Мисия "Вулкан"

МИСИЯ "ВУЛКАН"

ДЖАК дю БРУЛ

Благодарности

Бележка на автора: По причини за сигурност правителството забранява движението по Пенсилвания Авеню пред Белия дом. По причини за последователност в романа аз съм го разрешил.

23 май 1954 г.

Миниатюрното резенче на луната бе увиснало в нощното небе като иронична усмивка. Лекият източен вятър разнасяше парливия пушек, виещ се от единствения комин на рудовоза "Феникс". Вълните на Тихия океан поклащаха големия кораб, който плаваше на двеста мили северно от Хавайските острови. Но скоро спокойствието на нощта щеше да бъде нарушено.

"Феникс" правеше първия си курс, след като само преди два месеца бе спуснат на вода в Кобе, Япония. Последните приготовления и изпитания бяха ускорени, за да може корабът да започне да изплаща огромните дългове, направени от компанията по време на строежа му. Той притежаваше най-модерните технологии в областта на безопасността и скоростта и беше образец за новото поколение специализирани товарни кораби. Втората световна война бе показала, че ефективността на специализираните плавателни съдове далеч надвишава цената на проектирането и строежа им. Собствениците бяха заявили публично, че новият им съд ще докаже, че тези принципи са в сила както за търговското, така и за военното корабостроене. Сто и трийсет и пет метровият рудовоз трябваше да стане флагман на цяла флотилия в период, когато този бизнес бързо се разрастваше на тихоокеанските пазари.

Но скоро след като пое командването на "Феникс", капитан Ралф Линк научи, че собствениците готвят за най-новия си кораб доста по-различна съдба от тази, която рисуваха пред застрахователното дружество.

В развитието на международното морско застрахователно дело безскрупулни собственици и екипажи нарочно започнаха да потапят плавателните си съдове, за да приберат значителни суми. Застрахователите нямаха друг избор и плащаха, освен ако някой член на екипажа, тормозен от чувство за вина, не им признаеше истината. За потапянето на "Феникс" екипажът щеше да получи достатъчно голяма премия, която да гарантира мълчението му. Ако измамата успееше, а нямаше причина да не стане така, собствениците очакваха обещетение не само за стойността на кораба, възлизаща на двайсет милиона долара, но и за товара, който бе записан като боксит от Малайзия, но всъщност представляваше безполезен жълт чакъл.

Ралф Линк отговаряше на обичайната представа за морски капитан и беше непреклонен човек с дрезгав от уискито и цигарите глас и остър поглед. Застанал неподвижно, докато корабът се поклащаше в морето, той стъпка фаса и запали нова цигара "Лъки Страйк".

През втората световна война Линк бе служил в американския търговски флот. Загубите му в жива сила съперничеха единствено на тези на военноморския и търговския флот приличаше на армия от маниаци и самоубийци. Въпреки това обаче Линк бе успял не само да оцелее, но и да преуспее. През 1943 година той стана командир и започна да превозва военни части и материални достави за адските огньове в тихоокеанския театър на бойните действия. За разлика от повечето си съвременници, той не допусна нито един от корабите му да бъде пленен.

След като свърши войната, Линк, подобно на мнозина, установи, че са останали твърде много хора и твърде малко кораби. В края на четирийсетте и началото на петдесетте години той обикаляше Далечния изток и приемаше почти всяко предложение, което му направеха. Прекарваше съмнителни товари за сенчести компании и се научи да си държи устата затворена.

Когато собствениците на "Феникс" се обърнаха към него, Линк реши, че подобна възможност се предлага веднъж в живота. Вече нямаше да се моли за кораб, търгувайки с почтеността си, за да остане в морето. Предоставяха му възможност отново да бъде горд капитан. Едва след като подписа договора, компанията му каза каква е предопределената съдба на кораба. На Линк му бяха необходими два дена и значителна премия, за да преглътне огорчението и да приеме предложението.

Той стоеше на мостика и държеше чаша изстиващо кафе в загрубялата си ръка. Вторачи се в тъмното море и изруга. Мразеше хората от големите корпорации, които своеволно решаваха да потопят такъв страхотен кораб. Те не разбираха връзката между капитана и плавателния съд и в името на печалбата се готвеха да унищожат нещо красиво. Тази мисъл дълбоко възмущаваше капитана. Той се ненавиждаше, че е приел предложението и е допуснал да се замеси в подобен отвратителен акт.

- Координати - изрева Ралф Линк.

- Свръзката е на дванайсет мили право напред - отговори човекът на радара, преди координатите да бъдат съобщени.

Капитанът погледна хронометъра на преградата вляво. Свръзката беше плавателният съд, който щеше да прибере екипажа, след като "Феникс" потънеше. Беше дошъл навреме и на определеното място.

- Добра работа.

Ралф Линк бе получил изрични, макар и малко странни заповеди за мястото, курса и часа, в които трябваше да потопи кораба. Той предположи, че собствениците са избрали Северния Тих океан заради непредсказуемите климатични условия. Времето там можеше да се развали неочаквано, бурите се разразяваха за минути и огромните вълни бяха в състояние да погълнат цял самолетоносач. Когато дойдеше време застрахователното дружество да извърши разследване, корабът свръзка щеше да потвърди историята, която бяха измислили.

- Знаете какво трябва да направите, господа - изръмжа Линк и запали цигара от горящия край на предишната. - Стоп машини и завъртете на 97,5 градуса по магнитния курс.

Точното, но необяснимо позициониране на кораба съответстваше на последните заповеди, дадени на Линк от централата. Не му бяха обяснили причината за това действие и капитанът знаеше, че не бива да любопитства. "Феникс" забави скоростта си и ритмичното пулсиране постепенно намаля, докато стана едва доловимо. Младият моряк завъртя щурвала.

- Завиваме на 97,5 градуса, както заповядахте, сър.

- Разстояние?

- Единайсет мили.

Линк взе микрофона на радиопредавателя и го настрои на корабния канал.

- Всички да слушат. Стигнахме мястото. Всички членове на екипажа, които не са дежурни, да се съберат при спасителните лодки. Машинисти, аварийно изключете парните котли и отворете шлюзите по моя заповед. Пригответе се да напуснете кораба.

Той бавно огледа мостика, запаметявайки всеки детайл.

- Съжалявам, скъпи - измърмори Линк.

- Десет мили - извика човекът на радара.

- Отворете шлюзите и напуснете кораба. - Капитанът включи сирената, чийто вой приличаше на плач на умираща жена.

Линк изчака на мостика, докато моряците се изнизаха на палубата с лодките. Искаше да остане насаме с кораба, преди да го напусне. Той вкопчи пръсти в дъбовия щурвал. Дървото беше толкова прясно, че капитанът усети как в кожата му се забиват тресчици. Това кормило никога нямаше да се заглади и излъска от употреба, а щеше да изгние на дъното на океана.

- По дяволите - изруга Линк и тръгна.

Отминали бяха дните, когато моряците се спускаха надолу по мрежите, обвиващи товара, към поклащащите се на повърхността на морето лодки. "Океански превози и товари" не бяха пожалили средства, за да обзаведат флагмана си с всяко модерно устройство за безопасност. Едната спасителна лодка вече беше пълна с хора и повдигната на крана. Кранистът изчака капитана да кимне и после я спусна в океана.

Топлият нощен бриз духна дима от цигарата в очите на Линк, който се качи на втората спасителна лодка. Мъжете бяха унили, с пребледнели лица. Не разговаряха и не се поглеждаха.

Кранистът дръпна лоста и макарите изскърцаха. Лодката докосна спокойната повърхност на морето, разплисквайки водата. Двама от мъжете веднага станаха, за да откачат въжетата, свързващи я с потъващия рудоносач.

Капитан Линк пое управлението на лодката, като хвана кормилото с дясната си ръка и подаде тяга на мотора. Спасителната лодка се отдалечи от "Феникс". Моряците извиха вратове, за да зърнат потъващия кораб. Сирената му продължаваше да отеква над вълните.

Изминаха петнайсетина спокойни минути, но после всичко стана много бързо. Кърмата на "Феникс" се издигна над водата и двете витла заблестяха на слабата светлина. Екипажът чу как парните котли се откъснаха от гнездата си и с трясък се стовариха върху страничните прегради в машинното отделение. Последвалото съскане беше звукът на хилядите тонове чакъл, които се изсипаха от трюма в океана.

Линк отказа да гледа как корабът му умира и се вторачи напред, насочвайки лодката към неясните светлини на далечния кораб за свръзка, но изтръпваше всеки път, когато чуеше предсмъртните му стонове.

