Нощта на бухала

Нощта на Бухала

Мери Хигинс Кларк

1

Това беше третият път, когато идваше в Лос Анджелис, за да наблюдава всекидневната й програма.

- Познавам всички твои навици - прошепна Бухала, докато чакаше в къщичката край басейна. Лъчите на утринното слънце се процеждаха през листата на дърветата и от тях водопадът, който се изливаше в басейна, блещукаше и искреше с цветовете на дъгата.

Помисли си с лека почуда дали Алисън чувства, че й остава още само една минута живот на тази земя. Дали е обзета от тревога, или има подсъзнателното желание да се откаже от плуването си тази сутрин? Но дори и да го направеше, това нямаше да й помогне. Вече беше твърде късно. Днес тя щеше да умре.

Плъзгащата се стъклена врата се отвори и Алисън излезе във вътрешния двор, покрит с големи, неправилни плочи. Сега, на тридесет и осем години, беше безкрайно по-привлекателна, отколкото преди двадесет. Тялото й - загоряло и тънко, изглеждаше фантастично по бикини. Косата й бе боядисана и имаше цвят на мед. Беше подстригана по модата и стигаше до брадичката, като в известна степен смекчаваше твърдата й линия.

Жената остави хавлията, която носеше, на шезлонга.

Слепият, безразсъден гняв, който тихо клокочеше в него, ескалира, засили се и стигна до ярост, но веднага и също толкова бързо спадна и бе заменен от задоволството, породено от онова, което предстоеше да направи. Беше гледал някакво интервю, в което известен и смел до безразсъдство гмурец се кълнеше, че мигът преди скока му доставя неописуем трепет, който иска да изпитва отново и отново. Може би заради знанието, че рискува живота си.

"При мен е различно - помисли си той. - Аз чувствам този трепет в мига, в който се разкривам пред тях. Знам, че ще умрат, а когато ме видят, те също разбират това. Осъзнават какво смятам да им сторя."

Алисън пристъпи по дъската за скокове и се разкърши. Наблюдаваше я как подскача леко, за да провери гъвкавостта на трамплина. Сетне тя постави двете си ръце пред гърдите и се приготви за скок.

Бухала отвори вратата на къщичката в мига, в който краката й се отделиха от дъската. Искаше тя да го види, докато е във въздуха, точно преди да стигне до водата. Искаше да разбере, да осъзнае колко е уязвима и безпомощна.

За кратък миг очите им се срещнаха. Той съвсем ясно видя изражението на лицето й и чувствата, които я сграбчиха, когато се заби във водата. Беше уплашена. Беше дори ужасена, защото осъзнаваше факта, че е неспособна да се съпротивлява. Вече знаеше, че е обречена и не може да направи нищо, за да се спаси.

Той влезе в басейна преди Алисън да изплува на повърхността. Сграбчи я и я притисна към гърдите си, като се разсмя, докато тя го блъскаше и риташе с крака. Колко беше глупава. Просто трябваше да приеме неизбежното.

- Ти ще умреш - прошепна. Гласът му беше спокоен и безизразен, лишен от всякакви емоции.

Косата й бе полепнала по лицето му и го заслепяваше. Той нетърпеливо я махна. Не обичаше да се разсейва и не искаше да пропусне удоволствието да се наслаждава на борбата й, както и да наблюдава агонията.

Краят приближаваше. В стремежа си да поеме въздух Алисън отвори уста и нагълта вода. Той усети последното, отчаяно усилие да се освободи от хватката му, след което безпомощните, слаби тръпки на тялото й започнаха да затихват. Притисна я по-близо до себе си, желаейки да прочете по някакъв начин мислите й. Дали се молеше в този миг? Може би отправяше молитви към Бога да я спаси? Дали я озаряваше светлината, която хората, изпаднали в състояние, близко до смъртта, твърдят, че са видели?

Изчака цели три минути, преди да я пусне. След което с доволна усмивка проследи как тялото й с разперени ръце бавно потъва във водата и стига до дъното.

