Проклятието на Пандора

ПРОКЛЯТИЕТО НА ПАНДОРА

ДЖАК ДЮ БРУЛ

Публикувана в годината на сватбата ни, тази книга е за Деби с цялата моя любов

Гренландия

Август 1953 г.

"Стратофрейтър" се разтресе, когато левият външен двигател отново започна да засича. Този път положението беше много по-лошо и вместо да рискува самолетът да стане твърде нестабилен, майор Джак Дилейни изключи двадесет и осем цилиндровия мотор. Той намали тягата, но все още не можеше напълно да контролира самолета.

- Здравата загазихме, нали, майоре? - попита вторият пилот лейтенант Джери Уингър.

Дилейни не отговори и продължи да гледа измервателните уреди на трите работещи двигателя. Инстинктът му подсказваше, че още не са видели последиците от онова, което бе предизвикало повредата. Останалите мотори работеха и това го караше да мисли, че проблемът не е в самолета, а в горивото, с което бяха заредили в Англия. По всяка вероятност се бе замърсило в лошо поддържаните цистерни. Той погледна през предното стъкло, известно във военноъздушните сили като "парника", защото бе направено от деветнайсет плоскости плексиглас. Пилотската кабина приличаше на тази на достопочтения В-29, по чийто модел бе направен "С-97 Стратофрейтър".

Под военния товарен самолет пустеещият Северен Атлантически океан беше тъмен като възвишенията в родната на Дилейни Западна Вирджиния. За щастие небето беше ясно.

- Да, така е - най-после отговори Дилейни, погледна Уингър и видя собственото си безпокойство, отразено в очите му. Въпреки горещината в херметически затворената кабина майорът усети, че го побиват ледени тръпки. - Том, къде се намираме, по дяволите?

Навигаторът Том Сандърс седеше зад малкия си пулт. Пред него бе разгърната карта, а на намръщеното му лице бе изписано безпокойство.

- По-близо до Гренландия, отколкото до Исландия.

- Точно от това се опасявах - измърмори пилотът.

- Бих казал, че сме на около четиридесет мили* от крайбрежието на Гренландия.

* Сухопътна миля - 1,609 км; морска миля - 1,853 км - Бел. пр.

Дилейни знаеше от опит, че поредица подобни дребни произшествия водят до катастрофа. Освен по време на войната, когато изневиделица връхлетяваше удар на противовъздушната артилерия. Той се бе измъквал няколко пъти на косъм от смъртта, когато беше командир на В-29, но не бе изгубвал хора от екипажа си. Този път обаче съдбата му поднасяше проблем след проблем и майорът не можеше да направи почти нищо.

Всичко започна един час след като излетяха от Англия - самолетът бе разтърсен от внезапен порив на вятъра и недостатъчно добре обезопасеният багаж в товарното отделение се размести. Проблемът не беше фатален, но Дилейни бе принуден да хване здраво кормилото, за да уравновеси самолета. Той докладва за инцидента на наземния контрол и ги накара да съобщят на военновъздушната база в Туле, че самолетът с провизиите им ще закъснее. После добави, че когато се върне, ще иска главата на онзи, който е отговарял за закрепването на товара. След това екипажът прекара няколко спокойни часа, докато в радиопредавателите възникна проблем със захранването, който предизвика късо съединение в цялата система. Бяха на сто мили от Исландия и летяха на север, когато изведнъж комуникациите прекъснаха. Том Сандърс се бе опитал да поправи радиопредавателите, но не бе възнаграден за усилията си. Дилейни би решил да се върнат, ако не бяха проблемите във военновъздушната база в Дувър, откъдето излитаха товарните самолети за Туле - вече бяха провалени три опита да се закарат провизии на базата над Северния полярен кръг. Освен това Дилейни знаеше, че времето може да се развали преди да изпратят друга мисия. Той обмисляше решението си да продължат, когато екипажът на боинга бе сполетян от друго произшествие.

Преди половин час лейтенант Уингър бе забелязал, че моторите прегряват. Дилейни отвори дефлекторите около четирите двигателя в усилие да ги охлади, като забави още самолета. Тактиката имаше успех известно време, но температурата започна неумолимо да се повишава към червената граница. И тогава първият мотор започна да прекъсва. После отново се изчисти за няколко минути и след това пак започна да киха. Корпусът вибрираше и алуминиевите ребра скърцаха. Дилейни нямаше друг избор, освен да изключи и него.

- Когато температурата спадне достатъчно, ще опитаме отново да включим двигателя - каза той на Уингър. - Том, има ли писта за приземяване в тази част на Гренландия?

- Не, сър. Картата показва само планини и ледове. Има нещо на име Кемп Декейд на около сто и петдесет мили южно от мястото, където ще прелетим над брега, но пистата е предназначена само за самолети със ски.

- По дяволите! - Дилейни пресметна наум разстоянията и рисковете. - Добре. Ако моторът не работи както трябва, ще обърна и ще се опитам да стигна до Исландия.

- Майоре, зад нас има двеста и трийсет мили - нервно възрази Сандърс. Той беше твърде млад, за да е участвал в сраженията през войната, и Дилейни подозираше, че за пръв път изпитва страх.

Пилотът изчака пет минути, докато двигателят се охлади. Отсреща се появиха високите скали и тъмните фиорди на източна Гренландия. Дилейни не бе виждал такова запустяло място. Планините бяха покрити със сняг, а големите глетчери, разпръснати в долините, спускащи се към океана, приличаха на замръзнали водопади. Той знаеше, че отвъд тънката брегова ивица се простира море с площ осемстотин и петдесет хиляди квадратни мили, покрито с лед, дебел колкото дълбочината на океана.

- Температурата в първия мотор спадна, майоре. Изглежда всички двигатели работят нормално.

Дилейни погледна измервателните уреди и видя, че отворените дефлектори охлаждат моторите. Той включи първия двигател, който забръмча успокоително, сякаш не бе имало проблем. Майорът усети, че С-97 започва да реагира по-добре.

- Нещата се оправиха - задъхано каза той, а Уингър и Сандърс се спогледаха и се усмихнаха. - Ще бъдем над сушата след около пет минути.

Самолетът прелетя над планините със сто и осемдесет възела - много под оптималната си скорост и доста по-ниско от най-подходящата височина. Дилейни и Уингър видяха леденото пространство, което се простираше до хоризонта. Под огромната тежест на снега милиардите тонове лед бавно се придвижваха към брега като безкрайна конвейерна лента. Докато се преместваше, ледът остъргва скалите отдолу и по повърхността и неравностите под дебелата една миля покривка приличаха на грамадни назъбени хребети. Върховете бяха толкова напукани, че приличаха на бурно море, замръзнало за миг, чиито вълни се бяха превърнали в заострени гребени, някои от които достигаха сто фута* височина.

* Един фут е равен на 30,48 см. - Б. пр.

- Господи! - промълви Дилейни.

Лейтенант Уингър се опита да каже нещо, когато първия двигател експлодира. Двойните стени на цилиндрите се разпаднаха. Горивото пламна. За секунди крилото до нагорещения мотор почерня от пламъците и после се разпадна, когато вятърът нахлу в дупките в алуминия, причинени от нажежените до червено отломки.

С-97 се наклони на лявата си страна и започна да губи височина. Дилейни се бореше да овладее самолета. Стрелката на висотомера бързо се завъртя назад. Уингър спря притока на гориво към разбития двигател.

- Какво виждаш, Том? - извика пилотът. Устните му се разтеглиха от напрежението да задържи във въздуха осакатения самолет и оголиха зъбите.

Навигаторът погледна през прозорчето до командния си пулт. Професионалната му подготовка надделя и вместо да се предаде на страха, който сви стомаха му, той заговори спокойно.

- С мотора е свършено, а крилото сигурно ще се откъсне. Самолетът гори и излиза от строя.

- Горивото свърши - докладва Уингър и се залови да помага на Дилейни да овладее управлението.

- По дяволите, загубихме по-голямата част от ейлерона вляво. Джери, трябва да уравновесим самолета. Много се наклони наляво.

Екипажът намали наполовина тягата от едната страна и С-97 започна да се стабилизира, но продължи да губи височина. За трийсетте секунди след експлозията се бяха спуснали с десет хиляди фута. Двамата пилоти се опитваха да уравновесят самолета с контролните уреди, но не можеха да направят нищо, за да го задържат във въздуха. Най-важното беше да го приземят меко върху леда.

- Потърси гладко място за кацане. - Дилейни се бе съвзел от първоначалния шок и гласът му отново беше рязък и властен.

- Търся, но ледът е много грапав. - Уингър погледна висотомера - показваше пет хиляди фута.

В по-сгъстената атмосфера имаше повече подемна сила под крилата и спускането стана по-лесно. Дилейни се опита да изправи носа, но С-97 отново се наклони наляво.

- Какво виждаш?

Преди Уингър да отговори, пилотската кабина изведнъж се изпълни с противен пушек от горящо масло и хидравлична течност, която намали видимостта до нулата. Химичните вещества опариха гърлата и очите на тримата мъже. Сандърс изкрещя, че зад тях има пожар. Дилейни протегна ръка, включи вентилационната система и след миг въздухът се изчисти.

- Угаси пожара - кашляйки, каза Дилейни. Самолетът бе загубил още хиляда фута височина и падаше, описвайки спирала. - Кажи нещо, Джери. Какво става там?

- Нищо. - Уингър също кашляше от пушека, сложил ръка на гърдите си, сякаш жестът можеше да прогони болката от опарените му бели дробове. - Чакай малко!

Той видя район от чист лед в сянката на планина от черен гранит.

- Виждам го - каза Дилейни в същия миг, когато Уингър посочи мястото.

- Огънят е потушен, майоре, но не мога да обещая, че ще е за дълго. - Сандърс бе получил най-тежки поражения от пушека и гласът му звучеше така, сякаш си поемаше въздух за последен път.

