Три места за целуване

ПЪРВА ГЛАВА

- Елке!

- Елке!

- Погледни насам, Елке!

- Усмихни се, сладурче!

- Насам, Елке!

Ако в училище ме бяха питали каква искам да стана, като порасна, определено нямаше да поставя на някое от първите места възможността да стърча на алуминиева стълба и да крещя към световноизвестна манекенка.

- Наведи се малко напред, Елке!

- Ей, Елке! Покажи си циците!

Събитието тази вечер е представяне на книга. Поредната грешка на природата с крака като щеки споделя тайните на отслабването (всъщност тайните на невидимия писател, защото ежедневие, в което се редуват кокаин, екстази и повръщане, няма начин да получи одобрение от диетолог и да бъде отпечатано на части в "Дейли Мейл"), а аз съм заела място в "Харъдс", на стълба, която сама съм донесла, фотоапаратът ми е в готовност и чакам примадоната да благоволи да обърне нацупените си устнички към мен.

Аз не крещя. "Аз съм момиче. А момичетата не крещят "Покажи си циците!" на други момичета. Някак не е учтиво. Знам, че рано или късно Елке ще погледне в моята посока и тогава ще направя снимката, ще сгъна стълбата, ще закарам негативите до редакцията навреме за утрешното издание и ще се прибера. Ето ме и мен, във втората редица. Онази с яркочервения панталон.

Странно как се стича животът. Все още си спомням четиринадесетия си рожден ден, когато получих първия фотоапарат и сякаш нещо в мен щракна. Нали разбирате! Не съм и помисляла, че с това ще си вадя хляба, но с парите, които изкарвам, успявам да си плащам дълговете. Представяния на книги, отразяване на важни събития, филмови премиери. Гостите пристигат, гостите си отиват. Момичета в оскъдни бикини стискат огромни чекове плакати като доказателство, че и вие можете да спечелите един милион лири, ако си купувате "Леджър" всеки Божи ден. Телевизионни звезди от обедните предавания се преструват, че работят в градините си (цветята са осигурени от озеленител). Нашумели артисти от сапунените сериали се правят, че пребоядисват хола (боята, тапетите, мебелите, нерядко и цялата къща, са осигурени от дизайнер). Водещи на детски предавания ни показват какво са си купили от супермаркета. Направо невероятно. Внимавай, Кейт Ейди!*

* Кейт Ейди - най-известната жена военен кореспондент във Великобритания; работи за Би Би Си. - Б. пр.

Светкавиците замират за момент, когато рекламният агент - слаба, руса и силно развълнувана жена, очевидно ужасена от финландската амазонка, за която отговаря, - започва да се суети и пренарежда купчината книги от едната страна на Елке. Мъж с черна заострена късо подстригана брада размахва ръце в опит да мацне още малко пудра върху финото носле на красавицата (по-скоро вътре в него), а ордата досадни фоторепортери се блъскат, за да заемат по-добро място наоколо, всеки възкачил се на стълба.

Стълбите ме разсмиват. Сигурно едно време, на някой фотограф, най-вероятно дребен като мен, му е хрумнала блестящата мисъл, че ако се качи на стълба, ще може да вижда над главите на останалите. Да, но както става обикновено, останалите са откраднали идеята и също си осигурили стълби. Така че отново сме квит, освен че се налага навсякъде да разнасяме и алуминиевите стълби. Като че ли не ни стигат останалите такъми.

В другия край на мелето забелязвам непознат фотограф. Млад мъж. Някъде около моята възраст. Не от пияндурниците, които обикновено се мъкнат по такива представяния. Облечен е в сивобежово яке Кархарт от еленова кожа, дънки Дизел, с тъмнокестенява коса, небрежно покрила яката. Умирам за дълга коса. Не прекалено дълга, нали се сещате. Не като на момчетата от Спайнъл Тап*. Малко в стил гръндж, но чиста. Ако бях мъж, щях да си пусна точно такава.

* Спайнъл Тап - британска рок група. - Б. пр.

Поглежда ме и аз отвръщам на погледа му. Само за секунда. Достатъчно дълго за Връзката.

Нали знаете за Връзката? Естествено, че знаете.

