Летяща чиния

Летяща чиния

Стивън Кунц

На Рейчъл и Тайлър

В МЛЕЧНИЯ ПЪТ ИМА НАЙ-МАЛКО СТО МИЛИАРДА ЗВЕЗДИ.

1.

Рип Кантрел държеше латата и се опитваше с мигане да пропъди стичащата се в очите му пот, когато силен проблясък привлече вниманието му. Светлината бе вляво, близо до подножието на отсрещния склон.

Като внимаваше да не мръдне латата, той обърна глава, за да погледне натам.

- Подръж я неподвижна още няколко секунди, Рип.

Викът отекна сред скалните образувания и проехтя в ясния пустинен въздух, нарушавайки пълната тишина. Сегиз-тогиз се чуваше глухият тътен на прелетял във висините самолет, но иначе единственият звук бе шепотът на вятъра.

Дъч Хааген се бе надвесил над теодолита и засичаше данните на латата. Двамата с Бил Тагарт бяха геодезисти и провеждаха сеизмично проучване. Рип тръгна с тях като момче за всичко през лятото преди да се завърне в колежа след няколко седмици.

Той се съсредоточи върху латата. Изтекоха петнайсет секунди, после Дъч размаха ръце.

Рип отново се озърна към яркото петно отразена светлина.

Ето го! Искреше в нажежения пустинен въздух в подножието на оная ниска скала, може би на около километър и половина на север. Следобедното слънце явно се отразяваше в нещо лъскаво.

Но какво?

Боклук? Тук, в Централна Сахара?

Тримата мъже се намираха на сто и петдесетина километра от най-близкия водоизточник и на над триста от най-близкото село от няколко кирпичени колиби. Преди три седмици бяха пристигнали с двумоторен турбовитлов самолет. "Най-близките ви съседи са археолози, които копаят на петдесетина километра западно оттук - разсеяно бе махнал с ръка южноафриканският пилот. - Американци, струва ми се, или британци."

Когато се замисли за това, му хрумна, че от идването им не е виждал абсолютно никакви човешки боклуци. Нито една смачкана консервена кутия кола, цигарен фас или станиол от бонбон. Сахара беше най-чистото място в света.

Той опря латата на рамото си и зачака Дъч да се приближи.

- Стига ли ти за днес? - попита Хааген, докато Рип поставяше уреда в стойката отстрани на джипа.

- Ако искаш, можем да направим още някое и друго заснемане.

Дъч носеше тъмнозелени къси панталони и тениска, беше силно почернял и доста мръсен. Водата за миене бе лукс. Едва трийсетина годишен, той от десет години проучваше сеизмични разломи. Така обикаляше целия свят и печелеше добри пари, ала понякога му писваше.

- Достатъчно поработихме днес - въздъхна Хааген.

Докато се наместваше на предната дясна седалка, Рип отново се озърна към проблясъка на слънчевото отражение.

- Погледни натам, Дъч.

- Нещо лъскаво. Станиол от бонбон или парче метал. Сигурно някой стар камион. Може би даже катастрофирал самолет. Веднъж се натъкнах на самолет в тая пустиня.

- Да идем да хвърлим едно око.

Дъч сви рамене и превключи на скорост. Рип си беше хлапе. Още не се бе изпекъл. Централна Сахара за него беше страхотно приключение, навярно най-голямото в живота му.

- Къде го намери тоя самолет, Дъч?

- На крайбрежието, в Тунис. Стар немски изтребител. Месершмит, доколкото си спомням. Пилотът още беше в кабината, скелетът му де. Изсушен като мумия.

- Леле! И какво направи? - Рип се бе вкопчил с две ръце в таблото.

- Какво да направя? - намръщи се Хааген. - Снимах го. Пъхнах си пръста в няколко дупки от куршуми - виж, това помня.

- Взе ли си нещо за спомен?

- Едно от момчетата взе нещо от самолета. Аз обаче не. Не ми се струваше редно. Все едно да ограбиш гроб.

- Погребахте ли пилота?

- Не - тихо отвърна Хааген. - Просто го оставихме там. Самолетната кабина му беше ковчег. Самолетът беше полузаровен от пясъчната буря, която беше бушувала няколко седмици преди това. Вятърът сигурно го е дозатрупал дни след като ние го открихме.

Рип посочи пясъчниковата скала, към която се приближаваха.

- Там някъде е, струва ми се.

- Да.

Дъч спря джипа и проследи с поглед отдалечаващия се младеж. Изглеждаше добре - атлетичен хлапак, пък и му сечеше пипето. Шефът го бе избрал от двеста студенти по инженерство, които бяха кандидатствали за тази лятна работа. Работеше яко, не мърмореше. И все пак за младия Кантрел това си оставаше просто лятна работа. Беше прекалено умен, за да се задоволи със сеизмични проучвания, когато завършеше колежа през май.

Хааген въздъхна, угаси двигателя и се протегна.

Пред него се издигаше ниска пясъчникова скала, изваяна от вятъра, както и хиляди други образувания в тая част на пустинята. Бе висока около шест метра и се спускаше под наклон трийсетина градуса - достатъчно полегат склон, за да е лесен за катерене.

- Качи се тук да погледнеш, Дъч.

- Какво намери?

- Прилича на метал. Заоблено е. Направо в скалата.

- Геодезичен знак ли е?

- Ела да видиш.

Хааген бавно се покатери при Рип, който клечеше на около три метра над пустинния пясък.

- Някакъв метал е, Дъч. Стърчи от самата скала.

Геодезистът се пресегна и го докосна. От скалата стърчеше трийсетсантиметрово парче метал. Вертикално се виждаха около десет сантиметра. Най-изпъкналата му част беше на около два и половина сантиметра от камъка.

- Прилича на броня на стар фолксваген костенурка, излъскана от навявания от вятъра пясък.

- Не е броня - промълви Рип.

Хааген се наведе, за да разгледа оголената повърхност. Приличаше на стомана, ала не беше. Титаниева сплав? Металът бе прекалено лъскав, прекалено огледален, за да е титаний, помисли си той, цветът също не отговаряше. Беше тъмен, може би тъмносив.

- Странното е, че е в самата скала. Вътре в скалата. Според теб как се е озовал там?

- Струва ми се, че вятърът и дъждът са ерозирали скалата и са го разкрили.

