Ударите на сърцето

УДАРИТЕ НА СЪРЦЕТО

Даниел Стийл

Посвещавам го на теб, Зара,

сладка грижа на дните ми.

Дано животът ти донесе

само радост и любов.

Посвещавам го и на баща ти,

който изпълни моя живот

с много радост и любов,

с нежни сърдечни трепети.

От все сърце Д. Ст.

УДАРИТЕ НА СЪРЦЕТО

То в гърдите се вълнува

и пулсира,

и тупти,

за какво ли си тъгува,

за кого ли то шепти.

Ударите на сърцето,

те са музика безценна,

длан в ръката тъй позната,

смелост вдъхваща и нежна.

Шум от стъпки в тъмнината,

близки,

чакани,

желани,

и надежди в бъднината,

вечно светли,

вечно млади.

Таз любов така лъчиста,

на живота дар небесен,

нежна,

сладостна

и чиста

с люлчина прекрасна песен.

Чудо мъничко - детето,

сътворено в сладък миг,

с ударите на сърцето,

песен за мига велик.

Моето сърце навек е твое,

твоето пък мен принадлежи,

любовта ни свързва във окови,

силна,

чиста,

чак до сетни дни.

А нощта щом сенките изтрие

и когато бебето заспи,

таз любов,

таз сребърна магия,

тъй ни възвисява и трепти,

сякаш дъжд от звезден прах

нашепва

думи нежни и добри,

че за теб сърцето ми потрепва,

че на тебе то принадлежи.

1.

Стакатото на старата пишеща машина раздираше тишината в стаята. Облак синкав дим беше увиснал над ъгъла, където работеше Бил Тайпин. Очилата бяха бутнати високо над челото му, пластмасовата чашка с кафе подскачаше опасно близо до ръба на бюрото, пепелниците бяха препълнени, лицето му беше напрегнато и сините му очи пробягваха по написаното. Заудря клавишите по-бързо и по-бързо и хвърли поглед през рамо към часовника, който неумолимо тиктакаше зад гърба му. Пишеше тъй, сякаш отвсякъде го дебнеха демони. Кестенявата му коса, вече започнала да се прошарва, имаше такъв вид, като че ли цяла седмица бе лягал и ставал, без веднъж да се сети да я среши. Лицето му беше гладко избръснато и добро, със силни черти, но при все това в него се долавяше някаква мекота. Не беше от мъжете, които се открояват с красотата си, но изглеждаше силен и привлекателен - мъж, който не само спира погледа, а и поражда желание да общуваш с него. Но не точно сега. В момента той изпъшка, погледна отново часовника и пръстите му още по-яростно заблъскаха клавишите. Накрая настъпи тишина. Той бързо поправи нещо с химикалката, скочи и грабна купчината листове, над които се беше трудил през последните седем часа, от пет сутринта. А вече наближаваше един... още малко и излъчването щеше да започне! Прекоси тичешком стаята, отвори с трясък вратата, профуча покрай бюрото на секретарката като олимпийски бегач и с пълна скорост продължи по коридора. Отминаваше хората, избягваше сблъсъците, без да забелязва изненаданите погледи и любезните поздрави. Както и друг път заблъска по врати, които се отваряха само на сантиметри, и ръката му се мушна в пролуката, стиснала снопче листа с току-що направените промени. За Бил това беше нещо обичайно. Случваше му се веднъж-два пъти, понякога три-четири пъти месечно, когато решеше, че не му харесва как се развива действието. Автор на най-успешния излъчван през деня телевизионен сериал, той винаги, когато му се струваше, че нещата не вървят добре, спираше, пишеше един-два епизода, обръщаше всичко с главата надолу и се успокояваше. Неговият агент го наричаше най-нервозната майка в телевизията, но знаеше много добре, че е и най-талантливият. Бил Тайпин имаше безпогрешен инстинкт за това, което разпалва интереса на зрителите, и никога не беше грешил. Поне засега.

"Животът заслужава да се живее" продължаваше да е най-гледаният дневен сериал по американската телевизия и беше рожба на Уилям Тайпин. Бе го започнал като средство за препитание, когато беше начинаещ драматург в Ню Йорк и едва свързваше двата края. Залови се с тази идея като на шега и между две пиеси съчини сценария за първия епизод. Тогава пишеше пиеси за второстепенните театри в Бродуей и презираше всичко, което не смяташе за истинско изкуство. Театърът над всичко! Но беше и женен, живееше в Сохо и гладуваше. Съпругата му Лесли беше танцьорка в шоупрограмите на Бродуей и по онова време не работеше, защото беше бременна с първото им дете. В началото той се шегуваше, какъв смях щял да падне, ако сапунената опера има успех и ако това се превърне в големия му пробив в кариерата. Но докато се бореше със сценариите и наръчника за писане на телевизионни сериали, работата престана да е шега и се превърна в един вид мания. Непременно трябваше да успее... заради Лесли... заради детето. А истината бе, че всъщност му беше приятно. Харесваше му. Телевизионната компания също го хареса. Луди бяха по този сценарий. Синът му Адам и сериалът се родиха почти едновременно - здравото четири и половина килограмово момченце с големите сини очи на баща си и златисти пухкави къдрици, и първото пробно излъчване, включено в лятната програма на телевизията. Сериалът бе посрещнат с възторг и когато през септември внезапно беше спрян, това незабавно предизвика бурни протести. Не минаха и два месеца и "Животът заслужава да се живее" бе върнат на екрана, а Бил Тайпин стана автор на най-успешния дневен телевизионен сериал. Важните решения щеше да взема по-късно.

В началото пишеше епизодите сам и ги пишеше добре, но докарваше до лудост актьорите и режисьора. А кариерата му във второстепенните театри на Бродуей бе вече отдавна забравена. Телевизията моментално обсеби цялата му енергия.

В един момент му предложиха куп пари, за да продаде идеята и просто да стои настрана, да си иде вкъщи, да събира хонорарите и да продължи с пиесите за второстепенните бродуейски театри. Но по това време "Животът", както го наричаше той, се беше превърнал вече в негова рожба, почти колкото и шестмесечния му син. Не можеше да изостави сериала, още по-малко пък да го продаде. Длъжен беше да остане с него. За Бил това беше нещо реално, нещо живо и той внимаваше какво казва на хората чрез него. Говореше за страданията в живота, за разочарованията, ядовете, скърбите, победите, предизвикателствата, вълненията, любовта, истинската красота. Даваше воля на цялата си жажда за живот, на собствената си болка от печалното, на собствената си радост от съществуването. Предлагаше на хората надежда след отчаянието, слънчев лъч след бурите. В същността си сюжетът бе за живота на порядъчни хора. Имаше и злодеи, разбира се, и зрителите ги възприемаха. Но в основата си сериалът беше изграден върху почтеността и това беше причината за непоклатимата привързаност на почитателите му. Той отразяваше същността на своя създател: енергичен, изпълнен с вълненията на живота, порядъчен, доверчив, добър, наивен, умен, съзидателен. Бил Тайпин обичаше своето творение почти като собствено дете, което е длъжен и решен да отгледа. Обичаше го почти колкото Адам и Лесли.

Тогава, в началото, той постоянно се разкъсваше, мяташе се безконечно между вечното желание да бъде със семейството си и стремежа да не изпуска от очи сериала, за да е сигурен, че нещата вървят както трябва и че не е включен някой неподходящ сценарист или режисьор. Гледаше на всички с подозрение и държеше цялата работа под свой контрол. Смяташе, че другите нищо не разбират от неговия сериал - неговата рожба. Крачеше нервно по снимачната площадка като подплашена квачка, вътрешно влуден от грозящите опасности. Продължаваше да пише отделни епизоди, да бди над шоуто и да налага идеите си чрез страничните сюжетни линии. В края на първата година нямаше вече никакъв смисъл да се преструва, че някога ще се върне на Бродуей. Беше затънал, хванат в капана, лудо влюбен в телевизията и собственото си телевизионно творение. Престана дори да търси извинения за пред приятелите от второстепенните театри в Бродуей и открито си призна, че това, което прави, му харесва. Късно една нощ, след като беше писал часове наред, беше измислял нови интриги, нови действащи лица, нови теми за следващия сезон, Бил призна на Лесли, че няма начин да мръдне оттам.

Не можеше да изостави своите герои, своите актьори и заплетените нишки на интригата, лавината от трагедии, болки и проблеми в нея. Обожаваше всичко това. Сериалът се излъчваше на живо пет пъти седмично и дори когато присъствието му на снимачната площадка не беше необходимо, Бил се хранеше, пиеше, обичаше, дишаше и спеше чрез него. Бяха наети сценаристи, които пишеха епизодите ден за ден, но той винаги надничаше през рамото им. И знаеше какво прави. Всички от бранша мислеха така. Беше добър. Беше повече от добър. Беше страхотен. Инстинктивно усещаше кое има въздействие и кое не, какво обичат хората, кои действащи лица ще им допаднат и кои ще възненавидят от все сърце.

Когато след две години се роди вторият му син, Томи, "Животът заслужава да се живее" бе спечелил вече две награди на критиката и една "Ейми". След наградата "Ейми" телевизионната компания предложи да преместят работата по сериала в Калифорния. Било по-разумно от творческа гледна точка, продукцията щяла да се осъществява по-лесно и изобщо чувствали, че мястото му е там. За Бил това беше добре дошло, но за жена му Лесли не бе така. Тя се връщаше към работата си и вече не беше просто девойче от балета в Бродуей. През последните две години и половина бе гледала как Бил се отдава без остатък на сериала и вече й бе дошло до гуша. Докато той денонощно пишеше за кръвосмешения, бременни ученички и извънбрачни връзки в предградията, тя отново бе започнала да посещава балетната школа и сега искаше да преподава балет в "Джулиард".

