Белезите на времето

Посвещение

На Том,

който бе за мен и сигурно пристанище,

и буря в живота ми.

С цялата ми любов за добрите времена

и гладките морета, макар и краткотрайни.

И с огромна признателност

за отдадеността ти на моята работа.

Както и на ангелите

от "Хо! Ангел!":

Ранди, Боб, Джил, Коуди, Пол

Тони, Юнис, Джейн и Джон.

С цялата ми любов,

Д. С.

ПЪРВА ГЛАВА

Беше един от онези хладни, мъгливи летни дни в Северна Калифорния. Вятърът вилнееше над дългия плаж, извит като полумесец, издигайки във въздуха облаци златист пясък. Едно малко момиче, облечено в червени шорти и бял пуловер, се разхождаше бавно по плажа, обърнало глава срещу вятъра, докато кучето й душеше водораслите, изхвърлени от вълните върху брега.

Момичето имаше къдрава червена коса, топли кехлибарени очи със златисти точици и лице, поръсено с безброй лунички. Тези, които познаваха децата, щяха вероятно да определят възрастта й на някъде между десет и дванадесет години. Беше дребничка и изящна, със слаби грациозни крака. А кучето беше шоколадов лабрадор. Двамата вървяха бавно надолу от оградената плажна ивица към обществения плаж в другия край. През този студен ден не се меркаха курортисти. Но тя нямаше нищо против, нито пък кучето й, което от време на време към малките пясъчни вихрушки, издигани от вятъра. Лаят му ставаше по-яростен, когато видеше някой рак, и тогава малкото момиче се смееше. Беше очевидно, че двамата са добри приятели. Нещо в начина, по който вървяха заедно, подсказваше, че водят самотен и уединен живот. Всеки, който ги видеше, щеше да усети, че не за пръв път се разхождат сами край морето.

През повечето дни на плажа беше горещо и слънчево, както би могло да се очаква през юли, но когато над залива се спускаше мъгла, ставаше мразовито и студено. Можеше да се види как валмата й се стелят като пелена над вълните, носейки се право към високите извивки на Голдън Гейт. Понякога мостът се виждаше от брега. Сейф Харбър се намираше на тридесет и пет минути на север от Сан Франциско и почти половината от жителите на градчето оформяха едно затворено общество. Къщите им бяха разположени покрай оградената крайбрежна ивица, точно зад дюните. Пред оградата имаше малка будка с пазач, който не допускаше нежелани посетители. До плажа можеше да стигне само от къщите, които го ограждаха. В другия край на бреговата ивица общественият плаж. Там се издигаха редица от по-обикновени и по-занемарени къщи, които също гледаха към морето. През горещите слънчеви дни общественият плаж беше претъпкан с посетители и трудно се намираше свободно място. Но частният плаж през повечето време пустееше и много рядко можеше да се срещне някой курортист.

Детето току-що бе стигнало до мястото на плажа, където бяха разположени по-обикновените къщи, когато съзря един мъж, седнал върху сгъваем платнен стол. Непознатият рисуваше картина с водни бои, подпряна на статив. Момичето се спря и го загледа от доста голямо разстояние, а лабрадорът се спусна към дюната в преследването на някакъв интересен аромат, довян от вятъра. Малкото момиче приседна на пясъка и започна да наблюдава работата на художника. Намираше се достатъчно далеч и отначало той не усети присъствието й. Харесваше й да го гледа - мъжът излъчваше нещо солидно и познато. Някакво спокойствие струеше от него, докато вятърът рошеше късо подстриганата му тъмна коса. Детето обичаше да наблюдава хората по начин, който използваха рибарите понякога - да стоят надалеч от рибите, но без да ги изпускат от поглед. То остана седнало на пясъка дълго време, а художникът продължаваше да работи. Забеляза, че върху картината бяха нарисувани лодки, каквито нямаше в морето. Измина известно време, кучето се върна и седна до господарската си къща на пясъка. Тя го погали, без да го поглежда - очите й бяха вперени в морето, като от време на време се стрелкаха към художника.