Майорът Дилейни внимателно насочи самолета към ивицата гладък лед. Намираха се на височина три хиляди фута и летяха със скорост сто и десет възела. Дилейни прецени разстоянието и започна да снишава С-97. Кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаше кормилото. Той не забелязваше, че температурата в пилотската кабина е минус трийсет градуса и прозорците се заледяват от вътрешната страна.

- Самолетът реагира малко по-добре - каза Уингър, докато му помагаше да обърне "Стратофрейтър" по посока на преобладаващия северен вятър, подхождайки към мястото за приземяване. - Сигурно е от по-гъстия въздух.

- Да - съгласи се Дилейни и изпита лек оптимизъм за пръв път след експлозията. Всяка секунда, в която самолетът бе под контрола му, означаваше, че шансовете са малко по-добри.

Когато останаха две мили, пилотите видяха, че мястото, което смятаха да използват като писта за приземяване, не е гладко, както им се бе сторило на пръв поглед. Силните ветрове бяха отвяли снега, който трябваше да омекоти кацането. На повърхността стърчаха гротескно оформени ками от лед, които щяха да разкъсат тънката обшивка на боинга и да пробият резервоарите. Дилейни заповяда на Уингър да изхвърли остатъка от горивото, за да стане самолетът по-лек. Той се страхуваше повече от пожар, отколкото от кацането. Беше виждал как много от другарите му се връщат от бомбардировки с изпочупени самолети и успяваха да ги приземят, но на пистата "В-29" избухваха в пламъци.

- А колесникът? - попита Уингър.

- Предпочитам да кацнем по корем. Не можем да рискуваме колесникът да се удари в някой от онези ледени хребети.

Ако уредите им се бяха повредили, членовете на екипажа нямаше да могат да преценят на какво разстояние са от земята. Това беше един от объркващите аспекти на летенето в полярни условия. Всичко изглеждаше еднакво. На Дилейни най-много му липсваха дърветата. Той определяше разстоянието, съдейки по височината им. Но сега единственият му видим ориентир бяха голите планини, които застрашително се извисяваха вдясно. Опитът му подсказваше, че би трябвало да са на височина три хиляди фута, но можеше да са и на триста. Ръцете му стиснаха още по-здраво кормилото. Студът вече оказваше въздействие. Дилейни имаше чувството, че очите му са пресъхнали, макар че по лицето му се стичаха сълзи. Висотомерът показваше петстотин фута.

Самолетът продължи да се снишава. Детайлите на релефа станаха още по-ясни и онова, което Дилейни и Уингър видяха, не им хареса. Приземяването щеше да бъде трудно. Под леда се очертаваха безброй твърди като бетон хребети. Най-близката планина беше само на четиристотин метра от дясното крило, но не предлагаше защита от убийствения вятър. Дилейни усети, че се задава силен порив, и реагира, като се опита чрез контролните уреди да уравновеси самолета.

- На каква височина сме? - попита той.

- Сто фута - веднага отговори Уингър. - Том, затегнал ли си предпазния си колан?

Сандърс изстена. Уингър се обърна да види как е радистът и ахна. Лицето на Том Сандърс беше обляно в кръв, която течеше от носа и очните му ябълки. Той се бе хванал за слепоочията и тялото му трепереше. Очите му бяха изцъклени.

- Том, какво се случи? - Уингър предположи, че радистът е ударил главата си в навигационното табло.

Сандърс отново изстена, започна да дере гърдите си и изцапа с кръв коженото си яке.

- Нужен си ми, Джери - извика Джак Дилейни. Намираха се на петдесет фута над леда.

Уингър се обърна към контролните уреди.

- Нещо не е наред с Том. Ранен е.

Вятърът блъсна самолета наляво. Уингър и Дилейни реагираха едновременно и върнаха боинга в курса, като леко надигнаха носа.

- Скорост сто възела.

Дилейни беше напълно съсредоточен. Това не приличаше на безбройните полети, които бе извършил за "Берлин Еърлифт", където самолетите летяха на групи по четири-пет и чакаха инструкции за кацане. Сега дилемата беше или да приземи самолета, или да го разбие. Нямаше трета възможност.

Въздухът беше чист и земята се приближаваше измамно бързо. Боингът летя плавно още минута, после изведнъж Дилейни усети натиск върху лоста, сякаш върху кормилото на Уингър имаше някаква тежест. Той се обърна и видя, че вторият пилот се е прегърбил върху контролните уреди и вкочанените му ръце натискат кормилото. Уингър потрепери конвулсивно и сетне пак се отпусна. Капки кръв от носа и очите му опръскаха пилотската кабина. От устата му се изтръгна гърлен вик и бликна кръв. Дилейни предположи, че това е в резултат на вдишването на пушека. За щастие той не бе поел толкова много дим, колкото другите двама членове на екипажа му.

Нямаше време да помага на Уингър. Съсредоточи се върху приземяването. Натовареният самолет докосна леда. Коремът му се стовари върху земята с пронизително стържене. Дилейни бе заслепен от вихрушката от частици лед и от снега. Той усети как перките на двата работещи мотора се разбиха в повърхността и се откъснаха, а едната проби алуминиевата обшивка на товарното отделение.

Бръмченето на моторите бе заменено от звука на разкъсването на самолета от леда. Всеки удар в хребет блъскаше Дилейни на седалката. Той имаше чувството, че раменете му са счупени. Стрелката на индикатора за скоростта сочеше сто възела. Това не беше възможно! Самолетът би трябвало да е намалил скоростта.

Стъклото бе затрупано от сняг и Дилейни не виждаше никакви ориентири, по които да прецени позицията на С-97, но му се струваше, че боингът завива надясно, към планините. Вибрациите не спираха. Самолетът се тресеше. Главата на Дилейни сякаш пулсираше от напрежението, докато се опитваше да разбере какво става. Той дръпна ръцете си от контролния лост, но краката му останаха на педалите. Вече беше сигурен, че боингът завива надясно, затова натисна левия педал, надявайки се да избегне планините. Усети, че самолетът се движи напред, и горещо се помоли да е взел правилното решение.

Заслепен от снежната виелица, той нямаше как да разбере, че усещането му е било погрешно. Боингът се движеше право напред, когато Дилейни натисна левия педал на кормилото, самолетът зави, насочи се към малко възвишение и се изкачи до върха му.

Триенето между обшивката и леда не намали скоростта и боингът отново се понесе във въздуха.

Дилейни изкрещя, като видя, че самолетът се насочва към скалите, но той се стовари върху земята за втори път, много по-тежко от първия. Заледената повърхност беше наклонена и боингът набра скорост. Дилейни отново не виждаше какво има пред него, но и без това не можеше да направи нищо.

Самолетът се блъсна в скала и се завъртя. Инерцията го наклони, докато лявото крило се заби в леда, разпръсквайки сняг и отломки. Това най-после забави С-97 и скоростта намаля на трийсет възела. Вторият сблъсък със скала отне още от скоростта и Дилейни реши, че ще успее да спре.

Стъклата се строшиха и свистящият вятър изпълни пилотската кабина със сняг. Лицето на Дилейни бе охлузено, сякаш поразено от пясъчна буря. Макар и вцепенен, той разбра, че кърви. Самолетът внезапно спря, защото носът му се заби в снежна пряспа откъм подветрената страна на хълм. През счупените стъкла нахлу лавина от сняг. Краката на Дилейни бяха заровени. Но той беше жив.

Всичко изведнъж стана тихо и неподвижно. Дилейни седеше и дишаше учестено. От устата му излизаше пара. Ужасът намаля и майорът изпита неизмеримо облекчение. А с облекчението дойде и гордостта. Малцина пилоти биха успели да направят това.

Едва тогава той осъзна, че навън вие вятър и върху корпуса падат парчета лед. Избърса лицето си и видя, че пръстите му са окървавени. Не чувстваше болка, защото беше парализиран, но това му напомни за Уингър. Вторият пилот беше мъртъв. Очите му бяха широко отворени и невиждащи. Кръвта на лицето му се бе превърнала в замръзнала маска.

- Том? - извика Дилейни на навигатора. - Добре ли си, Том?

Отговор не последва. Двамата членове на екипажа му бяха мъртви. Но в момента пилотът ветеран не можеше да си позволи да скърби за тях. Знаеше, че ако не действа бързо, ще го постигне тяхната съдба. Първо трябваше да се измъкне от пилотската кабина. През разбитите стъкла бе влязъл толкова много сняг, че Дилейни не можеше дори да помръдне краката си. Чувстваше се безсилен. Искаше му се да затвори очи и да си почине поне една минута.

Силният трясък на леда върху корпуса го стресна, когато клепачите му натежаха. Дилейни беше сигурен, че всичко ще бъде наред. На самолета бяха натоварени трийсет тона провизии, предназначени за Туле, включително гориво, храна, дрехи и друга полярна екипировка - всичко, което му бе нужно, за да оцелее, докато дойдат да го спасят.

Той беше убеден в това. Щяха да започнат да го търсят няколко часа след като не се появеше в базата по разписание. А докато го намереха, щеше да седи на топло в самолета. Беше само въпрос на време, няколко дни, най-много седмица. Но щяха да го открият.

Само главата да не го болеше толкова много. И да можеше да спре кръвта, която се стичаше в устата му...

Виена, Австрия

В днешно време

Когато времето беше хубаво, старецът и малкият му дакел се разхождаха по Картнерщрасе. Модната търговска улица минаваше край прочутата Виенска опера и постоянно бе пълна със зяпащи туристи и забързани местни жители. Повечето собственици на магазини познаваха мъжа, който тътреше краката си, и кучето му с форма на кренвирш. Той вървеше по този маршрут от години. Мнозина го наричаха доктор, макар че никой не знаеше дали човекът заслужава тази титла. Очите му бяха ясни въпреки напредналата възраст, а гласът му беше завладяващ.

