Камъкът на раздялата

КАМЪКЪТ НА РАЗДЯЛАТА

Тад Уилямс

Предисловие

Вятърът свистеше покрай празните кули и виеше като хиляди прокълнати души, които молят за милост. Въпреки лютия студ, който бе изсмукал въздуха от някога силните му дробове и бе изсушил и разранил лицето му, брат Хенгфиск до известна степен се радваше на вихъра.

Да, така щяха да стенат всички грешници, които се надсмиваха над предупрежденията на Майката Църква - включително, за съжаление, и някои от по-малко непреклонните му братя хоудрундци. О, как щяха да ридаят пред Божия справедлив гняв, как щяха да молят за милост, когато вече щеше да е твърде, твърде късно...

Удари коляното си в един откъртен от стената камък, строполи се в снега и от напуканите му устни се изтръгна стон. От очите му бликнаха сълзи и веднага замръзнаха по страните му. Може би точно това го изправи на крака и той отново закуцука нагоре.

Главният път, който се изкачваше през град Наглимунд към замъка, бе покрит със сняг. Къщите и магазините от двете страни бяха завити с дебел килим мъртвешко бяло и изглеждаха празни като черупки на отдавна загинали мекотели. По целия път нямаше нищо - само Хенгфиск и снега.

Посоката на вятъра се промени, а с нея и звукът откъм кулите. Монахът погледна нагоре с насълзените си очи и отново наведе глава. Продължи да се тътри в тъмния следобед, стъпките му отекваха като почти недоловим акомпанимент на барабани във воя на вятъра.

"Не ме учудва, че всички са отишли в крепостта". Той потрепери. Навсякъде около него зееха грозните черни дупки на стени и покриви, поддали под натиска на снега. Но в самия замък, защитени от камък и дебели греди, там всички сигурно бяха спокойни. Сигурно горяха огньове и десетки весели зачервени лица - лица на грешници, пренебрежително си припомни той, лица на проклети, безсрамни грешници - щяха да се струпат около него и да се чудят как е извървял целия този път през разбеснялата се буря.

"Сега сме ювен, нали?" Толкова ли беше отслабнала паметта му, че да не може да си спомни кой месец е?

Разбира се, че беше ювен. Преди две пълни луни беше пролет - малко хладна може би, но това не можеше да стресне един римър като Хенгфиск, израсъл в студения север. Обаче нали точно това бе необичайното - че е толкова студено, че прехвърча сняг и има поледица през ювен - първия месец на лятото.

А брат Лангриан сам бе отказал да напусне абатството, дори след всичко, което бе направил Хенгфиск, за да го излекува. "Това е нещо повече от лошо време, братко - каза Лангриан, - това е проклятие над целия Божи свят. В нашето време, Денят на Oтсъждането дойде в нашето време".

Е, щом Лангриан бе предпочел да остане сред изгорелите останки от абатството на свети Хоудрунд и да яде ягоди и каквото друго успее да намери в гората - нека. Но пък какви плодове можеше да има в този ненавременен студ? Брат Хенгфиск не беше глупав. Естествено, че трябваше да дойде в Наглимунд. Старият епископ Ейнодис щеше да го посрещне добре. Висшият духовник щеше да се възхити на способността на Хенгфиск да забелязва подробности, на разказите му за необичайните случки в абатството и за нечовешкия студ. Щяха да го посрещнат, да го нахранят, да му задават въпроси, да го поканят да седне до огъня...

"Но те със сигурност знаят за студа, нали?" - помисли си Хенгфиск, докато се загръщаше по-плътно със заскреженото си расо. Вече беше току под стената на замъка. Да, трябваше да знаят за снега и за всичко останало. Нали затова се бяха изнесли от града и бяха отишли в замъка? Нали точно проклетото, отвратително време бе прогонило пазачите от стените? Нали?

Той се изправи и с болезнен интерес се загледа в купчината покрити със сняг отломки - доскоро голямата порта на Наглимунд. Огромните колони и каменните блокове лежаха овъглени под преспите. Пробивът в стената бе достатъчно голям, за да минат цели двадесет Хенгфисковци, застанали рамо до рамо.

"Виж ти как са запуснали всичко! О, те ще пищят, когато настъпи часът на възмездието, ще пищят и ще страдат и няма да има прошка. Всичко да запуснат - портата, града, времето..."

Някой трябваше да бъде наказан за тази небрежност. Без съмнение на епископ Ейнодис не му бе лесно да напътства толкова непослушни хора в правата вяра. Хенгфиск щеше да е предоволен да помогне на добрия старец да проповядва на тези кръшкачи. Първо огън и топла храна, след това - малко манастирска дисциплина. И нещата скоро щяха да се оправят...

Хенгфиск пристъпваше внимателно през отломките.

Проблемът беше, както бавно осъзна монахът, че всичко бе някак... красиво. Земята зад портата бе покрита с нежна пелена сняг, подобна на няколко пласта паяжина. Слънцето, показало се малко преди залез, засипваше с реки от блед огън заскрежените кули и покритите с лед стени и дворове.

