Лична охрана

Името ми е Мълвейни и то е толкова известно,

че хората го произнасят шепнешком.

Има ли по-голяма награда?

Ричард Томпсън,

"Кралицата на Куксфъри"

ПРОЛОГ

Доста по-късно си дала сметка, че всичко станало като на репетиция.

Но иначе си било чисто убийство. Предварително замислено ликвидиране на мишената, наречена Оксана Журковска.

От начина, по който ми го описа, някак успях да вкарам в картината и онези детайли, които бяха пропуснати. Върнах ги по местата им - с цялата им плътност и колорит, с всичките миризми и звуци. Представих си ясно общите умивални, усетих парата от душовете, чух как водата капе по сивите теракотени плочки на пода. Замъглените огледала бяха мътни като листове ламарина и по нищо не приличаха на стъкла с едностранно сребърно покритие. Дългата редица порцеланови умивалници край стената беше маркирана с ръждивите петна под тръбите. Влажният въздух бе наситен с миризма на белина и сапун, капчици кондензирана пара падаха на пода и се превръщаха в лъкатушещи вадички към канализационния отвор в центъра на помещението.

Според нейния разказ денят бил слънчев, но аз кой знае защо виждах някаква тежка сянка на пода откъм високите, никога неотваряни прозорци с матирани стъкла високо горе до тавана. Според мен събитията са се развили през зимата, навън е било ужасно студено. Но в нейните спомени времето бе пролетно.

Кабинките били без врати, затова избрала най-отдалечената от входа. Стъпила върху тоалетната чиния, за да не се виждат краката й. Давала си ясна сметка, че укритието не е особено надеждно, но всъщност било без значение, тъй като Оксана винаги използвала умивалника до входа. Дори била готова да изчака, ако той случайно се оказвал зает. Оксана просто обичала този умивалник, тъй като неговите кранове изпускали водата с най-високо налягане в сградата.

Изчакала Оксана да затвори вратата и да пусне водата, вслушвала се в скърцането и пропукването на старите тръби. Пристъпила към действие едва когато дочула характерните звуци, съпътстващи миене на зъби.

Сподели с мен странното чувство, което изпитала - сякаш се намирала в просторен и празен киносалон, а на екрана се развивали собствените й действия. Разбирала много добре своите подбуди и намерения, но не била в състояние да ги свърже с конкретното си поведение. Действала активно и целенасочено, но вътре в душата си не чувствала абсолютно нищо.

Спомни си, че това й се сторило много любопитно.

С четката за зъби в уста, Оксана Журковска се вцепенила от изненадата. Първият удар я отхвърлил към ръба на умивалника и изкарал въздуха от дробовете й. Вторият довел до сблъсък на челото й с плочките до огледалото. Последвали трети, четвърти, пети, докато по стената плиснала кръв, примесена с паста за зъби. Розовата пенеста смес бавно се плъзнала надолу. Жертвата не издала нито звук...

Спряла едва когато усетила, че главата на Оксана е изгубила твърдостта си и черепът е хлътнал под ударите. Отдръпнала се назад и оставила тялото да се свлече на пода.

Пред мен призна за странното усещане, което я обзело - сякаш се опитвала да разбие някаква особено твърда тиква.

Тялото на жертвата било абсолютно неподвижно. Лявата ръка направила няколко конвулсивни движения - сякаш под командата на кукловод, после застинала.

До слуха й бавно достигнал шумът на водата, която продължавала да шурти в умивалника. Протегнала ръка да я спре и в същия миг видяла отражението си в огледалото. Напуканата му повърхност била опръскана с кръв. Минало време преди да осъзнае, че е оплискана и самата тя. Кръвта била навсякъде - по ръцете и по лицето й, по предната част на блузката й...

Съблякла дрехите си и ги сложила на радиатора, за да бъдат топли. После влязла под душа и издържала, без да помръдне, докато леденостудената вода бавно станала вряла.

Каза ми, че в онзи момент не усещала почти нищо. В главата й имало само едно желание - да махне кръвта от себе си. Спомни си как се чудела какво да направи с блузката. В крайна сметка решила да я хвърли в пещта и да си избере нещо подходящо от гардероба на Оксана. Всички в сиропиталището носели еднакви дрехи, затова тя нямала притеснения, че ще направи впечатление. Всъщност имала, защото никой нямало да забележи. Само че новата блузка се оказала доста широка.

Все пак Оксана била голямо момиче - на цели десет години.

Докато тя самата била едва на осем, при това доста дребничка за възрастта си...

ПЪРВА ЧАСТ

Първа глава

Изненада ме не толкова пепелникът, колкото силата и точността на удара.

Като малка тази Скай Ван Брандт очевидно беше тренирала софтбол, а може би и нещо по-сериозно. Имам предвид гимназиалните й години, още преди да бъде "открита" и превърната в едно от "Петдесетте най-красиви лица" на списание "Пийпъл" - при това за две години поред; преди да получи две номинации за "Оскар" и една статуетка "Златен глобус". С това не искам да кажа, че младостта се е разделила с нея. Нищо подобно. Жената в другия край на хотелската стая беше едва на двадесет и две.

Поне така твърдеше рекламният й агент.

