Острият кинжал

ОСТРИЯТ КИНЖАЛ

Филип Пулман

1.

КОТКАТА И ГАБЪРИТЕ

Уил потегли майка си за ръката.

- Хайде, хайде!...

Жената се дръпна. Още я беше страх. Уил огледа тънещата в здрач тясна уличка с двете редици къщи, всяка с миниатюрна градинка отпред, оградена с жив плет. Слънцето пламтеше в прозорците от едната страна, а от другата всичко беше обвито в полумрак. Нямаше много време. Скоро хората щяха да станат от масите и наоколо щяха да се появят други деца, които щяха да ги видят и после да приказват. Да се чака беше опасно, но не му оставаше друго, освен да се опита да я убеди. Както обикновено.

- Хайде, мамо, да идем да видим госпожа Купър. Виж, почти стигнахме.

- Госпожа Купър? - повтори тя със съмнение.

Момчето обаче вече натискаше звънеца. Трябваше да остави чантата, за да звънне, защото с другата ръка все още държеше майка си за китката. Да те видят как на дванайсет продължаваш да се държиш за ръката на майка си, никак не беше приятно, но той знаеше какво ще се случи, ако я пуснеше.

Вратата се отвори и на прага се появи възрастната учителка по пиано, а заедно с нея и познатият мирис на лавандулова вода.

- Кого виждам? Наистина ли си ти, Уилям? Не си идвал повече от година. Какво искаш, миличък?

- Мога ли да вляза? Заедно с мама? - решително попита момчето.

Госпожа Купър погледна жената с разрошена коса и разсеяна усмивка, после момчето с неговия настойчив и тревожен поглед, стиснатите устни и издадена долна челюст. Едва тогава й направи впечатление, че госпожа Пари, майката на Уил, е гримирала само едното си око. Нито тя, нито Уил го бяха забелязали. Нещо тук не беше наред.

- Ами... - промърмори тя и се отдръпна, за да могат да влязат в тясното антре.

Уил се озърна внимателно, преди да затвори вратата. Госпожа Купър забеляза колко здраво стискаше майката ръката му и колко грижовно момчето я въведе в хола, където беше пианото (естествено, това беше единствената стая, която познаваше). Усети леката миризма от дрехите на госпожа Пари, сякаш бяха стояли прекалено дълго в пералнята, преди да ги извадят. Забеляза колко много си приличат майката и синът, седнали на дивана - и двамата имаха очи и прави черни вежди.

- Какво има, Уилям? - попита възрастната жена. - Случило ли се е нещо?

- Майка ми има нужда да се приюти някъде за няколко дни - отвърна момчето. - Точно сега е много трудно някой да я наглежда у дома. Не казвам, че е болна. Просто е объркана и неспокойна. Няма да е никак трудно. Просто й е необходим някой, който да е добър с нея, и си помислих, че вие може би ще се съгласите.

Жената гледаше сина си с безизразен поглед, сякаш не разбираше какво говори. Госпожа Купър забеляза на бузата й синина. Уил не сваляше очи от учителката и в погледа му се четеше отчаяние.

- Няма да има никакви разходи - продължи той. - Донесъл съм няколко пакета с храна. Сигурен съм, че ще е достатъчно. Вие също можете да си вземете. Тя няма да има нищо против.

- Но... Не знам дали е редно... Сигурен ли си, че няма нужда от лекар?

- Не! Нищо й няма.

- Но не може да няма някой, който... Искам да кажа, все имате някакви съседи или роднини...

- Нямаме роднини. Само двамата сме. А съседите са прекалено заети.

- А социалните служби? Не че искам да се отърва от теб, миличък, но...

- Не, не! Просто й трябва малко помощ. Аз няма да мога да се грижа за нея известно време, но няма да е задълго. Мисля... Имам да свърша някои неща. Но скоро ще се върна и ще я отведа у дома, обещавам. Няма да ви притесняваме дълго.

Майката гледаше сина си с такова доверие, а момчето се обърна към нея и й се усмихна окуражаващо с такава обич, че на госпожа Купър не й даде сърце да откаже.

- Е, добре - обърна се тя към госпожа Пари. - За ден-два няма проблем. Можете да спите в стаята на дъщеря ми, миличка. Тя е в Австралия и стаята е свободна.

- Благодаря.

Уил се изправи, сякаш нямаше търпение по-скоро да си тръгне.

- А ти къде отиваш? - попита госпожа Купър.

- При един приятел. Ще се обаждам винаги когато е възможно. Знам телефонния ви номер. Всичко ще е наред, ще видите.

Майка му го гледаше недоумяващо. Уил се наведе и я целуна непохватно.

- Не се тревожи, госпожа Купър ще се грижи за теб по-добре от мен, честна дума. Утре ще ти се обадя по телефона и ще си поговорим.

Двамата се прегърнаха. Уил я целуна още веднъж и нежно се освободи от прегръдките й, после се запъти към вратата. По предателския блясък в очите му госпожа Купър разбра, че е разстроен, но в последния миг момчето си спомни за добрите маниери и й протегна ръка.

- Довиждане и много ви благодаря.

- Уилям - каза учителката, - защо не ми кажеш какво има...

- Малко е сложно за обяснение - прекъсна я момчето, - но с нея няма да имате никакви проблеми, честна дума.

Работата съвсем не беше в това и двамата добре го знаеха. Но каквото и да беше, нямаше съмнение, че Уил е замесен в нещо. Възрастната жена си помисли, че никога не е виждала толкова изпълнено с решимост дете.

Уил се обърна. Мислите му вече бяха в празната къща.

Двамата с майка му живееха на едно разклонение на главния път, с десетина-дванайсет еднакви къщи, от които тяхната беше без съмнение най-запуснатата. Градинката отпред представляваше късче обрасла с бурени земя. Майката беше засадила няколко храстчета, но те скоро изсъхнаха и се спаружиха от жажда. Когато Уил се показа иззад ъгъла, изпод още живата хортензия се измъкна котката му Мокси и се протегна, после го поздрави с тихо мяукане и се отърка гальовно в краката му.