- Едва ли - упорито възрази Кантрел. - Това означава, че е по-стар от скалата.

- Пълна загадка - махна с ръка Хааген и се обърна, за да отправи поглед към пустинята. Прах, пясък и камък, обаче каква красота! Обичаше да е сред природата. Въпреки че беше завършил инженерство, никога не бе искал да работи на "закрито".

Рип взе камък и удари по оголения метал. Разнесе се глух звън.

Дъч се завъртя към него. Кантрел удари три пъти силно с камъка, после внимателно разгледа метала.

- Не е останала нито следа - накрая обяви той и се изправи. - Даже драскотина.

Хааген се наведе и отново разгледа повърхността - гладка, изключително гладка, без каквато и да било грапавина, като огледало. Направо поразително, че пясъкът може да излъска метала така. Е, носеният от вятъра пясък изтърква и най-твърдата скала.

- Тая пустиня е пълна със загадки. Много неща никога няма да узнаем. - Дъч поклати глава и се заспуска по склона към джипа.

Рип го последва.

- Може би трябва да съобщим за това, а?

Геодезистът се подсмихна.

- На Харви Куик ли? - Това беше шефът им. - И какво ще му кажем? Че сме намерили странно парче метал в пустинята? Старият Харви ще се зачуди какво сме пили.

Хааген се ухили на младежа.

- Някой ден ще станеш собственик на петролната компания, малкия, и аз ще спечеля от лотарията, обаче сега и двамата имаме нужда от тая работа.

Вечерта Рип разказа на Бил Тагарт за находката.

- В самата скала е, Бил. Скалата ерозира и разкрива все по-голяма част от метала. Поне така ми се струва.

- Какво мислиш, Дъч? - попита Бил. Той бе на около четирийсет години, с двойна брадичка и не обичаше жегата. Прекарваше по-голямата част от следобедите в палатката, където въвеждаше резултатите в компютъра.

- Малкият ти каза всичко. Не знам нищо повече. Никога не съм виждал такова нещо.

- Ще ми го покажеш ли утре сутринта?

- Естествено. Ако успеем да намерим мястото.

Тагарт се усмихна.

- Разправял ли съм ви как веднъж намерихме казан за уиски сред луизианските тресавища? От тръбата капеше пиячка, наоколо нямаше жива душа и ние се отрязахме. Оня ден не свършихме нищо повече, казвам ви. Пък и уискито си го биваше.

- В скалата има нещо - упорито настоя Рип.

- Може да са марсианци - захили се Бил Тагарт.

- Или голям черен камък като оня в "Една космическа одисея" - подхвърли Дъч. - Гледали ли сте тоя стар филм, момчета?

- Било е преди моето време - сърдито отсече Рип.

- Не ми се ще да връщам буйните ти фантазии на земята, обаче ще трябва да помислим за хранителните провизии - рече Тагарт.

- Нищо им няма на хранителните провизии.

- Ти изяде всичко. На привършване са.

- Може би трябва да ги инвентаризираме - предложи Хааген.

- Вече го направих. - Тагарт му подаде лист хартия. - От доставката миналата седмица тоя хлапак лично е опукал толкова кльопачка, колкото ще стигне за цяла година на един керван камилари. Честно казано, според мен той има глисти.

- Пак тия глисти! Много ви благодаря, господин професор. - Рип се отдалечи. Хааген и Тагарт цяло лято го майтапеха.

- Има му нещо - заяви Тагарт. - Нормалните хора не плюскат така.

Преди да си легне Рип Кантрел се отдалечи на няколко метра от огъня и седна на земята. Тъй като в пустинята нямаше смог, който да затъмнява нощното небе като в големите градове в умерения пояс, звездите сияеха - милиони диаманти, искрящи по черното кадифе на вселената. Само в тази пустиня Рип бе виждал небето с толкова величествена яснота.

Споменът за това небе, по което нехайно се простираше Млечният път - ето какво щеше да отнесе в колежа наесен.

Милиарди галактики, всяка с милиарди звезди.

Както всяка вечер през това лято, Рип се отпусна по гръб на пясъка, чиято топлина приятно контрастираше на бързо изстиващия пустинен въздух. Проснат с разперени ръце и крака, той се чувстваше почти свободен от планетата, сякаш се носеше в космоса.

Вниманието му привлече метеоритен дъжд, десетки нишки, стрелкащи се под еднакъв ъгъл по осеяното със звезди небе.

Какво бе скрито в онази пясъчникова скала?

Той си обеща да открие.

- Виждаш ли, Бил? Не се майтапех. В самата скала е. И не е набито вътре. Това е истинска скала, не е бетон или някакъв изкуствен агрегат.

- Хммм. - Бил Тагарт внимателно разглеждаше камъка. Слънцето беше изгряло преди по-малко от час и се отразяваше от метала под ъгъл.

Когато Тагарт се изправи, Рип зае стабилна поза, здраво хвана чука и започна да удря.

С всеки удар откъртваше парченца пясъчник. Когато се умори, опря чука на скалата и избърса чело. Нямаше никаква влажност, ала въздухът бе горещ. Температурата вече минаваше трийсет градуса. Зноят сякаш направо изсмукваше влагата от тялото.

Дъч разчисти парченцата с пръсти.

- Е, по метала няма нито вдлъбнатинка. Но успя да разкриеш още няколко сантиметра.

- Какво е това, по дяволите? - възкликна Тагарт.

- Нещо метално, направено от човек преди да се образува тая скала - отвърна Рип.

- И какво би могло да бъде?

- Не знам - призна младежът. - Дъч, ти от бая години обикаляш тия пустини. Какво мислиш?

Хааген не отговори веднага.

- Каква е прогнозата за времето?

- Ясно и слънчево, както обикновено. - Рип всяка сутрин проверяваше прогнозата от сателита. - Не се очертава нито облаче.

- Изпреварили сме графика с един-два дни. Какво ще кажете днес да си починем, да отидем на археологическите разкопки и да се запознаем със съседите? Те може би ще ни дадат назаем компресор и пневматичен чук, ако имат.

- Да! - извика Рип и захвърли чука на пясъка до джипа.

- Компресор ли? - учуди се Тагарт. - Мислех, че археолозите копаят само със зъболекарски инструменти и четки.

- Можем да ги попитаме - отвърна Дъч и намръщено подритна стърчащия от скалата метал. Не му бе там мястото и това го ядосваше. Жабите не летят, кучетата не говорят и в пясъчниковите скали няма метал.

