Към кулата на зеления ангел

ТАД УИЛЯМС

КЪМ КУЛАТА НА ЗЕЛЕНИЯ АНГЕЛ

Част 1

ПРЕДИСЛОВИЕ

Гутулф, графът на Утаниат, прокара пръсти по издрасканата дървена повърхност на Голямата маса на Престър Джон, разтревожен от неестествената тишина. Като се изключеше шумното дишане на виночерпеца на крал Елиас и потракването на лъжиците в купите, голямата зала беше тиха - много по-тиха, отколкото би следвало да бъде, след като в нея вечеряха десетина души. Тишината изглеждаше двойно по-потискаща за слепия Гутулф, макар и да не беше съвсем изненадваща: напоследък съвсем малко хора вечеряха на кралската маса, а и онези, които идваха при Елиас, изглеждаха все по-нетърпеливи да се махнат по-скоро и да не изпитват съдбата с нещо толкова рисковано като разговор по време на вечеря.

Преди няколко седмици един наемен капитан, Улгарт, тритинг, бе направил грешката да се пошегува с достъпната добродетел на набанските жени. Това беше разпространено мнение сред тритингите - те не можеха да разберат жени, които си боядисват лицата и носят дрехи, излагащи според обитателите на каруци безсрамно много гола плът. Грубата шега на Улгарт друг път би минала незабелязана, още повече че твърде малко жени все още живееха в Хейхолт и на масата на Елиас седяха само мъже. Но наемникът беше забравил - ако изобщо някога бе знаел, - че жената на Върховния крал, убита от тритингска стрела, е била набанска благородничка. Докато пристигне десертът, главата на Улгарт вече се клатушкаше окачена на седлото на един страж по пътя си към коловете над портата Нарулах за удоволствие на местните гарвани.

Много време беше минало, откакто разговорите на маса в Хейхолт бяха шумни и весели, мислеше Гутулф; напоследък се ядеше при почти погребална тишина, прекъсвана само от пъхтенето на потните прислужници - те се трудеха упорито, за да свършат и работата на няколкото вече изчезнали свои другари - и от случайни нервни комплименти, изречени от някой благородник на длъжност в замъка, който не можеше да отклони поканата на краля.

Сега Гутулф дочу тих говор и позна гласа на сър Флуирен, който шепнеше нещо на краля. Старият рицар тъкмо се беше върнал от родния си Набан, където бе действал като пратеник на Елиас при херцог Бенигарис, и днес заемаше почетното място от дясната страна на Върховния крал. Бе казал на Гутулф, че срещата му с краля по-рано този ден била съвсем обикновена, но при все това Елиас изглеждаше разтревожен по време на цялата вечеря. Гутулф не можеше да види това, но десетилетията, прекарани с краля, му позволяваха да си представи изражението му при всяка напрегната интонация, при всяка от странните му забележки. Освен това слухът, обонянието и осезанието на Гутулф, които се бяха изострили, откакто бе загубил зрението си, ставаха още по-силни в присъствието на ужасния меч Печал.

Откакто Елиас го бе принудил да го докосне, сивото острие му се струваше почти живо същество, нещо, което го познаваше, което чакаше спокойно, но с ужасна предопределеност, като дебнещо животно, което го е подушило. Самото му присъствие го караше да настръхва и напрягаше докрай всичките му нерви и жили. Понякога посред нощ, когато графът на Утаниат лежеше абсолютно буден, му се струваше, че усеща острието направо през стотиците лакти камък, които отделяха покоите му от покоите на краля - едно сиво сърце, чието биене можеше да чуе само той.

Елиас внезапно отблъсна стола си назад и скърцането на дървото по камъка стресна всички. Гравираната лъжица на Гутулф застина във въздуха и от нея закапаха капки.

- По дяволите, старче! - изръмжа кралят. - Ти на мен ли служиш, или на това пале Бенигарис?

- Само ви съобщавам какво каза херцогът, ваше величество - каза с треперещ глас сър Флуирен. - Но мисля, че това не беше израз на неуважение. Той има затруднения по границата с клановете на тритингите, а и хората от Вран са му пречили...

- Какво ме интересува? - Гутулф почти виждаше как Елиас присвива очи - толкова пъти беше гледал как гневът преобразява чертите му. Бледото му лице сигурно бе болезнено сгърчено и леко влажно. Бе чул слугите да си шепнат, че кралят напоследък бил много отслабнал.

- Аз помогнах на Бенигарис да се качи на трона, Ейдон да го порази! И му дадох лектор, който да не му се бърка в нищо!

Елиас млъкна. Единствено Гутулф от всички чу как Приратес, който седеше срещу слепия граф, остро пое дъх. Сякаш усетил, че може би е прекалил, кралят се извини и се върна към по-спокоен тон в разговора си с Флуирен.

Гутулф поседя онемял за момент, после бързо започна да яде, за да прикрие внезапния си страх. Как ли изглеждаше? Дали всички бяха вперили очи в него, дали всички можеха да видят предателското му изчервяване? Думите на краля за лектора и тревожното ахване на Приратес отново и отново отекваха в съзнанието му. Другите без съмнение щяха да сметнат, че Елиас е имал предвид влиянието си за избирането на гъвкавия ескритор Велигис за лектор след убийството на Ранесин, но Гутулф знаеше по-добре. Объркването на Приратес, когато изглеждаше, че кралят може да каже прекалено много, потвърди това, което графът вече наполовина подозираше: Приратес беше организирал смъртта на Ранесин. И сега Гутулф беше сигурен, че и Елиас го знае - може би дори беше заповядал убийството. Кралят и съветникът му бяха сключили сделка с демоните и бяха убили най-висшия проповедник на Бога.

В този момент, макар и сред хора край масата, Гутулф се почувства сам като на брулен от вятъра връх. Не можеше повече да понася бремето на измамата и страха. Беше време да избяга. По-добре да бъде сляп просяк в най-вонящата помийна яма на Набан, отколкото да остане дори само минута на тази прокълната и обитавана от демони трапеза.

Гутулф отвори рязко вратата на стаята си и спря на прага, за да позволи на прохладния въздух от коридора да го облъхне. Беше полунощ. Дори и да не беше чул печалния звън, долетял откъм Кулата на Зеления ангел, би разпознал по-дълбокото докосване на студа до бузите и очите си острия ръб на нощта, когато слънцето е в най-далечната си точка.

Беше странно да усеща с очите си, но сега, когато Приратес беше унищожил зрението му, те се оказаха най-чувствителните му органи, регистриращи всяка промяна на вятъра и времето с тънкост, по-фина дори от тази на пръстите му. И все пак, колкото и полезни да бяха, имаше нещо ужасно в използването им по този начин. Няколко нощи се бе събуждал изпотен и почти бездиханен от това, че се сънуваше като безформено пълзящо създание с месести пипала, стърчащи от лицето му, слепи топчици, които потрепваха като рогцата на охлюв. В сънищата си той още виждаше. Съзнанието, че това, което вижда, е той самият, го събуждаше задъхан отново и отново и го връщаше в истинския мрак, който сега беше постоянното му местообитание.

Гутулф излезе в коридора, изненадан както винаги, че се намира все в чернота при преминаването си от една стая в друга. Когато затвори вратата и зад нея остана мангалът с тлеещите въглени, студът стана по-зъл. Той чу приглушеното подрънкване на ризниците на стражите по стените зад отворения прозорец, после се вслуша във вятъра, който се усилваше и го заглушаваше с гърмящата си песен. Куче изскимтя някъде долу и някъде зад няколко завоя на коридора меко се отвори и затвори врата.

Гутулф за момент се олюля несигурно, след това се отдалечи на още няколко крачки от своята врата. Ако трабваше да излезе, трябваше да го направи сега - безполезно беше да стои безцелно в коридора. Сега, когато околният свят бе ослепен от нощта, той беше отново в еднакви условия с всички. Имаше ли друг избор? Не можеше да понася това, в което се бе превърнал неговият крал. Но трябваше да си отиде тайно. Макар че сега с нищо не беше полезен на краля - ръката му вече не можеше да се вдигне за бой, - той все пак се съмняваше, че някогашният му приятел ще го пусне просто да си отиде. Защото един слепец да напусне замъка, където му дават храна и подслон, и да избяга от стария си приятел Елиас, който бе го защитавал от справедливия гняв на Приратес - това намирисваше твърде силно на предателство, или поне така щеше да се стори на мъжа, който седеше на Престола от драконова кост.

