Дюн. Месията на Дюн

ДЮН

ПЪРВА ЧАСТ

„Началото е онова време, когато трябва да се положи най-усърдна грижа везните да са точни. Всяка сестра от „Бин Джезърит"* знае това. За да започнете изследването си върху житието на Муад'Диб*, първом трябва да се постараете да определите точно времето, през което е живял: роден е в 57-та година на падишах-император Шедъм IV. И най-прилежно трябва да се потрудите, за да установите коя е истинската родина на Муад'Диб: планетата Аракис*. Не се подвеждайте по обстоятелството, че е роден на Каладън* и че е прекарал там първите си петнадесет години, Аракис, планетата, известна като Дюн, става завинаги негова родина..."

Из „Справочник за Муад'Диб" от принцеса Ирулан

Седмицата преди отпътуването им за Аракис, когато суетенето около последните приготовления бе стигнало почти до непоносимо безумство, някаква стара вещица дойде да посети майката на момчето Пол.

В замъка Каладън бе топла нощ и старинното грамадно здание, което бе служило за дом на двадесет и шест поколения атреиди, имаше онзи злокобен вид, който придобиваше преди промяна на времето.

Преведоха старицата през страничния вход, по сводестата галерия покрай стаята на Пол и я допуснаха да надникне за миг и го огледа, както спеше в ложето си.

В сумрачната светлина на суспенсорната лампа*, намалена и спусната почти до пода, събуденото от сън момче съзря на вратата очертанията на едра жена, застанала една крачка пред майка му. Старицата приличаше на вещица - с коса като сплъстена паяжина, прихлупила навъсеното є лице и с искрящи като елмази очи.

_____

* Виж речника в края на книгата. - Б. ред.

- Не е ли дребен за възрастта си, Джесика? - попита старицата. Гласът є хриптеше и гъгнеше като разстроен балисет*.

Майката на Пол отвърна с мекия си контраалт:

- Известно е, че атреидите късно започват да растат на височина, ваша светост.

- Да, да. И аз така съм чувала - изхриптя старицата. - И все пак той е вече петнадесетгодишен.

- Да, ваша светост.

- Той е буден и ни слуша - рече старицата. - Лукав хитрушко - изкудкудяка тя. - Ала на кралската особа е потребно лукавство. И ако той наистина е Куизъц Хадерах*... тогава...

Под балдахина на ложето си Пол едва-едва бе повдигнал клепачи. Двете блестящи като у птица елипси - очите на старицата - сякаш се уголемиха и засияха, щом се впиха в неговите.

- Приятни сънища, лукави хитрушко - рече старата жена. - Утре ще се нуждаеш от всички свои способности, за да се срещнеш с моя гом джабър*.

И като избута майка му навън и хлопна силно вратата, тя изчезна.

Пол лежеше буден и се питаше: Какво ли е това гом джабър?

В цялата бъркотия през този период на промяна старицата бе най-необикновеното нещо, което бе виждал.

Ваша светост!

И как само наричаше майка му „Джесика", сякаш бе най-обикновена слугиня, а не дама от „Бин Джезърит", наложница на дук и майка на наследника му.

Дали гом джабър не е нещо свързано с Аракис, което трябва да науча, преди да заминем за там? - питаше се той.

Повтори натъртено странните є думи: Гом джабър... Куизъц Хадерах.

Колко много неща трябваше да научи. Планетата Аракис ще е толкова по-различна от Каладън, че на Пол му се виеше свят от новите познания. Аракис - Дюн - Пустинната планета.

Туфир Хауът, бащиният му експерт по бойни изкуства, бе обяснил: техните смъртни врагове харконите бяха живели осемдесет години на Аракис, след което бяха получили планетата в ленно владение по договор с компанията „ЕМОП"*, за да добиват гериатричната подправка мелиндж. Сега харконите си отиваха, за да бъдат сменени от династията на атреидите, които получаваха планетата в пълно феодално владение - безспорно победа за дук Лито. „Ала въпреки всичко, бе казал Хауът, това появяване на сцената крие огромна опасност, тъй като дук Лито е прочут сред Великите династии* на Ландсрада."

„Прочутият човек пробужда завистта на могъщите"- бе казал Хауът.

Аракис - Дюн - Пустинната планета.

Пол заспа и засънува някаква пещера в Аракийн*, видя се плътно обкръжен от мълчаливи хора, които се движеха на бледата светлина на мъждукащи светлинни глобуси. Там бе тържествено и тихо като в катедрала - той се заслуша в тихия ромон на вода - кап-кап-кап.

И макар че продължаваше да сънува, съзнаваше, че при събуждането си щеше да си спомни съня. Той винаги си спомняше своите сънища-предвещания.

Сънят изчезна.

Полубуден, Пол почувствува топлината на ложето си - той размишляваше... размишляваше. Може би на раздяла не заслужаваше да се скърби за живота в замъка Каладън, без игри и другарчета-връстници. Неговият учител д-р Юи бе загатнал, че кастовата система* не се спазва толкова строго на Аракис. Планетата давала подслон на хора, населяващи периферията на пустинята, без каиди* и башари*, които да ги командват -това били волните хора на пясъците, наричали ги „свободни"* и изобщо не фигурирали в статистическите данни от имперските преброявания.

Аракис - Дюн - Пустинната планета.

Като почувствува собствената си напрегнатост, Пол реши да упражни един от уроците за владеене на духа и тялото, които неговата майка му бе преподавала. Три бързи вдишвания събуждаха реакциите: той се гмурна в поток от блуждаещи мисли... съсредоточаване на мисълта... разширяване на аортата... изключване механизма на хаотичното мислене... овладяване на съзнанието... обогатената кръв бързо оросява претоварените области... човек не получава само по инстинкт храна - безопасност - свобода... животинското съзнание не се разпростира отвъд даденото време, нито пък стига до убеждението, че жертвите му могат да изчезнат като видове... животното руши, а не създава... животинските удоволствия остават близо до сетивните нива и не достигат до нивата на възприятието... човекът се нуждае от опорна решетка, през която да вижда своята вселена... съзнателно да се насочва мисълта - ето това образува твоята решетка.... телесна цялост в резултат на притока от кръв според най-задълбоченото опознаване на клетъчните потребности... всички тела (клетки) същества са преходни... трябва да се стремиш към непреходност в...

Урокът продължаваше да тече по неизброимите пътеки на блуждаещите мисли на Пол.

Когато зората докосна с жълта светлина перваза на прозореца му, той я усети през спуснатите си клепачи, повдигна ги, дочу наново започналата суматоха и припряност из замъка и видя познатите изрисувани греди на тавана на спалнята си.

Вратата откъм коридора се открехна и майка му надзърна в стаята - тъмнобронзовата є на цвят коса бе вързана високо с черна панделка, овалното є лице бе непроницаемо, а зелените є очи се взираха тържествено.

- Вече си буден - рече тя. - Наспа ли се добре?

- Да.

Пол оглеждаше високата й фигура и усети едва доловимото нервно напрежение в раменете й, докато му избираше дрехи от закачалката в дрешника. Друг вероятно не би забелязал напрежението, ала тя го бе обучавала в подхода „Бин Джезърит"* - в наблюдателност и към най-незначителните неща. Тя се обърна, в ръката си държеше полуофициално сако. Над малкото джобче се виждаше червеният ястребов гребен на атреидите.

- Облечи се по-бързо - каза тя. - Светата майка те очаква.

- Сънувах я веднъж - рече Пол. - Коя е тя?

- Моя учителка от училището „Бин Джезърит". Сега е императорската жрица на истината. Пол, и... - тя се поколеба. - Трябва да є разкажеш за сънищата си.

- Ще є разкажа. Тя ли е причината да спечелим Аракис?

- Ние не сме спечелили Аракис - Джесика леко изтръска от праха чифт панталони и ги окачи заедно със сакото върху стойката за дрехи до кревата му. - Не карай светата майка да чака.

Пол се надигна и обви коленете си с ръце.

- Какво е това гом джабър?

Обучението, което бе получил от нея, отново му даде възможност да открие почти недоловимото є колебание - предателско потрепване, което той определи като страх.

Джесика прекоси стаята към прозореца, дръпна широко драпираните завеси и впери поглед отвъд овощните градини край реката, към Маунт Сюби.

- Твърде скоро ще научиш за... гом джабъра - рече тя.

Той долови страха в гласа й и това го озадачи.

Джесика говореше, без да се обръща:

- Светата майка те чака в моята дневна. Моля те, побързай.

Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм седеше в покрито с гоблени кресло и наблюдаваше приближаването на майката и сина. Прозорците от двете є страни гледаха към широкия южен завой на реката и тучните нивя на семейното имение на атреидите, ала светата майка не обръщаше внимание на гледката. Тази сутрин годините й тежаха, а и настроението є бе доста мрачно. Винеше за това пътуването в космоса и общуването с онова отвратително Космическо сдружение и неговите потайни методи. Тук обаче имаше една задача, която изискваше личното участие на бин-джезъритка с вътрешен глас. Дори императорската Жрица на истината* не можа да се изплъзне от тази отговорност, когато повикът на дълга пристигна.

Проклета да е тази Джесика! - мислеше си светата майка. - Да беше ни родила момиче, както є бе заповядано!

Джесика се спря на три крачки от креслото и направи лек реверанс - прекара нежно лявата си ръка по ръба на полата. Пол поздрави с онзи отсечен поклон, на който го бе научил учителят му по танци - поклонът, използван, „когато човек се двоуми какъв е рангът на другия".

Нюансите в поздрава на Пол не убягнаха на светата майка. Тя каза:

- Той е предпазлив, Джесика.

Ръката на Джесика се вдигна към рамото на Пол и се впи там. Само за миг по дланта є премина страх. После се овладя.

От какво ли се страхува? - недоумяваше Пол.

Само с един поглед старицата огледа внимателно Пол: овалът на лицето бе като у Джесика, ала челюстите бяха яки... косата: гарваночерната коса на дука, но челото е на дядото по майчина линия, който не може да бъде назован, негов е и този остър, надменен нос; формата на откровено взиращите се зелени очи е на стария дук, дядото по бащина линия, който е покойник.

Да, имаше такъв човек, който ценеше високо силата на дързостта - даже и в смъртта, помисли си светата майка.

- Учението е едно - рече тя, - основната черта в характера е друго. Ще видим. - Остарелите очи изгледаха неумолимо Джесика. - Остави ни. Заповядвам ти да се отдадеш на съзерцание.

Джесика сне ръка от рамото на Пол.

- Ваша светост, аз...

- Джесика, знаеш, че това трябва да стане.

Пол объркан вдигна очи към майка си.

Джесика се изопна.

- Да... разбира се.

Пол отново обърна погледа към светата майка. Вежливостта и явното страхопочитание на майка му към тази старица говореха за предпазливост. И все пак той изпита някакво гневно мрачно предчувствие, породено от страха, който долови, че се излъчва от майка му.

- Пол... - Джесика си пое дълбоко въздух - ... изпитанието, на което ще те подложат ...е важно за мен.

- Изпитание ли? - той вдигна очи към нея.

- Не забравяй, че си син на дук - продължи Джесика. Тя се обърна и като прошумоля рязко с полата си, излезе от стаята. Вратата плътно се затвори след нея.

Сдържайки гнева си, Пол застана с лице срещу старата жена.

- Може ли така да се отпраща лейди Джесика - като че ли е някаква прислужница?

Усмивка заигра в ъгълчетата на сбръчканата старческа уста.

- Всъщност лейди Джесика беше моя прислужница в училище, момко, и то цели четиринадесет години. - Тя кимна. - И при това добра прислужница. А сега ти ела тук!

Тази заповед го грабна изведнъж. Пол откри, че се подчинява, преди да успее да размисли. Въздействува ми с гласа*, рече си той. Спря се по неин знак и застана до коленете є.

- Виждаш ли това? - попита тя. Изпод диплите на наметалото си измъкна зелен метален куб със страна от петнадесетина сантиметра. Обърна го и Пол видя, че едната му страна е отворена - черна и странно зловеща. В тази зейнала чернота изобщо не проникваше светлина.

- Пъхни дясната си ръка в отвора!

Страх прониза Пол. Той понечи да се отдръпне, но старицата заговори:

- Така ли се подчиняваш на майка си?

