Завръщането на поета

Завръщането на Поета

Майкъл Конъли

Струва ми се, че знам само едно нещо на тоя свят. Едно-единствено нещо със сигурност. И това е, че истината не те прави свободен. Не и каквато съм я чувал, не и каквато самият аз безброй пъти съм я казвал в стаички и затворнически килии, окуражавайки всевъзможни дрипльовци да ми изповядат греховете си. Аз ги лъжех, мамех ги. Истината не те спасява, нито възстановява целостта ти. Не ти позволява да се издигнеш над бремето от лъжи, тайни и сърдечни рани. Истините, които научавах, ме държаха като окови в тъмна стая, подземен свят с призраци и жертви, които се увиваха около мен като змии. Това е място, където не бива да гледаш истината. Това е място, където чака злото. Където изпуска дъха си, всеки дъх в устата и носа ти, докато вече не си в състояние да избягаш от него. Ето какво знам. Само това.

Знаех го в деня, в който поех случая. Случая, който щеше да ме отведе в теснините. Знаех, че целта на живота ми винаги ще ме отвежда на места, където дебне злото, на места, където истината ще е грозна и ужасяваща. И въпреки това не се колебаех. И въпреки това отивах, без да съм подготвен за мига, в който злото ще излезе от скривалището си. Когато щеше да ме грабне като звяр и да ме завлече в черната вода.

1.

Тя беше в мрака, носеше се по черно море и под беззвездно небе. Не чуваше и не виждаше нищо. Идеален черен момент, ала после Рейчъл Уолинг се събуди и вдигна клепачи.

Впери очи в тавана. Заслуша се във вятъра навън и чу дращенето на клоните на азалиите по прозореца. Зачуди се дали я е събудило дращенето по стъклото, или някакъв друг шум от къщата. Тогава иззвъня мобилният й телефон. Не се стресна. Спокойно протегна ръка към нощното шкафче. Доближи телефона до ухото си и беше съвсем будна, когато отговори. Гласът й не издаваше, че е спала.

- Агент Уолинг - каза тя.

- Рейчъл? Обажда се Шери Дей.

Рейчъл веднага разбра, че това не е обикновено обаждане. Шери Дей означаваше Куонтико. От последния път бяха минали четири години. Рейчъл чакаше.

- Къде си, Рейчъл?

- Вкъщи. Ти къде мислиш?

- Знам, че покриваш обширна територия. Предположих, че си...

- В Рапид Сиди съм, Шери. Какво има?

Последва дълго мълчание.

- Той се появи. Върна се.

Рейчъл усети как невидим юмрук се заби в гърдите й и остана там. В главата й се завихриха спомени и образи. Неприятни. Затвори очи. Шери Дей нямаше нужда да споменава име. Знаеше, че е Бакъс. Поета се бе завърнал. Бяха го знаели. Като остра инфекция, която се движи в тялото, години наред скрита от външния свят, и изведнъж пробива кожата, за да напомни за грозотата си.

- Разказвай.

- Преди три дни получихме нещо в Куонтико. Колет по пощата. Вътре имаше...

- Преди три дни ли? И цели три дни сте чакали...

- Нищо не сме чакали. Не бързахме. Колетът беше адресиран до теб. "Поведенчески проучвания". Донесоха ни го от пощата. Пуснахме го през рентген и го отворихме. Предпазливо.

- И какво имаше вътре?

- СГП.

Система за глобално позициониране. Географски координати. Рейчъл беше видяла такова устройство при един случай предишната година. Отвличане от Бадландс, където изчезналата туристка бе обозначила маршрута си с портативна СГП. Откриха я в раницата й и проследиха пътя й до бивак, където беше срещнала един мъж и той бе тръгнал след нея. Закъсняха и не успяха да я спасят, но ако не беше СГП, нямаше да стигнат и дотам.

- И?

Рейчъл се надигна и спусна крака от леглото. Притисна свободната си ръка към корема си и я затвори като мъртво цвете. Зачака и Шери Дей скоро продължи. Рейчъл си я спомняше още съвсем зелена, наблюдателка и стажантка в екипа, която й бяха прикрепили в рамките на програмата за обучение на Бюрото. Десет години по-късно и следствията, всички следствия, бяха издълбали дълбоки бразди в гласа й. Шери Дей вече не беше зелена и нямаше нужда от наставник.