Товарният кораб, който ги чакаше, беше трийсет метров и палубите му бяха осеяни с кранове и сонди. Докато двете спасителни лодки се приближаваха, Линк видя десетина мъже, надвесени над перилата отляво.

- Предполагам, че вие сте капитан Линк - весело извика някой.

- Да, аз съм Линк.

Отговорът беше внезапна стрелба от десетина съветски автомата. Стрелците изпразниха всичките петдесет куршума на дисковите пълнители в спасителните лодки. Отекнаха оглушителни викове и писъци, изстрели и рикошети. Дъските на дъното на лодките потънаха в кръв. Сладникавият й мирис се смеси с облака барутен дим.

Окървавен и зашеметен, Ралф Линк вдигна глава към кораба. Беше изумен, че още е жив. В съзнанието му се преплитаха гняв, страх и болка, но мракът, който падна пред очите му, прогони всички чувства и усещания.

Стрелците свалиха оръжията. Спасителните лодки представляваха потресаваща гледка - кръв и осакатени тела. Водата нахлуваше през дупките и се оцветяваше в розово. След няколко минути двете лодки се преобърнаха, изсипвайки труповете в океана. Акулите нетърпеливо ги наобиколиха.

Единственият невъоръжен мъж на палубата наблюдаваше кръвопролитието с безизразен поглед. Макар че още не бе навършил трийсет години, той имаше вид на властен човек. След като спасителните лодки се преобърнаха, мъжът кимна на командира на стрелците и влезе във вътрешността.

Няколко минути по-късно той подаде глава в трюма. Лампите на електронните уреди и на сонара придаваха на кожата му неестествена бледност.

- Дълбочина на корабната цел? - изръмжа той на един от техниците, наведен над сонара.

Целта беше "Феникс", който се спускаше към дълбините.

- Шест хиляди фута и потъва с хиляда фута на всеки седем минути - отвърна дежурният на сонара, без да вдига глава.

Мъжът погледна часовника си и записа няколко цифри в тефтерче.

- След две минути по моя заповед.

В трюма беше шумно. Бръмченето на дизеловите генератори проникваше през стоманените врати и звукът на климатичната инсталация, необходима за охлаждането на компютрите, приличаха на самолетно витло. Но седмината мъже в помещението можеха да се закълнат, че през тези две минути настъпи пълна тишина. Съсредоточени в работата си, те не отклоняваха вниманието си и за секунда.

- Сега - спокойно каза младият мъж.

Друг член на екипажа натисна няколко лоста, но нищо не се случи.

- Четири... Три... Две... Едно - тихо отброи цивилният.

Ударната вълна започна на две хиляди метра дълбочина и трябваше да измине още десет мили, за да стигне до кораба, но удари само пет секунди след детонацията. Милиарди галони вода се изпариха в огнено кълбо с температура сто хиляди градуса. Главната вълна се издигна към повърхността със сто и петдесет мили в час и изхвърли купол от вода в радиус от половин миля. Водната камбана се задържа във въздуха десетина секунди, докато гравитацията се бореше с инерцията, после се стовари с трясък, запълвайки дълбоката шест хиляди фута дупка в океана.

Товарният кораб се разклати, сякаш бе връхлетян от ураган. Младият мъж, архитект на експлозията, се уплаши за миг, че е скъсил безопасното разстояние и е оставил кораба твърде близо до епицентъра. Преди на лицето му да се изпише тревога, морето започна да се успокоява. Огромните вълни се слегнаха и ураганният вятър утихна.

Младият мъж стигна до палубата за няколко минути, защото корабът още се клатеше застрашително. На хоризонта се появи облак пара, който заблестя на слабата лунна светлина.

- Положих основите на проекта "Вулкан".

Вашингтон, окръг Колумбия

В наши дни

Единственото, което искрено радваше президента на новата му длъжност, беше креслото в Овалния кабинет. То имаше висока облегалка и удобна седалка и бе тапицирано с изключително мека кожа. Президентът често сядаше в него, след като сътрудниците му си тръгнеха, и си припомняше безгрижната младост. Бе получил най-влиятелния пост в света и бе осъществил амбицията на живота си, но понякога мислеше, че е платил твърде висока цена. Ученическата му любов, за която се бе оженил, се бе превърнала в безчувствен робот заради напрежението покрай кариерата на съпруга. Приятелите му бяха станали подмазвачи и непрекъснато искаха услуги, а някога безупречното му здраве се бе влошило дотолкова, че се чувстваше десет години по-стар, макар да беше на шейсет и две.

Вечер той често мислеше за времето, прекарано в Синсинати. Липсваха му пиршествата с бира, приятелите, номерата, които правеше, докато играеше билярд, за да привлече вниманието на закръглените, прекомерно гримирани момичета, и волността да говори каквото му хрумне, когато някой го ядоса.

Сега идеалното въплъщение на причината да копнее за свободата и младостта седеше срещу него в цялото си африканско величие - роба, тюрбан и сандали. Това беше посланикът на една от новите държави в Централна Африка, висок мъж с ироничен поглед и безучастно отношение към почти всичко, което обсъждаха.

Посланикът махна пренебрежително с ръка и отсече, че данните, събрани от Червения кръст, Обединените нации и ЦРУ не са верни и правителството му не е замесено в междуплеменен геноцид чрез глад, нито в умишлено разпространяване на болести. Той настоя, че правителството му полага грижи за всички племена и страдащи хора, а не само за малцинствената етническа общност, която държи политическата власт.

Президентът изпита желанието да изкрещи: "Глупости" и да зашлеви самодоволно усмихнатото лице на посланика, но условностите го принудиха да се овладее.

- Не виждаме положението ви в тази светлина, но ще има по-нататъшно разследване - каза той.

В същия миг лампата под ръба на бюрото привлече погледа му. Това беше сигнал от началника на кабинета му. Последния път, когато запалиха светлината, беше заради преврата в Съветския съюз през август 1991 година.

Президентът незабавно се изправи. Професионалната усмивка прикри безпокойството му. Той протегна дясната си ръка и посланикът разбра, че е свободен.

- Благодаря, господин посланик.

- И аз ви благодаря, господин президент, че великодушно ми отделихте от времето си - кисело отговори африканецът.

Двамата се ръкуваха и посланикът се обърна и излезе от Овалния кабинет.

Президентът отново седна и потърка слепоочията си. Другата врата се отвори. Тъй като очакваше, че ще се появи кокалестата фигура на шефката на канцеларията му Катерин Смит, той се изненада, когато видя Ричард Хена.

Дик Хена беше новият директор на ФБР, предложен от президента и одобрен от Конгреса. Както обикновено, користните политически препирни в Конгреса бавеха работата на федералното правителство и струваха на данъкоплатците десетки милиони долари.

Хена беше кариерист и успяваше да се хареса на всички. Той се бе издигал в продължение на трийсет години в Бюрото, като не привличаше внимание, но печелеше уважение. Семейният му живот беше за пример, а домът му скромен. Хена не криеше абсолютно никакви тайни. Опозицията в Конгреса знаеше за доброто му име и не си бе направила труда да разследва сериозно миналото му.

Президентът, който харесваше Дик Хена заради непоклатимата му почтеност, се усмихна, когато видя, че директорът на ФБР влиза в кабинета му. Усмивката му обаче помръкна, когато установи, че Хена изглежда ужасно. Очите му бяха подпухнали и кръвясали, лицето му бе небръснато, костюмът му измачкан, а връзката завързана накриво и изцапана. Ризата му имаше такъв вид, сякаш бе спал с нея.

- Струва ми се, че няма да откажеш едно кафе, Дик - президентът се опита гласът му да прозвучи весело и да разсее мрачната атмосфера в Овалния кабинет, но усилията му останаха напразни.

- Бих пийнал нещо по-силно.

Президентът кимна към голямата маса, която служеше като бар, и Хена си наля тройно уиски.

Директорът на ФБР седна срещу президента, сложи куфарчето на коленете си, отвори го и извади тънка виолетова папка с гриф СС/СП. Строго секретно, само за президента.

- Какво става, Дик? - президентът не бе виждал Хена толкова мрачен.

- Тази сутрин - с разтреперан глас започна Хена, - точно след полунощ бе съобщено, че на около двеста мили северно от Хавай е изчезнал корабът "Океански търсач" на Националната агенция по океанография и метеорология. Изпратените на мястото самолети са открили само отломки във водата. В издирването помага и товарен кораб, но засега нещата не изглеждат обещаващи.

