Рицарят на Шалион

РИЦАРЯТ НА ШАЛИОН

ЛОИС МАКМАСТЪР БЮДЖОЛД

На Силвия Келсо,

майстор на синтаксиса

и първа почитателка на Иста

ПЪРВА ГЛАВА

Иста се наведе напред между бойниците върху кулата при портата и грапавият камък се впи в бледите й длани. Тя впери уморен до изтръпване поглед в последните опечалени, които се изнизваха през портата долу. Копитата на конете стържеха по стария калдъръм под свода на портата. Посърналият й брат, провинкарът на Баошия, си тръгваше последен със семейството и свитата си, цели две седмици след като свещените бяха приключили със заупокойните ритуали и церемониите по погребението.

Ди Баошия все още говореше нещо със сериозен тон на кастелана на замъка сер ди Ферей, който вървеше до стремето му, вдигнал съсредоточено лице и заслушан в потока от последни указания, каквито без съмнение се съдържаха в думите на провинкара. Верният ди Ферей, който беше служил на покойната вдовстваща провинкара през двете десетилетия на дългото й управление тук, във Валенда. Ключовете за замъка и крепостта проблясваха на колана на понатежалата му талия. Ключовете на майка й, които Иста беше прибрала и пазила, а после ги беше предала на по-големия си брат заедно с всички други документи, инвентарни списъци и инструкции, които остават след смъртта на такава велика жена. Той пък ги беше предал за постоянно съхранение не на сестра си, а на добрия стар честен ди Ферей. Ключове, които да удържат портите срещу всяка външна заплаха... и ако се наложи, да задържат Иста в стария й затвор.

"Това е просто навик, между другото. Вече не съм луда".

Не че искаше ключовете на майка си, нито живота й, който вървеше с тях. Всъщност не знаеше какво иска. Знаеше от какво я е страх - да не я затворят в някое тъмно, тясно място. Да не я затворят там хора, които я обичат. Един враг би могъл да си затвори очите, да обърне гръб, заплеснат по своите си грижи; обичта - никога. Пръстите й се впиха неспокойно в камъка.

Кавалкадата на ди Баошия се проточи надолу по хълма през града и скоро се скри от погледа й сред скупчените червени покриви. Ди Ферей се обърна, мина уморено през портата и също се скри от очите й.

Хладният пролетен въздух се заигра с кичур от посребрялата кестенява коса на Иста и го духна в лицето й. Тя се намръщи и го затъкна обратно в спретнатата плитка, завита около главата й. Беше сплетена толкова стегнато, че чак я болеше кожата.

Времето се беше позатоплило през последните две седмици, позакъсняло да донесе утеха на старата жена, повалена на легло от нараняване и болест. Ако майка й не беше толкова стара, счупените кости щяха да заздравеят по-бързо и възпалението на дробовете може би нямаше да пусне корени толкова надълбоко в гърдите й. Ако не беше толкова крехка, може би въобще нямаше да пострада при падането от коня. Ако не беше толкова дяволски самонадеяна, може би въобще нямаше да се качи на кон на тези години... Иста сведе поглед, видя, че пръстите й са се разкървавили, и побърза да ги скрие в диплите на полата си.

На погребалната церемония боговете бяха дали знак, че душата на старата дама е поета от Майката на лятото, както се очакваше и както беше редно. Дори и боговете не биха посмели да нарушат възгледите й за протокола. Иста си представи как старата провинкара раздава заповеди на небето и се усмихна криво.

"Ето че най-после съм сама".

Замисли се за празните пространства на тази самотност, за страховитата й цена. Съпругът й, баща й, синът й и майка й бяха легнали в гроба, всеки по реда си, преди нея. Царската власт на Шалион си бе присвоила дъщеря й и я държеше по-здраво и от гроб и вероятността Изел да се върне от висините на престола беше толкова нищожна, дори с благословията на всичките петима богове, колкото другите да се върнат от дълбините на земята. "Дотук бях". Задълженията, определяли същността й, бяха изпълнени до едно. Първо беше мислила за себе си като за дъщеря на родителите си. После като за съпруга на великия злощастен Иас. За майка на децата си. Най-накрая - за болногледачка на майка си. "Е, сега вече не съм нито едно от тези неща".

"Коя съм сега, когато не ме ограждат стените на живота ми? Когато до една са се сринали на прах и пепел?"

Е, все още беше убийцата на лорд ди Лютез. Последната жива от тайната им групичка. Това беше постигнала сама и това й оставаше.

Наведе се отново между бойниците, камъкът се закачи за виолетовите ръкави на официалната й траурна рокля и им издърпа нишки. Проследи с поглед пътя в утринния светлик, от камъните долу, по склона, през града, покрай реката... накъде? Всички пътища водели в една посока, казваха хората. Сложна мрежа, разстлана връз земята, която разделя и събира. Всички пътища имали две посоки. Така казваха. "Трябва ми път, който не се връща назад".

Някой ахна уплашено зад нея и тя изви рязко глава. Една от придворните й дами стоеше с ръка на устата, с ококорени очи и дишаше тежко, уморена от изкачването на стълбите. Усмихна й се с фалшива бодрост.

- Милейди. Търсих ви навсякъде. Бихте ли... бихте ли се отдръпнали от парапета, моля ви...

Устните на Иста се изкривиха иронично.

- Успокой се. Точно днес не копнея да се срещна лице в лице с боговете. - "Нито някой друг ден. Повече не". - С боговете не си говорим.

Позволи на жената да я хване за ръка и да я придружи уж небрежно покрай бойниците към вътрешното стълбище, макар че тя не пропусна, както си отбеляза наум Иста, да се намърда между нея и парапета. "Успокой се, жено. Камъните долу не ме влекат".

"Влече ме пътят".

Мисълта беше като откровение, което я стресна, едва не я задави. Беше нещо ново. "Нещо ново, при мен?" Всичките й стари мисли изглеждаха изтънели и опърпани като плетиво, което е плетено и разплитано, плетено и разплитано, докато преждата се е разрошила и изтънявала все повече, без да стане по-дълга. Но как би могла тя да тръгне по пътя? Пътищата са направени за млади мъже, не за жени на средна възраст. Бедното осиротяло момче метна торба на рамо и тръгна по пътя да си търси късмета... хиляди приказки започваха така. Тя не беше бедна, не беше момче, а надежда за късмет не й беше останала, оглозгана така, както само животът и смъртта можеха да го направят. "Само че сега и аз съм сираче. Не стига ли това да ме класира?"

Завиха зад ъгъла на път към кръглата кула, където тясното, виещо се стълбище се спускаше към вътрешната градина. Иста хвърли последен поглед на проскубаните храсталаци и разкривените дръвчета, които се катереха по външната стена на замъка. По пътеката откъм плиткото дефиле някакъв слуга водеше към задната порта магаре, натоварено с дърва за огрев.

В цветната градина на покойната си майка Иста забави крачка въпреки настоятелната ръка на придворната си и упорито я задърпа към една пейка в беседката с розите, които още не се бяха разлистили.

- Уморена съм - заяви тя. - Ще си почина тук малко. Можеш да ми донесеш чаша чай.

Направо виждаше как придворната й прехвърля наум евентуалните рискове, ако я остави сама. Смръщи чело и жената направи реверанс.

- Да, милейди. Ще кажа на някое от момичетата. Връщам се веднага.

"Не бих и очаквала друго". Иста изчака жената да завие зад ъгъла на кулата, после скочи и хукна към задната порта.

Стражът тъкмо беше отворил да минат слугата и магарето му. Иста, вдигнала високо глава, мина покрай тях, без да се обръща. Престори се, че не е чула неувереното "Милейди..." на стража, и бързо тръгна по стръмната пътека. Широката й пола и развяващото се наметало от черно кадифе се закачаха в трънаците, които се протягаха като алчни ръце, опитващи се да я спрат. Щом се скри от поглед зад първите дървета, тя ускори крачка още повече, дори подтичваше от време на време. Беше тичала по тази пътека към реката като малка. Преди да стане нечие нещо.

Трябваше да признае, че вече не е момиче. Когато водата най-после проблесна измежду клонаците, Иста едва си поемаше дъх и трепереше от умора. Зави и тръгна покрай брега. Пътеката все още водеше, както и преди години, към стария въжен мост над реката и оттам към един от главните околовръстни пътища към - или от - Валенда.

Пътят беше разкалян и надупчен от копита - може би братовата й свита бе минала оттук на път към столицата Тарион. През последните две седмици той бе положил искрени усилия да я убеди да тръгне с него, обещавал й бе лични покои и прислуга в двореца си, под доброжелателното му и покровителствено око, сякаш тук си нямаше достатъчно стаи, слуги и очи, които да я следят постоянно. Пое в обратната посока.

Официалната траурна одежда и копринените пантофки не бяха подходящо облекло за път. Полите на роклята се замотаваха в краката й, сякаш газеше в дълбока вода. Калта придърпваше леките й обувки. Катерещото се все по-високо слънце нагря гърба й под кадифето и тя се обля в непристойна за една дама пот. Продължи да върви, като се чувстваше все по-неприятно и глупаво. Лудост беше това. Точно заради такива неща затваряха жените във високи кули под надзора на глуповати помощнички, а тя вече го беше търпяла достатъчно. Нямаше дрехи за смяна, нямаше план, нито пари, и една медна вайда нямаше. Вдигна ръка към колието на врата си. "Ето ти пари". Да, само че твърде много - кой селски лихвар би могъл да й плати и половината от стойността му? Колието не беше източник на средства, а мишена - стръв за разбойници.