Беше седем и пет, когато излезе от басейна и облече памучен пуловер с качулка и шорти, нахлузи маратонки и си сложи шапка и тъмни очила. Вече бе избрал мястото, където щеше да остави мълчаливата следа за своето посещение. Визитната картичка, която всички винаги пропускаха.

В седем и шест минути започна да тича по спокойната, празна улица. Още един тичащ глупак сред тълпата от тичащи сутрин глупаци.

2

Този следобед Сам Дийган нямаше намерение да отваря досието на Карън Съмърс. Всъщност беше започнал да рови по дъното на най-долното чекмедже в бюрото си, за да потърси опаковката с хапчета срещу простуда, за които бегло си спомняше, че се търкаляха там. Когато пръстите му докоснаха изтърканата и до болка позната папка, той се поколеба, след което с лека гримаса я извади и отвори. Погледна датата на първата страница и веднага осъзна, че е бил обзет от подсъзнателното намерение да я намери. Смъртта на Карън Съмърс бе настъпила в Деня на Колумб, който се падаше следващата седмица. Но убийството беше извършено преди двадесет години.

Папката отдавна трябваше да бъде прибрана при другите неразрешени случаи, но трима прокурори, последователно заемали поста, отстъпиха пред настойчивостта му и снизходително позволиха да я държи подръка. Преди двадесет години Сам беше първият детектив, пристигнал в отговор на телефонното обаждане на обезумялата майка, която плачеше, че дъщеря й е била заклана.

Минути по-късно, когато пристигна в къщата на Маунтин Роуд в Корнуол-он-Хъдсън, той завари спалнята, където се бе разиграла трагедията, пълна с шокирани и ужасени съседи. Един от тях се бе навел над леглото и безполезно се опитваше да направи изкуствено дишане на жертвата уста в уста. Други се мъчеха да изведат обезумелите родители и да ги отдалечат от ужасната, смразяваща сърцето гледка на зверски прободеното тяло на дъщеря им.

Косата на Карън Съмърс бе разпиляна по възглавницата. Когато дръпна безполезния спасител настрани, Сам видя прободните рани в гърдите и сърцето на момичето, които сигурно бяха причинили моментална смърт и бяха напоили чаршафите с кръвта й.

Спомни си първата мисъл, която мина през главата му тогава. Най-вероятно нещастната млада жена изобщо не бе чула нападателя да влиза в стаята. Сигурно не се бе събудила, разсъждаваше той, докато отваряше папката и клатеше глава. Писъците на майката бяха привлекли не само съседите, но и градинаря, и пощаджийчето, донесло вестници в съседната къща. В резултат имаха местопрестъпление с напълно унищожени улики.

Нямаше следи от насилствено влизане. Нищо не липсваше. Карън Съмърс бе на двадесет и две години, студентка по медицина първи курс, която бе изненадала родителите си, прибирайки се предишната нощ у дома. Най-логичният заподозрян беше бившето й гадже Сайръс Линдстром, студент трета година по право в Колумбийския университет. Той призна, че Карън му предложила да започнат да се срещат и с други хора, но също така се кълнеше, че се съгласил с нея. Според него това било добра идея, защото все още не бил готов за сериозна връзка. Алибито му, че е спал в апартамента, който държеше заедно с още трима студенти по право, бе потвърдено, макар че и тримата му съквартиранти си бяха легнали около полунощ и не знаеха дали Линдстром не е напускал жилището след това. Беше установено, че смъртта на Карън е настъпила между два и три часа след полунощ.

Линдстром бе посещавал дома на Съмърс няколко пъти. Знаеше къде стои резервният ключ - под фалшивия камък близо до задната врата. Знаеше, че стаята на Карън е първата вдясно, след като се качиш по задното стълбище. Но не можеше да се докаже, че е шофирал осемдесет километра от ъгъла на Амстердам Авеню и Десета улица в Манхатън до Корнуол-он-Хъдсън посред нощ, за да я убие.