Президентът леко пребледня и стисна пръсти. Беше се издигнал до този пост, защото умееше да прикрива чувствата си, да запазва хладнокръвие и да мисли проницателно.

- Това е ужасна трагедия, Дик, но не разбирам по какъв начин засяга теб или ФБР.

Дик Хена щеше да се изненада, ако президентът не бе задал този въпрос. Той му подаде папката и изпи глътка шотландско уиски.

- Моля, прочетете най-горния лист.

Президентът отвори папката и започна да чете. След няколко секунди кръвта се отдръпна от лицето му и изражението му стана напрегнато. Очите му се присвиха.

- Донесоха ми го преди два дни, след като бе доказано, че това е почеркът на Ониши и не е писано под принуда. Свързах се с Бреговата охрана и военноморските сили веднага щом го получих. Те нямаха планирани курсове до островите, затова реших, че разполагаме с малко време. - Гласът на Хена стана дрезгав. - Не се обадих на Националната агенция по океанография и метеорология. Пропуснах я. Предупредиха ме, че всеки наш кораб, който потегли към Хавай, ще бъде унищожен. Бях предупреден, по дяволите. Онези хора не трябваше да умират.

Президентът вдигна глава. В гласа на Хена прозвучаха болка и чувство за вина.

- Успокой се, Дик. Колко души знаят за това?

- Освен нас още трима - чиновникът в пощенската служба, заместничката ми Мардж Дойл и експертът по почерците.

Президентът погледна часовника си.

- Трябва да отида на обяд с председателя на Конгреса и ако го отложа... Не искам да мисля за последиците. Остатъкът от деня ми е плътно зает. Ще поддържаме нещата нормални тук, във Вашингтон, но ще издам заповед да се спре трафикът за Хавай, както се иска в писмото. Няма да отстъпя пред Ониши, но ни трябва време. Освен това ще вдигна под тревога военните в Пърл Харбър. Те бездруго са в бойна готовност, откакто преди две седмици започнаха бунтовете, но мисля, че трябва да повиша степента. Да се срещнем довечера в девет в ситуационния център и да обсъдим положението и евентуалната ни реакция. Използвай тунела на Министерството на финансите, за да не предизвикаш подозрения.

- Добре. Искате ли междувременно да направя нещо? - Хена възвръщаше хладнокръвието си.

- Предполагам, че вече си започнал да проверяваш основно Такахиро Ониши. Разбери за него всичко, което можеш. Знаем за расистките му възгледи, но той прекалява. Откъде има възможността да унищожи един от корабите ни? Някой го снабдява с оръжия и искам това да спре.

- Да, сър - отговори Хена и излезе.

Президентът натисна копчето на вътрешния телефон на бюрото си и личната му секретарка Джой Крейг отговори незабавно.

- Джой, свикай съвещание в ситуационния център за девет часа довечера. Извикай председателя на Съвета на началник-щабовете, директорите на ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и НАОМ, държавния секретар и министъра на отбраната.

Повечето от тези хора само временно изпълняваха длъжностите си, докато бъдеха одобрени, но кризата налагаше да им се довери, сякаш вече бяха положили клетва.

Президентът се отпусна на креслото си и с безизразно лице се вторачи в американското знаме до вратата. Ръцете му трепереха.

* * *

Дъждът приличаше на коледни гирлянди, осветявани от фаровете на таксито, спряло пред червеникавокафявата къща в Арлингтън, Вирджиния. Пътникът даде на шофьора нова банкнота от петдесет долара и му каза да задържи рестото. Задната врата се отвори, мъжът взе двете си чанти от мека кожа и слезе.

Филип Мърсър смяташе международните летища за нещо като тайна организация на суверенни нации, съюзени само една с друга, без да се подчиняват на законите на държавите, в които се намираха. Самолетът му се бе приземил на "Дълес" преди час и половина, но той едва сега почувства, че се е завърнал в Съединените щати.

Мърсър влезе във фоайето на къщата си и се усмихна. През петте години, откакто живееше тук, той за пръв път изпита усещането, че това е домът му.

- Сигурно улягам - упрекна се той.

Отвън къщата по нищо не се различаваше от останалите петнайсет на улицата, построени през четирийсетте години на ХХ век. Мърсър бе изтърбушил триетажната сграда и бе преобразил вътрешното пространство. От преддверието с десетметров таван, което заемаше една трета от сградата, той виждаше библиотеката на втория етаж и спалнята си. Трите нива бяха свързани с красиво, извито стълбище, взето от жилище на енорийски пастор, датиращо от ХIХ век.

Къщата беше обзаведена, но въпреки това й липсваха личните вещи, които бихя я превърнали в дом. На масите, лавиците и стените нямаше снимки или други спомени. Подредбата подсказваше характера на единствения й обитател, но повечето от ценните му неща бяха скрити в кашони.

Мърсър остави чантите си до външната врата, мина през рядко използваната всекидневна, залата за билярд и кухнята, влезе в кабинета си и сложи тънкото си куфарче на бюрото.

Качи се на втория етаж и тихо изруга, когато стигна до площадката на стълбището. Телевизорът в стаята за отдих и развлечения работеше, но звукът бе намален. Лампите над махагоновия бар блестяха със слаба кехлибарена светлина. От дивана се разнасяше хъркане. Мърсър заобиколи бара и сложи диск на Ерик Клептън. Той се усмихна пакостливо, натисна копчето и увеличи звука до максимум.

Високоговорителите разтресоха бутилките и чашите зад бара. Хари Уайт се стресна и се събуди.

Мърсър изключи стереоуредбата и се засмя.

- Казах, че можеш да използваш къщата ми, докато отсъствам, не да се нанесеш, негоднико.

Хари го погледна с широко отворени очи. Сбръчканото му лице още беше сънено. Той се вторачи в препълнения с фасове пепелник, чиниите с остатъци от храна и двете празни бутилки от "Джак Даниълс".

- Добре дошъл, Мърсър. Мислех, че ще се върнеш утре - с дрезгав глас поздрави Хари.

- Очедвидно. Хубав ли беше купонът?

Хари прокара пръсти през побелялата си, късо подстригана коса.

- Не си спомням.

Мърсър отново се засмя и въпреки главоболието, Хари също се усмихна.

Мърсър извади две бири от хладилника, отговори ги, пресуши първата на четири големи глътки и започна да пие втората.

- Как беше пътуването? - попита Хари и запали цигара.

- Хубаво, но изтощително. Изнесох седем лекции за шест дни в цяла Южна Африка и се запознах с някои от най-добрите инженери в една от големите минно-геоложки фирми.

Филип Мърсър беше минен инженер и консултант. Според запознатите с тази индустрия, най-добрият в света. Почти всяка корпорация в бизнеса търсеше идеите и съветите му. Хонорарите му бяха астрономически, но компаниите никога не се стряскаха от сметките, защото капиталовложенията им винаги се изплащаха.

През годините десетки фирми се бяха опитали да го наемат на постоянна работа, но Мърсър учтиво отказваше. Харесваше му свободата да казва "не", когато поиска. Способностите и независимостта му даваха възможност да живее по собствените си ексцентрични стандарти и да праща по дяволите всеки, ако се наложеше.

Разбира се, свободата му беше трудно спечелена. Мърсър започна да работи за Института по геология на Съединените щати веднага след като защити докторската си дисертация. В продължение на две години той инспектираше мини, които сътрудничеха на Института като сеизмични центрове, но усети, че интелектът му се притъпява от досадната тежест на държавната бюрокрация. Мърсър се уплаши, че мозъкът му ще атрофира, и напусна.

Беше осъзнал, че независимият му характер никога няма да му позволи да работи по-продължително за някоя организация и реши да се залови със самостоятелен бизнес. Мърсър се виждаше като наемник, който помага в трудни положения, но мнозина в индустрията го смятаха за нежелан натрапник. След седем месеца и безброй телефонни разговори с бившите си преподаватели той получи първата си задача като консултант - да потвърди анализите за голяма златна жила в Аляска по поръчка на швейцарски инвеститорски консорциум. Трите месеца труд му донесоха два пъти повече, отколкото беше годишната му заплата, докато бе на държавна работа, и той продължи със свободната практика. Следващата му мисия беше в уранова мина в Намибия. За няколко години Мърсър си създаде славата, на която в момента се радваше, и изискваше заплащане, с каквото бе свикнал.

