Мъжът с име на акула
Мики Спилейн
Откъс
МЪЖЪТ С ИМЕ НА АКУЛА
Мики Спилейн
1.
Беше горещо, както винаги в района на Гълфстрийм в средата на юли. Откакто слънцето се беше издигнало, Хукър лежеше на стария платнен шезлонг и се наслаждаваше на странното усещане, че ярката светлина не само подсилва тена му, но и отмива всички преживени болки.
През последния час беше потънал в редовната си ритуална забрава, като се отдаваше изцяло на настоящето. Беше още един прекрасен ден, макар и прекалено горещ, за да му се наслаждават хората. От време на време над главата му с писък прелитаха птици, но не се гмуркаха и той знаеше, че рибата още не е излязла на плитко.
Въпреки че очите му бяха затворени, беше напълно буден и усещаше, че Били Брайт го гледа. Старият Били бе от малцината коренящи, останали по островите, и макар че кожата му едва се различаваше от тази на Хукър, за него белите хора си оставаха бели, колкото и забавно да беше, че природата допуска цветът им да се доближи до този на местните жители.
Хукър неволно се усмихна и отвори очи. За секунда срещна погледа на Били, после карибецът извърна глава, намести капитанската фуражка, която му беше дал новият шеф, вдигна капака на кутията за стръв, за да види дали няколкото златисти каранкса са още живи.
- Кога ще ми уловиш риба, Били?
Без да вдига поглед, Били отвърна:
- Ние не ловим рибата, господин Хукър, тя лови нас.
- Дано тогава го направи по-скоро - отвърна белият. - Нямаме нищо за вечеря.
Били хлопна капака и се обърна с повдигнати вежди.
- Господин Хукър, много хора съм водил на риба. Някои ходят на риболов заради тръпката, други украсяват стените си с трофеите, трети имат нужда от пари, а на вас ви трябва риба само за да се нахраните.
- Обичам риба.
- Винаги ли?
Хукър кимна.
- Да знаеш нещо по-хубаво от рибата?
- Може би жената...
- И аз обичам жените, но не и когато съм на риболов.
Били се замисли, после каза:
- От другата страна на остров Пеоле... живее една много хубава жена. Веднъж работих за нея и...
- Стига, не искам да ме уреждаш с жени. Улови ми риба.
Били Брайт лениво огледа небето.
- След малко, сър.
Вятърът се засили и старият дванадесетметров траулер леко се плъзна по водата. Хукър се усмихна и си взе нова кутия бира, остърга леда по стените й, сложи я в стиропорната поставка и я отвори. Очертаваше се още един хубав ден. Беше платил в брой за лодката и две хиляди галона високооктанов бензин в подземния резервоар на брега и можеше да се наслади на уединението си.
Познатите му на континента биха се учудили, но те толкова се мразеха взаимно, че едва ли се сещаха за него. Да са живи и здрави! Хукър се беше пенсионирал и ловеше риба. Никога досега не се беше прехранвал с риболов и не беше подозирал, че ще го прави, но ето че беше станало точно така.
Макарата се врътна бързо няколко пъти и Били веднага погледна натам. Хукър също. За няколко седмици беше научил какво може да означава това. Нещо опъваше здравото влакно, което издържаше до 40 килограма тежест, значи със сигурност беше голямо. Хукър бавно се изправи, извади въдицата от гнездото и се приготви да засече, когато моментът настъпи.
Влакното отново се разви, но той не помръдна.
- Рибата си играе с мен, Били.
- Тя обича това, сър.
- На каква дълбочина е стръвта?
- Няма двайсет метра.
Хукър кимна и нави малко влакно.
- Подай ми бирата.
В мига, когато Били посегна, рибата дръпна силно. Дърпането беше толкова рязко, че Хукър засече, без да мисли. Били точно се канеше да му каже, че макар че бял и му е шеф, нищо не разбира от риболов, когато видя влакното да се опъва и преглътна думите си, защото дори нещастните сухоземни плъхове понякога могат да извадят късмет.
Хукър прочете неизказаната мисъл по лицето му.
- Не съм я изпуснал. Усещам как поглъща стръвта. В кърпа ми е вързана.
Били сви рамене и отстъпи, за да гледа как новият му приятел ще се справи с въдицата. Отслабнал е, помисли си той. Тлъстините му се бяха стопили и сега си личеше, че някога е бил силен мъж. За кратко време кожата му беше станала почти черна от слънцето, а косата му съвсем изсветля. Дори веждите и космите под мишниците му бяха придобили странен жълтеникав цвят. За миг карибецът се зачуди защо с него не става така, но видя, че Хукър печели в битката срещу бъдещата им вечеря, и взе гафера, за да я извади на борда.
Хукър залитна и едва не падна по гръб.
- По дяволите! - изруга той и бясно завъртя макарата.
- Не се е откачила, сър - каза Били.
- Просто изчезна нанякъде - отвърна Хукър. - Дано да обичаш каранкси за вечеря.
- Не са толкова лоши. - Били се усмихна, наблюдавайки внимателно как шефът му вади куката от водата.
- По дяволите! - отново изръмжа Хукър, когато видя главата на петдесеткилограмово уахо, увиснала на стръвта.
- Господин Акула ви превари, сър. И той обича риба за вечеря.
- Тогава аз ще вечерям с него.
Били поклати глава.
- Много е голям, сър. Ето го там - посочи той, - вижте колко е едър.
Беше само сянка, но нямаше съмнение чия е. За миг изчезна, после бавно изплува и Хукър я видя в цялата й дължина. Акулата се обърна настрани и голямото й черно око сякаш се втренчи в него.
- Само да ми падне този скапаняк! - каза той.
- Защо, сър? И господин Акула трябва да яде.
- Но не моята риба, Били.
- Има риба за всички. Довечера ще направя задушено от тази глава.
- Шегуваш ли се?
На лицето на Били се изписа обида.
- Не ви ли харесва как готвя?
- Да си чул да се оплаквам?
- Тогава задушеното ще ви хареса.
- Били...
- Да, сър.
- Първо махни очите.
- Сър, те са най-вкусни.
- Направи го заради мен, моля те.
- Щом казвате, сър - колебливо отвърна Били.