След малко се изправи и се приближи безшумно, докато застана на известно разстояние зад него от едната му страна. Непознатият не забеляза присъствието й, но така тя можеше по-добре да вижда как напредва картината му. Харесваха й цветовете, които той полагаше, а особено много й се понрави залезът, който бе нарисувал. Кучето изглежда се отегчи и се изправи, очаквайки заповед от господарката си. Измина още малко време, преди тя да се приближи достатъчно близо, за да я забележи художникът. Той вдигна сепнато глава, когато кучето се втурна покрай него, вдигайки зад себе си вихрушка пясък. Чак тогава мъжът се озърна и съзря детето. Но не каза нищо и продължи да работи, изненадан, че тя не помръдваше и продължаваше да го наблюдава. Момичето стоеше все така неподвижно, когато половин час по-късно той отново извърна глава, докато смесваше няколко бои върху палитрата си.

И двамата не продумаха, ала тя продължи да го гледа и накрая се отпусна върху пясъка. Там беше по-топло и бе на завет от вятъра. Художникът, също като нея, беше облечен с пуловер, но вместо шорти носеше джинси, а краката му бяха обути в чифт износени мокасини. Лицето му бе силно загоряло и леко загрубяло от вятъра, а докато работеше, тя забеляза, че има хубави ръце. Беше приблизително на същата възраст като баща й - някъде над четиридесет години. Когато мъжът се обърна, момичето все още беше там. Погледите им се срещнаха, но нито един от двамата не се усмихна. Той от доста дълго време не бе разговарял с дете.

- Обичаш ли да рисуваш? - Мъжът не можеше да си представи някаква друга причина, за да продължава да седи там и да го наблюдава, освен че навярно иска да стане художничка. В противен случай досега отдавна да се бе отегчила. Всъщност на нея просто й харесваше мълчаливото присъствие на друг човек, възможността да бъде близо до някого, пък бил той и един непознат. По някакъв начин й се струваше, че споделя самотата си с някой приятел.

- Понякога - предпазливо отвърна тя. В крайна сметка той все пак беше непознат, а тя знаеше какви са правилата по отношение на непознатите. Майка й винаги й повтаряше да не разговаря с хора, които не познава.

- Какво обичаш да рисуваш? - попита художникът. Гледаше надолу, докато почистваше четката си. Имаше красиво лице с изсечени черти и трапчинка на брадичката. С широките си рамене и дълги стройни крака той излъчваше едновременно някакво спокойствие и сила. И въпреки че седеше върху ниския сгъваем стол, се виждаше, че е висок мъж.

- Обичам да рисувам кучето си. Как така сте нарисували тези лодки, когато ги няма в морето?

Той се извърна към нея и този път се усмихна, когато погледите им отново се срещнаха.

- Представям си ги. Искаш ли и ти да опиташ? - Подаде й един малък скицник и молив. Беше очевидно, че момичето няма намерение да си тръгва скоро. Тя се поколеба, после се изправи, приближи се и взе скицника и молива.

- Мога ли да нарисувам кучето си? - Малкото й деликатно личице беше напълно сериозно, когато зададе въпроса. Явно се чувстваше поласкана, че той й бе дал от своите пособия за рисуване.

- Разбира се. Можеш да нарисуваш всичко, което искаш. - Двамата не се запознаха, но въпреки това останаха един до друг известно време, докато тя работеше. Момичето изглеждаше напълно погълнато от рисунката си. - Как се казва той? - попита художникът, когато лабрадорът мина покрай тях, зает с преследването на чайките по пясъка.

- Мус - отвърна момичето, без да вдига поглед от рисунката.

- Май не ми изглежда много намусен. Но името е хубаво - отбеляза той, нанесе някакви поправки върху картината и се загледа намръщено в нея.

- Означава десерт. На френски, и при това шоколадов.