- В паметта имаше само едно място. Мохаве. Близо до границата между Калифорния и Невада. Вчера отидохме там със самолет. Използвахме термоизображения и газов анализатор. Късно снощи намерихме първото тяло, Рейчъл.

- Коя е жертвата?

- Още не знаем. Случило се е отдавна. Тъкмо започваме. Разкопките вървят бавно.

- Каза първото тяло. Още колко има?

- Когато си тръгнах, бяхме стигнали до четири. Смятаме, че има още.

- Причина за смъртта?

- Прекалено е рано.

Рейчъл замълча и се замисли. Първите въпроси, които преминаха през филтрите й, бяха защо там и защо сега.

- Не ти се обаждам само за да ти съобщя, Рейчъл. Важното е, че Поета се е върнал в играта и искаме да се махнеш.

Рейчъл кимна. Беше ясно, че ще иде там.

- Шери?

- Да?

- Защо предполагате, че той е пратил колета?

- Не предполагаме. Сигурни сме. Съвсем наскоро идентифицирахме един пръстов отпечатък от СГП. Сменил е батериите и върху едната имаше отпечатък от палец. Робърт Бакъс. Той е. Върнал се е.

Рейчъл бавно разтвори юмрук и се вторачи в дланта си. Все още бе като на статуя. Ужасът, който беше изпитала само преди миг, се променяше. Можеше да го признае пред себе си, но не и пред друг. Усещаше как адреналинът нахлува в кръвта й и я прави по-тъмночервена. Почти черна. Очакваше това обаждане. Всяка нощ спеше с мобилния телефон до ухото си. Да, това бе част от работата й. Спешните повиквания. Ала това беше единственото обаждане, което очакваше.

- Точките от маршрута могат да се обозначават с имена - прекъсна мълчанието Дей. - До петнайсет знака с интервалите. Той е нарекъл тая точка "Здравей, Рейчъл". Предполагам, че има още нещо за теб. Все едно те вика, има някакъв план за теб.

В паметта на Рейчъл се появи образ на мъж, падащ по гръб през стъкло и изчезващ в мрака. В тъмната бездна долу.

- Идвам - отвърна тя.

- Действаме от оперативната служба във Вегас. Така е по-лесно да запазим всичко в тайна. Само внимавай, Рейчъл. Нямаме представа какво е намислил. Пази си гърба.

- Винаги си пазя гърба.

- Обади ми се, когато научиш кога пристигаш, и ще те взема.

- Добре - каза Рейчъл.

После натисна бутона и прекъсна връзката. Посегна към нощното шкафче и включи лампата. За миг си спомни съня, неподвижната черна вода и небето над нея, като черни огледала, разположени едно срещу друго. И по средата се носеше тя.

2.

Когато пристигнах пред дома си в Лос Анджелис, Грасиела Маккейлъб чакаше до колата си. Беше дошла навреме за срещата ни, за разлика от мен. Бързо паркирах и изскочих навън да я поздравя. Не ми се стори разстроена. Изглежда, го приемаше в крачка.

- Много извинявайте, че закъснях, Грасиела. Попаднах в сутрешното задръстване.

- Няма нищо. Даже ми беше приятно. Тук е адски тихо.

Отключих вратата. Когато я натиснах, за да я отворя, тя се опря в нещо от пощата на пода. Трябваше да се наведа и да провра ръка вътре, за да издърпам пликовете и да отворя вратата.

Изправих се, обърнах се към Грасиела и я поканих с жест. Тя мина покрай мен и влезе. При тези обстоятелства не можех да й се усмихна. За последен път я бях видял на погребението. Сега изглеждаше съвсем мъничко по-добре - скръбта все още личеше в очите и ъгълчетата на устата й.

Докато минаваше покрай мен в тесния коридор, усетих сладък дъх на портокал. Спомних си го от погребението, когато бях хванал ръцете й, бях й изказал съболезнованията си и й бях предложил помощ, ако има нужда от каквото и да било. Тогава носеше траур. Днес носеше лятна рокля на цветя, която повече подхождаше на парфюма. Въведох я в дневната и я поканих да седне на дивана. Попитах я дали иска нещо за пиене, макар да знаех, че вкъщи няма нищо, освен сигурно една-две бутилки бира и вода от чешмата.