Трябваше да признае, че вечерята беше много вкусна, макар че Били не му позволи да погледне в старата нащърбена тенджера. Хукър отопи последните остатъци от соса с домашно изпечения хляб и се зачуди дали лудият карибец беше махнал очите на рибата. Но сега тази мисъл не го притесни особено. Когато дойде на островите и видя какво слагат в местните гозби, желанието му да ги опита беше точно колкото да скочи в септична яма. Сега ядеше почти всичко. Освен очите. Не можеше да го преодолее. Очите не бяха за ядене.
Били взе чинията му и извади нова бира точно когато от радиостанцията се понесоха пращене и хрипливи звуци. Речта беше бърза, стакато от гъргорещи звуци, които приличаха повече на шум от статично електричество, отколкото на говор. Макар да не разбираше и дума, Хукър се досети какво става. Вероятно някой от островитяните беше изпаднал в паника, защото е свършил бензина и не може да стигне до брега. Погледна часовника си. Оставаше час и половина до мръкване.
Суеверни бабички, помисли си Хукър. Нищо не можеше да накара някого от местните да остане в морето след залез. Преди два часа Били беше обърнал "Мидена яхния" към Пеоле. Оставаха им само 45 минути път до острова и Били беше доволен. И тази вечер нещото, което "ядеше" лодки, нямаше да го хване.
За миг радиото замлъкна и Хукър попита:
- Кой беше, Били?
- Питър от пазара, сър.
В гласа му прозвуча тревога, която се изписа и на лицето му. Беше присвил устни и очевидно мислеше за другите лодки и хората, загинали в тях, за ужасния Хищник, който бродеше в океана.
- Проблем ли има?
- Лодката му току-що е била ударена.
Хукър скочи.
- Къде се намира?
Били посочи на северозапад.
- На дванадесет мили нататък.
- Какво е положението?
- "Сукан" бързо се пълни с вода, сър.
- Какво го е ударило?
- Питър каза, че нещо се надигнало от дъното.
- Били, дълбочината там е над хиляда и двеста метра... Няма рифове, нито скали!
- Нещо го е ударило, сър. Той смята, че дъното е било отхапано.
- По дяволите, Били...
Но карибецът вече се беше обърнал и насочваше лодката навътре. По лицето му се смесваха тревога за приятеля му и страх. Нямаше часовник, но можеше да определя времето с точност до секунди. Надяваше се да стигнат до "Сукан" и да се върнат преди над океана да падне мрак.
Хукър сви рамене и извади бинокъла от шкафчето. На него лично му беше все едно, ако ще и цяла нощ да останат във водата - не би имал нищо против да хвърли въдиците по-надълбоко, - но до изгрева Били щеше напълно да откачи. Беше принуден да се съобразява с местните обичаи. Нямаше друг избор.
Били забеляза точката на хоризонта преди него и каза:
- Ето го "Сукан"!
Хукър погледна нататък и зърна лодката. Беше стара, произведена през 30-те години. Пресметна на око, че е дълга около десет метра. Беше силно полегнала наляво, носът й сочеше към острова, а тънката ивица дим показваше, че моторът все още работи.
Докато я гледаше, тя се наклони още повече и димът секна. Една фигура се появи от кабината, махна към тях и отново изчезна вътре. Радиото пак запращя и в продължение на цяла минута ги засипва с отривист говор.
Били обърна глава и каза:
- Потъват, сър. Моторът не работи.
- Колко време им остава?
- Десет минути, сър. Запушил е дупката с дюшек, но той няма да издържи дълго.
- Ще успеем ли?
- Да, сър.
Хукър се усмихна и погледна към небето.
- Но няма да се приберем по светло, нали?
В този миг Били Брайт изпита огромно желание да намрази шефа си. Да го мрази от все сърце заради несериозното му държание сега, когато от смъртта може би ги деляха само мигове. Да го мрази, защото не уважава странните създания, които обитаваха безбрежните води на океана и не се бои от тях. Но не можеше, защото Хукър беше добър човек. Сигурно на сушата е бил безжалостен, защото белезите му показваха, че е водил смъртоносни схватки, а щом още беше жив, значи ги беше спечелил. Островитяните можеха да преценят кога един човек не е добър, а този не беше лош.
- Няма да успеем да се приберем преди мръкване - накрая отвърна Били.
- Страх те е да не бъдеш изяден ли?
- Не горя от нетърпение - каза Били, надявайки се, че Хукър ще смени темата.
- Какво би могло да изяде цяла лодка, Били?
- Не знам, но пет вече бяха изядени, сър. Тази е шестата.
"Сукан" вече се виждаше и с просто око, затова Хукър свали бинокъла.
- Сигурно някое от буталата на двигателя е пробило дъното.
- Ако беше така, Питър щеше да ми каже.
- Може ли да разбере?
Били кимна.
- Той поправя двигатели. Не е много добър, но се справя. Каза, че нещо го ударило. Че отхапало част от дъното.
Заобиколиха старата лодка и на заден ход се насочиха по вятъра. "Сукан" бързо потъваше. Висок слаб островитянин и пълничко дете се бяха облегнали на релинга, вече почти залят от водата. Когато "Мидена яхния" доближи, те скочиха на борда. Хукър ги издърпа едновременно. Питър от пазара кимна почти официално, раздруса ръката на белия и застана до Били.
"Мидена яхния" заобикаляше бавно "Сукан", когато пред тях се изправи дъното й. Нещо в потъващата лодка силно изскърца, разкъсвайки дърво и метал, после корпусът се преобърна напълно и за три секунди покритото с миди дъно остана пред очите им, преди да изчезне напълно под водата, сякаш всмукано от гигантска сламка.
Това беше напълно достатъчно за Хукър.
Искаше му се да не го беше видял.
От дъното липсваше огромно парче. Дупката се открояваше ясно заради стърчащите стоманени пружини и пълнежа от дюшека, с който Питър я беше запушил. Но не това порази Хукър.
За тези няколко мига беше видял ясно по дъното равномерно раздалечени петнадесетсантиметрови следи от зъби. Имаше чувството, че внезапно се е озовал сред ледения вятър на Аляска.
Бързо се обърна, за да разбере дали някой от другите ги е видял, но очите им бяха вперени в залязващото слънце и далечния хоризонт. Хукър тихичко изруга в недоумение, после си отвори нова бира. Погледна картата и видя, че навлизат в зоната с дълбочина 600 метра.
Може би съм си въобразил, помисли си той, или пък старите подгизнали дъски са се счупили около подпорите. Опита се да възстанови в ума си видяното, но образът беше неясен. Отпи от студената бира и поклати глава.