Доста време мина, преди да разбера каква е тази Връзка. През по-голямата част от живота си се вглеждам в хората - това ми е работата, - но Връзката е нещо, което се случва веднъж на милион. Не че съм пресмятала. Така ми се струва. Връзката се получава, когато погледнеш някой мъж, той също те поглежда и в една наносекунда, дори по-малко, може би микронаносекунда, между вас протичат токове като някаква магнитна сила. И ти знаеш, и той знае, всъщност убедени сте, че ще се любите. Може и да не е тази вечер. Може би няма да се случи и утре. Някой ден. Това е съглашение. Тайна. Обещание. Физически закон. Най-вълнуващото нещо на света. Много по-хубаво е от секса, защото предстои.

Елке отправя към мен отегчената си усмивка и аз щракам. Тя отмята назад новата си кестенява коса, вирва скули към светлината и свива коляно, за да покаже сметановобялото си бедро през цепката на впитата рокля от Долче и Габана. Много благодаря. Нямам повече работа тук.

Рекламната агентка обявява край и армията на Армани подхваща Елке - четирима костюмирани яки мъжаги, които не могат да повярват на късмета си. Правя последна снимка, за да я уловя как се оглежда в месинговите платки по стените, и започвам да си събирам апаратурата. Топманекенката е сама? Не е целунала никого? Не се е разплакала? Не е бременна? Не е успяла да прикрие целулита си? Че какво му е интересното на това събитие? Както и да е.

Втурвам се надолу, където ме чака моторът, подавам филма и хуквам обратно нагоре, за да си събера нещата, молейки се някой междувременно да не е откраднал фотоапарата ми.

Тук поне плащат по-добре от местния вестник, където започнах. Назначиха ме на работа веднага след колежа, но ги погълна значително по-голям вестник и повечето от нас се оказаха ненужни. Затова си приготвих забележително портфолио и не спрях да обикалям националните ежедневници, докато накрая "Леджър" благоволиха да ме вземат на работа. Те съвсем не бяха първият ми избор, не бяха дори и на пето място в списъка ми, но поне имах работа и преживявах някак. Четири години по-късно още работя за тях.

Сервитьорите вече обикалят с подноси с шампанско. Защо пък да не пийна, само една чашка. Едва седем часът е. Деби, репортерката, с която работя, се носи на осемсантиметрови токчета. Тя е простичко, но борбено момиче от Бърмъндси, умело дегизирана като дама от висшето общество. Или в конкретния случай дама, отправила се към висшето общество. Най-точно би било, ако кажем дама, дебнеща висшето общество.

- К'во напра'и, краса'ице?

- Нищо интересно. Манекенката има вид на прегладняла и кисела. Ти взе ли интервю?

- Неее. Сега оти'ъм. Щяла да дава интервюта в хотела. Ще ми се да я попитам за онова пиянде баща й и за имплантите. Как ти стори, дали вече са протекли?

- Няма как да ги видиш, ако текат.

Деби изглежда объркана.

- Не може ли? Ами къде отива течът?

- Доколкото знам... май изтича в тялото.

- Отврат! - мръщи се Деби и отпрашва след Елке.

Понякога й се чудя на тоя Деби. Не чете ли вестници?

Посягам към чаша шампанско.

- Много ви благодаря - усмихвам се приветливо на сервитьора.

Има нещо в подобни представяния, което ме подтиква да се държа като Одри Хепбърн. Просто искам да покажа ясно, че макар нищо и никакъв клюкарски вестник да ми плаща заплатата, не са ми купили душата.

Отпивам шампанско, убедена, че сервитьорът е разбрал посланието ми и се е втурнал в кухнята да го предаде на останалите си приятелчета.

- Унези там са пълен буклук. Ама буклук ви казвъм! Само унуй хубаво момиче в яркочервения панталон, е те на т'ва му се вика дама!

Важни гости са се събрали на групички около книгите. Второразредни репортерки, всички до една докарани в нещо като униформени черни костюми, са се скупчили около масата, тъпчат се с шоколадови рула и оставят мокри следи от чаши по куповете книги. Озъртам се за познато лице. Кои са всички тези хора? Откъде се взеха? Средно на седмица присъствам на шест подобни събития и така и не успявам да разменя две думи с присъстващите, а те се познават. Не организираха ли някакъв грандиозен купон преди около пет години, когато закараха всички лондонски репортери на Уембли, за да ги представят официално един на друг? Сигурно този ден не съм била на работа.

Готиният с дългата коса и якето от Кархарт най-неочаквано изниква до мен. Виж ти изненада!