Интересчия - ето как наричаме днес хора като Линдстром, разсъждаваше Сам. Винаги бе смятал, че това момче е виновно колкото греха. Така и не можа да разбере защо семейство Съмърс го защитаваше. Човек можеше да реши, че защитават собствения си син! Господи!

Сам хвърли папката върху бюрото си, стана и отиде до прозореца. От тук можеше да види паркинга. Спомни си как преди години някакъв затворник, обвинен в убийство, бе успял по време на съдебния процес да надвие пазача си, да скочи от прозореца на съда, да стигне до паркинга, да вземе с принуда колата на случаен човек и да отпраши с нея.

Хванаха го за двадесет минути, помисли си Сам. Тогава защо вече двадесет години не можеше да открие животното, убило Карън Съмърс? Според него това бе Линдстром и все още продължаваше да мисли така.

Днес Линдстром беше известен и много влиятелен нюйоркски адвокат по криминални дела. Голям майстор в оправдаването на убийци нехранимайковци. Много подходящо и естествено занимание за него, нали сам беше един от тях!

Сам сви рамене. Денят беше гаден, дъждовен и необичайно студен за началото на октомври. "Винаги съм я обичал тази работа - помисли си той, - но вече не е същото. Готов съм да се оттегля. Станах на петдесет и осем години. Работих почти през целия си живот. Просто трябва да се пенсионирам, да взема пенсията си и да се оттегля. Да отслабна малко. Да посетя децата и да прекарвам повече време с внуците. Преди да се озърна, ще отлетят и ще отидат в колеж."

Имаше смътното усещане, че в главата му назрява главоболие, докато прекарваше ръка през оредяващата си коса. Кейт непрекъснато му повтаряше да престане да го прави. Според нея така отслабвали корените.

С крива усмивка на лицето по повод ненаучния анализ на починалата си съпруга относно настъпващото оплешивяване, Сам се върна при бюрото и загледа папката с надпис "Карън Съмърс".

Той все още редовно посещаваше майка й Алис, която се бе преместила да живее в града. Правеше го, защото подозираше, че за нея е успокоително да знае, че полицията все още се опитва да открие човека, отнел живота на дъщеря й. Но не бе само заради това. Сам имаше предчувствието, че някой ден Алис ще му спомене нещо, което до този момент не е смятала за важно. Нещо дребно и незначително, което щеше да бъде първата стъпка към откриването на човека, влязъл в стаята на Карън онази нощ.

Точно тази надежда го задържаше на служба през последните няколко години, помисли си Сам. Толкова много искаше да разреши този случай! Но не можеше да чака повече.

Той се върна до бюрото и отвори долното чекмедже, след което се поколеба. Би трябвало да престане да се занимава с това убийство. Беше време да сложи тази папка при другите неразрешени случаи. Бе направил всичко, на което бе способен. Беше се постарал да даде най-доброто от себе си. През първите дванадесет години след убийството на всяка годишнина беше ходил на гробището. Стоеше там по цял ден, скрит зад един мавзолей, и наблюдаваше гроба на Карън. Беше монтирал дори записващо устройство, ако убиецът изрече нещо на глас. Имаше такива случаи, когато убийци са били залавяни, защото са отбелязвали годишнина от убийството, като са посещавали гроба на жертвата и са говорили за престъплението си там.

Единствените хора, които идваха на гроба на Карън обаче, бяха родителите й и той изпитваше угризения на съвестта и дълбоко чувство за вина, когато слушаше спомените им за единствената им дъщеря. Престана да идва след смъртта на Майкъл Съмърс, който почина преди осем години, когато Алис дойде сама на гроба, където съпругът и дъщеря й лежаха един до друг. Тогава Сам си тръгна, защото не искаше да стане свидетел на мъката й. И никога повече не се върна.

