Стръв за алигатори

Патриша Корнуел

СТРЪВ ЗА АЛИГАТОРИ

"Златната" серия романи на Патриша Корнуел от поредицата бестселъри "Портрет на убиеца" продължава с този завладяващ нов роман, чиято главна героиня д-р Кей Скарпета е един от най-впечатляващите образи в съвременния жанр на трилъра.

"Патриша Корнуел е създала толкова реален и ярък образ, че читателите на романа забравят, че той е плод на въображението на авторката. Почитателите на сензационната серия романи на Патриша Корнуел ще бъдат впечатлени от способността й да прониква дълбоко в умовете и мотивите на своите герои. Никой не е описвал човешката злина с подобна проницателност."

"USA Today" за романа "Последния участък"

1.

Д-р Кей Скарпета приближи миниатюрната стъкленица до запалената свещ и освети ларвата на муха, плуваща в отровен етанолов разтвор. Един поглед, й бе достатъчен, за да определи с точност стадия на метаморфоза, преди кремавото червейче да е било съхранено в лабораторния флакон, затворен с черна капачка на винт. Ако ларвата бе оживяла, щеше да се превърне в Calliphora vicina, известна още като муха месарка и можеше да снесе яйцата си както в устата или очите на труп, така и в зловонните рани на жив човек.

- Е, много благодаря - каза Скарпета и огледа масата, около която бяха насядали четиринадесет ченгета и криминалисти от випуск 2003 на Националната академия по криминалистика. Очите й се задържаха върху невинното лице на Ник Робилард. - Не знам кой е взел това нещо от място, което е най-добре да не споменаваме на масата, докато вечеряме, и го е съхранил специално за мен, но...

Празни погледи и вдигнати рамене.

- Не мога да не отбележа, че за пръв път ми подарява ларва от муха месарка.

Никой не си призна, но ако имаше факт, който Скарпета да не подлага на съмнение, то това бе способността на всяко ченге да блъфира и при необходимост безсрамно да лъже. Тъй като бе забелязала леко потрепване в ъгълчето на устните на Ник Робилард, преди някой да е разбрал, че на вечерята присъства и ларва, Скарпета вече си имаше наум един заподозрян.

Светлината на пламъка играеше върху стъкленицата, която тя държеше с върха на пръстите си. Четвъртити нокти, чисто и дълбоко изпилени и нетрепваща ръка - едновременно елегантна и силна от дългите години, прекарани над неподатливите трупове, в рязане на вкочанени тъкани и кости.

За голямо съжаление на Ник съкурсниците й не се разсмяха и унижението я застигна като студено течение. След десет седмици в компанията на ченгета, които вече трябваше да счита за свои колеги и приятели, тя си бе останала все същата Ник, провинциалистката от Закари, Луизиана, - градче с дванадесетина хиляди жители, където доскоро на убийството се гледаше като на почти нечувано злодейство. За градче като Закари бе съвсем нормално подобно нещо да не се случи с години.

Повечето съкурсници на Ник бяха толкова изтормозени от разследване на убийства, че си бяха съставили собствени категории: истински убийства, непредумишлени убийства, даже убийства в гетата. Ник си нямаше свои категории. Убийството си е убийство. Дотук в осемгодишната си кариера бе работила само над две - и двете домашни прострелвания. Беше ужасно, когато през първия ден от курса един инструктор минаваше от ченге на ченге и питаше по колко убийства средно на година е имало в тяхното управление. Нито едно, беше отговорила тя. После заразпитва за числеността на всяко управление. Тридесет и пет, бе казала Ник. Или по-малко от паралелката ми в осми клас, както се изрази един от съкурсниците й. Още от началото на онова, което се смяташе за най-големия й шанс в живота, Ник отказа да се нагажда към останалите, като прие, че според полицейското мерило за вселената тя беше от другите, а не от нашите.

Осъзнала със съжаление, че своеволието й с ларвата е нарушение (не беше сигурна точно на какво), тя вече не таеше никакво съмнение, че изобщо не трябваше да прави подарък на легендарната патоложка по съдебна медицина д-р Кей Скарпета, било то и на шега. Лицето на Ник пламна, а под мишниците й изби студена пот, докато наблюдаваше реакцията на своя идол, неспособна да я разгадае, може би защото бе оглупяла от несигурност и смущение.