Трополенето на каруца я накара да откъсне очи от локвите по пътя, които се опитваше да заобикаля. Един селянин крачеше до нисък здрав кон, теглещ товар оборска тор за нивите. Човечецът обърна глава и зяпна невярващо привидението, изправило се на пътя му. Тя му отвърна с царствено кимване - в края на краищата какво друго можеше да направи? Едва не се изсмя на глас, но успя да преглътне непристойния звук и продължи да върви. Без да поглежда назад. Не смееше.

Вървя повече от час преди уморените й крака да се подгънат окончателно под тежестта на роклята. Беше на крачка от сълзите, толкова унизително й се струваше всичко. "Не става така. Не знам как се прави. Нямало е откъде да се науча, а сега съм твърде стара".

Пак коне, този път галопиращи, и нечий вик. Мина й през ум, че и оръжието е сред многото неща, с които не се беше запасила - дори малък нож на колана нямаше, за да се защити от нападение. Представи си се срещу въоръжен с меч мъж, и най-неумелия, самата тя размахала каквото там оръжие би имала сили да вдигне, и изсумтя. Сценката би била толкова краткотрайна, че не си струваше усилието да си я представя докрай.

Хвърли поглед през рамо и въздъхна. Сер ди Ферей и един коняр препускаха по пътя след нея, калта се плискаше под копитата на конете им. Не беше чак толкова глупава или луда, че да предпочете разбойници вместо тях. Може би точно в това беше проблемът - може би не беше достатъчно луда. Истинските душевни разстройства не се спираха пред нищо. Достатъчно луда да си мечтае за онова, което не е достатъчно луда да направи - виж, това е рядко безполезно умопомрачение.

Клъвна я вина при вида на червеното, ужасено, потно лице на ди Ферей, когато той дръпна юздите току до нея.

- Царина! - извика той. - Милейди, защо сте дошли чак тук? - Едва не падна от седлото, когато се наведе да хване ръката й и да я погледне в лицето.

- Досади ми се от тъгите на замъка. Реших да се утеша с разходка под пролетното слънце.

- Милейди, отдалечили сте се на повече от пет мили! Този път е крайно неподходящ за вас...

"Да, а и аз съм крайно неподходяща за него".

- Без придружител, без стража... богове пет, помислете за положението си, за безопасността си! Помислете за белите ми коси! От тази ваша разходка съвсем побеляха.

- Искрено се извинявам на белите ви коси - каза Иста с известна доза искрено разкаяние. - Те с нищо не са заслужили неприятностите, които им създадох, нито останалите части от тялото ви, добри ми ди Ферей. Просто... исках да се поразходя.

- Другия път ми кажете и аз ще се погрижа да...

- Сама.

- Вие сте вдовстващата царина на цял Шалион - твърдо заяви ди Ферей. - Вие сте майката на царина Изел, в името на всичките петима богове. Не можете да се шляете по пътя като някое селско девойче.

Иста въздъхна при мисълта, че е шляещо се селско девойче, а не трагичната Иста. Макар да не се съмняваше, че селските девойчета също си имат свои трагедии и получават много по-малко поетично съчувствие за тях от царините. Само че нищо нямаше да постигне, ако тръгнеше да спори с кастелана насред пътя. Той нареди на коняря да й отстъпи коня си и тя прие да я натоварят на гърба му. Полите на роклята й не бяха срязани за езда и се омотаха неприятно около краката й, докато наместваше стъпала в стремената. Иста пак се намръщи, когато конярят пое юздите и понечи да поведе коня.

Като видя сълзите в очите й, ди Ферей се наведе от седлото си и стисна утешително ръката й.

- Знам - мило прошепна той. - Смъртта на нейна милост майка ви е голяма загуба за всички ни.

"Вече от седмици не плача за нея, ди Ферей". Преди време се беше заклела повече да не плаче и да не се моли, но беше престъпила и двете си клетви през онези ужасни последни дни в стаята на болната. След това нито плачът, нито молитвите изглеждаха смислени. Реши да не затормозява кастелана с обяснението, че сега оплаква себе си и не от горест, а от гняв някакъв. По-добре да смята, че малкото й отклонение се дължи на дълбока скръб. Скръбта преминава.

Ди Ферей, уморен не по-малко от нея след седмиците на траур и гости, не продължи разговора, а конярят не смееше. Тя седеше на поклащащия се конски гръб, оставила пътя да се навива под нея като килим, който прибират, след като е изпълнил предназначението си. Каква беше ползата от нея сега? Засмука долната си устна и впери поглед между ушите на коня.

След известно време ушите му потръпнаха и животното изпръхтя. Иста проследи погледа му - група конници се приближаваше към тях по друг път, който се пресичаше с техния, двайсетина ездачи на коне и мулета. Ди Ферей се изправи на стремената и примижа, но после се отпусна в седлото при вида на четиримата конници, които яздеха напред, облечени в сините туники и сивите плащове на рицари от ордена на Дъщерята, в чиито правомощия бе и грижата за безопасността на поклонниците по пътищата. Когато групата приближи, стана ясно, че сред пътниците има и мъже, и жени, всеки облечен в цветовете на своя бог, или поне доколкото го позволяваше гардеробът им. Носеха и цветни панделки на ръкавите като символ на богоугодната им цел.

Двете групи стигнаха едновременно до кръстопътя и ди Ферей си размени любезни кимвания с рицарите от братството, стабилни, съвестни мъже като самия него. Поклонниците оглеждаха любопитно фините траурни дрехи на Иста. Една набита румена възрастна жена - "та тя не е по-стара от мене" - я поздрави с мила усмивка. След миг на несигурност Иста изкриви устни в отговор и кимна. Ди Ферей беше спрял коня си между поклонниците и Иста, но функцията му на жив щит пропадна, когато набитата жена дръпна юздите на коня си, а после го пришпори в тръс и го заобиколи.

- Боговете да ви дадат добър ден, милейди - изпухтя жената. Дебелият й петнист кон беше натоварен с издути до пръсване дисаги и други торби, завързани с канап за тях, които се полюшваха опасно също като ездачката. Животното намали съвсем ход, а жената си пое дъх и нагласи сламената си шапка. Беше със зеленото на Майката, в тъмни вдовишки нюанси, които не се връзваха особено, но оплетените панделки по ръкава й се редяха във всичките пет варианта - синьо, оплетено с бяло, зелено с жълто, червено с оранжево, черно със сиво и бяло с кремаво.

След кратко колебание Иста кимна отново.

- И на вас.

- Ние сме поклонници от цяла Баошия - разговорливо подхвана жената. - Пътуваме за Тарион, към светилището на чудотворната смърт на канцлер ди Жиронал. Е, с изключение на добрия сер ди Брода ей там. - Тя кимна към един възрастен мъж в убито кафяво с ширит в червено и оранжево, който беше знак за вярност към Сина на есента. До него яздеше млад мъж в по-ярки дрехи, който проточи врат над коня на спътника си да се намръщи предупредително на жената в зелено. - Води сина си, ей този. Хубав момчурляк, нали?

Младежът се дръпна отвратено и впери поглед право напред, като се изчерви силно, сякаш за да е в тон с панделките на ръкава си. Баща му пък не успя да скрие усмивката си.

- Води го в Кардегос да го приемат в ордена на Сина, като татко му някога, тъй де. Церемонията ще я извърши свещеният генерал, самият царевич-консорт Бергон! Така ми се ще и аз да можех да го видя. Казват, че бил красавец. То по ония ибрийски брегове, отдето дойде, се раждат хубави мъже. Ще трябва да си намеря някаква причина и аз да се помоля в Кардегос, та да си оплакна старите очи.

- Така е - неангажиращо каза Иста по повод на това колоритно, но като цяло вярно описание на зет й.

- Аз съм Кариа от Палма. Там бях сарашка съпруга, последно де. Сега съм вдовица. Ми вие, милейди? Тоз намусен господин сигурно ви е съпруг?

Кастеланът, който следеше с очевидно неодобрение фамилиарния тон на жената, понечи да обърне коня си и да прогони досадницата, но Иста вдигна ръка.

- Спокойно, ди Ферей. - Той вдигна вежди, но после сви рамене и не каза нищо.

Иста се обърна към поклонничката:

- Аз съм вдовица на... от Валенда.

- А, тъй ли? Че то и аз съм такава - бодро отвърна жената. - Първият ми мъж беше оттам. Аз съм погребала трима съпрузи общо де. - Обяви го така, сякаш е постижение. - Е, не в общ гроб, разбира се. Поотделно. - Тя килна любопитно глава, измервайки с поглед траурните друхи на Иста. - Вий вашия да не би наскоро да сте го погребали? Жалко. Нищо чудно, че изглеждате толкова тъжна и бледна. Е, мила, трудно е, особено първия път, да знаеш. В началото ти се иска да умреш - при мене така беше, - но това си е само от страх. Нещата пак ще се наредят, не се притеснявай.