Ама че работа, май започваше да става суеверен като смахнатите островитяни.
За щастие Хукър хвърли старите гуми през борда, преди Били да удари катера в кея. Обикновено той с лекота плъзгаше "Мидена яхния" на мястото му, но този път се движеше твърде бързо, старата скоростна кутия не можа да превключи на задна веднага, а когато успя, вече не бяха в подходяща позиция. Корпусът потръпна от силния удар в пристана, който можеше да бъде фатален, ако фендерите не бяха го омекотили.
Хукър седна на кашона с бира, за да не се разпилеят кутиите. Утре Били щеше да разгледа щетите и да почисти, без да каже дума, както се очакваше от всекиго, който е сгафил.
Ама че безумие, мислеше Хукър. Всички се боят да не бъдат изядени. Докато допиваше бирата си, погледна лодките от двете страни на "Мидена яхния". Бяха прогнили корита, закърпвани с изхвърлени от океана дъски и ръждясали пирони. Някои от тях потъваха на котва при спокойно време, а понякога се разпадаха в океана като вълнен пуловер в пералня. А тези хора си мислеха, че шест от тях бяха потънали внезапно, защото нещо ги е изяло.
Хвърли кутията в кошчето и посегна за нова.
Проклетите следи от зъби по дъното на "Сукан" непрестанно се въртяха в ума му като спомен от кошмарен сън.
Първият половин час на плажа мина като церемония. Една лодка беше изгубена, а собственикът й едва не се беше простил с живота си, затова историята беше разказана многократно с промяна и украса на подробностите. При петото преразказване всички добавяха по нещо. Ако Хукър не беше нападнал здраво студената бира, би се заклел, че сънува.
Някой добави дърва в огъня и пламъците осветиха тревогата по лицата на слушателите. Във всяко друго отношение те приличаха на издялани от дърво статуи.
И преди този ден тревогите не им даваха мира. Хищникът се появяваше винаги нощем и те се чувстваха спокойни, когато плаваха през деня. Но сега всичко се бе променило. Гладът беше принудил кошмарното създание да потърси храна посред бял ден.
Питър от пазара отговаряше на въпросите искрено, внимателно обмисляйки всяка дума. Били на път за брега, времето било хубаво, а морето спокойно. Нищо не подсказвало, че Хищника е отдолу. Птиците крещели и се реели над тях, но това било защото "Сукан" носел добър улов и момчето изхвърляло умрялата стръв в килватера.
Всичко станало внезапно, дори гънчица не нарушила гладката повърхност на морето, не се чул и звукът, който предхождал нощните нападения. В един миг усетили странна неприятна миризма, после "Сукан" подскочил от силен удар по дъното и Хищника изчезнал. Като видели голямата пробойна, Питър изкарал един дюшек на палубата, вързал единия му край за перилата, пъхнал го под кърмата и запушил дупката. Единственото, което можел да направи, било да се обади по радиостанцията за помощ и да се надява, че някой ще го чуе. За щастие "Мидена яхния" бил наблизо.
Хукър смачка празната кутия в ръката си и я метна в огъня, после се надигна и направи знак на Били да го последва. Отново изпитваше онова дразнещо чувство, което го бе спохождало многократно в миналото - че нещо се случва, а той вижда само отделни частици от него. За няколко месеца шест местни лодки бяха потънали в района. Не беше направено с цел застрахователна измама, защото не можеха да си позволят застраховка, а и никой островитянин не би унищожил единственото си средство за препитание.
- Какво искате да ме питате, сър?
- Мисля, че знаеш, Били.
Той по-скоро отгатна, отколкото видя, че карибецът сви рамене.
- Защо не ми кажеш онова, което очевидно всички знаят за тези потънали лодки?
- Били изядени, сър. В морето има хищник...
- Стига, Били!
- Белите хора от континента наричат това място Бермудски триъгълник - каза най-накрая Били. - Там били потънали много повече хора, отколкото нашите шест лодки.
Навлизаха в светлината на керосиновите лампи, които висяха от покрива на верандата на бунгалото им. Хукър спря и погледна Били.
- Ще ти кажа нещо, приятелю. В океана денонощно се движат много кораби и в хубаво или в лошо време е нормално да има много повече инциденти, отколкото в някое езеро. Разбираш ли ме?
Били кимна колебливо.
- Случили са се няколко необясними събития, после някой алчен за сензации журналист е измислил историята с Бермудския триъгълник и я представил достатъчно убедително, за да предизвика всички следващи небивалици. Да не мислиш, че ние вярваме в нея?
- Вашите вестници и радиото...
- Глупости! Виждаш ли корабите в морето? А самолетите над главата си? Мислиш ли, че "Еко", "Шел" и хиляди риболовци биха рискували живота си, ако историята беше вярна?
Този път Били леко се намръщи. Несъмнено в думите на шефа му имаше истина. Дори сега на хоризонта се виждаха светлините на пет кораба и очевидно никой там не се страхуваше от Хищника.
- Искахте да ме питате нещо, сър.
- Да. Защо не ми каза за онзи звук, който се чува, заради лодките да бъдат ударени?
- Защото нямаше да повярвате.
- И защо?
- Защото са чули дишане. Усетили дъха му и той бил отвратителен като миризмата на мъртвата риба, която остава на брега след аления прилив.
- Всички ли са го чули?
Били бавно поклати глава.
- Четирима. - Той замълча и лицето му се изопна. - Моите приятели Пока и Луле... са го видели.
- Как изглежда?
Ново поклащане на главата.
- Било е... просто мрак. Много голяма сянка. По-черна от нощта. Дори звездите помръкнали.
Разбира се, помисли си Хукър, в необяснимото винаги трябва да има нещо романтично, а какво по-впечатляващо от тежкото зловонно дихание и тъмната сянка. Но шест лодки бяха потънали, двама души бяха изчезнали, а той самият бе видял следите от зъби по дъното на "Сукан".
По дяволите, трябваше да има причина за всичко това.
- Ела вътре, Били. Да извадим картите.
Два часа по-късно Хукър беше проучил детайлно Пеоле и Ара - островът на север от него - и запомни всичко, което Били му каза. Нямаше заливче, хълм или скала, които карибецът да не познаваше в детайли. После Хукър нави картите и ги пъхна обратно в пластмасовите им калъфи
- Какво търсехме, сър?