По ирония на съдбата неотдавна той се бе съгласил да се върне на временна длъжност в Института по геология като консултант за връзка с големите американски минно-геоложки компании. Целта бе да се осигури гладко прилагане на новия закон за околната среда, внесен от президента, и да обсъди евентуалното му приемане от някои чуждестранни компании. Кариерата му правеше пълен кръг, но този път само за два месеца.

- Изглеждаш адски зле - отбеляза Хари.

Мърсър погледна измачкания си костюм от "Хюго Бос" и лепкавата от потта риза. От два дни не се беше бръснал.

- И ти пътувай със самолет двайсет часа, пък тогава се виж как ще изглеждаш.

Хари провеси крака си от дивана, взе от пода протезата си и с три сръчни движения си я сложи.

- Така е много по-добре - каза той, спусна крачола на панталона си, стана и тръгна към бара, без дори леко да накуцва.

Мърсър му наля уиски.

- Виждал съм те да си слагаш протезата стотици пъти, но въпреки това ме побиват тръпки.

- Нямаш уважение към "физически неравностойните". Мисля, че това е новият термин.

- Ти си похотлив старец и вероятно някой ревнив съпруг те е прострелял в крака, когато си изскочил от будоара на жена му.

Двамата се бяха запознали вечерта, когато Мърсър се премести в махалата. Хари постоянно киснеше в кварталния бар "При Дребосъка". Мърсър установи, че заведението предлага превъзходна отмора след ангарията около разопаковането на вещите, събирани в продължение на десет години от цял свят. В онази нощ те станаха първи приятели. През следващите пет години, колкото и пиян да беше, Хари така и не разкри на Мърсър как е загубил крака си. Мърсър го уважаваше твърде много, за да любопитства.

- Завиждаш, защото не те бива в леглото.

- Не свалям жените уроди от цирка, Хари.

Хари призна поражението си и поиска още едно питие.

Ако през следващия час някой ги слушаше, щеше да помисли, че разговорът се води между люти врагове. Язвителните забележки и хапливите шеги понякога бяха злобни, но двамата изпитваха удоволствие от словесните престрелки, които често бяха основният източник на забавление в "При Дребосъка".

Малко след полунощ възрастта и уискито принудиха Хари да се върне на дивана, където веднага се отнесе. Въпреки умората от пътуването и бирата, Мърсър се чувстваше бодър и знаеше, че всеки опит да заспи ще бъде неуспешен, затова реши да поработи.

Всичко в кабинета му бе от кожа, дърво и лъскав месинг. Килимът беше тревистозелен. Освен бара, това бе единствената истински обзаведена стая в къщата. Мърсър знаеше, че мебелите са твърде обикновени, но въпреки това ги харесваше. Многобройните снимки по стените бяха на тежки миннодобивни съоръжения. Всяка фотография бе подписана с благодарност от президента или собственика на някоя компания, на която Мърсър бе помогнал. На дискретно осветения отдолу бюфет имаше голям матовосин камък. Мърсър го докосна, докато вървеше към бюрото.

Бе телефонирал на секретарката си в Института от летището в Йоханесбург и я бе помолил да му изпрати по факса всички съобщения до дома му, защото знаеше, че винаги страда от безсъние след международен полет. В подноса на факса имаше най-малко петдесет листа.

Повечето можеше да бъдат пренебрегнати поне за няколко дни. Само две бяха спешни. Преглеждайки набързо купчината, Мърсър едва не пропусна да забележи съобщението от заместник-директора на Националната агенция по океанография и метеорология. Писмото беше отпреди шест дни и го канеше да работи на борда на научноизследователския кораб "Океански търсач" на НАОМ, който проучваше непознато геологично явление по крайбрежието на Хавай. Заместник-директорът настояваше Мърсър да отиде заради студията за използването на геотермалните извори като евентуални източници на енергия и богати рудни залежи, която бе публикувал преди две години.

Мърсър бе чул за трагичната гибел на кораба с целия екипаж на борда. Новината бе отпечатана на първите страници във вестниците дори в Южна Африка.

Но не поканата беше причината сърцето му да ускори ударите си и дишането му да се учести. Най-отдолу имаше списък на специалистите, които щяха да участват в проучването. Първото име беше на доктор Тиш Талбът, морски биолог.

Мърсър не познаваше Тиш, но баща й му беше добър приятел. Мърсър му дължеше живота си след самолетна катастрофа в Аляска. Тогава се връщаше от първата си задача като консултант и самолетът изведнъж загуби мощност. Пилотът загина, приземявайки го сред осеяна със скали пустош, а Мърсър счупи крака, китка и няколко ребра. Изследователят Джак Талбът беше в едноседмичен отпуск и бе разпънал палатката си близо до мястото на катастрофата. Той стигна до Мърсър десет минути след злополуката, грижи се за него през нощта и повика спасителен хеликоптер със сигнална ракета, която взе от разбилия се самолет.

Оттогава двамата се виждаха рядко, но останаха приятели. И сега единствената дъщеря на Джак беше мъртва, жертва на ужасяващ инцидент. Мърсър съчувстваше на приятеля си. Представи си каква болка изпитва Джак. Той познаваше тази болка, защото бе загубил родителите си като малък, но никой родител не мислеше, че ще надживее детето си. Мнозина твърдяха, че това е най-голямото страдание.

Мърсър угаси лампата на бюрото. Бе оставил Хари на дивана в стаята за отдих, защото не искаше да изритва приятеля си в два часа сутринта. Огромното легло не изглеждаше примамливо, но въпреки това се опита да заспи. Сънят му беше неспокоен.

Хавай

Джил Цу удари спирачки и изключи от скорост. Хондата й спря на двайсетина метра от портите на имението на Такахиро Ониши. Тя наклони към себе си огледалото за обратно виждане и сръчно сложи още един пласт червило на устните си. Остана доволна от грима си и се усмихна професионално.

Тя беше репортер и знаеше, че е задължително да изглежда великолепно пред камерата. Макар да ненавиждаше подобно дискриминационно отношение към жените, тя беше достатъчно прагматична, за да знае, че няма да промени традицията.

Джил Цу бе получила днешното интервю не заради поразителната си красота или краката си на балерина, а заради произхода си.

Такахиро Ониши беше най-богатият човек в Хавай. Всъщност той бе на дванайсето място по богатство в света. Интересите му бяха разностранни - недвижими имоти, медицински изследвания, транспорт на стоки и минно-геоложки проучвания. Ониши имаше офиси на всички континенти, седем огромни като дворци къщи и близо трийсет хиляди служители. Въпреки глобалните аспекти на бизнеса му, той се придържаше към една-единствена традиция - японската.

Ониши бе изградил империята си върху етническа пирамида, на чийто връх стоеше самият той. Беше роден в Япония и ключовите му управители бяха етнически японци, независимо в коя страна бяха родени. На по-долното ниво всички трябваше да бъдат три четвърти японци и така нататък, докато най-нисшите работници изобщо нямаха японска кръв. Ониши бе наел две адвокатски кантори, които да се борят със стотиците съдебни искове за расова дискриминация, заведени срещу компаниите му. Досега те не бяха изгубили нито едно дело.

Обсебеността му от японския произход обхващаше и личния му живот. Ониши не беше женен, но многобройните любовници през седемдесетте години на неговия живот бяха само японки. Ако откриеше и най-малката следа от друга кръв, той незабавно слагаше край на връзката. Всички прислужници в къщите му бяха японци и дори редките му интервюта пред пресата трябваше да бъдат направени от репортери, които поне наполовина бяха японци.

"И така се стигна до мен" - помисли Джил Цу, дъщеря на китайски банкер от Хонконг и японка преводачка.

Тя превключи на скорост и се приближи до портите от ковано желязо на главната резиденция на Ониши в Щатите. Къщата се намираше на двайсет мили северозападно от Хонолулу и бе изолирана от стотици акри ниви, засети със захарна тръстика и ананасови плантации.

Към хондата се запъти слаб пазач. Джил смъкна стъклото. Първото, което забеляза, беше автоматичния му пистолет и качеството и кройката на униформата му. Той очевидно не беше обикновено наемно ченге.

- Да? - учтиво попита мъжът.

- Аз съм Джил Цу от Кей Ейч Ен Ей. Дошла съм да взема интервю от госопдин Ониши.

- Разбира се - отговори пазачът и натисна копче на една от колоните на портите, които безшумно се отвориха.

Джил настъпи газта, изненадана, че не са й поискали документи за самоличност.