Иста се усмихна за миг и поклати леко глава в знак на несъгласие, но не си направи труда да поправи заблудата й. Ди Ферей явно го сърбеше да тури край на разговорливостта на жената като обяви ранга и положението на Иста, и по подразбиране своите собствени, и навярно да я прогони, но Иста с известно учудване си даде сметка, че й е приятно да разговаря с Кариа. Бърборенете на вдовицата не я дразнеше и не й се искаше жената да млъкне.

Такава опасност явно не съществуваше. Кариа от Палма сочеше един след друг спътниците си, като засипваше Иста с безкрайни подробности за положението им в обществото, произхода им и към кое свещено място са тръгнали, а ако въпросните личности яздеха достатъчно далеч от тях, добавяше и коментари относно маниерите и моралността им. Освен възрастния посветен на Сина на есента и изчервеното му момче, групата включваше четирима мъже от едно тъкаческо братство, тръгнали да се помолят на Бащата на зимата за благоприятен изход от някакво съдебно дело; мъж с панделки на Майката на лятото, поел на път да се помоли за дъщеря си, която скоро щяла да ражда; и една жена със синьото и бялото на Дъщерята на пролетта, която бе тръгнала да измоли съпруг за своята щерка. Тъничка жена в хубава зелена роба на дякон от ордена на Майката, в компанията на камериерка и двама слуги, най-неочаквано се оказа ревизор, а не акушерка или лекарка. Търговец на вино пътуваше, за да изкаже благодарност и да изпълни клетвата си към Бащата заради успешното завръщане на кервана си, който почти се бил изгубил предната зима в снежните планински проходи към Ибра.

Поклонниците, които бяха достатъчно близо да ги чуват и които явно бяха яздили заедно с Кариа през последните дни, току завъртаха очи към небето, докато тя продължаваше да бъбри. Изключение правеше един дебел млад мъж в бялата, сега зацапана от пътя одежда на свещен на Копелето. Той яздеше мълчаливо, отворил книга, подпряна на шкембето му - юздите на окаляното му бяло муле висяха отпуснати, - и вдигаше очи само когато отгръщаше на нова страница, примигваше късогледо и се усмихваше замаяно.

Вдовицата Кариа примижа срещу слънцето, което вече грееше в най-високата си точка.

- Нямам търпение да стигна до Валенда. Там ще ядем в една известна странноприемница, която се слави с най-вкусното печено от малки прасенца. - Тя измляска, предчувствайки угощението.

- Има такава странноприемница във Валенда, да - каза Иста. Едва сега си даваше сметка, че никога не е яла там, през всичките години, откакто живееше в града.

Ревизорката на Майката, която беше сред най-недоволните неволни слушатели на вдовицата, нацупи неодобрително устни.

- Аз месо няма да ям - заяви тя. - Дала съм обет никаква мъртва плът да не влиза в устата ми, докато съм на това поклонение.

Кариа се наведе над седлото си и прошепна на Иста:

- По щеше да подхожда на едно поклонническо пътуване, ако беше дала обет да преглъща гордостта си вместо разните там салати, мен ако питат. - Изправи се ухилена, а ревизорката на Майката изсумтя и се направи, че не е чула.

Търговецът със сиво-черните панделки на Бащата отбеляза сякаш на въздуха пред себе си:

- Сигурен съм, че боговете не одобряват безсмислените приказки. Би трябвало по-добре да оползотворяваме времето си - в дискусии за високодуховни неща, които да подготвят умовете ни за молитви, а не стомасите ни за вечеря.

Кариа го изгледа похотливо.

- Ъхъ, или по-долните ни части за неща още по-приятни? И ти ми яздиш с цветовете на Бащата на ръкава, моля ти се! Срамота.

Търговецът изправи гръб, сякаш бе глътнал бастун.

- Не към тази страна на бога възнамерявам - или имам нужда - да отправя молитвите си, госпожо, уверявам ви!

Свещеният на Копелето вдигна очи от книгата си и измърмори помирително:

- Боговете управляват всичките ни части, от главата до краката. Има бог за всеки и за всяка част.

- Долнопробните вкусове на вашия бог са печално известни - отбеляза търговецът, все още засегнат.

- Никой, който отваря сърцето си за когото и да било от Светото семейство, не ще бъде отхвърлен. Дори и най-превзетият. - Свещеният се поклони над шкембето си към търговеца.

Кариа се разсмя от сърце, а търговецът изсумтя възмутено, но се въздържа да отвърне. Свещеният се върна към книгата си.

Кариа прошепна на Иста:

- Шишкото ми харесва, да знаете. Не говори много, ама каквото каже, все е на място. Начетените хора обикновено ме намират за досадна, аз пък тях въобще не ги разбирам. Тоз обаче е възпитано момче. Макар че според мен един мъж трябва да си завъди жена и дечица и да ги храни с честен труд, вместо да ходи да гони боговете. Е, трябва да призная, че обичният ми втори съпруг не такова... не работеше де... но той пък пиеше. Накрая от това си и умря, от пиенето, за облекчение на всички, които го познаваха, петимата богове да дадат покой на душата му. - Тя направи свещения знак, като докосна с пръсти челото, устните, пъпа, слабините и сърцето, накрая разпери ръка върху пищната си гръд. Нацупи устни, вдигна брадичка и викна високо: - Сега се сещам, просветени, че така и не си ни казал за какво си тръгнал да се молиш.

Свещеният отбеляза с пръст страницата и вдигна очи.

- Да, не съм го споменавал.

Търговецът каза:

- Всички вие, посветените, се молите да се срещнете със своя бог, нали така?

- Лично аз често съм се молила богинята да докосне сърцето ми - рече ревизорката от ордена на Майката. - Най-висшата ми духовна потреба е да я видя лице в лице. И честно казано, вярвам, че съм я усещала, от време на време.

"Всеки, който иска да види боговете лице в лице, е голям глупак", помисли си Иста. Макар че, според личния й опит, това не беше пречка.

- Не е нужно да се молиш за това - каза свещеният. - Трябва просто да умреш. Не е трудно. - Потърка двойната си гуша. - Всъщност е неминуемо.

- Да бъдеш докоснат от бога приживе - хладно го поправи ревизорката. - Това е великата благословия, за която всички копнеем.

"Не, не е. Ако сега, в този миг, видиш лицето на Майката, жено, ще се проснеш хълцаща в калта и няма да станеш с дни". Иста си даде сметка, че свещеният се взира примижал в нея с дълбоко любопитство.

Беше ли той докоснат от бога? Иста имаше известен опит в разпознаването на такива хора. Обратното също беше вярно, за съжаление. А може и този кравешки поглед да се дължеше единствено на късогледството му. Притеснена, тя го изгледа намръщено.

Той примигна сякаш в знак на извинение и каза:

- Всъщност пътувам по работа. Един посветен, за когото отговарям, случайно открил малък отклонил се демон, вселил се в полуопитомен пор. Нося го в Тарион архисвещеният да го върне на бога с подходящата церемония.

Завъртя се настрани към големите си дисаги, отвори едната, прибра книгата и извади малка плетена клетка. Пъргаво сиво телце се въртеше в кръг вътре.

- Аха! Ето значи какво криеш там! - Кариа приближи коня си, сбърчила нос. - На мен ми прилича на обикновен пор. - Животинката се изправи на задните си крака до предната страна на клетката и размърда мустачки към вдовицата.

Дебелият свещен се завъртя и вдигна клетката, така че Иста да я огледа. Както се въртеше, животинчето изведнъж замръзна под смръщения й поглед. За миг в лъскавите му като мъниста очи просветна и нещо друго освен обикновена животинска интелигентност. Иста го изгледа спокойно. Порът сниши глава и заотстъпва, докато задничето му не опря в задната стена на клетката. Свещеният хвърли кос любопитен поглед към Иста.

- Сигурен ли си, че бедната животинка не е просто болна нещо? - със съмнение попита Кариа.

- Вие какво ще кажете, госпожо? - обърна се свещеният към Иста.

"Много добре знаеш, че в него има истински демон. Защо питаш мен?"

- Е... ще кажа, че архисвещеният със сигурност ще знае какво му е и какво трябва да се направи по въпроса.

Свещеният се усмихна леко при този предпазлив отговор.

- Разбира се, не е кой знае какъв демон. - После прибра клетката в дисагите. - Бих казал малък, неоформен и стихиен. Отскоро е на света, ако трябва да гадая, така че едва ли би изкушил някой човек към магьосничество.

И определено не изкушаваше нея, но тя разбираше необходимостта на свещения да запази някаква дискретност. Сдобиването с демон правеше един човек магьосник толкова, колкото сдобиването с кон го правеше ездач, но дали умел, или некадърен беше въпрос с далеч не толкова категоричен отговор. Също като коня, демонът можеше да избяга заедно с господаря си. За разлика от коня, демонът не ти позволяваше да скочиш в движение. Беше заплаха за душата - оттам и загрижеността на Храма.

Кариа отвори уста да каже нещо, но тук пътеката към замъка се отделяше от пътя и ди Ферей дръпна коня си встрани. Вдовицата от Палма преглътна думите си и вместо това махна бодро за довиждане, а ди Ферей решително поведе Иста по пътеката.

Хвърли поглед през рамо, докато се спускаха по брега към дърветата.

- Проста жена. Бас ловя, че няма и една благочестива мисъл в главата! Използва поклонението само да маскира изплъзването си от неодобрението на роднините и да си осигури евтин въоръжен ескорт по пътищата.

