Въглени в мъртвата пепел

На скъпата Кайли, новата светлина в моя живот. Пожеланията ми към теб са толкова много, че не може да бъдат изредени, така че ти желая просто любов. Желая ти всичко вълшебно и всичко реално, и всичко, което произтича от тях и има значение.

"И този, който даде на едно дете забавление,

ще накара камбаните на рая да бият.

А този, който даде на едно дете дом,

ще построи дворците на бъдещото царство.

А този, който даде на едно дете живот,

отново ще върне Бог на земята."

"Познай себе си."

Издълбано в камъка на храма на Аполон в Делфи.

Пролог

12 декември 1974

Дъглас Едуард Кълън трябваше да се изпишка. Нервите, възбудата и кока-колата, която бе изпил като част от обяда, който получи за награда в "Макдоналдс", защото бе много послушен, докато мама пазаруваше, щяха да накарат неговия малък тригодишен мехур да се пръсне.

Пристъпяше от крак на крак с червените си ботушки, измъчван до сълзи.

Сърцето му биеше силно и той си мислеше, че ако се развика с цяло гърло или се затича толкова бързо, колкото може, ще експлодира.

Много му харесваше, когато по телевизията експлодираха разни неща..

Но мама му бе казала че трябва да бъде добър. Ако малките момченца не слушат, Дядо Коледа ще сложи в чорапите им буца въглища вместо играчка. Той не бе съвсем сигурен какво е буца въглища, но пък знаеше съвсем точно, че иска играчки. Така че викаше, плачеше и тичаше само наум, както татко го бе научил че трябва да прави, когато наистина е много, ама много важно да пази тишина.

Големият снежен човек до него се хилеше и беше по-дебел дори и от лелята на Дъглас - леля Люси. Той не знаеше какво ядат снежните човеци, но този сигурно ядеше много. Яркочервеният нос на Рудолф - любимият северен елен на Дъглас, светваше и изгасваше и той го гледа, докато очите му се замъглиха. Опита се да се развлича като брои червените точки, които плуваха пред очите му, така както броеше графът в улица "Сезам".

Едно, две, три! Три червени точки. Ха, ха, ха!

Но и това не му помогна да се почувства по-добре.

Базарът беше шумен. Духовите инструменти свиреха коледни мелодии и засилваха нетърпението му, както и виковете на другите деца и плачът на бебетата.

Дъглас знаеше вече всичко за плача на бебетата, сега, след като си имаше малка сестричка. Когато едно бебе плаче, трябва или да го вземеш на ръце и да го носиш, като му пееш песничка, или да седнеш с него на люлеещия се стол и да го потупваш по гръбчето, докато се оригне.

Бебетата могат да се оригват високо и никой не ги кара да казват "извинете", защото не можели да говорят!

Но сега Джесика не плачеше. Тя спеше в детската си количка и приличаше на малка кукла с червена рокличка и бели дантели.

Баба му точно така я наричаше - "моята малка кукличка". Но понякога Джесика плачеше дълго и лицето й ставаше червено и сбръчкано. Нищо не можеше да я накара да спре да плаче - нито пеене, нито разходки, нито люлеене на люлеещия се стол.

Тогава Дъглас смяташе, че изобщо не прилича на кукла. Напротив - беше лоша и изобщо не слушаше. Когато това се случваше, мама отказваше да си играе с него, защото бе много изморена. Преди, когато Джесика беше в коремчето на мама, тя никога не бе толкова изморена, че да не си играе с него.

Понякога изобщо не искаше да има малка сестричка, която плаче, напикава се и уморява мама толкова, че да не иска да си играе с него.

Но през повечето време всичко беше наред. Дъглас обичаше да я гледа как рита с крачетата си. А когато сграбчеше здраво пръста му с малката си ръчичка, това го караше да се смее.

Баба му бе казала, че трябва да пази Джесика, защото така правят по-големите братя. След този разговор той толкова много се бе притеснил, че бе станал от леглото си и бе легнал да спи свит на пода до креватчето й, за да я пази, в случай че чудовището, което живееше в килера, излезе през нощта да я изяде.

Но на сутринта се бе събудил в своето креватче, така че сигурно бе сънувал, че е отишъл да я защитава.

Опашката се придвижи напред и Дъглас загледа разтревожено усмихнатите джуджета, които танцуваха около работилницата на Дядо Коледа. Те изглеждаха лоши и непослушни, също като Джесика, когато плачеше толкова високо, че направо се дереше.

Ако сестричката му не се събудеше, нямаше да я сложат да седне на коленете на Дядо Коледа. Беше много глупаво, че мама я облече толкова красиво, за да седне в скута му, защото тя не можеше да каже "извинете", когато се оригваше, нито можеше да каже на Дядо Коледа какво иска да й донесе.

Но той можеше. Беше на три години и половина. Вече беше голям. Всички казваха така.

Мама се наведе към него и му заговори тихо. Когато го попита дали иска да пишка, той поклати глава. На лицето й имаше изписан онзи изтощен вид, който познаваше, когато Джесика плачеше по цяла нощ. Затова се страхуваше, че ако отидат в тоалетната, никога повече няма да се върнат на опашката и няма да види Дядо Коледа.

Мама стисна ръката му, усмихна се и го успокои, че скоро ще им дойде редът.

Той искаше "Горещи колела", и гараж "Фишър-Прайз", и няколко малки колички "Мачбокс", и голям жълт булдозер какъвто приятелят му Мич бе получил за рождения си ден.

Джесика беше много малка, за да си играе с неговите играчки. Тя получаваше само разни момичешки подаръци като смешни роклички и плюшени животни. Момичетата бяха много скучни и глупави, а бебетата-момичета - още по-глупави.

Но той щеше да каже на Дядо Коледа за Джесика, така че да не забрави да й донесе подарък, когато влезе през комина на тяхната къща.

Мама говореше с някой, но Дъглас не я слушаше. Разговорите на големите не го интересуваха. Особено в момента, когато опашката се раздвижи и се премести напред. Тогава видя Дядо Коледа.

Беше голям. Според Дъглас във филмчетата и на картинките в книжките с приказки той не бе толкова голям. Обзе го страх.

Този Дядо Коледа седеше на своя трон пред работилницата. Около него имаше много, джуджета, елени и снежни човеци. Всичко се движеше - глави, ръце, крака. И всички се усмихваха.

Брадата на Дядо Коледа бе мно-о-о-го голяма. Не можеше да се види лицето му. А когато се разсмя със силния си мощен глас "хо-хо-хо", звукът стисна Дъглас за гърлото като с железни пръсти.

Наоколо святкаха хиляди светкавици, някакво бебе ревеше, та се късаше, а джуджетата лукаво се усмихваха.

Но той беше голямо момче. Вече беше голям. И не се страхуваше от Дядо Коледа.

Мама го дръпна за ръката и му каза да върви напред. "Иди да седнеш в скута на Дядо Коледа", прошепна му тя.

Дъглас направи една крачка, сетне още една. Крачетата му трепереха. А Дядо Коледа го вдигна на ръце.

"Весела коледа! Ти слуша ли през изминалата година? Добро момче ли беше?"

Ужасът стисна сърцето на Дъглас като с клещи. Джуджетата дойдоха по-наблизо, а червеният нос на Рудолф светна. Снежният човек обърна голямата си кръгла глава към него и го изгледа злобно.

Големият мъж с червени дрехи го стисна здраво и го загледа с малките си присвити очички.

Дъглас се разпищя от страх, успя да се измъкне от ръцете му и падна на земята, при което силно се удари. И в този момент се изпусна и намокри гащичките си.

Хората се раздвижиха, над главата му се носеше глъч, а той само се сви на две и се разплака.

Тогава отнякъде изникна мама, прегърна го, притисна го към себе си и му каза, че няма нищо страшно. И дори се разтревожи за него, защото при падането си бе ударил нослето и сега му течеше кръв.

Мама го целуна, погали го по главата и изобщо не му се кара, че се е подмокрил. Той завря личице в полите на палтото й. Дишането му все още беше накъсано и излизаше на пресекулки.

Тя го вдигна и го прегърна силно, така че Дъглас успя да зарови глава в косата й и да притисне личице към рамото й.

Докато му говореше с нежен глас, мама се обърна и... започна страшно да крещи. Дори се затича.

Притиснат към нея, Дъглас погледна надолу и видя, че количката на Джесика е празна.

Първа част

Дълбоко в земята

"Когато стигнем, където желаем, понякога установяваме, че други вече са били там преди нас."

Хенри Дейвид Торо

1.

Строителните работи по проекта "Антиетам Крийк" трябваше да спрат, когато Били Янгър изрови първия череп със загребващата лопатата на булдозера си.