- Откъде взе шампанското?

- Минаха преди около минута - отвръщам небрежно и се оглеждам за сервитьор. - Искаш ли да пийнеш от моето?

Без да се колебае, той отпива дълга глътка от чашата ми и отново ми я подава.

- Ти откъде си?

- "Леджър", Линди Ъшър.

Отпивам нехайно. Познавам го едва от две секунди, а вече си разменяме бацили. Сами знаете, че това е работа на Връзката - не се занимавате с разни отегчителни празни приказки и пристъпвате направо на въпроса.

- Ник Уебър, "Стандарт".

- Срещала съм името ти. - Разговор между професионалисти. Той има фантастични зелени очи. - Не съм те виждала преди.

- Не си. Обикновено отразявам политически събития, но жената на колегата от забавните страници ражда.

- Ясно.

Колко ли е висок? Един и осемдесет и пет? Един и деветдесет? Заради стълбата така и не бях успяла да преценя колко е висок. Не знам какво толкова им намирам на високите мъже. Ако човек хвърли поглед на миналото ми, сам ще се увери, че съм била заобиколена единствено от високи. Не казвам едри, просто високи. Аз съм само един и шейсет и два и доста се впечатлявам от гениите, дето без проблем са стигнали един и осемдесет. Може и да ми се смеете, но според мен, за да пораснеш, имаш нужда от специални умения. Дребните мъже като че ли не са положили никакви усилия. А пък щом се сетя за всички онези случаи, когато сърцето ми е било разбивано от някое гадже, високо поне метър и осемдесет, вратът ми направо се схваща.

Един от сервитьорите долива чашата ми и предлага и та Ник чаша.

- Наздраве! - повдигаме чаши.

Той ми разказва, че утре може и да му дадат първа страница за материала. Обяснява, че от години е в "Стандарт", но все го изпращали да замества я този, я онзи. Не може да бъде! На колко ли е години? Сигурно е на двадесет и седем, има вид на немирно момченце.

Стои съвсем близо до мен. Подпрял е ръка на стената до главата ми. Сигурно е учил в държавно училище. Много чисти нокти. Говори доста добре. Не в онзи смисъл, искам да кажа, че има приятен дълбок глас. Може и да е на тридесет и две, дава вид на зрял мъж.

Не знам как стана така, но чашата ми се оказва празна след пет секунди. А, ето го и сервитьорът.

- Много ви благодаря.

Разказвам на Ник как съм снимала Чарли Димък сутринта. Той се привежда по-близо. Смее се точно когато трябва, забелязва някакво влакно на сакото ми и леко го изтупва. За милионен път ми се иска да работя за някое лъскаво списание, а не за този циничен ежедневен парцал. Той сигурно излиза с момичета, които се казват Арабела.

- Това последният ти ангажимент ли е за тази вечер? - питам аз. Просто питам.

- Да, стига за днес. Май ще се прибера направо вкъщи. Ще си направя нещо за хапване. - Не откъсваме очи един от друг.

- И аз така.

Тази сутрин обръснах ли си краката? По дяволите! Не си спомням.

- Ако искаш да те закарам донякъде.

Сещам се за колата си на паркинга зад ъгъла.

- Много си мил. Бях се разбрала с репортерката, но тя си тръгна.

Мога и утре да си взема колата на път за работа. Сигурно ще ми струва... олеле, поне тридесет лири за нощуване на Найтсбридж. Няма да е повече от петдесет.

- Още шампанско, госпожо?

- Защо не! - Какво стана с Одри Хепбърн? Май заприличах по-скоро на Одри Робъртс в "Кори". - Ще бъдете ли така мил да изпратите колегата ви със скаридките?

- Разбира се, госпожо.

- Умирам от глад, а ти?

- И аз - съгласява се Ник. Взема една панирана скарида от подноса и ми я подава така, че пръстите ни за миг се докосват.

- Какво ще кажеш за последна чаша шампанско? - предлага той.

- Страхотна идея.

Когато сервитьорът минава покрай Ник, той посяга и грабва бутилката и двамата не се сещаме да си тръгнем преди да сме я изпили до дъно. Казвам му, че сутринта ми предстои да снимам новата восъчна творба на Барбара Уиндсър за Мадам Тусо и това му се струва толкова смешно, че прихва. Той пък трябвало да снима Уилям Хаг и кой знае защо и двамата се заливаме от смях.