- Мисля, че сте напълно прав, ди Ферей. - Иста погледна през рамо към групата поклонници, които продължаваха да се точат бавно по пътя. Вдовицата Кариа се беше заела да убеждава свещения на Копелето да пее химни заедно с нея, макар че химнът, който предлагаше да изпеят, повече приличаше на кръчмарска песен.

- И тръгнала сама, моля ви се, без ни един мъж от семейството за подкрепа - продължаваше да се възмущава ди Ферей. - Вярно, няма съпруг, но поне някой брат или син, или племенник поне можеше да намери. Съжалявам, че трябваше да изтърпите това, царина.

Не съвсем хармоничен, но изключително сърцат дует долетя иззад тях, приглушен от разстоянието.

- Аз пък не съжалянам - каза Иста. Бавна усмивка се изписа по устните й. "Аз не съжалявам".

ВТОРА ГЛАВА

Иста седеше в розовата беседка на майка си и сучеше тънка кърпичка в ръце. Придворната й седеше до нея и боцкаше някаква бродерия с игла, която беше също толкова дребна, но далеч по остра от ума й. Иста бе крачила из градината, напред-назад, през цялата хладна утрин, докато придружителката й не й се примоли с изтънял глас да престане. Сега жената вдигна поглед от бродерията си и се втренчи в ръцете на Иста, която с раздразнение остави настрани изтерзаното парче лен. Под полата й, на скришно, единият й обут с копринена пантофка крак затактува в нервен... не, в гневен ритъм.

Един градинар се защура из градината - поливаше цветята в големите саксии, наредени при всички врати в чест на Щеркиния сезон, точно както го беше правил години наред под строгия поглед на старата провинкара. Иста се зачуди колко ли време трябва да мине преди тези заучени навици да отмрат - или щяха да останат за вечни времена, сякаш придирчивият дух на старата дама все така наглежда изпълнението на всяка задача? Не, не, душата й наистина е била приета и изведена от света на хората - в замъка нямаше нови призраци, иначе Иста щеше да ги усети. Изгубените призраци, които се навъртаха тук, бяха много стари, уморени и избледняващи, просто студ в стените нощем.

Тя издиша през стиснати устни и раздвижи скритите си под полата нозе. Беше изчакала няколко дни, преди да сюрпризира кастелана с идеята да замине на поклонение този сезон, с надеждата, че дотогава ще е забравил за вдовицата Кариа. Скромно поклонение с малка свита - няколко придружители, малко багаж, без километрична царска кавалкада, каквато той явно смяташе за задължителен минимум, както стана ясно още с първото му изречение. Ди Ферей я беше засипал с десетки възражения от досадно практическо естество и се беше учудил на внезапната й набожност. Беше отхвърлил намека й, че иска да се покае за греховете си, защото според него тя не била извършила такива под любезните му грижи. Което си беше вярно, трябваше да признае Иста, поне по отношение на тежките грехове на плътта, за които си мислеше той - ди Ферей не се оправяше добре с по-засуканите теоретични постановки на теологията. Колкото по-екзалтирани ставаха аргументите на Иста, толкова по-предпазлив и неотстъпчив ставаше ди Ферей, докато накрая тя едва сдържаше желанието си да му се разкрещи в лицето. Колкото по-горещо го умоляваше, толкова по-неубедително му звучаха молбите й. Парадоксално, но факт.

Един паж изтича през градината, като удостои Иста със смешен поклон, нещо като чупка в кръста, без да забавя ход. Скри се в кулата. След няколко минути се появи ди Ферей, следван от същия паж, и прекоси бавно градината. Ключовете на замъка, символ на службата му, подрънкваха на колана му.

- Накъде, ди Ферей? - лениво подвикна Иста. Принуди краката си да не мърдат.

Той спря, поклони й се подобаващо на нейния ранг и на собственото си достойнство и коремна обиколка, после накара и пажа да направи същото.

- Съобщиха ми, че се пристигнали конници от Кардегос, царина. - Поколеба се за миг. - Думите ви, че по силата на клетвата си към вас ви дължа не само закрила, а и подчинение, не ми излизат от ума.

"Аха, значи поне това си е паднало на мястото. Добре". Иста се усмихна лекичко.

Той също се усмихна леко. Неприкритото облекчение, изписано на лицето му, граничеше с триумф.

- Тъй като моите молби, изглежда, не ви трогнаха, писах в престолнината на онези, които бихте послушали, да добавят и своя глас, както и царственото си мнение, към моето. Старият ди Ферей наистина няма право да осуетява плановете ви, освен когато се вслушват в думите му от дължимото му снизхождение - не, от подхвърленото му като милостиня снизхождение - заради годините вярна служба...

Устните на Иста се свиха. "И това ако не е удар под кръста".

- Но царина Изел и царевич Бергон сега са ваши васални господари, освен че са загрижени за добруването ви като тяхна майка, а вярвам и че канцлер ди Казарил е човек, чието мнение в някаква степен уважавате. Освен ако не греша, пратениците носят съотвения съвет от изброените хора. - Той кимна доволно и продължи по пътя си.

Иста стисна зъби. Не й се искаше да ругае Изел, Бергон или Казарил. Нито пък, честно казано, и "стария ди Ферей", както сам доволно се назоваваше - подла тактика от негова страна в спора им, защото едва ли беше и с десетина години по-възрастен от нея. Но напрежението в тялото й беше толкова голямо, че дробовете й с мъка се разтваряха да поемат въздух. Започваше да вярва, че в стремежа си да я предпазят от предишната й лудост, искрено загрижените за добруването й нейни защитници ще я подлудят на нова сметка.

Тропот на конски копита, гласове и подвикванията на конярите долетяха иззад кулата. Иста скочи и тръгна след ди Ферей. Придворната дама смота бързо бродерията си и заситни след нея, като мърмореше недоволно под нос, по скоро по навик, реши Иста.

В настлания с калдъръм двор при портата двама ездачи с одеждите на ордена на Дъщерята тъкмо се смъкваха от конете си под доброжелателния и гостоприемен поглед на ди Ферей. Определено не бяха местни хора от храма във Валенда - нищо в дрехите им не беше стъкмено набързо, в разнобой или провинциално. От лъснатите им ботуши, през спретнатите сини панталони и туники, чистите бродирани къси наметала от бяла вълна и плащовете със сиви качулки на ордена им, облеклото им направо крещеше, че е шито по поръчка в престолнината Кардегос. Оръжията и ножниците им бяха чисти и усърдно поддържани, металът беше излъскан до блясък, а кожата натрита с масло, но не бяха нови. Единият офицер-посветен беше малко над среден ръст, строен и жилав. По-ниският мъж беше набит и мускулест, а тежкия широк меч, който висеше от презрамника му, определено не беше царедворска играчка.

Докато ди Ферей ги поздравяваше с добре дошли и даваше указания на слугите, Иста застана до него и присви очи.

- Господа. Познавам ли ви?

Двамата мъже връчиха усмихнати юздите на скупчилите се коняри и я поздравиха с дворцови поклони.

- Царина - промърмори по-високият. - За мен е радост да ви видя отново. - Без да й даде възможност да се почувства неудобно заради късата си памет, той добави: - Ферда ди Гура. А това е брат ми Фойкс.

- А, да. Вие сте двамата младежи, които придружиха канцлер ди Казарил на великата му ибрийска мисия преди три години. Видяхме са на церемонията по встъпването в длъжност на Бергон. Канцлерът и царевич Бергон се изказаха много топло за вас.

- Много любезно от тяхна страна - рече набитият Фойкс.

- За нас е чест да ви служим, милейди. - По-големият ди Гура застана мирно пред нея и издекламира: - Канцлер ди Казарил ни праща при вас, заедно с най-сърдечните си поздрави и заръката да ви придружим при пътуването ви, царина. Моли да ни приемете като ваша дясна ръка. Ръцете. - Ферда се поколеба и добави: - Или като лява и дясна ръка, както се случи.

Брат му го изгледа иронично с вдигната вежда и промърмори:

- Само че кой коя е?

Доволството в погледа на ди Ферей се смени с тревога.

- Канцлерът одобрява тази, тази... това намерение?

Иста се запита каква ли по-неприятна дума беше преглътнал току-що кастеланът.

Ферда и Фойкс се спогледаха. Фойкс вдигна рамене, обърна се и разрови дисагите си.

- Милорд ди Казарил ми даде тази бележка, която да предам лично на вас, милейди. - С бодър поклон, той й подаде прегънат на две лист с големия червен канцлерски печат, както и с личния печат на Казарил, гарван, кацнал върху буквите КАЗ, впечатан в син восък.

Иста благодари и взе листа, обзета от дълбоко любопитство. Ди Ферей проточи врат, когато тя счупи печатите, посипвайки калдъръма с парченца восък. Тя се извърна леко, така че да го прочете на спокойствие.

Съобщението беше кратко и написано с красивия калиграфски шрифт на писарите от канцлерството, а обръщението включваше всичките й официални титли и беше по-дълго от съдържанието на самото писмо. То гласеше:"Пращам ви тези двама добри братя, Ферда и Фойкс ди Гура, да ви придружат като охрана и компания по пътя ви, където и да ви отведе той. Сигурен съм, че ще ви служат така добре, както служиха и на мен. Петимата богове да бдят над пътя ви. Ваш най-покорен слуга...". Следваше полукръг и смаляващи се драскулки - подписът на ди Казарил.