- Предполагам, че така е по-добре - кимна доволно художникът. Почти бе приключил с работата си за деня. Часът бе четири следобед, а бе излязъл на плажа веднага след като обядва. - Говориш ли френски? - попита, по-скоро за да каже нещо, а не от искрен интерес, и остана изненадан, когато тя кимна. Бяха минали доста години, откакто бе разговарял с дете на нейната възраст и не беше сигурен какво да й каже. Но тя бе толкова упорита в своето мълчаливо присъствие. Освен това, когато я погледна, забеляза, че като се изключи червената й коса, момичето малко приличаше на дъщеря му. На тази възраст Ванеса носеше дълга руса права коса, но имаше нещо сходно. Ако присвиеше очи, все едно виждаше дъщеря си.

- Майка ми е французойка - додаде момичето, оглеждайки рисунката си. Отново се бе натъкнала на същата трудност, както винаги когато рисуваше Мус - все не можеше да оформи както трябва задните му крака.

- Дай да погледна - предложи мъжът и протегна ръка към скицника, забелязал смущението й.

- Никога не мога да нарисувам задните крака - призна си момичето, докато му подаваше скицата. Двамата приличаха на учител и ученичка - рисуването бе създало мигновена връзка помежду им. А тя изглежда се чувстваше странно удобно в негово присъствие.

- Ще ти покажа... Може ли? - помоли мъжът за разрешение, преди да поправи рисунката й. Тя кимна. И много сръчно, с няколко внимателни движения на молива той разреши проблема. Скицата на кучето бе наистина забележително добра, дори и преди да нанесе последните щрихи. - Свършила си чудесна работа - похвали я, подаде й рисунката и сложи настрани скицника и молива.

- Благодаря, че я поправихте. Никога не знам как да нарисувам тази част.

- Следващия път ще знаеш - окуражи я мъжът и се захвана да прибира боите си. Беше застудяло, но сякаш нито един от двамата не забеляза.

- Ще се прибирате ли? - Тя изглеждаше разочарована и сърцето му се сви, когато надникна в меките дълбини на кафявите й очи и съзря там огромна самота. Нещо в нея го трогваше, раздвижваше най-нежните струни в душата му.

- Става късно. - Мъглата се бе сгъстила. - Тук ли живееш или си дошла на гости? - Все още не знаеха имената си, ала това нямаше никакво значение за никого от тях.

- Тук съм за лятото. - В гласа й липсваше вълнение, когато го каза, дори сянка на усмивка не раздвижи устните й\ Това го озадачи и някак разтревожи. Това го озадачаваше и тревожеше. Тя се бе промъкнала в самотния му следобед и сега, колкото и да бе странно, усещаше, че помежду им се бе изградила необяснима връзка.

- В заградената ивица ли живееш? - Той предположи, че бе дошла от север, и момичето кимна.

- А вие тук ли живеете? - поинтересува се тя на свой ред и в отговор той кимна към едно от бунгалата зад тях. - Художник ли сте?

- Предполагам. Както и ти - усмихна се мъжът и погледна към портрета на Мус, който тя здраво стискаше.

Нито един от двамата не искаше да си тръгне, но знаеха, че рано или късно ще трябва да го направят. Тя трябваше да се прибере у дома, преди майка й да се е върнала, иначе щеше да си има неприятности. Беше се измъкнала от детегледачката, която от часове говореше по телефона с приятеля си. Момичето знаеше, че детегледачката - шестнадесетгодишна тийнейджърка, въобще не се интересуваше дали повереното й дете е отишло на разходка край морето. През повечето време тя дори не го забелязваше, докато не се върнеше майка му и не попиташе за дъщеря си.

- Баща ми също рисуваше понякога. - Той забеляза, че момичето използва миналото време, но не бе сигурен дали искаше да каже, че баща й вече не рисува, или че ги е изоставил. Подозираше, че последното бе по-вероятно. Тя навярно бе дете от разрушено семейство, жадно за мъжко внимание. Всичко това му бе до болка познато.

- Той художник ли е?

- Не, инженер. Изобретява разни неща. - Момичето въздъхна и тъжно го погледна. - Предполагам, че е по-добре да се връщам у дома. - Сякаш за да я подкани, Мус се появи и застана до нея.