- Значи ще я нарека Лари, макар и да е още рано да определим пола й - реши Скарпета. Очилата й с телени рамки отразяваха трепкащата светлина на свещта. - Но според мен името приляга за ларва. - Вентилаторът на тавана превиваше и шибаше пламъка на свещта в стъкления глобус, докато Скарпета държеше високо горе стъкления. - Кой ще ми каже в коя фаза от развитието си е Лари? В кой стадий от живота си е била, преди някой - Тя обходи с поглед лицата на масата и отново се спря върху Ник - да я пусне в това малко шишенце с етанол? И между другото подозирам, че Лари е поела въздух и се е удавила. Ларвите се нуждаят от въздух точно като нас.

- Кой задник е удавил ларвата? - провикна се едно от ченгетата.

- Представяте ли си какво е да се удавиш в алкохол...

- Какви ги дрънкаш бе, Джоуи! Нали цяла нощ се давиш в него.

Започна да се чува черен зловещ хумор като далечен тътен на буря и Ник не знаеше как да се спаси от него. Тя се облегна на стола и скръсти ръце пред гърдите си, опипвайки да си придаде невъзмутим вид, но умът й неочаквано извади на бял свят едно от изтърканите предупреждения на баща й по време на буря: "Ник, миличка, когато се появи светкавица, не стой сама и не си мисли, че ще се спасиш, ако се скриеш под дърветата. Намери най-близкия трап, легни в него и гледай да си по-ниска от тревата." В момента няма къде да се скрие, освен в собственото си мълчание.

- Хей, Докторе, нали си взехме последния изпит!

- Кой е донесъл домашно на купона?

- Точно така, не сме на дежурство!

- Не сте на дежурство, разбирам - произнесе замислено Скарпета. - Значи, ако не сте дежурни и току-що е открит и труп на изчезнал човек, няма да реагирате. Това ли искате да кажете?

- Ще се наложи да поизчакам, докато бърбънът ми изветрее - обажда се едно ченге, чиято бръсната глава лъщи като лъсната с восък.

- Блестяща мисъл! - отвърна Скарпета.

Сега вече се разсмяха всички ченгета с изключение на Ник.

- Но такива неща се случват. - Скарпета постави флакона до чашата си с вино. - Всеки момент можем да бъдем повикани. Може да се окаже най-тежкото повикване в цялата ни кариера, а ние да сме на няколко чашки или болни, или да ни завари посред кавга с любимия, с приятел или с децата... - Тя побутна чинията с недоядената риба тон и кръстоса пръсти върху карираната покривка, след което добави: - Само че случаите не могат да чакат.

- Сериозно. Някои не могат ли да почакат? - обажда се един детектив от Чикаго, на когото бяха измислили прякора Попай заради котвата татуирана на лявата му ръка. Например кости, намерени в кладенец, или заровени в мазето? Или труп под бетонна плоча? Няма къде да избягат.

- Мъртвите са нетърпеливи - отвърна Скарпета.

2.

Нощта в блатистия лиман, напомняше на Джей Тали за група креолски музиканти, в която гигантски жаби изпълняват басите, дървесни жаби пищят като електрически китари, а цикади и щурци дращят по дъски за пране и скрибуцат на цигулки.

Той насочи светлината на електрическия фенер към мрака и в черната вода просветнаха и потънаха изкривените от артрит очертания на стар кипарис и очите на алигатор. Снопът светлина гъмжи от зловещия звън на комарите, докато "Бейстелт" се носеше с изключен извънбордов мотор. Джей седеше на капитанската седалка от време на време хвърляше небрежен поглед към жената в трюма под краката му. Когато преди няколко години тръгна да си купува моторница, именно "Бейстелт" възбуди въображението му. Трюмът под палубата бе достатъчно дълъг и дълбок, за да побере над петдесет и пет кила риба и лед или жена с форми по неговия вкус.

