Майсторски клас

МОРИС УЕСТ

МАЙСТОРСКИ КЛАС

1.

На трийсет и пет Максуел Мадър мислеше, че е късметлия. Беше в отлично здраве, имаше стегнато тяло и младежки вид. Продължителното му общуване с хора, по-богати от него, го беше научило на пестеливост и известно умение да се оправя с парите. Имаше скромната репутация на учен, занимаващ се с древни ръкописи и историята на европейската живопис. Имаше щедра покровителка, която го бе настанила сред умерен разкош в една стара кула в близост до вилата си. Имаше занятие, което не му тежеше: беше уредник и пазач на архива на Паломбини - хиляди книги, свитъци и папки, складирани ред по ред в подобно на пещера помещение, служило някога за конюшни и оръжейна на стражата.

Първоначално мястото се казвало "Торе Мерлата"*, защото било построено за стражева кула с бойници и амбразури за стрелците с лъкове и топчиите. През вековете думите били съкратени до "Тор Мерла" - Кулата на косовете.

* Назъбената кула. - Б. пр.

Името беше подходящо, тъй като в двора имаше стар кестен и в него гнездяха пойни птици - на завет от студените планински ветрове, на хлад през палещите тоскански лета. Сутрин Пия Паломбини се качваше с електрическия си асансьор от вилата си в ниското и се настаняваше на шезлонг на слънце, докато той работеше и споделяше с нея историите, записани на оръфаните жълти страници - съдебните процеси и разкази за разврат, политически интриги и заговори в семействата от висшето общество на Флоренция, едно от които беше и Паломбини. Вечер се хранеше във вилата, в сводестата трапезария, където в огромната камина под гравирания герб на Паломбини - "червен кръст на небесносин фон и летящи гълъби" - пламтяха борови цепеници. После, когато отпратеха слугите, се любеха в голямото двойно легло с драперии от брокат, златни пискюли и дълга история на страстни срещи. Понякога, отведнъж, пасторалният ритъм на дните им омръзваше на Пия и тя го водеше във Венеция, Париж, Лондон или Мадрид на разточителен пазар или бурни забавления.

Беше приятно съществуване, което Мадър приемаше без чувство за вина и без въпроси. Имаше лек характер, беше красив, потентен, беше галантен придружител, интелигентен събеседник и желан гост на всеки прием. Идеално подхождаше на историческата роля на damigello - благородника, учения в замъка, който работи за издръжката си, знае си мястото и не представлява никаква опасност за наследниците, защото госпожата може да го обича, но никога няма да се омъжи за него.

Един хубав пролетен ден обаче Пия се почувства неразположена и отиде при лекаря си във Флоренция. Той незабавно я изпрати в Милано за подробни медицински изследвания. Диагнозата беше единодушна: заболяване на двигателните нерви, опустошително и предизвикващо атрофия страдание на нервната система. Лек нямаше. Прогнозата беше категорично отрицателна. В едно не бяха сигурни: дали краят ще е бърз, или бавен.

И в двата случая развитието на болестта щеше да е неумолимо: отслабване на мускулите и тъканите, постоянно отпадане на нервната система и все по-голяма опасност болната да се задуши или задави и да умре.

Пия съобщи новината на Мадър и го попита откровено дали иска да остане, или да си тръгне. Той отговори, че ще остане. Когато го попита защо, той изрече най-красивата лъжа през живота си - каза й, че я обича. Тя го целуна и бързо излезе от стаята.

Същата нощ той имаше ужасен сън, в който лежеше окован до труп в старото легло с балдахин. Когато се събуди, облян в пот и ужасен, първият му порив беше да си стегне багажа и да побегне. После осъзна, че няма да може да живее със срама от подобно дезертиране. Мързелът и себелюбието добавиха сила към това му убеждение. Живееше в оранжерия. Защо да излиза навън сред зимния мраз? Пия беше щедра в своята признателност. Не беше толкова трудно да й отвърне с обикновена любезност и състрадание.

Когато се хранеха, той сядаше до нея, готов да й помогне, когато тя се задави, изпусне вилицата или се задъха. Когато спазмите зачестиха и атрофията стана по-видима, той я къпеше и обличаше, разхождаше я в инвалидната й количка, четеше й, докато тя не се унесеше край камината. Жените от домакинството, които отначало го наричаха "галеното кученце на господарката", започнаха да говорят с възхвала за него. Дори икономът Матео, свадлив и злонравен човек, започна да го нарича professore и разправяше на приятелите си в кръчмата, че Мадър е добър и честен човек.

Самата Пия отвърна с отчаяна привързаност на жена, която вижда как красотата й вехне, страстта й изстива и й остават броени месеци живот. Отрупваше Мадър със скъпи подаръци: часовник "Томпион", принадлежал на дядо й - англичанин, пръстен с печат от шестнадесети век с герба на Паломбини, гравиран върху изумруд, комплект копчета за ръкавели и яка, направени от Бучелати. Всеки подарък беше придружен от бележка с някога уверения й почерк, сега все по-немощен и несигурен: "На скъпия ми Макс, моя учен на замъка, който живее в сърцето ми... Пия". "На Макс, чрез когото ще продължа да живея и обичам... Пия" Всички бележки носеха датите на празници - Ферагосто*, Великден, рождения ден на Пия, собствения му рожден ден. Той ги пазеше - скъта ги заедно с други спомени. За самите подаръци протестира пред Пия.

* Италиански празник, 15 август. - Б. пр.

- Твърде много са - и прекалено скъпи! Карат ме да се чувствам неудобно. Виж, плащаш ми щедро. Но аз работя. Не съм храненик и не искам да бъда. Когато пристигнах, сварих архива на Паломбини в пълен безпорядък. Сега започва да придобива приличен вид. Ако имам време, мога да го превърна в гордост за рода ти. По този начин мога да изплатя част от дълга си към теб... Нали не ми се сърдиш?

Да се сърди ли? Как би могла? Всичко, което беше направил, я подтикваше към нови изблици на привързаност. Имаше дни, през които не понасяше да не го вижда. Нощи, през които го умоляваше да я отнесе в леглото - не да се любят, а просто за утеха, сякаш беше болно дете. Когато я държеше в прегръдките си, ставаше капризна и се оплакваше, че той вече не се възбужда както преди.

В края на седмицата, като по милост, той беше свободен. Роднините на Пия я посещаваха - близки и далечни. Идваха да изразят уважението си, да покажат загрижеността си и да се уверят, че имената, заслугите и роднинските им връзки ще фигурират в завещанието й. Негодуваха срещу скандалните прищевки на Пия, но сега, когато плътската връзка с Мадър явно беше приключила, бяха готови да го приемат за близък на семейството, сякаш бе лекар или изповедник. Одобряваха положението, при което тя стоеше във вилата, а той бе обречен на целомъдрие и самота в Тор Мерла.