- Какво? - смаяно я погледна Бил над масата за закуска една неделна сутрин. Нещата се развиваха така благоприятно за тях, той гребеше парите с шепи, децата бяха страхотни и доколкото му беше известно, всичко вървеше по мед и масло. До тази сутрин.

- Не мога, Бил, аз няма да дойда. - Тя замълча, големите й кафяви очи го гледаха все така меко и детински, както при първата им среща, когато я видя пред театъра, хванала сака с балетните си принадлежности. Тогава тя беше на двайсет години. Беше от северната част на щата Ню Йорк, неизменно почтена, мила и непретенциозна, с добра душа, изразителни очи и с плахо, но неподправено чувство за хумор. В началото, преди Бил да купи хубавата и много скъпа мансарда в Сохо, се смееха много и разговаряха до късно нощем в мрачните, леденостудени квартири, в които живееха под наем. Сега Бил бе монтирал в мансардата дори греда за упражнения, така че тя да се разгрява и да се упражнява, без да ходи в студиото. А ето, изведнъж му заявява, че всичко е свършено.

- Но защо? Какво говориш, Лес? Не искаш да напуснеш Ню Йорк ли?

Бил объркан забеляза как сълзите й напират. Тя поклати глава, за момент се обърна настрани, после отново го погледна и сърцето го заболя от това, което видя в очите й. В тях имаше гняв, разочарование, поражение. Внезапно той проумя за пръв път това, което трябваше да разбере още преди месеци, и с ужас се запита дали тя все още го обича.

- Какво има? Какво се е случило? Как така не бе почувствал? Как бе могъл да е толкова глупав?

- Не зная... Ти се промени... - Тя отново поклати глава, дългата тъмна коса се развя около главата й като черни криле на низвергнат ангел. - Не... не съм справедлива... ние и двамата... - Пое си дълбоко дъх и се опита да му обясни. Поне това му дължеше след петте години брак и двете деца. - Мисля, че си разменихме ролите. Преди аз исках да стана голяма звезда на Бродуей, балерина, която се представя добре и става много известна, а ти искаше единствено да твориш пиеси, в които да има порядъчност, кураж и мисъл. А после изведнъж започна да пишеш... - Тя се поколеба и тъжно се усмихна. - Започна да пишеш неща, които по-добре се котират на пазара, и това се превърна в някаква мания. През последните три години ти не мислеше за нищо друго, освен за сериала... Дали Шийла ще се омъжи за Джейк?... Дали Лари наистина се е опитал да убие майка си?... Дали Хенри е педераст?... А Марта лесбийка ли е?... Ще напусне ли Марта съпруга си, за да заживее с друга жена?... Чие дете е Хилари всъщност?... Мери ще избяга ли от къщи?... И ако избяга, ще се върне ли към наркотиците?... Извънбрачно дете ли е Хелън?... Ще се ожени ли за Джон?... - Докато изреждаше познатите имена, Лесли стана и закрачи из стаята. - Истината е, че те ме влудяват. Не искам да ги чувам повече. Не искам да живея повече с тях. Искам да се върна към нещо просто, здраво и нормално, към дисциплината на танците, към вълнението от преподаването. Искам нормален, спокоен живот, без всичкия този правдоподобен боклук.

Тя тъжно го погледна и на него му се приплака. Какъв глупак е бил! Докато си бе играл с онези въображаеми свои приятели, бе започнал да губи хората, които наистина обичаше, и дори не го бе забелязал. При все това не можеше да й обещае, че ще се откаже, ще продаде правата си над сериала и ще се върне към пиесите. Спомняше си как се бе молил да му ги приемат. Можеше ли отново да започне оттам? Освен това обичаше сериала си. Той го караше да се чувства щастлив, преуспяващ, силен... А ето че Лесли го напуска. Ирония на съдбата! Сериалът имаше огромен успех, той също, а тя копнееше за дните, когато едва не умираха от глад.

- Съжалявам. - Насили се да остане спокоен и се опита да я убеди. - Зная, че през последните три години бях погълнат от този сериал, но чувствах, че не трябва да губя контрола. Ако го бях изпуснал от ръцете си, ако бях допуснал друг да го прави, можеха да го превърнат в нещо евтино, в някоя от онези смешни, банални и сълзливи сапунени опери, от които човек го побиват тръпки. Не можех да им го позволя. В него наистина има почтеност. Независимо дали го признаваш или не, Лес, точно това въздейства на хората. Но не е задължително вечно да бдя над него. Мисля, че в Калифорния нещата ще са много по-различни... всичко ще се върши много по-професионално... много по-контролирано. Много по-често ще мога да се откъсвам.

Сега пишеше само отделни възлови сцени. Но продължаваше да държи всичко под зоркия си поглед.

Лесли недоверчиво поклати глава. Добре го познаваше. Беше същото и когато пишеше първите си пиеси. Работеше без прекъсване по два месеца - без да вдигне глава, почти без да се храни, да спи или да се сети за нещо друго. Но всичко продължаваше само два месеца и по онова време тя все още го намираше очарователно. Вече не мислеше така. Не можеше повече да понася това, не можеше да понася напрежението и всеотдайността му, манията му за съвършенство. Знаеше, че той я обича, че обича и децата, но не така, както тя искаше да ги обича. Тя имаше нужда от съпруг, който отива на работа в девет и се връща в шест, готов да разговаря с нея, да играе с децата, да й помага в готвенето на вечерята и да я води на кино. А не такъв, който работи по цяла нощ и изхвърча от къщи в десет сутринта, изтощен и с див поглед, с купищата бележки, указания и промени в сценария, които трябва да бъдат занесени за репетицията в десет и половина. Всичко това й идваше много, беше прекалено уморително, прекалено съсипващо. След тези три години не можеше повече да го понася. Силите й бяха изчерпани и знаеше, че ако още веднъж чуе заглавието "Животът заслужава да се живее" или имената на действащите лица, които той непрекъснато въвеждаше и изхвърляше, ще изпадне в истерия.

- Лесли, нека опитаме, мила, моля те... дай ми една възможност. В Лос Анджелис ще бъде прекрасно. Само си представи - никакъв сняг, никакви студове повече. Ще бъде чудесно за децата. Ще ги водим на плаж... Можем просто да си направим басейн в задния двор... Ще ходим в Дисниленд...

Но тя продължаваше да клати глава. Познаваше го добре.

- Не, аз ще ги водя в Дисниленд и на плаж. Ти ще работиш през цялото време, по цели нощи няма да си лягаш, ще измисляш как един или друг от героите да напусне сцената или като луд ще пишеш някой епизод наново, ще тичаш да не закъснееш за репетициите или за началото на излъчването. Впрочем, кога за последен път си водил момчетата в зоологическата градина в Бронкс или където и да е другаде?

- Добре... Добре... Значи работя прекалено много... Значи съм ужасен баща... С други думи, жалък тип, скапан съпруг или всичко изброено по-горе, но, за Бога, Лес, години наред едва свързвахме двата края, а сега, виж, можеш да имаш всичко, което си поискаш, също и децата. Можем един ден да ги изпратим в добри училища, можем да им дадем всичко, което сме желали, могат да учат в колеж. Толкова ли е ужасно? Добре, съгласен съм, преживяхме няколко трудни години, но сега всичко ще се оправи. Искаш да си тръгнеш точно преди това, така ли? Много подходящ момент си избрала! - Гледаше я настойчиво и очите му плуваха в сълзи. Протегна ръка към нея. - Мила, обичам те... моля те, не постъпвай така...

Но тя не направи никакво движение в отговор. Гледаше надолу и не виждаше мъката в очите му. Знаеше, че я обича, знаеше по-добре от всеки друг колко много обича момчетата, но това нямаше значение. Беше уверена, че заради самата себе си е длъжна да направи това, което бе решила.

- Искаш ли да останем тук? Ще им кажа, че няма да местим сериала. Ако това е причината, Калифорния да върви по дяволите... Ще си стоим тук.

Но я погледна и в гласа му се прокрадна паническа нотка - почувства, че въпросът не е в Калифорния.

- Това няма да промени нещата. - Гласът й беше тих и мек, пропит от дълбоко съжаление. - За нас вече е много късно. Не мога да го обясня. Просто зная, че трябва да променя нещо.

- Какво например? Да се преместиш в Индия ли? Да си смениш вероизповеданието? Да станеш калугерка? Много по-различно ли е да преподаваш в "Джулиард"? Какво се опитваш да ми кажеш, по дяволите? Че искаш да ме напуснеш ли? Какво общо има това с "Джулиард" или с Калифорния? - Говореше грубо, объркано и накрая изведнъж се ядоса. Защо му причинява това? В какво е сгрешил, та да го заслужи? Беше работил упорито, бе постигнал успех. Родителите му биха се гордели с него, ако бяха живи, но и двамата починаха от рак в продължение на една година, когато едва беше минал двайсетте. Няма братя и сестри. Всичко, което има, са Лесли и децата, а сега тя му заявява, че го напускат и той пак ще остане сам. Съвсем сам, без тримата, които обича, защото бил сбъркал нещо, работел прекалено много и имал прекалено голям успех. Несправедливостта на постъпката й внезапно разпали у него яростен гняв.

- Ти просто не разбираш - настояваше уморено тя.

- Не, не разбирам. Заявяваш ми, че няма да дойдеш в Калифорния. Аз ти казвам, че щом това е причината, ще останем тук и не ме интересува как ще го приеме телевизионната компания. Ще трябва да го преживеят. И какво сега? Какво ще правим по-нататък? Ще се върнем на старото положение или какво? Какво става, Лес? - Разкъсваше се между гнева и отчаянието и не знаеше какво да направи, за да промени нещата. Все още не разбираше, че тя вече е решила за себе си и че няма начин да я разубеди.