Със същия грозен почерк - пръстите на Казарил криеха повече сила, отколкото деликатност, спомни си Иста - беше добавен и послепис: "Изел и Бергон пращат една кесия в памет на бижутата, заложени заради друга екскурзия, която ни купи една страна. Поверил съм я на Фойкс. Не се стряскайте от чувството му за хумор - той е много по-нормален, отколкото изглежда".

Устните на Иста бавно се извиха нагоре.

- Мисля, че посланието е недвусмислено.

Тя подаде писмото на кръжащия около нея ди Ферей. Лицето му се изопна, докато очите му пробягваха по редовете. Устните му оформиха голямо "о", но изглежда, бяха твърде добре тренирани, за да довършат възклицанието на глас. Иста реши, че трябва да благодари за това на старата провинкара.

Ди Ферей вдигна очи към братята.

- Но... царината не може да тръгне на път само с двама души охрана, колкото и да са добри.

- Разбира се, сър. - Ферда му се поклони леко. - Водим всичките си хора. Оставихме ги в града да опразнят килерите на храма, само двамина изпратихме по друга задача. Те би трябвало да се върнат утре и тогава ще сме в пълен състав.

- Друга задача? - каза ди Ферей.

- Марш ди Палиар се възползва от идването ни насам да ни натовари с една поръчка. Прати един чудесен рокнарийски жребец, който уловихме по време на Готоргетската кампания миналата есен, да покрие кобилите в развъдната конеферма на ордена в Палма. - Лицето на Ферда се оживи. - О, ще ми се да го бяхте видели, царина! Краката му направо пружинират, сякаш препуска във въздуха, а сребристата му кожа е толкова гладка и лъскава, че търговците на коприна биха припаднали от завист. Копитата му звънтят като чинели, ударят ли се в земята, опашката му се вее като байрак, гривата му е като моминска коса, истинско чудо на природата...

Брат му се изкашля многозначително.

- Ъъъ - завърши Ферда, - с две думи, много хубаво животно.

- Предполагам - каза ди Ферей, вперил поглед в неопределена посока и все още с писмото на канцлера в ръка, - че бихме могли да пишем на брат ви ди Баошия в Тарион с молба за един взвод от кавалерията на провинцията в добавка. И дами от дома му, които да се грижат за вас, както подобава на високия ви сан. Добрата ви снаха може би... или пък някоя от племенничките ви, която е достатъчно голяма... дами от двора му, както и вашите собствени придворни дами, разбира се, и всички необходими камериерки и коняри. Трябва да пратим съобщение и в храма за подходящ духовен наставник. Не, по-добре да пишем направо в Кардегос с молба архисвещен Менденал да препоръча свещен с висок сан.

- Това би отнело още десет дни - с тревога каза Иста. "Най-малко". Вълнението й от принудителното отстъпление на ди Ферей бе помрачено от дълбок смут. Ако станеше, както искаше той, с бягството й беше свършено - щеше да пълзи из страната, следвана от цяла армия. - Не желая да се бавя толкова. Вече не е толкова студено, пътищата също са в прилично състояние - добави отчаяно тя. - Бих предпочела да се възползвам от ясното време.

- Е, това можем да го обсъдим - каза той и погледна към ясното синьо небе, сякаш в знак, че й отстъпва по тази точка, най-незначителната от всички. - Ще говоря с дамите ви и ще пиша на брат ви. - Устата му се сви замислено. - Изел и Бергон явно влагат някакъв допълнителен смисъл в тази кесия. Може би искат да се помолите за внук по време на поклонението си, царина? Това би било голяма благословия за царството, както и подходяща цел на молитвите ви. - Тази идея явно допадаше много повече на него, отколкото на нея, покрай голямата радост, споходила го с раждането на собствения му първи внук. Но понеже беше и първото му положително изказване във връзка с нейното... намерение, тя реши да не се заяжда.

Братята ди Гура и конете им бяха поети от гостоприемните ръце на замъка и конюшните съответно, а ди Ферей се разбърза по самопоставените си задачи. Придворната дама на Иста моментално започна да мърмори за всичките проблеми около избора на гардероб за едно толкова уморително пътуване, сякаш Иста се канеше да прекоси планините до Дартака и отвъд, а не да се поразтъпче с богоугодна цел из Баошия. Тя се замисли дали да не каже, че я боли главата, та придворната най-после да млъкне, после реши, че това ще попречи на целите й, и стисна зъби, решена да издържи.

Късно следобед жената все така бъбреше и кършеше ръце. Следвана по петите от три слугини, тя се щураше из стаите на Иста в старата кула, редеше и пренареждаше купове рокли, роби, наметала и обувки, неспособна да реши дали да се придържа към задължителните за траура на господарката си цветове, или да подготви гардероба й за всяка вероятна и невероятна ситуация. Иста седеше до прозореца към двора при портата, оставила безкрайните думи да се леят покрай нея като дъжд по улук. Вече наистина я болеше главата.

Тропот и суетня при портите на замъка дадоха знак - много необичайно - за пристигането на още един посетител. Иста се надигна и погледна през прозореца. Висок червеникав кон мина през арката. Ездачът му носеше табарда със замъка и леопарда на шалионското канцлерството върху кат доста избелели дрехи. Прехвърли крак през седлото и скочи леко на земята... конникът всъщност беше жена, млада и със свежо лице, черната й коса бе сплетена на дълга плитка. Измъкна някакъв вързоп иззад седлото, разгъна го с рязко движение и го тръсна няколко пъти да поизглади гънките... на полата. Без да изпада в излишна скромност, тя вдигна туниката си и закопча полата на тънкия си кръст, върху панталоните си, после завъртя енергично ханш, за да й оправи диплите.

Ди Ферей се появи на двора; момичето отвори канцлерската си чанта, обърна я с дъното нагоре и изтръска единственото писмо вътре. Ди Ферей прочете указанията и отвори плика на място, по което Иста отсъди, че става въпрос за лично послание от обичаната му дъщеря лейди Бетриз, придворна дама на царина Изел в столичния двор. Сигурно съдържаше новини за внука му, защото лицето му се смекчи. Време ли беше вече за първото зъбче? Ако бе така, то Иста скоро щеше да чуе за придобивката на малкото. Нямаше как да не се усмихне леко.

Момичето се протегна, прибра чантата си, провери краката и копитата на коня си, после предаде животното на коняря след подробни инструкции. Иста едва сега си даде сметка, че придворната й дама наднича над рамото й.

Каза импулсивно:

- Искам да поговоря с това момиче. Доведи ми я.

- Милейди, тя донесе само писмото за сер ди Ферей.

- Аз пък искам да чуя новините от двора лично от нея.

Придворната изсумтя.

- Простовато момиче като нея едва ли знае нещо за благородните дами в Кардегос.

- Няма значение, доведи я.

Сигурно се дължеше на острата нотка в тона й - във всеки случай жената най-после се размърда.

След известно време звукът на решителна крачка и миризмата на коне и кожа обявиха появата на момичето в дневната на Иста още преди намусената й придворна да каже:

- Милейди, ето я пратеничката.

Иста се обърна на пейката до прозореца и вдигна очи, като даде знак на придворната да ги остави сами. Тя излезе с неодобрителна физиономия.

Момичето отвърна на погледа й с любопитство и известна доза смущение. Успя да направи тромав реверанс, който приличаше повече на поклон.

- Царина. Какво ще наредите?

Иста си нямаше и представа.

- Как се казваш, момиче?

- Лис, милейди. - След миг на проточило се мълчание добави: - Съкратено от Аналис.

- Откъде идваш?

- Днес ли? Поех щафетата от станцията в...

- Не... по принцип.

- О. Ъъ. Баща ми имаше малко имение близо до град Тенерет, в провинция Лабра. Отглеждаше коне за ордена на Брата и овце за пазара на вълна. Все още го прави, доколкото знам.

Състоятелен човек - значи не бе избягала от някаква жестока бедност.

- Как стана куриерка?

- Не се бях замисляла за това, докато един ден със сестра ми не отидохме в града да закараме един коне в храма. Видях едно момиче да препуска с поща на ордена на Дъщерята. - Усмихна се на щастливия спомен. - Запалих се веднага.

Може би заради любовта към работата си или от младостта и силата си, но момичето, макар и много любезно, в никакъв случай не си бе глътнало езика в присъствието на царината, с облекчение забеляза Иста.

- Не те ли е страх сама по пътищата?

Тя тръсна глава и плитката й се разлюля.

- Мога да надбягам всяка опасност. Досега поне съм успявала.

Звучеше правдоподобно. Момичето беше по-високо от нея, но въпреки това по-дребно и по-леко от среден на ръст мъж, дори и от стройните жилави младежи, каквито обикновено биваха избирани за куриери. Не тежеше много на коня.

- А не ти ли е... не ти ли е неудобно? Налага се да яздиш в жега, в студ, във всякакво време...

- Дъждът няма да ме стопи. А ездата ме загрява, когато е студено. Ако се наложи, мога да спя увита в плаща си под някое дърво. Или в клоните му, ако мястото изглежда съмнително. Е, наровете в куриерските станции са по-топли и меки, вярно е. - В очите й проблесна усмивка. - Малко.