Това беше доста неприятна изненада и за самия Били, който седеше в кабината на машината, целият мокър от пот в ужасната юлска жега и ругаеше. Тази сутрин, докато се опитваше да изяде своите пържени яйца с наденичка, жена му много войнствено се бе опълчила срещу предстоящото преразпределение в бригадата и му бе изнесла обичайната си лекция в горния регистър на гласа си.

Той не даваше и пукната пара за това. Но работата си е работа, а Долан плащаше добри пари. Достатъчно добри, за да го накарат да изтърпи неистовия вой на Миси. Натякванията й го ядосаха и той се отказа от закуската, а един мъж се нуждае от здраво хапване, ако ще работи като вол през целия ден.

А онова, което бе успял да погълне преди Миси да му развали апетита, сега се бе загнездило непреработено в стомаха му и го задушаваше в проклетата влажна жега.

Били ловко манипулираше с ръчките и копчетата за управление, изпълнен със задоволство, че тази машина никога няма да оскверни слуха му с мърморене или разпри. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие, дори и в адската жега под безмилостното юлско слънце, от това да забива огромната лопата на булдозера в земята и да чувства как отхапва тлъста хапка от нея.

Но когато заедно със сочната черна земя загреба и мръсния, с празни очни кухини и полепнала пръст череп, който се бе облещил насреща му и го гледаше втренчено в бялата мараня на пладнето, тежкият сто и пет кила Били изпищя като малко момиченце и скочи от машината пъргаво като танцьор от пийп шоу.

Колегите му сигурно дълго време щяха да го задяват и безмилостно да му се подиграват за този пирует, докато не разбиеше до кръв носа дори и на най-добрия си приятел, за да защити достойнството си и да възвърне уважението им.

Този юлски следобед обаче Били прекоси работната площадка със скорост и настървение, близки до онези, които притежаваше на футболното поле в разцвета на най-добрите си изяви в гимназията като футболист.

Когато успя да възстанови дишането и възможността си да говори свързано, той докладва на бригадира си, който на свой ред докладва на Роналд Долан.

Докато пристигне местният шериф, удивените работници изровиха и други кости. Изпратиха да повикат криминолог, а екип от местния телевизионен канал пристигна, за да вземе интервю от Били, Долан и всеки, който би допринесъл за запълване на ефирното време в тазвечерните новини.

Новината се разпространи бързо. Из градчето за нула време плъзнаха слухове. Заговори се за убийство, за масови гробове и серийни убийци. Жадните за сензации местни мозъци безмилостно ръсеха догадки и пускаха слухове, така че когато антропологичното изследване приключи и се оказа, че костите са много стари, доста хора не бяха сигурни дали са доволни, или разочаровани от този факт.

Но за Долан, който вече се бе преборил с петициите, протестите и заповедите за забрана да строи жилища върху древната петдесет акра блатиста земя и гора, възрастта на костите нямаше никакво значение.

Тяхното съществуване бе като трън в задника му. При това особено болезнен трън.

А когато два дни по-късно Лана Кемпбъл, преселилата се наскоро в града адвокатка, кръстоса крак връз крак и се усмихна самодоволно в лицето му, Долан с голямо усилие трябваше да се въздържи да не я цапардоса право в хубавата муцунка.

- Ще видите, че съдебната заповед е съвсем правомерна - рече тя, като запази усмивката на лицето си.

Тя беше една от най-яростните противнички на строителството на жилищния комплекс и в този момент имаше достатъчно основание да се усмихва и да бъде доволна.

- Няма нужда от съдебна заповед. Прекъснах работа. Действията ми са съгласувани с полицията и плановата комисия.

- Тогава ще приемем заповедта като допълнителна мярка за сигурност. Окръжната планова комисия ви дава шейсет дни, за да напишете доклад и да ги убедите, че строителството трябва да продължи.

- Знам правилата, сладурче. "Долан и синове" строят къщи в този окръг от четирийсет и шест години.

Нарече я "сладурче", за да я дразни. Тъй като и двамата го знаеха, Лана само се усмихна в отговор.

- Наета съм от Историческото дружество и Дружеството за опазване на околната среда за техен адвокат. Просто си върша работата. Скоро тук ще пристигнат представители на факултетите по Археология и антропология на Университета в Мериланд. Като техен посредник ви моля да им позволите да отнесат образците и да ги изследват.

- Упълномощен адвокат, посредник. - Долан беше як, набит мъж с червендалесто ирландско лице. Облегна се тежко на стола си. Гласът му тежеше от сарказъм. - Бре, бре. Много важна персона.

Той мушна палци в тирантите си. Винаги носеше червени тиранти над синята работна риза. Те бяха като част от униформата му, или поне той така си мислеше. Част от онова, което го правеше един от обикновените мъже. Човек от работническата класа, която бе построила неговия град и още много други и бе направила тази страна велика.

Каквато и да бе банковата му сметка, а той я знаеше до последната стотинка, Долан не се нуждаеше от модни дрехи, за да се покаже пред другите.

Все още караше малко камионче. Американско производство, а не разни модни, европейски измишльотини.

Беше роден и израснал в Удсбъроу за разлика от хубавата адвокатка. И не се нуждаеше нито от нея, нито от когото и да е друг да му казват от какво има нужда неговия град. Всъщност, според самият Долан, той знаеше по-добре от много хора в градчето какво е най-доброто за Удсбъроу.

Беше човек, който гледа към бъдещето, но не забравя да се грижи и за своето собствено.

- И двамата сме заети хора, така че най-добре да ви кажа за какво става дума и да не ви губя времето. - Лана беше абсолютно сигурна, че онова, което щеше да му съобщи, ще изтрие снизходителната усмивка от лицето на Долан. - Не можете да продължите работа, докато мястото се изследва и възбраната не бъде вдигната от властите. За тази цел трябва да се вземат образци. Всички предмети, изкопани от земята, няма да ви бъдат от полза. И двамата знаем, че ако си сътрудничим в тази област, ще облекчим вашите проблеми с обществеността.

- Аз не гледам на тях като на проблеми. - Долан разпери грубите си работнически ръце. - Хората се нуждаят от къщи. Общината се нуждае от работни места. Проектът "Антиетам Крийк" осигурява и двете. Това се нарича прогрес.

- Тридесет нови къщи. Това означава увеличение на трафика по пътищата, които не са в състояние да го поемат, препълнени училища, загуба на земеделска земя.

Употребата на "сладурче" не я ядоса, но старият му аргумент успя. Тя си пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

- Обществеността е против вашия проект. Това се нарича "качество на живот". Но то е друг въпрос - добави, преди той да успее да отговори. - Докато костите бъдат изследвани, за да определи възрастта им, ще трябва да спрете работа. - Лана потупа с пръст по съдебната заповед. - "Долан и синове" би трябвало да желае този процес да се ускори. Ще се наложи да платите за изследванията. Радиовъглеродно определяне на възрастта.

- Да платя ли?!

Аха, помисли си тя, ха да видим сега кой е победителят!

- Вие сте собственикът, господин Долан. Притежавате земята, значи притежавате и предметите намерени в нея. - Беше си подготвила домашното. - Знаете, че ще се борим срещу строителството и ще ви затрупаме със съдебни заповеди, докато не свършите тази работа. Така че, най-добре е да си платите - добави Лана и се изправи. - Сигурна съм, че адвокатът ви ще ви посъветва същото.

Тя изчака, докато затвори вратата зад гърба си, и чак тогава си позволи да се усмихне тържествуващо. Тръгна бавно и вдиша дълбоко тежкия, лепкав летен въздух, като се огледа по главната улица на Удсбъроу.

Въздържа се да не изпълни един щастлив танц на победата. Беше прекалено неподходящо за жена в нейното положение, но въпреки това почти подскачаше по паважа като десетгодишно момиченце. Сега това беше нейният град. Нейните съседи. Нейният дом. И щеше да бъде и занапред, след като преди две години се бе преместил от Балтимор тук.

Градчето беше хубаво, пропито с традиции и история, преливащо от клюки, защитено от заплахите на урбанизацията от разстоянието и мержелеещите се в далечината сенки на хребетите на Сините планини.

Идването в Удсбъроу беше огромна промяна за едно родено и израснало в града момиче. Но тя не можеше да понесе спомените, които я преследваха в Балтимор след смъртта на съпруга й. Убийството на Стив я бе съсипало. Трябваха й повече от шест месеца, за да стъпи отново на крака, да се измъкне от мъчителната мъгла на скръбта и да вземе живота си в ръце.

Самият живот го изискваше. Стив го нямаше. В сърцето й все още кървеше огромна празна дупка, там където някога бе бил той. Но тя трябваше да продължи да диша, да се бори и да съществува. Защото беше отговорна за Тайлър. Нейното бебе. Нейното момченце. Съкровището й.