Воят на вятъра бе малко по-тих тук, в замъка. Хенгфиск постоя доста дълго, объркан от неочакваната тишина. Снегът започваше да потъмнява - слабото слънце се скриваше зад стените. Тъмни лилави сенки се спотайваха в ъглите и буквално се протягаха към порутените кули. Вятърът утихна, заприлича на котешко мяукане и изненаданият монах бе принуден да наведе глава в знак на нямо примирение.

Празен. Наглимунд бе празен, без жива душа, която да посрещне изнурения странник. Бе изминал десетки левги през бурната бяла пустош, за да стигне до град, който бе мъртъв като камък.

Но ако наистина бе така... какви бяха тези бледи светлинки, които примигваха зад прозорците по кулите?

И какви бяха тези фигури, които се приближаваха към него през двора и се движеха по снега като летящ пух?

Сърцето му затупка. Отначало, като видя красивите им студени лица и светлата им коса, ги бе помислил за ангели. Сега обаче забеляза усмивките им и безмилостния блясък в черните им очи. Обърна се и се опита да побегне.

Норните го хванаха и го отнесоха в подземията на изоставения замък, дълбоко под тъмните, покрити с лед кули и непрестанно примигващите светлинки. И когато новите господари на Наглимунд зашепнаха с тихите си мелодични гласове, писъците на монаха заглушиха дори звуците на виещия вятър.

Първа част: Окото на бурята

1. Музиката на височините

Дори в пещерата, където пукащият огън изпращаше сивите си пръсти дим към дупката в каменния покрив, а червената му светлина подскачаше по изобразените върху стените виещи се змии и животни с бивни и изпъкнали очи, студът все така се впиваше в плътта на Саймън. Докато се носеше на границата на трескавия сън през дневния светлик и студа на нощта, той се чувстваше така, сякаш в него се образува буца сив лед, вкочанява крайниците му и го изпълва със скреж. Чудеше се дали някога ще успее да се стопли.

За да избяга от студената пещера и от болното си тяло, Саймън се разхождаше из Страната на сънищата, безпомощно преминаваше от една фантазия в друга. Много пъти си мислеше, че се е завърнал в Хейхолт, в родния си замък, както той бе изглеждал някога, но никога вече нямаше да изглежда - с огрени от слънцето ливади, сенчести кътчета и потайни скривалища - най-хубавият дом на света, изпълнен с глъчка, цветове и музика. Отново се разхождаше в градината, а вятърът, който пееше пред неговата пещера, пееше и в съня му - подухваше между листата и разклащаше нежните клонки на живия плет.

По време на един странен сън той като че ли се върна в покоите на доктор Моргенес. Кабинетът на доктора бе на върха на една висока кула, облаци преминаваха покрай сводестите прозорци. Старецът се носеше заплашително над една голяма отворена книга. Имаше нещо страшно в мълчанието и съсредоточеността на доктора. Като че ли Саймън въобще не съществуваше за него - така се бе вторачил ученият в грубите изображения на три меча върху разтворените страници. Саймън отиде до прозореца. Чуваше въздишките на вятъра, макар да не можеше да усети и следа от полъх. Погледна надолу към двора. Оттам го гледаше с ококорените си сериозни очи едно тъмнокосо момиченце. То вдигна ръка, като че ли да го поздрави, след което изведнъж изчезна. Кулата и претъпканата стая на Моргенес започнаха да се разтапят пред погледа на Саймън, да се отдръпват като водата при отлив. Последен изчезна самият старец. Но дори и докато избледняваше като сянка, Моргенес все така не вдигна очите си към Саймън. Вместо това възлестите му ръце опипваха книгата, като че ли безспир търсеха отговори. Саймън го повика, но светът бе станал студен и мрачен, изпълнен с кълбеста мъгла и сцени от други сънища...

Той се събуди, както и много други пъти от Урмшайм насам. Беше нощ, пещерата бе тъмна, а Хейстън и Джирики лежаха до покритата с руни каменна стена. Еркинландецът спеше свит на кълбо под наметалото си, с брадичка опряна на гърдите. Ситът се вглеждаше в нещо, скрито в шепата на дългопръстата му ръка. Изглеждаше вглъбен. Очите му блещукаха, като че ли онова, което държеше, отразяваше последните въглени на огъня. Саймън се опита да каже нещо - имаше нужда от топлина, от гласове - но сънят го притисна отново.

"Вятърът е толкова силен..."

Вятърът стенеше в планинските проходи така, както и покрай върховете на кулите на Хейхолт... както и през кулите на Наглимунд.

"Толкова тъжен... Вятърът е толкова тъжен..."

Скоро Саймън заспа пак. Пещерата бе тиха, с изключение на едва доловимото дишане и самотната музика на височините.

Беше си дупка, но от нея ставаше много добър затвор. Навлизаше двадесет лакътя надолу в каменното сърце на планината под връх Минтахок, толкова широка, че двама души или четири трола можеха да легнат на дъното й. Стените бяха като полирани от най-добрия скулптор до такава степен, че дори паяк би се затруднил да си намери място, на което да стъпи. На дъното бе тъмно, студено и влажно, като в специално направено подземие.

Въпреки че луната грееше високо над снежните върхове, само няколко лъча достигаха до дъното на ямата и успяваха да докоснат, но не и да осветят, две неподвижни сенки. От много време бе така - бледата луна, или Седа, както я наричаха троловете, единственото движещо се нещо на света, се местеше бавно през черното поле на небето.