Всъщност почивните дни за него не бяха нито целомъдрени, нито самотни. Беше си намерил приятелка във Флоренция, Ан-Мари Лордън, дългокрака блондинка от Ню Йорк. Ан-Мари беше дъщеря на един от големите аукционери на "Кристис" и учеше в Италия със стипендия от Академията за изящни изкуства във Флоренция. Живееше разточително за студентка, в мансарден апартамент зад театър "Пергола". Срещнаха се в бара "При Хари", харесаха се и прекараха заедно нощта и - presto!* - сключиха сделка. Мадър щеше да се появява като квартирант през уикенда, като плаща наема си с вино, храна и професионални съвети в областта на изкуствата. Сексът - и двамата се съгласиха - беше като допълнение: никакво обвързване и никакви въпроси.

* Бързо (ит.). - Б. пр.

Споразумението работеше добре - бяха двойка осъзнати егоисти, които открито се използват един друг. Когато завършеше образованието си, Ан-Мари щеше да стане търговец и аукционер като баща си. Понастоящем имаше красив придружител и достъп до кореняците флорентинци - старите артистични фамилии на скулптори, леяри, каменоделци, резбари и кожари, художници, гравьори и грънчари.

От своя страна, Мадър получаваше безопасен секс, квартира в града, място да получава пощата си и основание да е сред първите в града. С Ан-Мари можеше да загърби горестите на семейство Паломбини, а пред флорентинците да се представя като работещ учен, библиотекар и архивар на едно благородно семейство. Тази самоличност в скоро време можеше да се окаже жизненоважна за него. Покровителката му умираше и той трябваше да си намери ново място в света на изкуството. Затова грижливо подбираше флорентинските си приятели. Първият сред тях беше пазителят на оригинални ръкописи при Националната библиотека, беловлас учен, който приличаше на Тосканини. Към него Мадър изпитваше особено уважение. Всяка събота му носеше нещо от колекцията на Паломбини и заедно обсъждаха значението и стойността му. Възрастният човек изпитваше привързаност и загриженост към много по-младия си ученик. Сред хората на изкуството най-близкият му приятел бе Николо Толентино, нисък, подобен на гном мъж с гърбица, но с прекрасна, ведра усмивка. Беше родом от Неапол и като млад бе чиракувал при някакъв нашумял художник в Соренто. Сега работеше като старши реставратор в Пити* и имаше репутацията на един от най-способните реставратори и създатели на репродукции в занаята. На него Мадър донесе една картина - твърде повреден триптих - "Успение Богородично" и го помоли да я реставрира като подарък за рождения ден на Пия. Човечецът я превърна в имитация на Дучо** - цялата в златни листа и небесносиньо. Мадър остана очарован и веднага плати в брой. Толентино отговори с покана за обяд, на който го гости с истории за фалшификати и измами, от които ти настръхва косата, и за милионерите в сянка от Гърция, Бразилия и Швейцария, които организирали кражбите на шедьоври и незаконния им износ зад граница.

* Художествена галерия във Флоренция. - Б. пр.

** Дучо ди Буонинсеня (1255-1319). Италиански художник, основател на Сиенската школа. - Б. пр.

Междувременно чрез Ан-Мари Мадър отдаваше почитта си към старите учени и познавачи в града. С нея неуморно обикаляха галериите. Мадър даде да се разбере, че работи върху скромна монография на тема: "Развитието на икономиката и търговията във Флоренция в началото на шестнадесети век". Тази монография се базираше върху не толкова вълнуващите документи от архива на Паломбини - водени от управителя на имението счетоводни книги от 1500 до 1510. Там бяха записани покупко-продажби на всевъзможни стоки: вино, олио, зехтин, дрехи, въжа, мебели, добитък, хамути и друга амуниция за конете. Той често показваше тези счетоводни книги на пазителя на оригиналните ръкописи и го молеше да му обясни архаичните имена и непонятните съкращения. Това, с което се бе заел, идеално прилягаше на образа на тих, улегнал учен, заровил се в безкрайния поток на историческите дреболии.

Свободата му свършваше в неделя, в осем вечерта. Пия го очакваше, раздразнена и отегчена от роднинската обсада. Вечеряха по английски маниер - чай и сандвичи. Тя очакваше да й разкаже как е прекарал почивните дни, с кого се е срещал и всичко трябваше да е предадено много точно, защото чрез своите информатори в града тя можеше да провери истината. Родът, носил бойното знаме на Медичите, все още вдъхваше уважение във Флоренция.

Тя знаеше за Ан-Мари Лордън; не й се нравеше, но приемаше измислицата, че като стар приятел на бащата на Ан-Мари, Мадър не изпитва сексуален интерес към момичето, както и то към него. Пия не би повярвала, че той води целомъдрен живот, и затова той й каза, че задоволява сексуалните си нужди в една добре известна елегантна къща за срещи и че това няма нищо общо със страстната и себеотрицателна любов, която изпитва към нея - Пия Паломбини. След като нямаше съперница, която да я опозори, тя прие факта като физическа необходимост. Понякога го караше да й разказва неприлични историйки от живота и привичките в бордея. Караше го да стои при нея почти до полунощ, след което той я отнасяше до леглото й, полагаше я на възглавниците и изтощен се изкачваше до кулата, черна и заплашителна на фона на нощното небе.

Тук поне нямаше нужда да се преструва. Оставаше сам със себе си - посредствен учен, користолюбив мързеливец, привършващ службата си при умиращата си любовница и зачуден как по дяволите ще си уреди живота нататък.

Междувременно с всеки ден Пия Паломбини се приближаваше към смъртта. Все още бе с ясно съзнание, но спазмите и затрудненото дишане зачестиха. Бързо слабееше и когато той я взимаше в обятията си, изглеждаше крехка като дрезденска кукла. За да облекчи страданията й, Мадър извади наяве невероятни черти от характера си. Настоя семейството й да осигури денонощно дежурство от медицинска сестра и ежедневно посещение на лекар. Не можеше да издържа да гледа как Пия страда, унизена от болестта. Когато тя го умоляваше да сложи край на страданията й, той се изкушаваше да го стори, много по-силно, отколкото бе предполагал, че е възможно. Дори постави въпроса пред нейния лекар, не той прикова в него проницателен и едновременно съчувстващ поглед и каза:

- Тук не е Холандия, господин Мадър. В закона ни има повече християнска вяра и по-малко състрадание. Така че оставете настрана мислите за убийство от милосърдие. Дарете й още малко от любовта си. Един ден тя просто ще спре да диша.

Така и стана: една студена зимна вечер, докато нощната сестра плетеше край камината, а той седеше, прегърнал Пия, тя повдигна изтънялата си като на птиче ръка и го докосна по бузата - движението й костваше много усилия. После Пия тъжно се усмихна, наклони глава към гърдите му и издъхна. Той я отнесе на горния етаж, погледа как сестрата я полага на леглото, обади се на доктора, на семейството и енорийския свещеник, след което седна пред догарящия огън, по-самотен от всякога. Най-после се бе освободил от нея - от толкова отдавна го желаеше. Иронията всъщност беше, че тя бе избягала от него. Тя толкова дълго беше център на живота му, че като се погледнеше сега, Мадър виждаше отломките на самия себе си.

На погребението спести неудобството на семейството й, като се присъедини към групата на прислугата; но когато внесоха ковчега в семейната гробница и затвориха тежките бронзови врати, осъзна, че неудържимо ридае. Усети нечия ръка да го прегръща през рамото и чу гласа на стария Матео да шепне молитва.