- Ами ако вземат да снимат Уилям Хаг като Фил Мичъл? - обажда се той и аз трябва да се хвана за ръката му, защото се превивам.

Час по-късно се клатушкаме през отдела за спални на Харъдс, за да излезем отзад. Вече е повече от ясно, че краката ми са решили да крачат независимо един от друг и се отправят в различни посоки. А така пренасянето на алуминиевата стълба и тежката чанта с апаратите се превръща в почти непосилна задача.

И ето че пред очите ми е близкото бъдеще. Двамата с Ник се любим и си имаме дете - прелестна къдрокоса кукличка с чудните зелени очи на баща си и дълга кестенява коса.

- Мамо, мамо - пита ме тя един ден, - аз откъде се появих?

Аз, разбира се, й отвръщам честно:

- От Харъдс, миличка.

- На какво се смееш? - пита Ник.

- Нищо - кискам се глуповато. - Нещо мое си.

Излизаме на чист въздух и Ник ме подпира на стената на магазина, за да не падна.

- Не бива да шофираш - казвам му аз. - Изобщо не си в състояние.

Той притиска палец към устните ми да замълча.

- Шшш - прошепва и очите ни се срещат. Аз не извръщам поглед. Той се привежда напред. Още по-близо. - Шшш.

След това ме целува. Опияняващи топли целувки с вкус на шампанско и Марлборо лайтс. Дали пък не съм аз тази, която го целува? Устни и езици се докосват. Не мога да разбера кои са неговите устни и кои моите. Миглите му нежно отриват бузата ми. Пръстите на Ник се преплитат с моите, бавно галят ръката ми, пръст след пръст, и запечатват съглашението ни. Аз съм като памук в ръцете му. Опиянена съм. Готова съм да последвам тази целувка до края на света. Усещам как тухлите се отпечатват на гърба ми под натиска на мъжкото тяло. Ръката ми се плъзва под якето му. Гърбът на Ник е горещ под ризата. Аз съм се качила на вълшебно килимче и отлитам далече от сивата мъгла на Найтсбридж към специално място, където съществува единствено тази целувка. Най-сетне клаксонът на някакво такси ме изтръгва от мечтата и ме връща към трезвата действителност.

- Извинявай. Извинявай, но не мога да го направя - пелтеча аз. - Току-що си спомних нещо. Женена съм.

ВТОРА ГЛАВА

Лежах и се стараех да не помръдвам. Някаква огромна оловна топка се търкаляше необезпокоявана из черепа ми, но ако останех напълно неподвижна, тя като че ли не ме нацелваше в очите. Може би ако бях сдържала дъха си, болката щеше да отмине.

Не можех да поклатя глава. Прекалено болезнено беше. Трябваше да покажа с пръст, че искам да кажа не. И от това болеше. Андрю приседна на леглото и ме погледна обезпокоен. Веждите му отскачат на средата на челото, когато се тревожи, също като в анимационните филмчета.

- Горкото ми заенце баенце!

- Мисля, че е някакво хранително натравяне - изграчих аз. - Снощи ядох скариди. Стори ми се, че миришат доста странно. - Способността ми да лъжа обаче се беше запазила в блестяща форма. Значи всичко бе наред.

- Искаш ли да звънна в службата ти?

- Да, моля те. Кажи на Джеф от фотоотдела, че ще ида следобед. И да прати Питър в "Мадам Тусо".

- Искаш ли да звънна на лекаря?

- Не, ще се оправя. Просто трябва да полежа малко на спокойствие.

- Добре. Ще ти звънна по-късно. Обичам те, зайче-байче.

- И аз те обичам.

Целуна ме нежно по челото - ооох! - и тихо слезе долу.

Това е Андрю. Съпругът ми. Не е ли чудесен? Женени сме почти три години. Само три години в сравнение с десетте години ходене по срещи, когато разчитах на благоволението на Връзката. Майната й на гадната Връзка! Дори не знаех дали ще стане, след като се омъжих. Никой не ми е казвал. И какво според вас трябваше да направя? Добре че се осъзнах навреме. Ник остана шокиран, вие също бихте реагирали по същия начин, и въпреки това се държа като истински джентълмен. Спря ми такси, надявал се всичко да е наред. Аз пък се опитах да вкарам стълбата в таксито.