Нещо помръдна на ръба на ямата. Една малка фигура се наведе над ръба и се вгледа надолу в гъстите сенки.

- Бинабик - обади се приведената фигура на гърления език на троловете, - Бинабик, чуваш ли ме?

Дори ако някоя от сенките на дъното беше чула гласа, не се чу никакъв отговор. Накрая фигурата при отвора на каменния кладенец проговори отново:

- Девет пъти по девет дни, Бинабик, твоето копие стоя пред входа на пещерата ми и аз те чаках.

Тези думи бяха изговорени някак напевно, като в ритуал, но гласът потрепери несигурно и млъкна за момент, преди да продължи:

- Чаках и виках името ти в Долината на ехото. Нищо не достигаше до мен, освен собствения ми глас. Защо не се завърна да вземеш копието си?

Отдолу все така не долиташе отговор.

- Бинабик? Защо не отговаряш? Дължиш ми поне това, не мислиш ли?

По-голямата от двете сенки на дъното се размърда и един лунен лъч се отрази от светли сини очи.

- Какво е това тролско скимтене? Не стига, че хвърляте човек, който никога нищо лошо не ви е сторил, в някаква дупка, а трябва на всичко отгоре да идвате и да крещите безсмислените си фрази, докато се опитва да спи!

Приведената фигура за момент замръзна като уплашен елен, изненадан от светлината на фенер, после се стопи в нощта.

- Уф! - Римърсгардецът Слудиг отново се уви във влажната си наметка. - Не знам какво се опитваше да ти каже този трол, Бинабик, но народът ти ми пада в очите, след като идва да се подиграва с теб... а и с мен, въпреки че не се изненадвам, че всички мразите целия ми вид.

Тролът до него не каза нищо, само го гледаше с тъмните си разтревожени очи.

- Но, Джирики, не можеш да си тръгнеш! - Саймън седеше на ръба на сламеника си, увит с одеяла в опит да се предпази от пронизващия студ. Заскърца със зъби, за да не припадне - не бе ставал често, откакто се бе събудил преди пет дни.

- Трябва - отговори ситът с наведени очи, като че ли не можеше да устои на умоляващия взор на Саймън. - Вече изпратих Сиджанди и Ки'ушапо напред, но собственото ми присъствие е наложително. Няма да си тръгна още ден или два, Сеоман, но това е най-дългият период, за който мога да отлагам задълженията си.

- Трябва да ми помогнеш да освободя Бинабик! - Саймън вдигна краката си от студения каменен под и ги зави. - Нали каза, че троловете ти вярват. Накарай ги да освободят Бинабик. След това всички ще си тръгнем заедно.

Джирики въздъхна тежко и каза почти нетърпеливо:

- Не е толкова просто, млади Сеоман. Нямам нито правото, нито властта да накарам кануките да направят каквото и да било. Освен това ме чакат и други отговорности и задължения, които ти не можеш да разбереш. Единствената причина да остана толкова дълго бе, че исках да те видя отново на крака. Вуйчо ми Кендхараджа'аро отдавна е в Джао е-Тинукай'и и задълженията ми към дома и роднините ме зоват да го последвам.

- Зоват те? Но нали си принц!

Ситът поклати глава.

- Думата не означава едно и също в моя език и в твоя, Сеоман. Аз наистина съм от управляващия род, но не заповядвам на никого и не управлявам никого. За щастие не ме и управляват... освен за определени неща и в определени времена. Родителите ми са обявили, че сега е такова време. - Саймън си помисли, че долавя в гласа на Джирики отсянка на гняв. - Но ти не се безпокой. Двамата с Хейстън не сте затворници. Кануките ви уважават и ще ви позволят да продължите пътя си, когато пожелаете.

- Но аз няма да си тръгна без Бинабик. - Саймън мачкаше завивката между пръстите си. - А също и без Слудиг.

Една малка тъмна фигура се появи на входа и учтиво се покашля. Джирики погледна през рамо и кимна. Старата жена пристъпи напред и постави в краката на Джирики димящо гърне. След това бързо измъкна изпод широкия си овчи кожух три купички и ги подреди в полукръг. Въпреки че късите й пръсти работеха бързо и набръчканото й обло лице бе безизразно, Саймън забеляза сянка на страх, когато очите й се повдигнаха и срещнаха неговите. Щом свърши, тя бързо излезе от пещерата - изчезна зад покривалото на вратата толкова тихо, колкото се бе и появила.

"От какво ли се страхува? - запита се Саймън. - От Джирики? Но Бинабик каза, че кануките и ситите винаги са се разбирали".

Изведнъж помисли за себе си. Двойно по-висок от тролите, червенокос, лицето му обрасло с първата брада - а също и слаб като тояга, но понеже бе увит в одеяла, старата жена не би могла да го знае. По какво ли би го различило населението на Ийканук от толкова омразните им римърсгардци? От друга страна, нали народът на Слудиг воюваше с тях от векове.

- Ще го опиташ ли, Сеоман? - попита Джирики и си наля от горещата течност. - Виж, дали са купичка и за теб.

Саймън протегна ръка.

- Това още супа ли е?

- Кануките го наричат ака или както ти би казал - чай.