Не можеше да върне баща му. Но можеше да му осигури възможно най-доброто детство.

Тук синът й имаше къде да тича и куче, с което да играе. Имаше съседи, приятели и майка, която щеше да направи всичко, което е необходимо, за да израсне той невредим и щастлив.

Тя погледна часовника си. Днес беше денят, в който Тай гостуваше на приятелчето си Брук след детската градина. Преди час тя се обади на майката на Брук - Джо, за да се увери, че всичко е наред.

Лана спря на пресечката и изчака светофара. Движението не беше оживено, каквото е обикновено в малките градчета в дълбоката провинция.

Тя обаче нямаше вид на провинциалистка. Някога гардеробът й бе внимателно подбран, за да подхожда на имиджа й на преуспяваща адвокатка в голяма градска кантора. Сега може да бе окачила фирмената си табела в малко селище с четири хиляди жители, но това не означаваше, че ще спре да се облича елегантно за свое собствено удоволствие.

Днес носеше летен костюм от тънък син лен. Класическата кройка подчертаваше деликатната й структура и удовлетворяваше собствения й усет за изисканост. Косата й приличаше на разлюляна грива от злато и достигаше до брадичката на хубавото й младо лице. Имаше големи сини очи, които често оприличаваха на простодушни, нос с леко вирнато връхче и добре оформена плътна уста.

Тя влезе в "Трежърид пейджис"* и се усмихна лъчезарно на мъжа зад щанда. И най-накрая тя изигра своя танц на победата.

Роджър Гроган свали очилата си за четене и вдигна сребристобелите си вежди нагоре.

Носеше бяла риза с къс ръкав, а косата му, необикновена смесица от сребристо и бяло, стърчеше във всички посоки.

- Изглеждаш много доволна от себе си - рече Роджър. Гласът му загъргори като порой от камъчета, изсипващ се по стоманен улей. - Сигурно си се срещнала с Рон Долан.

- Оттам идвам. - Лана си позволи още един артистичен пирует, преди да се облегне на плота. - Трябваше да дойдеш с мен, Роджър. Само за да видиш лицето му.

- Прекалено си безкомпромисна с него. - Роджър я чукна по носа с пръст. - Той просто върши онова, което смята за правилно.

Тя наклони леко глава и го изгледа иронично. Роджър се разсмя.

- Не казвам, че съм съгласен с него. Момчето има корава глава също както баща си и в нея няма достатъчно мозък, за да разбере, че ако общественото мнение е разделено по някой въпрос, то въпросът подлежи на обсъждане.

- Този път ще се наложи да го обмисли - обеща Лана. - Изследването на костите ще му коства доста сериозно забавяне. А ако имаме късмет, те може да се окажат толкова стари, че да привлекат всеобщото внимание. Дори на национално ниво. Тогава ще успеем да спрем проекта за месеци. А може би за години.

- Той е корава глава, но и ти не падаш по-долу. Вече успя да го спреш за няколко месеца.

- Долан нарича това, което прави, израз на прогрес - промърмори недоволно Лана.

- И не само той го нарича така. Има и други.

- Има или няма, той греши. Не може да сееш къщи, където ти падне, все едно са царевични зърна. Нашите проучвания показват, че...

Роджър вдигна ръка, за да я накара да млъкне.

- Проповедите са за църквата, адвокате.

- Добре - въздъхна тя. - Веднъж да получим изследването, и ще видим. Нямам търпение. Междувременно, колкото по-дълго е забавянето, толкова повече пари губи Долан. А ние ще имаме време да съберем средства. Той може просто да премисли и да реши да продаде земята на Обществото за опазване на околната среда в Удсбъроу.

Лана отметна назад коса.

- Защо не отидем да обядваме заедно? Трябва да отпразнуваме днешната победа.

- А ти защо не позволиш на някой млад и хубав момък да те заведе на обяд?

- Защото си загубих ума по теб, Роджър, още в първия миг, в който те видях. - Това не бе далеч от истината. - Всъщност, обядът да върви по дяволите. Хайде двамата - ти и аз, да избягаме заедно на остров Аруба.

Това нейно изявление го накара да се разсмее, но и да се изчерви.

Той бе загубил жена си същата година, когато Лана бе загубила съпруга си. Често се чудеше дали това не бе една от причините, поради които връзката помежду им възникна и се заздрави толкова бързо.

Роджър се възхищаваше на острия ум, на упоритостта и на абсолютната й преданост към сина й. Имам внучка на нейната възраст, помисли си той тъжно. Някъде по широкия свят.

- Това е сигурен начин да накараме града да говори само за нас, нали? Ще бъде най-голямата новина, след като методисткият свещеник бе хванат да играе неприлични игрички с диригента на църковния хор. Но работата е, че имам да описвам книги. Нямам време нито за обяд, нито за тропически острови.

- Не знаех, че си получил нова стока. Това една от тях ли е? - попита Лана и когато той кимна, внимателно отвори книгата пред себе си.

Роджър се занимаваше с издирване и продажба на редки книги и тясното му магазинче бе като храм за тях. Тук винаги миришеше на стара кожа и хартия, както и на "Олд Спайс", който той използваше от шестдесет години след бръснене.

Книжарница за редки антикварни издания не бе нещо, което човек можеше да очаква в градче с два светофара. Лана обаче знаеше, че по-голяма част от клиентите му, както и самата стока, идваха от много далеч.

- Прекрасна е - прошепна тя, като прокара пръсти по кожената подвързия. - Откъде пристигна?

- От едно имение край Чикаго. - Ушите на Роджър щръкнаха при звука, който дойде откъм задната част на книжарницата. - Но тя пристигна с нещо много по-ценно от нея самата.

Той изчака, докато вратата между магазина и стълбите, водещи към жилищните помещения на втория етаж, се отвори. Лана видя как лицето му се промени и засия от задоволство и се обърна.

Мъжът имаше лице като карта - дълбоки долини и високи хълмове. Косата му бе много тъмнокафява със златисти отблясъци, които след години щяха да станат сребристобели като на Роджър. Беше гъста и непокорните кичури достигаха до яката на ризата му.

Очите му бяха дълбоки, също тъмнокафяви, и в момента гледаха леко начумерено. Устата му бе стисната. Беше лице, което изразява интелект и силна воля, помисли си Лана. Умен и упорит, бе първото й впечатление. Но вероятно бе такова, защото Роджър често бе окачествявал своя внук по този начин.

Фактът, че мъжът изглеждаше така, сякаш току-що е станал от леглото и е навлякъл чифт стари джинси, добавяше към тази необикновена смесица и доза чувственост.

Тя изпита приятно вълнение и раздвижване на кръвта, нещо, което не бе изпитвала от дълго време насам.

- Дъг! - В тава кратко обръщение имаше гордост, възхищение и любов. - Чудех се кога ще се наканиш да слезеш. Добре избра времето. Това е Лана. Говорил съм ти за нашата Лана. Лана Кемпбъл, да ти представя моя внук Дъг Кълън.

- Приятно ми е. - Тя му подаде ръка. - Откакто се преместих да живея тук, ние с вас постоянно се разминаваме в случаите, когато сте в града.

Той раздруса ръката й, изучавайки лицето й.

- Вие сте адвокатката.

- Вината е моя. Минах оттук, за да съобщя на Роджър последните новини около проекта на Долан. Колко време ще останете в града?

- Не знам. Не съм сигурен.

Виж ти, човек на малкото думи, помисли си Лана и опита още веднъж.

- Разбрах, че много пътувате, за да търсите и откривате редки антикварни книги. Сигурно е фантастично изживяване?

- Ами, да.

Роджър прекъсна настъпилата неловка пауза.

- Не знам какво щях да правя без него. Дъг има усет за този бизнес. Естествена дарба. Аз щях да се оттегля и да умра от скука, ако той не бе поел къртовската работа.

- Сигурно и за двама ви е полезно и приятно, че имате общи интереси и семеен бизнес. - Тя като забеляза, че Дъг се отегчава от разговора, затова се обърна към дядо му: - Добре, Роджър, тъй като ти отново ми отказа, най-добре да се връщам на работа. Ще те видя утре вечер на събранието, нали?

- Разбира се. Там съм.

- Приятно ми бе да се запознаем, Дъг.

- На мен също. Доскоро.

Когато вратата се затвори зад нея, Роджър издаде звук, приличащ на въздуха, който излиза от кипящ чайник.

- "Доскоро!" Това ли бе най-доброто, което можеше да кажеш на една хубава жена? Направо ме отчая, синко.

- Няма кафе горе. Никакво кафе. Когато не съм пил кафе, не мога да мисля. Няма ли кафе - все едно мозъкът ми се е изпарил. Радвам се, че успях да скалъпя поне няколко изречения.