Господи, ще свърша като някоя от онези луди нещастници, дето обикалят напред-назад по Килбърн Хай Роуд с обувки от канап и вестници и крещят пред витрините на магазините!

С Андрю се получи твърде необичайно, защото не се получи Връзка, когато се запознахме. Затова бях сигурна, че бъдещите ни отношения ще се градят на истинска любов, а не просто на похот или електрическо привличане, проблясъци или лунни фази - изобщо непреодолимата сила на природата, която поражда Връзката. Нещата между нас с Андрю се случиха постепенно. Нямаше мигновено привличане. Поне не от моя страна.

Запознахме се преди шест години, докато бяхме на ски в Австрия, в една и съща хижа. Бяхме общо дванадесет души. Там беше Джил, най-добрата ми приятелка още от шести клас, гаджето й Саймън, плюс сестрата на Саймън, Айрис, която беше още стажант адвокат, и цяла тумба приятели на Айрис, които ся бяха родени на ски. Андрю е счетоводител, така че по мое мнение нямахме никакви допирни точки. Освен това той е едва метър и седемдесет и седем и дори не попадаше в обсега на радара ми.

По онова време тъкмо бях скъсала с Джъстин (метър и осемдесет и девет, дълга черна коса) и все още не бях минала етапа на сълзите и самосъжалението. С Джъстин се виждахме цели пет месеца (нещо като рекорд за мен), когато ми пробута цяла реч, издържана в духа на "Още не съм готов за сериозна връзка", което в конкретния случай означаваше "Бившата ми приятелка, за която изглежда съм забравил да ти спомена, вчера съвсем случайно се върна от Австралия."

Както и да е, Андрю ме следваше по петите дни наред преди да го забележа. На закуска в хижата винаги успяваше да се настани в моя край на масата. Когато и да отивах на ски лифта, той се озоваваше на опашката отзад, готов да седне до мен. Двете с Джил се учехме да караме сноуборд и вместо да се спуска по стръмните писти с останалите, Андрю обяви, че и той иска да се научи да кара сноуборд, въпреки че тъкмо си бе купил чисто нови неприлично скъпи ски обувки.

В хижата имаше само две бани и Андрю всяка вечер минаваше през хола, за да отиде да си вземе душ, гол до кръста, препасал хавлия, за да мога добре да огледам набитото му дребно тяло. Всяка вечер се настаняваше в бара, малко по-надолу от хижата, и задължително пазеше до себе си свободно място за мен.

Една вечер, докато се връщахме към хижата, той дори ме хвана за ръката, но аз реших, че внимава да не паднем на заледената пътека. Не забелязвах нищо. Истината бе, че не исках да забелязвам каквото и да е. Той просто не беше мой тип.

И накрая, в последния ден, двете с Джил решихме, че вече имаме повече от внушителна колекция синини, които са ни предостатъчни до края на живота. Никой не ни беше предупредил, че когато паднеш от сноуборд, е все едно да те изстрелят от оръдие, да не говорим, че ние падахме поне по тридесет пъти на ден. Затова си взехме под наем ски за този ден и отидохме на пистата с групата, убедени, че ще си починем и ще прекараме добре. Те, разбира се, се бяха спускали вече цяла седмица, докато ние с Джил не се бяхме качвали на ски от две години. Докато се спускахме по пистата, другите се стрелваха напред, а аз се опитвах да правя плугове - това се оказаха доста жалки усилия, защото снегът по пистата едва ми стигаше. Смътно си спомнях как инструкторът ме учеше, когато съм уплашена, да се спусна право надолу по хълма. Не исках да оставам сама, затова малко прекалих с бързината, ударих се в парче лед и се плъзгах поне сто метра надолу по склона по корем, а ските послушно ме следваха. Линди Ъшър: живата шейна. Ала, докато се спусках, се случи нещо много странно. Осъзнах, че първата мисъл в главата ми - разбира се, след "Надявам се този склон да не завършва с отвесна канара" - бе "Дано Андрю е видял".

Не разбирам защо реших, че той ще остане впечатлен от този невероятен позор, но беше така. Когато престанах да се плъзгам надолу, докато почистя снега от очилата, той вече бе до мен, помагаше ми да се изправя и се смееше толкова гръмко, че за малко да спука грейката.