- Чай! - Саймън нетърпеливо пое купичката. Джудит, главната готвачка в Хейхолт, много обичаше да пие чай. В края на дългия работен ден сядаше с голяма чаша на масата и кухнята се изпълваше с аромата на запарени билки, събрани от южните острови. Когато бе в добро настроение, даваше и на Саймън да опита. Усирис, как му липсваше родният дом!

- Никога не съм си мислил... - започна той и отпи голяма глътка, само за да я изплюе секунда по-късно в пристъп на кашлица. - Какво е това? Не е чай! - Той се задави.

Джирики може и да се усмихваше, но това бе невъзможно да се каже със сигурност, понеже бе вдигнал купата към лицето си и отпиваше бавно.

- И все пак е чай. Кануките естествено използват различни билки от вас, Судхода'я. Как би могло да е иначе, след като почти не търгуват с вас?

Саймън обърса устните си и направи гримаса.

- Но това е солено! - Помириса купичката и се смръщи още повече.

Ситът кимна и отпи отново.

- Да, слагат му сол. А също така и масло.

- Масло!?

- Чудни са обичаите на различните внуци на Мезумийру - заяви Джирики тържествено, - безкрайно е разнообразието им.

Саймън с отвращение остави купичката на земята.

- Масло? Усирис да ми е на помощ, ама че ужас!

Джирики спокойно допи чая си. Споменаването на Мезумийру напомни на Саймън за приятеля му трол, който бе пял за Лунната жена една вечер в гората. Настроението му се влоши още повече.

- И все пак какво ще направим за Бинабик? Ще правим ли нещо въобще?

Джирики вдигна спокойните си котешки очи.

- Ще имаме възможността да се изкажем в негова полза утре. Още не съм разбрал какво е прегрешил. Не са много кануките, които говорят други езици освен своя - приятелят ти е наистина необичаен трол, а и аз не говоря техния много добре. Освен това те не обичат да споделят мислите си с чужденци.

- Какво ще става утре? - попита Саймън и се зави с одеялата. Главата му туптеше. Защо трябваше да се чувства толкова слаб?

- Ами... нещо като съд, предполагам. Там, където управляващите изслушват и решават.

- И ние ще се изкажем в полза на Бинабик?

- Не, Сеоман, не е така - благо отвърна Джирики. За момент някакво странно изражение премина по иначе безизразното му лице. - Ние ще бъдем там, защото ти се срещна с Дракона на планината... и оживя. Владетелите на кануките искат да те видят. Не се и съмнявам, че престъпленията на приятеля ти също ще бъдат обсъдени там, пред целия му народ. Сега си почини, имаш нужда от това.

Джирики стана и протегна фините си крайници; главата му се движеше по особен, смущаващо нечовешки начин; очите му бяха фиксирани в празното пространство. Саймън почувства как по цялото му тяло преминават тръпки, последвани от непреодолима умора.

"Драконът!" - помисли си той замаяно, с чувство на ужас или може би почуда. Той бе видял дракон! Той, Саймън, кухненският слуга, безделникът, който витаеше в облаците, бе замахнал с меч срещу дракон и бе оживял - дори и след като парещата кръв на чудовището го бе заляла! Също като в приказките!

Погледна искрящия в черно Трън, който бе опрян на стената, дебнещ като красива и смъртоносна змия. Дори Джирики не искаше да го пипа, нито да говори за него - любезно бе отклонил всичките въпроси на Саймън относно това каква магия може да тече като кръв през странния меч на Камарис. Ледените пръсти на Саймън се вдигнаха до все още болезнения белег, прекосяващ лицето му. Как въобще бе посмял един прост слуга като него да вдигне нещо толкова могъщо?

Затвори очи. Усещаше как огромният и неприветлив свят бавно се върти под него. Чу стъпките на Джирики да се отправят към входа на пещерата и лекото шумолене на покривалото, когато ситът излезе. След това сънят го надви.

Саймън сънуваше. Лицето на малкото тъмнокосо момиче отново изплува пред него. Чертите й бяха детски, но сериозните й очи - стари и дълбоки като кладенец в изоставен храм. Тя като че ли искаше да му каже нещо. Устата й се движеше беззвучно и докато се отдалечаваше през мътните води на съня му, на Саймън му се стори, че за момент успява да чуе гласа й.

Сутринта се събуди и видя над себе си Хейстън. Зъбите на войника бяха оголени в мрачна усмивка, а в брадата му проблясваха кристалчета топящ се сняг.

- Време е да ставаш, млади момко. Много неща има да стават днес, много неща.

Макар че се чувстваше немощен и че му отне доста време, Саймън успя да се облече сам. Хейстън му помогна с ботушите, които той не бе обувал, откакто се бе събудил в Ийканук. Саймън ги усещаше като дървени, а и дрехите му дращеха странно чувствителната му кожа, но все пак се почувства по-добре благодарение на това, че е прав и облечен. Разходи се внимателно из пещерата, докато не започна отново да се чувства двуного същество.

- Къде е Джирики? - попита Саймън, докато се загръщаше с наметалото.

- Вече тръгна. Но ти не се безпокой - ако не можеш да вървиш, ще те нося, какъвто си кльощав.

- Донесоха ме тук, но това не значи, че винаги ще трябва да ме носят. - В гласа на Саймън се прокрадна неочаквана студенина.