- Вземи кафеника от задната стая - рече недоволно Роджър и вдигна назидателно пръст. - Това момиче е умно, интелигентно, интересно и - той млъкна, докато Дъг мина зад щанда и се отправи към вратата, - най-важното свободно.

- Аз не си търся жена.

Ароматът на кафе достигна до обонянието му и почти го накара да подскочи. Той си напълни една чаша, изгори езика си с първата глътка и усети, че влиза във форма.

Отпи още веднъж и погледна към дядо си.

- Голяма кипра за Удсбъроу.

- Мислех, че не се заглеждаш по жените - рече заядливо дядо му.

Дъг се ухили и това промени изражението му от намусено на закачливо.

- Едно е да се заглеждаш, а друго да си търсиш. Има разлика.

- Тя знае как да се облича, не се кипри.

- Е-е-е, не се засягай, де! - Дъглас бе изненадан от докачливия тон на дядо си. - Не знаех, че ти е гадже.

- Ако бях на твоите години със сигурност щеше да ми бъде.

- Дядо! - Съживен от кафето, Дъг прегърна Роджър през раменете. - Годините нямат никакво значение. Искам да кажа, че все още можеш. Позволяваш ли да взема кафето с мен? Трябва да се измия и да отида да видя мама.

- Да, да. - Роджър махна с ръка след внука си. - Доскоро - промърмори отново недоволно той, докато Дъг се отправи към задната част на магазина. - Колко жалко.

Коли Дънбрук изсмука остатъка от диетичната кола, докато се бореше с натовареното движение в Балтимор. Беше избрала часа на заминаването си от Филаделфия, където смяташе да прекара тримесечна почивка, много неподходящо. В момента се убеждаваше в това.

Но когато я повикаха за консултация, изобщо не си помисли кога е най-подходящо да тръгне, за да избегне часовете на най-натоварения трафик. Нито за лудостта, която цареше по околовръстното шосе на Балтимор в четири и петнадесет в сряда следобед.

Така че сега, ще не ще, трябваше да се справя.

И го направи като наду клаксона и промуши стария си любим ландроувър в открилото се свободно място, което бе широко колкото да мине една детска количка. Черните мисли на шофьора, когото засече, изобщо не я интересуваха.

Вече седем седмици, откакто бе във ваканция. Само мисълта, че отново ще се върне на работа, я пришпорваше така, както тя пришпорваше своята кола.

Познаваше Лео Грийнбаум достатъчно добре, за да долови потиснатата възбуда в гласа му. Достатъчно добре, за да знае, че той не е човекът, който ще я накара да шофира до Балтимор, за да погледне някакви стари кокали, ако те действително не представляват интерес.

Тъй като до тази сутрин не бе чула нищо за находката в селските райони на Мериланд, имаше чувството, че никой не очаква от това да произлезе сензация.

Господ й беше свидетел, трябваше й нов проект! Беше отегчена до смърт от писането на статии за списания, от четенето на лекции или на статии на нейни колеги, публикувани в същите списания. За Коли археологията не можеше да бъде затворена в аудитория, нито означаваше единствено научни публикации. За нея тя беше копане до изнемога, потене до смърт под слънцето, подгизване до кости в дъжда, газене и затъване в калта и мръзнене на студа, докато разни насекоми дупчат кожата ти като решето и са готови да ти изсмучат кръвта.

Това обаче за Коли беше раят.

Когато радиостанцията, която слушаше, започна да предава новини, тя превключи на компактдисковото устройство. Приказките не бяха най-добрият начин да се справиш с ужасния, убийствен трафик. Но ръмжащият хевиметъл беше.

Пусна диск на Металика, които започнаха троснато да се зъбят и това моментално оправи настроението й.

Тя започна да потупва с пръсти по волана в такт с тях, сетне го хвана здраво и се промуши в следващата пролука. Големите й очи с цвят на златистокафяво кадифе, блестяха зад слънчевите очила.

Носеше косата си дълга, защото й бе по-лесно да я събере и върже на опашка или да я набута под шапката, както бе направила и сега, вместо да се занимава с подстригване и прически. Освен това притежаваше достатъчно усет, за да е наясно, че правата коса с цвят на мед й отива.

Очите й бяха леко дръпнати, а веждите над тях - почти прави. Когато наближи тридесетте, чертите на лицето й се смекчиха и от приятно, то стана красиво. Усмихнеше ли се, на бузите й се появяваха три трапчинки. По една на всяка буза и третата точно над десния край на устата.

Нежно оформената брадичка не загатваше за онова, което бившият й съпруг наричаше първобитно-каменна упоритост.

Коли натисна спирачките и зави към паркинга, без почти да намали скоростта.

"Леонард Г. Грийнбаум и сътрудници" се помещаваха в десет етажна стоманена кутия, която според Коли нямаше никаква естетическа стойност. Но лабораторията и техниците, които работеха в нея, бяха сред най-добрите в страната.

Тя спря на мястото, определено за посетители, и излезе в отвратителната, напомняща вряла супа горещина. Краката й започнаха да се изпотяват в ботушите, докато вървеше към входа на сградата.

Момичето на рецепцията вдигна очи и видя пред себе си жена със силно, атлетично тяло, грозна сламена шапка и страхотни слънчеви очила с телени рамки.

- Доктор Дънбрук при доктор Грийнбаум.

- Подпише се, моля.

Тя подаде на Коли книгата за посетители.

- На третия етаж.

Докато вървеше към асансьора, Коли погледна часовника си. Беше закъсняла само с четиридесет и пет минути от предвиденото време, но сандвичът, който бе погълнала, докато караше, вече бе смлян от стомаха й.

Затова се зачуди дали ще успее да изкара Лео навън, за да хапнат нещо. Когато стигна до третия етаж, там имаше друга рецепционистка. Този път я помолиха да почака.

Коли бе свикнала да чака. И беше много добра в това. Добре де, призна си, като се отпусна в един стол. По-добра, отколкото бе била някога. Беше свикнала да подхожда с търпение към работата си. Но запасът й от търпение бе започнал да се изчерпва, а то й бе необходимо и в други области.

Човек обаче можеше да използва само онова, с което разполага.

Лео не я остави да чака дълго.

Той имаше забързана походка, която винаги напомняше на Коли за начина, по който върви дребното уелско куче корджи. Бързо и ситно, късите му крачета се движеха прекалено чевръсто в сравнение с останалата част от тялото. Беше само с един пръст по-нисък от самата нея и имаше зализана назад тъмна грива от кестенява коса, която той без никакъв свян боядисваше. Лицето му бе тясно, изгоряло от слънцето, опърлено от вятъра, с кафяви кривогледи очи зад квадратни очила без рамки.

Носеше както обикновено торбести кафяви панталони и смачкана памучна риза. От всички джобове се подаваха хартийки.

Той приближи стремително към Коли и я целуна. Беше единственият от познатите й мъже, който не й беше близък роднина, комуто бе позволено да го прави.

- Изглеждаш добре, русокоске.

- И ти не изглеждаш зле.

- Как мина пътуването?

- Ужасно. Дано да си е струвало, Лео.

- О, мисля, че да. Как е семейството? - попита той, като я поведе към вратата, от която бе излязъл.

- Чудесно. Мама и татко слязоха от доджа за няколко седмици. Правят тен и събират топлина в Мейн. Как е Клара?

Лео поклати глава при мисълта за жена си.

- Сега се е хванала с грънчарство. Очаквай някоя ужасно грозна ваза за коледен подарък.

- А децата?

- Бен си играе с акции и облигации, а Мелиса се упражнява в майчинство и зъболекарство. Чудя се как може такъв стар копач като мен да отгледа такива нормални деца?

- Не ти. Клара - поправи го Коли, докато той отвори вратата и с жест я покани да влезе.

Тя очакваше да я въведе в някоя от лабораториите, но се оказа, че това е неговият слънчев и добре обзаведен кабинет.

- Бях забравила какво лъскаво местенце си имаш тук, Лео. Не гориш ли от желание да излезеш на открито и да покопаеш земята наоколо?

- О, какво говориш! Тази мисъл непрекъснато ме спохожда. Обикновено ме връхлита тъкмо когато съм задрямал най-сладко. Но този път... Я виж това!

Той заобиколи бюрото си и отключи чекмеджето. Извади оттам част от човешка кост в запечатана полиетиленова торбичка.

Коли взе торбичката, закачи очилата на ризата си и разгледа костта.

- Прилича ми на част от пищял. Съдейки по размера и стопяването, вероятно принадлежи на млада жена. Много добре запазена.

- Опитай се да познаеш възрастта от пръв поглед. Какви са предположенията ти?