Същата вечер направихме снежен човек, само двамата, и докато се търкаляхме в снега, той ме целуна. Беше леденостудено, но не чак толкова, колкото се държах аз. Оставих го да ме целуне веднъж, а след това размазах една снежна топка на главата му - ха-ха! - и избягах вътре. Въпреки че оставаше за още една седмица, на следващата сутрин той стана в пет, за да ми помогне да си пренеса багажа до автобуса. Дори не го целунах за довиждане. Просто не беше мой тип.

Не казах на Джил, че ме е целунал. Не исках да си мисли, че гардът ми е паднал толкова ниско след Джъстин, че да започна да излизам с нищо и никакъв счетоводител. На летището обаче, докато чакахме да обявят полета ни, двама от приятелите му - Ръсъл и Грег - ме попитаха дали смятам да се виждам с Андрю, когато се върнем в Лондон.

- Мисля че не - отвърнах небрежно. - Това бе просто една закачка през ваканцията.

- Нали знаеш, че Андрю е луд по теб? - обясни Грег. - Честно. Той не се преструва. Наистина трябва да му дадеш възможност. Готини хора като него не се срещат на всяка крачка.

В този момент си спомних как късно една вечер във виелицата изпратих Андрю да купи табла от супермаркета малко по-надолу по пътя под хижата, защото се отегчавах и ми се играеше. А веднъж предложи да ми прави компания, докато слизах от планината, защото каишките на обувките ми се скъсаха. Загубил бе половин ден, докато урокът му по сноуборд течеше. Спомних си и изпълненото му с надежда дребно лице, по което се изписа тъга, когато автобусът потегли. И в този момент се сетих за всички гадняри, с които бях излизала досега. Нищо чудно, че Андрю не беше мой тип. Той бе мил и внимателен! Никога не бях срещала такъв!

В самолета така и не спрях да се подритвам. Какво бях направила? Дали не беше прекалено късно? Дали някога ще ми прости?

Следващия ден, неделя, не спрях да крача напред-назад из апартамента, обзета от силно безпокойство. Щом стана седем и тридесет австрийско време, когато всички се събираха на бара преди вечеря, звъннах в хижата с надеждата телефонът на визитката да е точен.

Обади се Адам, един от ски-инструкторите.

- Бихте ли извикали Андрю?

- О, здрасти, Линди?

Шашнах се. Ако някой ме бе попитал кой се обажда, щях да излъжа, че е сестрата на Андрю, но както изглеждаше, всички бяха решили, че сме гаджета, преди аз да разбера.

На първата среща, вместо да ме заведе в изискан ресторант, той ми сготви вечеря в апартамента си в Майда Вейл: печено пиле, зелен боб и млечна царевица. Беше приготвил дори сос. Когато пристигнах, довършваше пухкав шоколадов крем за десерт. Снимах го, защото никога през живота си не бях виждала мъж да приготвя шоколадов крем.

Изведнъж ме обзе паника. Ами ако е гей?

След вечерята обаче той бързо доказа, че е хетеросексуален, а ако трябва да сме честни, доказа го цели два пъти. Дори бях готова да преглътна факта, че настоя първо да прибере мръсните чинии в машината за миене.

- Според теб хубав ли е? - попитах Джил, когато й показах снимките.

- Не е голям хубавец.

- Но не е лош, нали?

- Не, не е лош.

- Не намираш ли, че очите му са хубави?

- Страхотни очи. Кафявите очи са хубави. Много романтични. Разсмива ли те?

- Дрехите му ме разсмиват.

- Значи ще му купиш нови дрехи.

- Права си.

- "Ами как е... нали се сещаш?

- Доста добре.

- Е, в началото винаги е добре, нали? - каза Джил. - По три пъти на нощ, отзад, отстрани, подпрени на хладилника. Не продължава дълго, да знаеш.

- Така ли?

Не се бях задържала с никого достатъчно дълго, за да ми омръзне. Погледнах отново снимките и се замислих.

- Значи казваш, че е симпатичен? - настоях отново.

- Каква му е заплатата?

- Четиресет бона.

- Слушай какво ще ти кажа - заяви категорично Джил. - Той е направо страхотен.

Беше много ново за мен да излизам с мъж, който ме обожава. Беше великолепно. Как не съм помислила за това преди? За Андрю май нямаше значение нито какво работя, нито как изглеждам. Най-важното за него бе, че съм любимото му зайче-байче.

Спомням си когато един ден се прибрах от фитнес центъра и му разказах за жената, която видях в съблекалнята.