Беше краят на юли. Въздухът беше топъл и изпълнен с мириса на пасти и на уличното движение. Докторът си имаше болежки, затова носеше тънко сако над ризата и жилетката и мека шапка на главата си. През зимата дакелът Хендел беше облечен в кариран вълнен пуловер, с който приличаше на пътническа чанта, но в летния ден лъскавата му черна козина блестеше като антрацит.

Тази сутрин докторът крачеше целеустремено и онези, които го познаваха, се учудиха, че го виждат толкова рано. Обикновено той не минаваше преди десет или десет и половина край подобната на сватбена торта опера, построена в стил барок. Хендел изглежда усещаше, че случаят е спешен, и послушно припкаше до стопанина си. Зад Министерството на финансите се извисяваше катедралата "Щефансдом" с близо 140-метровото копие на върха й. Огромната готическа църква с изпъстрен с мозайки таван беше символ на Виена, както Айфеловата кула - на Париж.

Преди да стигне до Йоханесгасе, старецът поведе кучето си надясно и изчака на тротоара да минат няколко червени трамвая и редица от коли и камиони. Пушилката от превозните средства беше потъмнила долните етажи на много сгради и архитектурните детайли бяха скрити под натрупваната в продължение на столетия мръсотия. В лабиринта от улички край църквата "Света Ана" Хендел се развълнува. Знаеше, че приближават до целта си.

Като всички други на алеята, къщата беше двуетажна и с бяла фасада от хоросан. Отпред имаше малък двор, а прозорците и стряхата на стръмния покрив бяха украсени с ковано желязо. На тежката врата бе окачена бронзова табелка с надпис ИНСТИТУТ ЗА ПРИЛОЖНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ.

Ръководителите на института позволяваха на икономката фрау Гьотц да живее в двустайния апартамент в задната част на сградата. Макар че беше едва девет часът, тя вече бе отключила вратата и когато влезе във фоайето, докторът долови аромата на кафе и на прясно приготвена торта. Той разкопча каишката на Хендел, който хукна към любимото си място в задната част на къщата, където лъчите на утринното слънце бяха затоплили постелката му.

- Добро утро, хер доктор! - каза фрау Гьотц, излизайки от кухнята, за да помогне на стария професор по история да съблече сакото си.

- Добро утро, фрау Гьотц - отговори доктор Яков Айзенщад.

Двамата се познаваха от четиридесет години, но никога не бяха произнасяли малките си имена, когато се обръщаха един към друг. Фрау Гьотц беше няколко години по-млада от работодателя си и дълбоко уважаваше традициите отпреди войната. А вероятността той да я нарече Ингрид бе равна на шанса фрау Гьотц да обуе панталон. Това, разбира се, по никакъв начин не намаляваше загрижеността, които тя проявяваше към Айзенщад и към съдружника му в института - професор Теодор Вайцман. Двамата мъже бяха вдовци толкова отдавна, че ако не беше нейното влияние, щяха да изпаднат в ергенска немарливост. Ингрид се грижеше на дрехите им да има съответния брой копчета и обядът, който им приготвяше, да бъде пълноценен.

- Професор Вайцман вече е горе - уведоми го фрау Гьотц. - Изпревари ви с един час.

- Уговорихме се да дойдем в десет. Старият глупак не може да чака, а?

- Очевидно не. - Икономката знаеше с какво се занимават тези хора и силно вярваше в каузата им, но не можеше да се увлече и задълбочи в купчина прашни стари документи, както правеха те. Понякога приличаха на малки момчета. - Ще му дам аспирин за преуморените очи, когато поднеса обяда ви.

- Благодаря - разсеяно каза Айзенщад, който вече се бе насочил към стълбището.

Институтът бе претъпкан с материали и подреждането на фрау Гьотц не помагаше. Тя чистеше редовно, но в тихата къща пристигаха толкова много стари книги и документи, че не насмогваше. На всички стени в предната част на сградата с изключение на малките прозорци с изглед към улицата имаше лавици. Дори над вратите имаше лавици за малко използвани ръкописи и документи. Банята също бе отрупана с книги, а ваната - пълна с материали, затова фрау Гьотц се къпеше в апартамента. От двете страни на тесните стъпала за втория етаж също бяха наредени книги.

Всеки том и папка с документи бяха посветени на една-единствена тема и доктор Айзенщад бе прочел всичко по нея. Това беше смисълът на живота му от четиридесет години - да събира информация и внимателно да я пресява, за да открие нишката, която щеше да го отведе до отговорите и възмездието.

Между двете лавици на стената на горната площадка на стълбището имаше тясно празно пространство. Там бе окачена снимка на личността, вдъхновила Айзенщад - Симон Вайзентал. Под нея имаше надпис, гравиран на парче дърво и подписан от самия велик човек: "НИКОГА ВЕЧЕ!" На Айзенщад не му бе необходимо да вижда надписа като напомняне. Паметта му и номерът, татуиран на рамото му, никога нямаше да му позволят да забрави. Също като Вайзентал, Айзенщад и Вайцман бяха оцелели от лагерите на смъртта и бяха станали ловци на нацисти. По-точно издирваха злато и други ценни предмети, откраднати от евреите при нацисткия режим.

Айзенщад изкачи стълбите, зави наляво и влезе в кабинета.

- Теодор, уговорихме се днес да не идваме рано - упрекна го той, макар че всъщност не беше ядосан.

- И ти идваш един час по-рано от обикновено.

Теодор Вайцман беше по-нисък от съдружника си и не толкова пълен в ханша. Побелелите му коси още бяха гъсти и буйни, а веждите бяха надвиснали като рошави четки над черните очи.

Кабинетът гледаше към градината и миришеше на тютюн за лула, защото и двамата мъже пушеха въпреки предупрежденията на лекарите. Бюрата им бяха поставени едно до друго в средата на стаята. Издрасканата им повърхност беше отрупана с документи и пепел от лулите. На двете бюра имаше по няколко снимки в рамки. Двете най-големи фотографии бяха на отдавна починалите им съпруги.

- Започна ли да преглеждаш новите материали? - Айзенщад се настани на старинното кресло и дървото изпука като ставите му.

- Разбира се. Затова дойдох два часа по-рано.

- И какво научи?

- Няма да правя изводи вместо теб, Яков.

Взаимоотношенията им бяха на приятели, които знаят, че никой не може да обиди другия.

Вайцман запали първата си лула за деня и реши да отвърне на упрека.

- Престани да прехранваш Хендел. Мисля, че има запек.

- Кой няма?

Фрау Гьотц донесе сребърен поднос с кафета и две парчета торта. Тя поднесе и две чаши с вода според вековната виенска традиция. Вайцман й бе казвал безброй пъти да не носи вода, защото двамата мъже не я пиеха, но фрау Гьотц не се отказваше от обичая.

- Кажете ми защо сте толкова развълнувани тази сутрин? - Тя остави подноса с кафето на единственото свободно пространство на съединените бюра. - Предполагам, че това има нещо общо с пакета, който куриерът донесе снощи.

- Знаете, че имаме източник в Сталинград - отговори Вайцман. Също като Яков, и той употребяваше довоенните имена на много от градовете в бившия СССР.

- Да, той започна да ви изпраща наскоро разсекретени архивни материали.

- При това е доста загадъчен. Не знаем кой е този човек, нито как се добира до документите, но сме му много благодарни. Нали, Яков?

- Много странно - каза Айзенщад, дъвчейки парче торта. - Материалите са превъзходни, предимно оригинали на германски документи, заграбени от съветската армия, когато е превзела Берлин през 1945 година. Руснаците пазеха в тайна тази информация няколко десетилетия.

- И сега някой я изпраща на вас? - леко подигравателно попита фрау Гьотц.

- Институтът има добро име - машинално възрази Вайцман, макар че знаеше какво има предвид икономката. Те не бяха толкова известни, нито добре финансирани, колкото другите организации, занимаващи се със същата дейност. - Това започна преди два месеца. Отначало получихме два плика за една седмица, а после нищо в продължение на десет дни. След това пристигна онзи голям пакет, който куриерът едва домъкна дотук. А през последните три седмици идват малки пликове по обикновената поща. Материалите разказват изумителна история, която се надяваме да завърши със специалната доставка, донесена вчера.

- Разбирам. - Фрау Гьотц знаеше, че не трябва да кара двамата мъже да разкрият историята, докато не са готови. - Тогава ще ви оставя да работите. Обядът ще бъде точно в дванайсет. Хер доктор, ще разходя Хендел в единайсет, ако желаете.

- Благодаря, фрау Гьотц. - Айзенщад вече беше погълнат от документите, подпечатани с орела на Вермахта, които Вайцман му даде.

В дванайсет фрау Гьотц им донесе обяда, но те не я забелязаха. Двамата мъже бяха потънали в друг свят, зловещ и покварен, където човешкият живот бе принизен до номер на етикети на стоки - шест хиляди за Дахау на 10 ноември, двеста за трудов лагер в Пенемунде. Те бяха толкова вглъбени в работата си, че Теодор Вайцман не си направи труда да глътне аспирина, който фрау Гьотц му донесе, макар че болните му очи сълзяха болезнено.

Пратката от предишния ден се състоеше от петстотин страници документи и двамата прочетоха всеки от тях, като разговаряха само когато искаха да попитат за нещо специфично. Много от нещата им бяха познати. Те знаеха имената на мнозина офицери от SS и пазачи, споменати в материалите. В четири следобед двамата бяха прочели всичко дума по дума. Не бяха подминали нито една подробност. Те запалиха лулите си, за да отклонят вниманието си от неизбежния извод.

- Нищо ново - тъжно отбеляза Вайцман. - Все още не знаем крайната дестинация на товара.