Той я вдигна и прошепна:

- Върнаха ли се, Мокси? Видя ли ги?

Къщата беше тиха. В последните лъчи на залеза се виждаше как някакъв мъж мие колата си на отсрещната страна на улицата, но той не обърна никакво внимание на Уил, който нямаше нищо против да остане незабелязан. Колкото по-малко привличаше вниманието, толкова по-добре.

Притиснал Мокси до гърдите си, той отключи вратата и бързо се шмугна вътре. Ослуша се внимателно и пусна котката на пода. Отникъде не долиташе нито звук - къщата беше празна.

Уил отвори кутия с котешка храна и я остави в кухнята. Кога ли щяха да се върнат онези? Никой не можеше да каже, затова трябваше да действа бързо. Момчето се качи на горния етаж и започна претърсването.

Търсеше изтъркан несесер от зелена кожа. Имаше неочаквано много места, където можеше да се пъхне вещ с такива размери, дори и в една обикновена съвременна къща. За да скриеш нещо, не са нужни двойни дъна и тайни ниши. Уил най-напред огледа спалнята на майка си, макар да се чувстваше неудобно, докато ровеше из чекмеджетата, в които тя държеше бельото си, после внимателно претърси останалите стаи на горния етаж, дори и своята собствена. Мокси дойде да го види какво прави, седна наблизо да му прави компания и започна да се мие.

Уил обаче не намери онова, което търсеше.

Вече се беше стъмнило и той усети, че е огладнял. Стопли си фасул и си препече малко хляб, седна край кухненската маса, като се питаше откъде е най-добре да започне претърсването на долния етаж.

Вече почти се беше нахранил, когато телефонът иззвъня.

Момчето застина. Сърцето му биеше до пръсване. Започна да брои. На двайсет и шестия звън телефонът замълча. Уил остави чинията в мивката и продължи претърсването.

Четири часа по-късно още не беше открил зеления несесер. Беше един и половина през нощта и краката му се подкосяваха от умора. Легна на леглото си с дрехите и мигновено заспа. Сънят му беше напрегнат и объркан, в него често се мяркаше уплашеното лице на майка му, толкова близо, че можеше да го докосне, ако протегне ръка.

Събуди се, както му се стори, почти веднага (макар да беше спал три часа) и в същия миг разбра две неща.

Първо, знаеше къде да търси несесера. И второ, мъжете бяха на долния етаж и отваряха вратата на кухнята.

Той вдигна Мокси, която сънено измяука, и тихо й изсъска да млъкне. Пусна крака на пода и си обу обувките, като се напрягаше с всяка своя клетка да чуе какво става долу. Оттам долитаха едва доловими звуци - шум на преместен стол, тих шепот, скърцане на дъска.

Уил се измъкна безшумно от стаята си и се приближи на пръсти до третата стая на горния етаж. Вътре мракът не беше съвсем непрогледен и в сивкавата светлина преди разсъмване той успя да различи очертанията на старата шевна машина. Само преди няколко часа беше преровил цялата стая, но беше забравил чекмеджето отстрани на машината, където майка му държеше кройките и конците.

Уил внимателно го опипа, като продължаваше да се ослушва. Онези сновяха на първия етаж и по едно време му се мярна отблясък през пролуката на вратата, вероятно от фенерче.

Напипа ключалката и я щракна. Както и предполагаше, онова, което търсеше, беше вътре.

А сега какво да прави?

Нищо, поне за момента. Момчето се спотаи в тъмното. Сърцето му биеше лудо, а слухът му дебнеше да долови всеки звук.

Онези двамата бяха в хола.

- Хайде! - прошепна единият. - Чувам млекаря да се приближава.

- Да, ама онова нещо го няма - отвърна другият. - Ще трябва да го потърсим на горния етаж.

- Давай тогава, не се мотай!

Нещо изскърца на горната площадка и Уил застана нащрек. Мъжът се движеше напълно безшумно, но скърцането го издаде, беше неочаквано. Настъпи кратка тишина. Тънкият лъч на фенерчето се плъзна по пода пред вратата. Уил го видя през пролуката.

После вратата се открехна едва-едва. Уил изчака, докато мъжът се изправи на прага, и в този миг изскочи от тъмното и се хвърли срещу неканения гостенин.

Никой от двамата не видя котката.

Мокси се беше измъкнала от спалнята и сега стоеше с навирена опашка точно зад мъжа, готова да се отърка в краката му. Той лесно можеше да се справи с Уил, защото беше опитен и силен, но котката беше застанала на пътя му и когато направи крачка назад, мъжът се спъна в нея, политна и полетя надолу по стълбите. Главата му с трясък се удари в холната масичка.

Уил чу зловещото пращене, но дори за миг не спря. Спусна се по парапета, прескочи тялото, което лежеше проснато в подножието на стълбата, грабна от масата опърпаната пазарска чанта и изскочи през предната врата, преди другият мъж да се е усетил.

Колкото и да беше уплашен, Уил за миг се зачуди защо онзи не вика след него и не го преследва. Скоро обаче щяха да го погнат с колите си и клетъчните си телефони. Не му оставаше нищо друго, освен да бяга.

Видя млекаря да свива в пресечката, а фаровете на електрическата му количка разпръскваха бледа светлина в предутринния здрач. Уил прескочи оградата на съседската градинка и продължи покрай къщата, после се озова във втора градинка, прекоси мокрите от росата лехи, прехвърли се през живия плет и се мушна сред ниските дървета и храсти между къщите и шосето. Там пропълзя под един храст и се сви на земята, като дишаше тежко. Беше много рано да излезе на шосето - трябваше да чака, докато започне движението.

Не му излизаше от ума зловещото пращене, когато главата на мъжа се удари в ръба на масата, неестествено изкривеният му врат и конвулсивното потръпване на крайниците. Човекът беше мъртъв. Беше го убил.