Скай е красива, много красива. Има дълга руса коса с едва доловими червеникави оттенъци, големите й очи са дълбоки и чувствени - сякаш поръчани специално за любовните сцени, които никога не минават без мечтателно премрежване. Долната й устна е лекичко пухкава и още по-лекичко обърната навън. Това й придава едва забележима нацупеност, която критиците развълнувано наричат "неотразима" и "палава". Няма смисъл да добавям, че зъбите й са съвършени, явно поддържани от зъболекар артист. Накратко казано, Скай е от онези жени, които винаги изглеждат прекрасни - и когато крещят, и когато се смеят...

В момента тя крещеше, при това срещу мен.

- По дяволите, Атикъс! Вземи ми багажа!

- Не мога, госпожице Ван Брандт - отказах за трети пореден път.

Скай пусна куфара, за който ставаше въпрос, и се втурна към мястото, където я очаквах - на две-три крачки от входната врата. Намирахме се в дневната на президентския апартамент на хотел "Ел Президенте" в Ел Пасо, Тексас, а това означаваше, че ще й се наложи да преодолее значително разстояние. Аз пък имах достатъчно време да се отместя от пътя й, но не си направих този труд, тъй като дълбоко в себе си бях сигурен, че върша това, за което ми плащат, а дори и нещо отгоре. Беше започнал осмият ден от шестдневната ми командировка на територията на голяма филмова къща за заснемане на кадри, които кинаджиите наричат "снимки на терен". Задачата ми беше да осигуря персонална охрана на Скай по време на въпросните снимки, срещу което щях да получа по две хиляда долара на ден плюс надница от киностудията. Тъй че поне за момента изпълнявах ролята на персонален бодигард на Скай Ван Брандт...

Но не и на персонален носач.

И този ангажимент беше въздух под налягане като почти всички останали. Надувка, фукарлък и нищо повече. Но си беше работа, за която ми плащаха и аз подхождах напълно сериозно към нея. А това автоматично изключваше изпълнението на заповедта на Скай Ван Брандт, която настояваше да вдигна безбожно скъпите й куфари и сакове марка "Тъми" и да ги сваля във фоайето.

Скай спря на около метър от мен, сложи ръце на кръста си и ми предостави възможност да разгледам отблизо потрепването на палавата й долна устничка, което би трябвало да е индикация за бяс. Въпреки безспорната си красота, грациозност и неотразимо присъствие на екрана тя беше дребна жена - с цели трийсет сантиметра по-ниска от моите метър и осемдесет и пет. Зъбите й проблеснаха застрашително, споменатата вече палава устничка се разтегли в злобна гримаса и от нея се разнесе нещо, което приличаше на змийско съскане:

- Аз ти плащам, затова ще правиш каквото ти казвам!

Показалецът й се стрелна по посока на багажа с такава ярост, сякаш искаше да бръкне в нечие око. Въпросният багаж се състоеше от три части: вече споменатият куфар плюс два сака - малък и доста обемист, снабдени с дълги колани за носене през рамо. Бяха от черна кожа, претъпкани с дрехи, сценарии, козметика и комплекти модерни еликсири и хомеопатични лекарства - неизменниите атрибути на всяка съвременна вещица.

- Вземи багажа и го свали до колата! - заповяда тя.

- Знаете, че не мога да го направя, защото ръцете ми трябва да са свободни - поклатих глава аз. - Изчакайте пиколото да...

- Мамка му! - побесня мадамата. - Ти разбираш ли к`во ти се говори, бе?! Веднага вдигай шибаните сакове!

Изчаках я да свърши и да си поеме дъх, после кротко рекох:

- Не.

Скай вдигна ръка и аз реших, че ще ме зашлеви. Но в същия миг тя се завъртя и хукна към вратата, ругаейки на висок глас. Речникът й беше толкова цветист, че неволно ме върна в назад във времето - към годините, прекарани в армията. В каква посока биха променили рейтинга си хората от "Пийпъл", ако можеха да чуят нейните бисери от сорта на шибаняк лайнояд или вмирисан пръдлив гъз.

В мига когато се изравни със скъпото писалище, върху което лежаха факс, мултифункционален телефонен апарат и облечен в кожа хотелски указател, тя грабна пепелника и без никаква пауза или предупреждение го запрати по мен. Въпросната вещ беше малка, направена от плътно стъкло с остри ръбове, с изненадващо добри аеродинамични качества. Нямах никакво време за реакция и едва успях да извъртя глава. Ударът попадна в челото ми и контактите ми със света временно прекъснаха. За част от секундата изпитах чувството, че съм в нокаут и трябва да се подчиня на земното притегляне, но после реших, че ако се опра на стената, може би ще имам някакъв шанс да се задържа на крака.

Когато най-сетне проблемът с равновесието отпадна установих, че обилната кръв от челото ми кротко запълва лявата ми очна кухина. Усещах нещо средно между парализа и прекомерна тежест в мускулите, трябваше ми време, за да вдигна ръка, да сваля очилата и да почистя това, което ми пречеше да виждам. Но колкото по-енергично почиствах областта около окото си, толкова по-бързо го покриваше прясната кръв. В крайна сметка се отказах от тези безплодни действия, върнах очилата на мястото им и се опитах да фиксирам клиентката.