Гутулф бе мислил за това от доста време и дори бе репетирал пътя си. Щеше да слезе в Ерчестър и да прекара нощта в "Свети Сутрин" - катедралата беше почти запустяла и монасите бяха доброжелателни към всеки просяк, осмелил се да нощува в стените на града. На сутринта щеше да се смеси с рехавия поток хора, които излизаха към пътя за Старата гора и отиваха на изток към долината Хасу. Пък оттам - кой знае? Може би към степите, където според слуховете Джосуа събирал бунтовническа войска. Или може би към някой манастир в Станшайър или другаде - някъде, където да намери убежище поне докато немислимата игра на Елиас не разруши всичко.

Но беше време да спре с мисленето. Нощта щеше да го скрие от любопитни очи; дневната светлина щеше да го свари скрит в "Свети Сутрин". Време бе да тръгва.

Но щом се затътри по коридора, усети леко като перце присъствие до себе си - дихание, въздишка, неопределимо усещане за нещо. Обърна се и размаха ръка. Нима някой трябваше да го спре накрая?

- Кой е?...

Нямаше никого. Или ако имаше, сега той стоеше мълчаливо и се подиграваше със слепотата му. Гутулф почувства странна внезапна несигурност, сякаш подът се накланяше под краката му. Направи нова крачка и внезапно усети много силно присъствието на сивия меч, цялата му особена мощ навсякъде около себе си. За миг помисли, че стените са се срутили. Силен вятър премина около и през него и стихна.

Що за лудост беше това?

Беше сляп и не можеше да се ориентира. Едва не заплака. Беше прокълнат.

Без да знае къде е, тръгна по безкрайните коридори на Хейхолт. Опипващите му пръсти се натъкваха на необикновени неща - изящни мебели и полирани сложно резбовани перила, които не приличаха на нищо от това, което си спомняше за тези зали. Вратата към помещенията, заемани някога от камериерките на замъка, беше отворена и макар да знаеше, че стаите са празни - управителката беше измъкнала всичките си подчинени от замъка преди да нападне Приратес, - той чу неясни шепнещи гласове. Трепна, но продължи да върви. Вече познаваше променливата и незаслужаваща доверие природа на Хейхолт напоследък: още преди да загуби зрението си, замъкът беше станал наистина непостоянно място.

Продължи да брои крачките си. Бе се упражнявал за това излизане през последните седмици. Имаше трийсет и пет крачки до завоя на коридора, още две дузини до главната стълбищна площадка, после навън в тясната, прохладна от вятъра Лозова градина. Още петдесет крачки и отново беше под покрив - като намери пътя си надолу към Прохода на капелана.

Стената под пръстите му стана топла, а след това - внезапно - изгарящо гореща. Графът дръпна ръката си и изохка. Тъничък вик долетя от коридора:

- Т'си е-изи'ха ас-тригу!

Той отново протегна трепереща ръка и усети само камък, влажен и нощно-студен. Вятърът развяваше дрехата му - вятърът или някаква мърмореща, нематериална тълпа. Усещането за сивия меч беше ужасяващо силно.

Гутулф забърза по коридорите, като прокарваше пръсти колкото можеше по-високо по застрашително променливите стени. Доколкото можеше да определи, той беше единственото живо същество в тези зали. Странните звуци и докосванията, леки като дим или крилца на молец, бяха само привидения, успокояваше се той - те не можеха да му попречат. Те бяха сенките на магьосническото обкръжение на Приратес и той нямаше да им позволи да осуетят бягството му. Нямаше да остане пленник в този покварен замък.

Докосна грапавата повърхност на дървена врата и за своя огромна радост откри, че е броил правилно. Едва се сдържа да не извика ликуващо от невероятно облекчение. Бе стигнал малкия портал до Голямата южна порта. Зад него беше дворът и мръсните помещения, в които се хранеха слугите.

Но когато отвори вратата и прекрачи прага, вместо острия нощен въздух, който бе очаквал, усети горещ вятър и топлината на много огньове. Мърмореха гласове - обидени, плачливи.

Божа майко! Нима Хейхолт гори?

Гутулф се дръпна, но не можа да улучи вратата - пръстите му задраскаха камък, който при докосването му стана по-горещ. Мърморенето бавно се надигна до бръмчене на безброй възбудени гласове - тихо, но пронизващо като жуженето на пчелен кошер. Лудост, каза си той, фантазии. Не трябваше да се предава. Заклатушка се напред - все още броеше крачките си, - краката му се подхлъзнаха в калта на сервизните помещения, но токовете му някак си тракнаха по гладки плочи. Невидимият замък беше в някакъв ужасен водовъртеж - горящ и трепкащ в един момент, студен и твърд в следващия, и потънал в пълна тишина, тъй като обитателите му спяха и не подозираха нищо.

Сън и действителност бяха преплетени, мракът бе пълен с шепнещи призраци, които объркваха броенето му. Но Гутулф все още се бореше - с мрачната решителност, която бе негов другар в десетките ужасни военни походи като помощник на Елиас. Той тежко стъпваше към Средния двор и най-после спря да си почине за миг край мястото, където според последните му сметки някога се намираха покоите на дворцовия лекар. Усети острата миризма на изгоряло дърво, протегна ръка, усети как то се троши на гнил прах под пръстите му и разсеяно си спомни пожара, който бе убил Моргенес и още няколко души. Внезапно, сякаш повикани от мислите му, около него заскачаха пращящи пламъци. Това вече не можеше да бъде фантазия - той усещаше смъртоносната горещина. Тя го обгърна като смазващ юмрук, препречваше му пътя накъдето и да се обърнеше. Гутулф извика отчаяно. Щеше да изгори жив!

"Руаха, руаха Асу'а!", плачеха призрачни гласове в пламъците. Сивият меч сега беше вътре в него, във всичко. Струваше му се, че чува неземната му музика и по-слабо - песните на магическите му братя. Три меча. Три нечестиви меча. Те вече го познаваха.

Чу се шумолене като от размахването на безброй крила, а после графът на Утаниат внезапно почувства, че пред него се образува отвор, празно пространство в иначе плътната стена от пламъци, врата, от която лъхаше студен въздух. И понеже нямаше друг изход, той метна пелерината си върху главата си и се заклатушка надолу - към по-спокойните и по-студени сенки.

ПЪРВА ЧАСТ

ЧАКАЩИЯТ КАМЪК

1.

Под чужди небеса

Саймън погледна косо към звездите в черната нощ. Беше му все по-трудно да стои буден. Уморените му очи се взряха в най-яркото съзвездие - неправилен кръг светлинки, които се рееха сякаш само на една педя над пробития като счупена яйчена черупка купол.

Да. Това беше Чекръкът, нали? Изглеждаше странно елипсовиден, сякаш самото небе, на което висяха звездите, беше разтегнато непривично. Но ако не беше Чекръкът, какво друго би могло да е толкова високо в небето в средата на есента? Заекът? Но той имаше мъничка звездичка от единия край - Опашката. Пък и Заекът не беше толкова голям, нали?

Клещите на вятъра проникнаха в полуразрушената сграда. Гелое наричаше тази зала Обсерваторията - една от саркастичните й шеги според Саймън. Просто отминалите дълги векове бяха отворили белокаменния купол към нощното небе, така че Саймън знаеше, че тя не би могла да бъде обсерватория в действителност. Положително дори ситите не биха могли да наблюдават звездите през таван от дебел камък.

Вятърът пак нахлу, този път още по-остър, и вмъкна пометени от покрива снежинки. Въпреки че се разтрепери, Саймън беше благодарен: студът донякъде прогони дрямката му. Не биваше да заспива - не и тази нощ.

"Значи вече съм мъж - помисли си той. - Е, почти. Почти мъж".

Запретна ръкав и погледна ръката си. Стегна мускули и се намръщи на повече от незадоволителния резултат. Прокара пръсти по космите на ръката си, като опипваше местата, където раните се бяха превърнали в груби белези. Ето тук черните нокти на хунен бяха оставили следите си. А пък тук... беше се подхлъзнал и се беше нарязал на камък по склона на Сикихок. Това ли означаваше да си голям? Да имаш много белези? Предполагаше, че това означава и да научиш нещо от раните си, но какво можеше да научи той от нещата, които му се бяха случили през последната година?