Големите й, пълни с ужас очи блестяха в тъмнината. На дневна светлина те бяха сини - наситено, красиво сини. Тя ги присви от болка, докато Джей я галеше със снопа светлина от фенера, като започна от зрялото й, красиво лице и стигна до лакираните с червен лак нокти на краката. Беше блондинка, някъде между четиридесет-четиридесет и пет годишна, макар и да изглеждаше по-млада, дребна, но със заоблени форми. Трюмът беше обзаведен с оранжеви корабни възглавнички, мръсни и покрити с черни петна от стара, засъхнала кръв. Джей бе проявил загриженост, даже човечност, като завърза китките и глезените й по-хлабаво с жълтото найлоново въже, за да не спре кръвообращението й. Напомни й, че въжето няма да охлузи кожата й, ако не се съпротивлява.

- И без това няма смисъл да се бориш - обясни той с баритоновия си глас, сякаш създаден за красивата му външност на русокос бог. - Няма дори да ти запушвам устата. Защото е излишно и да викаш, нали така?

Тя кимна, което го разсмя, защото това означаваше "да", а тя искаше да каже "не". Но той знаеше колко объркани са мислите и действията на хората, когато са ужасени винаги се удивляваше колко неподходяща е тази дума. Допускаше, че докато Самюел Джонсън се е потил над многобройните издания на своя речник, не е имал представа какво чувства едно човешко същество, когато предусеща смъртта.

Очакването създаваше безумна паника у всеки неврон, у всяка клетка на тялото, далеч надхвърляща обикновения ужас, но дори и Джей, който говореше свободно доста езици, не разполагаше с дума, описваща точно страданието на жертвите му.

Разтърсване от ужас.

Не.

Той изучаваше жената. Тя бе агне. В живота имаше два вида хора: вълци и агнета.

Решимостта на Джей да опише идеално начина, по който се чувстват неговите агнета, се бе превърнала в непоколебимо натрапчиво търсене. Хормонът епинефрин (или адреналинът) бе алхимията, която превръщаше нормалната личност в по-низша форма на живот без повече контрол или логика от набучена жаба. Освен физиологичната реакция, която предизвикваше действията "бий се или бягай", описвани от криминолози, психолози и тем подобни експерти, се явяваха и допълнителните елементи от миналия опит и въображението на агнето. Колкото повече насилие бе изпитало посредством книгите, телевизията, филмите или новините например, толкова по-ясно щеше да си представи кошмара на онова, което може да последва.

Но тук въпросът бе в думата. Идеалната дума. Тази вечер тя му се изплъзваше.

Той се просна на палубата и се заслуша в бързите вдишвания на своето агне. Цялата трепереше, тъй като земетръсът на ужаса (поради липса на идеалната дума) бе променил всяка нейна молекула, създавайки нетърпим хаос. Пресегна се и докосна ръката й. Студена е като камък. Притисна два пръста отстрани на шията й, напипа сънната артерия и с помощта на фосфоресциращия циферблат на часовника си измери пулса й.

- Горе-долу сто и осемдесет - осведоми я той. - Недей да получаваш инфаркт. Веднъж една взе, че го направи.

Тя се взираше в него с разширени като пълнолуния очи и долната й устна трепереше.

- Говоря сериозно. Недей да получаваш инфаркт! - Не се шегуваше, това бе заповед. - Поеми дълбоко въздух! - Тя вдиша с изнемогващи дробове. - По-добре ли си?

- Да. Моля...

- От какъв зор всички агънца сте толкова дяволски учтиви?

Мръсната й аленочервена памучна риза бе разкъсана отпред вече дни наред и той разгърна скъсаната предница, за да разголи пищните й гърди. Те трепереха и блещукаха на бледата светлина и той прокара ръка по закръгления им овал и я плъзна надолу по повдигащия се гръден кош и вдлъбнатината на плоския корем чак до отворения цип на джинсите.

- Съжалявам - опита се да прошепне тя и една сълза се търкулна по мръсната й буза.

- Ето, пак се почна - Той се облегна назад като в трон. - Наистина ли вярваш, че ако си учтива, ще промениш плановете ми? - Учтивостта възпламени бавно тлеещата омраза. - Знаеш ли какво означава за мен учтивостта?

Явно очакваше отговор.

Тя се опита да оближе устните си, но езикът й бе сух като хартия. Виждаше се как пулсът й бие учестено като малка птичка, заклещена в шията й.

- Не - тя се задави от думата и сълзи потекоха към ушите и косата й.