Скай Ван Брандт стоеше до дивана с отпуснати с ръце. В изражението й нямаше нито страх, нито какъвто и да било намек за разкаяние.

- Вземай този багаж, ебалник! - сладко пропя тя.

- Напускам!

Портиерът ми повика такси за летището. По пътя дотам държах носната кърпа притисната до веждата си. Всеки побойник знае, че лицевите рани кървят страшно много. В един момент успях да зърна физиономията си в огледалото за обратно виждане, както и любопитните очи на таксиджията. Раната над лявата ми вежда не беше дълбока, но кожата беше сериозно разцепена и положително имаше нужда от няколко шева.

Когато най-сетне пристигнахме, оставих на човека една двайсетачка бакшиш, влязох в терминала и вдигнах глава към мониторите да открия първия полет към някое от летищата в района на Ню Йорк. Оказа се, че в момента викат пътниците за Нюарк, а след тридесет минути имаше полет до летище Кенеди. Наредих се на опашката и се опитах да не обръщам внимание на любопитните погледи. Не знаех дали ме зяпат заради кръвта, или просто ме бяха познали. Разбира се, това в случая беше без всякакво значение.

- Трябва да направите нещо за тази рана - промълви човекът зад гишето. Каза го с типичния за Тексас мек изговор, а по лицето му личеше искрена загриженост.

- Ще направя - рекох. - Като се прибера у дома.

Предадох сака си на багаж, като не забравих да декларирам личното си оръжие вътре. Клетъчният ми телефон иззвъня точно когато човекът зад гишето взе кредитната ми карта. Изключих го, поех бордната карта от ръката на служителя и се насочих към транзитната зона. Срещу чудовищно надута цена се снабдих с пакетче лепенки "Бендейд" в малкото магазинче за сувенири. Влязох в мъжката тоалетна, избрах едно огледало и огледах пораженията. Нямах особени поводи за оптимизъм, тъй като кръвта беше оплескала не само половината ми лице, но и голяма част от яката на ризата ми. Слава Богу, че кръвотечението почти беше спряло. Изглеждах уморен и посърнал, от фигурата ми се излъчваше нещо неприятно. Това вероятно се дължеше на изкуственото осветление.

Пуснах топлата вода, почистих сe, доколкото беше възможно, след това с джобното си ножче нарязах по-едрите лепенки на дълги тесни ивици с намерението да ги използвам вместо шевове. Оказа се, че закрепването им е доста болезнена операция, но раната все пак се затвори. Бях сигурен, че съм се сдобил с дружка на стария белег на бузата, който получих преди две години след удар с приклад на пистолет. Опитах се да си спомня времето, когато по лицето ми все още нямаше белези, после си дадох сметка, че вече съм на тридесет. Завъртях крана докрай и се заех да почистя очилата си. Прокарах пръсти през косата си, докоснах двойката обеци на лявото си ухо и тръгнах към портала за отвеждане към самолетите. Успях да се промуша през него миг преди някакъв униформен да му удари ключа с убеждението, че всички пътници отдавна са по местата си.

Съседът ми се оказа бял мъж на тридесет и няколко, облечен в тъмносин костюм и с вратовръзка на зелени и сиви ивици. До скъпите му мокасини стърчеше част от кожено куфарче за лаптоп, пъхнато под предната седалка. По всичко личеше, че е бизнесмен в командировка, и имах всички основания да се надявам, че няма да ме безпокои. Промъкнах се покрай него с цената на известни усилия, сгънах се на седалката до прозорчето, а след това -благодарение на допълнителна серия гърчове - успях да заема положение, което можеше да се нарече неудобно, но не и откровено болезнено... Останахме на покритото с бетон летище още цели четиридесет и три минути - напълно достатъчно за острата болка от интимното рандеву с онзи пепелник да си покани няколко приятелчета и да организира бурен купон в главата ми.

Когато започнахме да набираме височина, извърнах очи към прозорчето, отвъд което бързо се смаляваше Тексас. В изтерзаната ми глава лекичко се избистри един доста мъчителен и силно неприятен въпрос: как и кога бях успял да заприличам на човек, от когото се очаква да носи куфарите на жена като Скай Ван Брандт?

Обадиха ми се през февруари - около пет месеца преди тези събития. Зимата беше гадна, с изобилие от дъжд и мокър сняг, а вятърът хапеше с такава ярост, че човек неволно си го представяше с остри зъби. Хапеше непрекъснато, ден и нощ... Бях настинал, чувствах се ирационално самотен. Няколко седмици по-рано моята приятелка Бриджит Лоугън, която ми забраняваше да й викам "гадже", беше заминала на санаториум, а сестричката ми Ерика Уат - още почти бебе, се записа да учи в Нюйоркския университет и се премести в студентско общежитие. Така останах сам в апартамента, който двамата държахме под наем и който сега изведнъж ми се стори огромен като пещера.

Бях се изтегнал на дивана в дневната на Дейл Матсуи и вяло спорех с Натали Трент по въпроса дали сме изпаднали чак дотам, че да пускаме обяви във второразредните търговски списания. Лежах на дивана на Дейл, защото от известно време използвахме за офис жилището му в Куинс. А причина за спора с Натали беше опасността фирмата ни всеки момент да забели корем.

