Анастасия

Анастасия

Колин Фалконър

ЧАСТ ПЪРВА

ДОМЪТ СЪС СПЕЦИАЛНО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ

Екатеринбург, Русия, април, 1918 година

"Анастасия? О, имаше си качества, признавам. Бог й беше дал талант за езици и добър слух, но за какво ги употребяваше тя? Възползваше се от дарбите си, за да се надсмива над другите. Имаше един княз, от време на време ни гостуваше на царската яхта "Щандарт", фъфлеше човечецът, а тя толкова много пъти му се е подигравала зад гърба..."

Влакът, който отнасяше миналото и бъдещето на Руската империя, се движеше бавно през гъсти и мрачни борови гори. Пролетният Урал - ледени полета, блеснали под слънцето, обширна и унила пустош. Тук-там по някой и друг кон, изкаран на паша, другаде - стълбец дим от комина на порутена колиба.

Случайният наблюдател нямаше с какво да запомни точно този влак. Нито ярки флагове, нито локомотив, обкичен с гирлянди, нито особено луксозни вагони. Облак бяла пара увисна във въздуха - тежък и неподвижен. После се разнесе и от него не остана нищо.

Когато влакът започна да забавя ход, Анастасия, задрямала до прозореца, замига и отвори очи. Тромавата машина излезе от завоя и пред очите на младото момиче изникна още един тъжен градец - синьо-зелена пустиня от студено небе и мрачна борова гора.

- Е, пристигнахме - каза тя. - Добре дошли в Страната на цвеклото.

Бавачката им София Карловна я изгледа строго, сякаш Анастасия отново бе направила нещо неприлично на някоя скучна церемония - а това й се случваше доста често. Никой друг не й обърна внимание. Джеми скочи в скута й и тя започна да го гали. Кученцето беше на Татяна, но се беше привързало към Анастасия, както правят животните с всеки, който непрекъснато им обръща внимание и не престава да им осигурява всевъзможни лакомства.

Внезапен страх прогони облекчението, дошло с края на това сякаш безкрайно пътуване. Анастасия не разбираше нищо от политика, макар че баща й веднъж се бе опитал да я просвети. Бе наясно само д едно - че никога вече няма да танцува с красивите офицери на борда на "Щандарт" и че всеки ден и всяка верста я отнасят все по-далеч от Царское село - единствения дом, който беше познавала досега.

- Не бива да говориш такива неща - укори я София.

- Защо не? Никой няма да ме чуе.

- Само ще влошиш положението ни.

- Как?

Анастасия хвърли поглед през прозореца. Гарата гъмжеше от войници на революцията - селяни и фабрични работници в болшевишки униформи, ужасно горди със собствената си значимост, макар че сякаш сред тях нямаше и един, който да притежава бръснач. Още не беше свикнала да вижда такива надути физиономии - най-малко у хора, които едва ли можеха да напишат имената си. Те също се опитваха да се преструват, че присъствието на високопоставените пленници не им прави абсолютно никакво впечатление, но същевременно се бутаха, за да заемат по-удобна позиция и да ги зяпат.

- Май сме готови за картофите - обърна се Анастасия към останалите.

Трите й по-големи сестри се направиха, че не я чуват. Макар че беше почти на седемнадесет години, продължаваха да се отнасят с нея като с дете. "Защото така се държиш", обичаше да повтаря София.

Джеми започна да души крака й. Тя порови в джоба си, намери парченце шоколад и усети как жадното му езиче го изблизва от пръстите й. Държеше шоколада ниско, под коляното, за да не може никой да я види, но бързите сиви очи на Татяна веднага се заковаха върху нея.

- Шоколад ли имаш? - попита тя.

- За Джеми е.

- Ах, ти, палавнице малка!

След като напуснаха Тоболск, не бяха зървали никакви подобни изкушения, а освен това всички бяха ужасно гладни. Анастасия усети как бузите й пламват от срам.

- Откъде го намери, Стася?

- Мой си е.

Анастасия се изуми, когато една едра сълза се търкулна по бузата на сестра й. Никога не беше я виждала да плаче, поне досега. Олга докосна ръката на Татяна.