- Чуйте, professore! - каза старецът. - Трябва да сте щастлив за нея. Тя вече не чувства болка. Отново е красива. Такава би искала да я запомните.

Лесно беше да се вярва в това. Мадър обаче не можеше да разбере обзелата го мрачна пустота. Когато преди месеци й каза, че я обича, отдаваше това на общоприетия начин на взаимоотношения между тях. Любеха се, познаваха се добре, знаеха всичко от речника на любовта. Но самата любов се подлага на изпитание в момент на страдание, в докосването на сърдечната струна.

Когато се върнаха във вилата, той отново изказа съболезнованията си на членовете на семейството и щом приличието позволи, се качи в Тор Мерла, наля си голяма чаша бренди, седна на двора и загледа как хладният ветрец разпилява първите есенни листа. След час дойде Клаудио Паломбини, племенникът, определен за изпълнител на завещанието на Пия. Приятен на вид флорентинец със студени очи и скъп на думи, които сякаш излизаха от устата му като златни флорини. Той подаде на Мадър копие от завещанието на Пия - саморъчно написан документ в италиански стил - и навъсено заяви:

- Господин Мадър, вие, изглежда, се нуждаете от съчувствие повече, отколкото ние, роднините.

- Аз чувствам... - Макс Мадър говореше много бавно. - Чувствам се, сякаш аз съм затворен в гробницата, а Пия е отлетяла някъде.

Клаудио си наля бренди и приседна на каменната маса. Направи опит за привидно извинение.

- Господин Мадър, признавам, че с неохота идвам да изразя уважението си към вас. Вие направихте леля ми Пия щастлива. Грижехте се за нея с преданост, която малцина съпрузи биха показали. Всички сме ви признателни за това.

Мадър прие комплимента мълчаливо, после студено отговори:

- Не ми дължите благодарности. Аз обичах леля ви. Тя ще ми липсва много.

- Знаете ли, че тя ви е споменала в завещанието си?

- Не, не зная.

- Получавате заплата за две години напред, запазвате автомобила и всички лични подаръци. Може да си изберете нещо за спомен от архивния материал, върху който работихте. Надявам се, че завещанието е приемливо.

- Повече от приемливо. - Тонът на Мадър стана рязък. - Щедро ми е заплатено. Не очаквах други награди.

- Ще ми е приятно - много ще ми помогнете, - ако решите да останете тук и да продължите работата си върху архива.

- Благодаря ви, но няма да остана. Без Пия кулата е непоносимо и самотно място. Готов ли сте да приемете едно предложение?

- Разбира се.

Влязъл в ролята на музеен уредник, Мадър поведе своя гост към кулата и му показа купчините книги и ръкописи, натрупани до тавана на старата изба. После въздъхна:

- Докато не ги видите със собствените си очи, няма да разберете мащабите на извършената работа.

Вдигна снопче листа, завързани с прогнила лента, издуха прахта и го подаде на Паломбини.

- Ето това например. Първият документ датира от хиляда шестстотин и петдесета. Не се осмелих да го развържа, защото по-голямата част от него ще се разпадне. Може да са много ценни неща, а може и нищо да не струват. Това, от което се нуждаят, е добра консервация, при правилни условия... Опитвам се да ви кажа, че архивът е исторически важен, но се нуждае от работа - продължителна и скъпа работа. Дори и да остана, не бих се справил сам. Сама по себе си класификацията е изключително тежка задача. Консервацията е нещо друго - работа за експерти. Защо да не предадете всичко на Националната библиотека? Това ще е щедър жест и в същото време ще освободи семейството от тежко финансово бреме и голяма отговорност пред културата.

Паломбини се позамисли, после енергично изказа одобрението си.

- Добре, много добре! Кой знае? Може и да има известни финансови облекчения за имението, а също и придобивка за провинцията.

- Мога с точност да определя финансовата изгода. Уредникът в музея ми е приятел.

- Бихте ли склонили да останете и да приведете нещата в ред? Виждате ли, нуждая се от една услуга.

- Която е?

- Професионален каталог и оценка на произведенията на изкуството във вилата. Можете ли да го изготвите?

- Да го организирам - да... но не и да го изготвя. Бих ви посъветвал да повикате Николо Толентино от Пити.

- Ще взема под внимание препоръката ви, разбира се. Но това е наистина важна работа. Ще се радвам, ако мога да я поверя на вас.

- Месец и половина - каза Макс Мадър. - След това си тръгвам. Трябва наново да изградя живота си.

- Благодаря ви.

- Това си има цена - добави Мадър. - Удвоете сегашната ми заплата и поемете разходите за пътуването ми до Съединените щати. Наследството да остане недокоснато и платено до моето заминаване.

- Съгласен. - Паломбини изведнъж се ободри. - Вие сте добър търговец. Харесвам това. Съжалявам, че не се познавахме от по-рано.

- Това е иронията на живота - без чувство за хумор каза Мадър. - Едва си се здрависал и трябва да напуснеш тържеството. Персоналът във вилата същият ли ще остане?

- Да, засега. Защо питате?

- Ако не възразявате, ще се преместя в града и ще пътувам дотук всеки ден. Ако остана тук и през нощите, че ще полудея.

- Знам как се чувствате. - Клаудио Паломбини изведнъж посърна. - Това е стара и окървавена земя. Лозята растат върху човешки кокали.

Още същата вечер Мадър пристигна във Флоренция и отседна в малък pensione*. Не се обади на Ан-Мари. Според споразумението им стаята беше свободна за него само през почивните дни; през седмицата имаше други посетители и той не беше в настроение за срещи с непозната компания и за неловки положения.

* Пансион (ит.). - Б. пр.

Телефонира на пазителя на оригиналните ръкописи да му каже за предстоящото си заминаване и дарението на архива Паломбини. Старият човек му изказа съболезнованията си за смъртта на Пия и остана истински удовлетворен при мисълта неговата институция да се сдобие с архива. Обеща да обсъди въпроса с директората и да проучи данъчните облекчения за дарителя. Предупреди, че това ще отнеме известно време - като при всяко официално постановление, - но че ще направи всичко възможно да ускори нещата.

После Мадър позвъни на Николо Толентино, който незабавно му предложи да го разсее с вечеря в "Галлодоро".

Това беше любимата им дупка за запой - обширна изба, покрита с рисунки от флорентински живописци. Големият наперен позлатен петел, нарисуван над кухненската врата, даваше името на заведението. Художникът на петела, Николо Толентино, винаги сядаше на почетното място - на ъгловата маса, на висок стол и с табуретка за краката, та никой да не се съмнява, че е от благородно потекло и се ползва с уважение. Когато Мадър пристигна, го завари настанил се пред чаша punt e mes, чиния с писташо и блок за рисуване.

Както винаги срещата им беше емоционална. "Ах, Макс! - Ах, Ники!" Дълга прегръдка, възклицания, които утихнаха, когато сложиха питието на Макс пред него. Решиха какво да хапнат, опитаха виното - великолепна реколта, чийто производител бе подарил на художника доста бутилки от нея. Толентино вдигна чашата си.

- За твоята дама, Макс. Да почива в мир.

- Мир на праха й - отвърна Мадър.