- Знаеш ли друг начин за привличане на клиенти? - попита Натали. - Защото без клиенти бизнесът ни е умрял.

- По мое мнение охранителни фирми, които рекламират в предлаганите от теб издания, не вдъхват особено доверие - казах аз. - А след като се ангажираме да пазим живота на някого, доверието е нещо особено важно.

- Не ставай глупав! Ние градим доверие, като пазим клиентите си. А за да намерим тези клиенти, трябва да пускаме реклами.

- Не - рекох аз.

- Но "Сентинел" рекламират!

- Значи и ние трябва да го правим, така ли?

Тя ме погледна намръщено и аз осъзнах, че ножът опира до кокала. Отношенията ми с Натали са доста объркани. Когато се запознахме, тя излизаше с най-добрия ми приятел. После този приятел умря, а тя обвини мен за смъртта му... По-късно се сдобрихме, а с течение на времето, съвсем неусетно, започнахме да спим заедно - инцидентно, разбира се, в продължение на почти година. Фактът, че приятелството ни оцеля след всичко това, е доказателство както за неговата сила, така и за нашия изключителен инат.

И все пак споменаването на "Сентинел" беше гадно. Защото "Сентинел Гардс" е най-голямата охранителна фирма в Манхатън и се управлява от Елиът Трент, бащата на Натали. Докато нашата компания "КТМХ Секюрити" се роди отчасти и поради разрива между Натали и скъпия татко, а ние с нея обичахме да се смятаме за алтернатива на старомодните охранителни фирми като "Сентинел". По мое мнение това беше цел, която си заслужава усилията, а освен това допадаше и на Натали.

Проблемът обаче е там, че персоналната охрана е изключително затворен бизнес, в който всеки познава всички. Работата идва главно по линията на препоръките - или от доволни клиенти, или от други агенции в бранша. Но поради факта, че бяхме нова фирма без предишни клиенти, която според бързо разпространилите се слухове не се радва на благословията на Елиът Трент, никой в бранша - от "Сентинел" надолу - не искаше да ни препоръчва на когото и да било.

Надигнах се на лакът и погледнах към Натали, която бе извърнала намръщената си муцунка към прозореца и се опитваше да види какво има в задния двор. Навън дребни снежинки се въртяха някак неохотно над ливадата, а Дейл - настанил се в другия стол - ме гледаше с неодобрението на ядосан родител. Познавах го отпреди Натали - бяхме заедно в казармата, служихме в една и съща рота. Без съмнение той е най-добрият човек, когото познавам. Един наистина безкористен и щедър приятел...

Точно затова се разтревожих от неодобрението в погледа му.

- Знаеш какво искам да кажа - подхвърлих на Натали.

- Не обичам да ме сравняват с баща ми!

- Не правех това, Нат!

Тя се извърна към мен, зеленикавите й очи бяха замислени. Натали е почти на моята възраст, висока и стройна, а червеникавата и късо подстригана коса разкрива ясно чертите на лицето й, линията на шията и брадичката. Във фирмата сме четирима и сме напълно равни - Натали Трент, Дейл Матсуи, Кори Херера и аз, - но когато работим, парада командвам аз, а Натали е мой заместник. Добра е колкото мен, ако не и повече.

- Известно ли ти е, че в момента живеем на кредит? - рязко попита тя.

- Болезнено известно - кимнах.

- А наясно ли си, че този кредит е почти изчерпан?

- Да.

- В такъв случай ме запознай с възможностите, които имаме, Атикъс. Ще продължаваме ли да чакаме да звънне телефонът? Или ще направим нещо за себе си - например серия от реклами и обяви?

- Вторият въпрос може да се окаже несъществен - промърмори Дейл. - Може да не ни стигат парите за реклами - или поне за реклами, от които бихме имали някаква полза. Нуждаем се от едър клиент, най-добре някоя корпорация.

- Нямам намерение да чакам! - тръсна глава Натали. - Трябва да направим нещо!

- Съгласен съм - рекох.

- Какво?

- Нямам представа.

Телефонът иззвъня миг преди очите й да се превърнат в чифт ледени кинжали. Дейл отиде да вдигне, а Натали отново потъна в съзерцание на задния двор.

- За теб - протегна ми слушалката Дейл.

- Кой е?

- Сержант Робърт Мур от двайсет и втори корпус на Специалните части... Помниш ли го?

Скочих и почти преобърнах масичката за кафе, за да докопам час по-скоро слушалката.

- Робърт?

- Атикъс! Как си, приятелче? - Връзката беше толкова добра, сякаш Мур се обаждаше от отсрещния ъгъл, а не чак от Англия. - Добър ли е светът към теб?

- Имам оплаквания, но едва ли ще искаш да ги чуеш - отвърнах с гримаса. - Какво има?

- В неподходящ момент ли се обаждам? - разтревожи се Робърт. - Ако искаш, ще звънна по-късно.

- Не, не. Няма нищо.

- Звъня в апартамента ти и телефонният секретар ми даде този номер. Не знам дали си чул, че напуснах Специалната дивизия.