- Не зная как да ти го кажа... - Погледна го и очите й се напълниха със сълзи.

За момент той имаше налудничавото чувство, че се намира в някоя от сцените на собствения си сериал и не може да излезе от нея... Лесли ще напусне ли Бил?... Бил наистина ли може да се промени?... Лесли наистина ли разбира колко много я обича Бил,... Изведнъж му се прииска да се разсмее или да се разплаче, но не направи нито едното, нито другото.

- Всичко е свършено. Мисля, че това е единственият начин да ти го кажа. Калифорния няма нищо общо с решението ми. Просто досега не исках да го призная пред себе си, а сега погледнах истината в очите. Не мога повече да продължавам така. Искам да имам собствен живот, заедно с децата. Искам да си имам нещо свое, Бил... да не живея денонощно с този сериал... - И с него. Но не събра смелост да му го каже. Мъката в очите му беше така съкрушителна - струваше й се, че ще припадне, ако продължи да го гледа. - Съжалявам...

Той имаше вид на човек, току-що поразен от мълния. Беше смъртноблед, очите му, сини и широко разтворени, бяха изпълнени със страдание.

- Ще вземеш и момчетата, така ли? - С какво беше съгрешил, че да заслужи това? И двамата знаеха, че колкото и да беше зает през последните три години, той ги обожаваше.

- Не можеш сам да се грижиш за тях в Калифорния. - Каза го като проста констатация, а той я гледаше ужасен.

- Не мога, затова ще дойдеш с мен и ще ми помогнеш - немощен опит да се пошегува, но на никого от двамата не беше до шеги.

- Бил, недей...

- Ще им позволяваш ли да идват при мен? - Лесли кимна и той мълком се помоли да е искрена. Мина му през ум да се откаже от сериала, да остане в Ню Йорк и да я убеждава, че не бива да го изоставя. Но чувстваше, че каквото и да направи отсега нататък, вече е твърде късно. В сърцето, в душата и ума си тя вече го беше напуснала. Укоряваше се, че не е забелязал по-рано. Тогава вероятно би успял да промени нещата. Но вече не можеше, познаваше я твърде добре, за да е сигурен в това. Всичко беше свършено, окончателно и безвъзвратно. Без да подозира, отдавна беше загубил войната. Животът му бе свършен.

Следващите два месеца бяха едно безконечно страдание - все още му се доплакваше, когато си спомняше за раздялата. Как казаха на децата. Как преди да замине, им помогна да се преместят в един апартамент в Уест Сайд. Първата нощ без тях в мансардата. Отново и отново премисляше дали да не се откаже от сериала и да я моли пак да го приеме, но му беше ясно, че вратата е хлопнала и никога повече няма да се отвори. Преди да замине, откри, че в "Джулиард" има един преподавател, към когото тя е "много привързана". Не бе имала никаква връзка с него, Бил я познаваше достатъчно, за да е сигурен, че му е била вярна, но беше започнала да се влюбва в този мъж и това беше една от причините да го напусне. Искаше да е свободна, за да изгражда отношенията си с него без чувство за вина, без Бил Тайпин. Твърдеше, че много неща я свързвали с този преподавател, докато с Бил не я свързвало вече нищо освен децата.

Адам плака много, когато видя, че баща му си тръгва, но на своите две години и половина много бързо свикна с промяната. А Томи беше само на осем месеца и едва ли забелязваше разликата. Чувстваше я единствено Бил. Когато самолетът бавно се издигна над Ню Йорк и полетя към Калифорния, не можа да сдържи сълзите и те започнаха да се стичат по страните му.

С пристигането си там Бил се нахвърли на сериала като за отмъщение. Работеше денонощно, понякога дори спеше на канапето в кабинета си. Рейтингите продължаваха да се покачват и сериалът печелеше наградите "Ейми" за дневен сериал една след друга. През седемте години в Калифорния вманиачеността на Бил Тайпин почти не беше намаляла. "Животът заслужава да се живее" се беше превърнал в негова гордост и радост, негов спътник, негов най-добър приятел, негово дете. Вече нямаше причина да се бори срещу това. Остави работата да се превърне в негова ежедневна страст.

Момчетата му гостуваха за разни празници и за по един месец през лятото. Обичаше ги повече отвсякога. Но му се искаше да ги вижда всеки ден, а беше на пет хиляди километра от тях и това си оставаше голямата му мъка. Цяла върволица жени се бе изнизала през неговия живот, но единствената му постоянна компания си оставаха сериалът и актьорите в него. Живееше за ваканциите с Адам и Томи. Лесли отдавна се беше омъжила за преподавателя от "Джулиард", беше родила още две деца и в края на краищата се бе отказала от работата като преподавателка. С четири деца, всичките под десет години, имаше вкъщи страшно много работа, но това, изглежда, й харесваше. Тя и Бил разговаряха от време на време по телефона, особено когато момчетата щяха да идват, когато някое от тях беше болно или възникваше някакъв друг проблем. Но вече нямаха кой знае какво да си кажат, освен нещата, свързани с Адам и Томи. Трудно му беше дори да си спомни какво е било, когато бяха женени. Болката, че я е загубил, беше отминала, а спомените от добрите им времена бяха избледнели. С изключение на децата, всичко беше вече минало. А те бяха истинската любов в живота му. През лятото, когато прекарваха месеца си при него, чувствата му към тях бяха по-силни от всичко, което бе изпитвал, дори и от увлечението му по сериала, обграждаше ги дори с по-голямо внимание. Всяка година си вземаше един месец отпуск и обикновено за част от времето отиваха някъде, а останалите дни прекарваха в Лос Анджелис - посещаваха Дисниленд, срещаха се с приятели, просто се мотаеха. Той им готвеше, грижеше се за тях и всеки път отново преболедуваше раздялата, когато те го напускаха и се връщаха в Ню Йорк. Адам, по-големият, вече наближаваше десетте. Беше разумен, забавен, сериозен и много приличаше на майка си. Томи, малкият, от време на време все още се държеше като бебе, макар че беше вече на седем. Беше разпилян, своенравен, непостоянен и понякога много, много забавен. Лесли често казваше на Бил, че Томи му е одрал кожата във всяко отношение, но той някак си не можеше да открие приликата. Обожаваше и двамата и през дългите самотни нощи в Лос Анджелис сърцето все още го болеше, че не живеят заедно. Това беше единственото нещо в живота, за което съжаляваше, и единственото, което не можеше да промени, което понякога истински го потискаше, макар че се мъчеше да не допуска това. Но обстоятелството, че има две деца, които обича и почти не вижда, му се струваше твърде висока цена за един несполучлив брак. Защо трябваше те да останат при нея, а не при него? Защо тя получаваше наградата за тези изгубени години, а на него се падаше наказанието? Къде беше справедливостта във всичко това? Нямаше справедливост. Беше сигурен само в едно: никога нямаше да допусне това да се повтори. Никога повече нямаше безумно да се влюбва, да се жени, да му се раждат деца и после да ги губи. Точка. В никакъв случай. С течение на времето бе намерил идеалното решение на този проблем. Актрисите. Тълпи от актриси. Когато имаше време, макар това да не се случваше много често.

В началото, когато бе пристигнал в Калифорния, раздиран от болката на раздялата с Лесли и децата, с благодарност бе паднал в обятията на една сериозна дама, режисьорка. Връзката им продължи шест месеца и за малко не завърши трагично. Тя се премести при него и пое живота му в ръцете си. Канеше приятели, обзавеждаше жилището, организираше всичко, докато той не почувства, че се задушава. Бе завършила Калифорнийския университет в Лос Анджелис, беше специализирала в Йейл и непрекъснато говореше за защитата на докторска дисертация по философия, занимаваше се със "сериозни филми" и все повтаряше, че "Животът" е под достойнството му. Говореше за сериала като за някаква болест, от която бързо може да го излекува, ако той само й позволи да му помогне. Освен това не обичаше деца и непрекъснато махаше снимките на синовете му. Колкото и да е странно, необходими му бяха цели шест месеца, за да събере сили и да я отпрати. Необходими му бяха шест месеца, защото дамата беше страхотна в леглото, защото се държеше с него като с шестгодишно дете в един период, когато той отчаяно се нуждаеше от грижи, и това му харесваше. Пък и, изглежда, знаеше всичко за телевизионната индустрия в Лос Анджелис. Но когато му каза, че трябва да престане да говори за децата си и да ги забрави, той нае за един месец бунгало в хотел "Бевърли Хилс", даде й ключа, пожела й приятно прекарване и я помоли да не си прави труда да му се обажда, когато си намери апартамент. Пренесе нещата й в бунгалото още същия следобед. Не бе я виждал цели четири години, докато не се срещнаха на церемонията по връчването на някаква награда - тогава тя се престори, че не го познава.

Връзките, които последваха, бяха преднамерено леки и неангажиращи. Актриси, второстепенни звезди, начинаещи, модели, момичета, обзети от желание да прекарат приятно няколко часа, ако той беше свободен, и с удоволствие го придружаваха на някое и друго парти, когато не беше в период на голямо напрежение заради промяна в сценария. Те не искаха нищо повече от него. Вместваха го между другите мъже в живота си и, изглежда, не се тревожеха особено, когато не им се обаждаше. От време на време му приготвяха вечеря, или пък той на тях, защото му доставяше удоволствие да готви. Случваше се да кани някои от онези, които обичат деца, да го придружават в Дисниленд, когато синовете му бяха на гости, но най-често предпочиташе да има момчетата само за себе си по време на посещенията им в Калифорния.