"Не оставяй да убият приятелите ти - помисли си той сърдито. - Това първо. Не си пъхай носа, където не ти е работа, за да не те преследват чудовища и побъркани. Не си създавай неприятели".

Безброй глупости, които всички искат да ти натъпчат в главата. Решенията никога не бяха толкова лесни, колкото изглеждаха в проповедите на отец Дреосан - в тях хората винаги трябваше да направят ясен избор между пътя на Сатаната и този на Ейдон. Според натрупания опит на Саймън за света всеки път трябваше да избираш между две неприятни възможности, които почти нямаха отношение към доброто и злото.

Вятърът, който виеше в Обсерваторията, ставаше все по-пронизващ. Зъбите на Саймън затракаха. Въпреки красотата на изящно гравираните перлени стени, това все пак явно беше място, което не го приветстваше с "добре дошъл". Ъглите бяха странни, пропорциите не бяха предназначени да се харесват на хора. Както и други произведения на безсмъртните ситски архитекти, Обсерваторията принадлежеше изцяло на Зида'я и никога нямаше да е по сърце на смъртните.

Саймън стана и закрачи. Слабото ехо на стъпките му се загуби във воя на вятъра. Едно от интересните неща в обширната кръгла зала, реши той, бе, че тя имаше каменен под - нещо, което вече не се срещаше при ситите. Той започна да свива пръстите си в обувките и споменът за топлите тревисти поляни на Джао е-Тинукай'и нахлу в него. Там той ходеше бос и всеки ден беше летен. Обви гърдите си с ръце, за да се стопли.

Подът на Обсерваторията беше направен от изящно изрязани и подредени плочи, но цилиндричната стена сякаш беше от един къс, може би от самия Камък на раздялата. Саймън се замисли. Другите сгради тук също бяха без видими съединения или спойки. Ако ситите бяха издълбали всички здания на повърхността направо от каменните кости на хълма и бяха дълбали даже в самия Сесуад'ра - Камъкът, изглежда, бе целият надупчен от тунели - как бяха знаели къде да спрат? Не ги ли е било страх, че ако направят само още една дупка, цялата скала ще рухне? Това беше толкова поразително, колкото и всяка друга ситска магия, за която бе чувал или която бе видял, и също толкова недостъпно за смъртните - да знаеш кога да спреш.

Саймън се прозина. Усирис Ейдон, ама че дълга бе тази нощ! Той впери поглед в небето и в трепкащите, тлеещи звезди.

"Искам да се изкатеря нагоре. Искам да погледна луната".

Мина по гладкия каменен под към една от дългите стълби, които се виеха спираловидно нагоре. Започна да брои стъпалата по пътя си. Вече го бе правил няколко пъти през дългата нощ. Когато стигна до стотното стъпало, седна. Диамантеният блясък на една звезда, който бе прониквал по средата на един малък процеп в разрушения купол при последното му качване, сега се виждаше към края му. Скоро щеше да изчезне от погледа му зад останалата черупка на купола.

Добре. Поне някакво време бе минало. Нощта беше дълга и звездите - странни, но поне пътят на времето продължаваше.

Той стана и продължи по тесните стълби. Беше замаян, но несъмнено щеше да му мине, след като се наспеше. Изкачи се до последната площадка - подпряна с колона огърлица от камък, някога опасвала цялата сграда. Тя бе се разрушила отдавна, по-голямата й част беше паднала и сега тя се простираше само на няколко лакътя от стълбището. Ръбът на високата външна стена беше точно над главата на Саймън. Няколко внимателни стъпки го отведоха през площадката до място, където процепът в купола се спускаше надолу, съвсем близко над него. Той протегна ръка, намери здраво място за хващане и се изтегли нагоре. После прехвърли единия си крак през стената и го остави да се люлее над нищото.

Луната, обвита в дрипав от вятъра воал от облаци, все пак беше достатъчно ярка, за да направи бледите руини долу да проблясват като слонова кост. Саймън беше кацнал на подходящо място. Обсерваторията беше единствената сграда в стените на Сесуад'ра, висока колкото самата стена, което придаваше на комплекса вид на обширна ниска постройка. За разлика от другите изоставени жилища на ситите, които бе виждал, тук нямаше никакви кули, никакви остри издатъци по покривите. Сякаш духът на строителите на Сесуад'ра е бил укротен, сякаш бяха строили за някаква утилитарна цел, а не заради чистата гордост от майсторството. Не че останките бяха непривлекателни: белият камък сам по себе си притежаваше особен мек блясък и постройките отсам преградната стена бяха разположени с някаква дива, но някак във висша степен логична геометрия. Макар че всичко това бе построено в много по-малък мащаб от видяното от Саймън в Да'ай Чикица и Енки-е-Шао'сейе, самата скромност на обхвата и единството на дизайна придаваше на мястото проста красота, различна от онези наистина величествени градове.

Навсякъде около Обсерваторията, както и около другите главни здания като Дома на раздялата и Къщата на водата (така ги бе нарекла Гелое; Саймън не знаеше, дали имената имат нещо общо с първоначалното предназначение на сградите), се виеше система от алеи и по-малки постройки или техни останки, чиито примки и венчета бяха разчертани изкусно, но и натуралистично, като листчетата на цвят. Повечето бяха обрасли с неканени дървета, но дори и дърветата разкриваха следи от някакъв закърнял порядък, все едно тъмнозеленото място в средата на самодивско колело да показва къде е започвала редицата на някогашните гъби.

В центъра на това древно селище с рядка и изтънчена красота се намираше странно, застлано с плочи място. Сега то беше покрито предимно с нахална трева, но дори на лунна светлина все още се виждаха следи от първоначалния пищно заплетен дизайн. Гелое наричаше този централен площад Огнената градина. Саймън, който познаваше добре само човешките селища, предполагаше, че е било пазар.

Отвъд Огнената градина, от другата страна на Дома на раздялата, се издигаше неподвижна вълна от светли конуси - палатките на хората на Джосуа, разрасли се вече забележимо поради новопристигащите, които се стичаха тук от седмици. Беше останало ужасно малко свободно място дори на просторния плосък връх на Камъка на раздялата и много от последните дошли се бяха заселили в лабиринта от тунели под каменната обвивка на хълма.

Саймън седна и впери поглед в блещукането на лагерните огньове. Чувстваше се самотен. Луната беше много, много далече, лицето й беше студено и равнодушно.

Не знаеше колко дълго се е взирал в празната чернота. За миг си помисли, че е заспал и сънува, но положително това странно усещане за висене беше нещо реално - реално и страшно. Той се съпротивляваше, но крайниците му бяха отпуснати безволно. Сякаш от тялото му не беше останало нищо освен очите му. Струваше му се, че мислите му горят ярко като звездите, които бе гледал на небето - когато бе имало небе и звезди, когато бе имало и още нещо освен тази безкрайна чернота. Прониза го ужас.

"Усирис, спаси ме, нима е дошъл Кралят на бурите? Вечно ли ще бъде черно? Боже, моля те, върни ми светлината!"

И сякаш в отговор на молитвата му сред бездънната тъмнина замъждукаха светлини. Не бяха звезди, както му се стори отначало, а факли - малки карфички светлина, които нарастваха страшно бавно, като че ли се приближаваха от много далече. Облачето огнени светулки стана поток, потокът се превърна в колона, която се виеше и виеше на бавни спирали. Беше шествие, безброй факли, които се катереха по хълма по същия път, по който бе се изкатерил и той по криволичещите пътеки на Сесуад'ра, когато бе дошъл тук от Джао е-Тинукай'и.

Вече виждаше увитите в наметала хора, които крачеха в колоната - мълчалива тълпа, движеща се с ритуална строгост.

"Аз съм на Пътя на сънищата - внезапно разбра той. - Амерасу каза, че съм по-близо до него от другите хора".

Но какво виждаше?

Колоната факлоносци стигна до равно място и се пръсна като блещукащо ветрило - светлинките се изтеглиха покрай страните на върха. Да, наистина беше Сесуад'ра, но Сесуад'ра, дори под светлината на факлите, съвсем различна от мястото, което познаваше. Развалините, които го бяха обкръжавали, вече не бяха развалини. Всички колони и стени бяха непокътнати. Дали това беше миналото, Камъкът на раздялата такъв, какъвто е бил някога, или някаква странна бъдеща версия, която един ден ще бъде построена отново - може би когато Кралят на бурите покореше целия Остен Ард?