- Знаеш ли какво е саботаж, Били?
- Да.
- Ако някой от тези капитани е знаел нещо... Дори без да го съзнава... И някой е поискал да го елиминира...
- Сър - прекъсна го Били, - мислили сме за това. Тук никога не са идвали пиратски кораби. Няма заровени съкровища. Дори сега всяко лято пристигат студенти от Маями със смешни машинки, които търсят метал. Откриват кутии от бира, може би по някой стар гаечен ключ, но нищо друго.
- Знаеш ли, приятелю, ти си много по-умен, отколкото мислех.
- Въпреки това няма да плавам нощем.
- А през деня?
- Налага се, сър. Не обичам да гладувам. - Лека усмивка се появи на обветреното му лице. - А и не е било саботаж, сър.
Хукър му се усмихна в отговор и кимна.
- Саботьорите не биха си губили времето да правят фокуси с лош дъх и големи черни сенки, нали?
- Не.
- Наистина ли вярваш в това, Били?
Карибецът стана сериозен.
- Казаха ми го приятели, затова вярвам, сър.
- Аха. - Хукър погледна часовника си. Беше почти полунощ. - Ще ми направиш ли услуга, Били?
С широка усмивка, от която зъбите му проблеснаха, Били отвърна щастливо:
- Да, сър. Каквото кажете, сър.
- Моля те, престани да ме наричаш "сър".
Известно време Били внимателно се взираше в шефа си. Обичаите на белите хора от сушата са много объркани, мислеше си той.
- Господин Хукър, съ... Господин Хукър, аз...
- Остави и това "господин". Ние сме приятели.
- Няма да бъде учтиво. Пък и не знам първото ви име.
Хукър почувства как в гърдите му се надига смях.
- Ако искаш вярвай, първото ми име е Мако.
- Но... така се казват онези свирепи акули, които лодките от Маями идват да ловят тук...
- Били, това е било моминското име на майка ми и тя толкова го харесваше, че ме е нарекла така. Тук така наричате акулите, но в нейната родина било обикновено ирландско име. Затова избирай... Хукър или Мако, само недей...
Били вдигна ръка.
- Да закъснявам със закуската.
- Позна.
- Разбира се. А сега отивам да спя.
Хукър кимна и отиде до радиото. Всички часовници на острова бяха механични и ако човек не ги сверяваше всяка вечер с радиостанцията от Маями, никога не знаеше колко е часът. Не че това имаше особено значение. Натисна бутона, изчака, после намери станцията. Когато чу часа, нагласи часовника с осем минути напред, после изпълни вечерния си ритуал - прослуша всички канали, за да разбере какво става с нощния плавателен трафик.
Когато стигна до канала за аварийни съобщения, отново почувства студения полъх на ужаса, защото гласът, макар и сдържан и професионален, беше толкова настойчив, че веднага му стана ясно - отново имаше инцидент. Според посочените координати "Кралицата на Арико" се намираше на четиринадесет мили от Пеоле и бързо потъваше. Нещо я ударило със страхотна сила отдолу, разтърсило я като куче кокал и отпрало дъното й. Екипажът се качваше по лодките и радистът прекрати предаването.
По канала за връзка между корабите хвана разговора между най-близките до местопроизшествието. И двата щях да пристигнат там до тридесет минути. Американският кораб "Понтерой" от бреговата охрана беше на час от мястото и се отправяше натам с пълна скорост.
Хукър спря радиото, излезе навън и се вгледа в тъмния океан. Водата беше толкова спокойна, че шумът от прибоя не се чуваше. Лесно ще ги спасят, прецени той. Един път и природата да е на страната на пострадалите.
Внезапно си помисли какво ли би било да седиш в малка лодка и да знаели, че всъщност не си сам, че под теб се простират непознати дълбини... в които се крие нещо.
Несъзнателно беше стаил дъх и сега го изпусна със свистене през стиснатите си зъби. С всеки изминал ден все повече заприличваше на Били. Почти беззвучно прошепна нещо неразбираемо и поклати глава.
2.
От мостика на някогашния миночистач Чана Стърлинг изучаваше бреговата линия на остров Ара през спортния си бинокъл. Огледа пристанището с разнебитените хелинги, докато стигна южния му край, където щеше да акостира "Телиг".
Беше в дълбоководната зона - единственото място, където можеше да пристане кораб, газещ над два метра. Макар че компанията беше наела мястото за 99 години, не беше необичайно островитяните да закотвят там някое старо корито само за да се отърват от него. Последните два пъти, когато бяха работили в този район, трябваше да извличат потъналите кечове, преди да заемат мястото си.
- За разнообразие този път няма никой - каза тя.
Застанал на руля, Ли Колбърт хвърли поглед във водата и кимна. Слънцето отново беше напукало устните му и той потърси в джоба си тубата с крем, за да ги намаже. Многото месец и прекарани в океана, бяха потъмнили силно кожата му, но след седмица почивка излагането на слънчеви лъчи я беше зачервило и тази нова отсянка подхождаше на стегнатата му фигура. През изминалите три дни не беше говорил много. Мълчанието беше обичайно за него, пък и това пътуване му дойде в повече. Компанията трябваше да го пенсионира в края на миналия месец, когато изскочи този проклет проблем. Монро беше болен от пневмония и работодателите на Ли се бяха позовали на клаузата в договора му, която позволяваше да го задържат на работа. Така той отново се озова на Карибите, вместо в новата си ферма във Върмонт.
- Огледай пак канала - каза той. - Преди две седмици тук имаше ужасно сблъскване.
Чана отново се загледа в дълбоководната зона, маркирана с шамандури, които стигаха чак до пристанището.
- Този път нищо не стърчи отдолу.
Тя се наведе и погледна дълбокомера. Под тях имаше десет метра вода, които достигаха до дванадесет по време на прилив. Преди осем години компанията беше издълбала този канал, след взривяване на солидни коралови образувания с надеждата, че жителите на Ара няма да смеят да го използват, но за тях той беше само още един белег за натрапничеството на хората от континента и те изхвърляха в него всичко, което можеше да потъне.
Колбърт навлезе в канала и доближи кораба толкова плавно до пристанището, че пеликанът, кацнал на кея, дори не трепна. Чана слезе първа и метна въжето от носа около железния кнехт, после отиде на кърмата, за да помогне на екипажа да разтовари част от оборудването.