- Може би ще си видим отново. - Беше в началото на юли и лятото още бе пред тях. Но досега не я беше виждал и подозираше, че не идва често насам. Изглежда доста се бе отдалечила от дома си.

- Благодаря ви, че ми позволихте да рисувам с вас - учтиво промълви тя. Този път в очите й затанцува усмивка, а копнежът, който видя в тях, трогна душата му.

- На мен ми достави удоволствие - увери я мъжът и внезапно протегна ръка, чувствайки се малко неловко. - Между другото, името ми е Матю Боулс.

Тя се ръкува сериозно с него и той бе впечатлен от добрите й маниери. Наистина беше забележително малко създание и той искрено се радваше, че я срещна.

- Аз съм Пип Макензи.

- Доста интересно име. Пип? Съкратено ли е?

- Да. Мразя истинското си име - изкиска се тя и в този миг заприлича на малко момиче, каквото всъщност беше. - Филипа. Кръстили са ме на дядо ми. Не е ли ужасно? - Сбърчи лице в недоволна гримаса, която извика усмивка на устните му. Тя беше неустоима, особено с тези къдрави червени коси и безброй лунички. Всичко у нея му харесваше, а напоследък дори не бе сигурен дали изобщо харесва деца. Обикновено ги избягваше. Но това момиче беше различно. Имаше нещо магическо у нея.

- А пък на мен ми харесва. Филипа. Може би един ден и ти ще го харесаш.

- Не мисля така. Това е глупаво име. Пип ми допада много повече.

- Ще го запомня, когато пак се видим - усмихна й се той.

Двамата изглежда нарочно се бавеха - не им се искаше да се разделят.

- Ще дойда пак, когато мама отиде в града. Може би в четвъртък. - Той остана с впечатлението, че новата му приятелка се бе измъкнала тайно от къщи, но за щастие поне кучето я придружаваше. Внезапно, без никаква видима причина, се почувства отговорен за нея.

Сгъна стола си, взе старата олющена кутия, в която държеше боите си, и пъхна статива под мишница. Двамата останаха дълго загледани един в друг.

- Още веднъж благодаря, господин Боулс.

- Мат. И аз благодаря за посещението. Довиждане, Пип - почти тъжно изрече той.

- Довиждане. - Тя му махна с ръка, а после се отдалечи подобно на лист, отнесен от вятъра. Махна му отново и затича по плажа, следвана от Мус.

Той остана да гледа дълго след нея, питайки се дали някога ще я види отново и дали това има значение. Та в крайна сметка тя беше просто едно дете. Наведе глава, за да се предпази от вятъра и закрачи по дюната към малката си вила, носеща белезите на времето. Никога не заключваше вратата и когато влезе в кухнята и остави нещата си на масата, сърцето му се изпълни с неканената болка, която не бе изпитвал от години. Това е бедата с децата, помисли си той, докато си наливаше чаша вино. Те се прокрадват направо в душата ти, също като малка тресчица под нокътя и дяволски болеше да ги извадиш оттам. Но може би си струваше. Има нещо необикновено в нея, каза си той, докато си мислеше за малкото момиче от плажа. Погледът му се плъзна към портрета на друго момиче, нарисуван преди години, което невероятно много приличаше на малката Пип. Беше дъщеря му Ванеса, когато бе приблизително на същата възраст. Мъжът отиде в дневната и се отпусна тежко в старото протрито кожено кресло. Погледът му се зарея към кълбетата мъгла, стелещи се над океана. Но докато се взираше в тях, в съзнанието му изплува образът на малкото момиче с яркочервената къдрава коса, с лице, обсипано с безброй лунички и тъжни очи с цвят на отлежал коняк.