Тълпата излезе на равен площад, в който Саймън разпозна Огнената градина. Загърнатите в наметала фигури забодоха факлите в празнини между плочите или ги сложиха на каменни подставки, така че там наистина пламна огнена градина - цяла нива блещукаща, вълнуваща се светлина. Раздухвани като ветрило от вятъра, пламъците танцуваха. Искрите сякаш бяха по-многобройни от звездите.

Саймън внезапно се оказа тласкан от нахлуващата тълпа напред към Дома на раздялата. Стрелна се надолу през проблясващата нощ, минаваше бързо покрай каменните стени и през ярко осветени зали, сякаш беше безтелесен. Не чуваше никакъв звук освен непрекъснато свистене в ушите си. Погледнати отблизо, образите пред него се променяха и контурите им се размиваха, сякаш светът беше леко изкривен. Той затвори очи, но откри, че сънуващият му двойник не може да премахне тези видения. Можеше само да ги глeда като безпомощен фантом.

Десетки фигури стояха край голяма маса. Глобуси със студен огън бяха поставени в ниши на всяка стена и сините им, огненооранжеви и жълти отблясъци хвърляха дълги сенки по релефните гравирани стени. Още повече и по-дълбоки сенки хвърляше предметът върху масата - конструкция от концентрични сфери като големите астролаби, които Саймън често бе лъскал при доктор Моргенес - но вместо от месинг и дъб, този беше направен изцяло от линии от преплетена светлина, сякаш някой беше нарисувал с течен огън странни форми във въздуха. Фигурите, които го заобикаляха, бяха неясни, но все пак Саймън знаеше съвсем сигурно, че са сити. Не би могъл да сбърка тези птичи пози нито тази копринена грация.

Една жена в небесносиня роба се наведе над масата и умело начерта с пламък от пръста си добавка към светещата конструкция. Косата й беше по-черна от сянка, по-черна дори от нощното небе над Сесуад'ра - облак тъмнина около главата и раменете й. За момент Саймън помисли, че може да е Амерсу, макар и много по-млада. Но въпреки че в нея имаше много общо със спомена му за Първата баба, имаше и много, което се различаваше.

До нея стоеше белобрад мъж в издуваща се кървавочервена роба. Две неща, които приличаха на бледи разклонения на еленови рога, стърчаха от челото му и сърцето на Саймън се сви - бе виждал нещо подобно в други, по-неприятни сънища. Брадатият мъж се наведе напред и каза нещо на жената. Тя се обърна и добави към рисунката нова завъртулка.

Саймън не можеше ясно да види лицето й, но виждаше жената, която стоеше срещу нея, съвсем ясно. Лицето й беше скрито зад сребърна маска, останалата част от фигурата беше под ледено бели роби. Сякаш в отговор на чернокосата жена, Кралицата на норните вдигна ръка и проряза черта от мъждукащ огън през цялата конструкция, след това отново размаха ръка и хвърли мрежа от нежно димяща алена светлина над най-външния глобус. До нея стоеше мъж и спокойно наблюдаваше движенията й. Беше висок и плещест, облечен в покрита с шипове обсидиановочерна броня. Не беше с маска - нито сребърна, нито друга, но въпреки това Саймън не можеше да види добре чертите му.

Какво правеха те? Дали това беше Раздялата? Защото съвсем сигурно той наблюдаваше едновременно сити и норни, събрали се на Сесуад'ра.

Неясните фигури заговориха по-оживено. Кръгови и кръстосани огнени линии хвърчаха във въздуха около сферите и увисваха в нищото, ярки като остатъчния образ на профучали огнени стрели. Думите като че ли станаха груби; зрителите сякаш жестикулираха с гняв, какъвто Саймън не бе виждал у безсмъртните, които познаваше; приближиха се до масата и наобиколиха главните четирима - но и сега той не чуваше нищо освен глух рев, като от вятър или бурна вода. Глобусите от пламък в центъра лумнаха, развълнуваха се като близнат от вятъра огромен огън.

Искаше му се да се придвижи напред някак си, за да вижда по-добре. Миналото ли наблюдаваше? То ли се беше процедило от обитавания от духове камък? Или беше само сън, въображение, предизвикано от дългата нощ и песните, които беше чул в Джао е-Тинукай'и? Някак си беше сигурен, че всичко това не е илюзия. Изглеждаше толкова реално, че той чувстваше, че почти може да посегне... можеше да посегне... и да пипне...

Звукът в ушите му започна да заглъхва. Светлините на факлите и глобусите избледняха.

Саймън потрепери и се върна в действителността. Седеше на ронливия камък на Обсерваторията, опасно близо до ръба. Ситите ги нямаше. В Огнената градина нямаше факли, никакви живи същества не се виждаха на върха на Сесуад'ра освен двама часовои, седнали до лагерния огън край палатковия град. Слисан, Саймън поседя още малко, вторачен в пламъците - опитваше се да разбере какво е видял. Означаваше ли нещо то? Или беше само нищо не значещ остатък, име, надраскано на стена от пътник, което остава дълго след като човекът си е отишъл?

Затътри се надолу по стълбите и се върна при одеялото си. От опитите да разбере видението си го заболя глава. С всеки час му бе все по-трудно да мисли.

Уви се по-плътно в наметалото си - дрехата, която носеше под него, не беше много топла - и пи от меха. Водата - от един извор на Сесуад'ра - беше сладка и студенееше на зъбите му. Отпи пак, като се наслаждаваше на вкуса на трева и цветя, който остана в устата му, и прокара пръсти по каменните плочи. Сън - не сън, би трябвало да помисли над нещата, които бе му казал Деорнот. По-рано през нощта си ги бе повтарял мислено толкова пъти, че накрая заприличаха на безсмислица. Сега, когато отново се опита да се съсредоточи, откри, че молитвата, на която Деорнот толкова старателно се мъчеше да го научи, не е останала в главата му - думите й бяха неуловими като рибки в плитко езерце. Мислите му блуждаеха и вместо да си я спомни, той премисляше всички странни случки, които беше преживял, откакто бе избягал от Хейхолт.

Какво време само! Какви неща бе видял! Не беше сигурен, че би нарекъл това приключение - така би приличало доста на нещо, което е завършило щастливо и благополучно. А той се съмняваше, че краят ще е приятен, пък и прекалено много хора бяха загинали, така че думата "благополучно" изглеждаше жестока шега. И все пак това определено беше преживяване, което далеч надхвърляше и най-щурите му сънища. Саймън Идиота бе срещнал създания от легендите, бе участвал в сражения и дори бе убивал хора. Разбира се, това се бе оказало съвсем не така лесно, както си бе въобразявал някога, когато се виждаше като капитан в кралската армия. Всъщност се бе оказало много, много объркващо.

Бе преследван от демони, бе неприятел на магьосници, бе станал близък с благородници, които не изглеждаха много по-добри или по-лоши от кухненската прислуга, и бе живял като гост по принуда в града на неумиращите сити. Като се изключеха безопасността и топлото легло, единственото, което липсваше на приключението му, бяха хубави девойчета. Вярно, бе срещнал принцеса и я бе харесал дори когато се бе предрешила като обикновено момиче, но тя отдавна бе заминала и само Ейдон знаеше къде. Беше срещнал изключително малко други жени по пътя си оттогава освен Адиту, сестрата на Джирики, но тя беше толкова различна, че той просто не можеше да я разбере. Тя беше като леопард: прелестна, но плашеща. Той копнееше за някоя по-подобна на него - но по-хубава, разбира се. Потри мъха по брадата си, опипа стърчащия си нос. Много, много по-хубава. Беше му омръзнало да е сам. Искаше да си говори с някого - някой, който да му съчувства, който да го разбира така, както дори неговият приятел тролът Бинабик не можеше да го разбере. Някой, който да споделя с него всичко...

"Някой, който ще разбере за дракона" - помисли си внезапно Саймън.

По гърба му полазиха бодливи тръпки, този път не от вятъра. Да видиш древните сити беше едно, та дори и на живо - много хора имаха видения: лудите на Площада на битките в Ерчестър открито крещяха за тях, а тук, на Сесуад'ра, ситите сигурно бяха нещо още по-обикновено. Но той бе срещнал дракон - а кой друг бе срещал дракон? Бе стоял пред Игджарджук - ледения червей, и не бе побягнал. Бе размахал меча си - е, добре, чужд меч: би било самонадеяно да нарича Трън свой - и бе поразил дракона. Това наистина бе приключение. Беше нещо, което не бе правил никой освен Престър Джон, а Джон бе най-великият от всички мъже, Върховният крал.