Отпиха. Толентино постави чашата си на масата и заговори тихо и спокойно:

- Старите дни са по-мъдри. След смъртта се храниш и пиеш, спомняш си за добрите неща и отново се опитваш да се смееш. Скръбта не помага на никого, най-малко на тези, които са си отишли, които са приключили завинаги. Мъчно ти е, нали?

- Повече, отколкото си мислех, Ники - много повече.

Толентино му отправи хитър поглед и му зададе странен въпрос:

- Макс, лежал ли си в затвора?

- Още не - засмя се Макс малко насила. - Защо питаш?

- Казват, че най-тежкото време от присъдата е в деня, в който отново излезеш на улицата... Ти дълго бе свързан с Пия. Сега тя те освободи. Трябва да приемеш свободата си. Да заживееш нов живот, с нова жена; може би не утре или вдругиден, но скоро ще дойде времето да се огледаш. Радвай се, че не си като мен, на мен ми е останало само гледането! Кажи ми: това момиче, при което идваш във Флоренция... тази, която иска да стане търговски агент?

- Ан-Мари Лордън? Какво по-точно?

- Това ми е въпросът, Макс. Какво по-точно? Зная, че се забавлявате в къщата през почивните дни. Посещавате заедно студиа и галерии. Определено не се мразите.

- Просто сме добри приятели. Харесва как готвя. Смята, че съм добър учител.

- И какво мислиш за нея, Макс?

- Мисля, че мечтае да направи кариера и аз не се включвам в нейните планове. Нека да сменим темата. Можеш ли да приемаш лични комисиони?

- Разбира се. Като всеки държавен служител в Италия, аз живея от тях. Какво имаш предвид?

- Клаудио Паломбини иска картините във вилата да бъдат събрани в каталог и оценени. Аз му подсказах, че ти най-добре ще се справиш с тази задача.

- И той какво каза?

- Да организирам нещата.

Николо Толентино не можеше да повярва на ушите си. После избухна в гръмогласен смях, който накара всички в ресторанта да завъртят глави към тях. Смя се, докато не му излязоха сълзи от очите, и Мадър се разтревожи, че ще получи припадък. Когато дойде на себе си, поръча още вино и през смях каза:

- Това, приятелю... Това е най-голямата шега, която съм чувал от години. И мислиш, че Клаудио не знае кой съм аз?

- Изглежда, не.

- О, Макс, братле, аз направих тази колекция такава, каквато е днес. Познавам всеки боклук там и няколкото добри неща, скрити в сянката!

- Не се ли гордееш с това?

- По някакъв начин, да. Нима Пия не ти е разказвала историята за Лука Паломбини - този, когото наричали L'ingannatore - Измамника?

- Не. Никога.

- Тогава... като възпитани джентълмени нека да я запазим в тайна, докато не стигнем до сиренето и крушите. Не бива да разваляме прекрасната храна с приказки.

Храната се оказа достойна за обещанието, но разказаната от Николо Толентино история беше най-доброто блюдо от менюто.

- По време на фашизма и до края на Втората световна война глава на семейство Паломбини беше неустрашимият мошеник, наричан от местните Luca L'ingannatore - Лука Измамника. - Николо Толентино вдигна предупредително пръст. - Не се лъжи от името. Той беше не само изключително отражение на времето си; той беше изключителен прототип на флорентински принц на търговците. В което и столетие да го поставиш, щеше да е същият високопоставен човек. Охотно щяха да му дават пари назаем, Козимо - и самият Лоренцо Великолепни - щяха да го обсипят с почести. Французи, римляни и венецианци щяха да правят сделки с него - но и да си броят пръстите след всяко ръкостискане. Той безмилостно преследваше амбициите си и въпреки това притежаваше необикновеното обаяние и студената пресметливост на комарджия.

- Естествената среда на човека-животно за Лука беше пазарът - продължи той. - Там всеки мъж или жена, всяка жива твар, плод или зеленчук си има цена. Лука се пазареше за всичко, за минало, настояще и бъдеще. Изкуството - това, което може да се продава, разбира се - принадлежеше на миналото; цената му се определяше от неговата рядкост, в това да бъде патинирано и да е записано в каталози, както съдържанието на "Уфици" или музея на Ватикана. Според Лука туристите - обикалящите света новобогаташи, петролни крале, стоманени барони със съмнително и позакъсняло образование и други подобни - бяха тези, които създават пазара на антики.

- За разлика от природните ресурси, изкуството дава реколта само веднъж. - Николо се засмя. - Него не можеш да го посееш. Но можеш да го имитираш и копираш. И Лука нае един млад талантлив флорентинец - това бях аз, млад, умен и евтин - да копира всяка по-голяма творба в колекцията на Паломбини. После, използвайки транспорта, с който караше вино, плодове, коприна и кожи из Европа, той започна да изнася някои от оригиналните майсторски работи на съхранение в Швейцария. По същото време изнесе и някои от моите копия: смяташе - като добър търговец, - че ако купувачът не прави разлика между копринена кесия и свинско ухо, получава точно това, за което си мисли, че е платил.

Толентино въздъхна.

- Кой знаеше какво става? Кой го беше грижа в онези благодатни дни на фашизма, когато наричахме Средиземно море "Mare Nostrum"*, когато влаковете ни се движеха по разписание, калабрийските селяни колонизираха Еритрея, а Хитлер току-що бе анексирал Австрия? Лука знаеше. Лука го беше грижа. Лука имаше солидни авоари в неутрална Швейцария, Португалия, Бразилия и Аржентина. Перуджино или Караваджо бяха много по-ценни стоки в Рио или Ню Йорк, отколкото в собствената им държава. Но вилата и апартаментите, които Лука обзаведе за своите метреси, не изглеждаха по-различни, защото малкият гърбушко от Неапол Николо Толентино беше прекрасен художник, гений на репродукцията...

* Римското име на Средиземно море. - Б. пр.

- Но, скъпи ми Макс - Толентино прекъсна разказа си да наблегне на определен момент, - аз не съм и никога не съм бил фалшификатор. Никога не съм пробутвал копие като майсторска работа. Когато Лука търгуваше с нацистите за големи пари с моите копия, правеше го за покровителство и защита и на мен не ми пукаше - така или иначе мразех тези гадове. А търговецът бе той, не аз. Искам да запомниш това, защото е въпрос на чест за мен.

- Ще го запомня, Ники - увери го Мадър. - Но губя търпение да чуя края на историята.

- Нощта е твърде кратка за това, Макс. Но продължавам. В навечерието на войната, през трийсет и девета, Лука изпрати жена си и двете си малки деца в Швейцария под грижите на банкерите и директорите на един от клоновете си в Женева. След което се настани във вилата в компанията на красиви момичета. Когато войната тръгна на зле, той завърза добри отношения с всички: фашисти, германци, църква, партизани, комунистическата съпротива, агентите на съюзниците, които подскачаха из Тоскана и Романа като молци върху плат. Когато режимът на Мусолини се срина и германците започнаха дългото си кърваво отстъпление от полуострова, Лука Паломбини извади своята специална застрахователна полица.