- Това е новина! - възкликнах аз.

Смехът му прокънтя в ухото ми.

- Прецених, че вече съм твърде стар да тичам през блатата в пълно бойно снаряжение. Идва ден, когато зайците започват да те побеждават и тогава човек се замисля за оттегляне. Всъщност вече съм в твоя бизнес.

- Сериозно?!

Натали и Дейл не отделяха любопитните си погледи от лицето ми. Разтворих длани просто да им покажа, че не знам повече от тях.

- Абсолютно сериозно - каза Мур. - И се случи така, че след две седмици един мой клиент ще прекоси голямата вода, за да изнася някакви лекции. Псевдополитически анализи, много снимки и интервюта, такива работи... Питам се дали не можеш да ме отмениш в част от задълженията.

- Дай ми датите - рекох аз и дадох знак, че ми трябва лист хартия и нещо за писане. Натали ми подхвърли някакъв каталог забравен на масата, а Дейл ми подаде флумастер.

- В края на месеца - отговори Мур. - От двадесет и пети до трети март. Свободен ли си?

- Напълно.

- Значи не е нужно да си проверяваш в тефтера, а? - засмя се Мур.

- Не, знам си ангажиментите наизуст - отвърнах аз, докато изписах с едри букви думичката РАБОТА и я показах на колегите си. - Някакви подробности?

- Дай ми номер, на който да ти пратя материалите по факса. Вътре има всичко - дати, маршрути и прочие. Прегледай ги, а после ми се обади да обсъдим условията.

- Чакай малко - рекох аз, затиснах мембраната с длан и попитах: - Имаме ли факс?

- Имаме - кимна Дейл.

Отместих дланта си и повторих цифрите, които Дейл ми продиктува.

- Кога искаш отговор?

- Можеш ли да ми звъннеш утре? - отговори с въпрос Мур.

- Дадено.

- В такъв случай до утре. Наздраве!

Оставих слушалката и се обърнах да споделя добрата новина. Оказа се, че няма с кого, тъй като Дейл и Натали бяха вече в кабинета в дъното на коридора. Дейл проверяваше дали факс-машината е заредена с хартия, а Натали я гледаше така, сякаш всеки момент щеше да започне да рецитира Омир. Когато влязох, погледът й бавно се отдели от апарата и се спря върху мен.

- Е?

- Робърт Мур е напуснал Специалните части и е станал охранител. Идва по работа в Ню Йорк и иска да му помагаме. Детайлите ще пристигнат по-късно.

- Кой е клиентът?

- Не каза.

- Да се надяваме, че е някой, който може да си плати.

- Да се надяваме...

Натали прехапа долната си устна. Миг по-късно факсът издаде звук, наподобяващ блеене, а после забръмча. Броени секунди по-късно от утробата му започнаха да изскачат листове мазна хартия. Дейл ги взимаше от подноса, а Натали грабна първия още преди да съм прочел каквото и да било.

- Лейди Антония Ейнсли-Хънтър - обяви тя. - Мур охранява лейди Ейнсли-Хънтър!

- Бих казал, че тя може да си плати - промърморих аз.

Натали ми удари един в рамото, но аз дори не помръднах.

Едва двадесет и три годишна, лейди Ейнсли-Хънтър беше един от най-изявените защитници на детските права в света, основателка на движението "Заедно сега", породило се във Великобритания в приблизително същата форма, която имаше и популярното американско движение "Гласувай с рок". Глад, насилие, експлоатация, невежество - това са злините на първо място в списъка на "Заедно сега". Освен това организацията работи в тясно сътрудничество с УНИЦЕФ и МОТ за постигане на своите цели, ръководена много добре от енергичната лейди Ейнсли-Хънтър. Тя е руса, красива и изненадващо невинна на вид въпреки безспорния опит, натрупан в хода на мисията й. При интервюта говори с лекота както за любимите си групи, храна и филми, така и за смъртността на децата в третия свят и инцидентите, свързани с домашно насилие.

Медиите наистина са влюбени в нея - както в Обединеното кралство, така и в Щатите. Именно тази популярност я превръща в сила, с която трябва да се съобразяват - тя носи послание.

Но популярността я превръща и в мишена, тъй като лицето й е добре познато на всеки психопат, жаден за изява.

През следващите три седмици потънахме в подготвителна работа. Огледахме абсолютно всички ситуации, за които се сетихме, просто за да бъдем максимално сигурни. И четиримата бяхме наясно, че Мур беше хвърлил спасителен пояс на КТМХ, и нямаше да го изпуснем. Това беше големият ни шанс, последната възможност да демонстрираме уменията си, да покажем на всички, че владеем занаята не по-зле от тях.

А зрители щеше да има в изобилие, в това бяхме абсолютно сигурни.

Но не знаехме кои ще бъдат те.

С Натали започнахме щателно изследване на местата, които щеше да посети лейди Ейнсли-Хънтър - от хотелите и ресторантите до официалния вход на Обединените нации. Правехме снимки, чертаехме схеми, напъвахме си мозъците да измислим какво най-лошо би могло да се случи и каква да бъде нашата реакция. Тренирахме акции по проникване и измъкване на клиента, стигнахме дори дотам да тренираме допълнително за точна стрелба. Само през последната седмица на февруари, непосредствено преди пристигането на лейди Ейнсли-Хънтър, двамата с Натали изстреляхме общо около две хиляди куршума с личните си оръжия.