"Разбира се, Джон е убил своя дракон, но не вярвам, че Игджарджук е умрял. Колкото повече мисля за това, толкова съм по-сигурен. Кръвта му не би ме накарала да се чувствам така, ако беше умрял. А и не съм достатъчно силен да го убия дори с меч като Трън".

Но странното беше, че макар и да бе казал на всички точно какво бе станало на Урмшайм и какво мислеше той за всичко това, все още някои хора, които сега живееха на Камъка на раздялата, го наричаха Убиеца на дракони, усмихваха му се и му махаха, когато минаваше. И въпреки че се опитваше да не обръща внимание на този прякор, хората като че ли приемаха сдържаността му за скромност. Дори бе чул една от новите заселнички от Гадринсет да разправя на децата си приказка, която включваше описание на драконовата глава, отрязана от тялото със силния удар на Саймън. Съвсем скоро истината нямаше да има никакво значение. Хората, които го харесваха - или по-скоро харесваха приказката, - щяха да започнат да разправят, че той с една ръка е заклал огромния снежен дракон. Тези, които не се интересуваха от него, щяха да казват, че цялата история е лъжа.

Мисълта за хората, разправящи лъжливи истории за живота му, го ядосваше не на шега. Това някак си принизяваше нещата. Не толкова предполагаемите отрицатели - те никога не можеха да му отнемат онзи момент на чиста тишина и спокойствие в Урмшайм, - а другите, които преувеличаваха и опростяваха нещата. Онези, които описваха всичко като история на безгрижна храброст, с някакъв въображаем Саймън, който посичаше драконите просто защото можеше, или защото драконите са зли, зацапваха с мръсни пръсти една неопетнена част от душата му. Имаше още толкова много неща в този случай, още толкова много бе му разкрито в помръкналите, безизразни очи на звяра, в собствения му смутен героизъм и изгарящата черна кръв... кръвта, която му бе показала света... света...

Саймън се стегна. Бе започнал отново да клюма. За Бога, сънят е предателски неприятел. Не можеш да застанеш срещу него и да се бориш. Той те изчаква да погледнеш настрана и тихо се прокрадва. Но той бе дал дума и сега, когато вече бе мъж, тази дума трябваше да е негов тържествен обет. Трябваше да остане буден. Тази нощ беше особена.

На разсъмване армиите на съня го бяха тласнали към драстични мерки, но не бяха успели да го победят. Когато Джеръмайъс влезе в Обсерваторията със свещ в ръка, целият напрегнат, намери Саймън седнал с кръстосани крака в почти замръзнала локва. Мократа му червена коса бе провиснала в очите му, белият кичур, който я прорязваше, бе вкочанен като ледена висулка. Слабото лице на Саймън беше озарено от ликуваща усмивка.

- Излях целия мех на главата си - каза гордо той. Зъбите му тракаха толкова силно, че Джеръмайъс трябваше да го накара да повтори. - Излях водата на главата си. За да не заспя. Какво правиш тук?

- Време е - каза другият младеж. - Вече се съмва. Време е да дойдеш.

- Аха. - Саймън изпъшка и се изправи. - Бях буден, Джеръмайъс. Не заспах нито за миг.

Джеръмайъс кимна и се усмихна предпазливо.

- Браво, Саймън. Хайде ела. При Странгиард има огън.

Саймън - беше по-слаб и по-измръзнал, отколкото си мислеше, прегърна мършавите рамене на юношата за опора. Джеръмайъс беше толкова слаб, че на Саймън му беше трудно да си го спомни такъв, какъвто беше някога: тлъстичкото чираче на свещаря, с тройна гушка, винаги намусен и потен. Но въпреки измъчения израз, който се мяркаше от време на време в очите му, обкръжени с тъмни сенки, сега Джеръмайъс изглеждаше тъкмо такъв, какъвто беше - хубав млад камериер.

- Огън? - Мисълта на Саймън най-после долови смисъла на думите на приятеля му. Той беше съвсем замаян. - Ама голям? А има ли и храна?

- Огънят е много хубав. - Джеръмайъс беше много важен. - Научих нещо... долу при пещите. Как се пали хубав огън. - Той бавно поклати глава, сякаш замислен за нещо, после вдигна очи и погледна Саймън. Сянка пробяга в очите му - като заек, подгонен из тревата, после плахата му усмивка се върна. - Колкото до храната - няма, разбира се, че няма. Поне засега няма и ти го знаеш много добре. Но не се тревожи, прасе такова, може би ще получиш коричка хляб тази вечер.

- Ти си прасе - каза Саймън ухилено и нарочно така се отпусна на рамото му, че Джеръмайъс се препъна. С много ругатни и взаимни обиди двамата успяха да не се катурнат на ледените каменни плочи. Заклатушкаха се през вратата на Обсерваторията и излязоха в бледия сиво-виолетов отблясък на зората. Слънцето всеки миг щеше да огрее върха на Камъка на раздялата, но не пееха никакви птици.

Джеръмайъс не беше излъгал. Пламъците, които горяха в покритата с платнище стая на отец Странгиард, бяха възхитително горещи, което беше чудесно, тъй като Саймън вече се бе съблякъл и бе клекнал в една дървена каца. Разглеждаше белите каменни стени, гравираните преплетени лози и мънички цветя, а светлината на огъня скачаше, така че стените сякаш се движеха под плитки розови и оранжеви води.

Отец Странгиард вдигна поредното ведро и го изля върху главата и раменете на Саймън. За разлика от предишната му наложена от него самия баня, тази вода беше топла и докато се стичаше по премръзналото му тяло, Саймън си помисли, че я усеща повече като кръв, отколкото като вода.

- Нека тази... Нека тази вода да отмие греха и съмнението. - Странгиард спря, за да оправи превръзката на окото си; зрящото му око се сви в мрежа от ситни бръчици, докато той се опитваше да си спомни продължението на молитвата. Саймън знаеше, че това е от нервност, а не поради забравяне - свещеникът беше прекарал почти целия вчерашен ден в четене и препрочитане на краткия обред. - Нека... Нека така изкъпаният и изповядал се човек да не се страхува да застане пред мен, така че да мога да погледна в чашата на душата му и да видя отразени там подредеността на съществото му, честността на клетвата му... честността на клетвата му... - Свещеникът въздъхна отчаяно.

Саймън се отдаде на топлината на огъня. Чувстваше се съвсем обезкостен и глупав, но това не беше толкова лошо усещане. Бе се страхувал, че ще е нервен, дори изплашен до ужас, но безсънната нощ беше изпепелила този страх.

Странгиард - прокарваше пръсти през оскъдните останки от косата си - най-после си припомни останалата част на обреда и побърза да го завърши, сякаш се боеше, че паметта му може пак да му изневери. После помогна на Джеръмайъс да избърше Саймън с меко платно, а след това му върнаха бялата роба, този път заедно с дебел кожен колан. Докато Саймън се обуваше, на вратата се появи малка сянка.

- Готов ли е вече? - попита Бинабик. Говореше много тихо и сериозно, както винаги изпълнен с уважение към чуждите ритуали. Саймън впери поглед в него и внезапно изпита гореща обич към мъничкия трол. Той беше приятел, истински - приятел, който нямаше да го изостави в никаква беда.

- Да, Бинабик. Готов съм.

Тролът го изведе: Странгиард и Джеръмайъс ги следваха. Небето беше по-скоро сиво, отколкото синьо, с пронасящи се разкъсани облаци. Всички стъпваха внимателно след отпадналия Саймън.

Покрай пътеката до палатката на Джосуа се тълпяха зрители, може би над двеста, повечето хора на Хотвиг, но имаше и новодошли от Гадринсет. Саймън позна няколко лица, но знаеше, че тези, които са му по-близки, го чакат напред с Джосуа. Децата му махаха. Родителите им ги дърпаха и шепнешком им се караха от страх да не нарушат тържествеността на събитието, но Саймън отвръщаше на усмивките им и също им махаше. Студеният утринен въздух галеше лицето му. Леко замайване го връхлетя пак, така че трябваше да потисне желанието да се изсмее високо. Кой би могъл да си представи нещо като това? Той се обърна към Джеръмайъс, но юношата се беше начумерил, очите му бяха сведени в размишление или от стеснителност.