Докато стоеше с папката на Карън Съмърс, той взе решението си. Повече нямаше да вади това досие. А следващата седмица, на двадесетата годишнина от смъртта й, щеше да го сложи при архивите и да подготви документите си за пенсия.

Но щеше да отиде на гроба й, каза си Сам. Просто за да й каже колко много съжалява, че не успя да направи нищо повече за нея.

3

Трябваха й почти седем часа, за да измине разстоянието от Вашингтон през Мериленд, Делауер и Ню Джърси до градчето Корнуол-он-Хъдсън.

Това не бе пътуване, което Джийн Шеридан правеше с радост, не само заради разстоянието, но и защото Корнуол, градът, в който бе израснала, бе пълен с болезнени спомени.

Беше си обещала, че без значение колко очарователно настоятелен бе Джак Емерсън, председателят на инициативния комитет за организиране на срещата по случай двадесет години от завършване на гимназия, и неговите опити да я склони да присъства, ще се оправдае с работа, неотложни срещи, здравословни проблеми. Всичко, което можеше да измисли, за да не отиде на събирането.

Нямаше никакво желание да празнува двадесет години от завършването на гимназия "Стоункрофт", въпреки че бе благодарна за образованието, получено там. Дори не й пукаше за медала "Видна възпитаничка", който щеше да получи, макар че годините, прекарани в "Стоункрофт", бяха основният камък към следването й в "Брин Моур"* и доктората в Принстън.

Но тъй като възпоменателната служба в памет на Алисън бе включена като част от програмата на срещата, Джийн реши, че е невъзможно да откаже.

Смъртта на Алисън все още й изглеждаше толкова нереална, че всеки миг очакваше да чуе звъна на телефона и познатият глас да произнесе забързано, като в скоропоговорка, сякаш за десет секунди трябваше да изкаже всичко най-важно на света: "Джийни! Не си се обаждала напоследък. Забрави, че съм жива. Мразя те. Не, не те мразя. Обичам те. Обожавам те. Ти си толкова умна. Следващата седмица в Ню Йорк има премиера. Кърт Балард е от моите клиенти. Страхотен актьор, но така великолепно не му пука за никого! Възхищавам му се. Последната му приятелка ще го придружава. Направо ще припаднеш, като чуеш името й. Както и да е. Можеш ли да дойдеш следващия вторник - коктейл в шест, прожекция и след нея вечеря за двадесет, тридесет или петдесет души?"

Алисън винаги успяваше да побере подобен род съобщения в рамките на около десет секунди, помисли си Джийн, и задължително бе силно изненадана, когато в деветдесет процента от случаите тя й отказваше, защото не можеше да зареже всичко и да хукне за Ню Йорк, за да се присъедини към предстоящия купон на звездите.

Алисън беше мъртва почти от месец. Беше невъзможно да го повярва, както бе невъзможно да приеме факта, че може би е станала жертва на някаква мръсна игра. Наистина през кариерата си нейната стара приятелка си бе спечелила доста врагове. Не е възможно човек да оглавява една от най-големите и печеливши артистични агенции за таланти в страната, без да бъде мразен. Освен това остроумният, хаплив и остър като рапира сарказъм на Алисън бе сравняван по своето жило с този на легендарната Дороти Паркър*. Дали някой, когото бе направила за смях или бе уволнила, е бил достатъчно ядосан, че да я убие? - чудеше се Джийн.

Искаше й се да вярва, че е получила краткотраен припадък, след като е скочила в басейна. Не можеше да си представи, че някой е държал главата й под водата, докато се удави.

Тя погледна към чантата си, оставена на седалката до нея, и мисълта й прескочи към плика, който лежеше вътре. Какво трябваше да направи, Боже мили? Кой й го бе изпратил и защо? Как бе възможно някой да е открил истината за Лили? Дали не е в беда? О, Господи, какво да стори? Какво можеше да стори?

Тези въпроси бяха причина за безсънни нощи, продължили седмици наред, дори и след като получи доклада от лабораторията.