Бил широко се усмихна.

- Може на разкопките най-после да ни нахранят като хората.

- Може даже да се запознаем с момичета - засмя се Рип. - Вас двамата дъртаци това не ви интересува, обаче аз още съм млад.

На археологическите разкопки нямаше момичета на възрастта на Рип. Всъщност единствените две жени, които се мяркаха наоколо, бяха поне петдесетгодишни и сигурно тежаха десетина килограма повече от него. Докато се приближаваха към палатката, Тагарт майтапеше хлапето с този факт.

- Какво копаят тия хора? - попита Рип, за да промени "женската" тема.

- Стари неща - отвърна Тагарт. - Колкото по-стари, толкова по-добре.

Разкопките ръководеше доктор Ханс Солди, професор в известен университет. Той се ръкува с гостите и със скептично изражение изслуша обяснението на Дъч защо им трябва пневматичен чук.

- Имаме един за особено тежко копане - заяви Солди. - Обаче честно ми кажете за какво ви е.

- Диаманти, професоре - пошегува се Рип. - Намерихме рудниците на цар Соломон. Ще ги изкопаем, ще откраднем колкото можем да носим и ще се чупим.

Солди не му обърна внимание.

- Не е възможно в скалата да има метал - отсече той, като гледаше Хааген и Тагарт.

- Обаче е там - тихо настоя Дъч. - Онзи, дето го е поставил, не е знаел, че е невъзможно.

- Ще ви дам компресор и чук, ако се закълнете, че няма да унищожите археологически обект.

- Заклевам се - светкавично се отзова Рип. - Честен кръст!

- Другите?

Дъч Хааген извади лулата си и бавно я натъпка с тютюн.

- Не знам какво сме открили, професоре. Знаете ли, защо не ни дадете техниката и не дойдете с нас? Така ще можете да разгледате. Довечера преди мръкване ще ви докараме обратно.

Солди не мисли дълго. Той бе около петдесетгодишен, як, енергичен мъж и носеше каубойска шапка.

- Добре, ще дойда. Имам нужда да се разнообразявам с нещо друго, освен каменни оръдия.

- Какви каменни оръдия? Това ли копаете? - скептично попита Рип. - Нима тук са живели хора? В тая пустиня?

- Не винаги е било пустиня - докато ги водеше към компресора, поясни ученият. - Климатът е станал толкова сух едва преди около пет хиляди години. Тогава вятърът довял пясъка и той покрил долините и низините. Това, което днес стърчи на повърхността, са върхове на хълмове и планини.

- Значи обектът, който проучвате, е най-малко на пет хиляди години, така ли?

- По-скоро на петнайсет хиляди. Тук са живели хора и през ледниковата епоха. Търсим доказателства, че тези хора са култивирали пшеницата.

- Между другото, случайно да ви е останало нещо за ядене от обед? - промени темата Рип. - Бих взел нещо за из път. Малко съм гладен.

- Естествено, синко. - Професорът посочи към една от палатките и му каза името на готвача.

Докато геодезистите палеха компресора и подготвяха пневматичния чук, Ханс Солди проучи пясъчниковата скала. Рип изчака професорът да се отдръпне и започна да разбива камъка.

Жегата не бе непоносима, стига човек да е свикнал с нея. Облечени с дънки, памучни ризи с дълги ръкави и с широкополи шапки, мъжете инстинктивно прекарваха колкото може повече време на сянка и час по час пиеха вода.

- Никога не съм виждал такова нещо - призна Солди на Дъч, докато наблюдаваше работещия с чука Рип. Ученият снимаше с видеокамерата си от всички ъгли.

- Да видим какво ще направи Рип.

Хааген вдигна парче камък, отчупено от скалата, и го подаде на археолога.

- Между другото, на каква възраст е тази скала?

- Така импровизирано мога само да предполагам. Ще я пратя за анализ.

- На повече от пет хиляди години?

- О, да. През вековете пустинята и океанът многократно са си разменяли местата. Времето е толкова... - Той широко разпери ръце. - Ние говорим нехайно за времето, както и за смъртта и безкрайността, но хората не са способни да проумеят мащабите му. Ако успеем да разберем необятността на времето, може би ще разберем и Бог.

Солди пъхна камъчето в джоба си и махна с ръка към скалата.

- Това е ерозионен нанос, предполагам. Вижда се как вятърът е изваял отложения пясък.

- Мислех, че тези следи са оставени от вятъра, който е оголвал скалата.

- Едва ли - възрази професорът. - Вятърът е образувал тези форми преди пясъкът да се вкамени. След отлагането на пясъка той е бил покрит с пръст, може би с тази червена пръст, която виждате наоколо. Водата и тежестта на пръстта са го превърнали в камък. През хилядолетията пустинята периодично е била заливана. Рано или късно дъждовете винаги идвали и я раззеленявали. В момента пустинята печели, но някой ден дъждовете пак ще се завърнат. Всичко се променя, даже климатът.

- Значи онова, дето е в скалата, трябва да е било там, когато пясъкът го е покрил.

- Така изглежда. Като че ли е в камъка, но... - Солди вдигна друго парче камък и внимателно го разгледа. После замислено го претегли в длан, като се взираше в скалата.

- Все пак на каква възраст е тази скала?

Професорът не отговори веднага.

- От сто хиляди до един милион години - накрая заяви той и хвърли камъчето. После се ухили. - Абсурдно, нали?

- Меко казано.

След три часа здрава работа с пневматичния чук под пустинното слънце се разкри заоблена метална повърхност с дължина четири и половина метра. Металът стърчеше от камъка с деветдесетина сантиметра височина. Структурата изглеждаше част от идеален кръг с диаметър около двайсет метра.

Четиримата мъже приклекнаха, заопипваха метала с ръце и подробно го разгледаха.

Повърхността отново изглеждаше непокътната. Е, тук-там имаше драскотини, но само няколко, при това съвсем малки. Тъмният метал бе огледален и нямаше патина. Водата, която през вековете се беше просмуквала в скалата, почти не му бе въздействала.

- Да допуснем, че металът е бил в камъка - промълви доктор Солди.

- Екскалибур - рече Рип, като бършеше лицето си.

Бил Тагарт не разбра за какво говори.

- Мечът, който Артур е изтеглил от скалата... Наричали го Екскалибур.