Пътеката от натрошен варовик, водеща към къщата, представляваше безупречно бяла диря през огромната зелена ливада и лъкатушеше между горички от дървета и храсти, посадени така, че къщата да бъде скрита и да се види чак след последния завой. Джил остана изумена, когато съзря постройката.

Очакваше традиционна японска архитектура, но пред очите й имаше нещо, каквото не бе виждала досега. Такахиро Ониши живееше в стъклена къща, направена по модела на входа на Лувъра, но много по-голяма. Стоманени подпори крепяха стъкла с различна големина в структура, която можеше да бъде описана само като уникална. Сфери, конуси и правоъгълници се сливаха в красива сграда на няколко нива. Джил виждаше всичко в къщата, както и моравата отвъд.

Още непреодоляла първоначалния шок, тя спря пред портата и слезе от колата. Токчетата й тракаха, докато вървеше към стъклените врати. Точно когато стигна до тях, прислужникът ги отвори.

- Госпожице Цу, господин Ониши ви очаква за закуска в градината. Бихте ли ме последвали?

Икономът, разбира се, беше японец и бе облечен в официална черна ливрея, напомняща за началото на двайсетото столетие.

- Благодаря - отговори Джил и преметна през рамо чантата си.

Вътрешните пространства в къщата бяха преградени със стени в различни геометрични форми. Преградите не бяха ограничени от обичайните параметри на строителството. Някои се извисяваха на три или повече метра, а други се стелеха като вълни по пода. Фоайето беше огромно. На тавана имаше изящна решетка от стомана и стъкло, чиято сянка върху белия мраморен под наподобяваше паяжина. Стълбищата, площадките и балконите сякаш предизвикваха гравитацията. Джил предположи, че картините на стените са безценни.

Икономът я преведе през няколко стаи - някои в японски, а други в европейски стил. Вратите на асансьора се отвориха и той направи знак на Джил, че трябва да продължи сама.

- Когато слезете, завийте надясно.

Тя приглади кремавата си пола, докато асансьорът от неръждаема стомана се качваше нагоре. Кабинката спря и Джил се озова в прохладен коридор, намиращ се на дванайсет метра над земята. Тя тръгна надясно и видя маса, наредена за двама души. Сребърните прибори блестяха на светлината.

- Много ми е приятно, че ще закуся с вас, госпожице Цу - каза Такахиро Ониши и стана.

- Радвам се, че ме поканихте.

Джил протегна ръка, но Ониши не й обърна внимание. Ядосана на себе си, тя си спомни с кого има работа и се поклони. Той кимна едва-едва.

- Ще седнете ли?

Ониши не приличаше на индустриалец. Изглеждаше немощен и крехък. Гласът му бе отслабнал с течение на годините. Побелелите му коси бяха оредели и тук-там се виждаше червеникавия му скалп. Лицето му бе мъртвешки бледо, изпито и с болнав вид, а ръцете - осеяни със старчески петна и кокалести като на граблива птица.

- Госпожице Цу, не ви поканих, а просто отстъпих пред вашето упорство. Сто и четиринайсет телефонни обаждания и седемдесет и осем писма са достатъчни, за да накарат всеки мъж да се предаде.

Джил реши, че това е комплимент, но се почувства неловко от равнодушния му тон. Такахиро Ониши я караше да се изпитва неудобство. Приличаше на труп, който отказва да престане да се движи.

Тя се усмихна професионално.

- Радвам се. Ако това бе продължило още малко, телевизията, в която работя, щеше да поиска да платя пощенските марки.

Към тях се приближи прислужник, който наля кафе в чашата й и сложи една лъжичка захар. Джил го погледна учудено и се запита откъде знае, че тя пие кафето си така.

- Знам много повече, госпожице Цу, инак никога нямаше да ви пусна в дома си - каза Ониши, разгадавайки изражението и вероятно мислите й.

- Затова ли не ми поискаха документи за самоличност, нито ме претърсиха? - Джил искаше въпросът да прозвучи дружелюбно, но в думите й се долови нотка на отбранителност.

- Наредих да ви следят от дома ви на Блосъм Трий Корт 1123 в Муани Кондоминиум Дивелъпмънт. Всъщност поръчах да ви следят всеки ден, откакто реших да ви дам интервю - невъзмутимо каза Ониши.

- Научихте ли нещо интересно? - иронично попита Джил, която започна да се ядосва.

- Да. Красива и преуспяваща жена като вас трябва да излиза по-често.

Гневът на Джил се изпари.

- И майка ми казва така.

Много по-късно тя осъзна, че той неслучайно е употребил точните думи на майка й.

- Съжалявам, ако действията ми ви карат да се чувствате неудобно, но човек в моето положение трябва да бъде предпазлив.

- Разбирам. Не ми харесва особено, но разбирам.

Прислужникът се появи отново и постави купа плодове пред Джил, но пак не поднесе нищо на Ониши.

- Както помощникът ми Кенджи ви каза по телефона, не допускам камери и фотоапарати в имението си, нито този разговор да бъде записан.

- Уверявам ви, че няма да го запиша - каза Джил и внимателно остави чашата в чинийката, защото се страхуваше да не разлее кафе върху безупречно чистата ленена покривка или да не счупи финия порцелан. Тя не съзнаваше, че е минала през рентген два пъти, откакто бе влязла в дома на Ониши, веднъж на външната порта и после отново в асансьора. Словесните й уверения бяха излишни.

- Трябва да кажа, че къщата ви е изумителна - отбеляза Джил, за да наруши мълчанието.

- Ако искате вярвайте, но сградата е проектирана през 1867 година от неизвестен архитект от Токио, много преди тази технология да започне да се прилага в строителството. Той отнел живота си само няколко месеца, след като завършил проекта, съзнавайки, че гениалността му няма да бъде оценена приживе. Предполагам, че според него самоубийството би дарило работата му с безсмъртието, което никога нямало да постигне чрез архитектурата.

- Не знаех, че се интересувате от история.

- Всичко, което знаем, е история, госпожице Цу. Фактът, че това не се преподава в училище, не намалява значението на информацията.

- Не ви разбирам.

- Позволете ми да обясня. И най-новата информация, макар да е текуща, вече е история. Поглеждам на екрана лентата с бизнес новините и информацията, която виждам, вече е история. Може да е на възраст само една секунда, но събитията вече са се случили и нищо не може да ги промени. Ако реша да купувам, разчитайки на тази информация, изборът ми ще се основава на история. Всички знания са такива и всички решения се взимат по този начин.

- Ами ако реша да направя нещо по прищявка?

- Например?

- Знам ли. Да речем, да напусна работа.

- В такъв случай изборът ви пак ще се основава на стара информация. Знаете, че се представяте добре и можете да си намерите друга работа, уверена сте, че сте спестили достатъчно пари, за да си осигурите самостоятелност, докато отново започнете да работите. Всички тези фактори правят решението ви съвсем не по прищявка, а доста пресметнато.

- Не съм мислила за това по този начин - заинтригувана каза Джил.

- Затова не струвате осем милиарда долара като мен - отбеляза Ониши, без да се хвали, просто регистрирайки истината.

- Попитах помощника ви дали има забранени теми за интервюто и той ме увери, че ще отговорите искрено на всички въпроси, които ви задам.

- Вярно е.

Прислужникът взе чинията с плодовете и донесе сребърен поднос със сурова риба и тънко нарязано говеждо месо. Той сложи няколко парчета в чинията на Джил, добави ориз и сервира различни видове морски водорасли.

- Вие не ядете ли, господин Ониши? - попита Джил, след като прислужникът изчезна, отново оставяйки чинията му празна.

- Стомахът и част от тънките ми черва бяха отстранени преди няколко години, след като ми поставиха диагноза рак, госпожице Цу. Боя се, че трябва да се храня интравенозно. По-късно може да опитам някои от тези деликатеси, но не мога да ги преглътна. Уверявам ви, че гледката не е приятна.

Джил беше благодарна, че Ониши не сподели повече подробности.

- Знам биографията ви в общи линии, господин Ониши - започна официалното интервю Джил. - Роден сте в Осака, но родителите ви са имигрирали в Съединените щати с двете ви по-големи сестри, когато сте били бебе. Баща ви е бил инженер-химик и е работел в Сан Диего.

- Точно така - прекъсна я Ониши. - Всички членове на семейството ми загинаха през Втората световна война, когато Рузвелт затвори всички етнически японци. Сестрите ми умряха от коремен тиф, бяха девойчета. Майка ми почина скоро след това от същата болест. В деня, в който отне живота си, баща ми каза никога да не ги забравям. Тогава бях седемнайсетгодишен.