Той вдигна поглед и го впи в светлите птичи очи. Бавно, чувствайки принудата, ала неспособен да є се противопостави, Пол пъхна ръка в отвора. Щом чернотата обви ръката му, първоначално усети студ, а после пръстите му се опряха о гладкия метал и почувствува боцкане, като че ли ръката му изтръпва.

Лицето на старицата придоби хищно изражение. Тя отдръпна дясната си ръка от куба и я протегна към шията на Пол. Мярна му се блясък на метал и той понечи да обърне лице в тази посока.

- Не мърдай! - озъби се тя.

Отново използва гласа! Той пак обърна поглед към лицето є.

- Държа до шията ти моя гом джабър - заговори тя. - Гом джабърът - повелителят на смъртта. Той представлява игла, на чийто връх има капка отрова. А-ха! Не се дърпай или ще почувстваш тази отрова!

Пол се опита да преглътне с пресъхнало гърло. Не бе в състояние да свали поглед от насеченото старческо лице, искрящите очи и белезникавите венци покрай сребристите метални зъби, които проблясваха, щом тя заговореше.

- Един син на дук трябва да е запознат с отровите - рече тя. - Това е повелята на днешните нрави, нали така? Мъски* - отрова, която ще сипят в питието ти. Омъс* - отрова, която ще сложат в ястието ти. Бавнодействащи и бързодействащи и всички други помежду им. А ето и една нова отрова - гом джабър. Тя убива само животни.

Гордостта надви страха на Пол.

- Осмеляваш се да допускаш, че синът на един дук е животно? - попита той.

- Да речем, че допускам, че може и да си човек - отвърна тя. - Стой мирно! Предупреждавам те да не правиш опити да се дърпаш. Аз съм стара, ала ръката ми ще успее да забие тази игла във врата ти, преди да ми се изплъзнеш.

- Коя си ти? - прошепна той. - Как успя да измамиш майка ми да ме остави насаме с теб? Да не си от харконите?

- От харконите ли? И таз хубава, не съм! А сега замълчи! - Съсухрен пръст докосна шията му и той овладя машиналния подтик да се отдръпне.

- Добре - рече тя. - Ти издържа първото изпитание. А сега ето в какво се състои втората му част: Ако си издърпаш ръката от кутийката - ще умреш. Това е единственото условие. Държиш ли си ръката в кутийката - ще живееш. Извадиш ли я - ще умреш.

- Ако извикам, само за секунди върху теб ще се нахвърлят слугите и тогава ти ще умреш.

- Майка ти, която охранява тази врата отвън, няма да ги пусне. Бъди уверен. Тя изтърпя това изпитание. Сега е твой ред. Чувствай се поласкан. Ние рядко го прилагаме върху момчета.

Любопитството стопи донякъде страха на Пол и го направи поносим. В гласа на старата жена той долови истина - това не можеше да се отрече. Ако майка му наистина стоеше отвън на стража... ако това наистина бе изпитание... Ала каквото и да беше, той знаеше, че е сграбчен от него, че е уловен в капан от тази ръка до шията му: гом джабъра. Той си припомни отговора от молитвата срещу страх, както майка му го бе учила според бин-джезъритските обичаи.

„Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз."

Усети как спокойствието му се възвръща и каза:

- Хайде продължавай, старо!

- Стара! - озъби се тя. - У теб има храброст, това не може да се отрече. Добре, ще видим, господинчо. - Тя се приведе към него и гласът є се сниши почти до шепот. - Ще почувстваш болка в ръката, пъхната в кутийката. Болка. Обаче! Измъкнеш ли си ръката, аз ще боцна вратлето ти с моя гом джабър - смъртта настъпва така бързо - все едно че се стоварва секирата на палача. Издърпаш ли си ръката, гом джабърът ще те погуби. Ясно ли е?

- Какво има в кутийката!

- Болка.

Пол почувства как ръката му изтръпва по-силно и стисна здраво устни.Как е възможно това да е изпитание? - зачуди се той. Изтръпването премина в сърбеж.

Старицата заговори:

- Чувал ли си за животни, които прегризват крака си, за да се освободят от капана? Това е животинска хитрост. Човекът би останал в капана, би изтърпял болката и би се престорил на умрял, за да убие, ако може, ловеца, заложил капана, и да премахне една опасност за себеподобните си.

Сърбежът прерасна в леко парене.

- Защо е необходимо да вършиш това? - попита той.

- За да установя дали си човек. Не говори!

Пол сви лявата си ръка в юмрук, щом палещата болка в другата му ръка се усили. Тя се усилваше бавно: изгаряше го... все по-силно... още по-силно. Почувства как ноктите на свободната му ръка се впиват в дланта. Опита се да прегъне пръстите на парещата ръка, ала не успя да ги помръдне.

- Пари! - прошепна той.

- Мълчи!

Болката пулсираше нагоре по ръката му. По челото му изби пот. Всяка негова фибра крещеше да измъкне ръката си от този пламтящ капан... само че... близостта на гом джабъра. Без да обръща глава, той се опита да извърти очи, за да види ужасната игла, насочена към врата му. Усети, че диша на пресекулки, и се постара да забави дишането си, ала не успя.

Каква болка!

От неговия свят изчезна всичко освен ръката, потопена в страдание, докато старческото лице продължаваше да се взира в него от педя разстояние.

Устните му бяха дотолкова изпръхнали, че му бе трудно да ги отдели една от друга.

Тази пареща болка! Тази пареща болка!

Струваше му се, че кожата по тази изтерзана ръка се сбръчква почерняла и че месото се изпича и окапва, докато останат само овъглените кости.

Болката престана!

Сякаш завъртяха някакъв ключ и болката престана.

Пол почувства как цялата му дясна ръка трепери и как тялото му се къпе в пот.

- Достатъчно! - измърмори старицата. - Няма друго дете, родено от жена, което да е изтърпяло толкова много. Сигурно ми се е искало да се провалиш. - Тя се облегна назад, като отстрани от врата му гом джабъра. - Извади ръката си от кутията, млади момко, и я погледни.

Той надви болезнените тръпки и се втренчи в непроницаемата празнота, където ръката му продължаваше да стои сякаш по своя собствена воля. Споменът за болката не му позволяваше да я помръдне. Разумът му подсказваше, че от кутийката ще извади едно обгоряло чуканче.

- Извади я! - озъби се тя.

Пол издърпа ръката си и впи в нея изумен поглед. Нямаше дори и белег. Нито следа от страдание върху плътта. Той вдигна нагоре ръката си, обърна я, сви пръсти.

- Болка, предизвикана по нервна индукция - обясни тя. - Действието є не може да навреди на човешките същества. Има обаче хора, които биха дали доста за тайната на тази кутийка. - Тя пъхна кутийката в диплите на наметалото си.

- Но болката... - започна той.

- Болката! - изсумтя презрително тя. - Човекът е в състояние да овладее всеки нерв от тялото си.

Пол усети, че лявата ръка го заболя, разпери присвитите си пръсти и видя четири кървави белега там, където ноктите се бяха забивали в дланта. Той отпусна ръка до тялото си и погледна старицата.

- Навремето така ли си постъпила и с майка ми?

- Пресявал ли си някога пясък през сито? - запита тя.

Шибащият като камшик въпрос заостри вниманието му. Пясък през сито. Той кимна.

- Ние от „Бин Джезърит" пресяваме хората, за да открием човеците.

Той повдигна дясната си ръка, извиквайки спомена за болката.

- И в това ли се състои цялата работа - в болката?

- Аз те наблюдавах, докато изпитваше болката, момко. Болката е само оста на изпитанието. Твоята майка ти е разказвала за методите ни на наблюдение. Забелязвам у теб следи от нейното обучение. Нашето изпитание е криза и наблюдение.

Пол долови искреността в гласа є и каза:

- Истина е.

Старицата се вгледа в него. Той усеща истината! Възможно ли е това да е той? Възможно ли е наистина да е той? Тя потисна вълнението си, припомняйки си: Надеждата заслепява наблюдението.

- Усещаш ли кога хората са убедени в това, което говорят? - попита тя. - Усещам.

В гласа му звънеше съзвучие от способности, потвърдени чрез двойното изпитание. Тя го долови и каза:

- Възможно е да си Куизъц Хадерах. Седни, малко братче, тук, в нозете ми.

- Предпочитам да постоя прав.

- Навремето майка ти седеше в нозете ми.

- Ние с майка ми сме различни.

- Май мъничко ни мразиш, а? - тя извърна поглед към вратата и извика: - Джесика!

Вратата рязко се отвори и Джесика пристъпи в стаята, като се взираше напрегнато. Напрежението є се стопи, щом зърна Пол. Дори леко се усмихна.

- Джесика, преставала ли си някога да ме мразиш? - попита старицата.

- Аз едновременно ви обичам и мразя - отвърна Джесика. - Омразата - тя е от болките, които никога не бива да забравям. Обичта - ...

- Точно това е най-главното - прекъсна я старицата, ала гласът є прозвуча гальовно. - Можеш вече да останеш, но няма да се обаждаш. Затвори сега тази врата и се погрижи никой да не ни безпокои.

Джесика влезе в стаята, затвори вратата и долепи гръб до нея. Синът ми е жив - помисли си тя. - Синът ми е жив и е... човек. Бях сигурна в това... но... той е жив. Сега и аз мога да продължавам да живея. Усещаше вратата зад гърба си корава и реална. Всеки предмет в стаята въздействаше непосредствено и настойчиво върху сетивата є.

Синът ми е жив.

Пол погледна майка си. Тя каза истината. Искаше му се да се измъкне и сам да обмисли внимателно случилото се, но знаеше, че не може да напусне, без да бъде освободен. Старицата бе добила власт над него. Те говореха истината. Майка му бе преминала през това изпитание. То имаше заложено в себе си ужасно предназначение... болката и страхът бяха неописуеми. Пол имаше представа за ужасните предназначения. Почувства, че самият той е заразен от ужасно предназначение. Все още обаче не знаеше какво бе то.

- Един ден, момко - заговори старицата, - и на теб може да ти се наложи да стоиш пред такава една врата. Необходимо е да имаш вярна преценка, за да го направиш.

Пол сведе очи към ръката, която бе изпитала болката, а после ги вдигна към светата майка. Нейният глас му звучеше по-различно от който и да било друг глас досега. Думите є се открояваха великолепно. В тях имаше живец. Струваше му се, че всеки въпрос, който би могъл да є зададе, ще донесе отговор, който би могъл да го изтръгне от тленния му живот и го въздигне към нещо по-възвишено.

- Защо подлагаш хората на това изпитание, доказващо дали са човешки същества?

- За да ви освободя.

- Да ни освободиш ли?

- Много отдавна човеците прехвърлили мисловния си процес върху машините с надеждата, че това ще ги освободи. Но това само позволило на други хора с машини да ги поробят.

- „И не сътворявай машина по подобие на човешкия разум!" - цитира Пол.

- Точно така е казано в Оранжевата католическа библия* - отбеляза тя. - Ала онова, което би следвало да се напише в ОКБ, е: „И не създавай машини, които да подражават на човешкия разум." Обучавали ли са те в изкуството на ментат*.

- Изучавал съм го при Туфир Хауът.

- Великият бунт ни счупи патерицата и ние проходихме - продължи тя. - Той принуди човешкия ум да се развие. Бяха основани училища, които да развиват човешките способности.

- Училищата „Бин Джезърит" ли?

Тя кимна.

- От тези древни школи до наши дни са оцелели главно две: „Бин Джезърит" и „Космическото сдружение"*. Сдружението според нас придава най-голямо значение на чистата математика. „Бин Джезърит" изпълнява друга функция.

- Политическа - обади се Пол.

- Виж го ти! - възкликна старицата. Тя отправи строг поглед към Джесика.

- Не съм му казвала нищо, ваша светост - рече Джесика.

Светата майка отново отправи очи към Пол.

- Ти стигна до този извод с помощта на невероятно малко следи - отбеляза тя. - Точно така, политическа. Първоначално училището „Бин Джезърит" било ръководено от хора, които съзрели необходимостта от приемственост в човешките дела. Те осъзнали, че такава приемственост не би могла да се получи, ако не се отделят човешкият от животинския род - за целите на размножаването.