Този път то не беше голямо. Задачата им беше да осъществят контакт със "Сентиля" и тайно да проучат и анализират скорошното изчезване на няколко лодки и кораби в четвърти сектор. Загадъчните истории, които местните жители разказваха за потъналите плавателни съдове, бяха истинско пиршество за журналистите при настъпилото затишие на политическата сцена. Всичко случило се някога в Дяволския триъгълник беше разровено, две телевизионни мрежи бяха изпратили снимачни екипи в района и един от тях беше заснел невероятния разказ на оцелял пътник от чартърен кораб.
Обикновено в подобна ситуация нищо не можеше да се направи, но президентът на компанията за круизи и капитаните на някои от чартърните кораби с по-дълги маршрути от Маями се бяха уплашили, че печалбите им ще намалеят, и бяха изложили опасенията си сред определени политически кръгове, за които това беше от значение. Така Вашингтон беше принуден да се задейства по своите неведоми пътища.
От три месеца държавният научноизследователски кораб "Сентиля" провеждаше детайлно проучване на океанското дъно по причини, които не бяха обявени публично. Естествено беше да изпратят друг плавателен съд, който да го снабди с необходимото, и тази задача беше възложена на "Телиг".
Никой не знаеше, че "Телиг" е само камуфлаж за високотехнологичната апаратура на "Сентиля", обслужвана от група учени, способни да проведат океански изследвания от всякакво естество.
Когато всичко беше свършено, Колбърт остави кораба под командата на Джо и Били Хейнс и се присъедини към Чана. Извади лулата от устата си и посочи с нея към брега.
- С всяка изминала година Бъргър става все по-дебел.
Те се загледаха в закръгления мъж на средна възраст, който изучаваше лодките от пристана.
- От него не се иска да покрива физически показатели - каза Чана. - Казаха ми, че изглеждал така и като новобранец. - Тя махна с ръка и дебелият мъж й отвърна. - Чудя се защо не идва да ни посрещне.
Колбърт се усмихна и поклати глава.
- Защото страда от морска болест. Не може да слезе дотук. Да идем да пийнем нещо.
Чарли Бъргър ги посрещна със здраво ръкостискане и прословутата си усмивка. Въпреки горещината, той носеше крепонен костюм на райета и лекьосана вратовръзка, защото смяташе, че така прилича на Сидни Грийнстрийт от "Казабланка".
- Надявам се, че сте пътували добре - каза той.
- Никакви проблеми - отвърна Чана. - Обичайното скучно пътуване.
Бъргър погледна към хоризонта и леко потръпна.
- Разбрахте ли за "Кралицата на Арико"?
Чана кимна.
- "Понтерой" точно беше стигнал до тях. Прибраха целия екипаж от спасителните лодки. Чухте ли нещо ново?
- Тук нищо не се знае. Сигурно ще ги разпитат в Маями и ще прочетем всичко във вестниците. Съобщението на радиста, че нещо захапало дъното на кораба, е пълна идиотщина. Били са на 150 метра дълбочина.
- Нещо ги е потопило - кисело каза Колбърт.
- Така е - призна Бъргър, - но по-вероятно нещо да е избухнало в трюма. "Кралицата" правеше редовни обиколки по всички горещи места в Южна Америка и ако е превозвала муниции, които внезапно са се взривили, всичко си идва на мястото.
- Знаеш ли нещо, за което компанията не е уведомена? - попита Чана.
Внезапно Бъргър усети студени тръпки и избърса потта от челото си. Безумните политически игри бяха изсмукали доста от жизнеността на компанията, но тя все още беше могъща сила, чието влияние се усещаше навсякъде по света. А Чана беше негов пряк началник.
- Май съм бил в тропиците прекалено дълго - каза той. - Отново се чувствам като Сидни Грийнстрийт.
Той се намръщи при тази мисъл и се изкашля многозначително като Хъмфри Богарт в "Малтийския сокол". Дяволски добре го имитирах, помисли си.
Завиха към паянтовата сграда, над чийто вход с боя беше написано"БАР". Вътре ги посрещна изненадваща прохлада. Бетонният под непрестанно се навлажняваше от водата, течаща през равномерно пробитите дупки в една триметрова тръба, а свежият океански бриз преминаваше през цялото помещение.
- Тук не са ли чували за икономии на вода? - попита Чана Бъргър.
- Не се налага - отвърна той. - Идва от артезиански кладенец. Предполагам, че извира от земята още откакто е бил образуван островът. - После ги поведе към една маса, която явно използваше винаги, ако се съдеше по размера на стола в единия ъгъл. Беше ръчно изработен, голям и много здрав. Бъргър се усмихна, когато седна на него, и доволно се отпусна. - Човек има нужда от някои малки удобства - каза той. Махна с ръка и барманът се появи с кана студена бира и три чаши. Когато им наляха, Бъргър вдигна тост за пристигането им и попита: - Е, откъде да започнем?
Чана бръкна в чантата си и извади пудриера, която постави до чашата си. Изобщо не приличаше на миниатюрен магнетофон.
- Добро оборудване - одобрително кимна Бъргър. - За колко време стига една касета?
- Час и петнадесет минути.
- Няма да ни трябва толкова много. Ще задавате ли въпроси или аз да ви разкажа.
- Тъй като имаме всичките ти доклади, най-добре ни разкажи новото, а после ще те разпитаме.
- Добре, но искам да знам какво ви интересува. Едно е сигурно - тези лодки са били потопени. Няма начин островитяните да са го направили сами или да си го причинят един на друг. Проблемът е, че историите, които казват, са нелепи. Всяка нова е по-невероятна от предишната.
- Как така?
Бъргър разпери ръце и сви рамене.
- Тези хора са... нали знаете, островитяни. Вярват в много странни неща, а когато става дума за суеверие, никой не може да се сравнява с тях. Ако един види нещо или каже, че го е видял, следващият го преувеличава двойно и не можеш да ги разубедиш, нито да ги обвиниш в лъжа. Направиш ли го, повече изобщо няма да говорят с теб.
Чана кимна намръщено.
- Има ли нещо общо в историите им?
- Да. Нещо се опитвало да ги изяде. И то доста успешно.
- Това са глупости и ти го знаеш.
- Да, но те не го знаят. Освен това били го видели...
- В доклада ти пишеше "не в действителност".