В последно време Бил имаше връзка с една от актрисите в сериала. Силвия беше хубаво момиче от Ню Йорк и играеше една от главните роли. За пръв път от доста време си позволяваше волността да се забърква с жена, която работи за него. Но тя наистина беше изключително красива и не беше лесно да й се устои. Беше дошла при тях, след като още от дете бе играла в различни филми, а после бе работила като модел - корицата на "Вог", една година в Париж при Лакроа - и след шест месеца в Лос Анджелис, където бе изпълнявала малки роли в цяла поредица неуспешни филми, неочаквано се бе оказала доста добра актриса, а и чаровно момиче, което имаше успех сред зрителите. Самият Бил беше изненадан, че я харесва толкова много. Харесваше я. Не я обичаше. Любовта беше нещо, което пазеше за Адам и Томи, които бяха съответно на девет и половина и на седем години. Силвия беше на двайсет и три и понякога Бил намираше, че тя самата се държи като дете. Освен че беше толкова мила, в нея имаше някаква простота и наивност, които му се струваха колкото трогателни, толкова и забавни. Въпреки светския опит като актриса и модел през последните девет години, тя като че ли си бе останала сравнително простодушна, което понякога беше хем приятно, хем досадно. Беше учудващо неосведомена за неизбежните машинации, които ставаха зад кулисите. Някои от изпълненията й бяха превъзходни, но същевременно ставаше лесна плячка за част от по-отраканите жени, с които работеше. Бил трябваше непрекъснато да я предупреждава да обръща повече внимание на игричките, които те предприемаха, и неприятностите, които тайно се опитваха да й причинят. Но тя безгрижно витаеше над всичко това и, изглежда, добре се забавляваше, когато той беше прекалено зает да я развлича. А беше зает вече от седмици, защото работеше над включването на две нови действащи лица и неочакваното отстраняване на друго. Винаги се стараеше да поддържа свежестта на сериала и да приковава вниманието на зрителите с нескончаемите обрати на интригата.

На трийсет и девет години Бил се бе превърнал в цар на дневните сериали, недвусмислено свидетелство за което беше редицата от награди "Ейми" на етажерката в кабинета му. Но когато се прибра и започна да крачи напред-назад, той както винаги не им обърна никакво внимание. Питаше се как ли ще реагират актьорите от епизода, който предстоеше да бъде излъчен, на неочакваните промени, направени в последния момент. Две от жените обикновено се справяха много добре, но един от актьорите често объркваше репликите, когато го изненадваха в последната минута. Промените го изнервяха прекалено. От две години играеше в сериала и Бил неведнъж бе мислил да го замени, ала харесваше човещината, която той внасяше в действието, и силата на изпълнението му, когато вярваше в това, което говори.

Изглежда, сериалът имаше голямо значение за милиони зрители из целите Съединени щати. Обемът на пощата, която Бил, актьорите и продуцентите получаваха, беше смайващ. С течение на времето изпълнителите и екипът се бяха превърнали в нещо като семейство и за всички тях сериалът означаваше много. Бе станал дом, начин на живот за мнозина твърде талантливи хора.

Този следобед дамата на сърцето му, Силвия, щеше да изпълнява ролята си на Вогън Уилямс, красивата по-малка сестра на главната героиня Хелън. Съпругът на Хелън бе подмамил Вогън да му стане любовница, а освен това я бе приучил да взема наркотици, без някой от семейството, най-вече сестра й, да подозира нещо. Вогън беше оплетена в паяжина, от която, изглежда, нямаше сили да се освободи. Зет й Джон все по-здраво впиваше нокти в нея и я водеше към нейната собствена гибел. В днешния епизод, при един неочакван обрат на събитията, Вогън щеше да стане свидетелка на убийство, извършено от Джон. Полицията щеше да започне да я търси по подозрение, че тя е убила пласьора на наркотици, който я бе снабдявал, откакто Джон я беше запознал с него. Тази поредица от събития беше трудна за пресъздаване и Бил бе надзиравал изкъсо сценаристите, за да се намеси лично, ако се наложи. Но благодарение тъкмо на тези поврати в интригата сериалът продължаваше да се гледа вече близо десет години. Видимо доволен от работата сутринта, Бил седна в кабинета си, запали цигара, пийна от чашата димящо кафе, която секретарката току-що бе сложила пред него, и започна да нахвърля по-нататъшния развой на действието. Питаше се дали Силвия ще хареса промените в сценария, които преди малко й бе подал през вратата на гримьорната. Не беше я виждал от предишната нощ. Напусна квартирата й в три часа след полунощ и се върна в телевизията, за да разработи идеята, която го бе глождила цяла вечер. Когато си тръгна, тя спеше. Мина през къщи, за да вземе душ и да се преоблече, преди да отиде в кабинета си към четири и половина. В дванайсет и половина атмосферата в стаята му продължаваше да е наелектризирана. Той стана, смачка цигарата и забърза към студиото, където режисьорът внимателно се запознаваше с направените в последната минута промени.

Познаваше се с него от години - холивудски ветеран, дошъл в екипа след маса успешни телевизионни филми. Той беше необичайно сериозна фигура за един дневен сериал, но очевидно Бил не бе сбъркал, като се бе спрял на него. Алън Маклоглин умееше да поддържа тонуса. Сега разговаряше сериозно със Силвия и актьора, който играеше Джон, и когато Бил влезе в студиото, застана деликатно в един отдалечен ъгъл, откъдето можеше да ги наблюдава, без да пречи.

- Кафе, Бил? - попита го млада скриптърка, която от година не сваляше очи от него. Харесваше го. Някои хора биха го описали като "плюшен мечо" - висок, силен, топлосърдечен, умен, с хубаво, но не красиво лице, винаги готов да се засмее и с любезни обноски, които донякъде смекчаваха напрежението, с което работеше.

Бил само се усмихна и поклати глава. Тя беше мило дете, но никога не бе мислил за нея по друг начин, освен като за скриптърка. Когато идваше тук, винаги беше прекалено зает с работа, за да обръща внимание на нещо друго, освен на това, което ставаше пред камерите или в главата му, докато замисляше бъдещите обрати и отклонения в действието.

- Не, благодаря, нямам нужда от нищо. - Усмихна се на момичето и отново насочи вниманието си към режисьора. Забеляза, че Силвия си учи текста, а актьорите, които играят Хелън и Джон, разговарят тихо в един ъгъл. Имаше двама, облечени като полицаи, а "жертвата", пласьорът на наркотици, когото Джон щеше да убие в днешния епизод, вече беше в "окървавената" риза, която изглеждаше смущаващо истинска. Той се смееше и си разменяше шеги с един от сценичните работници. Днес беше последният му ден в сериала и нямаше повече реплики за учене. Щеше да умре още с появяването си пред камерата.

- Две минути! - обяви глас, достатъчно висок, за да чуят всички, и Бил усети как стомахът му леко се свива. Винаги беше така. Беше чувствал това вълнение още от първите си стъпки като актьор в колежа. В Ню Йорк буквално се разболяваше за около час всяка вечер, преди завесата да се вдигне за някоя от неговите пиеси. И днес, десет години след раждането на "Живота", стомахът му все още се свиваше всеки път, когато предстоеше включване в ефир. Ами ако стане нещо?... Ако паднат рейтингите?... Ако никой не го гледа?... Ако всички актьори напуснат?... Ако всички объркат репликите си?... Ако... Възможностите за катастрофален провал бяха безкрайни.

- Една минута!

Стомахът му се сви още повече. Погледът му преброди студиото. Силвия беше затворила очи, повтаряше за последен път репликите и запазваше самообладание. Хелън и Джон бяха заели определените места на снимачната площадка, готови за грандиозната кавга, с която щеше да започне днешният епизод.

Пласьорът на наркотици в "окървавената" риза дъвчеше извън екрана огромен сандвич с пастърма и никой не издаваше звук. Асистент-режисьорът вдигна ръка с разперени пръсти, показвайки, че до включването остават пет секунди... четири... три... две... един пръст... Стомахът на Бил подскочи и ето, ръката е свалена, Хелън и Джон яростно се карат на снимачната площадка, езикът им е остър, но само в позволените от цензорите граници, атмосферата е напрегната до взривяване. Думите са познати на Бил и все пак тук-там те импровизират, както винаги. Хелън го прави по-често от Джон, но го прави добре и Бил няма нищо против, докато не започне много да се отклонява или да измества другите актьори. Засега се получава... След четириминутна драматична разправия вратата се блъска и следва пауза за реклами. Хелън излиза от снимачната площадка и изглежда смъртнобледа. Работата им е краткотрайна и напрегната, диалогът и ситуацията са толкова истински, че по някакъв начин всички се вживяват. Бил улавя погледа й и се усмихва. Добре се справи. Винаги се справя. Много добра актриса е. Хелън изчезва. Ръката се вдига отново. Пълна тишина. Нито звук: няма дрънкане на стотинки в нечий джоб или на ключ в нечий ключодържател, не се чуват стъпки. Джон е заминал далеч извън града, за къщата на пласьора, който анонимно се е обадил на Хелън и й е казал за връзката на съпруга й със сестра й. Отекват изстрели и всичко, което се вижда на екрана, е тялото на мъжа в окървавената риза, проснат по очи на пода и очевидно мъртъв. В много едър план се появява лицето на Джон, очите му гледат кръвнишки, а до него е застанала Вогън. Кадърът избледнява. Кадърът отново е ярък. Много едър план на Вогън, невероятно красива, в малък, но богато обзаведен апартамент. Джон я е накарал да се държи като добро момиче, тръгнало по лош път, и зрителите я виждат да се сбогува с един мъж. Без никаква реплика става ясно, че тя е луксозна проститутка. Вогън гледа в камерата, очите й са тревожни, красиви и малко изцъклени.