- Няма нужда, господин Бош. Благодаря ви.

- Наричайте ме Хари, моля. Никой не ми вика "господин Бош".

Сега вече се опитах да се усмихна, но това не й подейства. И не знаех защо съм очаквал противното. През живота си бе преживяла много неща. Бях гледал филма. А сега и последната трагедия. Седнах на стола срещу дивана и зачаках. Тя се прокашля преди да заговори.

- Сигурно се чудите защо поисках да разговарям с вас. По телефона не бях много общителна.

- Няма нищо - отвърнах аз. - Но ме заинтригувахте. Случило ли се е нещо? С какво мога да ви помогна?

Тя заби поглед в ръцете си - стискаше черната си мънистена чантичка в скута си. Приличаше на вещ, купена специално за погребението.

- Наистина се случи нещо и нямам представа към кого да се обърна. Знам достатъчно от Тери - искам да кажа как работят, - за да съм наясно, че не мога да отида в полицията. Още не. Освен това те сами ще дойдат при мен. Съвсем скоро, предполагам. Но дотогава имам нужда от човек, на когото мога да се доверя и който ще ми помогне. Мога да ви платя.

Наведох се напред, опрях лакти върху коленете си и сключих пръсти. Бях я виждал само онзи път - на погребението. С мъжа й някога бяхме близки, но не и през последните няколко години, и сега беше късно. Не знаех откъде идва това доверие, за което говореше.

- Какво ви е казал Тери за мен, че сте готова да ми се доверите? Да изберете мен. Ние с вас всъщност не се познаваме, Грасиела.

Тя кимна, като че ли въпросът и оценката ми бяха справедливи.

- По някое време в брака ни Тери ми разказа всичко за всичко. И за последния случай, по който сте работили заедно. Разказа ми какво се е случило и как взаимно сте си спасили живота. На яхтата. Това ме кара да смятам, че мога да ви се доверя.

Кимнах.

- Веднъж той ми каза нещо за вас, което запомних завинаги - прибави тя. - Каза ми, че не харесвал някои неща във вас, че не ги одобрявал. Струва ми се, имаше предвид начина, по който вършите нещата. Но в края на краищата, след всички ченгета и агенти, които познавал и с които бил работил, ако трябвало да избира човек, с когото да разследва убийство, това сте щели да сте вие. Точка. Каза, че щял да ви избере, защото не се предавате.

Усетих, че очите ми се напрягат. Сякаш чувах Тери Маккейлъб да го казва. Зададох въпрос, макар че вече знаех отговора.

- Какво искате да направя?

- Искам да разследвате смъртта му.

3.

Макар да знаех какво ще поиска от мен Грасиела Маккейлъб, молбата й ме сепна. Тери Маккейлъб беше умрял на яхтата си преди месец. Бях чел за това в "Лас Вегас Сън". Новината бе стигнала до вестниците заради филма. Агент на ФБР се подлага на трансплантация на сърце и после открива убиеца на донора си. Типично холивудска история и Клинт Истууд изигра главната роля, въпреки че е с двайсет години по-възрастен от Тери. Филмът постигна скромен успех, но въпреки това осигури на Тери известността, която му гарантираше некролог във вестниците из цялата страна. Една сутрин - тъкмо се бях прибрал - прегледах "Сън". Смъртта на Тери заемаше малко място в края на втора страница.

Когато прочетох съобщението, ме побиха тръпки. Бях изненадан, ала не чак толкова. Винаги ми се беше струвало, че Тери живее живот назаем. Но в онова, което прочетох и чух, когато отидох на Каталина за погребението, нямаше нищо подозрително. Не бе издържало сърцето му - новото му сърце. То му беше донесло шест чудесни години, повече от средната продължителност при пациентите с трансплантация на сърце в страната, но и новият орган бе победен от същите фактори, които бяха унищожили първия.

- Не разбирам - казах на Грасиела. - Той е бил на яхтата и е умрял. Съобщиха, че било... сърцето му.

- Да, така е - потвърди тя. - Но се появи нещо ново. Искам да го проверите. Знам, че сте напуснали полицията, но миналата година с Тери гледахме по новините какво се е случило тук.