ВТОРА ГЛАВА

Офели Макензи взе последния стръмен завой по пътя и бавно подкара комбито си през тесните улички на Сейф Харбър. В градчето имаше два ресторанта, една книжарница, един магазин, където продаваха принадлежности за сърф, една бакалия и една художествена галерия. Следобедът й в града бе доста мъчителен. Мразеше да посещава групата два пъти седмично, но трябваше да признае, че сбирките й помагаха. Беше започнала да ги посещава от май и й оставаха още два месеца. Бе се съгласила да присъства на срещите на групата през лятото и точно това бе причината да оставя Пип с дъщерята на съседите. Ейми беше на шестнадесет години, обичаше да се занимава с деца, или поне така твърдеше, и се нуждаеше от парите като добавка към месечната сума, която получаваше от родителите си. Офели пък имаше нужда от помощ, а изглежда Пип харесваше детегледачката. Споразумението беше удобно за всички. Офели мразеше да отива в града два пъти седмично, независимо че това й отнемаше само половин час или най-много четиридесет минути. Пътят не беше труден, като се изключеха петнадесетината километра с остри завои между автострадата и плажа. А и шофирането покрай стръмните скали, от двете страни на извитото шосе с изглед към океана, я отпускаше. Но този следобед се чувстваше уморена. Понякога бе доста изтощително да слушаш историите на другите, особено след като собствените й проблеми не бяха намалели от октомври. Тъкмо обратното - изглежда ставаше все по-трудно. Но поне имаше подкрепата на групата - хора, с които да разговаря. А когато почувстваше, че повече не може да издържа, можеше да забрави за всички задръжки и предразсъдъци и да сподели откровено с тях колко отвратително е всичко. Не искаше да натоварва Пип с проблемите си. Не й се струваше честно към едно дете само на единадесет години.

Офели излезе от града и не след дълго комбито зави наляво и пое по задънената улица, която водеше към оградената част от Сейф Харбър. Повечето от хората я пропускаха, но тя вече го правеше механично. Решението да дойдат с Пип тук за лятото се бе оказало добро. Нуждаеше се от тишината и спокойствието на това място. От уединението и покоя, които излъчваха дългата, сякаш безкрайна плажна ивица и белият пясък. Понякога бе хладно и ветровито, а понякога - горещо и слънчево.

Нямаше нищо против мъглата и студените дни. Понякога те много повече отговаряха на настроението й, отколкото яркото слънце и синьото небе, за които копнееха другите курортисти. Случваше се с дни да не излезе от къщата. Оставаше в леглото или се настаняваше удобно в един ъгъл на дневната, преструвайки се, че чете, докато всъщност мислите й я отнасяха към едно друго време, когато всичко бе толкова различно. Преди октомври. Оттогава бяха изминали девет месеца, а й се струваха като цяла вечност.

Офели бавно премина през портата. Пазачът в будката й махна и тя му кимна. От гърдите й се изтръгна лека въздишка, докато караше внимателно към къщата, преминавайки по асфалтовите издутини за намаляване на скоростта. По шосето се виждаха деца с велосипеди, няколко кучета и неколцина летовници, излезли на разходка. Това бе едно от онези общества, в които хората се познаваха, но не се сближаваха прекалено. Двете с дъщеря й бяха тук вече месец, но тя не се бе запознала с никого, а и нямаше желание да го стори. Офели мина по алеята за коли, спря пред къщата, изключи двигателя и за миг остана притихнала на седалката. Беше твърде уморена, за да помръдне, да отиде да види Пип или да приготви вечерята, но знаеше, че трябва да го направи. Това беше част от всичко, от безкрайната летаргия, когато й се струваше, че е невъзможно да направи нещо друго, освен да си вчеше косата или да проведе няколко телефонни разговора.