Бил напрегнато наблюдава, докато действието се развива, и започва да си отдъхва, когато екранът отново избледнява, за да бъде включена поредната реклама. Всеки път е като нова пиеса, нова драма, цял нов свят и магията на всичко това никога не престава да го вълнува. Понякога се чуди откъде е това въздействие, защо сериалът има този огромен успех, дали не защото той самият продължава да е така тясно обвързан с него? Пита се също, но много рядко, какво щеше да стане, ако беше продал идеята си или ако още преди години се бе оттеглил... ако беше останал в Ню Йорк... ако се беше захванал с нещо друго... ако не беше се разделил с Лесли и продължаваше да живее с момчетата... Дали щяха да имат още деца? Дали вече нямаше да е признат драматург на Бродуей? Можеше ли да постигне това? Дали все пак досега нямаше да се разведат? Странно е човек да се обърне към миналото и да прави предположения със задна дата.

Тръгна си от студиото, уверил се, че епизодът върви добре и не е нужно да остава до края. Режисьорът владееше положението. Бил бавно се върна в кабинета си, изтощен, но с чувство на облекчение, сигурен в режисурата на оставащите няколко сцени. Едно от нещата, които харесваше в работата си, беше, че никога не можеше да си позволи да мързелува, да бъде безучастен. Не можеше да се отпусне и да използва все същата формула, или пък да следва все същите познати нишки на интригата. Чувстваше, че непрекъснато трябва да внася нещо ново, минута след минута, час след час, иначе сериалът просто щеше да загине. Обичаше вълнението на ежедневните предизвикателства. Справяше се с тях, после се връщаше в кабинета си, просваше се на канапето и гледаше през прозореца.

- Как мина? - попита го Бетси. Тя му беше секретарка от близо две години, което в телевизията се равняваше на половин човешки живот. Изнасяше вечер комедийни моноспектакли и боготвореше Бил.

- Много добре. - изглеждаше весел и доволен. Възелът в стомаха му се беше стопил и той си тананикаше от задоволство. - Обаждаха ли се днес от телевизионната компания? - Беше им изпратил нови идеи за някои интересни сюжетни линии и чакаше да чуе мнението им, макар да знаеше, че най-вероятно ще го оставят да прави каквото намери за добре.

- Още не. Но мисля, че Леланд Харис е извън града, а и Натан Стейнбърг го няма.

Боговете, които се разпореждаха с живота му - всесилни, всемислещи, всевиждащи, всезнаещи. С Натан от време на време ходеха заедно на риболов и макар да се говореше, че той е голям негодник, Бил всъщност го харесваше, твърдеше, че винаги се е държал много мило с него.

- Рано ли ще си тръгнете тази вечер? - Бетси го гледаше с надежда. Случваше се, когато бе дошъл още в зори, да си тръгва преди пет часа, но много рядко.

Той поклати глава и прекоси стаята до бюрото си, зад което на малка масичка стоеше старата му пишеща машина "Роял". Тя беше един от малкото спомени, останали от баща му.

- Мисля да се помотая тук. Нещата, които вмъкнахме днес, се получиха добре, така че ще трябва да се направят доста промени за следващите няколко сцени. Ще трябва да се махне Барнс отвсякъде. Току-що го убихме. А Вогън ще попадне в затвора, да не говорим, че Хелън започва да разбира какво представлява Джон. А когато пък открие какви номера играе малката й сестричка, за да се снабдява с наркотици, и всичко това благодарение на собствения й мил съпруг... - Цял сияещ, той протегна крака под бюрото и се облегна назад с ръце зад главата в поза на пълно задоволство и спокойствие.

- Имате болно въображение. - Бетси направи гримаса, затвори вратата на стаята, а после отново пъхна глава вътре. - Искате ли да ви поръчам за довечера нещо от ресторанта в студиото?

- Господи... вече нямам никакви съмнения, че се опитваш да ме убиеш. Купи ми само един-два сандвича, термос с кафе и ги остави на бюрото си. Ще ги взема, ако огладнея.

Но най-често преди полунощ не се сещаше дори да погледне часовника, а по това време гладът му беше вече преминал. Когато виждаше доказателствата, че е работил цяла нощ - останалите след него препълнени пепелници, четиринайсетте чаши изстинало кафе и пет-шестте опаковки от вафли, - Бетси често повтаряше, че е истинско чудо, щом още не е умрял от глад.

- Най-добре ще направите да си идете вкъщи и да поспите.

- Благодаря, мамче - ухили се Бил и тя затвори вратата за втори път. Тя беше необикновена личност, харесваше я.

Мислеше за Бетси и усмивката още не беше слязла от лицето му, когато вратата отново се отвори и той вдигна поглед. Както винаги когато я виждаше, дъхът му секна от красотата й: Силвия, все още с костюма и грима от сериала, изглеждаше великолепно.

Беше висока, стройна и с богати форми - с едри, високи силиконови гърди, които просто подканяха мъжете да ги докоснат, и крака, които сякаш започваха от раменете. Беше висока почти колкото Бил, с водопад от гъста черна коса, която се спускаше до кръста, млечнобяла кожа и зелени очи, удивително напомнящи очите на котка - момиче, което можеше да спре уличното движение във всеки град, дори в Лос Анджелис, където актрисите, моделите и красивите жени бяха ежедневие. Силвия Стюарт обаче никъде не можеше да бъде ежедневие и Бил беше готов пръв да потвърди, че нейното участие се отразява прекрасно и стимулиращо на рейтингите им.

- Отлично се справи, бебчо! Днес беше страхотна. Но ти си винаги страхотна.

Тя се усмихна, той стана, заобиколи бюрото и шеговито я целуна. Тя седна и метна крак върху крак, а той я гледаше и усещаше как пулсът му леко се ускорява.

- Господи, съсипваш ме, като влезеш тук и си така убийствено красива. - Носеше сексапилната черна рокля от последната сцена, а тя беше умопомрачителна. Костюмиерите я бяха заели от Фред Хей-ман. - Поне да беше сложила някоя фланелка и дънки. Но и дънките нямаше много да помогнат. Носеше ги прилепнали към тялото и когато я видеше в дънки, Бил мислеше само как да я разсъблече.

- Костюмиерите казаха, че мога да задържа роклята. - По някакъв начин успяваше да изглежда едновременно и невинна, и сладострастна.

- Колко мило. - Отново й се усмихна и се настани зад бюрото си. - Добре ти стои. Ще излезем да вечеряме другата седмица и ще си я облечеш.

- Другата седмица ли? - Имаше вид на момиченце, на което тъкмо са казали, че любимата му кукла е в работилницата за поправки до следващия четвъртък. - Защо да не излезем тази вечер? - Беше насочила показалеца си към него и изразът на лицето му подсказваше, че това леко го забавлява. Силвия разиграваше една от сцените, за които имаше особена дарба. Те бяха обратната страна на невероятното й лице и непреодолимо сексапилното й тяло.

- Вероятно си забелязала, че днес в сериала се появяват някои нови сюжетни линии и твоята героиня попада в затвора. Сценаристите трябва да пишат цял тон нови епизоди и искам да съм тук, за да направя лично някои от тях или поне да проверявам как те се справят. - Всеки, който го познаваше, не би се усъмнил, че през следващите няколко седмици ще работи по осемнайсет-двайсет часа на ден, ще съветва, ще увещава и сам ще пише наново, но материалът, който ще се получи накрая, ще си струва труда.

- Не можем ли да заминем някъде за събота и неделя? - Невероятните крака се отпуснаха един до друг и пак се кръстосаха, предизвиквайки вълнение в дънките на Бил, но тя, изглежда, още не искаше да разбере.

- Не, не можем. Ако имам късмет и всичко потръгне както трябва, може би в неделя ще поиграем малко тенис.

Силвия се нацупи още повече. Беше явно недоволна.

- Исках да идем до Вегас. Цяла тайфа момчета от "Моят дом" отиват във Вегас за края на седмицата. - "Моят дом" беше най-опасният им конкурент.

- Нищо не мога да направя, Силвия. Трябва да работя. - После, като си помисли, че ще му бъде по-лесно, ако тя отиде без него, отколкото ако остане и хленчи, й предложи да замине за Вегас с другите. - Защо не идеш с тях? Утре нямаш участие, а сигурно ще е приятно. Аз и без това няма да мога да мръдна оттук през почивните дни. - Махна с ръка към четирите стени на стаята. Макар че беше едва четвъртък, знаеше, че му предстоят поне още три или четири дни напрегната работа със сценаристите. Силвия, изглежда, се зарадва на предложението да отиде без него.

- Ще дойдеш ли във Вегас, когато приключиш? - Отново имаше вид на дете. Понякога простодушието й го трогваше. Всъщност повече го интересуваше тялото й. За него това беше една безпроблемна връзка, продължаваща вече няколко месеца, макар и да не се гордееше особено с нея. Силвия беше добра и му харесваше, но не представляваше никакво предизвикателство, пък и Бил си даваше сметка, че не задоволява всичките й потребности. Тя имаше нужда от някого с достатъчно свободно време да тича и да си играе заедно с нея, да посещават премиерите, приемите и вечерите в десет часа в "Спаго". А той най-често беше ангажиран със сериала, пишеше нови сцени или беше прекалено уморен, за да му се излиза, пък и холивудските приеми не бяха неговата стихия.

- Едва ли ще ми остане време да заминавам някъде. Ще се видим в неделя вечерта, когато се прибереш. - За него това беше идеалното решение, тя щеше да му се махне от главата, макар да се чувстваше подъл, че мисли така. По-леко му беше да знае, че момичето се развлича някъде, отколкото да му се обажда през два часа и да го пита кога ще свърши.

