Изобщо не позна - отговарям, макар че е улучила десетката. - Просто харесвам тези имена.

- Как ли пък не - роптае Изи. - Всъщност няма значение. - Тя снижава глас. - Слушай, нямаш никакъв шанс да наречеш с името Леви нещо, което ще излезе от моята утроба. Гарантирам ти го.

- Тогава ми кажи ти какво предлагаш? - отвръщам без да се преструвам, че не знам, че тя също е мислила по този въпрос.

- Изчакай сек...- Жена ми спира насред думата. Чувам някой да я пита кога ще пристигнат хромалиновите проби от печатницата. - Добре, пак съм аз. Знаеш ли какво?

- Какво?

- Харесва ми, че знаеш, че съм толкова обезумяла, колкото си и ти - казва Изи и в гласа й откривам истинска неподправена радост. - Да, имам няколко на ум... тъй де, знам че и двамата сме... превъзбудени, но... искаш да ти ги кажа, така ли? Независимо дали ще ти харесат, или не.

- Точно така. Като начало можеш да спреш да пелтечиш. Няма да ти помогне ни най-малко.

- Добре. В такъв случай ще ти кажа, че пропуснах обичайните заподозрени, които се въртят в главата ми откакто станах на десет години. Нали знаеш, всички онези Моли, Поли, Хлое, Попи, Люси... имената, за които тайничко си мечтаех да са мои, защото бях изчела прекалено много книжки за издокарани пансионерки. После махнах имената, които дават възможност на училищните келеши и побойници да си правят каламбури като Грегори онова ти гори... - Тя спира за миг и отново се засмива, - Рози-бетоновози или Ясмин-комин. След което осъзнах, че е доста глупава причина да се откажеш от името и се спрях на Максуел или Ясмин, но съм готова да бъда убедена в противното.

- Максуел и Ясмин са хубави имена - съгласявам се. - Но Леви и Лоуис също са хубави. Значи в купата за жребий ще сложим четири имена, освен ако...

- Какво?

- Ако не са четиризнаци. Възможно е, нали?

Четвъртък вечерта в кухнята

- Дейв, сигурен ли си, че не бива да говорим за онова нещо, за което вече говорихме, че не бива?

"Господи, колко сложно изречение", мисля си, но много добре знам какво иска да ми каже.

Минава осем и двамата сме в кухнята. Единият от плотовете е покрит със съботния "Гардиан" и навсякъде има пръст, защото Изи сади в сандъчето за прозореца гербери, зюмбюли и теменужки, които току-що е купила от магазина B&Q. Голяма торба с торова смес е стоварена в мивката, а тя е заровила и двете си ръце в нея.

- Не - отговарям. - Не мисля, че ще бъде правилно. Мисля, че сме обсебени от тази тема.

- Значи не бива да казваме нищо, нито дума дори за това, за което не можем да говорим, иначе договорът ще бъде анулиран и обявен за нищожен?

- Какво? Имаш пред вид дали можеш да ме попиташ нещо от рода на "Мислил ли си днес нещо интересно за бебето?"... Ами да. В такъв случай договорът ни наистина ще бъде анулиран и обявен за нищожен.

- Но ти току-що го изрече - изважда тя ръцете си от торбата. Целите са покрити с черна торова смес.

- Какво съм изрекъл? - питам лукаво.

- Думата, която не трябва да произнасяме. Основната тема, която не бива да обсъждаме. Бебето!

- О, по дяволите! Права си. - Млъквам за кратко. - Ами добре тогава. Мислила ли си днес нещо интересно за бебето?

Петък следобед по вътрешната линия на работните ни места

- Леви - казвам.

- Максуел - контрира Изи. - Друго предложение?

- Дейв - отвръщам.

- Да, добре - казва тя. - Върнън.

- Звучи като име на паразит - възразявам. - А за момиче?

- Настоявам за Ясмин - признава тя.

- Настоявам за Лоуис - не се предавам аз. - Друго предпочитание?

- Адел - предлага Изи.

- Изи - отсичам аз.

- Това е хубаво - прошепва тя.

- Знам - отговарям й.

Събота сутрин при родителите ми в Стрийтхам, южен Лондон

- Мамо, татко - започвам.- Изи и аз искаме да ви кажем нещо.

Двамата с Изи сме се отбили в дома на родителите ми, за да им съобщим добрата новина.

- Ние... - Поглеждам Изи и стискам ръката й. - Ние ще си имаме бебе.

Баща ми направо експлодира. Подскача от стола си и без малко да се залепи за тавана.

- Поздравления! Добра работа, сине!

- Това наистина е най-хубавото нещо, което чувам от дълго време насам - добавя мама.

Всички в стаята започваме да се прегръщаме, да си стискаме ръцете, да се целуваме и поздравяваме. Опиянявам се като виждам родителите си толкова щастливи. Те настояват да останем за обяд. В мига, в който се съгласяваме, Изи се шмугва в кухнята заедно с майка ми под предлог, че се нуждаела от помощ в приготвянето на обяда. Знаем много добре, че мама няма да й позволи да си натопи дори малкото пръстче в мивката, камо ли да й позволи да готви. Оставам във всекидневната с татко. Гледаме телевизия и си говорим за злободневни неща.

Неделя следобед при майката на Изи в Оксфорд

Наближава дванайсет часа, Изи и аз седим в кухнята на майка й в Оксфорд. Първоначалният ни план бе Изи да й се обади вчера по телефона и да й съобщи новината, но колкото и да се опитвала, не успяла да го направи. Когато я питам защо, ми отговаря: "Защото искам да видя лицето й." И аз веднага разбирам всичко.

Пристигаме при майка й под предлог, че просто минаваме оттук и тя също настоява да останем за обяд. Изи не е сигурна кога ще настъпи най-подходящият момент, за да й съобщи новината, затова ме инструктира да стоя с нея през цялото време докато приготвя обяда. Моментът очевидно настъпва докато бели варените картофи, а аз стоя с чайник с гореща вода в едната ръка и пакет пилешки дреболии в другата, като внимателно изучавам инструкцията за приготвяне. Майка й се е навела над фурната, наглеждайки през стъклената вратичка пилето, което е пъхнала да се пече. Точно тогава Изи най-неочаквано изтърсва:

- Хей, мамо, знаеш ли? Имам новини за теб. Бременна съм.

Майка й извръща лице и мълчаливо се разплаква. Въпреки че изглежда неспособна да произнесе и дума, тя все пак успява да каже:

- Баща ти щеше да бъде толкова горд.

И толкоз. Изи също започва да плаче, майка й още повече, сетне прегръща Изи, после прегръща мен, накрая успява да прегърне и двама ни. Всички се прегръщахме. Тя наистина е щастлива.