Когато стигнаха до частта, в която живееше Джосуа, Джеръмайъс и Странгиард се дръпнаха назад и се присъединиха към другите, които стояха в полукръг. Слудиг, с вчесана и сплетена жълта брада, се усмихна на Саймън като горд баща. Тъмнокосият Деорнот стоеше до него, облечен в рицарски одежди, там бяха и арфистът Сангфугол, синът на херцог Исгримнур Изорн и старият Таусър. Шутът, увит в дебело наметало, като че ли се оплакваше тихо на младия римър. По-близо до палатката стояха херцогиня Гутрун и малката Лелет. До тях бе Гелое. Позата на горската жена беше като на стар войник, принуден да се примирява с безсмислена проверка, но когато Саймън улови жълтите й очи тя му кимна, сякаш потвърждаваше, че работата е свършена.

От другата страна на полукръга беше Хотвиг със своите хора. Дългите им копия приличаха на гъста млада гора. Бялата утринна светлина се процеждаше през кълбестите облаци и матово проблясваше върху остриетата на копията. Саймън се опитваше да не мисли за Хейстън и Моргенес, които би трябвало да са тук, но не бяха.

В центъра между тези две групи се издигаше палатка на сиви, червени и бели ивици. Принц Джосуа стоеше пред нея. Мечът Найдел висеше на кръста му; на главата му имаше тънка сребърна диадема. Воршева беше до него - тъмният облак на косата й се спускаше буйно по раменете й и се развяваше от полъха на вятъра.

- Кой идва пред мен? - попита Джосуа с бавен отмерен глас и сякаш за да смекчи суровия си тон, отправи към Саймън едва загатната усмивка.

- Един, който ще бъде посветен в рицарство, принце - също така сериозно отвърна Бинабик. - Твой и на Бога слуга. Сеоман, син на Ейлференд и Сузана.

- Кой говори вместо него и се заклева, че това, което казва, е истина?

- Аз съм Бинбиникегабеник от Ийканук и се кълна, че това е истина. - Бинабик се поклони. Изисканият жест на дребосъка предизвика сред тълпата вълна на веселие.

- А спазил ли е той бдението си, изповядан ли е?

- Да! - обади се припряно Странгиард. - Той такова... Искам да кажа, спази го!

Джосуа потисна още една усмивка.

- Тогава нека Сеоман излезе напред!

Малката ръка на Бинабик докосна Саймън над лакътя и той пристъпи към принца, после коленичи в гъстата, полюшваща се трева. Студени тръпки пробягаха по гърба му.

Джосуа почака малко и заговори:

- Ти ни служи храбро, Сеоман. В голяма опасност ти рискува живота си за мен и се завърна с нещо неоценимо. Сега, пред очите на Бога и хората, ще те издигна и ще ти дам титла и чест над другите, но също така и ще възложа на раменете ти бреме, по-тежко от това, което трябва да носят другите. Ще се закълнеш ли да носиш и двете?

Саймън си пое дъх, за да прозвучи гласът му твърдо, а също и за да се увери, че помни думите, на които толкова старателно го учеше Деорнот.

- Ще служа на Усирис Ейдон и моя господар. Ще вдигна падналите и ще защитавам невинните Божии създания. Няма да отклонявам очи от дълга си. Ще защитавам земята на своя принц от неприятели - духовни и телесни. Кълна се в това в името и честта си и нека Елисия, светата майка на Ейдон, ми е свидетелка.

Джосуа се приближи и положи здравата си ръка на главата на Саймън.

- Тогава те наричам свой човек, Сеоман, и те посвещавам в рицарство. - Той вдигна очи. - Скуайър!

Джеръмайъс пристъпи напред.

- Тук съм, принц Джосуа! - Гласът му леко трепереше.

- Донеси меча му.

След моментно объркване - дръжката се беше заплела в ръкава на отец Странгиард - Джеръмайъс донесе меча в покритата с орнаменти кожена ножница. Беше добро, но иначе обикновено еркинландско оръжие. Саймън изпита моментно съжаление, че мечът не е Трън, после се самобичува мислено и се нарече самонадеян идиот. Никога ли нямаше да е доволен? А и какво щеше да стане, ако Трън не се подчинеше на ритуала и се окажеше тежък като воденичен камък? Нямаше ли да изглежда като абсолютен глупак? Ръката на Джосуа на главата му изведнъж стана тежка като Трън. Саймън се приведе, та никой да не види как пламва лицето му.

След като Джеръмайъс старателно препаса меча на кръста му, Саймън го измъкна, целуна дръжката, след това направи знака на Дървото и положи меча на земята в краката на Джосуа.

- На твоите услуги, господарю.

Принцът свали ръката си, после извади тънкия Найдел от ножницата и докосна раменете на Саймън - дясното, лявото, после пак дясното.

- Пред очите на Бога и хората - стани, сър Сеоман.

Саймън се изправи и се олюля. Свършено беше. Той беше рицар. Съзнанието му беше почти толкова замъглено, колкото ниско спусналото се небе. След дълъг миг тишина започнаха поздравленията.

Часове след церемонията Саймън се събуди, задъхан от сън за смазваща тъмнина и почти задушен под куп одеяла. Слаби зимни слънчеви лъчи огряваха раираната палатка на Джосуа и ивици червена светлина лежаха върху ръката му като боя. Беше ден. Бе спал и всичко беше само ужасен сън...

Той седна, засумтя и се заизмъква от завивките. Стените на палатката трепереха от вятъра. Дали бе извикал? Надяваше се, че не. Наистина щеше да е унизително да се събуди с вик в деня, когато бе посветен в рицарство за храбростта си.

- Саймън? - На стената до вратата се появи малка сянка. - Събуди ли се?

- Да, Бинабик. - Саймън посегна към ризата си. Дребният трол се вмъкна в палатката.

- Добре ли спа? Хич не е лесно да стоиш буден цяла нощ, а и понякога след това е трудно да заспиш.

- Спах. - Саймън сви рамене. - Сънувах странен сън.

Тролът вдигна вежда.

- Помниш ли го?

Саймън се замисли.

- Не съвсем. Някак си ми се изплъзва. Нещо за крал и увехнали цветя, за мирис на земя... - Той поклати глава. Беше го забравил.

- Е, нищо. - Бинабик щъкаше из палатката на принца и търсеше наметалото на Саймън. Най-после го намери, обърна се и го метна върху новопроизведения рицар, който си намъкваше панталоните. - Твоите сънища често те смущават, но рядко ти помагат да получиш повече знания. Май ще е по-добре да не се безпокоиш от спомена за всеки от тях.

Саймън се засегна.

- Знания? Какво имаш предвид? Амерасу каза, че сънищата ми означават нещо. Също и ти, и Гелое.

Бинабик въздъхна.

- Исках да кажа само, че не ни върви особено, когато разкрием смисъла им. Затова ми се струва по-добре да не се смущаваш от тях - поне сега, когато трябва да се радваш на великия си ден.

Сериозното лице на трола беше достатъчно, та Саймън да се засрами от забележката си.

- Прав си, Бинабик. - Той закопча колана на меча си. Непривичната тежест беше още едно от необикновените неща в този ден на чудеса. - Днес няма да мисля за... за нищо лошо.

Бинабик сърдечно го тупна по ръката.

- Ето, сега говори моят спътник от множество пътешествия! Да тръгваме. Освен че предостави палатката си, за да се наспиш на спокойствие, Джосуа се погрижи и добре да нахранят всички ни, пък и за други удоволствия.

Палатковият лагер в сянката на дългата северна стена на Сесуад'ра беше окичен с разноцветни ленти, които плющяха и се развяваха от силния вятър. Като ги видя, Саймън не можеше да не си спомни за дните си в Джао е-Тинукай'и - спомени, които обикновено се стараеше да прогонва поради сложните и объркващи чувства, които предизвикваха. Всичките днешни прекрасни думи не можеха да променят истината, не можеха да накарат Краля на бурите да си отиде. Саймън се беше уморил да се страхува. Камъкът на раздялата беше убежище само за малко. Как копнееше той за дом, за безопасност и свобода от ужаса! Амерасу, Родената на кораб бе видяла сънищата му. Бе му казала, че не трябва да поема нови товари, нали? Но Амерасу, която бе видяла толкова много неща, за други пък беше сляпа. Може да се бе излъгала и за неговата съдба.