Погледът й обходи стаята и Грасиела махна с ръце. Говореше за случилото се в дома ми преди година, когато първото ми разследване след пенсионирането ми беше приключило толкова зле и с толкова много кръв.

- Знам, че продължавате да се занимавате с такива неща - продължи тя. - И вие сте като Тери. Не можеше да се откаже. Някои сте такива. Когато видяхме по новините какво се е случило, Тери каза, че ако се наложи да избере някого, това ще сте вие. Струва ми се, че искаше да ми каже, ако някога с него се случи нещо, да дойда при вас.

Кимнах и забих очи в пода.

- Обяснете ми какво се е появило и аз ще ви кажа какво мога да направя.

- Вие с него сте свързани, знаете ли?

Отново кимнах.

- Разказвайте.

Тя се прокашля. Премести се до ръба на дивана и започна.

- Аз съм медицинска сестра. Не знам дали сте гледали филма, но там ме направиха сервитьорка. Това не е вярно. Аз съм сестра. Разбирам от медицина. Разбирам от болници, абсолютно всичко.

Кимнах, без да я спирам.

- В патологията направиха аутопсия на Тери. Нямаше признаци за нищо необичайно, но решиха да направят аутопсия по молба на доктор Хансън, кардиолога на Тери, защото той искаше да види дали ще успеят да разберат какво се е случило.

- Ясно - обадих се. - И какво откриха?

- Нищо. Искам са кажа, нищо криминално. Просто сърцето е спряло да бие... и той е умрял. Случва се. Аутопсията показа, че мускулите на сърдечните стени са изтънявали, стеснявали са се. Кардиомиопатия. Тялото е отхвърляло сърцето. Взеха обичайните кръвни проби и толкова. Предадоха ми го. Тялото му. Тери не искаше да бъде погребан - винаги ми го е казвал. Затова го кремираха в "Грифин и Рийвс" и след траурната служба Бъди ме изведе с децата на яхтата и направихме, както беше помолил Тери. Пуснахме го. Във водата. Беше много интимно. Много мило.

- Кой е Бъди?

- А, това е човекът, с когото Тери въртеше чартърния бизнес. Съдружникът му.

- Ясно. Ще го запомня.

Кимнах и се опитах да анализирам разказа й в търсене на пробойната, причината, поради която бе дошла при мен.

- Кръвната проба от аутопсията - казах аз. - Какво установиха?

Грасиела поклати глава.

- Не, важно е какво не установиха.

- Моля?

- Спомнете си, че Тери взимаше цял тон лекарства. Всеки ден, хапче след хапче, течност след течност. Те го поддържаха жив - искам да кажа, до края. Затова докладът за кръвната проба беше дълъг страница и половина.

- Пратиха ли ви го?

- Не, доктор Хансън го получи. Той ми каза за това. И ми се обади, защото в доклада липсвали неща, които би трябвало да са там. Селсепт и програф. Когато е умрял, те не са били в кръвта му.

- А са важни.

Тя кимна.

- Точно така. Той ежедневно взимаше по седем капсули програф. И селсепт - два пъти дневно. Това бяха най-важните му лекарства. Те пазеха сърцето му.

- И без тях е щял да умре, така ли?

- Щяха да му трябват само три-четири дни. Скоро щеше да настъпи конгестивна сърдечна недостатъчност. И тъкмо това се е случило.

- Защо е престанал да ги взима?

- Не е и точно затова имам нужда от вас. Някой е подменил лекарствата му и го е убил.

Повторно прекарах цялата й информация през мелачката.

- Първо, откъде знаете, че си е взимал лекарствата?

- Защото го виждах и Бъди го е виждал, даже клиентът им, човекът, когото са возили на последното плаване, го е виждал да си пие лекарствата. Питах ги. Вижте, нали ви казах, аз съм медицинска сестра. Ако не си беше взимал лекарствата, щях да забележа.

- Добре, значи твърдите, че си е пил хапчетата, обаче това не са били неговите хапчета. Някой ги е подменил. Какво ви кара да смятате така?

Тя се размърда раздразнено. Явно не правех логическите скокове, които очакваше.