Намираше се на отклонението, което водеше от път 9W към Корнуол. А близо до Корнуол беше Уест Пойнт. Джийн преглътна с мъка буцата, заседнала в гърлото й, и се опита да се концентрира върху красотата на октомврийския следобед. Дърветата бяха толкова приказно фантастични с премяната си от златно, оранжево и огненочервено, че дъхът на човек направо спираше. Зад тях се извисяваха сини планини, които както винаги бяха тържествено спокойни. Високата планинска земя на река Хъдсън. Почти бе забравила колко красиво е тук, помисли си тя.

Но тази мисъл неизбежно я наведе на спомена за неделните следобеди, прекарани в Уест Пойнт, когато седеше на стълбите пред паметника в следобед като този. Беше започнала своята първа книга точно там - история на Уест Пойнт.

Трябваха й десет години, за да я завърши, спомни си Джийн. Главно защото дълго време просто не можеше за пише за това.

Кадет Каръл Рийд Торнтън младши от Мериленд. Стоп! "Не мисли за Рийд сега - предупреди сама себе си Джийн. - Забранявам ти!"

Завоят, който направи от път 9W към Уолнът Стрийт, беше повече плод на автоматичната й реакция, отколкото обмислено решение. "Глен-Ридж Хаус" в Корнуол, наречен на един от големите пансиони в града от средата на деветнадесети век, беше хотелът, избран за срещата. Във випуска бяха деветдесет ученици. Според последните, най-пресни новини, които бе получила, четиридесет и двама от тях бяха изразили съгласие да дойдат заедно със съпруги, съпрузи или други близки, както и с децата си.

Не й се налагаше да прави подобни допълнителни резервации.

Решението срещата да се състои през октомври вместо през юни беше на Джак Емерсън. Той бе провел допитване сред съучениците и бе установил, че през юни собствените им деца завършват основно училище или гимназия, така че това усложняваше срещата на родителите.

Беше получила по пощата идентификационна карта със снимката й от последния клас на гимназията и името под нея. Бяха пристигнали заедно с програмата за срещата и включените в нея мероприятия: петък вечер - коктейл по случай откриването, с бюфет. Събота - закуска, екскурзия до Уест Пойнт, тържествено вдигане на знамето и футболен мач между отборите на армията и Принстън, коктейл и официална вечеря. Първоначално в неделя бе планирана късна закуска в "Стоункрофт", но след смъртта на Алисън бе решено да отслужат утринна молитва в нейна памет. Тя беше погребана в гробището в съседство с училището и службата щеше да се проведе там.

В своето завещание Алисън бе оставила голяма сума - дарение за ученическия фонд в "Стоункрофт", което бе основната причина за набързо организираната възпоменателна церемония.

Главната улица не беше променена, мислеше си Джийн, докато караше бавно през града. Много години бяха минали откакто беше тук за последен път. През лятото, през което завърши "Стоункрофт", майка й и баща й най-сетне се разделиха, продадоха къщата и тръгнаха всеки по своя път. Сега баща й управляваше хотел в Мауи.* Майка й се бе върнала в Кливланд, където бе родена и израснала, и се бе омъжила за първото си гадже от гимназията.

- Най-голямата ми грешка бе, че преди тридесет години се омъжих за Ерик - свенливо призна тя на сватбата си.

"А аз къде останах? Къде сложиха мен?" - бе преминало през главата на Джийн в онзи момент. Но не можеше да отрече, че разпадането на семейството й милостиво бе сложило край на живота й в Корнуол.

Тя успя да преодолее импулсивното си желание да направи завой към Маунтин Роуд и да мине покрай старата им къща. Може би щеше да намине през уикенда, помисли си Джийн, но не и сега. След три минути спря на алеята пред "Глен-Ридж Хаус" и портиерът, с професионална любезна усмивка на лицето, отвори вратата на колата й и я поздрави:

- Добре дошли у дома.

Джийн натисна копчето за багажника и видя как куфарът и чантата й за дрехи бяха извадени оттам.