В този момент изпитваше чувството, че животът й е свършил. Сякаш бе на сто години, макар че беше само на четиридесет и две, а изглеждаше на тридесет. Дългата й руса коса се спускаше на меки вълни по раменете, а очите й бяха със същия кехлибаренозлатист цвят на отлежал коняк като тези на дъщеря й. Беше дребна и изящна като Пип. Като ученичка се занимаваше с балет. Опита се събуди интереса на Пип към танцовото изкуство още от малка, ала дъщеря й го мразеше. Намираше го за трудно и отегчително, ненавиждаше екзерисите, както и другите момичета, които толкова усърдно се стараеха да постигнат съвършенство. Не се интересуваше от завъртанията и подскоците или плиетата. Най-после Офели се отказа от опитите си да я убеждава колко прекрасен е балетът и я остави да прави каквото иска. Пип започна да взима уроци по езда, записа се в класа по керамика в училище, а в свободното си време предпочиташе да рисува. Тя обичаше самотните занимания и се чувстваше щастлива да не я закачат и да я оставят да си чете, да рисува, да мечтае или да играе с Мус. Всъщност в някои отношения приличаше доста на майка си, която като дете също бе обичала уединението. Ала Офели не бе сигурна дали е хубаво Пип да е толкова затворена и оставена сама на себе си. Но детето изглеждаше щастливо и винаги намираше с какво да се забавлява, дори сега, когато й обръщаше толкова малко внимание. На случайния наблюдател можеше да се стори, че Пип няма нищо против, макар че майка й доста често се чувстваше виновна, задето двете сякаш вече почти не общуваха. Неведнъж го бе споделяла пред групата. Ала Офели не можеше да намери сили да излезе от собствената си летаргия. Нищо и никога вече нямаше да бъде същото.

Младата жена пусна ключовете в чантата си, излезе от колата и затръшна вратата, без да я заключва. Нямаше нужда. Когато влезе в къщата, завари Ейми усърдно да нарежда мръсните съдове в миялната машина. Изглеждаше много заета и съсредоточена. Винаги изглеждаше заета, когато Офели се прибереше у дома, което означаваше, че през целия следобед не бе правила нищо и сега отчаяно се опитваше да свърши всичко за няколко минути. А и без това нямаше много домашна работа - къщата бе светла и приветлива, добре поддържана, с лъскави модерни мебели, голи подове от светло дърво и голям прозорец, който заемаше едната стена по дължина и от него се разкриваше великолепна гледка към океана. Отвън имаше дълга тясна тераса, на която бяха разположени плетена маса със столове и няколко шезлонга. Къщата беше точно това, от което се нуждаеха. Тиха и спокойна, лесна за поддържане и много приятна.

- Здравей, Ейми. Къде е Пип? - попита Офели с уморен глас. Трудно можеха да се отгатнат френските й корени, тъй като английският й бе безупречен, с почти съвършен британски акцент. Само когато беше изключително изтощена или много разстроена, една или две френски думи се промъкваха в речта й и издаваха произхода й.

- Не знам - равнодушно отвърна Ейми, докато Офели внимателно я наблюдаваше.

Не за пръв път водеха този разговор. Ейми никога не знаеше къде е Пип. Офели мигновено заподозря, че - както обикновено - девойката бе говорила с приятеля си по мобилния си телефон. Това беше единственото нещо, което дрезнеше Офели всеки път, когато Ейми останеше да се грижи за дъщеря й. Очакваше детегледачката да знае къде е Пип във всеки един момент, особено след като къщата бе толкова близо до океана. Като майка винаги се страхуваше, че нещо може да се случи с детето й.

- Мисля, че е в стаята си и чете. Поне беше там, когато я видях за последно - заяви Ейми. Всъщност Пип не бе влизала в стаята си, откакто бе излязла сутринта от нея. Майка й отиде да погледне и, разбира се, не намери никого там. Точно в този момент Пип тичаше по плажа към къщи, а Мус подскачаше до нея.

- Дали не е отишла на плажа? - нервно попита Офели, когато се върна в кухнята. От октомври нервите й бяха в ужасно състояние, което преди това изобщо не бе характерно за нея. Но сега всичко беше различно.

Ейми току-що бе включила миялната машина и се готвеше да си тръгне, без да я е грижа особено много къде се намира повереното й дете. Тя притежаваше самонадеяността и увереността на младите. Офели обаче знаеше колко измамно е това - беше получила най-мъчителния урок, че от живота не може да се очаква винаги добро.