- Каквото и да е това нещо, няма да ни направи крале - отбеляза Дъч.

- Ще ни трябват два дни, за да го освободим напълно от камъка - мрачно посочи Бил Тагарт. - Ей там скалата става по-плътна и работата ще се забави. Може би трябва просто да го оставим тук. И да забравим за него.

- Но все пак какво е това, по дяволите? - попита Дъч Хааген.

- Не е ли очевидно? - сепна се Рип. - Мисля, че тримата сте се вцепенили като чучела, защото ви е страх да го кажете. Това е летяща чиния.

- Летяща чиния ли?

- Какво друго може да бъде?

Доктор Солди затвори очи и прокара длани по метала, като го търкаше с върховете на пръстите си.

- Два дни. Каквото и да е това, ще го извадим от скалата за два дни.

- Да не искате да кажете, че се намираме пред космически кораб? - попита Бил Тагарт.

- Да - убедено заяви Рип Кантрел. - Съвременният човек не може да е направил това нещо и да го е сложил тук. Древният човек не е можел да обработва метала така. Това е дело на високоразвита цивилизация. Безспорен факт.

- Не вярвам в летящи чинии - подигравателно се вторачи в него Тагарт. - Гледал съм достатъчно предавания по телевизията, слушал съм ония отрепки от караваните да твърдят, че виждали НЛО в нощното небе, докато кучетата виели и котките се катерели по стените. Пфу! Не вярвам нито на една тяхна дума.

Рип едва сдържаше нервите си.

- Това е летяща чиния, Бил - повтори той.

- Басирам се, че не е. Басирам се, че е нещо друго.

- Какво? - остро попита професор Солди.

На другия ден стигнаха до кабината. Тя се намираше в средата, в най-дебелата част. Куполът беше направен от тъмен прозрачен материал. Когато избърсаха пясъка и камъчетата, можеха да погледнат вътре. Имаше седалка и контролен пулт. Седалката беше повдигната върху подиум, така че пилотът да може да гледа през купола.

- Наистина е летяща чиния! - извика Рип и потупа Бил по гърба. - Видя ли! Сега вярваш ли?

- Направили са го комунягите, басирам се - настоя Тагарт. - Някакъв самолет.

- Да бе!

Когато престана да снима, професор Солди слезе от кораба, спусна се по склона и намери сенчесто място до джипа, където можеше да седне и да наблюдава находката.

Той замислено се взираше в облия метал, окован в камъка. След малко другите трима дойдоха при него и утолиха жаждата си с вода от термоса.

- Не е имало такова откритие още от розетския камък - промълви ученият. - Това ще направи революция в археологията. Всичките ни хипотези за произхода на човека са грешни.

- Вие ще се прочуете, професоре - рече Бил Тагарт. Солди го стрелна с поглед, но разбра, че това не е подигравка.

- Не трябва ли да направим снимки или нещо подобно? - попита го Рип. - Нещо, което ще докаже, че сме го намерили в скалата?

- Нали имаме видеозапис - напомни Тагарт.

- Ако наистина е космически кораб, трябва да е бил направен на друга планета - замислено каза Солди. - След като го проучим, няма да има съмнение в това. Не е особено важно нито къде, нито как е бил открит. - Той стисна главата си с ръце. - Не мога да повярвам, че го казвам аз - професор по археология. Обаче е вярно. От петдесет години ни заливат снимки на НЛО, повечето фалшиви. Обектът трябва да говори сам за себе си, иначе няма да са достатъчни и всичките снимки на света.

- Тогава какво да правим? - попита Дъч.

- Какво да правим ли? - озадачи се археологът.

Рип посочи летящата чиния.

- Да продължим ли да копаем? Докато я разкрием напълно?

- О, божичко, да! Преди да съобщим на света, трябва да знаем какво сме намерили - дали е непокътната, дали е повредена.

- Аз искам да знам дали можем да влезем вътре - заяви младежът.

- Аз пък не съм се побъркал и все още не вярвам в летящи чинии - не се отказваше Бил Тагарт.

- Космически кораб - промълви Солди. - Никой няма да ни повярва. Абсолютно никой. - Грешеше, ала още не го знаеше. Той въздъхна. - Когато новината стигне до вестниците, целият университет ще ми се смее.

- Може би трябва да го запазим в тайна - предложи Рип Кантрел. - За да не ни се смеят, когато го съобщим. - Той вдигна поглед към слънцето и прецени височината му над хоризонта. - Имаме още три-четири часа светлина, но е адски горещо, а ни остават само шест-седем литра бензин за компресора. Мисля, че в лагера имаме още четирийсет.

- Аз трябва да се върна на разкопките - рече професорът. - Да си взема дрехи и четка за зъби. Там имаме четири двайсетлитрови туби бензин. Както върви дотук, предполагам, че ще ни трябват още два дни да разкрием напълно това нещо.

- Ако си съгласен, Дъч, аз ще закарам професора до неговия лагер и ще го върна обратно - ентусиазирано предложи Рип.

- Разбира се, малкия, разбира се.

- Донеси и малко храна, малкия - мрачно извика Бил. - И гледай да не я изплюскаш по пътя.

- Какви ги говори? - попита Солди.

- Той си е майтапчия - измъкна се Рип.

Младежът върна Дъч и Бил в лагера, после потегли с професора.

- Той е едва на двайсет и две и е адски отговорен хлапак - отбеляза Дъч, докато гледаше как горещият вятър разнася прашната диря.

- Явно е наследил много от майка си - отвърна Бил. - Разказвал ми е, че баща му бил фермер в Минесота и починал, когато Рип бил дванайсетгодишен. Оттогава майка му ръководела фермата. Сериозна жена.

- Обаче ти лази по нервите, нали?

- Може би малко - сви рамене Тагарт.

Дъч го потупа по рамото.

- И ние ще се прочуем, нали се сещаш. Откриването на летяща чиния ми намирисва на нова кариера. Може да ни лепнат на корицата на списание "Тайм".

- Тогава сигурно ще трябва да се избръснем.

- Ще оставим летящата чиния на паркинга в Джърси и ще взимаме по пет кинта вход, за да го виждат. Ще направим милиони. Дойде и нашият кораб, Бил.

2.

- Е, какво мислите, професоре? - попита Рип, докато се друсаха в джипа с петдесет километра в час, поне с петнайсет километра в час по-бързо, отколкото позволяваше древният керванджийски път.