Едрият еркинландец захихика, без да се обижда:

- И аз ще съм по-доволен, ако вървиш сам, момче. Троловете правят много тесни пътечки. Нямам желание да нося никого.

Саймън трябваше да спре за момент на входа, за да свикне със светлината - отблясъците на снега, въпреки облачното време, бяха почти непоносими за очите му.

Стояха на широка каменна площадка, която се простираше поне на двадесет лакътя пред входа на пещерата и вече по-тясна, продължаваше наляво и надясно по склона на планината. Саймън виждаше ивиците дим от други пещери по цялото й протежение, докато тя не се загубеше зад извивките на планината. Имаше подобни пътеки на склона над главите им, редица след редица нагоре по билото. От по-високите пещери се спускаха стълби, а на многото места, където теренът не позволяваше на пътеките да се свържат, минаваха мостове, които изглеждаха направени от кожени ремъци. Като се вгледа, Саймън видя малките, облечени в кожи фигурки на деца кануки да щъкат по тези крехки опори: подскачаха небрежно, макар че едно падане би означавало сигурна смърт. Стомахът му се сви от тази гледка, така че той се обърна с гръб към планината.

Пред него се простираше огромната долина на Ийканук; по-нататък каменните съседи на Минтахок се издигаха от мъгливите дълбини чак до сивите снегоносни облаци. По-далечните върхове бяха като малки черни точки. Миниатюрни фигурки, едва видими през тъмната долина, се суетяха по виещите се между билата пътеки.

Три трола, прегърбени на седлата, идваха по пътеката, яхнали рунтави овни. За да се махне от пътя им, Саймън бавно отиде към ръба на площадката и спря само на няколко стъпки от него. Погледна към дъното на пропастта и усети, че му се повдига, както на Урмшайм. Склонът на планината, тук-там прошарен от преплетени вечнозелени растения, рязко се спускаше надолу, пресечен от още повече свързани със стълби площадки точно като тази, на която стоеше и той. Забелязал внезапната тишина, Саймън се обърна и потърси с поглед Хейстън.

Тримата ездачи бяха спрели на средата на широката пътека и с учудване зяпаха Саймън. Хейстън, почти скрит в сянката на пещерата, му изкозирува подигравателно над главите на троловете.

Двама от ездачите имаха редки бради. И тримата носеха огърлици от едри мъниста с цвят на слонова кост върху дебелите си палта. Държаха богато украсени копия със завити като на овчарски геги краища - явно ги използваха, за да подкарват рогатите си ездитни животни. Всички бяха по-високи от Бинабик - няколко дни в Ийканук бяха убедили Саймън, че приятелят му е много дребен за трол. Тези тримата изглеждаха и доста по-примитивни и опасни от Бинабик. Бяха добре въоръжени и със свирепи лица, заплашителни въпреки дребния им ръст.

Саймън зяпаше троловете. Те му отвръщаха със същото.

- Всички са чували за тебе, Саймън - избоботи Хейстън. Тримата ездачи вдигнаха глави, стреснати от силния му глас. - Но все още никой не те е виждал.

Троловете тревожно изгледаха високия еркинландец, след което примляснаха и забързаха към завоя.

- Даде им повод за клюки - подсмихна се Хейстън.

- Бинабик ми разказваше за дома си - каза Саймън, - но ми беше трудно да разбера какво искаше да каже. Нещата никога не са такива, каквито си мислиш, че ще са, нали?

- Само добрият Усирис знае всички отговори. А сега, ако искаш да видиш малкия си приятел, по-добре да тръгваме. Ходи внимателно и не толкова близо до ръба, така да се каже.

Двамата бавно вървяха надолу по виещата се пътека, която ту се стесняваше, ту се разширяваше. Слънцето бе високо, но бе скрито зад няколко саждивочерни облака. Хапещ вятър помиташе лицето на Минтахок. Върхът някъде горе бе покрит с бял лед, също както и високите върхове оттатък долината, но тук, на тяхната височина, не бе валяло толкова сняг. Имаше няколко дълбоки преспи на пътеката, доста други до пещерните входове, но сухи скали и гола земя също се забелязваха във всички посоки. Саймън не знаеше дали е нормално за Ийканук да има толкова сняг през първите дни на месец тиагар, но беше сигурен, че снегът и суграшицата са му омръзнали до смърт. Всяка снежинка, попаднала в очите му, бе равнозначна на обида, а белязаната плът на брадичката и бузата го болеше ужасно.

Вече бяха излезли от частта на планината, която изглеждаше населена, и наоколо не се виждаха много тролове. Тъмни силуети надничаха през дима на някои от отворите на пещерите. Други две групи ездачи ги задминаха, като се забавиха само за да ги позяпат и после си продължиха по пътя.

Подминаха няколко деца, които си играеха в една преспа. Малките тролчета, малко по-високи от коляното на Саймън, бяха навлечени с дебели кожени палта и панталони - приличаха на малки кръгли таралежи. Когато двамата човеци минаха покрай тях, те се ококориха и високата им гълчава за момент затихна, но не побягнаха, нито показаха какъвто и да било признак на страх. Саймън хареса смелостта им, помаха им и им се усмихна, като внимаваше за болката в устата си.

Пътеката зави и ги отведе от северната страна на планината. Шумът от обитателите на Минтахок изчезна напълно и бяха сами с гласа на вятъра.