- Само за три дни, с помощта на партизаните, той свали ценните фрески от стените на вилата и ги скри в мазетата на Тор Мерла. После покри стените с циментова мазилка и отгоре я зацапа с кал. Плати на партизаните много пари, даде им да използват кулата като убежище и ги снабдяваше с храна. Когато германците дойдоха, партизаните се изнесоха. Войниците на Вермахта използваха кулата за наблюдателен пост, а офицерите вечеряха в спартанска обстановка във вилата заедно с Лука Паломбини и последната му приятелка, Камила Дандоло - колоратурен сопран в Ла Скала, чието тяло се отличаваше с много по-високи качества от гласа й.

- За да възстанови семейното богатство, след войната Лука отвори мазетата и разпродаде за валута повечето от останалите истински произведения на изящното изкуство. Покри стените на вилата с мои копия на големите майстори и треторазредни оригинали, които не струваха почти нищо, а капиталите му зад граница потекоха като река.

- После Лука извика семейството си от Швейцария; но преди да пристигнат, почина - в разгара на любовен дует със сопраното. Съпругата му вдигна голяма олелия, че липсвали много ценни предмети - въпреки че имаше много смътна представа за тях. Наляво и надясно се кълнеше, че пачаврата от Ла Скала е обрала съпруга й, след което го е докарала до смъртта. После, очевидно под съвета на околните, млъкна. Лука Измамника остави значително наследство. Ако винаги си плащаше сметките и подкупите - оха! Но във Флоренция всичко се търгува. Така че... sta' zitta Madonna! Изчисли загубите, пресметни печалбите и си дръж езика зад зъбите, за да не ти хвръкне главата!

- И това е краят на историята, Макс. Но не е краят на всичко. Ето, седим си ние с теб тук, след толкова години, и ти ме каниш отново да правя оценка на отпадъците на Лука, за което да ми се плати. C'e una pazzia - това е лудост!

- Един въпрос, Ники.

- Питай, Макс.

- Ако колекцията е такава, каквато я описа - смесица от добри и лоши неща, от оригинали и фалшификати - защо Лука си е създавал такива неприятности да я крие в Тор Мерла?

Дребният старец притихна за момент, после разпери ръце в красноречив жест.

- Ето, виждаш ли, ти вече забрави прякора му: Лука Измамника, Двуличника. При него нищо не беше така, както изглежда на пръв поглед. Факт е, че нарисуваните по стените глупости се превърнаха в ценност за него. Трябваше да се превърнат в ценност. Ако някой го предадеше и ги откриеха, той нямаше да загуби много. Но ако, както се и случи, оцелееха и излезеха триумфално на бял свят - тогава всички произведения, дори моите копия ставаха ipso facto шедьоври. Ето по този начин той финансира следвоенната империя на своето семейство, тук и в чужбина...

- Е... ще приемеш ли работата, Ники?

- Ще го направя заради теб и парите на Паломбини. А сега, ако ми обещаеш, че ще ме заведеш до вкъщи, ще изпием по още едно бренди.

Рано на следващия ден, с махмурлук, но в добро разположение на духа, Мадър се върна в Тор Мерла. Клаудио Паломбини бе още във вилата. Зарадва се, като узна, че вероятно ще вземат архива и ще получи известни данъчни облекчения. Натовари Мадър да започне преговори с Националната библиотека и да наглежда работата на Толентино над произведенията на изкуството. Даде му чек с обещаната заплата, каза, че ще му изплати завещанието в срок до тридесет дни, след което замина за Швейцария.

Мадър се разтакава около час из архива - нахвърляше бележки какво трябва да се направи при прегледа от страна на управлението на Националната библиотека. Трябваха много лавици, на които да събере купчините документи, преди да ги нападнат хлебарките и червеите. Макар и да не спомена на Паломбини, знаеше, че Библиотеката - при липсата на място и персонал - доста ще се затрудни при проучването на огромната маса документи.

Обади се във вилата и помоли Матео да осигури дърводелец, който на другата сутрин да започне работа; после си направи кафе и защото денят беше топъл и ведър, се настани под кестена със собствените си есета и недовършения текст на монографията.

Докато работеше над счетоводната книга за 1505 година, се натъкна на необичаен запис за месец октомври. Забеляза, че на осмия ден от този месец е изплатена сумата от 80 флорина на майстор Рафаело, художник от Урбино, за рисуването на два портрета - един на дона Делфина Паломбини, съпругата на Gonfaloniere* Андреа Паломбини; другият на тяхната дъщеря, девицата Беата. Имаше допълнително плащане от 60 флорина за пет скици на pala, олтара на параклиса Сан Габриеле във вилата. От бележката се виждаше, че плащането е извършено - свидетелство, че работата е свършена.

* Ръководител; вожд; знаменосец (ит.). - Б. пр.

Беше като замаян. Това беше нещо, което колекционери и историци цял живот се молеха на небето да им донесе. Не можа да си спомни някакви бележки за портрети на Паломбини или скици в catalogue raisonee на работите на Рафаело. Хвърли бегъл поглед по томовете от собствената си лавица, но в нито един от тях не се споменаваше за портрети или олтар. И така - още една загадка за учени и читатели - работите оцелели ли са през вековете? Ако беше така, къде са сега?

Изследването пое в друга насока: има ли в счетоводните книги записи за други покупки на изобразително изкуство? Кафето му изстина, докато внимателно работеше върху старинния документ и загадъчните съкращения. Стигна само до средата на януари 1506, когато икономът Матео дойде с дърводелеца Луиджи да измерят лавиците, които бе поръчал.

Отне му половин час да се занимае с тези практически въпроси, изискващи пълното му внимание. Предложи кафе и по чашка грапа. Трябваше да изслуша оплакванията на Луиджи, че е несправедливо да се иска един добър дърводелец да прави нещата набързо. Мадър разбра какво се иска от него. Знаеше, че е безполезно да се бори с духа на Апенините - просто обръщаш гръб, запушваш уши и чакаш, докато бурята отмине. Отбеляза докъде е стигнал в счетоводната книга, събра си бележките и телом и духом се отдаде на въпросите за лавици, дървени маси, рендосано и нерендосано дърво. Ако приемел нерендосан дървен материал, работата можела да се свърши до утре. Ако искал майсторска работа, трябвало да почака две седмици. Тъкмо щеше да изкрещи, че се предава, когато телефонът иззвъня. Беше Ан-Мари и също започна да се оплаква.

- Макс, току-що чух за сполетялата те загуба. Сигурно се чувстваш ужасно. Защо не ми се обади?

- Ако искаш да знаеш истината, бях твърде объркан.

- Защо? Нали сме приятели? За какво са приятелите, ако не могат да споделят мъката си? Ники Толентино ми каза, че спиш в града - какво му е на моето апартаментче?

- Нищо. Освен това, ако си спомняш, имам правото да те посещавам само през почивните дни.

- Глупости! Довечера ще дойдеш при мен. И ако това те накара да се почувстваш по-добре, ти купуваш храната и я приготвяш. Така или иначе трябва да си поговорим, Макс. Имам едно предложение, което искам да обсъдя с теб. Какво ще кажеш за седем и половина?

- Ще дойда.

Докато затваряше, почувства внезапен прилив на благодарност и успокоение. Опечаленият мъж беше почти толкова уязвим, колкото и влюбеният. Всеки - по различна причина - се страхува да не изглежда глупав в очите на другите.