- За онова нещо в скалата ли?

- За летящата чиния, да.

- Още е рано да се каже. Металът не ми е познат, ако изобщо е метал. Нямам обяснение за абсолютно нищо.

Ханс Солди претегли думите си.

- Объркан съм. Това откритие е неочаквано. Ако е такова, каквото изглежда, печалбата за науката ще е изключителна. Спомни си за резултатите от американската космическа програма през шейсетте и седемдесетте години - това ще е много пъти по-мащабно. В крайна сметка може да повлияе върху живота на всички на планетата. - Той за миг се пусна от вратата на джипа, за да избърше челото си с ръкав. - Просто не знам какво да мисля и изобщо откъде да започна.

- Имаме нужда от още учени, не сте ли съгласен?

- Разбира се. Специалисти в различни области. Първо обаче смятам, че трябва да разкрием кораба, да видим какво има вътре, да се убедим, че наистина е такъв, какъвто изглежда. Ако дори само намекнем на външния свят, че сме намерили извънземен космически кораб, а се окаже нещо друго, ще ме изхвърлят от моя бранш. Няма да мога да си намеря работа и като прост изкопчия.

- Аха.

- Когато окончателно се убедим, че не може да е нищо друго, тогава ще съобщим на света.

- Мислех за тукашните власти - стрелна го с поглед Рип. - Либийската граница е само на няколко километра на север, нали?

Солди се намръщи.

- Нашите разкопки са в Чад. Те ни издадоха открития лист.

- Летящата чиния спокойно може да е в Либия, Чад или Судан - отбеляза младежът. - Границите са политически - нито се виждат, нито могат да се пипнат. Ако надуши, Кадафи може да ни изгони и да конфискува летящата чиния. Трябва да я измъкнем от тая пустиня преди да кажем на някого.

- На разкопките ще говоря само аз - предупреди го археологът.

До другата вечер четиримата напълно бяха разчистили пясъчника от горната страна на космическия кораб, който наистина се оказа кръгъл, с диаметър малко над двайсет и един метра. Отгоре изглеждаше напълно запазен, макар че дъното му все още беше скрито в скалата.

- Като че ли е поставен върху подиум пред музей - отбеляза Дъч.

- Сигурно накрая ще стане точно така - обади се Рип и продължи да разчиства камъка над четирите дюзи отзад. Всяка от тръбите беше с диаметър трийсетина сантиметра.

По периферията на кораба, но насочени нагоре и надолу, имаше още дюзи, само че малки. Всички бяха единодушни, че вероятно са били предназначени за маневриране и контролиране височината на кораба. Насочените нагоре отвори бяха задръстени с пясъчник.

Въпреки че завършваше поредният тежък ден, Рип кипеше от енергия. Той бе престанал да задава въпроси на професор Солди чак когато ученият престана да му отговаря. Археологът беше потънал в собствения си свят. Двамата с Бил колкото може по-внимателно измерваха кораба с рулетка. Солди си водеше бележки в малък компютър и продължаваше да снима с камерата. Освен това засне няколко ролки трийсет и пет милиметрова лента.

Той проучи повърхността на кораба с джобна лупа, капна малко киселина от акумулатора на джипа върху корпуса и измърмори нещо.

- Това е гигантска слънчева батерия - предположи Рип.

- Кое?

- Повърхността. Докоснете я с пръсти. Усеща се как поглъща енергия от слънцето. И обърнете внимание как се променя отразителната способност - като че ли се мени с температурата, а сигурно и със заряда на батерията.

Професорът го погледна изненадано. Още щом младежът се извърна, той погали повърхността с пръсти. Слънчева батерия, която поглъща слънчевата енергия и я преобразува в електричество! Естествено!

Солди рязко се дръпна назад като ударен от ток. Според Рип слънчевите клетки поемаха енергия в момента! Нима бе възможно?

Той полежа около час върху кораба с огледало, с което насочваше слънчевите лъчи в кабината като прожектор. Другите бяха при него и разглеждаха седалката, контролния пулт и белите екрани. Никога не бяха виждали такова нещо и в същото време им се струваше познато по труден за описване начин.

- Правено е за хуманоиди - отбеляза Рип.

- Нима е необичайно? - промълви Солди.

През по-голямата част от следобеда археологът седеше на сянка и работеше на компютъра, като прекъсваше и дълго се взираше в кораба. Не откриха повреди от горната страна, нито откъде да влязат. Повърхността беше идеално гладка.

- Люкът трябва да е отдолу - каза Рип на Дъч и продължи да работи с пневматичния чук. Сякаш не забелязваше зноя и праха.

Докато работеше близо до корпуса, чукът на два пъти се подхлъзна. Якият стоманен връх няколко пъти удари повърхността. Солди разгледа местата с лупата си и не каза нищо.

Накрая, когато привечерното слънце напълно осветяваше кораба, археологът засне още две ролки трийсет и пет милиметрова лента.

Скалата под кораба се разбиваше по-трудно. След като я надробяваха, трябваше да изриват парченцата с лопата.

Точно преди мръкване успяха да освободят първия колесник. Той представляваше обикновен плаз, свързан с хидравличен таран от долната страна на летящата чиния.

- Няма колела - измърмори Солди и продължи да хапе долната си устна.

- Вертикално кацане - предположи Рип Кантрел.

- Така изглежда.

- Това значи, че трябва да има още някаква двигателна сила, освен ракетните двигатели.

- Логично е, да.

- Каква двигателна сила?

- Аз разкопавам древни селища - сприхаво отвърна Солди. - Откъде да знам?

- Никога не съм виждал такъв самолет, професоре. А вие?

Археологът посочи камъка.

- Продължавайте. Остават петнайсетина минути светлина.

Точно преди да прекратят за деня, Рип разкри първия прожектор. Покриващият го материал изглеждаше твърд и непробиваем като купола. И все пак през него се виждаше крушката на мощен прожектор.

Вечеряха на сгъваеми лагерни столчета в кръг от светлината на газена лампа, закачена за стълб.

- Утре следобед трябва да пристигне самолет с провизии от Кайро - съобщи на домакините си професорът.

- Добре е екипажът да не види летящата чиния - отбеляза Дъч Хааген.