- Вървете направо на рецепцията - насочи я портиерът. - Ние ще се погрижим за багажа ви.

Фоайето на хотела бе добре подредено и топло, с плътни завеси, дебели килими и предразполагащо оформени групи от столове. Рецепцията беше вляво, а диагонално спрямо нея Джийн забеляза бар, на който вече се тълпяха подранилите, решили да се почерпят преди коктейла гости.

Едно флагче на рецепцията приветстваше срещата на випуска от "Стоункрофт".

- Добре дошли у дома, госпожо Шеридан - поздрави я чиновникът, мъж над шестдесет години. Усмивката му разкри блестящи като сняг зъби. Зле боядисаната му коса невероятно наподобяваше полировката на бюрото от черешово дърво. Джийн му подаде кредитната си карта и през главата й мина нелепата мисъл, че сигурно е отчупил една треска от него, за да я покаже на бръснаря си като мостра.

Все още не бе готова да се срещне и разговаря с когото и да било от бившите си съученици и се надяваше, че ще успее да се качи в асансьора, без някой да я спре. Искаше да има поне половин час, през който да вземе душ и да се преоблече, преди да закачи картата със снимката на едно уплашено осемнадесетгодишно момиче с разбито сърце, каквато бе тогава, и да се присъедини към съучениците си на коктейла.

Взе ключа от стаята си и се обърна, но чиновникът неочаквано я спря.

- О, госпожо Шеридан, щях да забравя. Има факс за вас. - Той погледна към името на плика. - Извинете. Би трябвало да ви наричам доктор Шеридан.

Без коментар Джийн скъса плика. Факсът бе от секретарката й в Джорджтаун. Той гласеше: "Доктор Шеридан, извинете, че ви безпокоя. Това вероятно е някаква шега или грешка, но смятам, че трябва да го видите." Това беше лист хартия, получен по факса в нейния офис след заминаването й. На него пишеше: "Джийн, предполагам вече си се убедила, че познавам Лили. Имам обаче един проблем. Да я целуна ли, или да я убия? Шегувам се. Ще ти се обадя."

За миг Джийн почувства, че не е в състояние нито да мисли, нито да се движи. Да я убие? Но защо? Защо!

Той седеше на бара, оглеждаше се и очакваше тя да се появи. През всички тези години бе виждал снимките й на обложките на книгите и всеки път, когато я погледнеше, беше изненадан да установи, че Джийни Шеридан продължава да изглежда като ученичка.

В "Стоункрофт" тя бе една от отличните, но скромни ученички. Дори беше мила с него, макар и по доста небрежен начин. Беше започнал да я харесва, докато Алисън не му разказа как те са си правели майтап с него. Знаеше кои бяха те - Лора, Катерин, Дебра, Синди, Глория, Алисън и Джийн. Обикновено седяха на една маса на обяд в ученическия стол.

Колко бяха мили и сладки! - мислеше си той, докато гърлото му се пълнеше с горчива жлъч. Сега Катерин, Дебра, Синди, Глория и Алисън вече ги нямаше. Беше оставил Лора последна. Най-смешното бе, че все още не знаеше какво да прави с Джийн. Поради неизвестни причини продължаваше да се колебае дали да я убие или не. Все още си спомняше времето, когато като "заек" в първи курс се опита да влезе в отбора по бейзбол. Безмилостно го отрязаха и той се разплака с онези детски сълзи, които навремето не можеше да сдържа.

Ревящо бебе. Ревящо бебе.

Хукна да бяга от игрището, а малко по-късно Джийни го настигна.

- Не плачи. И аз не успях да стана капитан на мажоретките - каза му тя. - Е, и какво от това?

Знаеше, че го бе последвала, защото й бе мъчно за него. Нещо му подсказваше, че тя не бе от онези, които му се присмиваха и го подиграваха, защото бе поискал да излезе на разходка с Лора. Но въпреки това го бе наранила. По друг начин.