- Не мисля. Ако го е направила, не ми е казала. - Шестнадесетгодишното момиче изглеждаше съвсем спокойно и невъзмутимо.

А Офели бе разтревожена не на шега, въпреки че това място бе безопасно или поне така изглеждаше. Вбесяваше се и я ужасяваше мисълта, че Ейми е позволила на Пип да се разхожда съвсем сама по плажа, без никой да я наглежда. Ако се наранеше или й се случеше нещо, или я блъснеше кола на шосето, никой нямаше да знае. Беше казала на дъщеря си винаги да се обажда на Ейми, преди да отиде някъде, но нито детето, нито нейната детегледачка спазваха инструкциите.

- Ще се видим в четвъртък! - извика Ейми и изхвърча през вратата, а Офели изрита сандалите си и излезе на терасата. Огледа с тревожно смръщено чело плажа и видя Пип да тича към къщи. В ръката си държеше нещо, което се развяваше от вятъра. Приличаше на лист хартия. Младата жена се спусна по дюната, а после тръгна надолу по плажа, за да посрещне дъщеря си, почти прималяла от огромното облекчение. Както винаги в главата й първо изскачаха най-ужасните предположения, вместо да й хрумне най-простото обяснение. Наближаваше пет и бе застудяло.

Тя се спря да изчака Пип, която спря задъхана, но с усмивка пред майка си. Мус ги обикаляше с лай. Момичето веднага видя, че майка й е разтревожена.

- Къде беше? - бързо попита Офели и се намръщи, все още ядосана на безоотговорната Ейми. Това момиче наистина наистина беше безнадежден случай. Но нямаше други желаещи да наглеждат дъщеря й, когато се налагаше да я оставя сама.

- Отидох на разходка с Мус. Стигнахме чак до там - посочи Пип към обществения плаж, - но ни отне повече време, отколкото смятах. Той преследваше чайки.

Офели й се усмихна и най-после се отпусна - Пип беше толкова сладко дете. Само като я зърнеше понякога, си спомняше за своята младост в Париж, за летата в Англия. Там климатът не бе по-различен от тукашния. Тя обичаше тамошните лета и когато Пип беше съвсем малка, я заведе на същите места, за да ги види и тя.

- Какво е това? - погледна към листа в ръката на дъщеря си и видя, че е някаква рисунка.

- Нарисувах Мус. Сега вече знам как да рисувам задни крака.

Но не каза как се е научила. Знаеше че майка й няма да одобри самотните й разходки по плажа, а още по-малко разговора й с непознат мъж, въпреки че й бе показал как да рисува и че срещата им бе съвсем безобидна. Майка й категорично й бе забранила да разговаря с непознати. Тя отлично знаеше колко хубаво дете е Пип, макар че самото момиче все още не го осъзнаваше.

- Не мога да си представя как е стоял мирен, за да ти позира - усмихна се Офели и в очите й проблеснаха развеселени пламъчета.

Когато се усмихваше, човек веднага забелязваше колко е хубава, щастието я озаряваше отвътре. Тя наистина беше много красива жена, с фини, изящно оформени черти на лицето, идеални зъби, топла усмивка и очи, които танцуваха, когато се смееше. Но от октомври се смееше рядко, почти никога. А вечерта, потънали в своите отделни светове, майка и дъщеря много малко разговаряха една с друга. Колкото и да обичаше своята дъщеря, Офели трудно можеше да измисли тема за разговор. Това изискваше твърде много усилия, повече отколкото бе способна. Сега всичко й се струваше прекалено тежко, понякога дори дишането, а най-вече говоренето. Нощ след нощ тя просто се затваряше в спалнята си и лежеше на тъмно в леглото. Пип отиваше в своята стая и затваряше вратата, а ако искаше компания, взимаше кучето при себе си. Той бе нейният постоянен другар.

- Намерих няколко мидени черупки за теб. - Пип извади от джоба на пуловера си две красиви раковини и ги подаде на майка си. - Намерих и морски таралеж, но беше счупен.