Иста въздъхна с известно възхищение пред такава неизчерпаема енергия.

- От колко време яздиш за канцлерството?

- Станаха три години. Бях на петнайсет, когато започнах.

Какво беше правила Иста на петнайсет години? Учила се беше как да бъде съпруга на велик лорд, най-вероятно. Когато окото на царин Иас се бе спряло на нея - долу-горе на възрастта, на която бе това момиче сега, - изглеждаше, че обучението й е успяло и е надминало всички надежди на семейството й. Докато мечтата не се беше изродила в дългия кошмар на тежкото проклятие, надвиснало над Иас. Което вече бе развалено, благодарение на боговете и на лорд ди Казарил; вече три години, откакто беше развалено. Давещата му мъгла се беше вдигнала от ума й през онзи ден. Сивотата на живота й, душността в душата й си бяха останали по силата на вкоренил се навик.

- Как така семейството ти се е съгласило да напуснеш толкова млада дома си?

Веселие потрепна но лицето на момичето като слънце, надникнало през зелени листа.

- Ами, в интерес на истината, май забравих да ги попитам.

- И диспечерът ти е позволил да се запишеш без позволение от баща ти?

- То май и той забрави да поиска такова, понеже точно тогава имаше голямо търсене на куриери. Удивително е как правилата се променят, опре ли ножът до кокала. Но с още четири дъщери, за чиято зестра да мисли, нищо чудно, че баща ми не хукна с братята ми по пътищата да ме връща.

- Заминала си в същия онзи ден? - стреснато попита Иста.

Бялата усмивка стана по-широка - момичето имаше и здрави зъби, установи Иста.

- Разбира се. Реших, че ако трябва да се върна у дома и да изпреда още една къделя вълна, ще се разпищя и ще получа нервен припадък. Пък и без това мама не харесваше как преда. Казваше, че нишката ми не била гладка.

Това чувство Иста добре го разбираше. Неохотна съпричастна усмивка повдигна крайчетата на устните й.

- Дъщеря ми язди много добре.

- Това цял Шалион го знае, милейди. - Очите на Лис грейнаха. - От Валенда до Тарион за една нощ, при това е трябвало да заобикаля, за да избегне вражеските войски - аз никога не съм имала такова приключение. Нито съм печелила такава награда в края му.

- Да се надяваме, че крилете на войната няма скоро да изплющят толкова близо до Валенда. А сега къде отиваш?

Лис сви рамене.

- Кой знае? Ще се върна в станцията и ще чакам диспечерът да ми връчи следващата поща - и където ме отведе тя. Ще яздя бързо, ако сер ди Ферей напише отговор, или бавно, за да пестя силите на коня, ако не напише.

- Тази вечер няма да пише... - Иста не искаше да се лишава от компанията й, но Лис изглеждаше омачкана и мръсна от пътя. Сигурно би искала да се умие и да се освежи. - Искам пак да си поговорим, Лис от Лабра. Вечерята е след час. Ще ми правиш компания на моята маса.

Тъмните вежди на девойката се вдигнаха изненадано за миг. Тя пак се поклони несръчно.

- Както наредите, царина.

Високата маса на старата провинкара си беше точно там, където бе стояла хиляда, не, десет хиляди пъти преди, в делничните дни, когато нямаше празник, който да разчупи за кратко еднообразието. Вярно, в малката трапезария в най-новата част на замъка, с камина и прозорци със стъклопис беше уютно. И малобройната компания си беше все същата - лейди ди Хюелтар, възрастната роднина на Истината майка и отдавнашна нейна компаньонка; самата Иста; главните й придворни дами; сериозният ди Ферей. По мълчаливо съгласие столът на старата провинкара и досега стоеше празен. Иста не бе понечила да заеме централното място, а по силата навярно на някакво криворазбрана представа за скръбта й, никой не й беше предложил да го направи.

Ди Ферей пристигна заедно с Ферда и Фойкс, и двамата с царедворски вид. И млади. Момичето-куриер влезе след тях и се закланя учтиво. Беше се изправила храбро пред царина Иста насаме, но тук атмосферата на улегнала древност би стопила куража и на обръгнали в битки войници. Лис седна вдървено на стола си и всячески се стремеше да изглежда незабележима, макар че оглеждаше двамата братя с интерес. Миризмата на коне беше много по-слаба сега, макар че лейди ди Хюелтар не пропусна да сбърчи нос. Ала още един стол - не този на старата провинкара - още стоеше празен, точно срещу Иста.

- Гост ли чакаме? - попита Иста ди Ферей. Някой възрастен приятел на някой от възрастните сътрапезници навярно - Иста не смееше да се надява на нещо по-екзотично.

Ди Ферей се окашля и кимна към старата лейди ди Хюелтар.

Сбръчканото й лице се разля в усмивка.

- Обърнах се с молба към храма във Валенда да ни пратят подходящ свещен, който да ви бъде духовен наставник по време на поклонението, царина. Щом няма да пращаме в Кардегос за опитен учен, помислих, че може да помолим просветената Товиа от ордена на Майката. Може и да не е напреднала толкова много в изучаването на теологията, но е изключителен лекар и ви познава отдавна. Такова облекчение е да имаш до себе си познат човек, ако ни застигнат някакви женски болежки по пътя или... или ако старите ви проблеми се появят отново. Няма по-подходящ човек за вашия пол и ранг.

Облекчение за кого? Свещена Товиа открай време беше близка приятелка на старата провинкара и на лейди ди Хюелтар - Иста лесно можеше да си ги представи тричките как се радват на малък излет под лъчите на пролетното слънце. Богове пет, лейди ди Хюелтар наистина ли беше решила, че и тя ще идва? Иста с мъка овладя неподобаващото желание да запищи, точно като Лис, когато се беше уплашила от безкрайните къдели вълна.

- Знаех си, че ще се зарадвате - продължи да каканиже лейди ди Хюелтар. - Помислих си, че може би ще искате да обсъдите с нея религиозните страни на пътуването, докато вечеряме. - Старата дама смръщи вежди. - Не е в неин стил да закъснява.

Челото й се изглади, когато един слуга влезе и обяви:

- Пристигна, милейди.

- О, добре. Поканете я веднага.

Слугата отвори уста сякаш да каже нещо, но после само се поклони и излезе.

Вратата пак се отвори широко. Пухкава и абсолютно неочаквано позната фигура влезе в трапезарията и се закова на място пред стена от сащисани погледи. Беше не друг, а дебелият млад свещен на Копелето, когото Иста беше срещнала на пътя преди две седмици. Само че сега белите му роби бяха малко по-чисти, понеже липсваше прахолякът от пътя, за разлика от избледнелите петна с постоянно естество по подгъва и на гърдите.

Дружелюбната му усмивка се поколеба.

- Добър вечер, уважаеми дами и вие, господа. Заръчаха ми да се явя тук при госпожа ди Хюелтар. Нещо за свещен, който трябвало да придружи поклонници?...

Лейди ди Хюелтар успя да открие гласа си.

- Аз съм въпросната госпожа. Но доколкото разбрах, храмът трябваше да прати свещена Товиа, лекарка на Майката. Вие кой сте?

Последният въпрос бе на крачка да прозвучи неучтиво, усети Иста, но самообладанието на старата дама се беше намесило в последния момент.

- О... - Той побърза да се поклони. - Просветен Шивар ди Кабон, на вашите услуги.

Поне името му говореше за някакво положение в обществото. Свещеният изгледа Иста и ди Ферей и ги позна на свой ред, помисли си Иста, и на свой ред се изненада.

- А къде е просветена Товиа? - объркано попита лейди ди Хюелтар.

- Доколкото знам, са я повикали по спешност при тежко болен някъде в околностите на Валенда. - Смущението продължаваше да подкопава усмивката му.

- Добре дошъл, просветен ди Кабон - натъртено рече Иста.

Ди Ферей се сети, че има задължения.

- Да, наистина. Аз съм кастеланът на замъка, ди Ферей; това е вдовстващата царина Иста...

Очите на ди Кабон се присвиха и той се взря остро в Иста.

- Вие... - прошепна той.

Ди Ферей не чу последното или се направи, че не го е чул, и представи братята ди Гура и другите дами според ранга им, довършвайки с известна неохота:

- А това е Лис, куриер на канцлерството.

Ди Кабон се усмихна бодро на всички присъстващи.

- Това никак не е редно - сигурно има някаква грешка, просветен ди Кабон - продължи в същия дух лейди ди Хюелтар, като хвърляше умолителни коси погледи на Иста. - Самата вдовстваща царина ще предприеме поклонението, за да помоли боговете за внук. Вие не сте... това е... не знаем дали... един свещен от ордена на Копелето и мъж при това... дали е най-подходящият, ъъ, човек, който да, ъъъ... - проточи тя в мълчалива молба някой, който и да е, да я извади от тези плаващи пясъци.

Някъде дълбоко в себе си Иста започваше да се усмихва.

Каза спокойно:

- Грешка или не, сигурна съм, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент. Бихте ли ни направили честта да удостоите трапезата ни с присъствието си тази вечер, просветени, и да прочетете молитвата към боговете?

Той се усмихна широко.

- За мен е чест, царина.