- Фигурата й изглеждаше наистина страхотна, докато беше с дрехи - обяснявах аз. - После я видях да излиза от душа и се оказа, че цялата е в целулит.

- Какво е това целулит? - полюбопитства Андрю.

Не можех да проумея как е възможно човек, с когото живеем в един и същи свят с безброй женски списания, да не знае какво е целулит, но въпреки това му обясних.

- Това са онези тлъсти бабунести неща, дето се трупат по бедрата на жените.

Той ме погледна ужасен и пискливо надигна глас:

- Ти нали няма да завъдиш такова, зайо? - надигна пискливо глас той.

Погледнах го онемяла. Сигурно ме бе виждал гола поне четиристотин пъти, а напращелите ми бедра така и не му бяха направили впечатление.

- Не, скъпи, разбира се, че няма - уверих го аз и благодарих на Господ, че е създал и късогледи мъже.

След това трябваше да се оженя за него, не мислите ли? Излизахме вече две години, когато той ме заведе в хотел в провинцията, извади годежен пръстен, отпусна се на едното коляно и направи всичко както си му е редът. Аз се разплаках. Той също се разплака. Бяхме толкова щастливи.

Родителите ми също обожаваха Андрю. Чувствата им станаха още по-силни, когато разбраха, че Андрю вероятно ще стане партньор във фирмата, след около пет-шест години. Аз щях да прибера алуминиевата стълба завинаги, и да се преместя да живея в провинцията и да отглеждам расови коне. Може би и една-две кози.

Така че, къде, по дяволите, ми беше умът, че бях готова да захвърля всичко това заради отдавна познатите глупости с разменени погледи от двата края на стаята? О, Боже, та аз за малко не му изневерих! А това си е престъпление наред с убийството и човек не бива да се зазяпва жадно по дупето на съседа.

Чувах го да трополи на долния етаж, тракаха чашки - той бе толкова жизнерадостен. Точно това му харесвах най-много. Работата му бе много напрегната и отговорна и въпреки това нищо не бе в състояние да го сломи. Виждала го бях ядосан, но никога не си изпускаше нервите като хората, с които работех - те се деряха с пълен глас по цял ден, ако някой случайно си бе услужил с перфоратора им. Зачудих се какво ли би казал, ако разбере, че снощи съм се целувала с друг мъж, при това напълно непознат, който привлече погледа ми по време на снимки. Чудех се дали няма да се развика. Или щеше да смръщи вежди и да ми предложи да направи още чай.

Аз бях най-лошата съпруга на света. Как можах да се забъркам в подобно нещо? Изпитата бутилка шампанско съвсем не бе извинение, че се усуках около първото гадже, дето ми попадна. Какво ми ставаше, да не бях ученичка?

Господи, ама той беше страхотен!

Не! Не! Никакви такива мисли.

Когато ме докосна, като че ли ме близна огън...

Какви ги вършиш?

Беше като ангел.

Ти няма ли да млъкнеш?

Знаех си аз още от момента, в който го зърнах.

Престани, престани, просто престани!

Знаеше го и той.

Я си спомни брачните клетви - да си единствено негова и всичко останало.

Дано не си е помислил, че съм дебела.

Андрю не го заслужава.

Как умее да целува... ммм!

Трябва да престанеш да мислиш за него.

Ммм.

Мисли за Андрю.

Андрю не умее да целува така.

Нямах това предвид.

С Андрю изобщо не е така.

Андрю ти е съпруг.

Как ми се иска Андрю да имаше дълга коса!

Дългата коса не е основание да се ожениш.

Андрю е толкова любезен в леглото.

Не можеш да очакваш фойерверки всяка нощ!

Андрю сякаш пита "Би ли искала да получиш оргазма си сега, зайо?".

Ти определено преувеличаваш.

Андрю няма вкус на цигари и шампанско.

Че нали ще го убиеш собственоръчно, ако пуши! Ти мразиш пушенето.

Той никога не би ме подпрял на някоя стена до Найтсбридж, за да ме целува.

Вече си се сблъсквала с мъже като Ник. Всеки път ти разбиват сърцето.

Ама той е толкова висок!

Ти мозък нямаш ли? Женена си, затова се хвани в ръце преди да съм те изритала от леглото и да си тупнала долу върху тъпата си пияна глава.

- Никога повече няма да пия - зарекох се аз.