- Така е - съгласи се Бъргър. - Имало нещо в нощта. Видели го на фона на звездите. Чули дишането му и усетили, че дъхът му мирише лошо.
- Възможно ли е да са го измислили?
Бъргър допи бирата си и отново си наля.
- Напълно. Знам, че са измисляли далеч по-страшни неща. Лошото е, че не можеш да разбереш. Ако щеш с полиграфа ги проверявай, по нищо няма да си проличи, че лъжат. Напълно си вярват.
- А ти какво мислиш, Чарли?
След кратко мълчание Бъргър я погледна сериозно.
- Задачата ми е да работя само на местно ниво, Чана.
- Ще го приемем за аргументирано предположение. Тук си вече двадесет години, така че мнението ти има значение.
- Добре - каза той. Извади от джоба си част от карта и я разстла на масата.
- Къде е останалата? - попита Колбърт.
- Не ни трябва. - Бъргър беше оградил областта източно от островите Ара и Пеоле и почука с показалец по нея. - Онова, което ни интересува, е тук, не ни трябва целия Триъгълник. Напоследък се случиха няколко инцидента вън от тази зона, но те са напълно обяснени. Всичките странни истории са станали тук.
- Какво означават цифрите?
- Реда, в който са потънали. Забележете, че няма закономерност, освен че най-ранните произшествия са били по-близо до островите. Следващото е на сто мили, другото на осемдесет мили на юг, после по-наблизо пак на юг, на сто и петдесет мили на север и накрая "Кралица Арико", която потъна на сто и десет мили източно оттук.
Чана завъртя картата, разгледа я и я подаде на Колбърт. Когато той свърши, погледна през масата и попита:
- Какво мислиш, Чарли?
- Каквото и да ги потапя - замислено каза Бъргър, - не стои на едно място. Очевидно ги търси.
- Глупости! - почти изсъска Чана.
После млъкна и погледна Колбърт. Изражението му беше същото като на Бъргър - сякаш обсъждаха нещо, в което не вярват напълно, но нямат избор, защото доказателствата са пред очите им. Чана се разсмя, за да разсее напрежението.
- Стига шеги. Да зарежем теорията за чудовището и да потърсим други възможности. Има ли нещо интересно, свързано с политиката, Чарли?
- Само онова, което чух от рибарите. Те наблюдават, но никога не правят заключения.
- Това е наша работа - обади се Чана.
- Да. Видели са много кубинци във водата.
- Тук винаги е имало много кубинци.
- Знам. Номер пет на картата беше кубинец. Лодката му потъна като останалите и той беше също толкова уплашен.
- Това няма нищо общо с политиката.
- Не, но това, че друга кубинска лодка се притече и взе двамата оцелели от спасителния кораб, преди да стигна до брега, може би има. Траулерът, който потъна, газел дълбоко, защото трюмът бил пълен с улов. Но според един от рибарите, които ги видели на юг, това едва ли е вярно, защото мрежите им били изпокъсани и изгнили, точно както месец преди това.
- Какво мислиш, Чарли?
- В Южна Америка не се внасят наркотици, а оръжие.
- Значи са имали на борда руско оръжие. Ако е било така, компанията сигурно го знае.
Колбърт кимна неопределено и каза:
- Може би затова е потънала. компанията обича да напомня на кубинците, че ги държи под око.
- Възможно е - каза Бъргър. Отпи отново от бирата си, после остави чашата и се приведе напред. - Знае ли компанията за трите мини, които са били изхвърлени на южния край на остров Скара?
Чана и Колбърт се спогледаха. Това беше нещо, за което не ги бяха осведомили, следователно компанията едва ли беше информирана.
- Кога стана това?
Бъргър сви рамене.
- Не мога да определя точно, но се появиха по различно време, може би през около четири седмици, и още са там.
- Защо не си докладвал? - попита Чана.
- Защото разбрах едва вчера. Скара не е голям остров... Няма вода, растителността е малко, само няколко дървета... Никой не живее там и мините били забелязани случайно от рибари, уловили няколко морски костенурки в района.
- Знаят ли какво са видели?
- Разбира се. Виждали са достатъчно от тях през войната.
- Трябвало е да кажат нещо!
- Защо? Тези мини няма да причинят вреда. Каквото бъде изхвърлено на Скара, си остава там. Като сметище е. Очевидно теченията носят всякакви боклуци. Спомням си за един стар слух, че през втората световна един кораб потънал наблизо. Предполага се, че неколцина водолази със старите твърди шлемове са се гмуркали до него, но нямало нищо за плячкосване. Говори се, че на палубата било пълно със сандъци с мини.
Колбърт нетърпеливо почука по масата, на лицето му беше изписана загриженост.
- Това не е слух. Корабът се казва "Алберта". Торпедо го улучило в носа, опитали се да стигнат до някой от островите, но не успели и миноносецът потънал на деветдесет метра дълбочина.
- Откъде знаеш? - попита Чана.
- По онова време и аз служех на кораб, млада госпожице. На американски миноносец.
Чана усети, че се изчервява, и си наложи да се овладее.
- Продължавай, Чарли.
Този път Бъргър не се обърна към нея, а погледна Колбърт и каза:
- Възможно ли е с течение на времето металните сандъци, в които са били мините, да са се разяли?
Колбърт се намръщи и стисна устни.
- Около тях би трябвало да са се образували коралови колонии.
- Тези мини имат положителна плаваемост, капитане. Възможно е от постоянното налягане коралът да се е пропукал.
- Не - след кратка пауза каза Колбърт. - Не е възможно. Коралът би трябвало да удържи.
- А ако са им помогнали отвън?
- Какво искаш да кажеш? - попита Чана.
- "Сентиля" прави сеизмографски измервания в района, където се смята, че е потънал този кораб... "Алберта". Взривиха сто килограма мощни експлозиви в различни точки и записаха ехото, отразено от дъното.
Чана разбра за какво намеква Бъргър и изруга:
- По дяволите!
Колбърт обаче се нуждаеше от повече аргументи.
- Вече не се използват експлозиви. Всичко се прави с електроника.
- Апаратурата им се повредила, а не искали да изостанат с графика си, докато я поправят, затова два дни карали по стария метод.
- Е? - попита Чана.
Колбърт кимна.
- Може да е станало така.
- Божичко! - каза Чана. - Цяла година ще събираме мини. Дано всички бъдат изхвърлени на Скара.