- Това е от Западен Мериланд, нали? Близо до течащ поток. Не обичам да правя предположения. Ти имаш образци от почвата, както и стратиграфския* доклад?

* Метод за определяне на възрастта чрез изследване на последователността в напластяването на седиментните скали. - Б. пр.

- Хайде, русокоске, опитай се да познаеш. Обзаложи се!

- Дяволите да те вземат! - Веждите й се събраха, когато обърна торбичката в ръката си. Искаше да докосне костта с пръсти. Кракът й несъзнателно започна да потропва по пода, отмервайки напрегнатата й мисъл. - Не знам каква е почвата. По визуална преценка, при липса на изследване, бих казала от триста до петстотин години назад. Би могла да бъде и по-стара. Зависи от наносните отлагания, както и от течението на потока.

Тя обърна още веднъж костта и инстинктът й се пробуди.

- По тези земи се е вихрила Гражданската война, нали? Костта е отпреди нея. Не е на някой войн размирник.

- Предхожда Гражданската война - съгласи се Лео. - Защото е на пет хиляди години.

Когато Коли вдигна глава. Той се хилеше като лунатик.

- Радио-въглеродният анализ го показа - рече и й подаде една папка.

Тя прегледа страниците, като забеляза, че Лео бе направил тестовете два пъти, вземайки три различни образци от мястото.

Когато го погледна отново, на лицето й бе изписана същата маниакална усмивка като неговата.

- Умирам за един хотдог - беше единственото, което успя да каже.

2.

На път за Удсбъроу тя се изгуби. Лео й даде инструкции, но когато разучи картата, Коли реши, че има и по-пряк път и тръгна по него. Би трябвало да е по-пряк. Всеки разумен и логичен човек би видял, че е такъв - което, по нейното скромно мнение, би трябвало да е целта на картографа.

Между нея и картографите съществуваше дългогодишна кръвна вражда.

Коли не се ядоса за това, че се загуби. Все щеше да намери пътя, в края на краищата. А и отклонението й даде възможност да се запознае с областта и терена.

Неравни насечени хълмове, покрити с избуяла сочна зеленина, се преливаха плавно в обширни ливади и ниви, по които насажденията бяха подредени като строена армия войници. Светлосиви скали и камънаци стърчаха срез зеленината като старчески ръце с оголени кости.

Това сравнение я накара да се замисли за някогашните земеделци, които са разравяли пръстта с примитивните си оръдия на труда, сечейки, дълбаейки и разбивайки тази камениста земя, за да отгледат хляба си. И да направят място за себе си.

Човекът, който днес караше своя трактор по тези нивя, им дължеше много. Той сигурно не се сещаше за това, докато ореше, садеше и жънеше. Така че тя и колегите й трябваше да мислят и заради него.

Земята беше хубава, благодатна за работа, реши Коли, докато се оглеждаше.

По-високите хълмове бяха залесени с гори, които се изкачваха по стръмното и се опитваха да стигнат небето с върховете си, направено сякаш от синьо стъкло. Планинските върхове неочаквано се снижаваха в долина, а тя се извисяваше в хребет - и това придаваше на земята плът и живот.

Слънцето блестеше над високите до средата на бедрото й посеви и полагаше върху зеленото тънък пласт златно, а по поляните безгрижно играеха млади дорести кончета. Старите къщи бяха иззидани от тукашен камък, а по-новите - от техните съвременни заместители от железобетон и тухли. Издигаха се на възвишения или на равни места, разделени от обширни празни пространства.

Зад телените или оградени с парапет огради лениво пристъпяха или се излежаваха крави.

Нивите отстъпваха място на гори, чиято плътна сянка от стари дървета бе изплетена от храсти и дива мимоза. Зад тях се надигаха урвести хълмове, осеяни с камъни и скали. Пътят следваше змиевидната снага на реката, а над него дърветата с опитваха да го превърнат в сенчест тунел, който от едната страна граничеше с каньона на водата, а от другата се опираше в стена от варовик и гранит.

Коли кара десет минути, без да срещне нито една кола.

Забеляза повече къщи сред дърветата, и други, които бяха толкова близо до пътя, че си представи как ако някой излезеше на прага, би могла да протегне ръката си и да стисне неговата.

Имаше много градини, целите преливащи от ярки летни цветя. Истинска вакханалия от цветове - тежки чернооки невени и тигрови лилии.

Видя една змия, дебела колкото китката й, да се плъзга по черната повърхност на асфалта. След това зърна котка с цвят на оранжева тиква, да се промъква сред храстите по ръба на пътя.

Като си тропаше по волана в такт с ритъма на групата на Дейв Матю, тя се замисли за изхода от евентуалната среща между котката и влечугото. И заложи на котката.

Направи завой и видя една жена, която стоеше встрани от пътя, да изважда пощата си от потъмняла, сива пощенска кутия. Макар че почти не погледна към колата, жената вдигна ръка, което Коли прие като разсеян привичен поздрав.

Тя отговори на този приятелски жест на внимание и продължи да си пее заедно с Дейв, следвайки пътя, нашарен със слънчеви петна и сенки. Когато отново излезе на открито, видя пред себе си ниви, крайпътен мотел, безразборно пръснати къщи и планини, издигащи се на хоризонта.

Къщите ставаха все повече, като за сметка на броя намаляваха по размер, докато се приближаваше към градчето Удсбъроу.

Коли намали скоростта, спря на първия от двата светофара и със задоволство отбеляза, че едно от заведенията на главната улица и "Маунтин Лаурел" е пицария. На отсрещния ъгъл имаше магазин за спиртни напитки.

Не е зле да го запомня, помисли си тя и потегли, когато светна зелено.

Следвайки указанията на Лео, направи завой по главната и се отправи на запад.

Постройките покрай пътя макар и стари, бяха спретнати. Тухлени, дървени или каменни, те се гушеха една в друга, като предните им фасади бяха украсени или със сенчести веранди, или със слънчеви стълбища. Уличните лампи бяха в старовремски стил, а тротоарите тухлени. Саксии с цветя висяха от стрехите, по стълбове и огради.

На много места се развяваха знамена. Американското знаме, както и други ярки декоративни флагове, които хората обичат да окачват, за да ознаменуват разни събития или празници.

Пешеходците по улиците бяха също толкова редки и случайни, колкото и превозните средства. Но това си бе съвсем в реда на нещата - главната улица на един малък град в Америка.

Коли зърна кафене, железарски магазин, малка библиотека и още по-малка книжарница, няколко църкви, няколко банки, както и доста занаятчийски работилнички, които рекламираха услугите си с дискретни табели.

Когато спря на втория светофар, осъзна, че е стигнала до западния край на града.

Направи десен завой и продължи по пътя, следвайки извивките му. Дърветата отново се заредиха покрай пътя и сплетоха клони над главата й. Бяха дебели, сенчести и някак тайнствени.

Пътят започна да се изкачва и планината зае цялото й полезрение. Накрая стигна там, закъдето се бе запътила.

Спря колата до табела с надпис

Къщи в Антиетам Крийк

Строител "Долан и синове"

Взе камерата и преметна през рамо малка раница. Слезе от колата и първо се огледа, обхващайки терена с поглед.

Беше обширно ниско място, а от вида на пръстта, останала след изкопните работи, личеше, че е доста блатисто. Дървета - стари дъбове, извисяващи се като кули тополи и развяващи клоните си акации, се виждаха и на запад, и на юг и следваха течението на потока, сякаш го пазеха от нежелани пришълци.

Част от мястото бе оградено с въже и там потокът се разширяваше като малко езерце.

На схемата, която Лео й бе начертал, това езерце бе означено с наименованието "Гьолът на Саймън".

Коли се зачуди кой ли е този Саймън и защо езерото е било наречено на негово име.

От другата страна на пътя се простираха земеделски земи, ниви, няколко занемарени селскостопански сгради, стара каменна къща и грозни машини.

Видя голямо кафяво куче, излегнало се на сянка. Когато забеляза, че го гледа, то се размърда и заудря с опашката си в прахта.

- Не, не ставай - подвикна му приятелски тя. - Прекалено горещо е за добри обноски.

Въздухът трептеше в лятната тишина, в маранята жужаха насекоми. Наоколо не се виждаше жива душа.

Коли вдигна камерата си и снима. Тъкмо щеше да прескочи оградата, когато дочу звука от приближаваща се кола в безлюдното мъртвило.

Беше джип с четири предавки. Една от малките, спретнати и по мнението на Коли, доста женски коли, които успешно заместваха бусовете в предградията. Тази бе крещящочервена и толкова излъскана все едно току-що излизаше от автомобилен салон.

Жената, която грациозно слезе от него, изглеждаше по същия начин. Женствена, ослепителна и перфектна като манекенка.