Не можеше да прогони тази картина от ума си, а трябваше. Имаше достатъчно неща, за които да мисли. Дали майка му наистина беше в безопасност? Щеше ли госпожа Купър да я издаде? Ами ако той не успееше да се върне, както беше обещал? Защото сега беше убил човек и за него нямаше връщане.

И Мокси. Кой щеше да храни Мокси? Дали Мокси щеше да се чуди къде са? Щеше ли да тръгне да ги търси?

С всяка минута все повече просветляваше. Имаше вече достатъчно светлина, за да погледне вещите в торбата - портмонето на майка му, последното писмо на адвоката, пътна карта на Южна Англия, няколко шоколадчета, паста за зъби, чисти чорапи и гащета. И зеленият несесер.

Всичко си беше на мястото. Всичко вървеше по план.

Освен това, че беше убил човек.

Уил за пръв път осъзна, че майка му не е като другите хора и че трябва да се грижи за нея, когато беше седемгодишен. Бяха в супермаркета и играеха една игра: имаха право да слагат нещо в количката само когато никой не ги гледаше. Уил се озърташе наоколо и прошепваше: "Хайде!", а тя грабваше от рафта кутия или пакет и тихо го поставяше в количката. Когато натовариха всички покупки, бяха в безопасност, защото бяха станали невидими.

Това беше хубава игра, която продължи дълго, защото беше събота сутрин и магазинът беше пълен, но те бяха много ловки и се бяха сработили добре. Вярваха си. Уил обичаше майка си и често й го казваше, а тя му отвръщаше със същото.

Когато стигнаха до касата, Уил беше приятно развълнуван и доволен, защото почти бяха спечелили играта. И когато майка му не можа да си намери портмонето, възприе това също като част от играта. Тя каза, че сигурно врагът й го е отмъкнал, но той вече беше уморен и гладен, а и мама не изглеждаше толкова щастлива, колкото дотогава. Тя наистина беше уплашена и двамата трябваше да върнат всичко обратно по рафтовете, но този път още по-внимателно, защото враговете можеха да ги проследят по номера на кредитната им карта - естествено, тя беше у тях, след като се бяха добрали до портмонето...

Уил все повече се плашеше. Разбра колко е била хитра майка му, че е превърнала тази истинска опасност в игра, та да не го тревожи. Сега, когато знаеше истината, трябваше да си дава вид, че не го е страх, за да я успокои.

Момчето продължи да се преструва, че всичко това е игра, за да не я тревожи със страха си, и двамата се прибраха у дома без покупки, но и без да ги проследят враговете. Е, после Уил намери портмонето на масичката в хола. В понеделник отидоха в банката и закриха сметката, сетне откриха нова на друго място, за да са сигурни. Така опасността беше ликвидирана.

Ала през последвалите няколко месеца Уил бавно и неохотно осъзна, че враговете, от които майка му се боеше, не са някъде около тях, а в главата й. Това не ги правеше по-малко истински, по-малко плашещи и опасни. Просто той трябваше да я пази още по-всеотдайно, отколкото досега. От онзи ден в супермаркета, когато осъзна, че трябва да се преструва, за да не плаши майка си, част от съзнанието му винаги беше будна, винаги нащрек за нейните тревоги. Уил я обичаше толкова много, че беше готов да умре, за да я защити.

Колкото до баща му, той беше изчезнал много преди първите спомени на момчето. Уил изгаряше от любопитство да научи повече за него и често тормозеше майка си с въпроси, на повечето от които тя не можеше да отговори.

- Той богат ли беше?

- Къде е отишъл?

- Защо си е тръгнал?

- Умрял ли е?

- Ще се върне ли?

- Как изглеждаше?

Последният въпрос беше единственият, на който тя можеше да даде отговор. Джон Пари бил хубав мъж, умен и храбър офицер от Военноморския флот, но напуснал армията, за да стане изследовател, и водел експедиции до отдалечени части на света. Уил я слушаше с трепет. Не можеше да има нищо по-вълнуващо от баща изследовател. Оттогава нататък той винаги имаше в игрите си един невидим другар - двамата с баща му си проправяха път през джунглата, взираха се в бурния океан от палубата на шхуната си, осветяваха с факли обитавана от прилепи пещера, за да разчетат тайнствените знаци по стените й... Те бяха най-добрите приятели, безброй пъти всеки от тях спасяваше живота на другия, смееха се и водеха дълги разговори край лагерния огън до късно през нощта.

Но колкото повече растеше, толкова повече момчето се чудеше. Защо нямаше никакви снимки на баща му от различни части на света - заобиколен от мъже със заскрежени бради и полярни шейни или край обвити с пълзящи растения руини в джунглата? Нищо ли не беше оцеляло от трофеите и чудноватите находки, които би трябвало да е донесъл у дома? В нито една книга ли нямаше нищо, писано за него?

Майка му не знаеше. Но каза нещо, което се загнезди здраво в ума му.

- Един ден ти ще тръгнеш по стъпките на баща си. И също ще бъдеш велик мъж. Ще наметнеш неговата мантия...

Уил не разбираше какво значи това, но усещаше смисъла му и се чувстваше горд и значим. Всичките му игри щяха да се превърнат в действителност. Баща му беше жив, изгубен някъде в пущинака, а той щеше да го спаси и да получи мантията му... Струваше си да водиш такъв труден живот, ако пред теб стои подобна велика цел.