- Може и да не стане така - обади се Бъргър. Погледна отново към Колбърт и за пореден път изтри потта от челото си. - Не съм експерт по експлозивите, но преди доста време прочетох нещо в едно техническо списание. Пишеше, че САЩ произвеждат мини с програмирано износване. След определен период от време експлозивите няма да имат достатъчно мощност, за да причинят каквито и да било вреди. Чували ли сте за това?
Колбърт кимна.
- Да, но не го вярвам. Звучи ми като пропаганда.
- Не е задължително - възрази Бъргър. - Никой не иска след края на войната наоколо да се мотаят мини - нито победителите, нито победените. Така че е напълно възможно.
- И така - обобщи Чана, - тези разпилени мини са още активни и макар и с намалена мощност, може те да са причината за потапянето на лодките. Взривовете не са били мощни, но достатъчни, за да ги пратят на дъното.
Бъргър поклати глава:
- Нещо такова.
- Това вече има общо с политиката. Ако тази теория се докаже, за всичко ще обвинят Чичо Сам и целият свят ще ревне срещу нас. В момента имаме само трите обекта, за които се смята, че са мини, изхвърлени на брега на пустия остров. Да спрем дотук, докато не видим за какво става дума. В момента официалната позиция е, че съобщените инциденти са просто съвпадение. - Чана знаеше, че в гласа й се промъква скептицизъм, но продължи упорито. - За всички останали ние сме независима корабна компания, която снабдява "Сентиля".
- Успех, госпожо. Ще ви трябва. - Очите на Бъргър се смееха.
- Защо?
- Защото след няколко дни пристига нов кораб, който ще се опита да заснеме всичко, до което се докопа. - Бъргър се усмихна и добави. - Една филмова компания го праща да снима филм за Бермудския триъгълник. Според сценария виновникът за катастрофите е морско чудовище.
- Ние нямаме нищо общо с тях - отсече Чана. - Това е напълно безвредна мисия, която дори не е била обсъждана публично.
Бъргър отново се изкашля гърлено и каза:
- Екипът на Холивуд няма да чака публична дискусия. Вече са заснели как "Понтерой" спасява екипажа на "Кралицата на Арико". Само им дайте шанс и те ще свържат събитията, а дори да не успеят, ще измислят нещо, което да ги обяснява.
- Знае ли компанията за това?
- Да - отвърна Бъргър. - Обадиха ми се час преди да пристигнете. Инструкциите са в никакъв случай да не се набиваме на очи и да не даваме повод за търсене на официално становище по случая. Иначе да му мислим.
От начина, по който го каза, кожата на Чана настръхна. Тя знаеше как действа компанията при специални обстоятелства.
- Или да му мислим? - Опита се гласът й да прозвучи безгрижно.
- Да. Понякога се плаша колко далеч в бъдещето вижда компанията. От няколко месеца имат човек на острова.
- Какво!
- Чувала ли си за човек на име Хукър? Мако Хукър? Голяма клечка. Той очисти онези двама руснаци в станцията на метрото в Ню Йорк. По времето на студената война.
- Хукър се пенсионира - тихо каза Чана.
- Мислех, че в неговия отдел се пенсионираш само ако те убият.
- Съжалявам, не знам кой е неговият отдел.
Бъргър скептично я изгледа.
- След оттеглянето си от служба се е установил съвсем наблизо, само на дванадесет мили оттук. Купил си е дяволски добра лодка с местен капитан, който познава тези води като петте си пръста. Както обикалят, съвсем скоро и Хукър ще ги опознае.
- Той се пенсионира - настоя Чана. - Всъщност Държавният департамент го принуди.
Бъргър изсумтя и се върна към грубите си островитянски маниери.
- Държавният департамент е банда глупаци. Ако бяха оставили нещата в ръцете на компанията, нямаше да стигнем дотук. Проклети идиоти! - Той изненадващо вдигна поглед към очите на Чана и я хвана неподготвена. - Не знаех, че познаваш Хукър.
- Срещали сме се - каза тя.
Тонът й беше достатъчно убедителен и само Колбърт забеляза как ръката й се свива в юмрук върху масата.
Върхът на оранжевочервеното слънце се скри зад хоризонта, хвърляйки последен поглед към морето. Беше тихо, само малки вълнички се плъзгаха почти безшумно към брега. Пасаж херинги, голям колкото футболно игрище, се появи като черна сянка във водата и движението му набразди повърхността й, която проблесна под угасващата слънчева светлина. После изчезна така бързо, както се беше появил. Ято птици се рееха над него, без да проявяват интерес, защото вече бяха сити и бързаха да се приберат у дома. Маршрутът им беше точен и не търпеше отклонения.
Когато първата птица нададе дрезгав пронизителен крясък, малкото ято се раздели и обзето от внезапен ужас, заобиколи мястото, където допреди миг се намираха херингите. Птиците бяха прелитали по този път стотици пъти и инстинктивно следваха законите на природата, от която самите те бяха част.
Но очевидно бяха видели нещо твърде необичайно, за да бъде естествено. Не можеха да разберат какво е, но от него лъхаше заплаха като в присъствието на хищник. Беше само черна сянка, огромна и смъртоносна, и те усещаха, че дебне някого. След като я заобиколи, ятото отново се събра и продължи полета си към дома. Малко по-късно птиците бяха забравили за случилото се, но при следващите полети инстинктът щеше да ги кара да избягват това място.
За миг сянката придоби плът и горната й част леко набразди повърхността на океана. Движеше се на юг-югоизток толкова бързо, че след нея оставаха само малобройни мехурчета. После, сякаш беше видяла или подушила онова, което й беше необходимо, сянката започна да потъва, докато изчезна от поглед.
Джо Търки беше може би най-възрастният човек на Пеоле и Ара - поне така смятаха островитяните. Той познаваше всички и знаеше всичко, което някога се беше случвало тук. Някои казваха, че си спомнял дори Големия бял флот, корабите на САЩ, които бяха направили прочутата околосветска обиколка в началото на двайсети век.
Но старецът не се излежаваше по цял ден на плажа. Два пъти седмично той излизаше в морето със своята самоделна рибарска лодка, проверяваше дали четиридесетгодишният извънбордов двигател работи и го изключваше, а после вдигаше единственото платно. Старият двуцилиндров мотор наистина не ставаше за постоянна употреба. Той беше неговата гордост, както електрическата пералня на приятелката му Лула, в чиято къща нямаше електричество. Но Джо го беше поставил на лодката, защото беше предпазлив човек.