В същият миг разбра, че Матео и Луиджи falegname* очакват отговора му - и втора чаша грапа. Докато наливаше парливия алкохол, твърдо заяви:

* Дърводелец (ит.). - Б. пр.

- Използвайте каквото дърво имате. Искам просто лавици, където да наредя книгите от пода. Няма да строим апартамент за папата.

- Но ние си имаме и гордост - красноречиво отговори Луиджи. - Когато господата от Библиотеката пристигнат, няма да ги поканим в кочина! За ваше здраве, professore.

Тази вечер Мадър приготви царско ядене. Церемонията по подготовката направи труден интимния разговор, но Ан-Мари с удовлетворение изчака, докато привършиха с храната, кротко се гушнаха и загледаха как жълтата луна се издига над камбанариите. След това тя внимателно поде:

- Какво ще стане сега с твоята работа, Макс?

- Съгласих се да остана още месец и половина, да подготвя предаването на архива и оценката на колекцията. След това, кой знае? Едва сега разбрах колко много съм зависел от Пия, колко дълго съм разчитал на нашата връзка.

- Никога не си ми разказвал за характера на връзката ви.

- Никога не съм си задавал този въпрос. Приемах всичко за чиста монета... до края, когато Пия стана абсолютно зависима от мен. Аз я хранех, къпех, обличах, като глезено дете я носех от едно място на друго. Тя буквално умря в ръцете ми.

- Сигурно много си я обичал.

- Да. Сигурно. - Мадър се усмихна неловко. - Изненадана ли си?

- Малко. Сигурно си много издръжлив - да й предложиш такава подкрепа. Честно казано, не съм виждала такъв мъж. Другото има смисъл - богата вдовица, привлекателен учен, удобен съюз на интереси.

- Каквото и да беше, свърши... finita la commedia! Но стига за мен - кажи ми за плановете си.

- Връщам се у дома. Ще се оглеждам за галерия, художници и клиенти. Баща ми ми зае достатъчно пари да започна.

- Браво на теб!

- Чудех се Макс, дали ще се съгласиш да работиш за мен?

Той дълго обмисля въпроса, после поклати глава.

- Да работя за теб, не. Да работя с теб на някаква база като свободен агент - да, възможно е. Можем ли да оставим този въпрос отворен, докато се върна в Ню Йорк?

- Разбира се. Но ми кажи честно: защо не би работил за мен?

- Защото - равнодушно каза Мадър - ми дойде до гуша от покровителство. Изживях целия си живот покрай даренията и приятелството, осигурени ми от една богата жена. Не се чувствам толкова зле, защото отчасти успях да изплатя дълга си към Пия, но отсега, мила моя, ще летя соло. Лошо, ако падна от небето. Това може и да не е важно за теб, но за мен е въпрос на живот и смърт. Погледнато отстрани, това са празни думи, въпреки че винаги съм бил прекалено мързелив да се заема с нещо. Но сега или никога трябва да се изпитам, да разбера от какъв метал съм направен.

- Да пием за това, Макс. Ще ми е интересно какво ще излезе от твоя изпит. А сега ми кажи нещо.

- Какво?

- Какво си разказвал на Пия за мен?

- Почти нищо. Знаеше, че през почивните дни ти преподавам история на изкуството, и високо оценяваше това - повече нищо.

- И е вярвала, че е така?

- Избра да вярва.

- Не си могъл да правиш секс с нея по време на болестта й.

- Да. Приемаше, че ходя другаде, но при условие, че установя пред нея самоличността на съперницата й, не правеше въпрос от това.

- Не съм сигурна, че мога да съм толкова отстъпчива.

- Можеш - ако не искаш да изгубиш един добър готвач! Без да става дума за партньор в леглото.

- Сякаш ми говори друг Макс, а не този, когото познавам.

- Един и същи е. Просто идва и си отива. Не съм сигурен тук ли е, или не.

- Ами дай да проверим, а? - предложи Ан-Мари. - Срамота е да изпуснем такава луна.

Спаха до късно, така че Макс се върна в Тор Мерла чак по обяд. Луиджи falegname удържа на думата си. Направи лавиците, потегна и масата. Оставаше само да намери материал за плота; щеше да се върне по-късно. Остави сандъка с инструментите си на пода.

Първата работа на Макс беше да подреди документите на лавиците. От прахта получи пристъп на сенна хрема. Когато приключи, установи, че документите не са били направо на каменния под, а върху дървена палета. Внимателният оглед показа, че всъщност не е палета, а кутия от тънки летви, натъпкана със слама, около метър дълга, петдесет сантиметра широка и десетина сантиметра дълбока. По-скоро любопитство, отколкото надеждата за някакво откритие го накара да разкове летвите и да вдигне сламата. Вътре имаше голям дебел покрит с тежко платно пакет, грубо зашит с канап и запечатан с восък. Сърцето му пропусна един удар, той се разтрепери и си пое дълбоко дъх. След това заключи вратата, върна сламената подложка в кутията, закова летвите и занесе пакета в спалнята си на тавана на кулата.

Пусна щорите и после с един остър нож отдели восъка от едната страна на пакета и много внимателно започна да разкъсва конците. Работеше професионално, бавно и внимателно. Каквото и да имаше в пакета, беше безценно. Онзи, който го беше опаковал, го бе направил изключително грижливо, за да го запази от въздуха и влагата; щеше да е ужасно да го повреди поради невнимание. Усети с пръстите си два твърди предмета - две рамки от старо дърво: два портрета, единия на зряла жена, другия на девойка; глава, рамене и бюст на фона на лятното небе и тосканските планини. Очевидно бяха почистени, преди да ги опаковат, защото нямаше и следа от ретуширане. И двете дами бяха с квадратни деколтета според модата по онова време; под цветните копчета на единия портрет и бродерията на другия се виждаше подпис "РАФАЕЛО УРБИНАС ФЕК".

Зави му се свят. Той приклекна до леглото, опря картините на възглавницата и дълго ги гледа втренчено, като вглъбен в молитва монах. Но не се молеше. Мозъкът му трескаво работеше. Проклетите приказки май бяха истина. Изглеждаха наред, дяволски наред... рисунъкът, замахът на четката... палитрата. Очите му се замъглиха, той ги затвори и наведе глава към кувертюрата на леглото.

Замайването отмина. Мадър извади останалото от съкровището - скиците, поизбелели от времето, но все още ясни, изпълнени с живот от ръката на майстора. Първата представляваше проект на целия олтар - влизането на Христос в Ерусалим на магаре, заобиколен от хора, които размахваха палмови клонки и викаха: "Осанна". Останалите бяха разработки на отделните елементи - животните, фигурите, фона. Всички персонажи около Христос бяха изобразени с дрехи от епохата, съчетани с фона на провинциална Тоскана. Размахващите палмови клонки мъже бяха младите членове на фамилията Паломбини, придворни на Медичите. Жените им ги придружаваха.