Усмихнат и примигващ, той се настани на стола, който Иста му посочи, и погледна обнадеждено слугата, който мина покрай сътрапезниците с купата ухаеща на лавандула вода, в която да си оплакнат ръцете. После благослови предстоящата вечеря с обичайните думи и с приятен глас - какъвто и да беше, определено не беше прост селянин. Сетне посвети вниманието си на сервираните ястия с ентусиазъм, който би стоплил сърцето на готвача, ако той можеше да го зърне отнякъде, предвид дългогодишното му робуване пред вялия апетит на възрастни хора. Фойкс без видимо усилие не отстъпваше на свещения.

- Роднина ли сте на семейство Кабон, от което произхожда сегашният свещен генерал на ордена на Дъщерята ди Ярин? - учтиво се поинтересува лейди ди Хюелтар.

- Падам му се трети или четвърти братовчед, милейди - отвърна свещеният, след като си преглътна хапката. - Син съм на сер Одлин ди Кабон.

И двамата братя ди Гура се размърдаха заинтригувано.

- О - рече изненадана Иста. - Мисля, че съм го срещала, преди много години, в двора в Кардегос. - "Нашият дебел Кабон", както често се беше шегувал царинът. Но той беше загинал храбро, като всеки по-строен господин на царска служба, при кървавото поражение, претъпяно от Иас в битката при Далус. След миг Иста добави: - Приличате си.

Свещеният кимна с явно доволство.

- И не съжалявам за това.

Обзета от пакостлив импулс, Иста реши да попита, защото беше ясно, че никой друг от присъстващите няма да го направи:

- А майки ви лейди ди Кабон ли беше?

Очите на свещения проблеснаха в отговор над вилицата с печено.

- Уви, не. Но баща ми въпреки това беше привързан към мен в някаква степен и прехвърли необходимата сума в храма, когато станах на години за обучение. Дойде време, когато оцених това по достойнство. Призванието ми не ме порази като светкавица, в интерес на истината, а бавно, както расте дърво. - Кръглото лице и облеклото на свещен го правеха да изглежда по-стар, отколкото беше, реши Иста. Едва ли беше прехвърлил трийсетте, а може да беше и значително по-млад.

За пръв път от много време разговорът не се въртеше около болестите, неразположенията и храносмилателните проблеми на разни хора, а се насочи към политически теми и най-вече към обединението на Шалион и Ибра. Двамата ди Гура имаха много да разкажат, при това от първа ръка, за миналогодишната успешна кампания, водена от марш ди Палиар, с която си бяха върнали планинската крепост Готоргет, намираща се на ключова позиция по границата с враждебните рокнарийски княжества на север, и за бойните подвизи на царевича-консорт Бергон, взел дейно участие в кампанията.

Ферда каза:

- Фойкс го удариха лошо с рокнарийски боен чук по време на последната атака, с която превзехме крепостта, и изкара доста време на легло тази зима - ребрата му бяха потрошени и получи възпаление на дробовете. Канцлер ди Казарил го взе при себе си като писар, докато кокалите му не зараснаха. Братовчед ни ди Палиар реши, че малко лека езда ще му помогне да си върне формата.

Широкото лице на Фойкс се позачерви и той сви глава между раменете си. Лис го изгледа продължително, но дали си го представяше с меч, или с писалка в ръка, Иста не можа да реши.

Лейди ди Хюелтар не пропусна да се запише с обичайната си критика към царина Изел, задето бе тръгнала и тя на север заедно със съпруга си, въпреки че - а може би защото - след това беше родила здраво момиченце.

- Не мисля - сухо рече Иста, - че ако Изел беше останала да пази леглото в Кардегос, щеше да роди момче.

Лейди ди Хюелтар измърмори нещо, а Иста си спомни за острата критика на собствената си майка, когато бе родила Изел преди всичките тези години. Сякаш би могла да направи нещо, което да промени пола на бебето. Сякаш, когато второто й дете се оказа момче, това бе помогнало с нещо... челото й се набръчка от стара болка. Вдигна очи и улови напрегнатия поглед на ди Кабон.

Свещеният побърза да смени темата и заговори за по-незначителни неща. Ди Ферей си направи удоволствието да разкаже една-две стари истории пред нова публика, за което Иста не можеше да му се сърди. Ди Кабон разказа солен виц, макар и много по-благоприличен от повечето, които Иста бе чувала на трапезата на царина. Куриерката се засмя високо, улови смръщения поглед на лейди ди Хюелтар и затисна устата си с ръка.

- Не спирай, моля те - каза й Иста. - Никой не се е смял така в този дом от седмици. От месеци. - "От години".

Какво ли би било поклонението й, ако вместо да влачи след себе си множество уморени пазачи по пътища, които не бяха за старите им кокали, можеше да пътува с хора, които се смееха? Млади хора, несмачкани от стари грехове и скорошни загуби? Хора, които подскачаха? Хора, за които - колко смело да си го помисли дори - тя би била уважаван заради по-големия си житейски опит човек, а не разглезено дете, което да мъмрят постоянно? "На вашите заповеди, царина", а не "Хайде, хайде, лейди Иста, знаете, че не може да...".

Каза рязко:

- Просветен ди Кабон, благодарна съм на храма за проявеното внимание и ще се радвам да приема духовното ви наставничество по време на пътуването.

- Оказвате ми голяма чест, царина. - Без да става, ди Кабон се поклони, доколкото му беше възможно над голямото шкембе. - Кога тръгваме?

- Утре - каза Иста.

Хор от възражения се надигна около масата - списъците с хората и обоза не били готови, придворните дами, техните прислужници, конярите, дрехите, такъмите, товарните животни, малката армия на ди Баошия не била пристигнала.

Тя за малко да добави уплашено "Или веднага щом всичко е готово", но в последния миг събра кураж да отстоява решението си. Погледът й падна на Лис, която дъвчеше и слушаше с интереса на страничен човек.

- Всички сте прави - повиши глас Иста да надвика врявата, която утихна облекчено. Сетне продължи: - Не съм млада, нито достатъчно силна, нито достатъчно смела, нито знам как да се оправям по пътищата. Затова ще си взема помощници. Ще взема Лис, която да ми е придворна дама и коняр едновременно. И никой друг. Само от това ще си спестя три дузини мулета.

Лис само дето не изплю хапката, която дъвчеше.

- Но тя е обикновена куриерка! - ахна лейди ди Хюелтар.

- Уверявам ви, че канцлер ди Казарил няма да ми се разсърди, че му я отнемам. Куриерите са готови да яхнат коня и да потеглят накъдето им наредят. Какво ще кажеш, Лис?

Лис, ококорила очи, най-после преглътна хапката си и успя да каже:

- Мисля, че по ме бива за конярка, отколкото за придворна дама, милейди, но ще направя най-доброто, което мога.

- Добре. Никой не би могъл да иска повече.

- Вие сте вдовстващата царина! - нададе вой ди Ферей. - Не може да тръгнете на път с толкова малка свита!

- Идеята ми беше за скромно поклонение, ди Ферей, а не за показно шествие. Все пак... да предположим, че не съм царина. Да предположим, че съм обикновена вдовица от добро семейство. Колко слуги и какви разумни предпазни мерки бих взела в такъв случай?

- Да пътувате инкогнито? - Просветен ди Кабон веднага схвана идеята, докато останалите продължаваха да крякат като гъски. - Това със сигурност ще отстрани всички неща, които иначе биха отвличали вниманието ви от духовното израстване, царина. Предпологам... че такава жена просто би помолила храма да й отпусне обичайния за подобни случаи ескорт и оттам ще й пратят толкова хора, с колкото разполагат в момента.

- Добре. Това вече е направено. Ферда, могат ли хората ви да тръгнат утре?

Новата вълна от протести бе надвита от простичките думи на ди Гура:

- Да. На вашите заповеди, царина.

Потресената тишина, която последва, определено намирисваше на дълбок смут. А може да имаше в нея и елемент на замисляне, ако не беше прекалено смело от нейна страна да се надява на такава реакция.

Иста се облегна назад и се усмихна.

- Трябва да си измисля име - каза тя. - Нито ди Шалион, нито ди Баошия биха свършили работа, разбира се. - Ди Хюелтар? Иста потръпна. "Не". Прехвърли наум други по-незначителни роднини на провинкарите на Баошия. - Ди Айело става. - Семейство Айело рядко се бяха мяркали пред очите й и никога не бяха пращали придворна, която да помага в... затворничеството й. Не хранеше никакви лоши чувства към тях. - Пак ще си бъда Иста, струва ми се. Името не е толкова необичайно, че да прави впечателние.

Свещеният се прокашля.

- В такъв случай трябва да обсъдим някои неща още тази вечер. Не знам какво точно ще искате от мен. Едно поклонение трябва да има както духовен план, така и, като необходима негова поддръжка, материален такъв.

А нейното си нямаше никакъв. И ако сама не си избереше план, щяха да й наложат такъв. Тя рече предпазливо:

- Как процедирате обикновено с поклонниците, просветени?

- Е, това в голяма степен зависи от целите, които са си поставили самите поклонници.

- В дисагите си имам няколко карти, които могат да помогнат. Ще ги донеса, ако искате - предложи Ферда.

- Да - с благодарност отвърна свещеният. - Това наистина би било от помощ.