Тази нощ те го наобиколиха край огъня, за да чуят отново историята му. Денят бил успешен, дори много, и той се намирал на два часа път от острова с достатъчно риба за много седмици напред. Да, няколко лодки били изчезнали и се говорело какво ли не, но Джо познавал хората и само кимал, слушайки разказите им, без изобщо да им вярва. Самият той на два пъти бил си патил от мигриращи китове, а преди няколко години нещо откачило руля от стоманените щифтове на кърмовата греда. През онази нощ той тъкмо бил отпил голяма глътка бира от последната бутилка в сандъка с лед и седял с ръка на руля, наблюдавайки как пада мракът. Пред себе си виждал жълти точици светлина - в къщите на Пеоле палели лампите.
По някое време неусетно задрямал. Денят бил успешен, но изтощителен. Приливът бил нормален и лодката плавала по вятъра. Бил сигурен, че ако се случи нещо необичайно, ще се събуди. Така и станало. Събудил се рязко и започнал да души въздуха, внезапно разтревожен, защото в момента нямало вятър и платното висяло унило в неподвижния въздух. Дори водата сякаш била застинала - лодката дори не се поклащала. Приливната вълна я била извъртяла настрани и продължавала да я носи към Пеоле, макар и едва забележимо.
Нямало причина за тревога. Виждал светлинките на острова, звездите над главата му ярко светели на фона на тъмното небе и със сигурност скоро щял да се появи вятър. В противен случай винаги можел да запали двигателя, а после да се хвали как благодарение на него се е прибрал от открито море.
Затова се облегнал и загледал звездите. Вдъхвал уханието на морето. Когато вятърът спре, водата излъчва топлина и миризмата й се променя - сякаш идва от самото дъно, където са скрити всичките й тайни. От време на време усещал мириса на мъртва риба, чийто плавателен мехур й пречи да потъне.
Открил едно по едно любимите си съзвездия, както винаги омаян от абсолютната им неподвижност във вселената. Лек полъх на неприятна миризма го накарал да сбърчи нос - приличала на острия дъх на риба, който съпътства аления прилив. Но тя му била позната и той отново се загледал в звездите, когато лодката леко подскочила. Аха, помислил си, сигурно вятърът ще задуха всеки момент. Но после погледнал платното и се намръщил. То още било отпуснато, а коприненият вимпел на върха на мачтата висял неподвижно.
Лодката отново подскочила. Неприятната миризма се носела откъм левия борд. Джо Търки вдигнал поглед и видял, че любимото му съзвездие, което се намирало на хоризонта, е изчезнало. Не, не било изчезнало - просто той не можел да го види. Нещо му пречело, нещо по-черно от нощта скривало звездите и докато гледал, то погълнало още една част от нощното небе и обляло Джо със зловонния дъх на смъртта. Единственото, което успял да направи, било да изправи двигателя на стойката и да се опита да навие шнура на маховика с треперещи ръце. Когато успял, най-вече по силата на дългогодишния навик, дръпнал шнура с всички сили. Моторът се закашлял и оживял, Джо обърнал лодката към Пеоле и не погледнал назад, докато резервоарът не се изпразнил на около четвърт миля от брега.
По това време вече имало вятър, Джо стигнал до пристана, разтоварил рибата и осъзнал, че тази история може да надмине всички слухове из острова. По-късно щял да я доукраси, но засега ставала и така.
Островитяните бяха насядали съвсем близо около Джо Търки. Никой не искаше да изпусне и дума, макар интонацията му да беше достатъчно красноречива. Никой не проговори, нито помръдна по време на разказа.
Зад тях Бъргър и Колбърт слушаха внимателно, без да издават чувствата си. Единствено по лицето на Чана се изписа ясно отношението й към вярванията на местните жители и начина, по който приемаха подобни шантави истории.
Чарли Бъргър смачка фаса от пурата си с пета и се обърна към нея:
- Ето ти очевидец. Какво мислиш?
Тя се опита да скрие усмивката си.
- Така е, като нямат телевизия.
Наблюдаваше малката група - сега всеки добавяше по нещо, което беше чул, видял или предполагаше. Напомняха й за времето, когато беше дете и слушаше приказките, които й разказваха в дъждовни дни.
- Грешиш - рязко каза Колбърт.
- Какво?
- Преди пет години щях да те накарам да минеш отново тренировъчната програма, момиче. Всичко е изписано на лицето ти. Престани да се хилиш. Тези хора може да не са учени като теб, но имат свои умения и познания, които им позволяват да оцелеят на места, където ти ще загинеш на минутата.
Чана усети как у нея се надига гняв и устата й пресъхна. Колбърт й беше равен по чин и не можеше да го накаже, задето се държи толкова непоносимо. Макар да знаеше, че е прав, тя отвърна:
- Не ми казвай, че вярваш на тези глупости.
- И защо не?
Чана умишлено си пое дълбоко дъх, изчака да се овладее и каза:
- Да мислим научно, Кол... Морските чудовища са плод на въображението. Нищо не може да яде лодки.
- Какво тогава ги потапя? - Макар да знаеше, че той умишлено я дразни, тя трябваше да отговори.
- Има някаква разумна причина. Трябва да има.
- Нещо ги удря по дъното на дълбочина една миля, очевидци твърдят, че са го видели, затова и аз предполагам, че има някаква причина. - Той извади кесията с тютюн, напълни лулата си и я запали. - Можеш ли да ми кажеш каква е?
- Не искам да гадая.
- Тогава предположи.
- Върви по дяволите!
- Е, поне започваш да говориш като моряк.
Чарли Бъргър се засмя тихичко и каза.
- Добре дошли отново на островите. Добре ще ви се отрази да се измъкнете от политическата сцена и да поживеете сред чудовищата.
- Слушай, Чарли...
- Хайде, млада госпожице, научи се да носиш майтап. Не може да бъдеш непрекъснато сериозна.
- Надявай се! - промърмори Колбърт.
Дебелакът им се усмихна с най-сполучливата си имитация на Сидни Грийнстрийт.
- Така ли?
- Точно така! - предизвикателно отряза Чана. Не й беше приятно да бъде сред двама властни мъже.
- Тогава да пийнем по бира - предложи Бъргър - и си остани сериозна. Твоят приятел Хукър се върна преди час и сигурно ще се срещнете отново.