Затова пазеше в тайна от всички тревогите на майка си. Понякога тя се успокояваше, съзнанието й се проясняваше и тогава момчето се стараеше да научи от нея как се пазарува и готви, как се чисти къщата, за да може да го прави вместо нея в периодите й на помрачение и страх. Научи се и как да се крие, как да бъде незабележим в училище, как да не привлича вниманието на съседите дори тогава, когато майка му биваше обзета от страх и умопомрачение и едва можеше да говори. Най-много се боеше, че службите ще разберат за състоянието й и ще я отведат, а него ще пратят при чужди хора. Можеше да понесе всяка трудност, но не и това. Защото имаше мигове, когато съзнанието й се проясняваше и тя отново беше весела, смееше се на страховете си и му благодареше, че така добре се грижи за нея. Тогава беше толкова любвеобилна и нежна, че не му трябваше по-добър приятел, и единственото му желание беше да живеят заедно така завинаги.

Но тогава дойдоха мъжете.

Не бяха полицаи, не бяха от социалните служби, не бяха и престъпници - поне така смяташе Уил. Те не пожелаха да му кажат какво искат, въпреки всичките му усилия да ги държи настрана, а настояваха да говорят с майка му. Точно тогава обаче тя беше в особено нестабилно състояние.

Но Уил подслушваше на вратата и чу, че питат за баща му. Сърцето му подскочи.

Мъжете искаха да знаят къде е отишъл Джон Пари и дали й е пращал нещо оттам, кога за последен път е получила вест от него и дали той се е свързвал с някакви чужди посолства. Уил чу, че майка му е разстроена, и не издържа - втурна се в стаята и им извика да се махат.

Видът му беше толкова свиреп, че никой от мъжете не се засмя, макар да беше толкова малък. Можеха лесно да го проснат на пода, да го вдигнат с една ръка, но той беше забравил за страха, а гневът му беше неукротим и смъртоносен.

Мъжете си тръгнаха. Естествено, тази случка затвърди убеждението на Уил, че баща му е в беда някъде и че само той може да му помогне. Игрите му вече не бяха детински и толкова явни. Те се превръщаха в реалност и той трябваше да е на висота.

Не след дълго мъжете се върнаха. Настояваха майка му да им каже нещо, което е скрила от тях. Бяха дошли, докато Уил беше на училище, и единият от тях я задържа на долния етаж, докато другият претърсваше спалните. Тя не разбираше какво правят. Но Уил се прибра по-рано и ги завари у дома. Нахвърли се върху тях със същата ярост и те отново си тръгнаха.

Но явно разбраха, че момчето няма да отиде в полицията, за да не се раздели с майка си, и станаха още по-настойчиви. Накрая нахлуха в къщата, когато Уил беше извел майка си на разходка в парка - сега състоянието й силно се беше влошило и тя си беше въобразила, че трябва да пипне всяка дъсчица по пейките около езерото. Уил й помагаше, за да свършат по-бързо. Когато се прибраха, видяха колата на мъжете да се отдалечава, а вътре бързо стана ясно, че са претърсвали повечето шкафове и чекмеджета.

Момчето знаеше какво търсят. Зеленият кожен несесер беше най-ценното, което майка му притежаваше. Дори не си бе помислял да го отвори, пък и не знаеше къде го държи тя. Бе виждал обаче, че в него има писма, и тя от време на време ги препрочита и плаче. Точно в такива моменти си говореха за баща му. Ето защо Уил предположи, че мъжете търсят именно несесера, и реши да го спаси на всяка цена.

Първо трябваше да намери сигурно място, където да остави майка си. Дълго си блъска главата, но нямаше приятели, които да попита, а съседите вече ги гледаха с подозрение. Единственият човек, на когото според него можеше да се вярва, беше госпожа Купър. Отведеше ли веднъж майка си при нея, щеше да потърси зеления кожен несесер, да погледне какво има вътре и да замине за Оксфорд, където щеше да намери отговор на някои от въпросите си. Ала мъжете дойдоха твърде скоро.

И сега беше убил единия.

Значи и полицията скоро щеше да тръгне след него.

Какво пък, той знаеше как да стане незабележим. По-незабележим отвсякога и за много по-дълго - докато не откриеше баща си или преследвачите не откриеха него. И ако те го изпревареха, нямаше да го е грижа още колко от тях ще убие.

По-късно същия ден, някъде около пладне, Уил излизаше от Оксфорд, след като беше пропътувал четиридесет мили. Чувстваше се пребит от умора. Беше пътувал на автостоп, с два автобуса и пеша и стигна града около шест следобед - твърде късно, за да предприеме каквото и да било. Похапна в "Бъргър Кинг" и се скри в едно кино (така и не разбра как се казва филмът), който прожектираха, а сега вървеше на север по безкрайния път през предградията.

До този момент никой не му беше обърнал внимание. Той обаче знаеше, че не след дълго ще трябва да си потърси място да пренощува, защото с напредването на времето щеше да става все по-забележим. Бедата беше там, че нямаше къде да се скрие в градините на красивите къщи край пътя, а те се простираха докъдето му стигаше погледът.

След известно време излезе на околовръстното шосе, където двата пътя се пресичаха. По това време на нощта почти нямаше движение и наоколо беше съвсем тихо. Не се долавяха признаци на живот, ако не се смятат големите къщи, разделени от пътя с широки морави. По тревните ивици отстрани на шосето бяха засадени две редици габъри - чудати дървета с абсолютно симетрични корони, които по-скоро напомняха детски рисунки, отколкото истински растения, а светлината на уличните лампи придаваше на мястото нещо бутафорно, наподобяващо театрален декор. Уил беше замаян от умора. Можеше да продължи на север по пътя, по който беше дошъл, можеше и да се свие на тревата под някое дърво и да заспи. Но докато стоеше и се двоумеше, видя котка.

Беше на ивици, също като Мокси, и излезе от една градина край пътя. Уил остави пазарската чанта и протегна ръка. Котката се приближи и се потърка в кокалчетата му, също както правеше Мокси. Всички котки правеха така, но сърцето му се сви? Уил изпита такова непреодолимо желание да се обърне и да тръгне назад към дома, че очите му се насълзиха.

Котката постоя малко при него, после се отдалечи. Беше нощ, имаше територия за обхождане, мишки за ловене.Тя прекоси пътя, тръгна към храстите точно зад габърите и там спря.