Всичко беше прекрасно. Предметите съвпадаха с описанието в старата счетоводна книга. Хартията изглеждаше истинска. Рисунъкът бе характерен за младия майстор. Картините явно бяха опаковани набързо, но грижливо, въпреки критичните обстоятелства на военното време, и погребани за четиридесет години под купчина хартии. Единственият човек, който бе знаел къде са захвърлени, беше мъртъв. Единственият човек, знаещ за съществуването им, беше Макс Мадър. И съгласно завещанието на мъртвата си любима той можеше да предяви редовен иск към тях.

Италианското право се различаваше от англосаксонското по едно важно нещо: то наблягаше повече върху формата на документа, отколкото върху смисъла му. А формата на завещанието на Пия беше абсолютно чиста. Първо, то беше саморъчно написан от завещателя документ, израз на нейното желание. Второ, италианската фраза точно определяше:... la sua propria scelta d'un oggetto ricordo dal archivo... - "за спомен по негов избор от архива".

Останалите наследници - при условие, че знаеха - вероятно щяха да оспорят правото му на собственост. Да предявят претенция, не без основание, че картини и рисунки на стойност десетки милиони долари трудно могат да се нарекат "oggetto ricordo". По всяка вероятност Академията щеше да се намеси и да конфискува работите до окончателното решение на съда, което щеше да се точи с години. И дори тогава можеха да забранят изнасянето зад граница на национално съкровище.

Здравият разум му каза, че ако иска да защити собствеността си над шедьоврите, трябва - колкото се може по-скоро - да ги изнесе от Италия и да ги сложи в сейф в Швейцария. И че трябва да се погрижи счетоводната книга да не бъде повредена или унищожена.

Работата бе възложена от семейство Паломбини. И в счетоводната книга имаше запис за извършеното през октомври 1505 година плащане. Очевидно картините бяха останали собственост на семейството до настоящия ден, когато при разчистването на архива на Лука Измамника той ги бе открил, заровени повече от четиридесет години под купища прашна хартия.

И сега трябваше да си вземе нещо за спомен по свой избор - наследството, оставено му от Пия Паломбини. Беше се натъкнал на чудат пакет, част от архива. Започна да си измисля версии - че това е за него за спомен - един вид изненада. Че не го е отворил веднага, следователно не е знаел за съдържанието му. И когато стигнеше на неутрална територия, щеше да открие, че картините са свързани със записа в счетоводните книги на семейството.

Но дори и тогава нямаше да твърди, че са оригинали. Знаеше се, че Лука Измамника е наредил да направят копия на много от картините му. Така че тези произведения трябваше да бъдат проверени от експерти. Докато не бъдеха обявени за автентични, нямаше място за никакви проблеми. След това пък към него нямаше да има обвинения или подозрения - нали щеше да е действал в качеството си на собственик. Ако на последващ етап правото му на собственост се подложеше на съмнение, то щеше да е само на гражданска, но не и на криминална основа.

От юридическа гледна точка всичко беше наред. Макс можеше и да има известни съмнения в своя морал, но едва ли би ги направил публично достояние, защото не мислеше, че е алчен и користолюбив. Пък и Паломбини също играеха игрички. При тях имаше само едно правило: да държат другия нащрек. Той не изключваше възможността за сделка с тях да си върнат картините. Но за това щеше да мисли, ако играта загрубееше.

Следващата му стъпка трябваше да е по най-бързия начин да изнесе картините от Италия. Без много-много да мисли, се убеди, че това трябва да стане незабавно. Можеше да тръгне към Милано и след два часа и половина да хване полета до Цюрих, да отиде заранта в банката, да остави картините в сейф и да се върне следобеда. След това вече можеше да се наспи и после спокойно да обмисли процъфтяващото си бъдеще.

Сложи картините и скиците една по една на бюрото и им направи цветни снимки. След това безкрайно внимателно уви картините в платното. Несръчно го заши, разтопи със запалката си малко от восъка и запечати пакета. Той спокойно се побираше в чантата, която Мадър използваше за костюмите си, като при това оставаше свободно място за сакото и панталоните. Това, от което имаше нужда, бе само още една риза и бельо. Провери портфейла си - пари, паспорт, кредитни карти, пътнически чекове. В прекараните с Пия дни си бе изработил навика да е винаги нащрек за незабавно изнасяне.

Преметна чантата през рамо и слезе по стълбите. Долу срещна Луиджи и неговия помощник - източен младок от селото. Благодари им за направеното досега и им подаде бутилката с останалата грапа с насърчението да свършат работата на следващия ден. Вече бе отворил вратата, когато телефонът иззвъня. Беше уредникът на архивите, при това твърде възбуден.

- Макс, приятелю, страхотно важни новини! Директорът е изключително заинтересован да придобием архива. Държи да го видим заедно следващия вторник в десет сутринта.

- Добре. Ще ви чакам.

- Кажи на сеньор Клаудио Паломбини, че има данъчни облекчения за дарителя. Ще го напишем в писмо, което пускаме днес до теб.

- Много любезно. Нещо друго? Бързам да хвана самолета.

- Въпреки това трябва да чуеш последната новина. Ако библиотеката приеме архива, аз ще бъда посочен като негов уредник, а ти почти сигурно ще бъдеш записан в златната книга на дарителите!

- Изключително съм трогнат, приятелю. Съжалявам, бързам, но веднага щом се върна, ще ти се обадя. Ще си запиша - вторник, десет сутринта. A presto! Ciao!

Тресна слушалката и затича към гаража.

Последните седмици от службата на Мадър при Паломбини преминаха тягостно. Преместването на архива в Националната библиотека протече в безкрайни дискусии с директора и безброй раздразнени разговори по телефона с Паломбини. Библиотеката нямаше достатъчно хранилища и консервационни помещения и затова засега документите оставаха в Тор Мерла. После дойдоха въпросите относно сигурността, застраховката, отговорността на попечителя и кой ще плаща сметките. Данъчните облекчения за Паломбини се оказаха по-малки, отколкото той се надяваше; адвокатите му предложиха да се обърнат към други институции. Накрая Мадър прати всички по дяволите и им каза да го оставят да си почива на някой тропически остров.

С Николо Толентино му беше също толкова трудно. Николо обикаляше стаите и коридорите на вилата с тефтер в ръка, измерваше платната, водеше си бележки и правеше кратки коментари. Държеше се толкова недружелюбно, че Мадър почувства необходимостта да го попита дали не го е засегнал по някакъв начин.

Толентино го изгледа с недоумение.

- Засегнат!? Как е възможно да ме засегнеш? Ние сме приятели... Ако ме питаш защо съм сприхав - просто винаги съм такъв, когато работя. Трябва да съм сам: не понасям да се разсейвам с въпроси и обяснения. По-късно ще обсъдим нещата.

После дойде време Ан-Мари да напусне Флоренция. Мадър организира голямо прощално парти в "Галлодоро". Дойдоха всичките й приятели - стипендианти, художници, скулптори, галеристи - останаха до два през нощта. След това Мадър я изпрати пеша до апартамента й през спящия град - странно, това се превърна и за двамата в носталгично пътуване, ознаменуващо края на един и началото на друг живот.

- Прекрасен край на още по-прекрасно време - каза Ан-Мари. - Благодаря ти, Макс!

- Аз трябва да ти благодаря, че сподели с мен това време.

- Е, ще имаме време и в Ню Йорк.