Саймън мина през напуканата врата и влезе в осветения с факли Дом на раздялата. Просторното помещение беше пълно с хора, насядали върху постлани наметала и одеяла. Облицованият с плочи под бе почистен от вековните мъхове и треви. Малки огньове пламтяха навсякъде. В тези тежки дни имаше твърде малко поводи за веселие, но прогонените от много места и държави хора, събрани тук, изглеждаха радостни. Всички викаха Саймън да спре при техния огън и да го почерпят, така че му отне доста време, докато стигне до високата маса - масивна каменна плоча, част от оригиналната зала на ситите - където го чакаха принцът и обкръжението му.

- Добре дошъл, сър Сеоман. - Джосуа стана и му посочи мястото от лявата си страна. - Нашите заселници от Нови Гадринсет не пожалиха усилия, за да вдигнат голям празник. Заповядай - има заек и яребица, пилета, мисля, и пъстърва от Стефлод. - Той се наведе и заговори по-тихо. Въпреки седмиците мир лицето на принца изглеждаше изтощено. - Нахрани се, момче. Задава се още по-бурно време. Може да ни се наложи да живеем от тлъстините си като мечки.

- Нови Гадринсет? - попита Саймън.

- Ние сме само гости в Сесуад'ра - каза Гелое. - Принцът е прав, че би било самонадеяно да наричаме нашите заселници с името на свещеното място на ситите.

- И тъй като Гадринсет е изходната точка за много от нашите жители, а и името е подходящо - то означава "сборно място" на стар еркинландски, - нарекох така нашия палатков град. - Принцът вдигна чашата си от кован метал. - За Нови Гадринсет!

Всички повториха тоста му като ехо.

Малкото дарове на долината и гората наистина се използваха рационално. Саймън ядеше с ентусиазъм, който граничеше с ярост. Не бе ял от обяд на предния ден и по-голямата част от нощното му бдение бе запълнена с мисли за храна. После изтощението бе потиснало апетита му, но сега той се бе върнал с пълна сила.

Джеръмайъс стоеше зад него и пълнеше чашата му с разредено вино всеки път, когато Саймън я изпразваше. Саймън все още не се чувстваше удобно, че приятелят му от Хейхолт трябва да му прислужва, но Джеръмайъс го приемаше като нещо съвсем естествено.

Когато някогашният чирак дойде в Сесуад'ра, тласкан на изток от слуховете за нарастващата армия на Джосуа, Саймън се изненада - не само от промяната във вида на Джеръмайъс, но и от самата неправдоподобност на срещата им, особено на такова странно място. Но ако Саймън беше изненадан, то Джеръмайъс беше смаян от откритието, че Саймън още е жив, и още по-слисан от разказа за това, което се бе случило на приятеля му. Той явно мислеше оцеляването на Саймън за истинско чудо и се бе хвърлил да му служи като човек, изпълняващ религиозни предписания. След като се сблъска с непоколебимата му решителност, Саймън отстъпи, но не престана да се чувства неловко. Беше му неудобно от себеотрицателната привързаност на Джеръмайъс: когато понякога се проявяваше дори намек за някогашното им шеговито приятелство, беше много по-доволен.

Джеръмайъс караше Саймън да разказва и преразказва всичко, което му се беше случило, но не обичаше да говори много за собствените си преживелици. Казваше само, че бил принуден да работи в леярните под Хейхолт и че Инч, предишният помощник на Моргенес, бил жесток господар. Саймън усещаше, че има много неказани неща, и мълчаливо добавяше към сметката на бавно говорещия гигант още неща за уреждане. В края на краищата сега той беше рицар, а нима това не беше нещо, което правят рицарите? Въздават справедливост...

- Къде си се отнесъл, Саймън? - каза лейди Воршева и го изтръгна от дълбоката му замисленост. Растящото в нея дете бе започнало да й личи, но тя още изглеждаше малко дива, като кон или птица, които понасят човешко докосване, но никога няма да бъдат напълно опитомени. Той си спомни първия път, когато я бе видял в двореца в Наглимунд и се бе запитал какво би могло да кара една толкова прекрасна жена да изглежда така ужасно нещастна. Сега изглеждаше по-доволна, но някакъв остър ръб все още бе останал у нея.

- Извинете, милейди. Мислех си за... за миналото. - Той се изчерви. За какво ли трябва да се говори на масата с жената на принца? - Светът е странен.

Воршева се усмихна развеселена.

- Да, странен е. Странен и ужасен.

Джосуа стана, почука с чашата си по каменната маса и претъпканата стая най-после притихна. Когато десетките немити лица вдигнаха очи към принца, Саймън направи внезапно стряскащо откритие.

Всички тези хора от Гадринсет, които зяпваха, когато гледаха Джосуа - те всички бяха той! Бяха това, което преди беше и той. Той винаги бе стоял отстрана и бе гледал важните господа. И сега по чудо - направо не беше за вярване - беше един от височайшата компания, рицар на масата на принца, така че сега другите го гледаха завистливо - но все още си беше същият Саймън. Какво значеше това?

- Събрали сме се по много причини - каза принцът. - Първо, и най-важно - да благодарим на нашия Бог, че сме живи и в безопасност в това убежище, заобиколено с вода и защитено от врагове. Тук сме също и да празнуваме навечерието на Деня на свети Гранис, който е празник и се чества с пост и спокойни молитви, но предишната вечер се отбелязва с хубаво ядене и вино! - Той вдигна чашата си в отговор на приветствията на тълпата и когато шумът стихна, се усмихна и продължи: - Празнуваме също рицарството на младия Саймън, наричан сега сър Сеоман. - Последва нов хор от поздравления. Саймън пламна и кимна. - Всички видяхте как той бе посветен в рицарство, видяхте го да поема меча си и да дава своя клетвен обет. Но не сте виждали неговия флаг!

Разнесе се възбуден шепот. Гутрун и Воршева се наведоха и извадиха навит на руло плат изпод масата - бе стоял току до краката на Саймън. Изорн пристъпи да им помогне и заедно го вдигнаха и го развиха.

- Гербът на сър Сеоман от Нови Гадринсет - извика принцът.

На фон от диагонални сиви и зелени линии - цветовете на Джосуа - се очертаваше силуетът на черен меч. Около него като лоза се увиваше бял дракон: очите, зъбите и люспите му бяха щателно избродирани с червен конец. Тълпата изрева и избухна в приветствия.

- Да живее Убиецът на дракони! - извика някой. Няколко гласа повториха думите му като ехо. Саймън наведе глава - лицето му почервеня отново, после бързо пресуши чашата си. Джеръмайъс, гордо усмихнат, я напълни пак. Саймън обърна и тази. Всичко това беше славно, но все пак... Дълбоко в сърцето си той не можеше да се избави от усещането, че липсва нещо важно. Не точно драконът, макар че той не го бе убил. Не Трън, макар че той не беше меч на Саймън и дори може би нямаше да бъде от никаква полза за Джосуа. Нещо не беше съвсем наред...

"В името на Дървото - помисли си той с отвращение, - никога ли няма да ти омръзне да се оплакваш, малоумнико?"

Джосуа отново чукаше с чашата си.

- Това не е всичко! Не е всичко! - Принцът явно беше доволен от себе си.

"Сигурно му е много приятно поне веднъж да председателствува и радостни събития!"

- Има и друго! - извика Джосуа. - Още един подарък, Саймън. - Той махна с ръка и Деорнот се отправи към дъното на залата. Шумът от разговори се надигна отново. Саймън отпи още малко разводнено вино и благодари на Гутрун и Воршева за работата им върху флага - похвали и бродерията и двете се разсмяха. Когато няколко души от тълпата се развикаха и заръкопляскаха, Саймън се обърна и видя Деорнот, който се връщаше. Рицарят водеше кафява кобила.

Саймън се вторачи в него невярващо.

- Това е... - Той скочи, удари коляното си в масата и закуцука през препълнената зала. - Намиращата дома! - Той обви ръце около шията на кобилата. Тя, поразена не чак колкото него, леко докосна рамото му с нос. - Но нали Бинабик каза, че се е загубила?

- Беше - отвърна Деорнот усмихнато. - Когато великаните подгонили Бинабик и Слудиг, те пуснали конете. Един от нашите разузнавателни отряди я намерил близо до развалините на ситския град отвъд долината. Може би е доловила нещо от ситите и се е почувствала в безопасност, след като казваш, че е прекарала при тях известно време.