- Те почти винаги са счупени - кимна Офели, докато стискаше раковините в ръка.

Двете бавно се запътиха към къщата. Не беше целунала Пип за поздрав, пак бе забравила. Но Пип вече бе свикнала с това. Изглежда всякаква форма на близост или контакт бяха твърде болезнени за майка й. Тя се бе оттеглила зад стените, които сама бе издигнала между себе си и света. Майката, която Пип бе познавала през своите единадесет години, сякаш бе изчезнала завинаги. Жената заела сега нейното място, макар че външно изглеждаше същата, всъщност приличаше на бездушна кукла. Някой бе отвлякъл Офели през една тъмна нощ и я бе заменил с робот. Тя говореше и ухаеше като майка й и все едно бе същата - нищо у нея поне видимо не бе различно, но отвътре всичко бе безвъзвратно променено и двете го знаеха. Пип нямаше друг избор, освен да го приеме. И го прие с кротко примирение.

През изминалите девет месеца тя бе израснала и помъдряла и бе много по-умна от децата на нейната възраст. Освен това се бе научила интуитивно да усеща и разбира хората, особено майка си.

- Гладна ли си? - попита Офели. Изглеждаше разтревожена. Приготвянето на вечерята се бе превърнало за нея в агония, която мразеше - един ненавистен ритуал. А храненето й се струваше още по-потискащо. Никога не чувстваше глад и така бе от месеци. За девет месеца пропуснати вечери, вечери, които не можеха да преглътнат, и двете бяха доста отслабнали.

- Не още. Искаш ли аз да направя пица? - предложи Пип. Пицата бе едно от нещата, които преди и двете ядяха с удоволствие, но сега Офели изобщо не забелязваше как Пип рови храната си и я оставя почти недокосната в чинията.

- Може би - неопределено отвърна Офели. Всяка вечер водеха един и същ разговор. И понякога Офели все пак събираше сили, за да изпече пиле и да направи салата, но и двете едва преглъщаха няколко хапки - изискваха се прекалено много усилия. Пип се хранеше предимно със сандвичи с фъстъчено масло и пици. А майка й почти не слагаше нищо в уста и това й личеше.

Тя отиде в стаята си и си легна, а Пип се прибра в своята. Подпря портрета на Мус на нощна лампа, поставена върху масичката до леглото. Хартията беше твърда и можеше да стои изправена, а докато гледаше рисунката, Пип си мислеше само за Матю. Нямаше търпение да дойде следващия четвъртък, когато отново щеше да го види. Харесваше го. А и рисунката изглеждаше много по-добре, след като бе коригирал задните крака на кучето. Мус приличаше на истинско куче, а не на нещо средно между куче и заек, както на досегашните портрети, които му бе рисувала. Матю наистина беше много талантлив художник.

Навън се бе стъмнило, когато Пип най-после отиде в стаята на майка си. Смяташе да й предложи да сготви вечеря, но Офели бе заспала. Лежеше толкова неподвижно, че за миг Пип се изплаши, но когато приближи до леглото, видя, че диша. Зави я с одеялото, което бе сгънато в другия край на леглото. Майка й винаги се оплакваше, че й е студено - навярно заради килограмите, които бе свалила, или просто от тъгата. Сега спеше много повече от преди.

Пип отиде в кухнята и отвори хладилника. Тази вечер нямаше настроение за пица, пък и обикновено изяждаше само по едно парче. Вместо това си направи сандвич с фъстъчено масло и го изяде, докато гледаше телевизия, а Мус спеше в краката й. Явно се бе изморил от тичането по плажа и кротко похъркваше. Събуди се чак когато Пип угаси телевизора и лампите в дневната. После момичето се прибра безшумно в стаята си. Изми си зъбите, облече си пижамата, сгуши се в леглото и угаси лампата. Остана да лежи неподвижно, замислена отново за Матю Боулс и опитвайки се да не си спомня как се бе променил животът й след октомври. След няколко минути заспа. Офели не се събуди до сутринта.