- Имай търпение, приятелю мой. Нацистите бяха фанатици във воденето на архиви. Записваха всичко. Сериозно ли мислиш, че не са поддържали подробни архиви за транспортирането на двайсет и осем тона злато, заграбено от Русия?

- Знам, че съществуват архиви. Само се питам дали загадъчният ни благодетел ги има и дали ще ни ги изпрати.

- Досега ни е изпратил всичко друго. Не забравяй, че преди да се свърже с нас, дори не знаехме, че този товар съществува. Убеден съм, че ще ни изпрати всичко, щом успее да го вземе. - Айзенщад присви очи и се намръщи. По този начин ужасяваше стотиците студенти, на които бе преподавал в университета. - Освен това тук има нещо ново, на което ти не обърна внимание.

- Къде? - Засегнат, Вайцман се наведе напред.

- Погледни. - Айзенщад прелисти документите, докато намери онзи, който търсеше, и го даде на професора. - Най-отдолу. Виждаш ли името?

- Съжалявам, стари приятелю, имаш право. Някой си майор Ото Шрьодер е присъствал, когато златото е пристигнало в Хамбург на 29 юни 1943 година. За пръв път виждам това име.

- Да, поне е нещо, свързано със златото - съгласи се Яков. - Трябва да проверим дали имаме нещо друго за него. Но признавам, че името не ми говори нищо.

Вайцман се замисли.

- И на мен. Изглежда не е бил в СС или във военноморския флот. Майор не е морски ранг, а армейски.

Най-големият им страх беше, че тъй като Хамбург е пристанищен град, златото е било натоварено на подводница и закарано далеч от Европа. Ако случаят беше такъв, те едва ли щяха да могат да го открият сами. Тогава нямаше да имат избор и трябваше да предадат откритието си на по-голяма и по-щедро финансирана агенция.

- Струва ми се, че имаме нова следа. Трябва да проучим този майор Шрьодер. Може да е жив и да ни разкаже какво е станало, след като златото е пристигнало в Хамбург. А може би някое от децата му знае нещо.

- Намекваш, че може да не получим повече документи от Русия?

- Просто се уверявам, че проверяваме всяка възможна вероятност - раздразнено отговори Айзенщад. - Знаем, че германската армия е откраднала златото от руски евреи, когато е влязла в страната. Освен това знаем, че така и не е било намерено. Стойността му е близо един милиард американски долара. Няма да намеря покой, докато парите не бъдат върнати на законните им собственици!

- Успокой се, Яков. Никой от нас няма да намери покой.

Айзенщад изглеждаше разкаян, но не се извини за изблика си. Никога не би се извинил за желанието си да намира и връща откраднато имущество.

- Ако ни провърви, ще намерим Шрьодер жив и ще изпратим нашия оперативен агент да го разпита - заговорнически добави той, докато около главата му се виеше ароматен дим.

Фрау Гьотц влезе в стаята и застана пред затворения прозорец. Едрото й тяло закри светлината. Тя бе чула последната забележка и смяташе да изрази загрижеността си по този въпрос.

- Трябва да я оставите на мира. Тя има собствен живот.

- Фрау Гьотц, Аника е моя внучка и ни помага, защото иска, а не защото я принуждаваме.

Яков Айзенщад и фрау Гьотц водеха този спор всеки път, когато той помолеше внучката си да им помогне. Айзенщад не можеше да се върне в родната си Германия. Съучастието на Австрия в холокоста заслужаваше поне порицание, но поради спецификата на работата си той трябваше да бъде в центъра на събитията. Аника живееше в Мюнхен и ставаше неплатен помощник, когато поискаха нещо от нея. Дълбоко в душата си Айзенщад знаеше, че тя им помага по-скоро от лоялност, отколкото от убеденост, но се възползваше от услугите й.

- Аника щеше да е омъжена и да има деца, ако не ви помагаше всеки път, когато поискате нещо от нея.

- Грешите - побърза да каже Теодор Вайцман, защото обичаше Аника като своя внучка. - Тя щеше да се катери по всички скали и планини между Антарктика и Шпицберген, ако не бяхме ние. Ние й помогнахме да намери призванието си.

- Помагате й да намери вашето призвание - заяви фрау Гьотц и скръсти ръце на гърдите си, в знак че няма да каже нищо повече по въпроса. - Хер доктор, вие ще трябва да разходите Хендел. Времето му за вечеря отдавна ще е минало, когато се приберете вкъщи.

Айзенщад извади джобния си часовник от жилетката си.

- Да, благодаря. Ще се видим утре, Теодор. Може да получим нещо ново по пощата.

- Тази вечер ще работя до късно. Може би в документите ни има нещо за майор Шрьодер.

- Добре. Довиждане.

На няколко преки от института имаше висока сграда, която се издигаше в центъра на стар квартал. Постройката беше модерна, грозна и пълна с апартаменти за семейства с ниски доходи. От последните два етажа се откриваше гледка към двора зад института. От тази височина и разстояние градината приличаше на затревено петно сред града от асфалт и камък. В единия от апартаментите на най-горния етаж бе монтирано лазерно записващо устройство, измерващо звуковите вибрации и насочено към прозореца на кабинета на Яков Айзенщад и Теодор Вайцман. Двамата ловци на нацисти не знаеха, че врагът, когото смятаха за победен преди шейсет години, записва всяка дума от разговорите им.

Мюнхен, Германия

Клиника "Рехц дер Изар", най-голямата болница в Мюнхен, беше и градски център по травматология. Колкото и често да измитаха покрива, вихрушката донасяше песъчинки винаги когато спасителен хеликоптер се приземяваше на обозначената площадка. Доктор Аника Клайн засенчи с ръка лицето си от силната въздушна струя, когато белият медицински хеликоптер се приближи до сградата и кацна. Бялата й памучна престилка се развяваше и полепваше по слабото й стройно тяло, докато доктор Клайн вървеше към хеликоптера.

"Е, добре, да го направим" - помисли Аника и се наведе, за да мине под перките.

След нея се втурнаха двама санитари с количка.

Страничната врата на хеликоптера се отвори и лекарят изскочи навън, като държеше над главата си пликче на система за интравенозно поддържане на живота, свързано с тънка найлонова тръбичка за ръката на пациента.

- Сърдечната дейност спря преди около трийсет секунди - изкрещя той, за да надвика бръмченето на мотора. - Това е вторият литър рингеров разтвор, който му преливаме, откакто линейката стигна до мястото на произшествието.

Аника не слушаше. Когато чу, че сърцето на пациента е спряло, без да чака санитарите да пренесат носилката на количката, доктор Клайн подскочи и възседна жертвата на катастрофата, като внимаваше да не допира коленете си до напоените с кръв чаршафи под тялото му. Отметна одеялата и видя, че по торса му има дълбоки рани и ребрата му вероятно са счупени. Започна да му прави сърдечен масаж, натискайки гърдите му, за да принуди сърцето да продължи да изпомпва кръв. Едва когато влезе в ритъм, доктор Клайн отново обърна внимание на медицинския екип.

- Беше в безсъзнание, когато го извадиха от колата. Кръвното му налягане беше твърде ниско, за да го измерим, а пулсът - неравномерен.

- Какви са нараняванията? - попита Аника, докато санитарите прехвърляха носилката от товарното отделение на хеликоптера върху количката.

- Петите му са смазани и на краката има множество фрактури. Дясната ръка е почти откъсната. Фрактури на лицето и гърба. Зениците не реагират. Вероятно е ранен и в главата.

- Беше ли с предпазен колан?

- Не.

Аника най-сетне погледна лицето на пациента си, който не беше на повече от двайсет години.

- Задник!

Тя знаеше, че и шофьорът ще бъде докаран в болницата, но в направо в моргата, откъдето родителите му щяха да вземат трупа. Той беше на същата възраст като младежа, за чийто живот се бореше доктор Клайн. Преди час младежите си бяха играли на състезатели от Формула 1 на аутобана с крадено порше. А сега и двамата бяха мъртви, макар че единият имаше малък шанс да оцелее.

Количката се приближи до асансьора. Аника продължаваше да прави сърдечен масаж на пациента. Санитарят бе сложил кислородна маска на лицето му и подаваше въздух към белите му дробове в унисон с движенията й. Вратата на асансьора се затвори и Аника изведнъж се успокои. Винаги ставаше така. През първите трескави минути тя работеше, без да се замисля - професионалният опит ръководеше ръцете й. Асансьорът се спускаше към спешното отделение. Аника разполагаше с четирийсет секунди, преди вратата отново да се отвори, и дотогава не можеше да стори нищо друго, освен да продължава да прави сърдечен масаж. Съзнанието й бе освободено.

Това беше дарба, която съхраняваше разсъдъка й в касапницата, причинена от небрежност, глупост и нарастващо насилие. Очите й бяха вторачени в ръцете й, но съзнанието не бе съсредоточено върху нищо конкретно. Беше абсолютно безпристрастна и спокойна, сякаш бе изпаднала в унес. Същото ставаше и когато бягаше маратон. Последната четвърт от разстоянието изминаваше с помощта не толкова на тялото си, колкото на волята си.

Аника осъзна, че сърцето й бие в синхрон с движенията й, докато масажираше гърдите на пациента.

Вратата се отвори и отново настъпи хаос. Санитарите забутаха количката по ярко осветения коридор към травматологичното отделение. Спасителният хеликоптер бе съобщил информацията за състоянието на жертвата по време на пътуването към болницата, затова медицинските сестри и лекарите бяха готови и чакаха. До тях имаше преносим дефибрилатор и едната сестра държеше гел и електроди. Сред звуците на електрониката се чуваха гласове. Аника продължаваше да масажира сърцето на пациента, докато останалите се приготвиха да го поемат.

Тя се отмести, за да включат сърдечния монитор към голото тяло. Зелената линия показваше активност само когато Аника притиснеше ръце до гърдите му, а щом спреше, ставаше права. Санитарите спряха количката и единият помогна на доктор Клайн да слезе.