- Хм, нещо не ми харесва тук - каза Хейстън.

- Какво е това? - Саймън посочи нагоре по склона. На една каменна площадка високо над главите им се издигаше странна яйцевидна постройка, направена от внимателно подредени блокове сняг. Блещукаше едва забележимо, оцветена в розово от косите лъчи на слънцето. Пред нея стояха редица безмълвни тролове, здраво стиснали копия. Лицата им гледаха строго изпод качулките.

- Не сочи, момко - каза Хейстън и внимателно свали ръката на Саймън. Дали няколко от пазачите не погледнаха надолу? - Това е нещо важно, Джирики ми каза. Наричат го Снежната къща. Много са развълнувани заради нея точно сега. Не знам защо... а и не искам да знам.

- Снежна къща? Живее ли някой в нея? - Саймън пак се зазяпа нагоре.

Хейстън поклати глава.

- Джирики не каза.

- А ти много ли си говорил с Джирики, откакто сме тук? Искам да кажа, след като не можеше да говориш с мен?

- Ами да - отвърна Хейстън, после изведнъж млъкна. - Всъщност не чак толкова. Той като че ли винаги... мисли за нещо голямо, нали разбираш? Нещо важно. Обаче е добър, по своему. Не точно като човек, ама иначе не е лош.

И след още едно кратко замисляне добави:

- Не е каквото си мислех, че ще е едно приказно същество. Говори като нормален човек. - На устните му се появи усмивка. - И има много добро мнение за тебе, определено. По начина, по който говори, човек може да помисли, че ти дължи пари.

Хейстън захихика.

Ходенето бе дълго и уморително за неукрепналия Саймън. Въпреки че Хейстън го подкрепяше за лакътя всеки път, когато залитнеше, Саймън вече бе започнал да се чуди дали ще успее да направи и крачка повече. Накрая стигнаха едно голо петно по средата на пътеката - като камък насред река - и се озоваха пред голямата пещера на Ийканук.

Огромната дупка, поне петдесет крачки от единия до другия край, зееше като уста, готова да произнесе някаква тържествена присъда. Навътре се виждаха няколко огромни обрулени от вятъра статуи - прегърбени под тежестта на покрива, сиво-жълти, почти като изгнили зъби, човекоподобни фигури с кръгли коремчета. Облите им глави бяха украсени с овнешки рога, а от устите им стърчаха големи бивни. Бяха толкова обрулени от лошото време през вековете, че лицата им почти бяха загубили чертите си. Стреснатият Саймън си помисли, че изглеждат по-скоро незавършени, отколкото древни - като че ли дори и в този момент те се създаваха от първичния камък.

- Чидсик уб Лингит - обади се един глас зад гърба му. - Къщата на предшественика.

Саймън подскочи от изненада и се обърна. Джирики стоеше до него и гледаше нагоре към слепите каменни лица.

- Откога си тук? - Саймън се засрами, че е бил изненадан така. Отново обърна глава към входа. Кой би могъл да предположи, че малките тролове са издълбали толкова огромни пазачи?

- Излязох да те посрещна. Здравей, Хейстън.

В отговор пазачът изръмжа и кимна. Саймън отново се зачуди как са се развили отношенията между еркинландеца и сита по време на дългото му боледуване. Понякога дори на него му беше много трудно да разговаря с потайния и загадъчен принц Джирики. Как ли изглеждаха нещата за откровен войник като Хейстън, който не бе свикнал като Саймън на влудяващите намеци на доктор Моргенес?

- Тук ли живее кралят на троловете? - попита той високо.

Джирики кимна и каза:

- А също и кралицата на троловете. Въпреки че на канукски не ги наричат крал и кралица. По-точно би било да се каже Пастира и Ловджийката.

- Крале, кралици, принцове и нито един от тях не е това, което се нарича - промърмори Саймън. Беше уморен и му беше студено. - Защо пещерата е толкова голяма?

Ситът се засмя тихо. Бледолилавата му коса се развяваше от острия вятър.

- Защото ако беше по-малка, млади Сеоман, без съмнение щяха да са намерили друга пещера, която да замести тази като Къща на предшественика. Сега трябва да влезем - и не само за да избегнеш студа.

Джирики ги поведе навътре, между двете централни статуи, към някаква примигваща жълта светлина. Докато минаваха между наподобяващите колони крака, Саймън погледна нагоре към безоките лица над големите каменни кореми и си припомни думите на своя учител Моргенес.

Докторът казваше, че никой никога не знае какво ще му се случи. Непрекъснато повтаряше: "Не разчитай твърде много на очакванията си". "Кой би си помислил, че един ден ще видя подобни неща и ще преживея такива приключения? Никой не знае какво ще му се случи..."

Студенина сви стомаха му. Докторът, както и в много други случаи, бе казвал самата истина.

Огромната пещера беше пълна с тролове, а въздухът бе наситен със сладко-киселата миризма на мазнини. Горяха безброй жълтеникави светлинки.

Навсякъде из каменната тронна зала, в ниши по стените или на самия под, блещукаха малки съдове с мазнина. Стотици такива лампи с плаващи в тях фитили, подобни на нежни бели червеи, правеха пещерата много по-светла от сивия ден навън. Облечени в кожи кануки, цял океан от чернокоси глави, изпълваха залата. Малки деца лежаха по гръб като чайки, носещи се невъзмутимо по водата.