- Имали сте чичо, който ви е станал настойник?

- Да. Името му беше Чуичи Генда.

- Ако съм прочела правилно - продължи Джил, прелиствайки записките си, - той е бил освободен от лагер за интернирани през януари 1943 година, арестуван седмица по-късно, пуснат отново след края на войната и е прекарал остатъка от живота си в затвори по различни обвинения.

- Да, чичо ми притежаваше непоклатими убеждения по въпроса за Америка и отношението й към нашия народ по време на войната и след това и често водеше бурни кампании срещу политиката й. Три пъти бе обвинен в подстрекателство към бунтове и два пъти осъден. Гуичи Генда несъмнено беше най-влиятелният човек в живота ми.

- В какъв смисъл?

- Главно с идеите си за расите.

- И какви са те? - попита Джил и се приготви да слуша внимателно. Тя знаеше, че това е най-важната част от интервюто.

- Вие сте журналист и сигурно са ви известни възгледите ми.

- Знам, че почти всяка социална прослойка в Съединените щати ви нарича расист. А политиката ви за назначаване на служители прилича на нацистките закони за расово прочистване.

Ониши се засмя и пронизителният звук стресна Джил.

- Поради липса на по-подходяща дума, бих казал, че сте много наивна, госпожице Цу. Няма расизъм. Според антрополозите на земята съществуват четири раси - азиатци, негри, индоевропейци и аборигени. Но въпреки това между стотици групи има напрежение и конфликти. Прав ли съм? - Той продължи, без да изчака отговор. - Ако расата е мотивиращият фактор, както вие от медиите намеквате, защо между народите на Африка има толкова много раздори? Защо в Англия и Ирландия се извършват бомбени атентати? Защо нацистите убиха в газови камери шест милиона евреи? Отговорът не е расизъм, а междуплеменна ненавист. Може и да има само четири раси, но съществуват стотици, може би хиляди племена. Много от тях са запазили имената си, например апачи или зулуси. Но мнозинството вече нямат отличителни имена - белите англосаксонци в Америка, северноирландските протестанти и, да речем, висшата класа в Бразилия. Всяка прослойка се бори да запази целостта си. Французите и германците са различни племена в културно и религиозно отношение, но въпреки това принадлежат към индоевропейската раса. Има само едно обяснение за четирите войни, които са водили от средата на ХIХ век - междуплеменна омраза, потребността да защитят и гарантират приемствеността и оцеляването на племето си. Фактът, че конфликтите между расите запълват новините, не означава, че те са най-обичайните. До края на живота си ще отричам, че съм расист. Расите не ме интересуват. Аз съм привърженик на сплотеността в племето. И ме е грижа единствено за моето племе, японците. В основата си племената представляват разширени семейства, затова когато назначавам на висок пост някой японец, аз просто помагам на родственик. Това не е по-различно от фамилния бизнес, който се предава от баща на син, обичайна практика в целия свят. Водил съм почти триста съдебни дела, отстоявайки правото си да назначавам на работа и да повишавам в длъжност когото поискам, и до днес никой не е успял да ми го отрече.

- Щом държите толкова много на Япония, тогава защо отскоро сте придобили американско гражданство? - попита Джил, полагайки усилия да запази спокойствие въпреки отвращението, което започна да изпитва.

- Поръчах да ми построят тази къща преди шест години - подчерта Ониши.

- Но сте дошли да живеете тук едва преди три месеца.

- Имам чувството, че тук се нуждаят най-много от мен. Вероятно знаете, че японците са най-голямата етническа група в Хавай, и ако ме извините за арогантността, мисля, че те се нуждаят от помощта ми.

- Вашата помощ?

- Бих искал да видя японците да преуспяват, където и да работят. Медиите се съсредоточават върху дисбаланса в търговията и пренебрегват количеството интелектуална сила, която Япония изнася всяка година. Ние изпращаме на работа в чужбина само най-умните си хора и година след година укрепваме позициите си отвъд океана. Нека Съединените щати изпращат неопитни младежи, току-що завършили университета, да строят колиби в Африка. Нашите утвърдени специалисти заминават да създават корпорации. Единственото ми желание е да свърша работата си и да осигуря успеха на тази програма.

- Възнамерявате ли помощта ви да обхване и местното население на Хавай?

- Те са страдали под игото на правителството на белите хора много по-дълго от нас, затова, разбира се, искам да получат повече власт тук, на островите. В края на краищата, по отношение на племенния си произход, те са по-близо до японците, отколкото до сегашните си, наложени бели господари.

- Сигурно преувеличавате, употребявайки термин като наложени, за да квалифицирате правителството - малко нервно каза Джил.

- Напротив. Как другояче бихте определили правителство, чиито членове не говорят езика ви, не разбират културата и религията ви и не са направили нищо, за да преодолеят социалноикономическите различия? Ако населението на Хавай е доволно от сегашната система на управление, защо мислите, че остров Нихау, със строгите си закони за езика и културата, привлича толкова много туземци към традиционния им начин на живот? Но аз помагам предимно на хората от японски произход, госпожице Цу.

- Помощта ви включва ли кмета Такамора? Някои смятат действията му за предателство.

- Не крия подкрепата си за кмета Такамора. Имам доверие в програмите му за постигане на просперитет на Хавай. Време е истинските собственици на тази държава да излязат напред и да поискат онова, което по право им принадлежи, без да плащат неоправдани данъци на Съединените щати.

Ониши имаше предвид подкрепяния от Такамора законопроект, който се обсъждаше в момента и трябваше да се одобри с референдум. Той предвиждаше чужденците собственици на недвижими имоти в Хонолулу да бъдат освободени от данъци, ако се съгласят да вложат парите си в социални програми в полза на гражданите от японски произход. Ако бъдеше приет, законът щеше да осигури десетки милиони долари за японците, живеещи на острова. Някои политически анализатори го наричаха купуване на гласове, а други го тълкуваха като изкупуване на държавата.

Кампанията за законопроект 324 се намираше в критичен етап. До гласуването оставаше само седмица. Както с всеки противоречив закон, емоциите бяха бурни и вече бяха преминали в насилие. През последните няколко седмици нападенията срещу туристи и бели граждани се множаха. Нощем по улиците на града обикаляха банди от японски младежи, всявайки ужас само с присъствието си.

- Какво ще кажете за нарастването на насилието?

- Госпожице Цу, разбира се, че не намирам извинение за хората, които прибягват до насилие, за да постигнат целите си, но разбирам всеотдайността им. Хавай има особени потребности и проблеми, които разбираме единствено ние, и е изключително важно да придобием контрол върху живота си.

- Някои съзират в това опит за отцепване - отбеляза Джил, имайки предвид речта на президента предишната вечер.

- Да - усмихна се Ониши, но черните му очи останаха безизразни. - Интервюто приключи, госпожице Цу. Трябва да си тръгвате.

Джил се стресна от безцеремонното отпращане, но знаеше, че не трябва да възразява. Тя прибра писалката и тефтерчето в чантата си и стана.

- Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин Ониши - каза Джил.

- Питам се - разсеяно добави старецът, - коя половина ви произход ви кара да се чувствате неудобно - китайската или японската, която позволява на китайската да й влияе?

По-късно, когато си припомняше разговора, Джил се изненада колко бързо отговорът се бе изплъзнал от устата й.

- Китайската. Тази половина ми е дала търпението да понасям всички откачалки, които срещам, докато изпълнявам служебните си задължения.

Единственият спомен от излизането й от къщата беше ехото на токчетата й в мраморното фоайе, докато вървеше към външната врата.

- Освен че е физически очарователна, какво друго мислиш за госпожица Цу? - попита Ониши, след като вратите на асансьора се затвориха.

От сенките на коридора излезе тъмен силует, който безшумно се приближи до току-що освободения стол и седна с лекотата на хищник.

- Смятам, че тя е опасна.

- Ти си боец, Кенджи. Госпожица Цу е само глас сред вятъра. Ще съобщи онова, за което пишат всички останали журналисти, някакво изобличително предаване, съставено от полуистини и преувеличения, което ще се изгуби в морето от пикантни репортажи за убийства и бейзболните резултати.

- Въпреки това.

- Нищо няма да стане. Влиятелните хора в тази страна няма да проявят интерес към предаването й. Кметът и аз ще им създадем толкова емоции, че интервюто й няма да има никакво значение.

- Ти и Дейвид Такамора може би създавате ситуация, която няма да можете да овладеете и като не е свързана с истинската ни цел.