Сестрата интубира пациента, напъхвайки в устата му маркуч, който да поддържа функционирането на белите дробове. Петер Хайман, вторият лекар, веднага допря електродите на дефибрилатора до гърдите на младежа.

Пациентът потрепери конвулсивно, когато електричеството мина през тялото му.

- Отново - извика Аника.

Хайман изпрати още един импулс в тялото на жертвата. Този път последва слаб сърдечен ритъм.

"Хайде, хайде" - молеше се безмълвно Аника, докато гледаше натрошените крака на младежа и вече мислеше какво трябва да се направи, ако се възстанови сърдечната му дейност. Панталонът му беше скъсан и дори без рентген тя разбра, че е загубил и двата си крака под коленете. Единият се държеше само на няколко ивици плът. Турникетите на долната част на бедрата му не пропускаха кръвта да изтича от тялото. Кожата му беше мъртвешки сива. Аника си представи фонтаните кръв, които щяха да се излеят от разкъсаните крайници, когато развържат турникетите.

- Пак го изпускаме - каза сестрата.

Друга сестра приготви инжекция с епинефрин.

Иглата беше дълга, по-подходяща за кошмар, отколкото за болница, но Аника я плъзна между ребрата на пациента, без да се колебае, и я заби в сърдечния мускул.

Тя вкара лекарството и извади иглата.

- Разтърси го отново.

Хайман за трети път допря електродите на дефибрилатора до гърдите на младия мъж, увеличавайки електричеството на триста и шейсет джаула. На този етап опасно високият ток не можеше да навреди на пациента.

- Готово - малко по-спокойно каза той, макар че всички разбраха какъв ще е изходът от тази битка.

Гърбът на младежа се изви като опъната тетива на лък. Той се отпусна на масата и като по чудо сърцето му започна да бие едва доловимо. Аника и Петер се заловиха с другите наранявания.

Тя прегледа очите му и видя, че зениците са увредени и не реагират на светлината на фенерчето. Пациентът беше в кома. Доктор Клайн прокара ръка през косите му и откри подутина с размера на яйце от едната страна на черепа. Трябваше им скенер, за да разберат какви са пораженията върху мозъка. Съдейки по другите рани, Аника реши, че главата му е претърпяла силен удар.

Тя прогони подозренията си. Работата й беше да спаси живота на пострадалия, докато се намесят хирурзите. Щом напуснеше интензивното отделение, бъдещето му беше в ръцете на други.

- Кажи на радиологията, че ни трябва рентген и скенер - обърна се тя към сестрата. - Какво мислиш, Петер?

- Той ще загуби краката си дори ако му е останал малко мозък да ги контролира.

- А ръката?

Доктор Хайман погледна натрошения крайник.

Двамата лекари се спогледаха и си помислиха, че може би трябва да отпишат пациента, докато имаха шанс. Хипократовата клетва означаваше ли, че трябва да спасят живота на изпаднал в мозъчна смърт човек с три ампутирани крайника?

- Хирурзите са готови. Чакат ни да приключим - съобщи сестрата.

- Добре. Благодаря. - Аника развърза турникетите, за да позволи на кръвта да стигне до отворените рани и да възвърне естествения цвят на кожата, и преди се превърне в потоп, отново ги завърза.

Сърдечният ритъм на пациента беше равномерен, но слаб, и колкото и физиологичен разтвор да му вкарваха, кръвното налягане оставаше ниско. Той имаше вътрешни наранявания. Аника знаеше каква е била силата на удара по време на катастрофата и реши, че по всяка вероятност някои от органите му са се откъснали и оттам идва кървенето. Разкъсаният далак беше нещо обикновено при подобни злополуки. Тя прегледа корема му и установи, че е подут от кръвта, изпълваща кухините.

Доктор Клайн се приготви да обсъди с Хайман дали да интубират гърдите му, когато сърцето на пациента спря за трети път. Колкото и усилия да полагаха, нямаше какво повече да направят, освен да го гледат как умира. След още десет минути трескава работа Аника усети докосване по рамото. Строгият поглед на Петер беше достатъчно красноречив.

- Откажи се.

Тя погледна ядосано часовника на стената и се изуми, като видя, че са работили половин час. 17:18. Смяната й бе свършила преди осемнайсет минути.

Аника махна гумените си ръкавици и шапката от главата си. Повече от всичко й се искаше да измие потта от сплъстените си черни коси, но пред спешното отделение сигурно имаше полицаи, които чакаха да говорят с нея. В края на краищата пациентът бе извършил закононарушение.

Като лекар от спешно отделение тя знаеше, че е важно да се дистанцира от пострадалите, но загубата на някои от тях й причиняваше болка, за която не казваше на никого. Аника трябваше да прогони тези мисли, докато не минеше достатъчно време, за да разсъждава трезво за чувствата си. Тя изми ръцете си, преоблече се и приглади косите си. Очите й бяха изненадващо ясни въпреки случилото се преди малко и дванайсетчасовата съботна смяна.

Доктор Хайман я настигна в коридора.

- Заминавай на почивка. Аз ще се оправя с полицията и с докладите.

- Сигурен ли си?

Аника се учуди, защото Хайман не беше известен със състрадателно отношение към пациентите и колегите си.

- Да.

- Благодаря, Петер. Длъжница съм ти.

Тя реши да си вземе душ, когато се прибере в апартамента си, а не в болницата. Не искаше да вижда шефа си, доктор Зехт. Взе мръсните си дрехи от шкафчето и ги сложи в чантата си. Апартаментът й се намираше срещу болницата, затова щеше да се прибере по престилка.

В последната минута Аника се сети за нещо, което трябваше да направи, преди да си тръгне - да занесе ключ на съседката си, хирургична сестра от клиниката, за да полива цветята. Освен това трябваше да изхвърли от хладилника остатъците от храната от седмицата. На другия ден щеше да пътува до град Изманинг по поръчка на дядо си, а в понеделник щеше да замине за Гренландия.

- Доктор Клайн, точно теб исках да видя. - Доктор Хайнц Зехт я чакаше в засада пред женската съблекалня. - Опасявах се, че вече си тръгнала.

"По дяволите!" Аника отбягваше Зехт от няколко седмици. Знаеше за какво иска да разговарят и се надяваше да го отложи до завръщането си от експедицията в Гренландия. Ако можеше, щеше да отлага разговора вечно. Зехт се готвеше да я принуди да вземе решение, за което не беше готова.

- Тъкмо си тръгвах. Смяната ми свърши преди малко. - Преди няколко минути Аника беше заредена с адреналин, но сега не чувстваше нищо, освен умора. Тя скръсти ръце на малките си гърди.

- Да. Току-що говорих с Петер. Изпуснали сте пациент - високомерно каза доктор Зехт, сякаш Аника беше виновна за смъртта на младия мъж.

Тялото й се вцепени.

- Направихме всичко възможно.

- Убеден съм - разсеяно каза Зехт. - Петер е добър лекар.

Аника положи усилия да не отговори. Откакто дойде да работи в болницата, тя и Зехт не се спогаждаха. Той наближаваше шейсетте и смяташе, че само мъжете могат да бъдат добри лекари. Крайно отрицателното му отношение към жените беше широко разпространено в Германия. Но моментът не бе подходящ да го упреква за това.

- Искам да бъда откровен с теб, Аника - каза Зехт, сякаш някога се бе държал по различен начин с нея. - Изпълнението на задълженията ти не отговаря на стандартите на клиниката.

Аника не предполагаше, че той ще прибегне до тази тактика, и за миг се смути, но се съвзе бързо и вместо да му позволи да довърши мисълта си, атакува.

- Способностите ми на лекар напълно отговарят на стандартите. Всички проверки и оценки ме поставят на челните места в екипите на травматологичното отделение. Имам награди от медицинските колегии и кметът ме похвали, когато дъщеря му бе приета със спукан апендицит. По-наясно съм с новите методи от всеки друг от персонала ви и преди да дойда тук работих една година в интензивно отделение в Лос Анджелис. За седмица виждам повече травми, отколкото лекарите в тази клиника виждат за месец. Затова бихте ли ми казал в какво отношение не отговарям на стандартите ви, доктор Зехт?

Тя пое дълбоко въздух.

- Не поставям под съмнение способностите ти на лекар.

Към тях се приближиха двама лаборанти и Зехт докосна Аника за лакътя, за да я отведе настрана. Допирът беше неприятен. Зехт не би постъпил така с лекар мъж. Не би го направил дори с портиер.

Той продължи, когато отново останаха сами.

- От персонала ми се изисква повече, а не само способности. Искам хората ми да са всеотдайни, а това е нещо, което ти липсва. За година и половина, откакто си тук, си отсъствала шест месеца. Насърчавам лекарите да имат и други интереси освен по специалността си, стига това да не пречи на работата им. Боя се, че твоите приключения са се превърнали в пречка за професията ти.

- Приключенията ми дадоха научни материали за две публикации за химията на стреса - раздразнено възрази Аника.

Зехт остана невъзмутим.

- Не си назначена за лекар изследовател. Дори да беше така, не беше необходимо да ходиш на четириседмична алпинистка експедиция в Хималаите, за да събереш информацията, и го знаеш. Публикациите, които пишеше, са само оправдание.

Той говореше сякаш по телефон и гледаше някъде над главата й, за да не види агресивния пламък в очите й. В подобни моменти Аника мразеше ръста си - малко повече от метър и петдесет. По време на конфронтация ниският ръст даваше предимство на опонента. Зехт трябваше само да гледа над главата й, за да я изолира от разговора.

Аника искаше да отрече обвиненията му, но не би го излъгала. Той имаше право. Публикациите наистина й служеха да легитимира факта, че иска да се катери по планини или да изследва джунгли.

Зехт най-сетне я погледна в очите.