- Слабост - поясни той.

Няколко жаби отново засвириха. Джей изучаваше голотата на своята затворничка. Бледата й кожа блестеше на светещото устройство срещу комари - дребен жест на хуманност от негова страна, предизвикан от отвращението му към червените подутини. Комарите кръжаха като сива хаотична вихрушка, но не кацаха. Той отново се надигна от стола и й даде глътка вода от бутилката. Повечето се разля по брадичката й. Нямаше никакво желание да я опипва. Вече трета нощ я извеждаше с моторницата, защото се нуждаеше от уединение, за да разговарят и да се вглежда в голотата й с надеждата, че ще се превърне в Кей Скарпета и накрая побесняваше, понеже нямаше как да стане. Беснееше, защото Скарпета нямаше да бъде учтива, защото Скарпета не можеше да бъде слаба. Една бясна част от него се боеше, че е неудачник, защото хващаше само агнета и защото все не успяваше да намери идеалната дума, думата.

Осъзнаваше, че тя няма да го осени с това агне, както не го беше осенила и с останалите.

- Взе да ми писва - отбеляза той пред агнето. - Ще те попитам отново. Последен шанс. Каква е думата?

Тя преглътна тежко и гласът й му напомни звукът на счупена ос, докато жената се опитваше да помръдне езика си, за да проговори. Той чуваше как езикът й лепне на небцето.

- Не разбирам. Съжалявам...

- Зарежи учтивостта, чу ли ме? Колко пъти да ти го набивам в главата?

Малката птичка се заблъска по-бързо в шията й и сълзите потекоха свободно.

- Коя е думата? Кажи какво чувстваш. Само не ми казвай, че си уплашена. Ти си учителка. Трябва да имаш в речника си повече от пет думи.

- Чувствам...чувствам примирение - произнася тя с ридание.

- Чувстваш какво?

- Няма да ме пуснеш оттук. Вече го знам.

3.

Проницателният ум на Скарпета напомняше на Ник за мълния. Тя нито раздираше, нито трепереше, нито се появява като обикновена светкавица, а беше тих, мигновен проблясък, за който майка й някога казваше, че така Господ прави снимки.

"Той снима всичко, което вършиш, Ник, тъй че се дръж прилично, защото в деня на Страшния съд тези снимки ще бъдат показани на всички."

Когато влезе в гимназията, Ник вече бе престанала да вярва в тези глупости, но мълчаливият й партньор, така си представяше съвестта си, по всяка вероятност никога нямаше да спре да я предупреждава, че греховете й ще бъдат разкрити. А Ник вярваше, че има много грехове.

- Следовател Робилард? - чу тя гласа на Скарпета.

Ник се стресна, когато чу собственото си име. Мислите й се върнаха към уютното тъмно сепаре и ченгетата в него.

- Кажи ни какво ще направиш, ако телефонът иззвъни в два сутринта, а ти си на няколко чашки, а те викат на тежко, ама наистина тежко местопрестъпление - представи случая Скарпета. - Нека преди това да вметна, че никой не желае да бъде зарязан сам на тежко местопрестъпление. Може би не ни се ще да го признаем, но е вярно.

- Аз и без това не съм по пиенето - Ник моментално съжали за забележката си, която се посрещна със стенание от съвипускниците й.

- Боже, ти къде си расла бе, приятелко, в неделното училище ли?

- Исках да кажа, че наистина не пия, защото имам петгодишен син... - Гласът на Ник затихна и й идеше да заплаче. За пръв път се отделяше от него за толкова дълго.

Масата притихна. Настроението спадна от срам и неудобство.

- Хей, Ник - обади се Попай, - носиш ли негова снимка? Казва се Бъди - обясни той на Скрапета. - Само да му видиш снимката! Истински малък омбре, яхнал пони...

Ник обаче нямаше никакво желание да показва на цялата маса снимката с размера на портмоне, която вече бе омекнала, а надписът на гърба се бе изтрил от постоянно вадене и любуване. Искаше й се Попай да смени темата или да млъкне.

- Колко от вас имат деца? - обърна се Скарпета към масата.

Вдигнаха се около дузина ръце.