На Пол му се стори, че гласът на старицата внезапно изгуби особената си звучност. Той почувства оскърбление срещу онова, което майка му наричаше негов „инстинкт за правдивост". Не че светата майка го лъжеше. Тя очевидно бе убедена в това, което говореше. Това му чувство бе нещо по-дълбоко, нещо, свързано с неговото ужасно предназначение.

- Ала майка ми твърди, че много възпитаници на училищата „Бин Джезърит" не познават своето родословие.

- Генетичните линии се съхраняват в нашите архиви - каза тя. - На майка ти е известно, че или тя е от бин-джезъритско потекло, или че нейното семейство е било само по себе си приемливо за нас.

- Тогава защо не е възможно да узнае кои са родителите є?

- Някои знаят... Мнозина не знаят. Могло е например да сме искали да я подготвим за близък родственик, за да създадем доминиращ белег в някоя генетична линия. Имаме множество причини.

Пол отново почувства оскърбление срещу чувството си за правдивост.

- Поемате твърде голяма отговорност - рече той.

Светата майка се втренчи в него, питайки се: Дали не долових упрек в гласа му?

- Ние носим тежък товар - отвърна тя.

Пол усещаше как полека-лека се отърсва от вълнението, предизвикано от изпитанието. Като є отправи изучаващ поглед, той рече:

- Казваш, че може и да съм... Куизъц Хадерах. Какво е това - да не би да е гом джабър в човешки образ?

- Пол - обади се Джесика. - Не бива да държиш такъв тон на...

- Ще се справя с него, Джесика - намеси се старицата. - Виж, момко, чувал ли си за билката на жриците на истината?

- Човек я пие, за да изостри способността си да открива лъжата - отвърна той. - Мама ми е разказвала.

- Наблюдавал ли си някога транс на истината*?

Той поклати глава.

- Не съм!

- Билката е опасна, ала тя дава прозрение. Когато някоя жрица на истината е под въздействието на билката, тя може да надникне на много места в паметта си - на своята телесна памет. Ние надникваме в толкова много пътеки от миналото... ала само в женски пътеки. - В гласа є се прокраднаха тъжни нотки. - И все пак има едно място, където никоя жрица на истината не може да надникне. Това място не ни допуска, измъчва ни. Казано е, че един ден ще се появи мъж, който ще открие в осенението на билката своето вътрешно око. Той ще надникне там, където ние не можем - едновременно и в женското, и в мъжкото минало.

- Вашият Куизъц Хадерах ли?

- Да, онзи, който може да бъде едновременно на много места: Куизъц Хадерах. Много мъже са опитвали билката... твърде много, ала нито един не е успял.

- Опитвали са и са губели - всички ли?

- О, не! - тя поклати глава. - Опитвали са и са умирали.

„Да се опитате да разберете Муад' Диб, без да познавате неговите смъртни врагове, харконите, е все едно да се опитате да видите истината, без да познавате лъжата. Все едно да видите светлината, без да познавате мрака. Това е невъзможно."

Из „Справочник за Муад'Диб" от принцеса Ирулан

Това беше релефен глобус на някакъв свят - една част от него бе забулена в сянка - и се въртеше тласкан от месестата ръка, по която проблясваха пръстени. Глобусът бе закрепен върху непретенциозна стойка на стената на една стая без прозорци, чиито останали стени бяха отрупани с най-различни пъстроцветни свитъци, видеокниги, магнетофонни и филмови ленти. Осветяваше се от златисти кълба, окачени сред подвижни суспенсорни полета.

В средата на стаята се намираше елипсовидно писалище, чийто плот бе направен от нефритоворозово вкаменено елаково дърво*. То бе заобиколено от суспенсорни кресла, две от които бяха заети. В едното седеше тъмнокос юноша на около шестнадесет години с кръгло лице и мрачен поглед. В другото се намираше слабоват нисък мъж с женствени черти на лицето.

И юношата, и мъжът бяха вперили поглед в глобуса и в полускрития в сянката човек, който го въртеше.

Близо до глобуса се разнесе злорад кикот. Сред кикота избоботи басов глас:

- Ето го, Пайтър - най-големият капан за хора, откакто свят светува. И дукът е на път да се напъха право в челюстите му. Не е ли великолепно това, което аз, барон Харконен, правя?

- Несъмнено, бароне - обади се мъжът. Теноровият му глас звучеше ласкаво и напевно.

Месестата ръка се спусна върху глобуса и спря въртенето му. Сега всички в стаята можеха да вперят очи в неподвижната повърхност и да видят, че това бе един от онези глобуси, правени за богати колекционери или планетарни губернатори на империята. В потвърждение на това глобусът носеше щемпела на имперските майстори занаятчии. Линиите на географската дължина и ширина бяха нанесени с тънка като косъм платинена нишка. За полярни шапки бяха инкрустирани най-прекрасни млечнобели диаманти.

Месестата ръка се раздвижи, търсейки подробностите по повърхността.

- Приканвам ви да се вгледате внимателно - избоботи басът. - Наблюдавай внимателно, Пайтър, а и ти, мой скъпи Фейд-Рота: от шестдесет градуса на север до седемдесет градуса на юг - ето тези изящни вълнички. А цвета им - не ви ли напомня за бонбони карамел му? И никъде не се вижда синевата на езера, реки или морета. Ами тези прекрасни полярни шапки - такива мънички! Би ли могъл някой да сбърка тази планета? Аракис! Наистина е неповторима. Великолепна сцена за неповторима победа.

По устните на Пайтър се плъзна усмивка.

- И само като си помисли човек, бароне, че падишах-императорът е убеден, че е дал на дука вашата планета на подправката. Колко трогателно.

- Това е нелепо твърдение - избоботи баронът. - Приказваш така, за да объркаш Фейд-Рота, но не е необходимо да объркваш моя племенник.

Юношата с мрачното изражение се размърда в креслото си и изглади една гънка по черното трико, с което бе облечен. Той изопна гръб, когато на вратата зад него се потропа.

Пайтър се измъкна от креслото си, отиде до вратата и я открехна достатъчно, за да поеме цилиндъра с посланието. После я затвори, разви свитъка и го зачете внимателно. Изкиска се. Пак се изкиска.

- Е? - попита баронът.

- Глупакът ни е отговорил, бароне.

- Имало ли е случай един атреид да отмине възможността за красива постъпка? - попита баронът. - Е, и какво пише?

- Той е изключително груб, бароне. Обръща се към вас с „Харконен" - няма „Sire et cher cousin1", ни титла, нищо.

- Името си ми е добро - изръмжа баронът и от тона му пролича неговото нетърпение. - Какво пише скъпият Лито?

- Пише: „Предложението ви за среща не се приема. Често съм се сблъсквал с вашата подлост, която е известна на всички."

- А по-нататък? - попита баронът.

- „Изкуството канли все още има почитатели в империята" и се е подписал „Лито, дук на Аракис." - Пайтър започна да се смее. - На Аракис! Боже мой! Това е повече от забавно!

- Млъкни, Пайтър - каза баронът и смехът тутакси секна. - Канли*, така ли? - запита баронът. - Отмъщение, а? И е употребил чудесната старинна дума вендета, толкова богата на традиции, за да е сигурен, че ще разбера какво е искал да каже.

- Вие направихте миролюбивия жест - рече Пайтър. - Договореностите бяха спазени.

- За ментат говориш твърде много, Пайтър - рече баронът. И си помисли: Скоро ще трябва да го премахна. Той почти надживя своята полезност. Баронът впери поглед към своя ментат в другия край на стаята и видя онази негова особеност, която повечето хора забелязваха най-напред: очите - изцяло сини, премрежени цепнатини, очи, в които изобщо нямаше бяло.

По лицето на Пайтър пробягна усмивка. Все едно че някаква маска се усмихваше под две очи-кухини.

- Но, бароне! Никога отмъщението не е бивало по-красиво. Ето какво значи да направиш план с най-изтънчена подлост: да накараш дук Лито да смени Каладън за Дюн, и то без право на избор, защото такава е заповедта на императора. Колко остроумно от ваша страна!

- Сигурно са ти изпадали предните зъби, Пайтър - в гласа на барона се долавяха студени нотки.

_____

1 Господине и скъпи братовчеде (фр.). - Б. ред.

- Но аз съм щастлив, бароне мой. Докато у вас... у вас се прокрадва завист.

- Пайтър!

- Даа, бароне! Не е ли жалко, че вие не успяхте сам да измислите този прелестен план?

- Някой ден ще се наложи да те удуша, Пайтър.

- Неминуемо, бароне. Епfin1! Ала доброто дело никога не пропада, нали така?

- Да не си дъвкал верит* или семута*, Пайтър?

- Истината, казана без страх, учудва барона - отбеляза Пайтър. Лицето му се сгърчи в смешно подобие на намръщена маска. - А-ха! Но знаете ли, бароне, че на мен като на ваш ментат ми е известно кога ще изпратите палача? Ще се въздържате дотогава, докато съм полезен. Ако го направите по-рано, ще бъде прахосничество, а и аз съм все още твърде полезен. Известно ми е какво сте научили на онази прекрасна планета Дюн - да не прахосвате. Така ли е, бароне?

Баронът продължаваше да гледа втренчено Пайтър.

Фейд-Рота се въртеше в креслото си. Какво са се запрепирали тези глупаци - мислеше си той. - Чичо ми не може да разговаря със своя ментат, без да се заяжда. Да не би да си мислят, че нямам какво друго да правя освен да им слушам кавгите?

- Фейд - заговори баронът, - когато те поканих да дойдеш тук, аз ти казах да слушаш и да се учиш. Учиш ли се?

- Да, чичо - гласът бе умерено раболепен.

- Понякога му се чудя на Пайтър - продължи баронът. - Аз причинявам страдание по необходимост, но той... Кълна се, че на него това определено му доставя удоволствие. Що се отнася до мен аз съм в състояние да изпитам съжаление към горкия дук Лито. Д-р Юи скоро ще започне да действа против него и това ще е краят на всички атреиди. Но, естествено, Лито ще узнае чия ръка е направлявала мекушавия доктор... а узнае ли това, ще бъде ужасно.

- Тогава защо не дадете указания на доктора тихомълком и сръчно да забие в гърба му някой кинжал? - попита Пайтър. - Говорите за съжаление, а...

- Дукът трябва да научи, че аз съм подготвил неговата гибел - прекъсна го баронът. - И останалите велики династии трябва да научат за това. То ще ги накара да се замислят. А аз ще спечеля още малко място за маневриране. Необходимостта е очевидна, но не е задължително да харесвам всичко това.

- Място за маневриране - подсмихна се Пайтър. - Императорът вече ви държи под око, бароне. Вие действате твърде дръзко. Един ден императорът ще изпрати един-два легиона* от своите сардука-

_____

1 Най-накрая (фр.). - Б. ред.

ри* тук, на Гайъди Прайм*, и това ще бъде краят на барон Харконен.

- На теб би ти харесало да видиш това, нали, Пайтър? - попита баронът. - Ще се радваш да видиш как корпусът на сардукарите оплячкосва градовете ми и разграбва този замък. Ти искрено ще се зарадваш на това.

- Нужно ли е баронът да пита? - прошепна Пайтър.

- Трябвало е да станеш башар на корпуса - рече баронът. - Ти твърде много се интересуваш от кръв и страдание. А аз може би избързах с обещанието си за плячката от Аракис.

Пайтър направи пет странно превзети стъпки из стаята и спря точно зад Фейд-Рота. Атмосферата стана напрегната и младежът вдигна към Пайтър очи с разтревожено свити вежди.

- Не си играй с Пайтър, бароне - рече Пайтър. - Вие ми обещахте лейди Джесика. Обещахте ми я на мен.

- За какво ти е, Пайтър? - попита баронът. - За страдание ли?

Пайтър го изгледа, като протакаше отговора.

Фейд-Рота отмести суспенсорното си кресло на една страна.

- Чичо, необходимо ли е да остана? Казахте, че...

- Моят скъп Фейд-Рота става нетърпелив - каза баронът. Той се размърда сред сенките до глобуса. - Търпение, Фейд. - И той отново погледна към ментата. - А какво ще кажеш за дукчето, за детето Пол, драги ми Пайтър?

- Капанът ще ви го доведе, бароне - измърмори Пайтър.

- Не те питам за това - продължи баронът. - Сигурно си спомняш за твоето предсказание, че бин-джезъритската вещица ще роди момиче. Ти тогава сгреши, а, ментат?