- Ще ви обясня. Седмица след погребението, преди да узная нещо за това, започнах да се опитвам да се върна към нормалния живот и разчистих килера, в който Тери държеше всичките си лекарства. Разбирате ли, лекарствата са изключително скъпи. Не исках да отидат на вятъра. Има хора, които направо не могат да си ги позволят. И ние едва можехме да си ги позволим. Застраховката на Тери се беше изчерпала и целите здравни осигуровки отиваха за лекарствата му.

- Значи сте дарили лекарствата, така ли?

- Да, това е традиция при трансплантациите. Когато някой...

Грасиела заби поглед в ръцете си.

- Разбирам - казах аз. - Върнали сте всичко.

- Да. За да помогна на другите. Всичко е ужасно скъпо. А Тери имаше запаси поне за девет седмици. На някой щеше да му струва хиляди.

- Ясно.

- Затова се качих на ферибота и занесох всичко в болницата. Те ми благодариха и аз си мислех, че с това се приключва. Имам две деца, господин Бош. Колкото и да беше трудно, трябваше да продължа напред. Заради тях.

Замислих се за дъщерята. Никога не я бях виждал, но Тери ми беше разправял за нея. Бе ми казал името й и защо я е нарекъл така. Зачудих се дали Грасиела знае тази история.

- Обяснихте ли тези неща на Хансън? - попитах. - Ако някой е подменил лекарствата, трябва да ги предупредите, че...

Тя поклати глава.

- Предвидена е процедура за проверка. На нея се подлагат всички опаковки. Нали разбирате, запечатването на шишетата, датите на годност, серийните номера и така нататък. Нищо не се установи. Нищо не е било подменено. Поне нищо от това, което им дадох аз.

- Тогава?

Грасиела още повече се приближи към ръба на дивана. Вече щеше да пристъпи към същността на въпроса.

- На яхтата. Отворените опаковки, които не дарих, защото не ги приемат. Болнични принципи.

- Установили сте подмяна.

- В шишенцата имаше доза за още един ден програф и два дни селсепт. Прибрах ги в найлонова торбичка и ги занесох в клиника "Авалон". Преди работех там. Казах им, че моя приятелка е намерила капсулите в джоба на сина си. И че иска да знае какво взима момчето. Те ги анализираха и капсулите... всичките... се оказаха фалшиви. Бяха пълни с бял прах. Всъщност смлени акулски хрущяли. Продават ги в магазините за специалитети и по интернет. Предполага се, че са някакво хомеопатично лекарство за рак. Лесносмилаемо и леко. Било е затворено в капсулите и Тери не е различил вкуса му. Не би могъл да забележи разликата.

Тя извади от чантичката си сгънат плик и ми го подаде. Вътре имаше две капсули. И двете бели, със ситни розови букви по едната страна.

- От последната доза ли са?

- Да. Запазих тези две и дадох четири на приятелката си в клиниката.

Като действах през плика, отворих едната капсула. Тя поддаде лесно, без да се повреди нито една от двете части. Белият прах се изсипа в плика. Разбрах, че не е трудно да изсипеш съдържанието на капсулите и да го подмениш с безполезен прах.

- Значи искате да кажете, че когато е заминал на последното пътуване, Тери е взимал хапчета, които би трябвало да са поддържали живота му, но всъщност те не са имали никакво действие. В известен смисъл всъщност са го убивали.

- Точно така.

- Откъде са тези хапчета?

- Шишенцата са от аптеката на болницата. Но може да са ги подменили навсякъде.

Тя замълча и ме остави да смеля отговора й.

- Какви са намеренията на доктор Хансън?

- Каза, че нямал друг избор. Ако подмяната е станала в болницата, трябвало да разбере. Може да са застрашени други пациенти.

- Едва ли. Нали са подменени две различни лекарства. Това означава, че най-вероятно се е случило извън болницата. След като са стигнали при Тери.

- Знам. И той така каза. Щял да съобщи на властите. Бил длъжен. Но не знам нито на кого ще съобщи, нито какви мерки ще вземат. Болницата е в Лос Анджелис, а Тери умря на яхтата си на четирийсет километра от брега на Сан Диего. Не знам кой ще...

- Сигурно делото първо ще отиде в бреговата охрана и после ще бъде пренасочено към ФБР. Накрая. Но това ще отнеме няколко дни. Можете да ускорите нещата, ако още сега се обадите в Бюрото. Не разбирам защо вместо с тях, разговаряте с мен.

- Не мога. Поне засега.