Със своята лъскава руса коса, светли панталони и блуза в жълто, приличаше на слънчев лъч.

- Доктор Дънбрук? - попита Лана със своята изпитана професионална усмивка.

- Точно така. А вие сте Кемпбъл?

- Да, Лана Кемпбъл - Протегна ръка и стисна тази на Коли доста ентусиазирано. - Радвам се да се запознаем. Съжалявам, че закъснях за срещата. Малка засечка с детегледачката.

- Няма проблеми. Аз току-що пристигнах.

- Много сме развълнувани, че някой с вашата репутация и опит проявява интерес към нашето скромно градче. Никога... - млъкна тя за момент, но когато видя как веждите на Коли изненадано се вдигнаха, продължи: - ... не бях чувала името ви, преди да се случи това тук. Не познавам и никой във вашата област, но никога не е късно човек да научи нещо ново, а и да се запознае с нови хора. - Лана погледна към разораната площ. - Когато чухме, че намерените тук кости са на толкова стари...

- Под "ние" имате предвид защитната организация, която представлявате, нали?

- Да. В тази част на страната има много места от историческа важност. Гражданската война, Революцията, коренните жители. - Тя отметна кичур от челото си и Коли забеляза, че на пръста й нещо проблесна. Беше венчална халка. - Историческото дружество, както и много жители на Удсбъроу и околностите се обединиха и протестираха срещу новото строителство. Потенциалните проблеми, които ще възникнат след построяването на нови двадесет и пет-тридесет къщи, около петдесет коли в повече и петдесет деца в местното училище...

Коли вдигна ръка, за да я спре.

- Моля, спрете. Вашата градска политика не е моя работа. Аз съм тук, за да направя предварителен оглед на мястото. С разрешението на господин Долан - добави тя. - До този момент той е така любезен да ни сътрудничи.

- Няма да е задълго. - Лана сви устни. - Долан иска да завърши строежа. Вече е вложил доста пари. И освен това има сключени договори за три от къщите.

- Това също не е мой проблем. Но ще стане негов, ако се опита да блокира разкопките. - Коли пъргаво прескочи оградата и погледна назад. - Може би ще е по-добре да изчакате там. Доста е кално. Ще си изцапате обувките.

Лана се поколеба, сетне въздъхна и като прежали любимите си сандали, прескочи на свой ред оградата.

- Можете ли да ми разкажете повече за процеса? Какво смятате да правите?

- Ще разгледам, ще направя снимки и ще взема образци. Отново с позволението и разрешението на собственика на земята. - Тя хвърли един поглед към Лана. - Знае ли Долан, че сте тук?

- Не. Няма да му хареса. - Като си избираше път сред купчините пръст, Лана се опитваше да не изостава от енергичната крачка на Коли. - Вие сте датирали възрастта на костите, нали?

- Да. Господи, колко хора са се мотали тук? Погледнете тези боклуци! - Ядосана, Коли се наведе, за да вдигне празна кутия от цигари. Смачка я и я пъхна в джоба си.

Когато стигна по-близо до езерцето, ботушът й пропадна в меката почва.

- Водите на потока - каза тя все едно на себе си. - са прииждали и са наводнявали мястото хиляди години. Отмивали са пръстта, слой подир слой.

Наведе се и се загледа в калната дупка. Отпечатъците от крака, утъпкали почвата, я накараха да поклати глава.

- Сякаш е туристически обект.

Направи снимки, след което разсеяно подаде камерата на Лана.

- Ще трябва да взема проби с лопата, за да извършим стратиграфия...

- Това означава изследване на отложените слоеве седиментни скали. Така пише - добави с усмивка Лана.

- Браво на вас. Всъщност защо да не видим какво има ей там! - Коли извади малка ръчна лопатка от раницата си и се плъзна надолу в еднометровата дупка.

Започна да копае бавно и методично, докато Лана стоеше горе, пазейки се от комарите и чудейки се какво да прави.

Тя очакваше по-възрастна жена. Някоя, която е вряла и кипяла в професията и е пълна с истории. Човек, който да й предложи неограничена подкрепа. А то какво се оказа? Имаше насреща си млада, привлекателна жена, която очевидно бе незаинтересована и дори цинично настроена към проблемите на градчето и водещата се конкретна битка.

- Често ли намирате подобни находки? Искам да кажа благодарение на късмета.

- Да. Случайните открития са единият начин. Естествените природни причини - например земетресения - другият. Или пък чрез предварителни проучвания, снимки от въздуха, подземни проучвания. Има много научни подходи за откриване на подобни находки. Но късметът си остава основното.

- Значи това не е нещо необикновено.

Коли престана да копае и погледна нагоре.

- Ако се надявате на събудите голям интерес, за да преустановите изкопните работи и да спрете строителството, начинът, по който е открито мястото, няма никакво значение. Колкото повече цивилизацията разширява периметъра си със строежа на нови градове, толкова по-често намираме останки от други цивилизации под тях.

- Но ако самото находище представлява значителен научен интерес, тогава ще можем да спрем строителството.

- Най-вероятно. - Коли продължи бавно и внимателно да копае.

- Имате ли намерение да доведете екип? От моя разговор с доктор Грийнбаум разбрах, че...

- За екип трябват пари, което изисква гаранции, за които пък е необходима писмена обосновка. Това е работа на Лео. В момента Долан плаща сметките за предварителните и лабораторните изследвания. - Тя дори не вдигна глава. - Нима смятате, че ще се бръкне за екип, оборудване, настаняване на екипа, командировъчни, дневни, заплати за лаборантите и за обикновените изкопчии?

- Не - въздъхна Лана. - Не смятам. Това не е в негов интерес. Ние имаме малко пари и се опитваме да съберем още.

- Току-що минах през градчето ви, госпожо Кемпбъл. Според мен едва ли ще успеете да съберете нещо по-съществено, освен за няколко студентчета с лопати и мотики.

Казаното накара Лана да смръщи вежди.

- Мислех си, че някой с вашата професия ще желае, дори ще гори от нетърпение да посвети времето и енергията си на нещо такова. Да работи упорито и всеотдайно и да го запази от унищожение.

- Не съм казала, че не е така. Подайте ми камерата, моля.

Неспособна да сдържи възмущението си и да остане спокойна, Лана приближи по-близо и почувства как сандалите й потъват в пръстта.

- Всичко, за което ви моля, е... О, господи? Това друга кост ли е? Това не е ли...

- Бедрена кост на възрастен индивид - отвърна Коли и в гласа й не се промъкна ни най-слаба нотка от радостната възбуда, която кипеше в кръвта й. Тя взе камерата и направи няколко снимки под различни ъгли.

- Ще я вземете ли в лабораторията?

- Не. Ще остане тук. Извадих я от влажната почва, така че ще изсъхне. Трябва ми подходящ контейнер, преди да я изкопая и преместя. Но ще взема ето това. - Коли внимателно отстрани един плосък остър камък от влажната стена. - Подайте ми ръка да изляза.

Леко намусена, Лана се наведе и сграбчи калната ръка на Коли.

- Какво е то?

- Каменен връх на копие. - Тя отново се наведе, извади от раницата си торбичка и запечата камъка в нея, като сложи етикет. - Допреди няколко дни не знаех много за тази област. Все още не знам нищо за геологичната история. Но ще се осведомя. - Тя избърса ръце в крачолите на джинсите си и се изправи. - Риолит. Среща се изключително често по тези хълмове. А това... - Тя превъртя в ръката си запечатания в торбичка камък. - Това също ми прилича на риолит. Може би тук е имало селище от неолита. Може би е било повече от временен лагер. Хората в този район са започнали да се установяват на едно място, да сеят, да опитомяват животни. - Ако беше сама, щеше да затвори очи и да ги види. - Те не са били такива номади, за каквито винаги сме ги мислели. Онова, което мога да ви кажа, госпожо Кемпбъл, от моето бегло изследване тук е, че сте попаднали на нещо много интересно.

- Достатъчно интересно, за да се сформира екип, да се започнат разкопки и да се дадат гаранции?

- Ами да. - Зад стъклата на очилата си с цвят на чай Коли внимателно огледа полето. Във въображението си вече започваше да разчертава мястото: - Никой няма да копае основи за къщи, докато не му дойде времето. Имате ли местна медия?

В очите на Лана заблестяха пламъчета.

- Малък вестник, който излиза всяка седмица в Удсбъроу. И ежедневник в Хагерстаун. Там има и филиал на телевизионната мрежа. Те вече отразиха събитието.

- Добре. Ние ще им дадем още информация, след което ще атакуваме националните медии. - Коли огледа лицето на Лана, докато прибираше торбичката с камъка в чантата си. Хубава като слънчев лъч, помисли си тя. И също толкова умна. - Обзалагам се, че ще изглеждате отлично на телевизионния екран.