- Аз не греша често, бароне - рече Пайтър и за пръв път в гласа му се долови страх. - Поне това ми признайте - аз не греша често. А и вие сам знаете, че в повечето случаи тези бин-джезъритки раждат дъщери. Дори съпругата на падишах-императора е народила само момичета.

- Чичо - обади се Фейд-Рота, - вие казахте, че тук ще има нещо важно, което аз ще трябва да...

- Чуйте племенника ми! - рече баронът. - Иска да владее моето баронство, а не може да владее себе си. - Баронът се размърда край глобуса - сянка сред сенки. - Е, добре тогава, Фейд-Рота Харконен, повиках те тук с надеждата да те науча на мъничко мъдрост. Ти наблюдава ли добричкия ни ментат? Сигурно си понаучил нещо от тази препирня.

- Но, чичо...

- Изключително способен ментат е този Пайтър, не смяташ ли така, Фейд?

- Да, но...

- А! Наистина има едно „но"! Но той консумира твърде много подправка, хрупка я като бонбони. Виж му очите! Ще кажеш, че идва направо от тръста за добив на подправката в Аракийн. Способен бил Пайтър, но той все още се вълнува и е избухлив. Способен бил Пайтър, но той все още допуска грешки.

Пайтър заговори приглушено и мрачно:

- За това ли ме повикахте тук, бароне, за да накърните с упреци моите способности?

- Да накърня твоите способности ли? Ти ме познаваш по-добре, Пайтър. Исках само моя племенник да разбере докъде се простират способностите на един ментат.

- Да не би вече да обучавате моя заместник? - запита Пайтър.

- Да те сменя с друг ли? Но, Пайтър, къде бих могъл да намеря друг ментат толкова коварен и зъл като теб?

- Там, където намерихте и мен, бароне.

- При това положение може и да се наложи - рече замислено баронът. - напоследък изглеждаш нещо неуравновесен. И колко много подправка ядеш!

- Много ли са скъпи удоволствията ми, бароне? Имате ли нещо против тях?

- Драги ми, Пайтър, твоите удоволствия са именно онова, което те обвързва към мен. Как мога да имам нещо против тях? Просто искам моят племенник да наблюдава тази сцена заради теб.

- В такъв случай аз съм изложен на показ - рече Пайтър. - Да потанцувам ли? Да демонстрирам ли различните си способности в чест на видния Фейд-Ро...

- Точно така - прекъснато баронът. - Ти си изложен на показ. А сега млъкни. - Той впи поглед във Фейд-Рота и забеляза, че устните на племенника му - дебелите и сякаш нацупени устни, които бяха генетичен белег на харконите - се присвиха насмешливо. - Ето това представлява един ментат, Фейд. Той е обучен и пригоден да изпълнява известни задължения. Не трябва обаче да се пренебрегва фактът, че неговата обвивка също е човешко тяло. А това е сериозен недостатък. Понякога ми се струва, че със своите мислещи машини древните са били на прав път.

- В сравнение с мен те са били играчки - изръмжа Пайтър. - Даже вие самият, бароне, бихте могли да надвиете тези машинарийки.

- Възможно е - рече баронът. - Е, и така... - той пое дълбоко въздух и се оригна. - Сега, Пайтър, изложете пред моя племенник основните моменти от нашата кампания срещу династията на атреидите. Поемете функциите си на ментат, ако обичате.

- Бароне, предупредих ви да не доверявате тези сведения на толкова млад човек. Моите наблюдения върху...

- Това ще решавам аз - прекъсна го баронът. - Заповядвам ти, ментат! Изпълни една от многото си функции!

- Така да бъде - рече Пайтър. Той изопна тяло и зае някаква чудновата самонадеяна поза, сякаш това бе нова маска, ала този път тя покриваше цялото му тяло. - След няколко стандартни дни цялото домакинство на дук Лито ще се отправи за Аракис на борда на линеен кораб на Космическото сдружение. По-вероятно е Сдружението да ги стовари в град Аракийн, отколкото в нашия град Картаг. Туфир Хауът, ментат на дука, сигурно правилно е преценил, че Аракийн може да се отбранява по-лесно.

- Слушай внимателно, Фейд - обади се баронът. - Обърни внимание как плановете се вписват един в друг.

Фейд-Рота кимна, размишлявайки: Това е вече нещо. Старото чудовище най-сетне ме посвещава в поверителни въпроси. Тогава сигурно наистина ме е определил за свой наследник.

- Съществуват няколко успоредни възможности. Аз предполагам, че династията атреиди ще отиде на Аракис. Ние обаче не бива да пренебрегваме вероятността дукът да се е договорил със Сдружението да го закарат на безопасно място извън Системата. При подобни обстоятелства други династии са ставали отцепници, грабвали са фамилното атомно оръжие и защитните полета и са забягвали отвъд границата на империята.

- Дукът е прекалено горд, за да постъпи така - възрази баронът.

- Но тази вероятност съществува - каза Пайтър. - Крайният резултат обаче за нас остава същият.

- Не, няма да е същият! - изръмжа баронът. - Аз трябва да го убия и да прекъсна родословието му.

- Да стане отцепник е най-малката вероятност - каза Пайтър. - Съществуват някои подготвителни работи, които показват кога една династия е решила да стане отцепник. Дукът очевидно не предприема никоя от тях.

- И така - въздъхна баронът, - продължавай, Пайтър.

- В Аракийн - започна Пайтър - те ще се настанят в резиденцията, която в последно време служеше за дом на граф и лейди Фенринг.

- Посланикът в бандата на контрабандистите - изкиска се баронът.

- Къде е бил посланик? - попита Фейд-Рота.

- Чичо ви се шегува - отвърна Пайтър. - Той нарича граф Фенринг „Посланик в бандата на контрабандистите", като намеква за интереса на падишах-императора към контрабандните операции на Аракис.

Фейд-Рота отправи объркан поглед към чичо си.

- Защо?

- Не ставай глупав, Фейд - сряза го баронът. - Докато Сдружението продължава да съществува, без да е под императорския контрол, как би могло да бъде другояче? Как иначе биха могли да пътуват шпионите и специалните пратеници?

От устата на Фейд-Рота се отрони едно беззвучно: „Ааа!"

- Вече сме организирали диверсии в резиденцията - продължи Пайтър. - Ще бъде извършен атентат срещу атреидския наследник - атентат, който може и да успее.

- Пайтър- избоботи баронът, - ти допускаше, че...

- Аз допускам, че могат да станат нещастни случаи - рече Пайтър. - А атентатът трябва да прилича именно на такъв.

- Ах, а младежът има такова прекрасно младо тяло - рече баронът. - Той, естествено, може да се окаже по-опасен от бащата... щом тази вещица, майка му, го обучава. Проклета жена! Ах, да, моля те, продължи, Пайтър.

- Хауът ще предположи, че сме му подхвърлили агент - рече Пайтър. - Най-подозрителен ще се окаже д-р Юи, който наистина е нашият агент. Хауът обаче е разузнал и е открил, че нашият доктор е възпитаник на медицинското училище „Сук" и че в него е заложена имперската повеля* и по общото мнение е достатъчно безопасен да обслужва дори самия падишах-император. Имперската повеля се цени твърде високо. Смята се, че най-долният пласт на повелята може да се изличи само ако се убие човекът. Но както някой си бе казал навремето, ако на човек му се даде подходящ лост, той би могъл да отмести и планетата. Ние намерихме лоста и отместихме доктора.

- Как? - попита Фейд-Рота. Това му се стори привлекателна тема. Та нали всеки знаеше, че не може да се наруши имперската повеля!

- Друг път - отсече баронът. - Продължавай, Пайтър.

- Вместо Юи - рече Пайтър - ние ще подхвърлим на вниманието на Хауът твърде интересна подозрителна особа. Не друго, а дързостта на самата подозрителна особа ще привлече вниманието на Хауът върху нея.

- Върху нея ли? - запита Фейд-Рота.

- Върху самата лейди Джесика - отвърна баронът.

- Не е ли грандиозно? - попита Пайтър. - Мислите на Хауът ще бъдат дотолкова погълнати от този план, че това ще увреди неговите способности на ментат. Той дори може да направи опит да я убие. - Пайтър се навъси и продължи: - Ала не смятам, че ще успее да го стори.

- Не ти се иска да успее, а? - попита баронът.

- Не ме разсейвайте - отвърна Пайтър. - Докато Хауът се занимава с лейди Джесика, ние ще продължаваме да отклоняваме вниманието му с въстания в няколко гарнизонни градчета и други подобни. Въстанията ще бъдат потушени. Дукът трябва да повярва, че взема мярка за безопасност. И после, когато моментът назрее, ние ще дадем сигнал на Юи и ще нахлуем с нашата главна ударна сила... ъъ...

- Продължавай, разкажи му всичко докрай - обади се баронът.

- Ще нахлуем подсилени от два легиона сардукари, преоблечени в харконски униформи.

- Сардукари! - ахна Фейд-Рота. Мислите му се насочиха към ужасните имперски войски, безжалостните убийци, воините фанатици на падишах-императора.

- Виждаш ли как ти се доверявам, Фейд - каза баронът. - Нито думица за това не бива да стига до някоя друга велика династия, в противен случай Ландсрадът може да се обедини срещу имперската династия и тогава ще настъпи хаос.

- Най-главното в тази работа - започна Пайтър - е следното: тъй като династията на харконите ще бъде използвана да свърши мръсната имперска работа, ние печелим значително предимство. Естествено, това е опасно предимство, но ако се използва предпазливо, то ще ни донесе по-голямо богатство от богатството на която и да било друга династия в империята.

- Нямаш представа за какво огромно богатство става дума, Фейд - обади се баронът. - Пред него бледнеят и най-смелите ти мечти. Като начало ще получим неотменимо директорство в „ЕМОП".

Фейд-Рота кимна. Причината беше богатството. „ЕМОП" бе ключът към богатството - под властта на директорствата всяка благородна династия гребеше от хазната на тази компания каквото успееше. Тези директорства в „ЕМОП" - те бяха реално доказателство за политическа власт в империята, те ръководеха механизма за разпределението на позициите в Ландсрада, когато великите династии уравновесяваха силите си с падишах-императора и неговите поддръжници.

- Дук Лито - рече Пайтър - може да направи опит да избяга при малобройната измет на свободните, обитаващи периферията на пустинята. Или може да изпрати семейството си на това въображаемо безопасно място. Ала тази пътечка е завардена от един от агентите на негово височество - планетарния еколог. Може би си го спомняте - Кайнс.

- Фейд го помни - рече баронът. - Продължавай нататък.

- Защо трябва да изплюя цялото камъче, бароне? - запита Пайтър.

- Продължавай нататък, заповядвам ти! - изръмжа баронът.

Пайтър сви рамене.

- Ако нещата вървят, както сме ги планирали - продължи той, - за една стандартна година династията Харконен ще притежава в подвладение Аракис. Вашият чичо ще бъде освободен от задължения в това владение. На Аракис ще управлява негов личен представител.

- Нови печалби! - обади се Фейд-Рота.

- Точно така! - потвърди баронът. И си помисли: И това е справедливо. Ние сме тези, които опитомихме Аракис... освен неколцина свободни мелези, които се крият в покрайнините на пустинята, и малкото кротки контрабандисти, свързани с планетата едва ли не толкова здраво, колкото и местният тръст за добиване на подправката.

- И великите династии ще узнаят, че баронът е унищожил атреидите - продължи Пайтър. - Те ще узнаят.

- Ще узнаят - повтори баронът.

- А най-прелестното е, че дукът също ще узнае. Той вече знае. Той вече усеща капана.

- Истина е, че дукът знае - рече баронът и в гласа му се долови тъжна нотка. - Той просто нямаше как да не узнае... което е още по-жалко.

Баронът се отдръпна от глобуса на Аракис. Щом излезе от сянката, фигурата му придоби очертания - огромна и невероятно дебела, с остроумно подчертани издутини под гънките на тъмното му наметало, показващи, че цялата тази тлъстина се подкрепя донякъде от портативни суспенсори, прикрепени към плътта му. В действителност той може би тежеше двеста стандартни килограма, а краката му можеха да носят не повече от петдесет.

- Гладен съм - избоботи баронът, потри увисналата си устна с покритата с пръстени ръка и с очи, потънали в мас, погледна към Фейд-Рота. - Изпрати да донесат храна, скъпи мой. Ние ще се нахраним, преди да се оттеглим.