- Добре. - Тя се изправи с доволен вид. - Нали не ми се сърдиш? - Чувстваше се малко виновна, че го оставя, но той й се усмихна и я изпрати до вратата на кабинета.

- Не, не ти се сърдя. Само не позволявай "момчетата" от "Моят дом" да ти пробутат нов договор. - Тя се разсмя и този път Бил горещо я целуна по устните. - Ще ми липсваш.

- И ти на мен. - Но в погледа й имаше нещо тъжно и за миг той се запита какво не е наред. Беше виждал вече това изражение и в други очи... като се започне от Лесли. То беше нещо, което жените понякога казват без думи - нещо, свързано със "сам", "самота". И му беше много добре познато. Но не можеше да промени нищо. Никога преди не бе успявал, а и както му се струваше, на трийсет и девет годишна възраст беше вече късно да променя каквото и да било. Силвия излезе от стаята и той се върна към работата си. Имаше да пише цяла планина схеми за новите сценарии с всичките възникнали промени и когато отново вдигна глава от пишещата машина, навън беше вече тъмно. Погледна часовника и се изненада, че е станало десет. Изведнъж усети, че е страшно жаден. Стана от бюрото, запали още няколко лампи и си взе бутилка газирана вода. Знаеше, че Бетси му е оставила куп сандвичи на бюрото си, но дори не беше гладен. Когато вървеше добре, работата сякаш подхранваше духа му и той изпита задоволство, като погледна какво е свършил. Облегна се назад на стола и отпи от газираната вода. Оставаше само още една сцена, която искаше да промени, преди да прекрати работата за тази вечер. През следващите два часа продължи да чука на старата машина, напълно забравил всичко, освен това, което пишеше. Когато спря отново, беше полунощ. Бе работил без прекъсване почти двайсет часа, а дори не се чувстваше особено уморен. Настроението му беше приповдигнато от промените, които бе направил, и от това, че работата така му върви. Вдигна купчината листове, над които се бе трудил от следобед, заключи ги в едно чекмедже, взе си на излизане още една газирана вода и остави цигарите на бюрото. Рядко пушеше, когато не работеше.

На бюрото на секретарката стояха недокоснати сложените в картонена кутия сандвичи. Излезе в осветения от луминесцентни лампи коридор и мина покрай пет-шест студия, които сега бяха затворени. От едно се излъчваше някакъв среднощен разговор и група странни на вид младежи в пънкарски дрехи току-що бяха дошли, за да участват в него. Усмихна им се, но те не му отвърнаха, бяха твърде притеснени. Продължи покрай студиото, откъдето се излъчваха новините в единайсет, ала сега и то беше тъмно, подготвено за утринното предаване.

Пазачът от пропуска му подаде списъка за напускане на сградата, Бил надраска името си и подхвърли нещо за последния бейзболен мач. Двамата със стария портиер бяха горещи привърженици на "Доджърс". После излезе в топлата пролетна нощ и пое дълбоко свежия въздух. По това време смогът не се усещаше толкова и беше приятно просто да почувстваш, че живееш. Бил харесваше работата си и това донякъде го оправдаваше, че остава до тези абсурдни часове, за да измисля истории за въображаеми хора. Когато работеше, усещаше някак, че в това, което върши, има смисъл, а щом приключеше, винаги беше доволен, че се е справил. От време на време, когато някоя сцена не се получаваше или когато губеше контрол над някой от героите и той се превръщаше в нещо съвсем различно от първоначалните му намерения, беше голяма мъка, но най-често му доставяше удоволствие. Случваше се да съжалява, че не се занимава непрекъснато с това, и да завижда на сценаристите.

Въздъхна щастливо и включи двигателя на колата - "Шевролет" комби от четирийсет и девета година. Бе я купил преди седем години за петстотин долара от един сърфист и много си я харесваше. Шевролетът беше кафяв и в не особено добро състояние, но имаше душа, а беше и много просторен. Когато му гостуваха, момчетата обожаваха да се возят в него.

Докато пътуваше към къщи по булевард "Санта Моника", някъде около Феърфакс Авеню изведнъж усети, че е гладен. Беше повече от гладен. Умираше от глад. А знаеше, че в апартамента му няма нищичко. От дни не се беше хранил там. Бе претрупан с работа, а преди това бе ял навън и бе прекарал края на седмицата в жилището на Силвия в Малибу. Тя го бе наела от един застаряващ актьор, бивша звезда, който още преди години се бе оттеглил и се бе прибрал в дома си, но все още държеше къщата в Малибу, в която бе живял преди.

По пътя за вкъщи спря пред "Сейфуей". Минаваше полунощ, когато вкара комбито в паркинга и го вмъкна на едно свободно място точно пред главния вход. Паркира го до очукано старо МС със свален покрив, влезе в ярко осветения денонощен магазин и се опита да реши какво му се яде. На пътеката наблизо имаше скара, на която се печаха пилета, и той усети, че от тях се носи страхотно ухание. Взе едно плюс опаковка от шест бири и картофена салата от щанда за деликатеси, малко салам, малко туршия и се запъти към щанда за зеленчуци да купи марули, домати и други неща за салата. Колкото повече мислеше за храна, толкова повече огладняваше и нямаше търпение да се прибере вкъщи да се навечеря. Вече не си спомняше дали е обядвал, дали изобщо е ял нещо. Имаше чувството, че не е хапвал нищо от години. Спомни си, че му трябват и книжни салфетки, тоалетна хартия за двете тоалетни, че няма вече крем за бръснене. Имаше чувството, че и пастата за зъби е на свършване. Като че ли никога не му оставаше време да напазарува. Докато обикаляше из магазина, се чувстваше от бодър по-бодър, сякаш беше следобед. Взе препарати за почистване, зехтин, кафе на зърна, смес за палачинки, кренвирши, сироп - за следващия път, когато някоя събота или неделя закусва вкъщи, - а после кифлички от черно брашно, пресни овесени ядки, един ананас и малко свежа папая. Продължаваше да слага все нови и нови неща в количката и се чувстваше като дете, което върши лудории. Веднъж и той да не бърза, да не отива на работа, никой никъде да не го чака, та най-спокойно да разгледа магазина. Тъкмо се мъчеше да реши дали му се яде франзела със сирене "Бри" като капак на вечерята и зави зад един ъгъл, за да погледне за хляб, той се блъсна в млада жена, която сякаш изникна от пода с цял куп ролки хартиени кърпи в ръцете. Бе се появила неизвестно откъде и преди Бил да успее да реагира, едва не я събори с количката си. Тя се стресна, отскочи назад и изпусна всичко, което държеше, а той стоеше и я гледаше. В нея имаше нещо много привлекателно, беше хубава, с чиста и здрава красота, и Бил не можеше да откъсне очи от нея. Младата жена се наведе и започна да събира ролките.

- Извинете ме... аз... чакайте, нека да ви помогна... - Той остави количката и се приближи, но тя бързо се изправи и му се усмихна, като леко се изчерви.

- Няма нищо. - Усмивката й беше покоряваща, силна, очите - огромни и сини. Имаше вид на човек, с когото може да се разговаря. Докато я гледаше, Бил се почувства като малко момченце. Тя подкара количката си и пак му се усмихна през рамо. Беше като някаква сцена от филм или нещо, което е писал за сериала. Момчето среща момичето. Искаше му се да се затича след нея... "Хей, чакай... спри!" Но тя изчезна с блестящата си тъмна коса, която се полюшваше свободно и едва докосваше раменете, с широката си белозъба усмивка и сините очи, които изглеждаха огромни. Погледът, който му бе отправила, беше съвсем открит, но усмивката й беше някак въпросителна, сякаш се готвеше да го попита нещо, и много дружелюбна, като че ли всеки миг щеше да се разсмее на собствената си несръчност. Бил се опитваше да свърши с пазаруването, а не можеше да мисли за нищо друго освен за нея. Майонеза... аншоа... крем за бръснене... яйца? Трябваха ли му яйца? Подквасена сметана? Не можеше вече да се съсредоточи. Смехория. Хубава беше, то пък и не чак нещо изключително в края на краищата. Имаше красотата на момиче, току-що завършило някой от източните колежи. Носеше дънки, червено поло и гуменки и сърцето му подскочи, когато след няколко минути я видя при касата да вади покупките от количката си. За малко спря да бута своята и я загледа. Каза си, че в последна сметка не е чак толкова фантастична. Хубава - да... всъщност много хубава, но за неговия вкус, във всеки случай за сегашния му калифорнийски вкус, беше прекалено обикновена. Приличаше на човек, с когото можеш да разговаряш до късно през нощта, който може да разказва анекдоти, да направи десерт от каквото се намери и знае интересни истории. За какво му беше притрябвало такова момиче, когато имаше на разположение такива като Силвия, колкото да му топлят леглото? Но, без да може да си го обясни, докато гледаше как тя избутва настрани празната количка, почувства някакъв безсмислен копнеж по нея. Тя беше човек, с когото би му било приятно да се познава. Бавно тръгна с количката към нея, като се питаше как ли се казва. "Здрасти... аз съм Бил Тайпин..." - репетираше наум, докато стоеше на пътеката пред касата, на която тя плащаше. Сякаш не го забелязваше. Пишеше чек и той хвърли един поглед, но не можа да прочете името. Виждаше само лявата й ръка, която държеше чековата книжка. Лявата ръка със златен пръстен. Венчалната й халка. Която и да бе тя, вече нямаше значение. Беше омъжена. Почувства как сърцето му се налива с олово, като на разочаровано дете, и за малко не се изсмя сам на себе си, когато тя отново го погледна и му се усмихна. Беше познала в него човека, с когото преди няколко минути се бе сблъскала и бе изпуснала ролките хартиени кърпи. "Здрасти... аз съм Бил Тайпин... а ти си омъжена... Ама че безобразие! Обади ми се, ако се разведеш..." Омъжените жени бяха вид, с който не се забъркваше. Искаше му се да я попита защо пазарува толкова късно през нощта, но нямаше смисъл. Вече нямаше значение.