Уил, който продължаваше да гледа след нея, забеляза нещо странно в държанието й.

Животното вдигна лапа и замахна към нещо във въздуха, което оставаше невидимо за момчето. После отскочи назад, изви гръбнак и козината й настръхна, а опашката й щръкна. Уил познаваше котките и застана нащрек, когато тя отново се приближи към същото място - празно, обрасло с трева петно между габърите и живия плет - и замахна за втори път с лапа.

И този път животното отскочи, но не толкова далеч и по-малко уплашено. След няколко секунди душене и ослушване любопитството явно надделя над предпазливостта.

Котката направи крачка напред и изчезна.

Уил примигна. Някакъв камион премина по шосето и го освети с фаровете си. Момчето се притаи до ствола на най-близкия габър. Когато камионът отмина, той пресече шосето и тръгна към мястото, където беше изчезнала котката, без да откъсва очи от него. Това никак не беше лесно, защото нямаше нищо, върху което да задържи поглед, но когато се приближи достатъчно и се вгледа по-внимателно, внезапно го видя.

Под определен ъгъл се виждаше още по-ясно. Сякаш някой беше изрязал парче от въздуха на около два метра от пътя, с форма на неправилен квадрат и горе-долу метър широко. То се виждаше само откъм страната на шосето, но пак недостатъчно ясно, защото през него прозираше същото парче затревена земя, осветена от уличните лампи.

Ала Уил не изпитваше ни най-малко съмнение, че отвъд него се простира друг свят.

Трудно би могъл да обясни откъде иде тази увереност, но го разбра веднага. Знаеше го, както знаеше, че огънят пари и че да си добър е хубаво. Това, което виждаше пред себе си, беше нещо съвършено чуждо и непознато.

Само това му стигаше да го подмами нататък. Той се наведе и се вгледа по-внимателно. Онова, което видя, го зашемети, а сърцето му задумка лудо. Момчето обаче не се поколеба - пъхна първо пазарската чанта, а после и сам се провря през пролуката между двата свята.

Изведнъж се намери под редица дървета, но те не бяха габъри, а високи палми, които растяха като в Оксфорд насред затревена ивица. Тя обаче вървеше по средата на широк булевард, а от двете му страни се редяха кафенета и малки магазинчета, всичките отворени и ярко осветени, но тихи и празни под гъсто осеяното със звезди небе. Горещата нощ беше пропита с аромата на цветя и соления мирис на море.

Уил се огледа предпазливо. Пълната луна над него осветяваше далечна верига огромни зелени хълмове, в чиито подножия се виждаха къщи и китни градини, а насред красив парк белееше голяма сграда, наподобяваща храм.

Точно до него мержелееше онова празно петно във въздуха, което и оттук почти не се виждаше, но несъмнено съществуваше. Той се наведе и надникна. Видя оксфордския път и собствения си свят. Момчето потрепери и се извърна - какъвто и да беше този нов свят, със сигурност нямаше да е по-лош от онзи, от който идеше. Имаше чувството, че сънува, и в същото време знаеше, че не е сън. Изправи се и потърси с поглед водача си, котката.

Тя не се виждаше никаква. Сигурно вече се беше втурнала да изследва тесните улички и градините зад примамливо осветените кафенета. Уил вдигна от земята опърпаната пазарска чанта и бавно тръгна нататък, като пристъпваше безкрайно предпазливо - в случай че всичко това внезапно изчезне.

В атмосферата на града имаше нещо от Средиземноморието или Карибите. Уил никога не беше напускал Англия и не можеше да направи сравнение, но усещаше, че това е място, където хората излизат нощем, за да хапнат и да пийнат, да потанцуват и да послушат музика. Само че наоколо нямаше жива душа и тишината му се стори бездънна.

На първия ъгъл имаше кафене с малки зелени масички на самия тротоар и поцинкован бар с машина за еспресо. На някои от масичките бяха оставени полупразни чаши. В един пепелник се виждаше догоряла цигара. До плетено панерче с твърди като камък кифлички стоеше чиния с ризото.

Уил взе от хладилника зад бара бутилка лимонада, замисли се за миг и пусна в касичката монета от една лира. В мига, в който затвори, нещо му хрумна и отново отвори касичката. По парите можеше да разбере къде се намира. Паричната единица се казваше корона, това прочете върху монетите, но нямаше нищо повече.

Уил върна парите обратно и отвори бутилката с отварачката, вързана за бара, излезе от кафенето и тръгна по една от уличките, които водеха настрани от булеварда. Малки бакалнички и хлебарници се редуваха с бижутерийни и цветарски магазини. Имаше и частни къщи със завеси от мъниста на вратите и надвиснали над тротоара балкони от ковано желязо, отрупани с цветя. Там тишината беше още по-дълбока.

Не след дълго уличките го изведоха на друг широк булевард с палми, долната част на короните им блестеше в светлината на уличните лампи.

От другата му страна се простираше морето.

Уил се озова пред широк залив, ограден от едната страна с каменен вълнолом, а от другата - от дълбоко вдаден в морето нос, където сред отрупани с цвят дървета и храсти се издигаше голяма сграда с каменни колони, широки стъпала и богато украсени балкони. В залива тихо се полюшваха няколко лодки, а оттатък вълнолома под звездната светлина кротко блещукаше спокойното море.

Умората на Уил беше отлетяла. Сега той тръпнеше от любопитство. Докато вървеше по малките улички, от време на време се спираше, за да докосне някоя стена или перваз и да се убеди, че са здрави и солидни. Сега искаше да докосне изумителната гледка, която се ширеше пред него, защото погледът му не беше в състояние да я обхване цялата. Стоеше и дишаше дълбоко, изпълнен с благоговение.

Откри, че все още държи бутилката, която беше взел от кафенето. Отпи от нея - вкусът беше точно такъв, какъвто трябваше. Леденостудена лимонада, която го освежи и разхлади в горещата нощ.