Ферда излезе от трапезарията. Денят отиваше към заник и слугите се движеха тихо из стаята и палеха стенните свещници. Фойкс опря лакти на масата, усмихна се дружески на Лис и намери място за още едно парче меден кекс с ядки, докато чакаха брат му да се върне.

Ферда се върна в трапезарията само след няколко минути, понесъл купчина нагънати карти.

- Ето... не, тази е на Баошия и на западните провинции чак до Ибра. - Той разгъна една петносана и изтъняла от употреба карта на масата между свещения и Иста. Ди Ферей надникна нетърпеливо над рамото на ди Кабон.

Свещеният се мръщи няколко минути над картата, после се изкашля и погледна към Иста.

- Учат ни, че маршрутът на едно поклонение трябва да служи на духовната му цел. Която може да е простичка или сложна, но трябва да включва поне едно от петте намерения - служба, молитва, благодарност, предсказание и изкупление.

Изкупление. Прошка от боговете. "Ди Лютез" беше първото, което й дойде наум. Смразяващият спомен за онзи черен час все още тежеше на сърцето й, дори в прекрасна вечер като тази. И все пак, кой дължеше прошка кому за онова нещастие? "Всички участвахме тогава, боговете, ди Лютез, Иас и аз". И ако самоунижението пред олтара на боговете беше лекът за тази стара рана, тя вече се бе унижавала за дузина ди Лютезовци. А белегът още кървеше, в дълбокия мрак, ако го натиснеш.

- Веднъж видях един човек да се моли за мулета - разговорливо отбеляза Фойкс.

Ди Кабон примигна. После попита:

- И бяха ли му дадени?

- Да, при това страхотни мулета.

- Пътищата на боговете са... неведоми понякога - промърмори ди Кабон, който явно срещаше трудности със смилането на тази информация. - Хм. Вашето поклонение, царина, е с цел молитва, за внук, ако правилно съм разбрал. Така ли е? - Той замълча подканящо.

"Не е". Но ди Ферей и лейди ди Хюелтар едновременно започнаха да кимат утвърдително и да издават съответните звуци, така че Иста не каза нищо.

Ди Кабон прокара пръст по сложния рисунък на картата с нагъсто изписани имена на селища и местности, с пресичащи се криволици на реки и с доста повече дървета, отколкото имаше в действителност по високите равнини на Баошия. Сочеше ту това, ту онова светилище, посветено на Майката или на Бащата, всичките на значително разстояние от Валенда, като изреждаше достойнствата на всяко. Иста се насили да погледне картата.

Далеч на юг, отвъд обхвата на картата, лежеше Кардегос с великата крепост Зангре, място на черни спомени. "Не". На изток лежеше Тарион. "Не". На запад и на север тогава. Тя прокара пръст по картата към гръбнака на Зъбите на Копелето, високата планинска верига, която бележеше дългата граница с Ибра, наскоро обединена с Шалион в брачната постеля на дъщеря й. На север покрай планината, някой лесен път.

- Натам.

Челото на ди Кабон се сбърчи, докато той примижаваше, вперил поглед в картата.

- Не съм съвсем сигурен какво...

- На около ден езда западно от Палма има градче със скромен, но много приятен пансион, поддържан от ордена на Дъщерята - обади се Ферда. - Отсядали сме там.

Ди Кабон облиза устни.

- Хм. Знам една странноприемница преди Палма, до която можем да стигнем, преди да е паднала нощта, ако не се бавим по пътя. Има изключителна кухня. А, също и свещен кладенец, много стар. Не е от най-посещаваните свети места, но тъй като сера Иста ди Айело иска поклонението да е скромно, може би старият кладенец би бил добър за начало. Освен това големите светилища обикновено са претъпкани по това време на годината.

- В такъв случай, просветени, нека се помъчим да избягваме тълпите, да се стремим към скромност и да се помолим при кладенеца. Или на трапезата в странноприемницата, според случая. - Устните на Иста потрепнаха едва забележимо.

- Не виждам необходимост да претегляме молитвите си на аптекарска везна, сякаш са съмнителна монета - бодро отвърна ди Кабон, окуражен от намека за усмивка. - Нека направим и двете и отвърнем с щедрост на щедростта. - Свещеният разпери дебелите си пръсти като пергел и ги забучи - единият във Валенда, другият на мястото до Палма, посочено от Ферда. Поколеба се за миг, преценявайки разстоянието. - На един ден път езда оттук, ако тръгнем рано сутринта, е Касилхас. Заспало селце, но моят орден има училище там. Някои от старите ми учители още преподават. А има и доста хубава библиотека за такова малко селище, защото мнозина от покойните преподаватели са завещали книгите си на училището. Признавам, че една семинария на Копелето не е точно... точно най-подходящата за целта на това поклонение, но признавам, че бих искал да прегледам някои неща в библиотеката.

Иста се позачуди с известна ирония дали училището няма и добър готвач. Подпря брадичка на ръката си и заоглежда дебелия млад мъж срещу себе си. Защо всъщност от храма й бяха пратили точно него? Заради полуаристократичния му произход? Едва ли. Опитните в наставничеството на поклонници свещени обикновено подготвяха предварително бойните духовни планове на поверениците си. Без съмнение имаше множество книги с инструкции по този въпрос. Може би именно това щеше да търси ди Кабон в библиотеката - справочник, който да му каже как да продължи нататък. Може би беше проспал твърде голяма част от уроците в Касилхас.

- Добре - каза Иста. - Гостоприемството на Дъщерята за следващите две нощи и това на Копелето за третата. - Това щеше да я отдалечи поне на три дни път от Валенда. Добре като за начало.

Ди Кабон изглеждаше крайно облекчен.

- Чудесно, царина.

Фойкс разглеждаше съсредоточено картите - беше разгънал една на цял Шалион, която по необходимост не беше толкова подробна като другата, пред ди Кабон. Пръстът му се плъзна по маршрута от Кардегос на север към Готоргет. Крепостта охраняваше края на верига сурови, макар и не твърде високи планини, които минаваха по половината от границата между Шалион и рокнарийското княжество Бораснен. Веждите на Фойкс се сключиха намръщено. Иста се запита какви ли болезнени спомени извиква у него името на крепостта.

- Едва ли бихте искали да попаднете в тази район - каза ди Ферей, забелязал къде се е спряла ръката на Фойкс.

- Така е, милорд. Според мен трябва да заобиколим отдалеч цялата северно-централна част на Шалион. Там все още е неспокойно заради миналогодишната кампания, а царина Изел и царевич Бергон вече сбират войска там за есента.

Веждите на ди Ферей хвръкнаха заинтригувано нагоре.

- Да не би вече да са решили да ударят Виспинг?

Фойкс сви рамене и плъзна пръст към северния бряг и пристанищния град, назован от кастелана.

- Не знам дали Виспинг може да се завземе само с една кампания, но би било добре, ако успеем. Да срежем Петте княжества на две, да си осигурим морско пристанище, където ибрийската флота да намира убежище при нужда...

Ди Кабон се наведе през масата, доколкото му позволяваше притиснатото в ръба й шкембе, и се взря примижал в картата на Фойкс.

- В такъв случай княжество Джокона на запад ще е следващото след Бораснен. Или ще ударим Бражар? Или и двете едновременно?

- Да се бием на два фронта би било глупаво, а Бражар е несигурен съюзник. Новият княз на Джокона е млад и неопитен. Първо трябва да притиснем Джокона между Шалион и Ибра и да я смажем. След това да се обърнем на североизток. - Фойкс присви очи и стисна устни, обмисляйки тази стратегия.

- Ще се включите ли в есенната кампания, Фойкс? - учтиво попита Иста.

Той кимна.

- Където отива марш ди Палиар, там отиват и братята ди Гура. Като конен командир Ферда най-вероятно ще трябва да се заеме с набирането на кавалерия още от средата на лятото. А за да не започне да ми липсва и да не се поболея от мъка, ще ми намери някаква мръсна работа и на мен. Такива никога не липсват.

Ферда се изхили. В усмивката, която му върна Фойкс, нямаше и следа от негодувание.

Иста смяташе, че анализът, направен току-що от Фойкс, звучи разумно, и знаеше кой е първоизточникът му. Нито марш ди Палиар, нито царевич Бергон или царина Изел бяха глупави хора, а канцлер ди Казарил беше изключително умен човек, освен това не питаеше добри чувства към рокнарийските крайбрежни лордове, които някога го бяха продали в робство на галерите. Виспинг беше награда, за която си струваше да играеш.

- Значи ще се насочим на запад, далеч от вълнението - каза тя. Ди Ферей кимна одобрително.

- Много добре, царина - каза ди Кабон. Във въздишката му, когато сгъна картите на Ферда и му ги подаде, се долавяше мъничко копнеж. Боеше ли се да не го застигне бойната слава на баща му, или му завиждаше за нея? Кой знае.

Скоро след това вечерята приключи. Подготовката, дългите списъци и оплакванията на Истините придворни нямаха край. Никога нямаше да спрат да спорят, реши Иста. Но тя би могла. И щеше да го направи. Проблемите не се решавали, като избягаш от тях, така казваха хората, и като добро дете, тя много отдавна беше повярвала в това. Само че не беше вярно. Някои проблеми можеха да се разрешат единствено чрез бягство. Когато недоволните й дами най-после духнаха свещите и я оставиха да си почине, усмивката бавно пропълзя обратно на лицето й.