- Защо? Естествено, че можете. Не биваше да се обръщате към мен. Съобщете в Бюрото, свържете се с хората, с които е работил. Те ще се заемат веднага, Грасиела. Убеден съм.

Тя се изправи, отиде до плъзгащата се врата и погледна навън. Беше един от ония дни, в които смогът е толкова гъст, че като че ли може да се възпламени.

- Вие сте били детектив. Помислете. Някой е убил Тери. Не може да е случайна подмяна - не и на две различни лекарства от две различни шишенца. Направено е нарочно. Тогава следващият въпрос е кой е имал достъп до лекарствата му. Кой е имал мотив? Първо ще се сетят за мен и може да престанат да търсят по-нататък. Имам две деца. Не мога да рискувам.

Грасиела се обърна и ме погледна.

- А аз не съм го направила.

- Какъв мотив?

- Първо, пари. Когато работеше в Бюрото, му бяха направили застраховка живот.

- Първо ли? Това означава ли, че има и второ?

Тя сведе поглед към пода.

- Аз обичах мъжа си. Но имахме проблеми. През последните няколко седмици той спеше на яхтата. Сигурно тъкмо затова се е съгласил да приеме толкова дълъг ангажимент. Обикновено правеше еднодневни пътувания.

- Какви проблеми, Грасиела? Ако ще се занимавам със случая, трябва да знам.

Тя сви рамене, като че ли не знаеше отговора, ала после отвърна:

- Живеехме на остров и на мен вече не ми харесваше. Струва ми се, не е голяма тайна, че исках да се върнем на континента. Проблемът беше, че заради работата си в Бюрото, той се боеше за децата ни. Боеше се от света. Искаше да защити децата от света. Аз исках друго - да видят света и да се подготвят за него.

- Това ли беше всичко?

- Имаше и други неща. Не бях доволна, че продължаваше да работи по различни следствия.

Изправих се и се приближих до нея. Отворих вратата, за да освежа въздуха. И разбрах, че е трябвало да го направя още на влизане. Вътре миришеше на вкиснато. Бях отсъствал две седмици.

- Какви следствия?

- Той беше като вас. Преследваха го някогашните му дела. Имаше папки, цели кашони с папки на яхтата.

Бях ходил на тази яхта много отдавна. На носа имаше каюта, която Маккейлъб беше превърнал в кабинет. Спомних си, че бях видял кашоните на горното легло.

- Тери дълго се опитваше да крие от мен, но накрая стана явно и престанахме да се преструваме. През последните няколко месеца често ходеше на континента. Когато нямаше клиенти. Това стана причина да се караме и той твърдеше, че просто не може да се откаже.

- Следствието само едно ли беше, или имаше повече?

- Не знам. Никога не ми е казвал точно върху какво работи и аз никога не съм го питала. Не ме интересуваше. Исках само да престане. Исках да прекарва повече време с децата. А не с ония хора.

- С кои хора?

- Хората, които толкова го интересуваха - убийците и техните жертви. Семействата им. Те му бяха станали фиксидея. Понякога си мисля, че бяха по-важни за него от нас.

Докато изричаше последните думи, Грасиела се взираше навън. Когато бях отворил вратата, бях пуснал и рева на автомобилния трафик. От магистралата под къщата се носеше шум като далечни овации на арена, на която игрите никога не свършват. Отворих вратата докрай и излязох на верандата. Погледнах храсталаците и се замислих за битката на живот и смърт, която преди година се бе водила тук. Бях останал жив, за да установя, че също като Тери Маккейлъб, и аз съм баща. През изтеклите оттогава месеци се бях научил да откривам в очите на дъщеря си онова, което Тери веднъж ми беше казал, че вижда в очите на своята дъщеря. Знаех го, защото той ми го бе обяснил. Затова му бях длъжник.

Грасиела излезе след мен.

- Ще го направите ли заради мен? Вярвам в думите на съпруга ми за вас. Вярвам, че можете да ми помогнете, да помогнете и на него.

А може би и на себе си, помислих си аз, ала не го казах. Вместо това вперих очи в магистралата и видях слънцето, отразено в предните стъкла на минаващите през прохода коли. Все едно ме зяпаха хиляди сребристи очи.

- Да - отвърнах. - Поне ще опитам.