- Лека нощ - каза тя с тих дрезгав глас и взе двата големи плика с покупките си, а той започна да вади своите от количката.

- Лека - отвърна Бил и я изпрати с поглед. След няколко минути чу шум от потегляща кола. Когато се върна на паркинга при своя шевролет, малкото емге до него вече го нямаше и той се запита дали не го кара тя. После се усмихна на себе си. Явно беше прекалил с работата, щом започваше да се влюбва в непознати жени. "Хайде, Тайпин - промърмори си той, докато палеше колата и тя заливаше нощта с рев и изгорели газове. - Не се вживявай толкова, момче!" Изкикоти се, излезе от паркинга и се отправи към дома си. Какво ли правеше Силвия в Лас Вегас?

2.

На връщане от супермаркета мислите на Адриан Таунсънд бяха изцяло погълнати от Стивън, който я чакаше вкъщи. Не беше го виждала от четири дни. Беше участвал в срещи за представяне на рекламни продукти пред клиенти в Сан Луис. Стивън Таунсънд беше звездата на рекламната агенция, в която работеше, и Адриан беше сигурна, че един ден, само да пожелае, ще ръководи централата в Лос Анджелис. На трийсет и четири години той бе изминал дълъг-дълъг път от скромния си дом в Средния запад и Адриан знаеше какво огромно значение придава на успеха. За него той беше най-важното нещо в живота. Стивън мразеше всичко, свързано с бедността, с детството си и със Средния запад. Както сам казваше, преди шестнайсет години го била спасила една стипендия за университета в Бъркли. Беше специализирал комуникации, също като Адриан, само че тя три години по-късно, в Станфорд. Нейната страст беше телевизията, а Стивън от самото начало се бе влюбил в рекламата. Веднага след университета бе започнал работа в една рекламна агенция в Сан Франциско, а после, с пристигането си в Южна Калифорния, бе завършил вечерна бизнес школа и бе получил диплома на специалист по бизнес администрация. Никой не се съмняваше, че Стивън Таунсънд ще преуспее, независимо какво ще му струва това. Той беше от хората, решени да стигнат там, закъдето са тръгнали - планираше нещата до най-малката подробност. В живота на Стивън Таунсънд нямаше случайности, нямаше грешки, нямаше провали. Случваше се да говори с часове на Адриан за клиентите, които ще спечели, или за по-високата длъжност, на която е хвърлил око. Понякога тя се възхищаваше от решителността, енергията и куража му. Не бе имал лесен живот. Баща му, работник на монтажна линия в автомобилните заводи на Детройт, се бе грижил за издръжката на семейство с пет деца - три дъщери и двама сина, от които Стивън беше най-малкият. По-големият му брат бе загинал във Виетнам, а трите момичета бяха останали близо до дома, предоволни, че няма да учат в колеж. Две от тях се бяха омъжили още като ученички, и двете бременни, разбира се, а най-голямата - на двайсет и една, и преди да навърши двайсет и пет, бе родила четири деца. Мъжът й беше работник от автомобилните заводи като баща им и когато имаше стачка, всички преживяваха от социални помощи. Стивън още сънуваше кошмари за този живот и рядко говореше с някого за детството си. Само Адриан знаеше колко нещастен се е чувствал и как е намразил близките си. След заминаването си никога повече не бе се връщал в Детройт. Адриан знаеше също, че бяха минали повече от пет години, откакто за последен път се бе обаждал на родителите си. Просто не можел вече да разговаря с тях, така й бе казал веднъж на връщане от едно парти в агенцията, когато бе пийнал повечко. Мразел ги, мразел бедността и отчаянието им, вечната тъга в очите на майка си заради онова, което не можела да направи за децата си. "Но тя сигурно ви е обичала" - беше се опитала да му обясни Адриан, усетила любовта на тази жена, чувството й за безпомощност пред всичко онова, от което са се нуждаели, а тя не е била в състояние да им даде, особено на най-малкия, нетърпеливия амбициозен Стивън.

- Не мисля, че е обичала някого от нас - бе отвърнал с горчивина Стивън. - В нея не са останали никакви чувства... освен към него... Знаеш ли, тя дори забременя в годината, когато заминах, а тогава сигурно е била почти на петдесет... Слава Богу, пометна го.

Сърцето на Адриан се бе свило от болка за тази далечна жена, но отдавна беше престанала да защитава родителите му пред него. Той явно нямаше вече нищо общо с тях и дори разговорите за семейството му бяха прекалено мъчителни за него. Понякога се питаше какво ли биха си помислили те за Стивън, ако можеха да го видят сега. Той беше хубав, с атлетична фигура, прям, добре образован, умен, решителен и от време на време прекалено рязък. Винаги се бе възхищавала от ентусиазма му, от неговата амбициозност, от неудържимата му енергия и все пак понякога й се искаше те да са малко по-умерени. Може би това щеше да дойде с времето, с възрастта, с любовта и вниманието на тези, които държаха на него. Понякога тя шеговито му казваше, че прилича на кактус - не допуска никой да го доближи или да трогне сърцето му, ако предварително не е решил.

Бяха женени почти от три години и бракът се бе отразил добре на двамата. През последните две години и половина Стивън методично бе продължил да се издига в агенцията. Бе дошъл в Лос Анджелис преди дванайсет години. Оттогава бе работил в три различни рекламни агенции и беше известен в бранша като умен и способен, макар и доста често безскрупулен. Бе отнемал клиенти на свои приятели, бе ги подмамвал от други компании при обстоятелства, често граничещи с непочтеност. Но агенцията, в която работеше, никога не губеше от машинациите му, нито пък той самият. Тя се разрастваше ден след ден, а заедно с нея растеше и престижът на Стивън.

Адриан и Стивън бяха много различни, тя го знаеше, но въпреки това го уважаваше. Най-вече заради това, от което беше започнал. От малкото, което й бе казал, бе разбрала, че му е било много трудно да превъзмогне бедния си произход. Нейният беше от другата крайност - семейство от висшата прослойка на средната класа в Кънектикът. Беше посещавала само частни училища и имаше една по-голяма сестра.

Адриан не се виждаше с нея, а през последните години се беше отчуждила и от родителите си, макар че на всеки две-три години идваха да я посетят в Калифорния. Но тук беше доста по-различно от удобния им живот в Кънектикът, а и при последното си посещение не бяха намерили общ език със Стивън. Адриан трябваше да признае, че той не се бе държал особено любезно с тях. Открито бе критикувал баща й и благопристойните му занимания. Баща й никога не бе проявявал интерес към преследването на някаква голяма кариера. Беше адвокат, но се бе оттеглил рано и от години преподаваше в един съседен институт по право. Тя се бе почувствала ужасно неловко, когато Стивън го бе подложил едва ли не на разпит, и се бе опитала да обясни на родителите си, че той просто така разговаря и не е искал да ги обиди. Но след като си заминаха, се обади сестра й Кони и й вдигна страхотен скандал заради начина, по който Стивън се бе държал с тях. Попита я как е допуснала "той да им причини това".

- Какво да им причини? - попита Адриан.

- Да накара татко да се чувства толкова незначителен. Мама казва, че Стивън го е унизил. Казва, че татко се е зарекъл никога повече да не стъпва в Калифорния.

- Кони... за Бога... - Адриан се разстрои, като разбра колко се е засегнал баща й, и се видя принудена да признае, че Стивън се е държал малко... ами... прекалено темпераментно и го е попритеснил, но такъв си му бил маниерът. Без особен успех се опита да убеди в това сестра си. Те никога не се бяха чувствали близки. Имаха пет години разлика и Кони винаги се бе държала някак пренебрежително, сякаш Адриан изобщо не можеше да се мери с нея. Точно заради това Адриан бе останала в Калифорния след завършването на колежа. Заради това, а и защото искаше да работи в някоя телевизионна продукция.

Бе заминала за Лос Анджелис, за да специализира кино в Калифорнийския университет, и се справи отлично. Беше работила на няколко места изключително интересна работа, а после срещна Стивън. Той виждаше други възможности за нейната кариера и това някак си промени нещата. Стивън намираше атмосферата във филмовата индустрия, дори при телевизионните филми, много претенциозна и настояваше тя да се заеме с нещо по-определено, по-конкретно. Живееха заедно вече втора година, когато й предложиха място в телевизионните новини. Щяха да й плащат повече, отколкото бе получавала преди, но беше доста по-различно от всичко, за което някога бе мечтала. Мъчително се колеба дали да приеме, или да не приеме, просто чувстваше, че работата не е за нея, но накрая Стивън я убеди. И се оказа прав. През последните три години започна да й харесва. Шест месеца след като пое новата работа, една събота заминаха със Стивън за Рино и се ожениха. Той мразеше големите сватби и "семейните инквизиции" и тя се съгласи с него, за да не го ядоса. Но това пък разстрои родителите й. Те искаха да направят у дома хубава сватба за малката си дъщеря. Вместо това тя и Стивън взеха самолета и отидоха да им се представят. На тях съвсем не им стана приятно, когато научиха, че вече са се оженили. Майка й се разплака, баща й смъмри и двама им и те се почувстваха като провинили се деца. Стивън много им се ядоса, а тя, както винаги, се скара ужасно със сестра си Кони. Сестра й, бременна с третото си и последно дете, както винаги успя да я накара да се чувства някак не на ниво, сякаш бе извършила нещо наистина ужасно.