- Една от болезнените страни на тази работа, защо да не я нарека мисия - изтъкна тя, - е какво причинява тя на хората, които обичаме, независимо колко силно се стремим да ги защитим.

"Каква ти, светкавица! Просто копринена, черна тъмнина, хладна и прекрасна на пипане, помисли си Ник, докато наблюдава Скарпета. - Тя е добра. Зад тази стена от огнено безстрашие и интелект се криеше благост и доброта.

- В нашата работа връзките могат да се окажат фатални. Често пъти става така - продължи Скарпета, която предпочиташе да преподава, тъй като й бе по-лесно да споделя мислите си, отколкото да засяга чувствата, които майсторски добре умееше да прикрие.

- А ти, Докторе, имаш ли деца? - Реба, криминалистка от Сан Франциско, беше наченала поредното уиски със сода. Вече заваляше думите и бе загубила всякакъв такт.

Скарпета се поколеба.

- Имам племенница.

- О, да! Веч' си спомням. Луси. Доста я спрягат в новините. Или поне я спрягаха, тоест...

Тъпа, пияна идиотка, протестира наум Ник в изблик на гняв.

- Да, Луси е моя племенница - потвърди Скарпета.

- ФБР. Компютърен гений - продължаваше Реба. - К'во беше? Ча'й да си спомня. Нещо свързано с каране на хеликоптери и АОЦ.

AЦО, тъпа пияницо. Отдел за борба с алкохола, цигарите и огнестрелните оръжия дълбоко в ума на Ник изтрещя.

- Нямаше ли някакъв голям пожар или нещо подобно, където май загина някой? И какво прави тя сега? - Реба пресуши уискито и се огледа за келнерката.

- Това беше много отдавна - Скарпета не отговори на въпросите й и Ник долови умора и тъга, неизменна и осакатена като коренищата и отрязаните стволове на кипарисите из блатистите лимани на родната и Южна Луизиана.

- Ами че да, съвсем бях забравила, че ви е племенница. Е, сега вече е голяма клечка. Или поне беше - грубо повтори Реба и отметна къс черен кичур от кръвясалите си очи. - Май се беше забъркала в нещо, нали?

Скапана лесбийка. Няма ли да млъкнеш!

Светкавица раздра черната завеса на нощта и за миг Ник сякаш видя бялата дневна светлина от другата й страна. Баща й винаги го обясняваше точно по този начин: - Нали виждаш, Ник, - казваше той, докато се взираха през прозореца по време на бушуващата буря и внезапно, без никакво предупреждение светкавица прорязваше в небето зигзази като ярко острие - значи има утре, нали виждаш? Само че трябва да гледаш много бързо, Ник. Има утре от другата страна на онази ярка, бяла светлина. Виж колко бързо лекува. Само Господ лекува толкова бързо.

- Реба, прибирай се в хотела - каза Ник със същия твърд и сдържан глас, който използваше, когато Бъди проявяваше твърдоглавие. - Изпи достатъчно за една нощ.

- Ах, любимката на госпожица учителката, 'звинявай - Реба почти бе загубила съзнание и говореше, сякаш имаше в устата си гума.

Ник усети погледа на Скарпета и й се прииска да й изпрати сигнал, с който да я окуражи и да й се извини за безобразното държане на Реба.

Луси се бе промъкнала в стаята като холограмен образ и сдържаната, но дълбоко емоционална реакция на Скарпета изпълни Ник с ревност и завист, каквито не бе подозирала, че изпитва. Струваше й се, че светът и огромните таланти са много по-големи в сравнение с нейните. Сърцето й изтръпна от болка като при наместването на счупен крайник. Някога майка й нежно наместваше счупената й ръка всеки път, когато шината се изхлузваше, с думите:

- Болката е хубаво нещо, миличка. Ако не чувстваше нищо, тази твоя ръчичка щеше да е мъртва и да изсъхне. А ти не искаш това, нали?

- Не, мамо. Съжалявам, че направих това.

- Ники, що за глупости! Та ти не си искала да се нараниш нарочно!

- Да, ама не послушах татко, избягах право в гората и се спънах...

- Всички правим грешки, когато сме изплашени, миличка. Може би е добре, че си паднала - била си ниско до земята, когато наоколо са трещяли светкавици.