- Съгласна съм - усмихна се Лана. - А вие?

- Аз съм направо убиец. - Коли още веднъж огледа мястото и започна мислено да прави план на разкопките. - Долан още не го знае, но неговият строеж е започнал преди пет хиляди години.

- Той ще се бори с вас.

- И ще загуби, госпожо Кемпбъл.

Лана подаде отново ръката си и каза:

- Казвайте ми Лана. Кога искате да говорите с пресата, докторе?

- Аз съм Коли. - Тя присви устни и се замисли. - Хайде първо да се свържа с Лео, после да си намеря място за спане. Как е онзи мотел извън града?

- Приличен.

- Била съм в много по-лоши от прилични. За начало ще свърши работа. Добре, искам да направя някои предварителни проучвания. Има ли телефон, на който мога да те намеря?

- Мобилният ми. - Лана извади визитна картичка и й я подаде. - Денем и нощем.

- Кога са вечерните новини?

- В пет и половина.

Коли погледна часовника си и пресметна.

- Ще имам достатъчно време. Ако успея да придвижа сама нещата, ще ти се обадя към три.

Тя тръгна обратно към колата си, но Лана я хвана за ръката.

- Ще се съгласиш ли да говориш на градска среща?

- Ще оставим това за Лео. Той се справя по-добре от мен с хората.

- Коли, това си е чист сексизъм.

- Сигурно. - Тя се подпря за миг на оградата. - Мъжете са свине и всяка тяхна мисъл и действие са продиктувани от пениса им.

- Това се подразбира и без думи, но онова, което имам предвид в този случай, е, че хората ще бъдат много повече заинтригувани и заинтересувани от млада, хубава археоложка, отколкото от учен на средна възраст, който не излиза от лабораторията.

- Точно затова ще говоря по телевизията. - Коли се прехвърли през оградата. - И не бих подценявала въздействието на Лео. Когато той е правил разкопки, ние с теб все още сме ходили прави под масата. Той се отнася с неподправена страст към работата и това кара хората да се палят.

- Ще дойде ли от Балтимор?

Коли погледна назад към мястото. Хубава равна земя, живописен поток и блещукащо езерце. Зелена, тайнствена гора. Да, можеше да разбере защо хората искаха да постоят къщите си тук, заобиколени от дърветата и водата.

Тя подозираше, че го бяха правили и преди. Преди хиляди години.

Но този път, изглежда, щеше да се наложи да се огледат за някое друго място.

- Направо няма да можеш да го удържиш. Значи до три - повтори тя и се метна на роувъра. Извади телефона си и набра номера на Лео в движение.

- Лео! - Премести слушалката така, че да включи климатика. - Натъкнахме се на златна мина.

- Това ли е научната ти оценка?

- Копнах два пъти в земята и извадих бедрена кост и каменен връх на стрела или копие. Сами паднаха в ръцете ми. И това в някаква дупка, изкопана от тежки машини, докато наоколо е гъмжало от хора. Трябва ни охрана, екип, оборудване, при това възможно най-бързо.

- Вече съм дръпнал конците за средства. Ще ти изпратя студенти от университета в Мериланд.

- Бакалаври или магистри?

- Все още го обсъждаме. Университетът иска пръв да изследва някои от находките. А аз вече проведох няколко бързи разговора с природоисторическия музей. Слуховете се разпространяват бързо, русокоске, но ми трябват повече от няколко кокала и парче от каменно острие, за да поддържам огъня.

- Ще ги имаш. Това е селище, Лео! Предчувствам го. А състоянието на почвата? Господи, не може да искаме нищо по-добро. Но вероятно ще си имаме неприятности с този Долан. Адвокатката доста ясно ми го подсказа. Градчето е малко и политиката в подобни места ти е ясна. Ще ни трябват силни аргументи, за да спечелим сътрудничеството му. Кемпбъл иска да организира градска среща.

Коли погледна замислено към пицарията, докато завиваше покрай нея, и се отправи към мотела извън града.

- Ти ще говориш на нея.

- Кога?

- Колкото по-скоро, толкова по-добре. Искам да дам интервю за местната телевизионна мрежа днес следобед.

- Рано е за медийни изяви, Коли. Все още сме в подготвителен период. Сигурно не искаш да разпространиш новината, преди да сме начертали стратегия.

- Лео, вече е средата на лятото. Имаме само няколко месеца, преди да замразим обекта за зимата. Медийната изява ще притисне Долан. Иначе той няма да отстъпи и няма да ни позволи да работим. Само чака удобен момент да откаже да субсидира разкопките и да възобнови строителните работи. Изобщо се държи като алчен задник, който няма отношение, нито уважение към науката и историята.

Тя зави към паркинга на мотела, спря колата, премести телефона на другото си ухо и взе багажа си.

- Но няма кой знае какво още да кажеш по телевизията.

- Мога да направя така, че малкото да изглежда много - отговори Коли, докато слизаше от роувъра. Сетне мина отзад и извади пътната си чанта. Прехвърли я през рамо и измъкна калъф на виолончелото.

- Повярвай ми и събери екип. Ще пусна студентите да копаят и ще преценя за какво стават.

Тя отвори вратата на фоайето и се насочи към рецепцията.

- Трябва ми стая. Най-голямото легло, което имате, на най-тихото място. Доведи ми Роузи - продължи да говори в телефонната слушалка тя. - И Ник Лонг, ако е свободен. - Измъкна кредитната си карта и я остави на плота. - Може да ми станат съквартиранти в мотела извън градчето. В момента се настанявам в него.

- Какъв мотел? Как се казва?

- О, по дяволите! Не знам. Как се нарича това място? - попита тя жената на рецепцията.

- Хъмингбърд*.

- Сериозно? Не се шегувате, нали? Много сладко звучи. "Хъмингбърд" на шосе 35, Мериланд. Достави ми ръце, очи и здрави гърбини, Лео. Имам намерение още утре сутрин да започна да събирам образци. Ще ти се обадя пак.

Тя прекъсна разговора и пъхна телефона в джоба си.

- Имате ли обслужване по стаите? - попита Коли жената на рецепцията, която приличаше на дребна стара кукла и миришеше силно на лавандула.

- Не, скъпа. Но ресторантът ни е отворен от шест сутринта до десет вечерта всеки ден без почивка. Най-добрата закуска, която можете да получите извън кухнята на собствената си майка.

- Ако познавахте майка ми - рече Коли кикотейки се, - щяхте да знаете, че не ми казвате нищо. Смятате ли, че ще се намери сервитьорка или пиколо, което би желало да спечели допълнителна десетачка, като ми донесе един бургер, пържени картофки и диетична пепси-кола в стаята? Ще се задоволя с бургер, защото имам работа, която не търпи отлагане.

- Тази десетачка може да е от полза на моята внучка. Ще се погрижа за поръчката ви. - Жената взе десетдоларовата банкнота и подаде на Коли ключ, прикрепен към огромно червено картонче. - Настаних ви отзад, стая шест-нула-три. Има кралско легло и пълна тишина. Вероятно ще трябва да почакате около половин час за хамбургера.

- Много благодаря.

- Госпожице... - Жената погледна подписа, който бе положила в картата за регистрация. - ... Дънбок.

- Дънбрук.

- Дънбрук. Музикантка ли сте?

- Не. Копая в пръстта, за да живея. А свиря на това - тя вдигна големия калъф на виолончелото си, - за релаксация. Кажете на внучката си да не забрави да сложи кетчуп.

В четири следобед, преоблечена в чисти панталони с цвят на зелени маслини и кафеникава риза, със свежо измита и прибрана на спретната опашка коса, Коли отново отиде до мястото на разкопките.

Написа бележките си в мотела, след което изпрати на Лео едно копие по електронната поща. По пътя спря в пощата, за да му пусне непроявения филм с експресна пратка.

Беше си сложила малки сребърни обици, чийто дизайн наподобяваше келтска изработка, и прекара десет много напрегнати минути, за да се гримира.

Телевизионният екип вече се бе приготвил за предаване извън студиото. Коли забеляза и Лана Кемпбъл, която стискаше ръката на малко къдрокосо момче със заздравяваща рана на коляното, изцапана брадичка и ангелско личице, което несъмнено предвещаваше неприятности.

Долан, облечен с неизменната си синя риза и червени тиранти, стоеше точно зад табелата с логото на неговата строителна организация и говореше с някаква жена, за която Коли предположи, че е репортер.

Предположи също, че това е Роланд Долан, защото той не изглеждаше никак щастлив.

В мига, в който я зърна, прекъсна разговора си и се втурна към нея.