- Виж, не искахме голяма сватба. Да не би това да е престъпление? Големите церемонии изнервят Стивън. Какво толкова е станало? Аз съм на двайсет и девет години и мога да се омъжа, както намеря за добре.

- Защо трябваше да огорчаваш мама и татко? Не можа ли поне веднъж в живота си да положиш малко усилия? Живееш на пет хиляди километра и вършиш каквото ти скимне. Никога не си тук да им помогнеш или да направиш нещо за тях... - Гласът й се извиси обвинително, а Адриан я гледаше и се питаше колко ли горчилка се е насъбрала помежду им и колко още предстои да се натрупа. През последните години отношенията с Кони бяха започнали сериозно да я потискат.

- Те са на шейсет и две и шейсет и пет години, толкова ли много трябва да им се помага? - попита Адриан и Кони се вбеси.

- Много. Чарли идва и изрива снега от колата на татко всеки път когато вали. Сещала ли си се някога за това? - В очите на Кони се появиха сълзи и Адриан едва се сдържа да не я зашлеви.

- Май че мама и татко ще трябва да се преселят във Флорида, за да ни е по-лесно и на двете - каза Адриан и Кони се разплака.

- Само това знаеш, нали? Да бягаш. Криеш се на другия край на страната.

- Кони, аз не се крия. Аз си изкарвам прехраната там.

- И какво работиш? Служиш за буфер в екипа на програмата. Това са глупости и ти го знаеш. Време е да пораснеш, Адриан. Бъди като всички нас, бъди съпруга, роди си деца и ако ще работиш, поне работи нещо, което си струва. Прояви характер и бъди поне нормална.

- Като кого? Като тебе ли? Ти си "нормална", защото преди да ти се родят децата, си била медицинска сестра, а аз не съм в ред, защото работя нещо, което ти не разбираш, така ли? Е, може би работата ми в новините ще ти хареса повече.

Но не понасяше злобата, която с течение на времето се бе промъкнала в отношенията им, горчивината, ревността. Никога не се бяха сближавали особено, но като малки бяха приятелки или поне се преструваха на такива. Сега, изглежда, лустрото се бе изтъркало и не бе останало нищо друго освен яростта на Кони, че Адриан си е отишла, че е свободна и прави каквото си иска в Калифорния. При това Адриан още не бе казала, че със Стивън са решили да нямат деца. Той много държеше на това след ужасите на детството си. Адриан не мислеше така, но знаеше, че той вижда причината за мизерията на родителите си в децата, по-точно в прекалено многото деца. Стивън отдавна й бе заявил, че в плановете му не се предвиждат бебета, и искаше да е сигурен, че Адриан е напълно съгласна с това. На няколко пъти бе споменавал, че смята да си направи вазектомия, но и двамата се опасяваха, че може да има някакви последици за физиката му. Караше я да отиде да й прекъснат фалопиевите тръби, но тя не се съгласи, виждаше й се прекалено радикално. Накрая се спряха на разни други средства, за да са сигурни, че няма да забременее. Понякога Адриан се натъжаваше от мисълта, че няма да има собствени деца, но правеше тази жертва с готовност. Знаеше колко важно е това за него. Той искаше да следва своята кариера, без да е обременен от нищо, а и тя да бъде свободна, за да следва своята. Оказваше й изключително голяма помощ в работата. През последните три години бе започнало да й харесва в телевизионните новини, но шоупрограмите, телевизионните филми, минисериалите и извънредните репортажи, в които бе работила преди, продължаваха да й липсват. Често повтаряше, че й се иска да напусне новините и да започне работа като продуцент в някой сериал.

- А когато го спрат? - всеки път питаше Стивън. - Тогава какво? Влизаш в редиците на безработните, връщаш се откъдето си започнала. Дръж се за новините, мила, тях никога няма да спрат. - Той изпитваше ужас от мисълта да бъде уволнен, да остане без работа, да пропилее възможностите си или да се отклони от звездния път нагоре. Никога не изпускаше от очи целите си, а целите му винаги бяха на самия връх. И двамата знаеха, че ще успее.

Изминалите две години и половина брачен живот се оказаха много съдържателни и за двамата. Бяха работили упорито, бяха постигнали успехи, бяха завързали приятелства. Миналата година Стивън бе пътувал много, а по-миналата си бяха купили един наистина хубав мезонет, голям точно колкото трябва. Градска къща с допълнителна спалня, която използваха като кабинет, просторна спалня горе, хол, трапезария и голяма кухня. В почивните дни Адриан обичаше да се занимава с малката градинка. Имаше общ плувен басейн за целия комплекс, тенис-корт и двоен гараж за нейното емге и неговото лъскаво ново черно порше. Той все още се опитваше да я убеди да продаде колата си, но тя не се съгласяваше. Беше я купила на старо преди тринайсет години, още като студентка в Станфорд, и продължаваше да си я харесва. Адриан беше от онези хора, които се привързват към старите вещи, а Стивън вечно търсеше най-новото. Въпреки това двамата добре се допълваха. Той й придаваше допълнителна енергия и напористост, каквито сигурно нямаше да й достигат, ако беше сама, а тя позаглаждаше острите му ръбове. Недостатъчно, според някои. Сестра й Кони и зет й Чарлз продължаваха да го мразят, а родителите й така и не го обикнаха. Това се отрази и на отношенията на Адриан с тях. Понякога си даваше сметка колко са се отчуждили и й ставаше болно. Но въпреки че ги обичаше, тя чувстваше, че дължи преданост преди всичко на Стивън. Той беше мъжът, чието легло делеше, на когото помагаше да изгради живота си, чието бъдеще ковеше. Колкото и да ги обичаше, те бяха нейното минало, а той - настоящето и бъдещето. Родителите й съзнаваха това и бяха престанали да питат кога ще им гостуват със Стивън. Дори от една година бяха спрели да й досаждат с вечния въпрос кога ще си имат бебе. Тя бе казала най-после на Кони, че не искат деца, и беше сигурна, че сестра й е осведомила за това майка й и баща й. Изобщо връзката на Адриан и Стивън се струваше на нейните близки неестествена. В техните очи те бяха млади егоцентрици, които са стъпили на скоростната писта в Калифорния и само си гледат живота, безнадеждно глухи и слепи за всяко различно от тяхното мнение. По-лесно беше просто да не се говори много често с тях. Родителите на Адриан вече не проявяваха желание да им идват на гости.

Но не за родителите си мислеше Адриан, когато късно през нощта отби от "Санта Моника" и пое по Феърфакс Авеню. В главата й нямаше място за нищо друго, освен за Стивън. Знаеше колко ще е изморен, но бе купила бутилка бяло вино, сирене и необходимото, за да му направи хубав омлет. Усмихваше се, докато паркираше колата до неговото порше в гаража. Беше се прибрал и тя съжаляваше само, че не е успяла да го посрещне на аерогарата. Беше й се наложило да работи във вечерната смяна. Често се случваше да замества продуцента на късните новини в качеството си на негова първа заместничка. Интересна, работата й доставяше удоволствие, но понякога беше много уморителна.

Ключът й леко се превъртя в бравата и когато отвори, видя, че всички лампи са запалени. В началото не го забеляза.

- Ало!... Има ли някой вкъщи?...

Стереото беше пуснато, куфарът му беше в хола, но чантата с книжата му не се виждаше. А, ето къде бил - на телефона в кухнята. Красивата му, черна като гарваново крило грива беше гъста и леко разчорлена. Беше се навел и си записваше нещо. Адриан предположи, че приказва с шефа си. Беше така задълбочен в разговора и воденето на бележки, че, изглежда, изобщо не я забеляза. Тя отиде при него, прегърна го и го целуна. Той й се усмихна и нежно я целуна по устните, без дори за секунда да престане да слуша шефа си, без да пропусне нито дума. После леко я отблъсна и продължи да говори.

- Точно така... Точно това му казах и аз. Обещаха да се свържат с нас през следващата седмица. Но смятам, че ако играем по-твърдо, ще ги накараме да се размърдат. Да... да... и аз мисля така... Добре... До утре сутринта.

После тя изведнъж се озова в прегръдките му, той я притисна до себе си и всичко на света беше отново наред. Винаги беше щастлива, когато е с него, сигурна, че е точно там, където й е мястото. Докато го целуваше, не можеше да мисли за нищо друго освен за това, колко много й бе липсвал.

Той я целуна продължително, силно и когато се отдръпна, тя бе останала без дъх.

- Ох... наистина е хубаво, че пак сте си вкъщи, господин Таунсънд.

- И аз не мога да твърдя, че ми е неприятно да те видя - дяволито й се усмихна той, хвана я с две ръце за дупето и я притисна до себе си. - Къде беше?

- На работа. Опитах се тази вечер да се измъкна от новините в единайсет, но никой освен мен не беше свободен. По пътя насам се отбих и купих малко храна. Гладен ли си?

- Да - щастливо се усмихна той, но нямаше предвид това, което беше донесла в кафявите пликове. - Да си призная, гладен съм. - Натисна ключа на кухненската лампа зад себе си и я изключи.

Адриан се разсмя.

- Нямах това предвид. Купила съм вино и... Той отново я целуна силно в устата.

- После, Адриан... после... - Безмълвно я поведе нагоре по стълбите. Багажът му долу в хола и покупките на Адриан на пода в кухнята бяха напълно забравени. Докато тя сваляше една по една дрехите си, той не откъсваше жаден поглед от нея. Изключи стереото и я дръпна на леглото до себе си.