Той тръгна надясно покрай хотелите с навеси над ярко осветените входове и цъфнали бугенвилии отстрани и стигна до парка на малкия нос. Сградата с пищно украсена фасада в средата на парка, осветена от ослепителни прожектори, можеше да бъде казино, та дори и опера. Между олеандровите дървета с окачени по клоните лампи се виеха пътечки, но не се чуваше нито звук. Не пееха птици, не бръмчаха насекоми, отекваха единствено стъпките на Уил.

Единственият шум, който долиташе до ушите му, беше плисъкът на вълните. Уил се запъти към брега. Имаше прилив - или отлив - и десетки водни колела бяха изтеглени на мекия бял пясък далеч от линията на водата. На всеки няколко секунди кротка вълничка близваше пясъка и се отдръпваше назад, за да се скрие под следващата. На петдесетина метра навътре в морето се виждаше дървена платформа за гмуркане.

Уил седна на едно от водните колела и си събу обувките - евтини маратонки, които почти се разпадаха и протриваха до кръв уморените му крака. Смъкна и чорапите и зарови ходила дълбоко в пясъка. Няколко секунди по-късно вече беше съблякъл и останалите дрехи от себе си и нагазваше в морето.

Водата беше приятно прохладна, нито топла, нито студена. Уил преплува разстоянието до платформата, седна на ръба и се загледа в града.

От дясната му страна беше вълноломът. На около миля по-нататък се издигаше фарът, боядисан на червени и бели ивици. Още по-надалеч се виждаха мъглявите очертания на далечни скали, а на самия хоризонт смътно мержелееха полегатите хълмове, които беше видял при влизането си в града.

От другата му страна бяха окичените с лампи дървета около казиното и улиците на града, крайбрежният булевард с хотелите, кафенетата и окъпаните в светлина магазини. Всичките тихи и празни.

И сигурни. Никой не можеше да го настигне тук. Мъжете, които бяха претърсвали къщата им, нямаше откъде да знаят. Полицията никога нямаше да го открие. Той имаше на разположение цял свят, в който да се скрие.

За пръв път, откакто избяга предната сутрин, Уил се почувства на сигурно място.

Отново беше жаден, беше започнал и да огладнява - все пак за последен път беше ял в друг свят. Плъзна се от платформата във водата, преплува разстоянието до брега, този път по-бавно, и навлече гащетата, а останалите дрехи и пазарската чанта взе в ръка. Хвърли празната бутилка в едно кошче за боклук и тръгна бос по улицата към пристанището.

Когато поизсъхна, нахлузи джинсите си и започна да се оглежда къде може да намери нещо за хапване. Хотелите бяха прекалено луксозни. Той надникна в един от тях, но просторът и великолепието го притесниха, затова продължи по крайбрежната улица, докато стигна до едно кафене, което му се видя подходящо. Не можеше да каже защо - то приличаше на десетки други, с отрупана с цветя тераса и масички на тротоара, но го привлече.

Вътре имаше бар-плот, снимки на боксьори по стените и плакат с автограф на някакъв широко усмихнат акордеонист. Имаше и кухня, а до нея тясно стълбище с ярък килим на цветя.

Момчето тихо се изкачи на площадката и отвори първата врата, която му се изпречи. Стаята гледаше към булеварда. Въздухът беше горещ и спарен и Уил отвори остъклената врата към балкона. Самото помещение беше малко и пълно с мебели, които бяха прекалено големи за него и доста похабени, но всичко беше чисто и удобно. Явно тук живееха гостоприемни хора. Имаше полица с книги, списание на масичката и няколко фотографии в рамки по стените.

Уил реши да надникне и в другите помещения - малка баня и спалня с двойно легло.

Но преди да отвори последната врата, нещо го накара да настръхне. Сърцето му заби лудо. Не беше сигурен дали отвътре се чу звук, но някак беше сигурен, че стаята не е празна. Помисли си колко е странно всичко - първо някой го беше дебнал пред вратата на затъмнена стая в дома му, а сега ролите се бяха разменили...

Докато стоеше и се чудеше какво да прави, вратата се отвори с трясък и нещо се хвърли отгоре му като див звяр.

Но споменът го беше накарал да застане нащрек и това го спаси от падане. Той реши да се брани и вкара в действие коленете, главата, юмруците и ръцете си.

"Нещото" се оказа момиче горе-долу на неговата възраст, зло като оса, ръмжащо, с мръсни окъсани дрехи и тънки голи крайници.

То осъзна кой е насреща му кажи-речи в същия момент, отблъсна се от голата му гръд и отскочи в тъмния ъгъл на площадката, където се притаи като дебнеща котка. За негово изумление обаче отнякъде се взе и истинска котка - свирепа и дива, висока почти до коленете на момичето, с настръхнала козина, оголени зъби и навирена опашка.

Непознатата докосна с ръка гърба на котката и облиза сухите си устни, като през това време дебнеше всяко негово движение.

Уил бавно се изправи.

- Коя си ти?

- Лира Златоуста - отвърна момичето.

- Тук ли живееш?

- Не!

- Тогава какво е това място? Този град?

- Не знам.

- Откъде идваш?

- От моя свят. Свързан е с този. Къде ти е демонът?

Очите на Уил се разшириха. В този миг забеляза, че с котката става нещо невероятно. Тя скочи в ръцете на момичето и формата й мигновено се промени. Сега беше хермелин с кремавобели гушка и коремче, който го гледаше свирепо. Но тогава се случи нещо, което отново промени всичко - Уил си даде сметка, че и двамата, хермелинът и момичето, изпитват ужас от него, сякаш беше призрак.

- Нямам демон - каза той. - Не знам за какво говориш.

И изведнъж се сети.

- Ама това трябва да е демонът ти!

Момичето бавно се изправи, а хермелинът се уви около врата му, без да откъсва черните си като мъниста очи от лицето на Уил.