- Исках да говорим преди да заминеш за Арктика и да ти кажа, че трябва да вземеш решение. Ще отсъстваш три седмици и когато се върнеш, ще установиш, че търпението ми се е изчерпало. Няма да има повече пътувания и експедиции. Ще работиш във всяка смяна, която ти определя, без да се оплакваш, или ще бъдеш уволнена. Ясен ли съм?

Аника отдавна знаеше, че трябва да вземе това решение, което несъмнено ще повлияе върху остатъка от живота й, и не желаеше този женомразец да й го казва.

- Разбираш ли, доктор Клайн? - повтори Зехт.

- Разбирам. - Колкото и язвителни да бяха думите му, Аника нямаше да извърне глава.

Гласът му стана по-мек.

- Ти имаш талант на лекар като баща си. Не го зарязвай, защото искаш да си играеш в планините. Време е да пораснеш и да поемеш отговорността на професията си.

Всеки, който би подслушвал, би могъл да реши, че Зехт проявява разбиране. Но споменаването на баща й беше опит да я нарани колкото е възможно по-дълбоко. Приятелите и познатите й знаеха колко много означават за нея спомените за баща й. Аника бе станала лекар като него.

Без да пророни нито дума повече, Зехт тръгна, оставяйки я обзета от бурни чувства. Тя не се притесняваше, че може да я уволни. С квалификацията и практиката си Аника можеше да си намери работа навсякъде в Германия и дори в целия свят. Тя беше разстроена от решението, което трябваше да вземе - дали да остане лекар от уважение към отдавна починалия си баща, или да се откаже, за да се отдаде на личните си интереси.

Тръсна ядосано глава, за да не допусне дилемата да помрачи въодушевлението й от предстоящата експедиция в Гренландия. Макар че трите седмици в най-отдалечената полярна научноизследователска станция съвсем не бяха най-голямото изпитание, пред което се бе изправяла, тя почувства, че вълнението вече измества ултиматума на Зехт. Нещо й подсказваше, че отговорът на дилемата й чака в ледената пустош на Арктика, и изгаряше от нетърпение да разбере какъв е.

Ню Йорк Сити

Филип Мърсър бе ходил в някои от най-кошмарните дупки по света, но не можеше да си спомни по-противна смрад от нюйоркските боклукчийски камиони през лятото. Тромаво движещите се превозни средства прибираха боклука по Амстердам Авеню и от зеещите им капаци се процеждаше постоянен поток влажни отпадъци. Ученият у него изпита нездраво любопитство да разбере какво толкова зловонно се изхвърля, но интересът му не беше толкова силен, че да пренебрегне вонята. Ако знаеше, че ще бъде подложен на това наказание, Мърсър щеше да накара таксито от летището да го закара до мястото, където отиваше, вместо да върви от Мидтаун.

Той прекоси Кълъмбъс и тръгна на север покрай много по-приятно ухаещия Сентрал Парк Уест. Утринното слънце огряваше тротоарите. Мърсър съблече велуреното си яке и го преметна на ръката си. Портиерите в униформи почти не му обръщаха внимание, докато минаваше покрай сградите от гранит и варовик, където се намираха най-скъпите апартаменти в света. Месинговите перила на стълбите блестяха като злато.

Между Седемдесет и девета и Осемдесет и първа улица се издигаше огромният Музей по естествена история - любимото му място в града. Ако по-късно му останеше време, щеше да се върне да разгледа новия Център за земята и космоса. Той спря, както винаги правеше, за да погледне статуята на Теодор Рузвелт на западния вход на Сентрал Парк. От двете й страни имаше стени, на които бяха издълбани определения от една дума за безспорно най-динамичния президент на Съединените щати.

Сравненията между Мърсър и Теодор Рузвелт бяха неуместни. Държавник. В продължение на година Мърсър имаше дипломатически номера на ягуара си като подарък от Обединените арабски емирства, но това не се броеше. Писател. Докторската дисертация на Мърсър от университета Пен за методите в минното дело и каменоломните известно време бе използвана като учебник. Войник. Мърсър не беше в армията, но бе виждал повече битки от Теодор Рузвелт. Губернатор. Не. Президент. Никога. Изследовател. Мърсър отиваше на съвещание в Топографското дружество, клуб на изследователи, в който Рузвелт не бе членувал. А за останалото изобщо не можеше да претендира. Но кой ли можеше?

На Осемдесет и първа улица имаше жилищни сгради в стил арт деко, високи петнайсет етажа, солидни и пищни. Една пряка по-нататък кварталът се променяше в постройки от ХIХ век с по-богато украсени фасади от къщата, в която Мърсър живееше във Вашингтон. Лесно откри тази, която търсеше. Триетажната сграда бе построена от червеникав камък и имаше извити перила от двете страни на широките стъпала, водещи към входната врата. Мърсър изпита вълнение, когато погледна часовника си. Поканата за членство в този клуб с ограничен достъп беше нещо, с което човек можеше да се похвали.

За своя изненада той установи, че е подранил с половин час за срещата си с Чарлс Брус, стар приятел, който бе предложил за обсъждане кандидатурата му. Мърсър несъзнателно ускори крачка. В същия миг дървената врата се отвори и възрастен иконом в черен костюм извика:

- Доктор Мърсър?

- Да. Опасявам се, че съм подранил. Щях да почакам в най-близкото кафене.

- Няма да е необходимо. Господин Брус предположи, че ще пристигнете по-рано, и ми каза да ви чакам. Ще влезете ли? - Икономът отвори по-широко вратата.

- Благодаря.

Мърсър изкачи стъпалата, влезе и сякаш се озова в края на ХIХ век. Не беше виждал толкова много дърворезби на едно място. Ламперията във фоайето беше от махагон, а стълбището за втория етаж - от дъб, потъмнял от годините. Паркетът на пода бе застлан с красив персийски килим. Стените бяха украсени с ловни трофеи - глави на антилопи, зъби на глиган, наподобяващи бивни на малък слон, и огромен рог от носорог. Имаше десетки снимки от различни експедиции, осъществени под флага на Топографското дружество. Мърсър позна и няколко картини на Джой Адамсън, известния автор на "Роден свободен". Мебелите в приемната бяха тежки и тапицирани с кожа, която се бе протрила през годините. На пода под прозореца имаше безформен къс желязо, който можеше да бъде само метеорит, а в ъгъла - дървена фигура с венец от златни листа.

Икономът се прокашля деликатно и Мърсър видя сребърен арабски поднос в ръцете му. Той осъзна грешката си, извади визитна картичка от джоба си и я сложи на подноса. Възрастният прислужник остави потъмнялата от годините антика до златната фигурка на индийския бог Шива на масичката във фоайето.

- Господин Брус ще слезе ей сега. Желаете ли да седнете?

Мърсър предпочете да се разходи из помещението. Във витрините имаше изящни колекции от предмети на изкуството и уникални експонати - рисунка върху зъб на кит, японски фигурки от слонова кост, пеперуди и кристали във всички оттенъци на дъгата. На етикетите пишеше кой и кога е намерил съответния експонат. Колекцията несъмнено беше най-богатата, която Мърсър бе виждал, а това беше само първата зала. Носеха се слухове, че Топографското дружество държи в трезора на банка в града безценни и с противоречива стойност вещи, които никога няма да бъдат изложени на показ. Мърсър разглеждаше безупречен жълт диамант, когато вратата зад него се отвори.

- Подарък за дружеството от Барни Барнато - каза Чарлс Брус. - Диамантът беше неговият дял от концесията, от която Сесил Роудс се нуждаеше, за да циментира монопола си в търговията с диаманти. Компанията му съществува и до днес под името "Де Беерс". Погледни се, Мърсър. Нямаш нито един бял косъм и още си в отлична форма, както когато се запознахме.

Брус беше по-нисък от Мърсър и бе пуснал корем и двойна брадичка. Кестенявите му коси бяха оредели на челото. Очилата с рогови рамки бяха твърде малки за лицето му и черните му очи изглеждаха присвити. Брус беше банкер по професия и бе облечен в син костюм на дискретни райета, бяла риза и вратовръзка с инициалите на дружеството.

- Чудесно е, че те виждам, Чарли - каза Мърсър, ръкувайки се с него. - За петдесет и девет годишен мъж и ти не изглеждаш зле.

- Не се оплаквам - усмихна се Брус. - Още десет години и ще получа инфаркт и ще оставя Сюзан с няколко милиона долара.

Мърсър се засмя.

- Както винаги си оптимист. Как е Сюзан?

- Благодаря, добре. Децата ходят на училище и тя има много време да набира средства за приюти за бездомните животни в града.

- Колко станаха вашите?

- Три кучета и шест котки и всеки месец носи още. Имам чувството, че съм Ной - отговори Брус и започна да се качва по стълбите. - Между другото, поздравления. Прочетох в списание "Тайм" статия как си намерил онази диамантена мина в Еритрея. Не мога да ти опиша колко се зарадвах, когато отговори на обаждането ми, защото не знаех дали си се прибрал.

- Наскоро се върнах от Африка. Починах си малко и след това подписах договор да преподавам спасяване на мини в Западна Пенсилвания. Там получих съобщението ти.

- Кой се обади на домашния ти телефон? Стори ми се голям чудак.

- Хари Уайт, сприхав стар негодник, който пази дома ми, когато пътувам. - Не беше необходимо Мърсър да добавя колко много означава Хари за него, защото обичта се почувства в гласа му. - Приятели сме, откакто се преместих в Арлингтън. Скоро навърши осемдесет години и макар че пуши и пие сякаш утре ще настъпи Денят на Страшния съд, ще надживее всички ни.

На втория етаж имаше голяма трапезария с осем маси, наредени за обяд, тапицирани столове и камина. Там седяха неколцина възрастни мъже и дремеха или четяха вестници. Брус продължи по тесен коридор. На стените бяха окачени оръжия - големи мускети, мечове от средновековна Европа и Азия, копия от Африка и островите в Южните морета и тръби за стрели от Южна Америка и Австралия.