„Ето какво казваше св. Алая - повелителката на ножа: „Светата майка трябва да съчетава изкусителната хитрост на куртизанка с недосегаемото величие на девствена богиня и да държи в напрежение тези свои качества, докато траят силите на нейната младост. Защото, когато младостта и красотата отминат, тя ще разбере, че времето, изпълнено някога с напрежение, се е превърнало в източник на вещина и находчивост."

Из „Муад'Диб, семейни бележки"от принцеса Ирулан

- И така, Джесика, какво ще кажеш за свое оправдание? - попита светата майка.

Беше малко преди залез в замъка Каладън в деня на изпитанието на Пол. Двете жени седяха сами в дневната на Джесика, докато Пол изчакваше в съседната звукоизолирана стаичка за съзерцание.

Джесика бе застанала с лице към южните прозорци. Тя гледаше, ала не виждаше сгъстените багри на свечеряването отвъд ливадата и реката. Слушаше, ала не чу въпроса на светата майка.

Някога, преди толкова много години, бе проведен друг един изпит. Едно мършаво девойче с коса с цвета на бронза и тяло, изтезавано от вихрите на съзряването, бе влязло в кабинета на светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, висш проктор* на училището „Бин Джезърит" на Уалах IX*. Джесика сведе очи към дясната си ръка и сви пръсти, припомняйки си болката, ужаса и гнева.

- Горкият Пол! - прошепна тя.

- Зададох ти въпрос, Джесика! - Гласът на старицата бе рязък и настойчив.

- Какво? Оох... - Джесика откъсна мислите си от миналото и обърна лице към светата майка, която седеше с гръб към каменната стена между двата западни прозореца. - Какво искате да ви кажа?

- Какво искам да ми кажеш? Какво искам да ми кажеш? - В старческия глас, който я имитираше, имаше безпощадност.

- И така родих син! - избухна Джесика. И тя осъзна, че гневът є бе умишлено предизвикан.

- Беше ти наредено да раждаш само дъщери на атреидите.

- За него това беше толкова важно - заоправдава се Джесика.

- И ти в своето високомерие реши, че би могла да родиш Куизъц Хадерах.

Джесика вирна брадичка.

- Предчувствах такава вероятност.

- Мислила си единствено за силното желание на дука да има син - рече грубо старицата. - В тази работа неговите желания са без значение. Една атреидска дъщеря би могла да се омъжи за някой харконски наследник и така да се спусне мост над пропастта. Ти безнадеждно усложни нещата. Сега може да изгубим и двете кръвни линии.

- И вие не сте безпогрешни - рече Джесика. Тя издържа строгия поглед на старческите очи.

- Стореното - сторено - промълви след малко старицата.

- Заклех се никога да не съжалявам за решението си - каза Джесика.

- Колко благородно! - усмихна се подигравателно светата майка. - Нямало да съжалява! Ще те видим какво ще правиш като бегълка с обявена за главата ти награда, когато ръката на всеки ще е насочена срещу теб, за да убие и теб, и твоя син.

Джесика пребледня.

- Няма ли друг избор?

- Избор ли? И това ще пита една бин-джезъритска възпитаница?

- Питам само какво виждате в бъдещето със своите свръхспособности.

- В бъдещето виждам онова, което съм виждала и в миналото. Ти много добре познаваш структурата на нашата дейност, Джесика. Расата познава собствената си тленност и се страхува от застой в своята наследственост. Това съществува в кръвния поток - стремежът да се смесват без план генетичните жилки. Империята, компанията „ЕМОП" и всичките велики династии са само тресчици по пътя на пороя.

- „ЕМОП"! - рече презрително Джесика. - Предполагам, че вече са решили как да преразпределят плячката от Аракис.

- Та какво друго представлява „ЕМОП" освен един ветропоказател на нашата епоха - каза старата жена. - Императорът и неговите приятели разполагат с 59,65% от гласовете на директорствата в „ЕМОП". Те, естествено, подушват печалби и навярно щом и други надушват същите тези печалби, то позицията на императора в „ЕМОП" ще укрепне. Това е ходът на историята, момиче.

- Ясно е, че сега имам нужда точно от това - рече Джесика, - да направя преговор по история.

- Не се шегувай, момиче! Знаеш не по-зле от мен какви сили ни заобикалят. Нашата цивилизация се гради върху три опорни точки: императорското семейство, чиято власт е уравновесена от властта на великите династии от Ландсрада и Космическото сдружение помежду им с неговия пъклен монопол върху междузвездния транспорт. В политическия живот триножникът е най-нестабилната от всички структури. Тази и без това трудна обстановка се усложнява още повече от затворената феодална култура, която обръща гръб на всякаква наука.

- Тресчици по пътя на пороя - повтори с горчивина Джесика - и тази тресчица тук е дук Лито, ето този е неговият син, а тази другата съм...

- Я млъквай, момиче. Забъркала си всичко това с пълното съзнание по какъв тънък ръб си тръгнала.

- Аз съм бин-джезъритска възпитаница. „Съществувам само за да служа" - цитира Джесика.

- Точно така - рече старата жена. - А сега можем само да се надяваме, че ще предотвратим този огън да прерасне в общ голям пожар и че ще спасим каквото можем от основните кръвни линии.

Джесика притвори очи, чувствайки как сълзите напират под клепачите є. Тя овладя вътрешния си трепет, външното вълнение, дишането на пресекулки, неравномерния пулс и изпотяването на дланите. След малко заговори:

- Аз ще си платя за грешката.

- И твоят син ще плаща заедно с теб.

- Ще го закрилям, доколкото мога.

- Ще го закриляш! - старицата се изсмя презрително. - Много добре знаеш какво може да последва. Закриляш ли твърде много сина си, Джесика, той няма да стане достатъчно силен, за да изпълни каквото и да било предназначение.

Джесика се извърна и погледна навън към сгъстяващия се мрак.

- Наистина ли е толкова ужасна тази планета Аракис?

- Противна, ала не чак толкова. Нашата мисионария протектива* е била вече там и донякъде е смекчила нещата. - Светата майка стана на крака и оправи гънка в наметалото си. - Повикай момчето да влезе. Скоро ще трябва да тръгвам.

- Наистина ли?

Гласът на старицата поомекна:

- Джесика, момичето ми, как бих искала да мога да заема мястото ти и да поема страданията ти. Но всяка от нас трябва да следва собствения си път.

- Знам.

- Ти си ми скъпа колкото всяка от собствените ми дъщери, ала не мога да допусна това да попречи на задълженията ми.

- Разбирам... неизбежността.

- Какво си направила, Джесика, и защо си го направила е ясно и за двете ни. Доброто ми чувство към теб обаче ме задължава да те предупредя, че вероятността твоето момче да се окаже бин-джезъритския Куизъц Хадерах е твърде малка. Не бива да си позволяваш да храниш големи надежди.

Джесика тръсна глава, за да отпъди сълзите от ъгълчетата на очите си. В жеста є имаше гняв.

- Карате ме отново да се чувствам като малко момиче, което отговаря на първия си урок. - Тя насила изговаряше думите: „Човеците никога не трябва да се подчиняват на животни" - после добави тихичко: - Бях толкова самотна.

- Това сигурно е едно от изпитанията - рече старицата. - Човешките създания са почти винаги самотни. А сега повикай момчето. Той прекара дълъг и страшен ден. Ала имаше достатъчно време да размисли и запомни. Трябва обаче да му задам и другите въпроси за тези негови сънища.

Джесика кимна, отиде до вратата на стаичката за съзерцание и я отвори.

- Пол, моля те, влез.

Пол нарочно се появи мудно. Погледна майка си, сякаш му бе непозната. В очите му обаче се появи прикрита бдителност, когато ги насочи към светата майка, но този път той я поздрави с кимване - поздравът, който човек отправя към равен. Чу как майка му затвори вратата след него.

- Млади човече - заговори старицата, - да се върнем отново към тези сънища.

- Какво ви интересува? - попита той.

- Всяка нощ ли сънуваш?

- Не и сънища, които си струва да се запомнят. Мога да запомня всеки сън, но някои си заслужават за бъдат запомнени, други не.

- Как разбираш разликата?

- Просто я знам.

Старицата погледна към Джесика и после пак към Пол.

- Какво сънува снощи? Струваше ли си да бъде запомнено?

- Да. - Пол затвори очи. - Сънувах някаква пещера... и вода... и едно момиче - много слабичко, с големи очи. Очите є са изцяло сини - в тях изобщо няма бяло. Аз разговарям с нея и є казвам за вас, за това, че съм видял на Каладън светата майка. - Пол отвори очи.

- А нещата, които разказа на това странно момиче, за това, че си ме видял, това днес ли се случи?

Пол се замисли и след това отговори:

- Да, аз казвам на момичето, че сте дошли и сте ми поставили знак за необикновеност.

- Знак за необикновеност - пошепна старицата и отново стрелна с очи Джесика, и после пак ги насочи към Пол.

- А сега ми кажи, Пол, често ли сънуваш неща, които впоследствие ти се случват точно така, както си ги видял насън?

- Да. Аз и преди съм сънувал това момиче.

- Така ли? Познаваш ли я?

- Не, но ще се запознаем.

- Разкажи ми за нея.

Пол отново затвори очи.

- Намираме се на една тясна площадка, закътана сред някакви скали. Почти е нощ, но е горещо, а през една пролука в скалите виждам пясъчни островчета. Ние сме... в очакване... аз трябва да отида да се срещна с някакви хора. Тя е уплашена, ала се опитва да скрие това от мен, а аз се вълнувам. И тя ми казва: „Разкажи ми за водите на родната ти планета Усул." - Пол отваря очи: - Не е ли странно това? Моята родна планета е Каладън. Изобщо не съм чувал за планета на име Усул.

- Има ли още от този сън? - подсказа Джесика.

- Да. А може би тя мен наричаше Усул- рече Пол. Ето сега ми идва наум. - Той отново затвори очи. - Моли ме да є разкажа за водите на Каладън. А аз вземам ръката є. Обяснявам є, че ще є кажа едно стихотворение. И аз є казвам стихотворението, но се налага да є обяснявам някои от думите, като плаж и прибой, и водорасли, и чайки.

- Какво стихотворение? - попита светата майка.

Пол отвори очи.

Една от симфоничните поеми на Гърни Халик за тъжни дни.

Джесика започна да рецитира зад гърба на Пол:

Помня соления дим на плажния огън

и сенките под боровете...

Плътни, ясни... осезаеми...

Чайките, накацали по ивицата суша.

Белота върху тучния фон...

А вятърът фучи през боровете

и разлюлява сенките.

И чайките разперват криле,

политат

и изпълват небето с писъци.

А аз чувам вятъра.

И прибоя.

И виждам, че нашият огън

е опърлил водораслите.

- Ето това е стихотворението - рече Пол.

Старицата се вгледа в Пол и каза:

- Млади човече, като проктор на „Бин Джезърит" аз търся нашия Куизъц Хадерах, онзи мъж, който действително може да стане един от нас. Майка ти съзира такава вероятност за теб, но тя гледа с очите на майка. Вероятност виждам и аз, ала нищо повече.

Тя замълча и Пол разбра, че є се иска той да говори. Изчака я.

След малко тя добави:

- Както желаеш тогава. Ти имаш богата душевност - признавам това.

- Свободен ли съм? - попита той.

- Не желаеш ли да чуеш какво ще ти разкаже светата майка за Куизъц Хадерах? - попита Джесика.

- Тя каза, че онези, които са се опитвали, са загивали.

- Аз обаче мога да ти помогна с някои кратки съвети, за да разбереш защо не са успели - каза светата майка.

Говори за съвети - мислеше си Пол. - Ясно е, че тя нищо не знае.

- Тогава съветвайте - рече той.

- Така ли ужасно ще се държиш към мен? - Тя се усмихна накриво, мрежа от бръчки покри старческото є лице. - Много добре. „Този който умее да се подчинява, той управлява."

Пол се учуди - тя говореше за такива елементарни неща и толкова разтегливи по смисъл. Да не би да смяташе, че майка му изобщо на нищо не го е научила?

- Това ли наричате кратък съвет? - попита той.