Докато ние се занимавахме с базисната подготовка, Дейл и Кори работеха върху маршрутите, планираха по един или няколко резервни варианта за всяко придвижване и ги обхождаха многократно. Във всеки момент и независимо къде се намираха те знаеха къде е най-близката болница и полицейски участък, в главите им бяха запечатани най-кратките пътища дотам. Минаваха по тези пътища както денем, така и след залез слънце, изучаваха характеристиките на трафика - най-вече на кои места могат да очакват задръстване и как да се измъкнат от него. Кори ремонтира, поднови и излъска оборудването ни до безупречно състояние. Дори плати от джоба си за нови батерии на радиостанциите.

Това беше най-добрата подготвителна работа, която някой от нас беше вършил някога. И когато лейди Ейнсли-Хънтър, Мур и останалите от антуража й най-после кацнаха на летище Кенеди, ние ги посрещнахме спокойно, подготвени за абсолютно всякакви изненади, самоуверени, но и предпазливи. Бяхме абсолютно сигурни, че знаем какво правим.

За съжаление стана така, че всичко се оказа без значение - подготвителната дейност и оборудването, двете хиляди изстреляни патрона и продължителният обход на маршрутите, чисто новите батерии на радиостанциите...

В крайна сметка опряхме до късмета.

До шибания тъп късмет...

Поканите започнаха да се трупат още преди самолетът да кацне в Ню Йорк. Най-различни известни личности искаха да осъществят контакт с дамата, канеха я на вечери и концерти, в изискани клубове. Тя отказваше на всички, но с необходимата любезност. Изпращаше им своите съжаления и благодарности, след което добавяше, че предпочита да си остане в хотела и да работи.

И така до момента, в който Карсън Флийт я покани на премиерата на новия си хит, "Дългият път надолу", в който наред с други звезди участваше и Скай Ван Брандт.

- Ще отиде със сигурност - каза Мур, след като прочете поканата. Прегледът на пощата беше част от задълженията му. - Страшно си пада по филмите на Флийт.

- Това няма ли да ни създаде проблеми? - попитах аз.

- Няма. - Той поклати глава. - Поканата включва филма и лек коктейл в "Пастис" на Девето авеню. Тя със сигурност ще отиде и там, а после ще я приберем. Най-късно в два ще си бъде в леглото, защото много-много не си пада по купоните.

- За което сме й изключително признателни.

- Ако ти и Нат минете по маршрута, ще я уведомя, че ще има пълна охрана.

- Още тази вечер ще го направим - кимнах аз. - Веднага след като се приготви...

- Хубаво - изправи се Мур. - Не очаквам усложнения.

Въвеждането мина безупречно

Извеждането обаче се оказа коренно различно.

Използвахме две коли. Дейл управляваше първата, пътници бяхме аз, Мур и самата лейди Ейнсли-Хънтър. Втората, зад волана на която беше Натали, се движеше плътно след нас и возеше Кори и личната секретарка на лейди Ейнсли-Хънтър - млада жена на име Фиона Честър. Лимузините се бяха наредили на опашка чак до ъгъла. След потеглянето на поредната знаменитост организаторите се обаждаха по радиостанцията на следващия шофьор и той паркираше пред входа. Ние с Дейл обаче нямахме доверие на организаторите и затова чакахме обаждането на Мур.

- Спящата красавица излиза след тридесет секунди - обади се по радиото той.

- Прието - отвърна Дейл и плавно потегли.

Аз включих своя предавател и съобщих новината на Кори. Натали потвърди приемането й още преди да спрем пред входа. Изскочих навън и отворих задната врата точно срещу мястото, където свършваше червената пътека. Очите ми внимателно опипаха обстановката. Натали и Кори заеха позиция от двете страни на опънатите велурени въжета, зад които се блъскаха фотографите и ловците на автографи. Блеснаха светкавици.

Слушалката в ухото ми тихо пропука.

- Спящата красавица излиза - съобщи Мур.

- Прието.

В същия момент те се появиха в другия край на червената пътека и закрачиха към нас. Лейди Ейнсли-Хънтър се усмихваше и махаше на зяпачите, а Мур вървеше редом, почти притиснат до нея. Последва нов взрив от светкавици, изведнъж се разнесоха викове. Папараците се бяха сбили, неколцина от тях изведнъж изскочиха на пътеката. Лявата ръка на Мур се стрелна към рамото на лейди Ейнсли-Хънтър и рязко я дръпна. Тя изведнъж се оказа сгушена в прегръдката му, а той решително се втурна напред, пробивайки си път с рамо. Аз останах на мястото си и наблюдавах огромните усилия на Нат и Кори да осигурят свободен коридор.