- Говориш като лакея на Иван Кериков - обвини го Ониши.

Черните очи на Кенджи станаха безизразни.

- Нямам предвид това. Но съм поел пред него отговорност, която ти излагаш на риск, като финансираш младежките банди и разговаряш с репортери като Джил Цу.

- Работиш при мен от малък, Кенджи. Познаваш естеството само на един господар. Аз, от друга страна, познавам много - преди всичко съвестта си, а сега и онази свиня Кериков. Знам как да служа и на двамата. Кериков ще получи безценната си концесия, но само на цената, която аз поискам.

- Бунтът напредва твърде бързо. Това не влиза в споразумението ти с него.

- Но е част от моя план и това е всичко, което трябва да знаеш. - Категоричният тон на Ониши укроти помощника му. - Питам се за лоялността ти, Кенджи. Вече не се държиш като мой Хачико.

Ониши имаше предвид кучето Хачико - известен японски домашен любимец от двайсетте години на ХХ век. Всеки следобед то чакало на гарата стопанина си да се върне от работа. Един ден стопанинът починал на бюрото си в университета в Токио. Вярното куче продължило да отива на перона в течение на десет години и да чака стопанина си, който така и не се върнал. Името Хачико се бе превърнало в синоним на лоялност в Япония.

- Преди два дни изчезна за една нощ, без да ми се обадиш - добави Ониши, - а сега поставяш под съмнение заповедите ми. Избий си от главата Джил Цу и се съсредоточи върху другите си задължения. Довечера ще започнем с бомбените атентати. Няма да е нищо сериозно, а само малка демонстрация на сила, насочена към онези, които се противопоставят на законопроекта.

Кенджи стана. Тялото му плавно се вдигна от стола, сякаш бе направено от живак, но в същото време мускулите му бяха стегнати и твърди като на истински експерт по бойни изкуства.

- Ще се погрижа лично.

Той тръгна безшумно по терасата и щом се скри от погледа на Ониши, раболепието му се изпари и чертите на красивото му лице се изостриха.

- Нямаш представа с кого и с какво имаш работа, слабоумен стар тъпако - измърмори Кенджи и отиде в кабинета си, за да се погрижи Джил Цу да не излъчи предаването си за Такахиро Ониши.

* * *

Джил нервно прокара пръсти през гъстите си коси, сви устни и дълбоко въздъхна. Тя бе вдигнала дългите си крака на контролното табло в монтажното студио, без да обръща внимание на факта, че бикините й представляват гледка, с която техникът ще се хвали цяла седмица.

- Не става, Кен - мрачно измърмори тя.

- Остави ме на мира, Джил. Занимаваме се с това вече шест часа. Едва ли ще ти дадат "Пулицър" - каза в свое оправдание техникът с рехава брада.

- Да, но може да се издигна. Само си помисли, Кен. Ако напусна, няма да има кой да те тормози по всяко време на денонощието.

- Продължавай да носиш тези бикини, и може да ме тормозиш колкото искаш - подразни я Кен.

- Внимавай. Познавам добър адвокат по дела за сексуален тормоз. - Джил се усмихна за пръв път от един час. - Добре, хайде да го изгледаме още веднъж.

Този ден в монтажното студио беше кулминацията на триседмичната работа върху предаването за Такахиро Ониши. Джил бе започнала да издирва материали скоро след като милиардерът се бе преселил в Хавай и бе предложил законопроект 324. Тя беше трийсет и две годишна и вече бе достатъчно цинична, за да вярва в случайни съвпадения. Търсеше връзка между Ониши и Дейвид Такамора, противоречивия кмет на Хонолулу, и още по-предизвикателните му действия.

С помощта на финансовите ресурси и архивите на телевизионната станция, тя бе установила, че по време на кампанията си Такамора е купил повече време за предизборни клипове от сумите, които бе обявил, че притежава в данъчните си декларации. Само в Кей Ейч Ен Ей имаше несъответствие от близо сто хиляди долара, а Джил знаеше, че е дал също толкова и на други телевизионни канали. Откъде идваха тайните му фондове?

Липсваше й конкретно доказателство, че Ониши финансира кампанията на Такамора, но Джил беше сигурна, че случаят е такъв. Ониши притежаваше милиарди и си бе купил целия град.

Веднъж един преподавател по журналистика й каза, че само прокурорите в съдебната зала се нуждаят от доказателства. Репортерът не трябваше да доказва нищо, а само да изказва предположения и да чака саморазобличаващи оправдания. Няколко години по-късно на празненството по случай пенсионирането му един възрастен редактор й каза, че новините не се случват, а се създават.

Предаването на Джил за Ониши беше почти готово. Всъщност сутрешното интервю не беше необходимо. Тя само искаше да се запознае с него и да види с очите си какво представлява този ексцентричен човек.

Двамата с Кен изгледаха мълчаливо първата половина от предаването. Кадрите на Ониши, Дейвид Такамора и безчинстващите улични банди, нападащи белите туристи в града, се редуваха с образа на Джил в едър план, която коментираше пред сградата на Градския съвет. Когато сцените се съсредоточиха повече върху бандите, особено върху изображенията на четирима млади азиатци, биещи възрастна бяла жена, Джил взе микрофона и заговори с различен глас - не по сценария, който бе написала, а от сърцето и душата си.

- Хавай е щатът Алоа. На местния език думата означава както любов, така и сбогом, а напоследък и двете едновременно. Сбогом на любовта. Сбогом на всичко, което е символизирал нашият райски остров, откакто капитан Кук е дошъл тук преди двеста години. Сбогом на традициите, властващи на островите от заселването на първите жители хиляда и петстотин години преди това. Някога ние се сляхме в един народ - смесица от индоевропейци, полинезийци и азиатци, но днес сме разделени от съседите и приятелите си. Сега трябва само да имаш малко по-кръгли очи и по-бяла кожа, за да станеш мишена по улиците. Расовата омраза се е разраснала като злокачествено образувание, безпричинно заболяване, чието лечение изглежда невъзможно. Подстрекавана от хора като Такахиро Ониши с нашироко разпространяваните им възгледи за расова чистота и тероризирана от младежки банди, склонни към насилие, страната е разделена на два непримирими лагера - поддръжниците на законопроект 324 и онези, които се страхуват от него, така както мнозина се опасяваха от тиранията в миналото. Снощи президентът нарече законопроекта начало на отцепническо движение и вероятно има право. Последния път, когато Америка бе изправена пред подобна криза, южните щати напуснаха Съюза, защото вярваха в начина си на живот, основаващ се на убеждението, че хората от другите раси са по-нисши. Днес част от населението на Хавай смята, че има правото да контролира живота на останалите, защото във вените му тече малко повече японска кръв. Те твърдят, че техните самурайски традиции са по-висши и могат да внесат ред по улиците, ако се съгласим да живеем в система, която задушава свободата на изразяване и вярата, че всички са родени равни. Според мен това много прилича на изнудване. Докато ронин обикалят улиците, търсейки бели жертви, императорът им седи в сигурния си дом от стъкло и стомана, зад стена от омраза и фанатизъм. След пристигането му се спусна мрак, черна завеса, която изглежда никой не може или не иска да повдигне. Хотелите по плажовете, бунгалата край Даймънъд Хед и туристическите корабчета са безлюдни. Хората се страхуват да идват в Хавай. Вчера разговарях с управител на хотел, който ми каза, че туристите са анулирали резервациите си за следващата година. Овези, които контролират улиците, създадоха спирала на упадък. С намаляването на броя на туристите все повече хора ще останат без работа и ще търсят сигурност при бандите, увеличавайки възможността им да тероризират. Тази сутрин президентът постави в пълна бойна готовност войската, разположена в Пърл Харбър, за да защити интересите на федералното правителство на островите. Но кой ще защити нашите интереси? Полицията на кмета Такамора не контролира бандите. Дали някога той ще поиска Националната гвардия да се намеси и да овладее положението, с което кметът вече не може да се справи? Защото кризата, пред която сме изправени в момента, е равностойна на атаката на японците през 1941 година.

Джил гневно бутна настрана микрофона и се вторачи в монитора, който показа изявлението отпреди четири седмици на Дейвид Такамора, че иска да се кандидатира в изборите за губернатор през есента.

Кен бе твърде стъписан, за да каже нещо.

- Господи, Джил, не можеш да излъчиш това - заеквайки промълви той, когато най-после беше в състояние да говори.

- Разбира се, че не мога. Това е истината, а в момента не ни е разрешено да съобщаваме истината - огорчено каза тя.