- Но ти си жив! - недоверчиво изрече Лира. - Не си... Не са те...

- Казвам се Уил Пари. Не знам за какви демони говориш. В моя свят демон е... Нещо като дявол.

- В твоя свят? Искаш да кажеш, че това не е твоят свят?

- Не е. Аз просто открих пътя. Сигурно е същото, каквото си сторила ти. Предполагам, че световете са свързани.

Тя като че се поуспокои, но продължаваше да го следи зорко, а Уил стоеше кротко и гледаше да не прави резки движения, сякаш се запознаваше с котка.

- Видяла ли си някой друг в този град?

- Не.

- А откога си тук?

- Не знам. От няколко дни, ама не помня точно.

- Защо дойде тук?

- Търся Праха.

- Търсиш прах? Какъв, златен ли? За какво говориш?

Момичето присви очи, но не каза нищо. Уил се обърна и заслиза по стълбите.

- Гладен съм - каза. - В кухнята има ли нещо за ядене?

- Не знам... - отвърна тя и тръгна предпазливо след него.

В кухнята Уил откри нарязани продукти за пиле с лук и чушки, но не бяха готвени и вече понамирисваха от жегата. Изхвърли ги в кофата за боклук.

- Яла ли си нещо? - попита момчето и отвори хладилника.

Лира се приближи и надникна.

- Не знаех, че вътре има храна - каза тя. - Я, колко е студено!

Демонът й отново се беше променил в огромна пъстра пеперуда, която влетя в хладилника, но тутакси изпърха обратно и кацна на рамото й. Уил знаеше, че не бива да я зяпа така, но главата му се въртеше от необичайността на всичко това.

- Не си ли виждала досега хладилник? - попита.

Вътре имаше кутия с кока-кола и Уил й я подаде, после извади купа с няколко яйца. Лира стисна студената кутия с наслада.

- Пий! - посъветва я той.

Лира погледна надолу и се намръщи. Не знаеше как се отваря. Уил дръпна халкичката. Напитката зашумя и започна да се пени. Лира близна недоверчиво пяната и очите й се разшириха.

- Ама то било хубаво! - изрече почти със страх.

- Да. И в този свят имат кока-кола. Виж, ще пийна малко - да не си мислиш, че е нещо отровно.

Той отвори още една кутия и отпи. Лира последва примера му. Явно беше жадна и пиеше така ненаситно, че от носа й изскочиха балончета. Тя силно се оригна и се намръщи, когато Уил я погледна.

- Мисля да направя омлет - заяви той. - Ти искаш ли?

- Не знам какво е това омлет.

- Е, тогава гледай и ще разбереш. Ако искаш, има и една кутия с боб.

- Не знам какво е боб.

Той й показа кутията. Лира затърси халкичка като на кока-колата.

- Не, ще ти трябва отварачка за консерви - обясни. - Във вашия свят имате ли отварачки?

- В моя свят слугите готвят - презрително заяви тя.

- Погледни в онова чекмедже.

Лира започна да рови в чекмеджето, а Уил през това време счупи шест яйца в една купа и ги разбърка.

- Ето това е - каза той. - С червената дръжка. Дай ми го.

Проби кутията и й показа как да я отвори.

- Сега вземи онзи малкия тиган от куката и изсипи боба вътре.

Лира помириса боба и на лицето й отново се появи учудване, примесено с удоволствие. Тя изсипа съдържанието на кутията в тигана и си облиза пръстите, докато наблюдаваше как Уил слага сол и пипер на яйцата и намазва тигана с малко късче масло от хладилника. Момчето отиде на бара да потърси кибрит, а когато се върна, я свари да бърка с мръсния си показалец в разбитите яйца и да го облизва лакомо. Демонът й, който отново беше котка, също натопи лапа в купата, но при вида на Уил се отдръпна.

- Още не е готово - обясни момчето. - Кога за последен път сте яли?

- В дома на баща ми в Свалбард - отвърна Лира. - Преди няколко дни, не знам точно. Тук намерих хляб и някакви други неща и ядох.

Уил запали газовия котлон, разтопи маслото, изсипа яйцата в тигана и го завъртя, докато сместа покри дъното. Лира наблюдаваше нетърпеливо как разбърква яйцата и накланя тигана, за да се опържат равномерно, наблюдаваше и него - лицето, ръцете, голите рамене и ходила.

Когато омлетът беше готов, Уил го прегъна и го разряза на две с бъркалката.

- Намери две чинии - нареди той и Лира се подчини.

Изглежда беше готова да изпълнява нарежданията му, щом виждаше смисъл в тях, и Уил й каза да почисти някоя от масичките на тротоара, после изнесе храната и приборите, които беше открил в едно чекмедже. Двамата седнаха един срещу друг в неловко мълчание.

Лира излапа всичко за минута и започна да се върти на стола си и да се полюшва напред-назад, докато го чакаше и той да се нахрани. Демонът й отново се промени - превърна се в щиглец и започна да кълве някакви невидими трошици по масата.

Уил се хранеше бавно. Беше й дал по-голямата част от боба, но пак приключи много след нея. Заливът пред тях, лампите над пустия булевард, звездите в тъмното небе - всичко тънеше в бездънна тишина, сякаш на света не съществуваше нищо, освен тях.

През цялото време Уил мислеше за момичето. Беше дребна и слаба, но жилава и свирепа като тигрица. Бузата й беше насинена от юмрука му, но това като че не й правеше впечатление. В изражението й имаше нещо детинско - особено когато за пръв път отпи от кутията с кока-кола - и в същото време тъжно и уморено. Очите й бяха светлосини, а косата би трябвало да е тъмноруса, ако се измиеше. Защото ясно си личеше, че е мръсна, и миришеше, сякаш не се е къпала от доста дни.

- Как ти беше името? Лора? Лара? - попита Уил.

- Лира.

- Лира... Златоуста?

- Да.

- Къде е твоят свят? И как попадна тук?