- Не сме се събрали да си разменяме думи и да се заяждаме за техния смисъл - отвърна старицата. - Върбата се подчинява на вятъра и благоденства, докато един ден се превърне в много върби - в стена срещу вятъра. Това е предназначението на върбата.

Пол се вторачи в нея. Тя каза предназначение и той почувства как думата го шибна, заразявайки го наново с ужасното предназначение. Той изпита внезапен гняв към нея, тази малоумна дърта вещица с тази нейна уста, пълна с плоски баналности.

- Според вас аз бих могъл да бъда този Куизъц Хадерах - заговори той. -Говорите за мен, а не казахте и дума какво можем да направим, за да помогнем на баща ми. Чух ви, като говорехте на майка ми. Говорите тъй, сякаш баща ми е умрял. Само че той е жив!

- Ако имаше нещо, което да може да се направи за него, щяхме да го сторим - озъби се старицата. - Теб може и да успеем да те спасим. Съмнително, ала е възможно. Но за баща ти нищо не можем да направим. Когато съумееш да приемеш това като факт, ти ще си получил един истински бин-джезъритски урок.

Пол видя как тези думи разтърсиха майка му. Той се вгледа в старицата. Как смееше тя да говори така за баща му? Откъде идваше тази нейна увереност? Мислите му кипяха от негодувание.

Светата майка погледна Джесика.

- Ти си го обучавала в подхода - личи си. Ако бях на твое място, бих постъпила по същия начин, а правилата да вървят по дяволите.

Джесика кимна.

- А сега те предупреждавам - продължи старицата - да изоставиш обичайната програма на обучението. Собствената му безопасност изисква усъвършенстване на гласа. Той вече има добро начало в тази насока, но и двете знаем колко много още му е необходимо... и то крайно необходимо. - Тя пристъпи към Пол и го погледна внимателно. - Сбогом, младежо. Надявам се, че ще успееш. Ако ли не - ние все пак ще успеем.

Тя още веднъж погледна към Джесика. Двете жени си размениха едва доловим знак за взаимно разбиране. После старицата си излезе величествено с шумолящи поли, без изобщо да погледне повече назад. Стаята и хората в нея вече бяха изключени от мислите є.

Ала Джесика бе успяла да зърне лицето на светата майка, когато се извърна. Върху набръчканите бузи бе видяла сълзи. Сълзите бяха по-утешителни от всяка дума или знак, разменен помежду им през този ден.

„Чели сте, че на Каладън Муад'Диб не е имал другарчета връстници, с които да си играе. Твърде големи са били опасностите. Ала Муад'Диб е имал наистина отлични наставници. Имал е Гърни Халик - трубадура воин. Вие ще пеете някои от песните на Гърни, докато четете тази книга. Имал е Туфир Хауът - стария ментат, експерта по бойните изкуства, който предизвиквал страх дори в сърцето на императора. Имал е Дънкан Айдахо - майстора на шпагата на Гинъз*, д-р Уелингтън Юи - име черно от предателство, ала лъчезарно от знания, лейди Джесика, която е напътствала сина си при овладяването на бин-джезъритския подход, и естествено дук Лито, чиито достойнства като баща дълго време бяха пренебрегвани."

Из „История на детството на Муад'Диб" от принцеса Ирулан

Туфир Хауът се промъкна в учебната зала на замъка Каладън и тихо затвори вратата. Постоя така за миг с чувството, че е стар и уморен, много преживял и препатил. Болеше го левият крак - старата рана от саблен удар, получена по време на службата му при стария дук.

Служил съм вече на три техни поколения - помисли си той.

Обходи с поглед просторната стая, грейнала от лъчите на обедното слънце, които струяха през прозорците на тавана, и видя, че момчето е седнало с гръб към вратата, погълнато от документи и карти, осеяли масата във форма на буквата „Г".

Колко ли пъти трябва да повтарям на този момък да не сяда никога с гръб към вратата? Хауът се окашля.

Пол остана приведен над заниманията си.

Над прозорците на тавана премина сянка на облак. Хауът отново се окашля.

Пол вдигна глава и заговори, без да се обръща.

- Знам. Седнал съм с гръб към вратата.

Хауът потули усмивката си и прекоси залата.

Пол погледна побелелия старец, който се спря до единия ъгъл на масата. Очите на Хауът бяха като две зорки кладенчета, хлътнали в мургаво и дълбоко набраздено лице.

- Чух те, като мина по коридора - рече Пол. - Чух те и като отвори вратата.

- Някой би могъл да имитира стъпките ми.

- Ще усетя разликата.

Сигурно би я усетил - помисли си Хауът.- Тази вещица майка му явно го обучава в бин-джезъритските умения. Чудя се само какво ли мислят в скъпоценното є училище по този въпрос? Може и по тази причина да са изпратили тук старицата проктор - да вкара нашата лейди Джесика в пътя.

Хауът издърпа един стол срещу Пол и седна с лице към вратата. Направи го многозначително, облегна се назад и заразглежда залата. Изведнъж го порази странният є вид - без по-голямата част от мебелите, които вече бяха отпътували за Аракис, тя изглеждаше съвсем чужда. Бе останала само една работна маса и огледало за фехтовка, чиито кристални призми стояха неподвижни. Чучелото-мишена до него бе кърпено и подпълвано и приличаше на древен пехотинец, осакатен и облъскан във войните.

Това там съм аз - рече си Хауът.

- За какво си мислиш, Туфир? - попита Пол.

Хауът погледна момчето.

- Мислих си, че скоро всички ние ще си отидем оттук и вероятно никога повече няма да видим тази планета.

- Това натъжава ли те?

- Да ме натъжава ли? Глупости! Тъжно е да се разделяш с приятели. Планетата си остава само планета. - Той погледна картите върху масата. - А Аракис е само друга планета.

- Баща ми ли те изпрати да ме изпиташ?

Хауът се намръщи. Момчето притежаваше такава дарба да наблюдава! Той кимна.

- Според теб щеше да е по-приятно, ако беше дошъл самият той, ала трябва да разбереш колко много е зает. Той ще дойде по-късно.

- Учех за бурите на Аракис.

- За бурите значи.

- Май са твърде неприятни.

- Меко казано неприятни. Тези бури обхващат равнинни площи с дължина шест-седем хиляди километра и поглъщат всичко, което може да им даде някакъв тласък - кориолна сила*, други бури, всичко, което съдържа макар и една унция енергия. Те могат да достигнат скорост до осемстотин километра в час, помитайки всяко незакрепено тяло, което се изпречи на пътя им - пясък, прах, всичко. Те могат да оглозгат плътта от костите и да натрошат костите на тресчици.

- Защо нямат метеорологичен контролен център?

- Аракис си има специфични проблеми, разноските са по-големи, а ще е необходимо поддържане и други подобни неща. Сдружението иска ужасно висока цена за спътников контролен център, а династията на баща ти не е от най-богатите, момко. Сам знаеш това.

- Виждал ли си някога свободните?

Днес мисълта на момчето се стрелка във всички посоки - рече си Хауът.

- По всяка вероятност съм ги виждал - отвърна той. - Много малко се различават от обитателите на грейбъна* и синка*. Всички носят онези страшни надиплени наметала. И вонят до небесата, когато се намират в затворено помещение. Вонята идва от костюмите, които носят - наричат ги „влагосъхраняващи"*. Тези костюми преработват наново отделената от тялото течност.

Пол преглътна, внезапно усетил влагата в устата си, и си спомни, че бе сънувал, че е жаден. Това, че имаше хора, на които толкова им липсваше вода, та трябваше да преработват своята телесна влага, го изпълни с чувство на безутешност.

- Водата там сигурно е много ценна - рече той.

Хауът кимна, като си мислеше: Може би ще успея да му внуша колко силен неприятел е тази планета. Лудост е да отидем там, без да имаме наум това предупреждение.

Пол погледна нагоре към прозорците и осъзна, че бе започнало да вали. Видя как водата се разлива по сивия стъклит.

- Вода - рече той.

- Ще се научиш много да цениш водата - каза Хауът. - Като син на дука тя никога няма да ти липсва, ала ще видиш навред около себе си страданията на жаждата.

Пол облиза устни с език, припомняйки си деня преди една седмица и изпитанието на светата майка. Тя също бе споменала нещо за недостиг на вода.

- Ще разбереш какво представляват погребалните полета - бе казала тя. - Пустинята, която е безлюдна, пустошта, където не вирее нищо друго освен подправката и пясъчните червеи. Ще се почерняш около очите, за да намалиш блясъка на слънцето. Убежище ще наричаш всяка хралупа, в която ще си заслонен от вятъра и скрит от погледа. Ще пътуваш на собствените си два крака - без орнитоптер, кола или оседлан кон.

Пол обаче бе завладян тогава по-скоро от нейния тон - напевен и трепетен, отколкото от думите є.

- Когато заживееш на Аракис - бе казала тя, - земята ще е безлюдна. Луните ще ти бъдат приятели, а слънцето - твой враг.

Пол бе усетил, че майка му бе напуснала поста си до вратата и бе застанала до него. Тя бе погледнала към светата майка и бе попитала.

- Никаква ли надежда не виждате, ваша светост?

- Не и за бащата - старицата бе махнала с ръка на Джесика да замълчи и бе погледнала към Пол. - Хубавичко си го набий в главата, момко. Един свят се крепи на четири неща - и тя размаха четири кокалести пръста - ...учението на мъдрия, справедливостта на силния, молитвите на добродетелния и храбростта на смелия. Ала всичко това не би струвало и пукната пара... - Тя сви пръстите си в юмрук - ... без владетел, който да владее изкуството да управлява. Постави именно това в основата на своето управление.

Бе изминала седмица от деня, прекаран със светата майка. Ала едва сега думите є започваха да звучат с пълна сила. Докато седеше сега в учебната зала с Туфир Хауът, Пол почувства как го пронизва страх. Той погледна към озадачения навъсен ментат насреща си.

- Къде се беше отнесъл пак? - попита Хауът.

- Ти видя ли светата майка?

- Онази вещица от „Бин Джезърит" ли? - В очите на Хауът проблесна любопитство. - Видях я.

Пол пое два пъти дълбоко въздух.

- Тя каза нещо - той затвори очи, припомняйки си думите, и когато заговори, гласът му несъзнателно придоби тона на старицата. - „Ти, Пол Атреидски, потомък на крале и син на дук, ти трябва да се научиш да управляваш. Това е нещо, на което никой от твоите предшественици не успя да се научи." - Пол отвори очи и продължи: - Това ме ядоса и аз є казах, че баща ми управлява цяла една планета. А тя ми отговори: „Той я губи." А аз є казах, че баща ми получава по-богата планета. А тя рече: „Той ще загуби и нея." И ми се прииска да побягна и да предупредя баща си, ала тя каза, че той вече е предупреден - от теб, от майка ми, от много хора.

- Напълно вярно - промълви Хауът.

- Тогава защо заминаваме? - попита Пол.

- Защото такава е заповедта на императора. И защото все пак има надежда, независимо от това, какво е казала онази вещица. Какво още избълва този античен шадраван на мъдростта?

Пол сведе очи към дясната си ръка, свита в юмрук под масата. Бавно застави мускулите си да се отпуснат. Тя придоби някаква власт над мен - помисли си той. - Как?

- Попита ме какво според мен значи да управляваш - рече Пол. - И аз є отвърнах, че това значи да заповядваш. А тя ми рече, че се налага да науча точно обратното на това, което съм учил досега.

Тук е улучила съвсем точно - помисли си Хауът. Той кимна на Пол да продължи.

- Каза, че владетелят трябва да се научи да убеждава, а не да принуждава. Каза, че той трябва да даде най-доброто, което има, за да привлече най-достойните мъже.

- А как според нея баща ти е привлякъл мъже като Дънкан и Гърни? - попита Хауът.

Пол сви рамене.

- После каза, че един добър владетел трябва да изучи езика на този свят, който е различен за всяка отделна планета. Помислих, че иска да каже, че на Аракис не говорят галах*, ала тя рече, че изобщо не става дума за това. Каза, че имала предвид езика на скалите и растенията, езика, който човек не слуша само с ушите си. А аз є рекох, че именно това д-р Юи нарича загадката на живота.

Хауът се засмя.

- Как є хареса това?