- Сигурен съм. Как се чувстваш сега, като се връщаш?

- Радостна - но и малко уплашена. Надявам се да съм достатъчно добра, за да оцелея сред дребните търгаши.

- Добра си. Не се съмнявай в това. Не позволявай страхът да подкопае убежденията ти. Ти живя тук сред най-доброто, още със сутрешното кафе отпиваше от традицията. Ти не предполагаш. Ти знаеш! Бъди уверена в знанията си.

- Слушам, маестро. Няма да те подведа. А какви са твоите планове?

- Отивам първо в Швейцария. Имам малко работа в Цюрих. След това ще си дам почивка в някой зимен курорт. Може да пообиколя малко, да се срещна със стари приятели, да намеря нови... това ми е нужно. Мисля да се върна в Ню Йорк в края на януари.

- А мислиш ли да работим заедно?

- Мисля върху няколко идеи. Убеден съм, че ще направим нещо заедно. А ти какво си замислила?

- Случват се интересни неща. Един посредник на недвижими имоти ми предлага да наема галерия в Сохо. Собственост е на Ед Баярд - адвокат, който работи за Асоциацията на търговците на произведения на изкуството в Америка. Жена му била художничка, загинала при трагични обстоятелства. Той е известен колекционер. Току-виж освен хазаин с един удар мога да придобия и клиент.

- Звучи обещаващо.

- Да... А какво става с теб? С какво всъщност искаш да се занимаваш, Макс?

- Професионално или непрофесионално?

- И... двете.

- Вече ти казах. Писна ми да съм зависим. Трябва да се стегна. А за това ми трябват пари - много пари. Как да ги изкарам? Аз не съм творец. Не съм художник или писател, на тях парите им са в главата. Трябва да продавам това, което имам - опит и познания. Точно затова отивам в Швейцария: да получа юридически и финансови съвети откъде да започна.

- Ще останеш в Европа?

- Обмислям и тази възможност. Полиглот съм, чувствам се удобно и от двете страни на океана. Защо питаш?

- Защото ако ти си тук, а аз съм в Ню Йорк, наистина можем да направим добри сделки - размяна на художници, покупко-продажба, внос и износ на изложби. Помисли за това, Макс. Обещай ми, че внимателно ще помислиш по този въпрос.

- Обещавам.

- Знаеш ли, наистина много ще ми липсваш!

Той спря, обърна лицето й към луната и нежно я целуна по устните.

- Сигурно ще ти липсвам, също както и ти на мен. Но нека да сме искрени, скъпа. Няма твърде дълго да скърбиш в Манхатън - с новите ти амбиции ще си заобиколена от мъжкари, все добра партия за женитба. Но ние двамата винаги ще си останем приятели, защото знаем как да изричаме думите, без да ни трябва речник, с който да си ги превеждаме. Това може да не е достатъчно да направи от нас най-големите любовници на света, но е много повече, отколкото други откриват през живота си. Така че дай да се приберем, преди този мраз да изстуди жарта от чудесното парти!

Заминаването на Макс от Флоренция не беше толкова официално. Той парафира окончателния проект на дарението на архива и го изпрати по куриер в Швейцария за подпис от Паломбини. После получи от Толентино инвентаризацията и оценката на произведенията на изкуството и ги представи на адвокатите. Когато направи забележки относно някои от работите, имащи отметки като: "от школата на", "копие на неизвестен художник", "приписва се на", "копие, възможно да е съвременно", Толентино невъзмутимо обясни:

- Това е най-доброто, което можах да направя, Макс. Все пак Лука ми плащаше да защитавам на първо място неговите интереси. Бележките ми ще направят впечатление на всяка уважаваща себе си аукционна фирма. Освен това купувачът ще си направи съответните изводи.

- Разбирам, Ники. В крайна сметка не ми е работа да те питам. Ти си експертът. Документът е твой. Но едно нещо ме интересува: пропусна ли много стари приятели от колекцията?

- Само няколко, Макс. Но ако питаш за имената, няма да ти ги кажа. Запомни, че съществуват само две версии: оригиналът и моето копие. Ще е абсолютно безразсъдство да се спекулира, когато една от версиите е придобита от собственика.

Мадър се засмя.

- Не преувеличаваш ли малко?

- Ни най-малко. - Дребният италианец беше категоричен. - Да предположим, както често се случва, че собственикът залага своя шедьовър в банката срещу заем. Да предположим, че ти или аз, без да искаме, се изтървем, че работата е фалшификат. Банката иска възстановяване на кредита. Да предположим още по-особен случай. Купувачът е платил маса пари за боклук, стяга го шапката и застрелва продавача... И в крайна сметка кой ще се произнесе кое е копие и кое оригинал? Шепа експерти, използващи модерни технологии - и аз, разбира се. На всяко мое копие съм поставил личния си шифър.

- Мога ли да знам какъв е?

- Не можеш. Това е личен знак, който мога да идентифицирам само аз.

- Извинявай, Ники. Забрави, че съм те питал.

- Прощавам и забравям - ти само накарай проклетите адвокати да ми платят добре.

- Днес ще си взема от тях завещаното ми и ще ги накарам да ти напишат чека.

- Добряк си ти, Макс. Ще ми липсваш.

Стана му приятно да го чуе, но дълбоко в сърцето си знаеше истината, която рано или късно научаваше всеки чужденец в Италия: на първо място стои семейството, приятелите по дух и сърце идваха след него, а приятелите-чужденци са за еднократна употреба, защото живеят извън заплетената мрежа от права и задължения, доверие и недоверие, с които живее обществото. И... прегръдка, чао, размяна на подаръци - рисунка с молив от Толентино (Мадър му подари издание на Петрарка от осемнадесети век) - и край на церемонията.

В адвокатската кантора витаеше сурова учтивост. Да, чекът на Толентино ще бъде изпратен по вечерната поща. Това е за вас, господин Мадър, искаме разписка. Разбрахме, че утре сутринта напускате Тор Мерла - ако обичате, оставете ключовете на иконома Матео.

- Нещо друго?

- Нищо друго, господин Мадър, освен от името на фамилията да ви благодарим за службата ви и ви пожелаваме всичко най-добро в бъдеще.

- Благодаря, господа - и приятен ден.

Не вярваше на късмета си. Нито един от тях не си направи труда да го попита какво си е взел за спомен от архивите, нито му поиска да подпише квитанция за взетото. По средата на пътя разбра средиземноморската логика на пропуска. Така или иначе архивът преминаваше от семейството в ръцете на държавата и оттук нататък тя трябваше да се грижи за него. Семейството вече нямаше интерес към него: Паломбини от векове бяха възпитавани в максимата, че ако нещо - било то мъж, жена или маслиново дърво - не донесе поне един флорин, не си заслужава да мислиш за него.

Което означаваше, че Макс Мадър напълно законно притежаваше два предполагаеми портрета на Рафаело и пълен комплект скици, всичките с безукорно потекло. Известно съмнение имаше единствено за портретите - можеше да са копия, направени от Николо Толентино.

Докато караше към потъващия в здрача хълм на Тор Мерла, Макс избухна в смях. Играта придобиваше особен привкус и при внимателно обмисляне краят й щеше да е печеливш.