Появиха се ченгета, намесиха се и зяпачите. Изведнъж тротоарът се изпълни с хора, които се блъскаха и дърпаха. Скоро ситуацията се влоши, размахаха се юмруци. Внезапно Мур се свлече на колене, после падна като подсечен. Беше поразен от случаен удар с лакът на някакъв фотограф, който изненадващо го улучи в челюстта. В продължение на една ужасно дълга секунда лейди Ейнсли-Хънтър остана абсолютно сама, закована по средата на червената пътека, на която се вихреха разгорещени схватки.

Втурнах се към нея, пробивайки си път с яко блъскане и епизодични юмручни удари. В слушалката ми проехтяха виковете на Мур, който зовеше за незабавна евакуация.

Лейди Ейнсли-Хънтър забеляза протегнатата ми ръка и се вкопчи в нея. Аз я придърпах към себе си и се огледах накъде да тръгна.

- Спокойно, тук съм. Не се притеснявайте!

- Истински ад! - промърмори тя.

- Дръжте се - добавих по пътя към колата.

В следващия миг Кори се разкрещя като луд:

- Пистолет, пистолет!

Казваше се Самюел Джеписън. По-късно научихме, че е на четиридесет и три години, наскоро изписан от Белвю, където изкарал курс на лечение с диагноза параноидна шизофрения. Когато ченгетата най-сетне успели да изтръгнат някакви що-годе разбираеми показания, станало ясно, че Джеписън е престанал да взема лекарството си четири дни преди пристигането на лейди Ейнсли-Хънтър в Ню Йорк. Арестуваният обяснил, че искал да попречи на британската корона да възобнови претенциите си към бившите колонии. Според него лейди Ейнсли-Хънтър била член на екипа за тайни операции на Обединеното световно правителство и е пристигнала в Ню Йорк със задачата да прелъсти кмета и да привлече за каузата си градското управление на полицията.

Джеписън така и не обясни откъде се е сдобил с оръжието - полуавтоматичен пистолет "Лама", модел IХ, с пълнител за седем 9-милиметрови патрона, произведен в Испания. Макар и зле поддържан, с видими следи от ръжда по дулото и затвора, пистолетът беше напълно годен за употреба.

Ако оръжието беше друго, нещата със сигурност щяха да се развият съвсем различно. Но Джеписън извади своя "Лама" и благодарение на този прост акт се случиха страшно много неща, всъщност всичко...

Когато Кори изкрещя за втори път думата "пистолет", ръката ми легна върху рамото на лейди Ейнсли-Хънтър и го натисна надолу. Надявах се, че Мур я е инструктирал за такива случаи - просто да клекне, а не да се просне по очи. Второто би направило бързата й евакуация абсолютно невъзможна. Тя се наведе с намерението да направи именно това, но после - за нейна благородническа чест - явно си спомни инструктажа и само приклекна. В същия миг засякох Джеписън.

Заел типичната поза "самотен стрелец" с протегната напред въоръжена ръка, той летеше право към нас и крещеше някакви обидни слова, които аз така и не схванах. Стомахът ми се сви до размерите на топче заигра. Нямах време да посегна към собственото си оръжие. Всъщност нямах време за нищо. Ясно си спомням какво си помислих в този ужасно кратък и същевременно безкраен миг - ако Джеписън застреля лейди Ейнсли-Хънтър, любимият ми костюм от "Брукс Брадърс" ще бъде оплискан с кръв, а аз няма да имам пари дори за химическо чистене, защото след убийството на клиентката ми със сигурност ще отпадна от бизнеса и ще фалирам.

Той разкъса веригата бягащи хора, а аз изскочих пред него и хванах пистолета с лявата си ръка. Целта ми беше да докопам копчето за изваждане на пълнителя и да не допусна ударникът да падне и да изстреля патрона в цевта. Това съвсем не беше някакво осъзнато и премислено действие - по-скоро беше предизвикано от сляпа паника и от желанието ми на всяка цена да предотвратя изстрела от ръждясалото дуло...

Силата, с която стиснах пистолета, принуди Джеписън да прилепи ръка към тялото си. Аз моментално се възползвах от това и плъзнах свободната си ръка надолу с намерението да го докопам за лакътя и да извия ръката му зад гърба. В този момент усетих някаква вибрация на метал в дланта си, миг по-късно пистолетът вече не беше в нея. Направих опит да го докопам отново, притискайки дясното му рамо с лявата си ръка. Този път успях да хвана лакътя му и с едно рязко завъртане го забих в пътеката с главата надолу. Завъртането беше достатъчно силно, за да извади рамото на Джеписън, който нададе силен рев.

В секундата, когато ръцете ми бяха свободни, измъкнах пистолета си и бързо го завъртях към тълпата.

- Влизайте в колата! - извиках на лейди Ейнсли-Хънтър. - Бързо!

Тя скочи и се втурна по пътеката. Аз я последвах, като продължавах да се озъртам за друг евентуален нападател. Многобройните светкавици откъм фоторепортерите ме принудиха да присвия очи. Лейди Ейнсли-Хънтър се плъзна на задната седалка. Аз побързах да вляза след нея и да затръшна вратата, после буквално легнах отгоре й, за да я прикрия. Двигателят работеше и потеглянето ни беше въпрос на стотни от секундата. Дейл стъпи на газта и извика нещо в микрофона си.