- Според мен полудя. Каза, че загадката на живота не е задача, която трябва да се решава, а действителност, която трябва да се изживее. Ето защо є цитирах първия закон на ментата: „Един процес не може да се опознае, като бъде преустановен. Опознаването трябва да се движи успоредно с протичането на процеса, трябва да се слее с него и да потече заедно с него." Това като че ли я задоволи.

Той, изглежда, се съвзема от случилото се - помисли си Хауът. - Но тази дърта вещица го е изплашила. Защо ли го е направила?

- Туфир - обади се Пол, - дали на Аракис ще е толкова лошо, колкото казва тя?

- Нищо не може да е чак толкова лошо - отвърна Хауът и насила се усмихна. - Да вземем например свободните - отцепниците от пустинята. По първоначална приблизителна преценка мога да ти съобщя, че те са много, много повече на брой, отколкото империята подозира. Там живеят хора, момко, изключително много хора и... - Хауът допря жилест пръст до слепоочието си - ...те мразят харконите с люта страст. Не трябва да изтървеш и думичка за това, момко. Казвам ти го само като помощник на твоя баща.

- Баща ми е разказвал за планетата Салуса Секундус* - рече Пол. - Знаеш ли, Туфир, струва ми се, че Аракис прилича много на нея... може и да не е толкова ужасна, но ми прилича на нея.

- В действителност ние не знаем нищо за днешната Салуса Секундус - каза Хауът. - Знаем само какво е представлявала много отдавна... и то в общи линии. Ала съдейки по това, което се знае... може и да си прав.

- Дали свободните ще ни помогнат?

- Възможно е. Днес заминавам за Аракис. Междувременно грижи се за себе си, заради един старец, който те обича, чу ли? А сега стани и като послушно момче седни с лице към вратата. Не че в замъка съществува някаква опасност, а просто защото искам да си изградиш такъв навик.

Пол стана и заобиколи масата.

- Днес ли заминаваш?

- Да, днес, а ти ще ме последваш утре. Следващия път, когато се срещнем, ще бъде на твоята нова планета. - Той сграбчи лакътя на дясната му ръка. - И гледай ръката, с която държиш ножа, да ти е винаги свободна, чу ли? А защитното ти поле - заредено докрай. - Той пусна ръката му, потупа Пол по рамото, завъртя се и бързо закрачи към вратата.

- Туфир! - извика Пол.

Хауът се обърна, преди да прекрачи прага.

- Не сядай с гръб към никоя врата!

По набръчканото лице се разля усмивка.

- В никакъв случай, момко. Разчитай на това. - И си излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Пол седна на мястото на Хауът и заподрежда книжата. Само един ден още - помисли си той. Огледа стаята. Заминаваме. Внезапно мисълта за заминаването стана по-осезаема откогато и да било. Спомни си още едно нещо, което старицата бе казала за света, че е единство от много неща - от хората, калта, растенията, луните, приливите и слънцата - непознатото единство, наречено природа, неразгадаемото единство, без никакъв усет за настоящето. И той се запита: А какво представлява настоящето?

Вратата срещу него се отвори с трясък и някой промуши оттам купчина оръжия, а подир купчината, залитайки, влезе грозноват едър мъжага.

- Оо, Гърни Халик! - провикна се Пол. - Да не би ти да си новият ми учител по фехтовка?

Халик затвори вратата с пета.

- Знам, че би предпочел да съм дошъл да поиграем - рече той. Огледа залата, забелязвайки, че оттук вече са минали хората на Хауът, че са я проверили и са подсигурили безопасността на наследника на дука. Неуловимите шифрови знаци се виждаха из цялата зала.

Пол наблюдаваше как залитащият грозноват мъж отново тръгна, възви с купчината оръжия към масата и видя деветструнния балисет преметнат през рамото на Гърни с перцето, вплетено в струните близо до горната част на грифа.

Халик пусна оръжията върху масата и ги подреди - рапирите, камите, кинжалите, стрелометите* и защитните пояси. Белегът от мастилена лоза* по ръба на долната му челюст се накъдри, когато той се обърна усмихнат насреща му.

- Значи нямаш и едно добро утро за мен, така ли, млади немирнико? - заговори Халик. - И какъв трън си забил на стария Хауът? Отмина ме в коридора като човек, забързал се за погребението на врага си.

Пол се засмя. От всички приближени на баща си той харесваше най-много Гърни Халик, познаваше настроенията, дяволиите и чувството му за хумор и гледаше на него по-скоро като на приятел, отколкото като на платен воин.

Халик свали балисета от рамото си и започна да го настройва.

- Е, щом не искаш да говориш - не говори! - рече той.

Пол се изправи, прекоси стаята и се провикна:

- И така, Гърни, значи идваме готови за свирня, когато е време за урока ми по фехтовка?

- Значи днес с възрастните ще разговаряме дръзко - рече Халик. Той дръпна една струна на балисета и кимна.

- Къде е Дънкан Айдахо? - попита Пол. - Нали трябва да ми даде урок по оръжейно майсторство?

- Дънкан замина за Аракис начело на втория рейс - отвърна Халик. - Ще трябва да се задоволиш само с горкия Гърни, който току-що е участвал в един двубой и е готов за музика. - Той подръпна друга струна, заслуша се в звука є и се усмихна. - А на съвета бе решено, че щом си толкова слаб фехтовач, по-добре ще е да те обучаваме в музикалния занаят, за да не си пропилееш изцяло живота.

- Може би ще е най-добре да ми изпееш тогава някоя балада - рече Пол. - Искам да разбера как не трябва да я пея.

- А-ха-ха! - изсмя се Гърни и засвири „Девойките от Галация" - перцето му заприлича на неясно петънце върху струните. Той запя:

Оо, галацийските девици

ще го направят за жълтици.

Момите аракийски - за вода!

Но ако за моми си наумиш,

в чиито пламъци да изгориш,

опитай каладънска дъщеря!

- Не е зле за една толкова некадърна ръка с перце - рече Пол. - Но ако майка ми те чуе да пееш в замъка такава неприлична песен, ще заповяда да поставят на външната стена двете ти уши за украса.

Гърни подръпна лявото си ухо.

- Такава жалка украса - хванали са ей такива мазоли от подслушване по ключалките, докато един млад момък, мой познат, упражняваше на своя балисет някакви странни напеви.

- Значи си забравил какво чувства човек, като намери пясък в леглото си - рече Пол. - Той издърпа един защитен пояс от масата и го закопча около кръста си. - Тогава ще се бием!

Очите на Халик се разшириха от престорено учудване.

- Значи на твоята злонамерена ръка принадлежи това дело? Защитавай се тогава, млади господарю. Защитавай се. - Той грабна една рапира и разсече въздуха с нея. - Аз съм зъл дух, излязъл от пъкъла за отмъщение.

Пол взе другата рапира, огъна я с ръце и с един крак напред застана в изходна позиция. Придаваше на обноските си тържественост, като по този начин имитираше шеговито д-р Юи.

- Какъв дръвник ми изпраща баща ми за урока по оръжейно майсторство - произнесе напевно Пол. - Този глупак Гърни Халик е забравил първия урок на биещия се въоръжен и защитен човек. - Пол щракна копчето за включване, което се намираше на кръста му, почувства по челото и надолу по гърба си сърбежа от защитното поле, от който кожата настръхваше, и чу как външните звуци придобиват характерната филтрирана през защитата приглушеност. - В двубоя със защитни пояси човек трябва да действа бързо при отбрана и бавно при нападение - продължи Пол. - Нападението има една-единствена цел - да подмами противника да направи погрешна стъпка и да го приготви за решителната атака. Защитното поле отбива бързия удар, а пропуска бавния кинжал! - Пол стисна рапирата, бързо финтира и нанесе неочакван удар, изчислен да проникне в безсмисленото защитно поле.

Халик наблюдаваше това действие и се извъртя в последния миг, за да пропусне притъпеното острие да мине покрай гърдите му.

- Отлична скорост! - рече той. - Но беше целият открит за контраатака с шилото.

Пол отстъпи назад разочаровано.

- Трябва да те натупам по задните части за подобна небрежност - продължи Халик. Той взе един гол кинжал от масата и го вдигна нагоре. - В ръцете на някой враг това може да ти източи кръвта. Ти си възприемчив ученик, какво по-хубаво от това, но съм те предупреждавал, че даже и на игра не бива да допускаш в гарда си човек със смъртоносно оръжие в ръка.

- Струва ми се, че днес не съм в настроение за бой - рече Пол.

- Настроение ли? - Дори през филтъра на защитата гласът на Халик издаваше обидата му. - Какво общо има боят с настроението? Човек се бие, когато възникне необходимост - независимо от настроението! Настроението е нещо, което ти е необходимо за коне, любов или свирене на балисет. Но не и за бой!

- Съжалявам, Гърни.

- Не съжаляваш достатъчно!

Халик включи собствената си защита и се приведе с насочен напред кинжал в лявата си ръка и вдигната нагоре рапира в дясната.

- А сега наистина се защитавай! - Той отскочи високо настрани, после напред и мина в ожесточена атака.

Пол отстъпи, отбивайки удара. Чу пращенето, когато ръбовете на двете полета се докоснаха и взаимно се отблъснаха, и почувства сърбежа от електрическия контакт по кожата си.

Какво му е хрумнало на Гърни? - запита се той. - Това вече не е игра. Пол присви лявата си ръка и измъкна камата от канията, пристегната на китката му.

- Май ти дотрябва още едно острие, а? - изръмжа Халик.

Предателство ли е това? - учуди се Пол. - Не и Гърни!

Биеха се, обикаляйки из залата - замахване и париране, финт и контрафинт. Въздухът в защитните полета се замърси дотолкова от учестеното им дишане, че бавният обмен по преградните ръбове не смогваше да им достави пресни запаси. След всеки нов контакт на полетата миризмата на озон се усилваше.

Пол продължаваше да отстъпва, ала сега той насочи отстъплението си към работната маса. Ако само успея да го приближа към масата, ще му покажа един номер - мислеше си Пол. - Още една крачка, Гърни!

Халик направи крачката.

Пол насочи париращия удар надолу, обърна се и видя, че рапирата на Халик се е запречила о ръба на масата. Той се хвърли настрани, насочи високо рапирата и влезе с камата към гърлото на Халик. Спря острието на два пръста от вратната вена.

- Това ли си търсиш? - прошепна Пол.

- Погледни тук долу, момко - задъхваше се Гърни.

Пол се подчини и видя кинжала на Халик, който бе под ръба на масата - върхът му почти докосваше слабините на Пол.

- Щяхме да сме неразделни в смъртта - рече Халик. - Ала признавам, че когато си принуден, се биеш по-добре. Май ти дойде настроението. - Той се ухили хищно и белегът от мастилена лоза се накъдри.

- Така, както се бе нахвърлил върху мен - рече Пол, - наистина ли щеше да ми източиш кръвта?

Халик изтегли кинжала и се изопна.

- Ако се беше бил дори съвсем малко под способностите си, щях здравата да те одраскам - белег, който да запомниш. Няма да допусна любимият ми ученик да бъде убит от първия изпречил се харконски скитник.

Пол изключи защитата си и се облегна на масата да си поеме дъх.

- Заслужавах си го, Гърни. Но ако ме беше ранил, това щеше да ядоса баща ми. Няма да позволя да те накажат заради мой провал.

- Колкото до това - рече Халик, - това щеше да бъде и мой провал. А ти не би трябвало да се тревожиш от един-два белега от тренировки. Имаш късмет, че белезите са ти толкова малко. А колкото до баща ти - дукът ще ме накаже само ако не успея да направя от теб първокласен боец. И наистина така щеше да се получи, ако не ти бях обяснил твоята заблуда по въпроса за настроението, в която ти така неочаквано изпадна.

Пол се изправи и прибра обратно камата в канията на китката.

- Ние тук не се занимаваме само с игри - рече Халик.

Пол кимна. Той долови нещо особено в необичайната сериозност в поведението на Халик и в сдържаната му напрегнатост. Погледна към моравия белег от мастилена лоза по брадата му и си припомни историята, как му е бил направен от Рабан-Звяра в една харконска яма за роби на Гайъди Прайм. На Пол изведнъж му стана срамно, че дори за миг се бе усъмнил в Халик. После му дойде наум, че татуирането на белега е било придружено от болка - може би силна, колкото болката, причинена му от светата майка. Той пропъди тази мисъл: тя бе смазваща.

- Аз май наистина се надявах да поиграем днес - рече Пол. - Напроследък тук нещата са толкова сериозни.