Двамата се приближиха до затворената врата на кабинета на заместник административния директор.

- Пристигнахме - каза Брус.

Кабинетът беше малък и пълен с книги и предмети на изкуството. Единственият прозорец зад бюрото гледаше към отдушника между клуба и съседната сграда. Мърсър забеляза, че на прозореца има алармена система, и вече бе видял пет работещи камери.

- Мислех първо да побъбрим насаме - каза Брус, - макар че не знам точно какъв е протоколът. Ти си първият поканен в дружеството, откакто бе намерен "Титаник".

Брус се настани на едно от канапетата пред бюрото и покани Мърсър да седне на другото. Чарлс взе брой на тримесечното списание на Топографското дружество от купчината на бюрото и му го подаде.

- Това ще излезе следващата седмица. Реших, че ще искаш да го прочетеш предварително.

Смятано за едно от най-хубавите списания в света, "Топограф" бе печелило всякакви възможни награди. Снимките бяха професионални и повечето статии бяха написани от автори и журналисти, номинирани за "Пулицър". Читателската аудитория не беше толкова голяма, колкото на "Нешънъл Джиографик", но привържениците му фанатично колекционираха всеки брой. Тъй като Топографското дружество беше основано петнайсет години преди "Нешънъл Джиографик", някои от първите броеве се продаваха за десетки хиляди долари на търгове.

- Не разбирам много от издателска дейност, но не мога да си представя как печелиш пари с това нещо - каза Мърсър и остави двестастраничното луксозно издание.

- Подозирам, че губим хиляди с всеки брой. Абонаментът и разпространението едва покриват разходите за отпечатването. Но парите не са важни. Трябва да ти обясня как действа дружеството. Тук има три вида хора - истински изследователи като теб, поканени да станат членове, такива като мен, които само можем да желаем да бъдем истински изследователи, и накрая богаташите, които плащат на други да им вършат изследователската работа. Те финансират експедициите, издаването на списанието и документалните видеофилми. Забеляза ли в трапезарията господина с кафевия костюм?

Мърсър кимна.

- Името му е Джон Хериман. В началото на седемдесетте години на двайсети век той изобрети малко устройство за автомобили, нещо за контрол върху замърсяването на околната среда. Устройството едва наскоро бе заменено с по-ново и по-хубаво. Допреди пет години Хериман получаваше хонорари за всяка кола, продадена в тази страна. - Чарлс забеляза изпълненото със страхопочитание изражение на Мърсър. - Той е един от общо осемте милиардери в управителния съвет. Ето защо казах, че парите не са важни. Преди няколко години един от членовете плати пет милиона долара на руското правителство, за да използва подводницата им "Мир" и да се спусне до стария си кораб "Йорктаун", потънал по време на битката в Мидуей. Топографското дружество е създадено с много усилия и любов. Разбира се, ние плащаме на персонал да поддържа колекциите ни, да издава списанието и така нататък, но действителните членове са обединени от интереса към изследванията и имаме пари и влияние, за да ги осъществяваме.

- Не се обиждай, Чарли, но не мислех, че се вместваш в категорията на милиардерите.

Брус се засмя.

- Вярно е. Преди Втората световна война дядото на Сюзан е похарчил фамилното богатство, обикаляйки Южна Америка в търсене на съкровището на "Ел Дорадо". Разбира се, не намерил нищо, но усилията му били възнаградени с покана за членство в дружеството. Той ме включи в управителния съвет, предимно заради връзките ми с банките. - Брус се облегна назад. - Препоръчах те, защото си истински изследовател, човек, от какъвто дружеството отчаяно се нуждае.

- Искам да разбереш какво означава това за мен. Знам какви са членовете и през ум не ми е минавало, че ще се сетите за мен. Но аз не съм изследовател, а минен инженер.

- Много си скромен, Мърсър. Мината, която откри в Еритрея, ще бъде достатъчна причина да те приемем, но славата те характеризира повече от всичко. В "Тайм" прочетох, че стойността на минералите, които си намерил, е около четири милиарда долара и хонорарът ти е три процента от тази сума.

- Аз съм консултант геолог - засмя се Мърсър, макар че тайно в себе си хареса мнението на Чарли за работата му. - А двете цифри са силно преувеличени.

- Няма значение. Твоята работа ни помогна да разберем нашата планета и възможностите ни да използваме ресурсите й.

- Всичките тези ласкателства означават ли, че няма да плащам членски внос.

- Боя се, че не. Но имаш правото да ползваш стая тук, в клуба, пет нощи в годината, трапезарията за лични празненства и разбира се, запазено място на седмичните ни обяди, ако предварително предупредиш персонала. Главният готвач е французин и прави невероятно вкусен шатобриан. Но мисля, че ти се интересуваш най-много от членството в дружеството.

Мърсър не отговори. Не беше необходимо. Златната епоха на великите открития и изследвания бе отминала отдавна. И дружеството принадлежеше към миналото. Но въпреки това той бе поканен да стане член на тази прославена организация и не можеше да откаже подобна чест. Мърсър бе мечтал за престижните инициали ЧТД, член на Топографското дружество, откакто като момче прочете списанието им. Ядосваше се, че в момента работата му изисква да седи пред компютъра, а не да изследва. Поканата беше начин да установи връзка с пионерите в професията си. Затова отвърна:

- Да, и освен това искам да разбера дали са верни някои от слуховете за колекцията ви.

- А, слуховете...

От поколения се носеха легенди за тайните на дружеството. Поради ограничения му достъп и влиятелните хора, които винаги го бяха ръководили, мнозина смятаха, че дружеството е хранилище на умопомрачителни находки. Някои твърдяха, че там се намира моторът на самолета на първата жена авиатор Амелия Иърхарт, други споменаваха трона на Великия Могол. Мърсър бе чувал, че дружеството притежава неоспоримо доказателство за откриването на Америка от финикийците много преди Колумб. А според друга мълва в трезора на дружеството се съхраняваше кръстът, на който е бил разпънат Христос.

Преди година група хора, сърфиращи в Интернет, бяха научили, че фермата в Розуел, Ню Мексико, близо до която се предполагаше, че се е разбил НЛО през четиридесетте години на ХХ век, е собственост на член на Топографското дружество. Веднага след това бе направен изводът, че клубът притежава тайно доказателство за контакт с извънземни, и сензацията още не бе затихнала.

- Дори аз не знам всичко - призна Брус. - Десетте човека от изпълнителния съвет са единствените, които знаят какво има в секретния сектор на трезора.

На вратата се потропа и възрастният иконом влезе, носейки поднос с две чаши.

- Единайсет и трийсет е, господа. Обядът ще бъде сервиран след половин час в трапезарията. Да ви предложа ли коктейли?

- Още пиеш водка с лимонов сок, нали? - обърна се Чарлс към Мърсър.

- Добра памет. - Мърсър прие от иконома водката с подсладен лимонов сок. Напоследък бе преминал на "Грей Гус", френска водка, и забеляза, че коктейлът е приготвен по предишните му предпочитания с "Абсолют".

Брус взе чаша шотландско уиски "Маккалън" с лед.

- Спомням си една вечер преди няколко години, когато двамата с теб изпихме доста чашки за кратко време. След това имах ужасно главоболие.

Климатичната инсталация се включи и Мърсър усети полъх на хладен въздух, който сякаш промени атмосферата на срещата. Чарлс млъкна и се вторачи някъде в празното пространство. Изглеждаше разстроен от нещо, което беше казано или се готвеше да каже. Мърсър се подготви.

- Нашият ревизионен комитет одобрява членството ти - започна Брус. - Погрижихме се за това преди две седмици. Доколкото знам, процедурата продължава една година. Но твоят случай е особен.

- Защо?

- Преди да станат членове, кандидатите трябва да участват във финансирана от дружеството експедиция. Това е стар закон на клуба. Преди около три месеца при нас дойде представител на датското правителство, за да попита дали се интересуваме от участие в експедиция, запланувана от германска организация с идеална цел на име "Геопроучвания".

- Какво общо има това с Дания?

- Експедицията отива в Гренландия, която все още е под датски протекторат. Напоследък датското правителство стана много взискателно в подбора си кой да получи разрешение да извършва научни изследвания в Гренландия. По време на японска експедиция миналата година се случи злополука. Загинаха осем души и десет хиляди галона* гориво се изляха върху леда. Труповете бяха намерени, но нищо не бе предприето, за да се изчисти дизеловото гориво. Само месец по-късно четирима американски алпинисти умряха в самолетна катастрофа. Спасителният хеликоптер, изпратен да ги търси, също се разби, причинявайки смъртта на още трима души. Оттогава датчаните настояват за по-добър контрол. Затвориха няколко чуждестранни метеорологични станции, защото решиха, че не са достатъчно добре обезопасени, и ограничиха алпинистите само в малък район на юг, далеч от високите планини. Заговориха дори за затваряне на военновъздушната база в Туле. Освен това спорят за правата върху сондирането на нефта в Северно море и е учудващо, че още не са отнели разрешителното на "Геопроучвания". Експедицията ще събира данни за глобалното затопляне и работи от една година.

* Американски галон - 3,78 литра. - Б. пр.

- Но къде се вмества Топографското дружество?

Мърсър бе ходил веднъж в Исландия, но не бе посещавал Гренландия - втория по големина остров в света. Интересът му нарасна.

- През петдесетте години на миналото столетие на източния бряг на Гренландия имаше американска база на име Кемп Декейд, която бе свързана с проекта "Леден червей" - проучване дали под ледената покривка може да бъдат поддържани постоянни градове. Един от членовете на нашия съвет е бил изпратен в Кемп Декейд, когато я затворили в края на 1953 година. Той иска там да бъде изпратен екип, за да провери в какво състояние е базата сега. Името му е Боб Бишоп и не може да пътува, защото от две години е прикован в инвалидна количка. Бишоп финансира малък екип, за да отворят отново Кемп Декейд, да я заснемат отвътре и да проверят какви щети са нанесени.