- И аз мисля така - съгласи се Солди. - В лагера имаме няколко големи палатки. Предлагам след вечеря да отидем и да вземем една от тях, а сутринта ще я опънем върху летящата чиния.

- Добре - съгласи се Дъч. - И ми се струва, че трябва да преместим нашия лагер по-близо.

Обсъдиха събитията от деня, поговориха за кораба. Почиваха си и пиеха, докато гледаха как Рип омита последните сготвени зеленчуци.

- Какво всъщност сме открили, професоре? - ненадейно попита младежът. - Дайте ни неофициалното си мнение.

Солди пафкаше с лулата си, докато плъзгаше поглед по лицата на мъжете.

- Корабът е изключително стар. Не може да са го направили древните хора. Напълно съм убеден в това.

- Космически кораб ли е? - попита Дъч.

- Виждате ли, това са опасностите на неточната реч. Това нещо може да лети, сигурно лети - формата е симетрична, истинска летяща чиния, - обаче дали е способно да лети над атмосферата... - Той сви рамене. - По-късно, ако успеем да влезем вътре, ще получим по-добра представа.

- И кой го е докарал тук?

Археологът бавно смукна лулата си и не отговори.

- Защо са го зарязали?

- Не забелязах външни повреди.

- Къде са хората, които са го управлявали?

- Смятате ли, че са хора?

- Каквото и да са били.

Солди размаха показалец.

- Отговорите на тези въпроси, ако изобщо успеем да ги открием, ще разтърсят цивилизацията. - Той кимна по посока на летящата чиния на няколко километра оттам в нощния мрак. - Онова нещо ще извърши истинска революция в начина ни на мислене за вселената, за самите нас. Трябва много да внимаваме какви думи използваме, защото те имат съдбоносни последици. - Професорът отново засмука лулата си и повтори: - Съдбоносни последици.

Бил Тагарт прокара пръсти през косата си.

- Може би трябваше да я оставим в скалата.

Рип вдигна поглед към морето от звезди, сякаш на една ръка разстояние.

- Не можехме, Бил - тихо отвърна той. - Трябваше да я изкопаем, защото ни е в природата да си задаваме въпроси, да търсим отговори.

- Може би тъкмо затова са дошли и те - отбеляза Дъч.

Солди, Рип и Дъч поведоха задълбочена дискусия за физическите условия за влизане в атмосферата, а Бил Тагарт се отдалечи в мрака. Когато излезе извън светлината на лагерните лампи, той бързо закрачи към палатката с провизиите. На светлината на джобното си фенерче Тагарт намери сателитния телефон, разгъна кръглата му антена и го включи.

Извади тефтерчето от джоба на хълбока си и насочи лъча на фенерчето към него. Набра желаната честота, вдигна слушалката и зачака телефонът да се свърже със сателита. После набра дълга серия от цифри на клавиатурата и отново зачака. Пак погледна цифрите. Нали това беше кодът на Австралия?

Чу телефона да звъни. Отговори му сънен глас.

- Тук е Бил Тагарт. Там ли е Невил?

- Кой Невил?

- Само Невил.

- Ще проверя. Повтори си името, приятел.

- Бил Тагарт.

- Чакай.

Минутите течаха. Една, после още една. Тагарт погледна през капака на палатката трите фигури, очертани на светлината на лагерната печка. Не бяха помръднали.

Накрая се разнесе същият глас.

- Невил го няма. Защо не ми кажеш какво искаш, приятел?

- Запознах се с Невил преди около година и половина. В Сингапур. Той ми спомена, че бил готов да купи някои сведения.

- Тоя Невил... - неангажиращо рече мъжкият глас.

- Имам информация за продан. Много е ценна.

- Всяка информация има цена. Въпросът е дали е ценна за нас. Ще обсъдим цената след като преценим с какво разполагаш. Съжалявам, обаче ние работим само така. Трябва да ни се довериш.

- Откъде да знам, че ще играете честно?

- Както казах, трябва да ни се довериш. Е?

- Не.

- Добре, имаш ни номера. Ако...

- Чакай, чакай! Трябва да помисля малко.

- Няма какво да мислиш, приятел.

Солди се беше изправил и се взираше в мрака към кораба. Рип лежеше на пясъка и зяпаше звездите. Дъч пиеше кафе.

- Работя в една петролна компания - каза Бил Тагарт на мъжа от другия край на линията. - Участвам в сеизмично проучване в пустинята Сахара. Ще ви дам координатите след малко. Открихме нещо, нещо изключително, което според мен ще заинтересува Невил и неговите колеги.

- Слушам те, Бил. Разказвай.

- Искам два милиона долара.

- Аз пък искам десет.

- Говоря сериозно.

- Слушам те, приятелю. Ти плащаш за разговора.

Капитан Катлийн Съливан беше дежурна в оперативния център на космическото командване в Колорадо Спрингс, щата Колорадо, когато един от сержантите техници я повика при компютърния си пулт.

- Обработвахме данните от екваториалния сателит, когато компютърът откри аномалия. Струва ми се, че трябва да хвърлите един поглед.

- Добре - съгласи се Съливан.

- Районът, който виждаме, е Сахара, границата между Либия и Чад. Според компютъра въпросната зона е на няколко метра в територията на Либия, но доколкото си спомням, точната граница не е официално установена.

- За какво става дума? - рязко попита Съливан. Не беше в настроение за дълги встъпления.

- Ето. - Сержантът натисна един от клавишите на клавиатурата и на екрана се появи картина. С помощта на трекбола той неколкократно уголеми образа. В центъра имаше идеален кръг. Техникът се отдръпна назад от пулта и сключи ръце на гърба си.

- Онова нещо в средата е метално, с висока отразяваща способност, диаметър двайсетина метра, и го нямаше там преди четири дни, когато за последен път правихме сателитна снимка на района.

Съливан се наведе към компютърния екран.

- Това е нещо ново за мен - промълви тя.

- И за мен. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че е летяща чиния.

- Или горната част на щерна.

- Там? Насред Сахара? - Техникът се пресегна към клавиатурата. - Наблизо има един автомобил.

- Хора?

- Най-малко един, може би двама. Ако имахме малко по-добър слънчев ъгъл, може би щяхме да регистрираме сянка...

Съливан се изправи и се намръщи.

- Не вярвате в летящи чинии, нали?