Халик се извърна настрани, за да прикрие чувствата си. Нещо пареше в очите му. Мъката му набъбваше - като мехур, насъбрал всичко, останало от някакъв загубен вчерашен ден, който Времето бе окастрило от него.

Колко набързо това момче ще трябва да се превърне в мъж - мислеше си Халик. - Колко скоро ще трябва да прочита наум тази фраза, тази договореност на жестоко предупреждение, да проникне в неизбежния факт и неизбежния ред: „Моля отпишете от списъка най-близкия си по род."

Халик заговори, без да се обръща:

- Долових желанието ти, момко, и с най-голямо удоволствие щях да си поиграя с теб. Ала игра повече няма да има. Аракис е действителност. Харконите са действителност.

Пол допря до челото си вдигнатата отвесно рапира.

Халик се обърна, видя поздрава и го прие с кимване. Той посочи с ръка към чучелото-мишена.

- А сега ще поработим върху твоето избиране на точния момент. Искам да видя как злостно ще сразиш това чучело. Аз ще го направлявам ей оттук, за да мога да наблюдавам добре схватката. И те предупреждавам, че днес ще пробвам нови контрирания. А това е предупреждение, което няма да получиш от истински враг.

Пол се повдигна на пръсти, за да отпусне мускулите си. Овладя го някакво тържествено чувство, когато внезапно осъзна, че животът му е изпълнен с бързи промени. Отправи се към чучелото-мишена, щракна с върха на рапирата си ключа върху гърдите му и усети как защитното поле отблъсна острието му.

- Готови! - извика Халик и чучелото нападна енергично.

Пол включи защитата си, парира и контрира.

Халик наблюдаваше, манипулирайки с ръчките. Мислите му сякаш бяха разполовени: едната половина следеше внимателно тренировъчния двубой, а другата се рееше нанякъде.

Аз съм добре обучено плодно дръвче - мислеше си той. - Пълно с добре обучени чувства и способности и всички те са ми присадени - а плодовете до един ги бере все някой друг.

Неизвестно защо си спомни за по-малката си сестра и толкова ясно си представи прелестното є лице. Ала тя беше вече отишла в гроба, в един дом за удоволствия за харконските войници. Бе обичала теменугите... или май маргаритите? Не успя да си спомни. Ядоса се, че не успя да си спомни.

Пол парира един страничен удар на чучелото от разстояние и издърпа лявата си ръка.

Виж го ти, умното дяволче! - рече си Халик, погълнат сега от плетеницата, която рисуваха движенията на ръката на Пол. - Той се е упражнявал и занимавал самостоятелно. Това не е стилът на Дънкан, нито пък наподобава с нещо на онова, което съм го учил аз.

Тази мисъл само усили мъката на Халик. Поддавам се на настроение - рече си мислено той. И се запита дали момчето понякога нощем се заслушва боязливо в пулсирането на възглавницата си.

- Ако желанията бяха риби, всички щяхме да хвърляме мрежи - измърмори той.

Това бе израз на майка му и той винаги го употребяваше, щом усетеше, че над него надвисва сянката на утрешния ден. После си помисли колко е нелепо този израз да се отнесе на планета, където никога не е имало нито море, нито риби.

„Уелингтън Юи (10 082 - 10 191 стандартна година), доктор, възпитаник на медицинското училище „Сук", дипломиран през 10 112 стандартна година; женен за Уана Маркус, бин-джезъритска възпитаница (10 092 - 10 186?), известен главно като предател на дук Лито Атреидски (Библиография, Приложение VII) „Имперската повеля и предателството".

Из „Речника на Муад'Диб" от принцеса Ирулан

Макар и да усети, че в учебната зала влиза д-р Юи, разпознавайки вдървената плахост на походката му, Пол остана проснат по корем върху учебната маса, където го бе оставил масажистът. Чувстваше се прекалено отпочинал след тренировката с Гърни Халик.

- Май удобно сте се настанили - каза Юи със своя спокоен, писклив глас.

Пол вдигна глава, видя на няколко крачки от себе си изправената му фигура и обхвана с един поглед надипленото черно облекло, квадратната едра глава с морави устни и увиснали мустаци, диамантената татуировка на Имперската повеля* върху челото му и дългата черна коса, събрана в сребърния пръстен на медицинското училище „Сук" върху лявото му рамо.

- Ще ви е приятно да узнаете, че днес нямаме време за редовни уроци - допълни Юи. - След малко баща ви ще бъде тук.

Пол седна.

- Аз обаче ви уредих видеовъзпроизводител и няколко урока по време на прехода до Аракис.

- О!

Пол започна да се облича. Вълнуваше се, че баща му ще дойде. Откакто императорът бе заповядал да поемат владението на Аракис, баща и син прекарваха толкова малко време заедно.

Юи се отправи към масата във форма на буквата „Г", като си мислеше: Колко е напълняло момчето за тези няколко месеца! Каква загуба! О, каква печална загуба! И си припомни: Не бива да се колебая. Това, което правя сега, го правя, за да съм сигурен, че моята Уана няма да страда повече от харконските зверове.

Пол приседна на един стол до него и започна да закопчава сакото си.

- Какво ще уча по време на прехода?

- Ъъ, форми на живот от планетата Земя, пренесени на Аракис. Изглежда, че планетата е разтворила обятията си за някои тамошни форми на живот. Не е ясно как е станало това. Когато пристигнем, ще трябва да потърся планетарния еколог, някой си д-р Кайнс, и да му предложа своята помощ при изследването.

Юи си помисли: Какво говоря? Лицемеря дори пред себе си.

- Ще има ли нещо за свободните? - попита Пол.

- Свободните ли? - Юи забарабани с пръсти по масата и като видя, че Пол наблюдава нервното му движение, отдръпна ръката си.

- Може би имате нещо за цялото аракийско население - рече Пол.

- Да, разбира се - потвърди Юи. - Населението се дели на две основни групи - свободните представляват първата група, другите са хората от областите грейбън, синк и пан.* Научавам, че има и някои смесени бракове. Жените от селата в пан и синк предпочитат за съпрузи свободните, а техните мъже предпочитат за съпруги жените на свободните. Имат си поговорка: „Лустрото идва от градовете, мъдростта - от пустинята."

- Имате ли техни снимки?

- Ще видя какво мога да ви намеря. Най-интересното у тях са безспорно очите - изцяло сини, без никаква следа от бяло.

- Мутация ли е?

- Не, свързано е с пренасищането на кръвта с мелиндж.

- Свободните са сигурно храбри, щом живеят в периферията на пустинята.

- Така казват всички - рече Юи. - Те съчиняват стихове и ги посвещават на своите ножове. Жените им са свирепи колкото и мъжете. Дори децата на свободните са жестоки и опасни. Предполагам, че на вас няма да ви се разреши да общувате с тях.

Пол се вторачи в Юи, той откри в тези няколко бегли данни за свободните словесна сила, която привлече цялото му внимание. Ето такива хора да спечелиш за съюзници!

- А червеите? - попита.

- Какво червеите?

- Иска ми се да науча нещо повече за пясъчните червеи*.

- Ъъъ, разбира се. Разполагам с видеокнига* за един дребен екземпляр, дълъг само сто и десет метра, с диаметър двадесет и два метра. Снимана е в северните ширини. Записани са достоверни свидетелски показания за червеи по-дълги от четиристотин метра, а има основание да се смята, ще съществуват и по-големи.

Пол сведе поглед към една конусообразна релефна карта на северните ширини на Аракийн, разпъната на масата.

- Пустинният пояс и районите на южния полюс са отбелязани като безлюдни. Червеите ли са причината?

- И бурите.

- Всяко място обаче може да се засели.

- Ако е икономически приемливо - рече Юи. - Защото опасностите на Аракис струват скъпо. - Той поглади увисналите си мустаци. - Баща ви скоро ще бъде тук. Преди да си тръгна, искам да ви направя един подарък - находка, на която попаднах, като опаковах багажа си. - Той постави на масата помежду им някакъв предмет - черен, продълговат, не по-голям от върха на палеца на Пол.

Пол погледна предмета, а Юи отбеляза, че момчето не посегна към него и си помисли: Колко е предпазлив!

- Това е много старо издание на Оранжевата католическа библия, направено специално за космически пътешественици. Не е видеокнига, но всъщност е напечатана върху влакнеста хартия. Има свой собствен увеличител и електростатична захранваща система. - Той вдигна книжката и му показа. - Книжката трябва да се държи близо до захранващото устройство, което въздейства върху скрепените с пружина корици. Натиска се ръба - ето така, избраните страници взаимно се отблъскват и книжката се отваря.

- Толкова е мъничка.

- Но има хиляда и осемстотин страници. Натиска се ръба... ето така... и захранващото устройство се придвижва с една страница напред, докато си четете. Никога не пипайте самите страници с пръсти. Влакнестата тъкан е толкова нежна. - Той затвори книжката и я подаде на Пол: - Опитайте.

Юи наблюдаваше как Пол се справя с устройството за страниците и си мислеше: Спасявам собствената си съвест. Давам му въздържанието на религията, преди да го предам. Така мога да твърдя пред себе си, че е отишъл там, където аз не мога да отида.

- Сигурно е издадена преди появата на видеокнигите - отбеляза Пол.

- Наистина е много стара. И нека това остане наша тайна, може ли? Родителите ви могат да си помислят, че е твърде ценна за толкова млад човек.

И Юи си помисли: Майка му сигурно ще се замисли върху мотивите ми.

- Ами щом... - Пол затвори книжката и я стисна в ръка - ...щом е толкова ценна...

- Задоволете прищявката на стареца - помоли Юи. - Книжката ми беше дадена, когато бях много млад. - А си помисли: Трябва да покоря не само разума, но и користолюбието му. - Отворете я на четиристотин шестдесет и седми стих, където е казано: „Всичко живо води своето начало от водата." На ръба на корицата има леко прекарана резка, за да се отбележи мястото.

Пол опипа корицата и намери две резки - едната по-плитка от другата. Натисна по-плитката, книжката се разтвори върху дланта му и увеличителят застана на мястото.

Прочетете го на глас - рече Юи.

Пол облиза устни с език и зачете:

- „Помислете за това, че глухият не може да чува. Тогава каква глухота не ни се разрешава да притежаваме? Какви сетива ни липсват, че не можем да виждаме и да чуваме друг един свят, който ни заобикаля? Какво има около нас, че не можем да..."

- Престанете! - изрева Юи.

Пол прекъсна четенето и впери поглед в него.

Юи затвори очи и се помъчи да си възвърне самообладанието. По каква прищявка на съдбата книгата се отвори на любимия откъс на моята Уана? Той отвори очи и видя, че Пол се е вторачил в него.

- Извинете - каза Юи. - Това беше... любимият откъс... на... покойната ми съпруга. Не е онзи, който исках да прочетете. Този откъс ми навява спомени, които са... мъчителни.

- На ръба има две резки - обясни Пол. Разбира се - помисли си Юи, - Уана е отбелязала своя откъс. Неговите пръсти са по-чувствителни от моите и той е напипал нейната резка. Това беше случайност, нищо повече.

- Книгата може да ви се стори интересна - рече Юи. - В нея има много историческа правда, както и полезна нравствена философия.

Пол сведе поглед към малката книжка в дланта си - каква миниатюрна вещ. И все пак тя съдържаше някаква загадка... нещо се бе случило, докато той четеше от нея. Усети, че нещо раздвижи ужасното му предназначение.

- Баща ви ще пристигне всяка минута - каза Юи. - Приберете книжката и я прочете, когато сте свободен.

Пол докосна ръба на книжката, както Юи му бе показал. Тя се затвори. Той я пъхна в туниката си. Когато Юи му бе изкрещял, Пол за миг се бе уплашил, че ще си поиска книжката обратно.

- Благодаря ви за подаръка, д-р Юи - заговори с официален тон Пол. - Той ще остане наша тайна. Ако има някакъв дар или услуга, които желаете да получите от мен, моля ви, не се колебайте да ги поискате.

- Аз.. нямам нужда от нищо - рече Юи.

И си помисли: Защо стоя тук и се самоизмъчвам? А измъчвам и този нещастен младеж... макар че той още не го съзнава. Ох! Проклети да са тези харконски зверове! Защо избраха мен за своя пъклен замисъл?