Един голям скален остров се извисяваше насред морето от тролове. Там, на издигната каменна платформа, сред огнено езеро седяха две малки фигурки.

Всъщност, както Саймън забеляза малко по-късно, не беше точно езеро от чист огън, а плитък ров, издълбан в сивата скала от всички страни и запълнен със същата горяща мазнина, която поддържаше и лампите. Двете фигури в средата на огнения обръч бяха полегнали една до друга в нещо като хамак от изкусно обработена кожа, свързан с каиши за рамка от кост. Лежаха съвсем неподвижно сред купчината бели и червеникави кожи. Очите им блестяха от кръглите им спокойни лица.

- Тя е Нънууика, а той е Уамманак, това са господарите на Кануките... - тихичко каза Джирики.

Още докато ситът говореше, едната от малките фигури махна с извитата си тояга и множеството се раздели на две, сгъстявайки се още повече. От каменната платформа до мястото, където стояха Саймън и придружителите му, се образува пътека. Неколкостотин малки лица се извърнаха към тях в очакване. Понесе се шепот. Саймън засрамено наведе очи към каменния под.

- Като че ли е ясно - изръмжа Хейстън и леко го побутна. - Хайде, момче, тръгвай.

- Всички - намеси се Джирики и направи един от странните си жестове, за да покаже, че Саймън трябва да води.

Докато Саймън вървеше към краля и кралицата, и отекващият шепот, и миризмата на кожи като че ли се усилваха...

...или Пастира и Ловджийката, припомни си той. Или каквито и да бяха.

Въздухът в пещерата като че ли изведнъж стана задушаващо гъст. Както си поемаше дълбоко дъх, той се препъна и щеше да падне, ако Хейстън не го бе хванал за наметалото. Когато стигна до подиума, Саймън остана за момент със сведен поглед, борейки се със световъртежа, преди да вдигне очи към фигурите на платформата. Светлината блестеше в очите му. Ядоса се, макар и да не знаеше на какво или на кого. Нима днес не бе станал от леглото за първи път? Какво очакваха те? Че веднага ще скочи и ще посече няколко дракона?

Реши, че най-странното за Уамманак и Нънууика е поразителната им прилика; все едно бяха близнаци. Не че не беше ясно кой кой е: Уамманак, отляво на Саймън, имаше рядка брада, сплетена на плитка с червени и сини нишки. Косата му беше оформена в сложна прическа, закрепена с помощта на гребени от блестящ черен камък. Той поглаждаше брадата си с малките си пухкави пръсти, а другата му ръка държеше символа на властта - дебело, богато изрисувано копие на ездач с извивка в единия край.

Жена му (ако така се отбелязваше връзката им в Ийканук) носеше право копие - тънко и смъртоносно, с каменен връх, изострен до прозрачност. Дългата й черна коса бе вдигната високо на тила с множество гравирани костени гребени. Очите, които блещукаха зад дългите й мигли, изглеждаха плоски и светли като полиран камък. Никоя жена не бе гледала Саймън толкова студено и високомерно. Той си спомни, че я наричат Ловджийката, и се почувства като риба на сухо. За разлика от нея, Уамманак не изглеждаше заплашителен: лицето на Пастира като че ли бе отпуснато в дрямка, въпреки че погледът му запазваше проницателността си.

След краткия момент на взаимно оглеждане лицето на Уамманак разцъфна в широка жълтееща се усмивка. Щом присви клепачи, очите му почти изчезнаха. Той вдигна ръце към посетителите, след това ги притисна една към друга и каза нещо гърлено на канукски. Джирики преведе:

- Казва, че си добре дошъл в Чидсик уб Лингит и в Ийканук, планините на троловете.

Нънууика заговори почти без да го изчака да преведе. Думите й звучаха по-отсечено от тези на Уамманак, но не и по-разбираемо за Саймън. Джирики я слушаше внимателно.

- Ловджийката също те поздравява. Казва, че си доста висок, но че освен ако познанията й за народа утку не са много погрешни, изглеждаш млад за драконоубиец, въпреки бялото в косата ти. Утку е тролската дума за човек от равнините - добави той.

Саймън погледна за момент двете кралски особи и отговори:

- Кажи им, че се радвам на радушното им приветствие, или както трябва да се каже, и моля те, обясни им, че не съм съсякъл дракона, а вероятно само съм го ранил, и че го направих, за да защитя приятелите си, точно както Бинабик от Ийканук прави за мен много пъти.

Докато свърши това дълго изречение, остана без дъх, което му докара пристъп на световъртеж. Пастира и Ловджийката слушаха с любопитство, докато той говореше - е, бяха се прозинали леко при споменаването на Бинабик - и сега се обърнаха към Джирики в очакване.

Ситът се замисли за момент, след това изстреля дълга поредица тролски думи. Уамманак поклати учудено глава; Нънууика слушаше с безразличие. Когато Джирики свърши, тя погледна за миг съпруга си и заговори отново.