- Аз съм непредубеден човек, госпожо капитан. Непредубеден човек. Просто казвам, че кръглата форма прилича на летяща чиния. Може да е щерна. Може да е горният край на ядрен реактор. Може да е двайсетметров сенник за градинското парти на английската кралица.

Съливан взе бележника си и преписа серия цифри от компютърния екран, после откъсна листа.

- Благодаря ви, сержант - каза тя и се отдалечи към офиса си.

- Понеже не съм офицер, мога да вярвам в каквото си искам, капитане - измърмори под нос техникът.

Капитан Съливан потърси в залепения на бюрото й списък с номера и набра един секретен телефон. След две иззвънявания отговори мъжки глас.

Тя обясни за аномалията и продиктува географските координати. Много внимаваше да не нарече аномалията "летяща чиния".

- Прилича на горен край на щерна, обаче мястото се намира в пустинята. Предлагам да поискаме по-подробно проучване на обекта.

- В Либия ли?

- Близо до пресечната точка на границите на Либия, Чад и Судан.

- Ще сляза да погледна след пет минути.

Точно шест и половина минути по-късно генералът се взираше над рамото на сержанта, а капитан Съливан наблюдаваше от няколко крачки.

- Правим предварителен анализ преди да пратим тези данни в НУИК - поясни тя.

НУИК бе Националното управление за изображения и картография, което събираше, анализираше и разпространяваше изображения за различните институции на американското правителство.

- Хмм - изсумтя генералът.

- Тъй вярно - насмешливо се съгласи техникът.

- Какво е това според вас, сержант?

- Прилича ми на летяща чиния, господин генерал, обаче аз само работя тук.

- Проклет да съм, ако не в това - рече генералът. Той се изправи, прочете координатите на екрана, кимна на капитан Съливан и се отдалечи.

След по-малко от час един принтер изхвърли лист хартия в офис без прозорци на приземния етаж на хангар в Невада. Това летище не фигурираше на нито една карта и се намираше на място, известно само като Зона 51.

Два часа по-късно пилот с каска и цял скафандър се качваше в самолет, който току-що бяха извлекли от хангара. Самолетът беше абсолютно черен и имаше клиновидна форма, с ъгъл на крилата седемдесет и пет градуса. Група сержанти помогнаха на пилота да се настани в кабината, пристегнаха ремъците му и включиха системите.

Жълто устройство подаваше електрически ток до самолета. Пилотът натисна няколко ключа, после изчака петнайсет минути. Едва когато часовникът му показа кръгъл час, той даде знак на наземния екипаж да запали двигателя.

Точно след десет минути пилотът натисна дроселите на четирите ракетни двигателя с комбиниран цикъл и освободи спирачките. Ревът сякаш разцепи небето. Макар и скрит под купола и здравата си каска, звукът болезнено опъна тъпанчетата му.

Докато рулираше по пистата, двигателите изгаряха смес от въздух под налягане, метан и течен кислород. При набирането на скорост сместа автоматично се регулираше, за да поддържа мощността.

Шпионският самолет дълго рулира по четирикилометровата писта преди да излети. Пилотът прибра колесниците, после рязко наклони носа нагоре и се издигна под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Той премина скорост два маха и с един лост хидравлично издигна матов метален щит, за да закрие предното стъкло. След излитането се ориентираше по компютърните си дисплеи и липсата на видимост нямаше да е от практическо значение.

Пилотът внимателно наблюдаваше скоростта и при два и половина маха проследи компютърния преход към въздушнореактивен полет. Когато преходът приключи, двигателната сила на самолета вече се осигуряваше от изгарянето на метана в свободния въздушен поток през четирите постояннотокови въздушнореактивни двигателя. Петнайсет минути след излитането машината зае хоризонтално положение на височина трийсет и осем хиляди метра над земята и се понесе със скорост осем хиляди и седемстотин километра в секунда.

Пилотът внимателно следеше компютърния екран, който показваше температурата на различни части от самолета. Особено го интересуваше температурата на предните ръбове на крилата - знаеше, че сияят, нажежени до червено, макар да не ги виждаше.

Въпреки оглушителния рев на двигателите и ударната вълна, която се движеше на километри зад хиперзвуковия самолет, в кабината цареше пълно спокойствие. Звукът едва достигаше до пилота през корпуса. Колкото и да бе удивително, на земята не се чуваше почти нищо. Звуковата вълна на самолет, летящ на трийсет хиляди и петстотин метра височина, се разпръскваше преди да стигне до земната повърхност, както и деветдесет и девет процента от рева на двигателите. А на тази височина самолетът стелт бе невидим за радара и човешките очи. Можеха да го засекат само инфрачервени сензори, насочени към небето, а те бяха малко.

Пилотът провери дали данните на двете му устройства за глобално позициониране съвпадат, после включи главния автопилот към едното от тях. Той щеше да го отведе до мястото на първото зареждане във въздуха над Атлантическия океан. Предстоеше му да се спусне на девет хиляди метра и да намали под скоростта на звука с турбодвигателите на самолета, за да зареди от танкера КС-135, после да се издигне на предишната височина и да набере хиперзвукова скорост за дългия полет над Африка.

Знаеше, че ще стигне над Централна Сахара през нощта, ала това нямаше значение. Радарът му виждаше в мрак, облаци и дим. Дигиталните сигнали щяха да бъдат шифровани и предадени по сателит до НУИК за обработка до свръхподробни образи.

След полета над Сахара хиперзвуковият шпионски самолет щеше да прелети над Средния изток - което правеше поне веднъж седмично, - след това щеше да обърне и да се насочи към мястото на второто зареждане с гориво западно от Азорските острови и оттам да продължи към Невада.

Просто поредният работен ден, каза си пилотът и се опита да се намести удобно на меката седалка.

Когато Бил Тагарт се върна в кръга на хвърляната от газената лампа светлина, професорът обясняваше:

- Съвременният човек се появява в археологическия запис преди стотина хиляди години, обаче данните са объркани, трудно се разшифроват. По едно и също време са живели най-малко два различни вида хоминиди. Със сигурност ни е известно само, че съвременният човек е оцелял, а другите видове са изчезнали.

Професор Солди махна с ръка към мрака.

- Преди сто хиляди години тоя район сигурно много е приличал на части от днешна Аризона, със залесени хълмове и планини, издигащи се над сухата пустиня. Хора са живели навсякъде, където е имало сигурен водоизточник - дори да не е много водата, но да е постоянна. Пустинята ту настъпвала, ту се отдръпвала в зависимост от валежите.