- Значи Бишоп е готов да плати на цяла експедиция само за да снимат базата? Сериозно ли говориш?

- За повечето членове парите нямат значение. Казах ти за експедицията "Йорктаун". В сравнение с нея тази е нищо.

- Четох за екип, който намерил "Р-38 Лайтнинг", разбил се в Южна Гренландия през Втората световна война. Открили самолета в почти идеално състояние, но на няколко мили от мястото на катастрофата и заровен под двеста и петдесет фута лед. И Кемп Декейд може да е в добро състояние, но заровена на същата дълбочина.

- Само така мислиш. Не ме карай да ти обяснявам явлението, защото не съм специалист по ледниците, но базата се намира до скали, които спират естественото придвижване на гренландските глетчери и разцепват леда наоколо като остров в поток. Кемп Декейд е на десетина метра под повърхността. Движещият се лед разнася снега, който я затрупва, но базата е почти на мястото, където винаги е била. Запознат съм с издирването на "Изчезналата ескадрила", за което ти спомена. Всъщност няколко самолета, шест Р-38 и два В-17, попаднали в буря и били принудени да се приземят. На мястото е имало много повече сняг, отколкото там, където отива нашият екип.

- Уловката да стана член на дружеството е да ръководя експедицията, така ли?

- Ами... вече имаме водач. Мартин, синът на Бишоп. - Чарлс изчака да види каква ще е реакцията, но Мърсър остана невъзмутим. - Това обаче не означава, че ти не можеш да се справиш. Знам, че можеш. Макар че датското правителство ни кара да бързаме, експедицията се планира от една година и Боб плаща всичко. Ето защо комитетът разгледа бързо кандидатурата ти. До следващата година не сме планирали други експедиции. Ще те разбера, ако искаш да изчакаш.

- Каква ще бъде задачата ми?

- Това е другата причина, поради която си идеален за експедицията. Трябва да намериш главния вход на Кемп Декейд. Имаш опит с преносими подземни радарни системи и с изкопаването на тунели в леда.

- Какво смятате да използвате, за да отворите базата?

- Термални химикали, които ще разтопят леда и снега. Запознат ли си с този метод?

- Наричат ги "горещи скали". Не си спомням точния химичен състав, но съм работил с тях. Коварни са за използване и излъчват отвратителна смрад, но разтопяват над тридесет квадратни сантиметра лед за един час в зависимост от диаметъра на дупката. Проблемът е, че са нужни мощни помпи за изхвърляне на водата, иначе химикалите се разреждат твърде много и не могат да разтопят снега.

- Освен теб и Марти ще има още двама души. Единият е стар приятел на Марти, полковник от армията с известен опит в полярни експедиции, а другият е препоръчан от мен. Той ще отговаря за помпите и генераторите.

Мърсър не се съмняваше, че ще замине, дори ако Чарлс му предложеше да копае тоалетни, но още изпитваше любопитство каква ще бъде процедурата.

- Екипът е твърде малък, за да изрови цяла база.

- Кемп Декейд представлява голяма сграда с формата на буквата Н. Всичко е свързано. Трябва само да прокопаеш тунел до главния вход, за да получиш достъп до помещенията.

- Четирима души сами сред ледовете? През живота си съм вършил много глупости, но това звучи като покана за самоубийство.

- Забравяш защо всъщност са ни поканили. Датчаните искат екипите да работят в един и същ район, вместо да са разпръснати сред ледовете. "Геопроучвания" е шапката над експедицията. Ние се присъединяваме към тях заедно с друга група, която ще извършва метеорологични проучвания. Всички ще бъдат на едно място, за да се намали вероятността от инциденти.

- Разбирам. Ние ще носим на гръб тяхната експедиция. Колко души ще бъдем общо?

- Около четиридесет. "Геопроучвания" ще заведе персонал за станията. Ние ще им платим за вашата храна, стан и допълнителната работна ръка, ако ви трябва. Между другото, германците са вбесени от спогодбата. Нашата експедиция ще бъде на определено място, затова датчаните са им казали, че трябва да работят край Кемп Декейд и да ни осигуряват. Това не би трябвало да има значение за тях. Всички изследват глобалното затопляне и маршрутът им през Гренландия ще бъде като на другите. Но те искат да работят на стотина мили северно от нашето местонахождение.

- А другият екип, за който спомена?

- Ще гледат само да си свършат работата. - Чарлс изпи остатъка от уискито си и остави чашата на бюрото. - Използвахме някои връзки, за да накараме датчаните да принудят "Геопроучвания" да се съгласят с мястото, където отива нашата експедиция.

Мърсър повдигна вежди в недоумение, очаквайки обяснение.

- Американският посланик в Дания е член на дружеството. Някои купуват членството си с пари, а други с постовете си - усмихна се Брус. - Благодарение на познанията си по геология Хърбърт Хувър е станал член на Топографското дружество много преди да влезе в политиката. Представяш ли си каква радост е била, когато е станал президент? За клуба сухият режим е приключил с неговото встъпване в длъжност, а не когато Рузвелт го е отменил през 1933 година.

- Някакви проблеми с "Геопроучвания"?

- Не би трябвало да срещнете трудности, когато пристигнете. Те разполагаха с два месеца, за да се успокоя след промяната. Дори да възникнат проблеми, нашето участие ще продължи няколко седмици. След като си тръгнеш, ще те заместят японците, които бяха изритани миналата година.

- Какво знаеш за "Геопроучвания"? Имал съм неприятности с природозащитници.

- Те не са точно такива. Посветили са се на чистата наука, а не на епизодични кръстоносни походи. Съществуват от шест години и сключват договори за техния кораб и услугите си с различни правителства и университети. - Чарлс го погледна в очите. - Имаш ли други въпроси? Още не си казал дали искаш да отидеш.

Мърсър се опита да прикрие усмивката си и остави празната си чаша до тази на Брус. Сивите му очи бяха ясни.

- Единственият ми въпрос е кога заминавам.

- Поздравления и добре дошъл в Топографското дружество! - Чарлс стисна силно ръката му. - Знаех, че ще се съгласиш. Всъщност вече казах името ти на "Геопроучвания" и преди няколко седмици участието ти беше обявено в нашата уеб страница.

- Толкова ли съм лесен?

- Имаш възможност да избереш кога да тръгнеш. След три дни може да се качиш на "Ньорд", кораба на "Геопроучвания", в Рейкявик и да отидеш до Амасалик в Гренландия, където ще бъде разтоварена екипировката за експедицията. Или може да тръгнеш седмица по-късно, когато ще е готов базовият лагер.

- Кога заминават останалите от екипа?

Мърсър наистина се развълнува от предстоящата експедиция, защото му предоставяше много възможности. Геологът у него искаше да изследва една от най-големите ледени покривки на земята, а романтикът харесваше идеята да стане член на Топографското дружество.

- Те ще пътуват с кораба.

Мърсър работеше на свободна практика и разполагаше с времето си, затова можеше да се съобрази с графика на другите.

- Ще тръгна с тях.

Часът беше почти четири следобед, когато Мърсър излезе от сградата на Топографското дружество. Обядът беше един от най-вкусните, които бе ял, а компанията беше фантастична. Милиардерът Хериман и неколцина други го забавляваха с леко преувеличени истории за експедиции, в които бяха участвали или финансирали.

До полета за Рейкявик оставаха три дни, затова Мърсър реши да пренощува в града и на другия ден да отиде в Националния исторически музей. Той сподели намеренията си с Чарлс и десет минути по-късно Добсън, икономът, който го бе посрещнал на вратата, уреди луксозен автомобил да го закара до "Карлайл", където му бе запазил стая. Добсън му резервира и билет за самолета до Вашингтон за следващата вечер.

Чарлс Брус изпрати Мърсър и се върна вътре. Той влезе в кабинета на заместник административния директор, седна зад бюрото и взе телефонната слушалка.

- Пол, обажда се Чарлс Брус.

- Как мина? - попита учтив глас от другия край на линията.

- Мърсър е на борда - леко огорчено отговори Брус. - Ще се качи на кораба в Исландия и ще пътува с тях до Гренландия.

- Отлично. Казах ти, че лесно го убедиш.

- Тази работа не ми харесва. Той трябва да знае в какво се забърква.

- Чарлс, дори ти не знаеш в какво се забърква доктор Мърсър.

- Знам какво имаш предвид - троснато отговори Брус. - Нямам много приятели и не обичам да ги използвам, без да ги предупредя.

- Операцията е поетапна и засега не е необходимо Мърсър да знае нещо. Освен това той е само подкрепление. Има вероятност изобщо да не разбере какво става в Гренландия. Престоят там ще му хареса, ще отвори базата и това ще бъде всичко.

- Ами ако нещо се обърка?

- Сигурно познаваш Мърсър, Чарлс, но има неща, които той не ти е казал. Като например факта, че докато е правил доктората си, е помогнал на Министерството на отбраната и е ходил в Ирак с екип от командоси преди войната в Персийския залив, за да провери дали Саддам Хюсеин добива уранова руда. Или че миналата година е помогнал да бъде предотвратена терористична атака срещу нефтопровод в Аляска. Ако се случи нещо, което да изложи на риск мисията ни, Филип Мърсър ще може да се погрижи за себе си и за интересите си.

- Не знаех тези неща за него. Звучат впечатляващо. Но той не знае цялата истина и заминава неподготвен - настоя Брус.

- Ако се наложи, ще бъде информиран. Твоето участие в тази операция приключи. - Линията прекъсна.

- Съжалявам, Мърсър - прошепна Брус. - Иска ми се да не те бях замесвал.