Ако се съдеше по преведения й отговор, тя можеше и въобще да не е чула името на Бинабик. Направи комплимент на Саймън за храбростта му и каза, че кануките много време смятали планината Урмшайм, или както тя я нарече, Йиджарджук, за място, което трябвало да се избягва на всяка цена. Може би сега било време отново да се изследват западните планини, защото дори и драконът да бил оживял, най-вероятно се бил скрил в дълбините на планината, за да лекува раните си.

Уамманак нетърпеливо изчака Нънууика да спре да говори и веднага щом Джирики свърши с превода, продължи с няколко свои думи. Каза, че сега надали бил моментът за такива приключения, тъй като ужасната зима едва била отминала, а злите крохокък - римърсгардците - били отвратително активни. Побърза да добави, че, разбира се, Саймън и двамата му спътници - другият човек от равнините и уважаемият Джирики - можели да останат, колкото пожелаят, и че ако имало нещо, което той или Нънууика можели да им дадат, за да улеснят престоя им, трябвало само да помолят.

Докато Джирики превеждаше, Саймън пристъпваше нетърпеливо от крак на крак и щом ситът свърши, каза:

- Да, има нещо, което могат да направят. Могат да освободят Бинабик и Слудиг, нашите спътници.

После се обърна към увитите в кожи водачи на кануките, които го гледаха неразбиращо, и продължи високо:

- Ако искате да ни направите услуга, освободете приятелите ни!

Повишеният му тон накара някои от троловете около каменната платформа да замърморят неспокойно и Саймън се зачуди дали не е прекалил, но пък какво значение имаше. Джирики се намеси:

- Сеоман, обещах да превеждам точно и да не се намесвам в разговора ти с господарите на Ийканук, но сега те моля, като лична услуга, да не искаш това от тях. Моля те.

- И защо не?

- Моля те. Като услуга. Ще ти обясня по-късно. Засега моля да ми повярваш.

Ядните думи на Саймън избликнаха, преди да успее да ги овладее:

- Искаш от мен да изоставя приятеля си като услуга към теб? Не стига ли, че ти спасих живота? Не ми ли даде Бялата стрела? Кой от нас дължи услуги на другия?

Още докато го казваше, вече съжаляваше. Страхуваше се, че някаква непробиваема бариера се е появила между него и принца на ситите. Очите на Джирики като че прогаряха дупки в неговите. Щом усетиха, че нещо не е наред, троловете започнаха да се мърдат неспокойно и да си шепнат. Ситът сведе очи и каза:

- Срамувам се, Сеоман. Искам твърде много от теб.

Саймън се почувства като камък, потъващ в кална локва. Твърде бързо! Имаше твърде много неща, за които да мисли. Всичко, което искаше в този момент, бе да легне и да не мисли за нищо. Успя само да каже:

- Не, Джирики, аз се срамувам. Срамувам се от това, което казах. Аз съм идиот. Попитай тези двамата дали бих могъл да говоря с тях утре. Лошо ми е.

Изведнъж световъртежът му се засили и той усети, че цялата пещера се люшка. Светлината примигна, като че ли от силен вятър. Коленете му се подгънаха и Хейстън го хвана, за да го задържи прав.

Джирики бързо се извърна към Уамманак и Нънууика. Тътен на ужас се понесе през тълпата тролове. Нима червенокосият щъркелоподобен човек от равнините бе мъртъв? Вероятно такива дълги тънки крака не можеха да понасят тежестта му за дълго, както някои вече бяха предположили. Но в такъв случай защо другите двама още стояха прави? Много глави се заклатиха учудено, много предположения бяха изказани.

- Нънууика с най-острия поглед и Уамманак, най-добрият водач - момчето все още е зле и е много слабо - промълви Джирики тихо. Множеството, подведено от тихите му думи, се придвижи напред. - Искам дар от вас заради древното приятелство на нашите народи.

Ловджийката наведе леко глава и се усмихна.

- Говори, мъдри братко.

- Нямам право да се меся във вашето правосъдие и няма да го направя. Това, което искам, е съденето на Бинабик от Минтахок да не започва преди спътниците му, включително момчето Сеоман, да могат да се изкажат в негова полза. Същото да бъде позволено и за римърсгардеца, Слудиг. Това е, което искам от вас в името на Лунната жена, от която произхождаме.

И Джирики се поклони леко, само с глава и рамене. В жеста му нямаше никакво раболепие. Уамманак потупа копието си с пръсти, погледна Ловджийката някак разтревожено, после кимна и каза:

- Не можем да ти откажем това, мъдри братко. Два дни, докато момчето позаякне - но дори ако този странен младеж ни бе донесъл главата на Игджарджук набита на кол, това не би променило нещата, които трябва да се случат. Бинабик, чиракът на Пеещия човек, извърши ужасно престъпление.

- И аз така разбрах, но смелите сърца на кануките не са били единственото, което е спечелило уважението на ситите. Ние харесахме и добротата на троловете.

Нънууика опипа гребените в косата си; погледът й бе твърд.

- Дори и добрите сърца не трябва да обръщат гръб на справедливия закон, принц Джирики, или цялата челяд на Седа - смъртните, както и ситите - ще се завърне гола в снеговете. Бинабик ще бъде съден и осъден.

Принц Джирики кимна и отново се поклони, преди да се обърне. Хейстън почти понесе препъващия се Саймън след него през редиците любопитни тролове, навън към студения вятър.