Лора бе най-хубавото момиче в целия випуск - златиста коса, сини като китайски порцелан очи, страхотно тяло, което не оставаше скрито дори под тъпата ученическа униформа на "Стоункрофт". Даваше си идеално сметка за властта си над момчетата. Думите "Ела насам" или "Я се разкарай" излизаха съвършено естествено от устата й.

Алисън още тогава си бе гадна, язвителна и подла. Тя пишеше очерци и рецензии за училищния вестник и нейната рубрика "Зад кулисите" бе посветена на сценичните дейности, в които участваха. Винаги намираше начин да се заяде с някого и да го направи за смях. При това го правеше брилянтно, беше в кръвта й, направо й идеше отръки. Например в статията си за пиесата, която играха в последния клас, бе написала следното: "За всеобща изненада Джоуел Нийман в ролята на Ромео успя да запомни повечето от репликите си." Въпреки това по-отраканите ученици смятаха Алисън за новаторка и бунтарка. А непохватните и тъпаците стояха колкото може по-далеч от нея.

"Тъпаците като мен" - помисли си той, вкусвайки за пореден път с неописуемо удоволствие спомена за ужаса, изписан върху лицето й, когато го видя да се приближава към нея от къщичката при басейна.

Джийн беше от отраканите и известните, но не приличаше на другите момичета.

Беше избрана в ученическия комитет, но на събранията обикновено седеше толкова мълчалива и тиха, че човек можеше да си помисли, че изобщо не може да говори. Но всеки път, когато си отвореше устата, независимо дали там или в клас, винаги даваше правилния отговор. Дори тогава бе първа по успех по история и знаеше всичко. А онова, което го изненада най-много сега, бе колко по-хубава е станала. Правата й светлокестенява коса беше по-тъмна, по-гъста и подстригана като шлем около лицето. Беше тънка, но не болезнено слаба като манекенка. Вероятно през годините бе научила как да се облича. Сакото и панталоните й бяха отлично скроени. Измъчван от нетърпение да види изражението на лицето й, той я наблюдаваше как пъха факса в чантата си.

Аз съм бухалът и живея на дървото.

Можеше съвсем ясно да чуе как Лора го имитира. Гласът й звучеше в главата му.

- Тя ти има зъб! Каза, че си се побъркал - бе изкряскала Алисън онази нощ преди двадесет години. - И освен това ни разказа, че си подмокрил гащите!!! Пикльо!

Можеше да си представи как всички му се подиграват. Можеше да чуе пронизителните звуци на жлъчния им кикот. Беше станал за посмешище в очите им!

Всичко започна много отдавна. В първи клас, когато бе само на седем години, участваше в училищната пиеса. Това беше неговата реплика, единственото, което трябваше да каже. Но просто не можа да я изрече. Запъна се и толкова силно започна да заеква, че всички деца на сцената и дори някои от родителите започнаха да се подсмиват.

- Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-жи-вея на дър-дър-дър...

Така и не можа да произнесе думата дърво. Избухна в сълзи и избяга от сцената, заедно с клончето, което държеше в ръката си. Баща му го наби за това, че се е разциврил като мамино детенце. А майка му каза:

- Остави го! Той е глупак. Какво очакваш от него? Погледни го! Отново се е напикал.

Споменът за онзи срам се преплиташе с въображаемия смях на момичетата и се въртеше в главата му, докато гледаше как Джийн Шеридан се качва в асансьора. "Защо трябва да я пощадя? - помисли си той. - Може би първо Лора, сетне - нея. Тогава ще имате възможност да ми се присмивате на воля, момичета. Всички заедно, в ада."

Чу, че някой произнесе името му, и се обърна. Дик Кормли, големият футболен герой от техния клас, стоеше на бара до него и гледаше идентификационната му карта.

- Хей, радвам се да те видя! Страхотно! - сърдечно рече Дик.

"Лъжеш - помисли си Бухала. - И въобще не е страхотно, че те виждам."