- Как виждате какво има под пясъка?

- Използваме радар. Картографираме терена, локализираме местата, където ни се струва вероятно да е имало повече вода. Ако дълбочината не е прекалено голяма, започваме да копаем.

- Досега имали ли сте късмет?

- О, да - отвърна Солди и извади голяма кремъчна пластина от джоба на панталона си. - Този нож може би е на петдесет хиляди години - каза той, като протегна ръка с артефакта на дланта си.

- Летящата чиния може да е на същата възраст - предположи Рип. - Или още по-древна.

- Изключително, нали? - въодушевено възкликна археологът. - Технологията на летящата чиния и технологията за изработката на този кремъчен нож. Били са отдалечени само на петдесетина километра и очевидно са различни. И все пак...

Небето на изток тъкмо започваше да изсветлява, когато Рип Кантрел се събуди. Беше прекалено възбуден, за да спи много. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за летящата чиния.

Той се изтърколи от походното легло, изтупа обувките си, за да се увери, че са празни, и ги нахлузи. Обу си късите панталони и една тениска, която бе носил само няколко дни, и се измъкна от палатката.

Въздухът му подейства ободряващо - беше хладен и свеж. Всъщност направо си беше студено. Върна се в палатката и затършува из дрехите си за блузон. И пуловер.

След като дълго и с наслада пи студена вода и изяде няколко кифлички, останали от вечерята, Рип се отправи пеш към летящата чиния. Дъч, Бил и професорът можеха по-късно да отидат с джипа.

Докато крачеше, наблюдаваше как първите лъчи на зората пропъждат сенките. Тази лятна работа бе първото му истинско приключение в пустинята. Харесваше му.

От километър и половина разстояние видя летящата чиния, отразяваща розовата светлина на зората. Господи, изглеждаше... толкова... величествено! Тайнствено и величествено.

Днес щяха да си отговорят на някои въпроси. Да. Предчувстваше го.

Обиколи скалата, като оглеждаше летящата чиния от всички ъгли. Опря ръце отгоре й, опипа студената, гладка, чувствена повърхност. Когато откъсна дланите си, очертанията им останаха в праха.

Изправен на върха на скалата, оковала извънземния кораб, младежът се загледа в изгряващото над хоризонта слънце.

Защо там? Защо бяха кацнали там, на това място? Дали тогава е било пустиня?

Когато слънцето изгря напълно, Рип взе лопатата и започна да изрива пясъчниковия чакъл и изчисти с пръсти пясъка от разкрития колесник.

И за малко да го пропусне в ранния утринен сумрак. Там, в камъка!

Отпечатък от ръка!

Също като отпечатъците, които беше оставил в праха по повърхността на кораба... отпечатък в скалата.

Той издуха пясъка. Постави отгоре дясната си длан.

Отпечатъкът в камъка бе съвсем малко по-малък.

Младежът седна и се вторачи в него, опитвайки се да проумее.

Накрая го засипа с пясък и силно го утъпка.

Компресорът работеше и той дълбаеше скалата под летящата чиния с пневматичния чук, когато другите пристигнаха с джипа. Чу ги и спря, за да нагласи носната кърпичка, която бе завързал върху носа и устата си.

Рип Кантрел се ухили. Да. Днес щеше да е големият ден!

Към девет часа мъжете спряха за почивка и опънаха палатката. Около час след като бяха възобновили работа стигнаха до единия ъгъл на люка от долната страна на кораба. Намираше се малко зад абсолютния му център, най-дебелата част на летящата чиния.

Капакът толкова плътно се сливаше с корпуса, че можеха изобщо да не го забележат. Както обикновено, Рип го видя пръв.

Трескаво продължиха работа, за да освободят останалата част от кораба от скалата.

Задъхан от напрежение и вълнение, професор Солди пропълзя отдолу и се отпусна по гръб, за да разгледа люка, който бе на малко повече от метър над главата му. Рип и Дъч се вмъкнаха от двете му страни. В средата на люка имаше вдлъбнатина с форма на палка за барабан. На пръв поглед каналът изглеждаше като гравиран. Широчината му бе не повече от два милиметра и половина.

Археологът избърса длани в ризата си и с пръсти почисти праха от очилата си.

- Вижте изработката - промълви той.

- Да го отворим ли? - попита Дъч.

- Ако смятате, че ще можем - отбеляза Солди.

- Разбира се, че ще можем - заяви Рип. Гласът му отразяваше оптимизма му. - Басирам се, че корабът е в същото състояние, в каквото са го оставили. По него няма нито люспа ръжда.

Ученият протегна ръка и погали люка с пръсти.

- Стоим на прага на нова епоха.

- Хайде - нетърпеливо настоя Рип.

- Спокойно, малкия - изсумтя Тагарт.

- Може би трябва да почакаме специалистите - измърмори Солди, навярно само за да подразни младежа, който почти трепереше от възбуда.

Дъч Хааген стоеше на колене до плаза на колесника.

- Не ми се ще да се срещам с човек, който твърди, че е специалист по летящи чинии - подметна той. - Давайте да свършваме преди да се появят момчетата на Кадафи и да ни изгонят. Освен това ще пукна от напрежение.

Солди протегна ръце над главата си и леко натисна вдлъбнатината. Нищо. Опита в единия край, после в другия.

- Все едно да се опитваш да отвориш банков сейф - през зъби изсумтя той.

Известно време продължи да натиска, дърпа и човърка с пръсти. Нищо.

- Трябва да има някаква тънкост - отбеляза Дъч.

- Убеден съм - съгласи се доктор Солди.

- Дайте да опитам. - Рип избута с хълбок професора, който се вторачи в пламналото му лице и се отмести.

Младежът опря ръка във вдлъбнатината и я задържа там за миг. После натисна по-широкия край. Повърхността поддаде. Тесният край се отдели от корпуса.

- Какво ще кажете!

- Реагира на топлината на дланта ти.

- Как се сети?

- Ами логично е. Нали?

Рип внимателно хвана дръжката и натисна надолу, после настрани. Накрая се опита да я завърти. Задният край на люка хлътна навътре и той бавно се отвори с тихо съскане.

Когато съскането утихна, четиримата легнали на земята мъже впериха очи в зейналата дупка над тях.

- Божичко! - възкликна Дъч.