Вътрешният телефон иззвъня. Джил грабна слушалката.

- Знам, знам. До излъчването в ефир остават четирийсет и пет минути.

В монтажното студио можеше да я безпокои само продуцентът.

- Имаш пет.

- Какви ги говориш, по дяволите, Ханк? Ще бъдем в ефир едва след час.

- Знаеш правилата, Джил. Всеки репортаж, свързан с насилие, трябва да бъде прегледан от Хироши.

Хироши Киато беше директорът на новините на телевизионния канал.

- Това са глупости и ти го знаеш. По дяволите крайния срок от пет минути. Не съм второкласна гражданка.

- Не исках да кажа нищо лошо за теб, нито да покажа неуважение. Само... - Гласът му постепенно заглъхна.

Продуцентът отстъпи толкова бързо, че Джил се изненада. Расовите проблеми бяха разделили и служителите на Кей Ейч Ен Ей. Джил беше наполовина японка, а Ханк - бял американец от Ню Джърси, и се бе уплашил, че я е обидил.

- Чакай, Ханк. Исках само да кажа, че не съм начинаещ репортер, изпълняващ първата си задача. Знам какви са ограниченията. Не е необходимо Хироши и полицията за контрол върху мислите да ми казват какво да говоря в ефир.

- Извинявай, Джил - уморено отговори Ханк. - Нервен съм, откакто Хироши се съгласи да помогне на кмета Такамора да намали напрежението в града, като излъчва по-умерени репортажи за положението. Засега ти си единственият репортер, който не ме е наричал ученик на Йозеф Гьобелс.

- Не си ли разговарял с Хироши по този въпрос?

- Разговарях. Той ми каза да му предам всеки кадър за насилие или да връча оставката си.

- Добре. Виж какво, репортажът ми още не е готов. Всъщност готов е, но няма да позволя на онова копеле да го ореже. Довечера ще занеса материала вкъщи и малко ще го смекча. Ако някой ще цензурира предаванията ми, това ще бъда аз. Обещавам, че няма да съм човекът, който ще ти струва работата.

- Не можеш да го направиш, Джил. Репортажът ти не е твоя частна собственост, а принадлежи на телевизионната станция.

- Опитай се да ми попречиш, Ханк.

Джил остави слушалката на вилката, извади видеокасетата от монтажната машина, пусна я в чантата си и стана.

- Какво смяташ да правиш? - попита Кен.

- Още не знам - отговори тя и излезе от тъмната стая.

* * *

В лунната нощ се разнасяше тихо, ритмично цвърчене на цикади. Въздухът беше топъл, но влажен от преминалата гръмотевична буря. Джил седеше на верандата на едноетажната си къща. Беше вдигнала босите си крака на масата и държеше чаша червено вино между дългите си пръсти.

Бе се прибрала вкъщи преди два часа, но дългото къпане и половината бутилка вино не бяха успели да успокоят изопнатите й нерви. Джил работеше върху предаването за Ониши от три месеца, а материалът й несъмнено щеше да бъде орязан. Ако се бе съмнявала, че има връзка между Ониши и Такамора, сега вече разполагаше с доказателство. Нещата се простираха много по-нагоре и стигаха до директора на новините на Кей Ейч Ен Ей. Нямаше ли друг освен нея, неподвластен на расовото деление?

Запита се дали всичко това си заслужава усилията. Толкова бе пожертвала в стремежа си да направи кариера, а сега постиженията й щяха да бъдат орязани и осакатени, защото се доближаваха до истината.

- Мръсен кучи син.

Макар да не искаше, тя бе на път да се разплаче.

Всичко в живота й се въртеше около журналистиката. Джил се бе отказала от много неща, за да постигне най-доброто в професията. Любовните й връзки не продължаваха и месец, трудеше се по осемдесет часа седмично. През последния си отпуск работи като временна секретарка в пречиствателна станция, търсейки улики за замърсяването на подземни реки.

Редките разговори с майка й неизменно се насочваха към факта, че Джил още няма съпруг и деца. Всеки път, когато се похвалеше с някой сензационен репортаж, майка й питаше какво става с внучетата й. Джил винаги ядосано слагаше край на разговора и защитаваше кариерата си, но после изпитваше чувство за вина, защото знаеше, че донякъде майка й има право.

Джил искаше да има съпруг и деца, но освен това искаше да бъде и журналист. Между двете неща сигурно имаше баланс, който тя, изглежда, не можеше да намери. Доколко трябваше да се откаже от кариерата си в името на семейството? И доколко можеше да пренебрегне семейството заради кариерата си?

А сега с кариерата й може би беше свършено. Имаше избор да откаже да предаде репортажа си и да рискува да бъде уволнена или да го цензурира, опетнявайки почтеността си.

Тя се запита дали да не изпрати материала в Ню Йорк. Имаше неколцина приятели в телевизионната мрежа и може би щеше да убеди някого да го прегледа и да прецени дали заслужава да бъде излъчен по националните новини. От Хавай отдавна не бе изпращано нещо подобно.

Телефонът иззвъня. Джил скочи от шезлонга и вдигна слушалката, но от другия край на линията затвориха. Тя не се пита дълго дали това беше обаждане на психопат или грешен номер.

Изпи остатъка от виното и сложи празната чаша в миялната машина. Беше опитала да се отпусне по два от традиционните женски методи - вана и вино, а магазините не бяха отворени толкова до късно, затова не можеше да отиде на пазар. Затова реши да прибегне до мъжки метод на развлечение - да излезе. Бездруго седенето вкъщи и мрачните мисли не бяха в стила й. Сутринта щеше да монтира звука, но тази вечер искаше да се разсее, за да не мисли за работата и родителите си.

В туристическите хотели край плажа имаше изобилие от ергени. Преди да влезе в банята, тя сложи диск на "Аеросмит" в плейъра и увеличи звука на седем. Тежкият бас и ритъмът мигновено я накараха да се почувства по-добре. Предизвикателна музика за лоши момичета, приготвили се за бурна нощ.

В продължение на час Джил избира подходящо облекло и грим и накрая облече тясна рокля на "Нина Ричи". Шестте часа седмично във фитнес залата гарантираха, че тялото й може да завърти главата дори на слепец.

Точно когато оправяше бюстието на роклята без презрамки, тя чу звук от строшено стъкло. Джил се обърна рязко към плъзгащите се стъклени врати на спалнята. В същия миг от завесите изскочи облечен в черно човек, който бързо бе последван от още двама. Обутите им в ботуши крака премазаха парчетата върху синьо-зеления килим.

Джил изпищя пронизително. За миг паниката надделя над инстинктивния импулс да избяга и колебанието се оказа фатално.

Двама от мъжете се втурнаха към нея. Тя заотстъпва назад, но единият извади пистолет, удари я в челюстта и я повали на пода. Джил изпадна в безсъзнание.

Мъжът, който я удари, свали черната скиорска маска от лицето си. Беше Кенджи, помощникът на Такахиро Ониши.

- Сложете й белезници - заповяда той.

Претърси къщата и откри кабинета. Край две от стените бяха наредени скъпи видеоуредби, използвани за висококачествен монтаж. Репортажът за Ониши сигурно беше там. Кенджи прерови с професионална ловкост шкафа и бюрото, но не го намери.

Върна се в хола. На пластмасовата масичка до външната врата имаше дебел кафяв плик. Кенджи го отвори и извади видеокасета. Отново влезе в кабинета и я пусна.

Репортажът на Джил Цу бе гледан за пръв и последен път. Както Кенджи подозираше, бяха документирани нарушенията на законите за наемане на работа от страна на Ониши и подкрепата му за предизборната кампания на кмета на Хонолулу Дейвид Такамора. Джил бе успяла да вмъкне и коментар за ескалиращото насилие, съпътващо кампанията, и за вероятността да е финансирана от Ониши. Кенджи извади видеокасетата и я пъхна във вътрешния джоб на черния си шлифер.

Върна се в спалнята. Джил лежеше на леглото. Ръцете й бяха оковани в белезници, а устата й беше запушена с кърпа. Още беше в безсъзнание.

- Отличен репортаж, госпожице Цу - прошепна в ухото й Кенджи. - Права сте за всички обвинения. Господин Ониши финансира насилието в Хонолулу, макар и не задълго, уверявам ви.

Той се обърна към главорезите си.

Те увиха Джил в покривката на леглото и я изнесоха от дома й. Цикадите млъкнаха, докато тримата мъже вървяха през храстите към скритата си кола.