Саймън се разплака - и се ядоса сам на себе си, че плаче. Беше сигурен, че кобилата е в списъка приятели и познати, загубени през тази ужасна година. Деорнот го изчака да избърше очите си и каза:

- Ще я върна при другите коне, Саймън. Прекъснах храненето й. Можеш да я видиш утре сутринта.

- Благодаря ти, Деорнот. Благодаря ти! - Саймън закуцука обратно към масата на принца.

Когато седна и прие поздравленията на Бинабик, принцът даде знак на Сангфугол и той се надигна.

- Празнуваме рицарството на Саймън, както каза принц Джосуа. - Арфистът се поклони на благородниците. - Но той не беше сам в своето пътуване, нито в своята храброст и саможертва. Вие знаете също, че принцът назова Бинабик от Ийканук и Слудиг от Елвритшала "Защитници на кралство Еркинланд". Но дори с това историята не е доразказана. От шестимата смелчаци, които тръгнаха, само трима се завърнаха. Съчиних тази песен с надеждата, че и в по-късни дни никой от тях няма да бъде забравен.

И след като Джосуа кимна той подхвана нежна поредица ноти на арфата си, която му беше измайсторил един от новите заселници, и запя:

- В най-далечния север със зли ветрове

гдето зимата хапе със зъби заскрежени,

сред неизбродните снегове

Урмшайм планина се виси заледена.

На зова на принца откликнаха в миг

шест смели сърца, шест честни души:

Слудиг, Гримрик и тролът Бинабик,

Етелбърн, Саймън и храбрият Хейстън.

Да намерят на рицаря мощния меч,

черния Трън на Камарис,

изкован от небесна звезда,

да спасят те страната на принца.

Шепотът престана и мълчание се възцари сред събраните. Дори Джосуа се заслуша умислено, сякаш песента можеше да му донесе победа. Пламъците на факлите се люлееха. Саймън пак надигна чашата си.

Беше съвсем късно. Сангфугол беше сменил арфата с лютнята си, Бинабик свиреше с флейтата си някъде в навалицата, а танците вече се бяха превърнали повече в клатушкане и смях. Саймън беше изпил много вино и танцуваше с две момичета от Гадринсет - една хубавичка и закръгленка и слабата й приятелка. Момичетата си шушукаха почти през цялото време, впечатлени от Саймън, от юношеската му брада и от големите почести, които му се оказваха. И се кискаха неудържимо всеки път, когато той се опитваше да им каже нещо. Накрая, объркан и ядосан не на шега, той се сбогува с тях и им целуна ръка, както се предполагаше, че трябва да постъпват рицарите, което предизвика нови изблици на нервен смях. Ама тия двете наистина бяха почти деца, реши Саймън.

Джосуа бе изпратил Воршева да си легне, след това се върна, за да изчака края на празненството. Сега седеше и говореше тихо с Деорнот. И двамата изглеждаха уморени.

Джеръмайъс дремеше в един ъгъл, решен да не си ляга, докато Саймън е още на крака, въпреки обстоятелството, че приятелят му бе спал до след пладне. Саймън вече бе започнал да мисли сериозно да се замъкне до леглото си, когато видя Бинабик на вратата на Дома на раздялата. Куантака стоеше до него и душеше въздуха в голямата зала със смесица от любопитство и недоверие. Бинабик остави вълчицата на прага, влезе, повика с пръст Саймън и тръгна към стола на Джосуа.

- Значи са го сложили да легне? - тъкмо казваше Джосуа. - Добре. - Обърна се, когато Саймън се приближи. - Бинабик носи новини. Добре дошли новини.

Тролът кимна и каза:

- Не познавам този човек, но Изорн явно смята, че идването му е важно. Граф Еолаир от Хернистир - обясни той на Саймън. - Току-що е дошъл с лодка тук, в Нови Гадринсет. - Усмихна се при това име: явно все още му изглеждаше недодялано новоизмислено. - Сега е много уморен, но ми каза, че имал важни новини за нас, които ще ни съобщи утре сутринта, ако принцът желае.

- Разбира се. - Джосуа замислено потупа брадичката си. - Всяка новина от Хернистир е ценна, макар да не ми се вярва новината на Еолаир да е хубава.

- Много вероятно. Обаче Изорн казва още - Бинабик понижи глас и се наведе по-близо до принца, - че Еолаир смята, че е научил нещо важно за... - гласът му стана още по-тих - Великите мечове.

Деорнот възкликна изненадано.

Джосуа за момент запази мълчание.

- Добре - каза той най-после. - Утре, в Деня на свети Гранис, може би ще научим дали граф Еолаир е пратеник на надеждата, или на отчаянието. - Стана, обърна чашата си с дъното нагоре и я завъртя с пръсти. - По леглата тогава. Ще изпратя да ви повикат, когато Еолаир се събуди.

Принцът закрачи през залата по каменните плочи. Факлите караха сянката му да подскача по стените.

- По леглата, както каза принцът - засмя се Бинабик. Куантака се хвърли към тях и навря глава под ръката му. - От този ден ще останат много, спомени нали, Саймън?

Саймън можа само да кимне.

Бележка на автора

"И смъртта ще остане без царство.

Мъртъвците ще се слеят в голотата си,

ще се смесят с луната на запад, с вятъра,

костите им ще се разпилеят в земята,

край нозете им звезди ще огряват нощта.

И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,

и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.

Влюбените ще умрат, но не и любовта.

И смъртта ще остане без царство..."

Дилън Томас

от "И смъртта ще остане без царство"*

Изцяло истината казвай, ала не във упор -

заобиколната пътека е по-пряка,

внезапната откритост плаши боязливата възхита,

непоносимо засияла;

тъй както кротко обяснената светкавица

детето не тревожи,

полека да изгрява истината, инак

със слепота ще ни накаже.

Емили Дикинсън

Много хора ми оказаха огромна помощ при написването на тези книги, като се започне от предложения и морална подкрепа и се стигне до решаваща помощ по отношение на цялостната логика. Ева Къминг, Нанси Деминг-Уилямс, Артър Рос Еванс, Ендрю Харис, Пол Хъдспет, Питър Стампфел, Дъг Вернер, Майкъл Уелън, великолепните приятели от "DAW Books" и всички мои приятели от GEnie(r) са само малка (но съществена) част от тези, които ми помогнаха да довърша Историята, която изяде живота ми.

Особена благодарност за подкрепата при написването на този последен том на Набъбналия епос заслужава Мери Фрей, която изразходи страховито количество енергия и време, за да прочете и - поради липса на по-добра дума - анализира един чудовищен ръкопис. Тя ме насърчаваше по невероятен начин, когато действително се нуждаех от това.

И, разбира се, безграничен е приносът на моите издатели Шейла Гилбърт и Бетси Уолхейм. Прекалените им грижи са техен грях и ето че най-после си получиха абсолютно заслуженото наказание.

На всички по-горе споменати и на всички останали приятели и поддръжници, неспоменати, но в никакъв случай незапомнени, моите най-сърдечни благодарности.

Бележка: На края на книгата има списък на героите и речник на термините.

Към кулата на Зеления ангел

Тад Уилямс

Анотация на задната корица

Важно събитие в аналите на фентъзи, дългоочакваното завършване на трилогията-бест селър на Тад Уилиямс - спомени, Скръб и Трън!

Роман с огромен обхват, детайли и сложност, "Към кулата на Зеления Ангел" е многозначителен, находчив финал на основополагащата серия на ужасяващ магичен конфликт, който заплашва да разчупи самата тъкан на времето и пространството.

В част 1 на "Към кулата на Зеления Ангел" верните служители на недоубития ситски Крал на бурите започват последните си приготовления за разрушителната кулминация на своите зли вълшебства, като въвличат крал Елиас все по-дълбоко в кошмарния си, оплетен в магии свят.

Докато силите на Краля на бурите нарастват и границите на времето започват да се размиват, преданите съюзници на принц Джосуа се борят да обединят силите си при Камъка на Раздялата. Там са се събрали също Саймън и оцелелите членове на Лигата на свитъка в отчаян опит да разнищят загадките на забравеното минало. Защото ако Лигата успее да възстанови тези безкрайно стари тайни магии, отдавна погребани под праха на времето, те може би ще разкрият на Джосуа и войската му единственото средство да сразят непобедимия враг...