- Пеша - сви рамене тя. - Имаше мъгла и не знаех накъде вървя. Но поне знаех, че отивам в друг свят. Видях го чак когато мъглата се разсея.

- Какво каза за праха?

- О, да, Прахът. Искам да разбера за него. Но тоя свят като че ли е празен. Няма кого да питам. Тук съм от... не мога да кажа точно, но три или четири дни. И няма никой.

- Какво искаш да разбереш за праха?

- Не е обикновен прах, а по-особен.

Демонът отново се промени. Направи го мигновено и от щиглец се превърна в плъх, огромен черен плъх с червени очи. Уил го изгледа с опасение и Лира улови погледа му.

- Ти имаш демон! - решително заяви тя. - Вътре в теб.

Уил не знаеше какво да каже.

- Имаш - продължи Лира. - Иначе нямаше да си човек. Щеше да си... наполовина мъртъв. Веднъж видяхме едно дете, на което му бяха отрязали демона. Ти не си като него. Даже и да не знаеш, че имаш демон, той е в теб. Отначало се уплашихме, когато те видяхме. Помислихме те за призрак или нещо такова. Но после видяхме, че не приличаш на призрак.

- Защо казваш видяхме?

- Говоря за мен и Панталеймон. За нас. Твоят демон не е отделно от теб. Той е част от теб. Вие двамата сте част един от друг. А в твоя свят има ли някой като нас? Или всички са като теб и демоните им са скрити?

Уил се загледа в мършавото светлооко момиче и в демона плъх, който се беше сгушил в ръцете му, и се почувства безкрайно самотен.

- Уморен съм - каза. - Отивам да си легна. Ти мислиш ли да оставаш в този град?

- Не знам. Трябва да разбера някои неща. В този свят сигурно има някакви учени. Все трябва да има някой, който да знае за Праха.

- В този свят може и да няма. Но аз идвам от едно място, наречено Оксфорд. Там има много учени, а ти търсиш точно такива.

- Оксфорд ли? - извика тя. - Аз живея в Оксфорд!

- Значи и в твоя свят има Оксфорд? Но ти не идваш от моя свят.

- Не - решително заяви Лира. - Съвсем друг е. Но в моя свят също има Оксфорд. Ние и двамата говорим английски, нали така? Близко е до ума, че и други неща ще си приличат. Ти как премина отсам? Някакъв мост ли има, или е нещо друго?

- Нещо като прозорец във въздуха.

- Покажи ми го.

Това не беше молба, а заповед. Уил поклати глава.

- Не сега. Спи ми се. Среднощ е.

- Тогава ще ми го покажеш сутринта!

- Добре, ще ти го покажа. Но и аз имам работа за вършене. Ще трябва да си търсиш сама учените.

- Какво по-лесно от това! Познавам ги като петте си пръста.

Той сложи чиниите една в друга и се изправи.

- Аз сготвих, сега е твой ред да измиеш чиниите.

Лира го изгледа недоумяващо.

- Да измия чиниите? Тук има милиони чисти чинии! Пък и не съм слугиня. Няма да ги мия.

- Тогава няма да ти покажа тунела.

- Сама ще го намеря.

- Няма, скрит е. Никога няма да го откриеш. Слушай, не знам колко време ще можем да останем тук. Ще трябва да се храним, затова ще вземаме каквото намерим, но ще почистваме и ще поддържаме ред, защото така трябва. Сега си лягам. Ще спя в другата стая. Утре сутрин ще се видим.

Вътре той си изми зъбите с пръст и с малко паста от опърпаната пазарска чанта, строполи се на голямото легло и след миг вече спеше.

Лира почака, докато се увери, че е заспал, занесе съдовете в кухнята и пусна водата отгоре, после ги търка с кърпа, докато й се сториха чисти. Същото направи и с приборите, но тиганът не се поддаваше, затова реши да използва жълтия сапун, който откри на мивката. Най-сетне и тиганът доби приличен според нея вид. Накрая тя избърса всичко със суха кърпа и нареди съдовете на поставката.

Още беше жадна, пък и искаше да види дали може да си отвори сама кутия с кока-кола. Опитът сполучи и тя взе напитката със себе си. Пред вратата на Уил спря и се ослуша, но не чу нищо. Влезе на пръсти в стаята си и измъкна алетиометъра изпод възглавницата.

Не беше нужно да е близо до Уил, за да попита за него, но й беше интересно да го погледне. Натисна предпазливо дръжката на вратата и се вмъкна в стаята.

Отблясъците от крайбрежната улица се отразяваха в тавана и осветяваха спящото момче. Уил се мръщеше в съня си, а лицето му лъщеше от пот. Беше силен и мускулест. Разбира се, не колкото възрастен мъж, защото сигурно не беше много по-голям от нея, но един ден щеше да бъде великолепен. Колко по-лесно би било, ако можеше да види демона му! Какъв ли щеше да бъде? Дали вече имаше постоянна форма? Но каквото и да представляваше, той щеше да бъде израз на една страстна и великодушна натура. И нещастна.

Лира се приближи на пръсти до прозореца. Светлината, която уличната лампа хвърляше, й беше достатъчна да нагласи стрелките на алетиометъра и да се съсредоточи върху циферблата, докато в ума й се оформяше въпросът. Дългата стрелка трепна и затанцува така стремително, че движението й трудно можеше да се проследи.

"Кой е той? Приятел или враг?"

Алетиометърът отговори: "Убиец."

Когато видя отговора, изведнъж се успокои. Той знаеше как да намери храна, да й покаже къде се намира Оксфорд, а това бяха полезни качества, но в същото време можеше да се окаже страхливец, човек, на когото не може да се вярва. Един убиец беше ценен другар. Почувства се така сигурна, сякаш беше с Йорек Бирнисон, бронирания мечок.

Лира дръпна кепенеца пред отворения прозорец, за да не го събуди на сутринта слънчевата светлина, и се измъкна на пръсти от стаята.