- Вие ли сте Дънбрук?

- Да, доктор Коли Дънбрук. - Тя му се усмихна със стоватова усмивка. От опит знаеше, че някои мъже се разтапяха, когато използваше пълния волтаж на усмивката си. Долан обаче или не бе от тях, или бе имунизиран.

- Какво, по дяволите, става тук? - Той насочи пръст към гърдите й, но за негово щастие не посмя да ги докосне.

- Местният телевизионен канал ме помоли да дам интервю. А аз винаги се опитвам да откликвам на подобни молби. Господин Долан - все още усмихвайки се, Коли докосна ръката му, сякаш бяха съучастници, - вие сте голям късметлия. Археологическите и антропологически дружества никога няма да забравят името ви. Те ще четат лекции, а поколенията ще учат за този парцел земя. Имам копие на предварителния си доклад тук. - Тя извади една папка. - Ще бъда щастлива да ви обясня, ако не разбирате нещо. Зная, че някои от нещата са доста специфични. Представителите на националния исторически музей към Смитсъновия институт свързаха ли се вече с вас?

- Какво? - Той гледаше изписаните листове, които тя пъхна в ръката му, все едно че държеше жива змия. - Какво?

- Просто искам да ви стисна ръката. - Коли хвана ръката му и я раздруса. - И да ви благодаря за вашето участие в това невероятно откритие.

- Вижте какво...

- Ще ми бъде приятно да поканя вас, съпругата ви и семейството ви на вечеря при първа възможност. - Тя запази усмивката си и дори я подсили с няколко кокетни премигвания с мигли. - Но се страхувам, че ще бъда много заета през следващите няколко седмици. Ще ме извините ли? - Коли драматично притисна сърцето си с ръка. - Говоренето пред камера винаги малко ме изнервя. - Придружи лъжата си с лек, придиханен смях. - Ако имате някакви въпроси, независимо дали са относно доклада или относно онова, което следва да правим, моля, не се стеснявайте и питайте. Мен или доктор Грийнбаум. Аз ще бъда повечето време тук, на мястото. Няма да ви е трудно да ме намерите.

Долан отново започна да се зачервява, сякаш щеше да експлодира всеки момент, но Коли го остави и забърза към телевизионния екип, за да им се представи.

- Браво - промърмори Лана. - Много ловко го изигра.

- Благодаря. - Тя се наведе и погледна отблизо малкото момче. - Здрасти. И ти ли си репортер?

- Не. - То се разсмя и зелените му като горски мъх очи заблестяха. - Ти ще говориш по телевизията, нали? Мама каза, че може да гледам.

- Тайлър, това е доктор Дънбрук. Тя е учен, който изследва стари, много стари неща.

- Кокали и боклуци - заяви многознайкото Тайлър. - Като Индиана Джоунс. А защо нямаш камшик като него?

- Забравих го в мотела.

- Аха. А виждала ли си динозавър?

Коли реши, че момчето е смесило гледаните филми и му намигна.

- Със сигурност. Кости от динозавър. Но те не са по моята специалност. Аз си падам повече по човешките кости. - Тя го хвана за рамото и леко го стисна. - Обзалагам се, че твоите са много здрави. Кажи на мама да те доведе някой път и ще ти позволя да копаеш. Може би ще намериш нещо интересно.

- Наистина ли? Мога да дойда? Ама сериозно? - Обзето от неописуема възбуда, момчето започна да танцува наоколо, като задърпа Лана за ръката. - Чу ли, мамо? Моля те!

- Щом доктор Дънбрук позволява. Много мило от твоя страна, благодаря - рече тя на Коли.

- Обичам децата - отвърна Коли и се изправи. - Те все още не са се научили как да затриват възможностите. Отивам да свърша с тази работа. - Тя прокара ръка по слънчевата коса на момчето. - Ще се видим по-късно, Тай-Рекс.

Сюзан Кълън експериментираше нова рецепта. Кухнята й бе разпределена на равни части като научна лаборатория и домашно пристанище. Някога, преди години, тя месеше тесто, защото й доставяше удоволствие и защото беше нещо, което всяка домакиня трябва да прави. Често се смееше на предложенията да отвори своя собствена пекарна.

Сюзан смяташе себе си за съпруга, после за майка, но не и за бизнесдама. Никога не бе имала амбиции за кариeра извън дома си.

Сетне бъркаше тестото и го печеше, за да избяга от болката. За да накара мозъка си да бъде зает с нещо друго, вместо с вината, скръбта и сълзите, които напираха отвътре.

Зарови се и се погреба в брашното, яйцата, маслото и тестото. И откри, че тази терапия бе много по-ефикасна от всички молби, молитви, съвети и публични изяви.

Докато животът, бракът и целият й свят продължаваха да се сгромолясват, бъркането и печенето си оставаха постоянна величина. Неочаквано й се прииска нещо повече. Нуждаеше се от нещо повече.

"Кухнята на Сюзан" се роди в обикновената стая на малката спретната къща на един хвърлей място от къщата, където бе родена и израснала. Първо продаваше на местния пазар, като сама правеше всичко - пазаруваше продуктите, планираше, месеше, бъркаше, печеше, пакетираше и разнасяше сладкишите. Съвсем сама.

След пет години поръчките станаха толкова много, че трябваше да наеме помощници и да купи микробус, за да разнася продуктите из целия окръг.

След десет години стана национално известна.

И макар че повече нито месеше, нито разбиваше смесите сама, а пакетирането, дистрибуцията и рекламата се вършеха от стотици ръце в нейното предприятие, Сюзан все още обичаше да прекарва времето в собствената си кухня, опитвайки и създавайки нови рецепти.

Сега живееше в голяма къща, сгушена в подножието на хълма, оградена и пазена от хорските очи с гора. Живееше тук сама.

Кухнята й беше огромна и слънчева, с цели метри гладки сини плотове, четири професионални печки, няколко фурни и два педантично подредени килера. Голяма сводеста врата водеше към вътрешен двор, покрит с плочи и няколко градински къта, където Сюзан си почиваше, когато се нуждаеше от свеж въздух. Близо до прозореца имаше уютен диван и няколко стола, на които можеше да отдъхне, както и компютър, на който можеше да запише рецепта или да провери за някоя вече съхранена във файловете такава.

Стаята беше най-голямата в цялата къща и тя спокойно и щастливо можеше да прекара цял ден тук, без да излиза.

Беше на петдесет и две години и бе много богата. Можеше да живее където си иска по света и да прави каквото си пожелае. Но тя желаеше да бърка, да меси и да живее на мястото, където се бе родила.

Макар че бе избрала телевизор с екран, голям колкото стена, повече заради забавните предавания, отколкото заради музика, Сюзан си тананикаше, докато бъркаше яйцата и сметаната в купата.

Когато чу, че започват новините в пет и половина, тя спря работа, за да си налее чаша вино. След това опита от сместа, която бе разбъркала, затвори очи и остави вкусовите рецептори на езика й да се задействат.

Добави малко ванилия. Разбърка, опита и одобри. И отбеляза добавката в бележника си.

В този момент чу, че по телевизията споменават Удсбъроу и като взе виното си, се обърна, за да види за какво става дума.

Зърна главната улица и се усмихна, когато видя магазина на баща си. Сетне показаха хълмовете и нивите извън града, докато репортерът говореше за историческите общности. Заинтересувана и почти сигурна, че предаването ще е посветено на неотдавнашните находки близо до Антиетам Крийк, Сюзан се приближи към телевизора. И кимна, защото знаеше колко доволен ще бъде баща й заради това, че репортерът говореше за важността на находките, за фурора, който те са предизвикали в света на науката и за възможните нови находки, които можело да бъдат изровени тук.

Тя отпи и реши да се обади на баща си веднага след като свърши предаването, след което с половин ухо чу как обявиха името на доктор Коли Дънбрук.

Когато лицето на Коли зае целия екран, Сюзан премигна и замръзна на място. Почувства в гърлото си изгаряща топка, след което инстинктивно пристъпи по-близо към екрана.

Сърцето й заби учестено и болезнено. Блъскаше се в ребрата й като птиче, затворено в клетка, докато гледаше тъмнокехлибарените очи под правите вежди на младата жена от екрана. Заля я гореща вълна, по кожата й избиха капчици пот, стана й топло, после студено, а дишането й се накъса и учести ритъм.

Сюзан поклати глава. Всичко в нея звънтеше и жужеше, сякаш бе погълнала кошер пчели. Не чуваше нищо. Само гледаше напълно шокирана широката уста с леко извити крайчета.

А когато тази уста се усмихна и на лицето се появиха три трапчинки, чашата в ръцете на Сюзан се изплъзна от треперещите й пръсти и се разби с трясък в краката й.