- Всичко е наред, чисти сме! - обърна се да ме осведоми той. - С Мур и останалите ще се срещнем направо в хотела.

Надигнах се и протегнах ръка на лейди Ейнсли-Хънтър. Очите ми бързо опипаха тялото й в търсене на някакво нараняване, което в суматохата може би бях пропуснал. При силен приток на адреналин човек може да се движи и с куршум в тялото. Никак не ми се щеше да се появим в хотела и едва тогава да открием, че би трябвало да караме към болницата.

- Страхотно! - рече лейди Ейнсли-Хънтър.

- Моля да ме извините - отвърнах. - Добре ли сте? Наред ли е всичко?

- Добре съм, господин Кодиак.

Свалих ръцете си от нея и се дръпнах встрани. Тя беше поруменяла и все още дишаше тежко, но доколкото можех да преценя, казваше истината.

- Връщаме се в хотела - съобщих й аз.

- Чух. Скоростта, с която ни вози господин Матсуи, едва ли е подходяща за появата ни на прием...

На лицето й се появи лека усмивка.

Сетне положи ръце на бедрата си, наведе се напред и повърна.

Посегнах да прихвана косата й и в същия момент усетих, че в другата ми ръка има нещо. Нямах представа какво е то.

Когато напъните станаха сухи, лейди Ейнсли-Хънтър отблъсна ръката ми и се изправи. По бузите й се стичаха сълзи, примесени с грим. Посегна да си избърше носа с голи пръсти, но аз я изпреварих и й подадох носната си кърпичка.

Тя енергично се изсекна, попи влагата от очите си и направи нов опит да се усмихне.

- Съжалявам.

- Няма за какво. Това беше напълно нормална реакция.

- Страхувам се, че оплесках цялата кола.

- Нищо, Дейл ще я почисти.

Усмивката й беше едва забележима, но все пак я имаше. Добър знак. После очите й се сведоха към лявата ми ръка.

- Какво е това?

- Не съм съвсем сигурен... - Разтворих длан и се втренчих в правоъгълното желязо, дълго около десет сантиметра. - Май е пълнител.

- Пълнител ли?

- От пистолета на онзи луд - поясних аз.

- От какво?! - обади се от предната седалка Дейл.

- Предпазителят на пълнителя вероятно се е освободил по време на борбата. А самият пълнител се е озовал в дланта ми, но аз съм бил твърде възбуден от хода на събитията, за да го усетя.

Лейди Ейнсли-Хънтър се наведе напред и отново се възползва от носната ми кърпа. Като се изправи, каза:

- Добра работа. Не знаех, че може да се разглоби пистолет в ръката на въоръжен с него човек.

- О, той е майстор! - проточи Дейл. - Планирал го е предварително!

- А откъде знаеш, че не съм? - сбърчих вежди аз.

- Стига, приятелче, познаваме се...

Самолетът се снижаваше към летище Кенеди, а аз гледах как последните лъчи на залеза се плъзгат по Рокауей. Красива гледка, която би трябвало да запомня, рекох си. Много по-ценна от десетки метри видеозаписи или планини от художествени снимки, които се доближават до истината, но никога не могат да я пресъздадат изцяло.

Камерите са виновни за това, което вкара мен и другите от КТМХ в орбитата на хора като Скай Ван Брандт, Карсън Флийт, а дори и лейди Антония Ейнсли-Хънтър. Статичните фотографии и безкрайните видеоматериали, които безжалостно излагаха на показ върха на ловкостта, който демонстрирах при разглобяването на пистолета на Джеписън, при това с една ръка...

Цветната снимка, която се превърна в корица на списание "Тайм" за една седмица, беше запечатала най-характерните мигове на целия екшън: Джеписън лети към плочките с главата надолу, аз съм над него с пистолет в едната ръка и пълнител в другата, а лейди Ейнсли-Хънтър припка към чакащата кола...

В дните след покушението срещу благородната дама бяхме буквално затрупан с молби, търсеха се всички услуги, които предлагахме - от нормална охрана до участие в демонстративни представления и молбата на някакъв откачен, който искаше да отлетим за Айдахо за една седмица, за да научим частната му милиция на основните похвати при персоналната охрана. Този, естествено, го зачеркнахме, но на почти всички останали отговорихме положително. Започнаха да ни канят в популярни предавания, сред които имаше и едно-две с национален обхват. Появихме се в ток-шоуто на Чарли Роуз, а веднага след това и на живо с Лари Кинг. Списание Ню Йорк отпечата уводен материал за нас, озаглавен "Новата сигурност". За илюстрация използваха една снимка на Натали (безспорно най-добре изглеждащата от всички нас), която тичаше, а отдолу пишеше "Прикрий ме!".

Вече не работехме в жилището на Дейл в Куинс, а си наехме просторен офис в Манхатън, в квартала на някогашните печатници оттатък Уест Вилидж и съвсем близо до входа на тунела Холанд. Бяхме почти богати и със сигурност се чувствахме добре. Имахме повече работа, отколкото можехме да поемем, и от известно време насам Натали и Дейл настояваха да наемем нови хора, защото не можехме да смогнем...

Преуспявахме, каквото и да означаваше това.

Шибаният ми късмет!