- Стига, Татя. Няма значение - изрече утешително и след миг изгледа най-малката си сестра с такъв укор, че момичето отмести очи.

Впила поглед пода на купето, тя започна да мисли как да се извини - по своя си начин. Щеше да ги накара да й простят, като ги разсмее - всичките. До една.

Влакът спря, изсъска и изпусна облак пара. Един болшевик се качи във вагона с пушка в ръце. Беше едър, облечен в дебело вълнено палто и с висок калпак. Сестрите й изправиха гърбове и Анастасия усети страха им.

- Я го виж - каза тя на Татяна достатъчно високо, за да я чуе и мъжът, - какво голямо чело има, сякаш живее под балкон.

Мъжът се втренчи в нея. Беше огромен и палтото му миришеше на коза, престояла дълго време под проливен дъжд. Лице като гнил картоф и огромни очи, черни и враждебни, които трябваше да я накарат да замълчи.

- Къде сме? - обърна се към него Анастасия.

- Това не е в-в-в-ваша работа, д-д-д-другарко.

Тя отново се зае с черното кученце, което държеше в скута си.

- Не се п-п-п-плаши, Джеми, няма да оставя този л-л-л-лош човек да ти направи нещо.

Олга и Татяна я изгледаха. Продължаваха да се държат като скромни и благоприлични принцеси. Дори сега. Е, Анастасия пък изобщо не приличаше на тях. Този мъж явно беше тъпак и тя нямаше да му позволи да я тормози.

Знаеше, че няма да й направи нищо. Революция, не революция, но тя все още беше велика княгиня, а той - селски чукундур, отговорен пред някакъв народен комитет или каквато безсмислица там бяха измъдрили.

- Какво става? - прошепна Мария на Татяна.

- Ще видим мама и татко, много скоро - отвърна Татяна и погали ръката на сестра си.

- Сигурно ще ни накарат да копаем картофи - намеси се Анастасия и Мария пребледня.

- Тихо, Стася! - смъмри я Татяна.

- Или да чистим нужници - добави Анастасия и попи с наслада реакцията на Мария.

Още един мъж се качи във вагона, стъпвайки наперено, сякаш беше лейбгвардейски полковник. Носеше висок астраганен калпак, но пешовете на палтото му бяха измачкани и ботушите му бяха целите оплескани с кал.

- Аз съм другарят Соколов, първи секретар на Екатеринбургския работническо-селски съвет. Всички вие сте затворници на Екатеринбургския съвет. Сега ще слезете от влака и ще се подчинявате на заповедите.

Очите на този мъж я изплашиха. В тях нямаше никаква светлинка, бяха мътни като на риба, лежала с часове в някой рибарски кош на пазара. Много от тези хора бяха такива - отдавна го беше забелязала. Лицата им се оживяваха само щом заговореха за любимата си революция, за икономическите си теории и марксистката си пропаганда. Въодушевяваха се само от собствените си глупости.

- Къде сме? - запита Татяна.

- В Картофенбург - обади се насмешливо Анастасия.

- Няма значение къде сме - каза Соколов. - Далече сме от Зимния дворец. Този отговор достатъчен ли ви е?

- Той не знае - прошепна Анастасия достатъчно високо. - Не може да прочете табелата на гарата.

- Чета достатъчно добре, за да знам какво би направил другарят Маркс с такива като вас.

Тонът му бе смразяващ, сякаш плисна в лицата им кофа студена вода. При това говореше напълно сериозно. Без никакво съмнение.

След като се окопити, Анастасия му се изплези, но той вече се беше обърнал да излезе от купето.

София притисна устата си с ръка, облечена в ръкавица.

- Глупаче такова!

"Хич не ме интересува - помисли си момичето. - Утре тези селяци могат да ме застрелят, ако искат. Но няма да ме видят да плача."

Войниците в мрачни кафяви униформи ги зяпаха, докато тя и сестрите й слизаха от влака. Едно време щеше да заповяда на капитана на гвардейците да фрасне с юмрук мутрата на всеки, който би я погледнал по този начин. Но тук нямаше никакъв капитан, само сурови, брутални лица на мъже, прекарали целия си живот в картофените полета и фабриките.

Анастасия пусна Джеми, да се поразтъпче малко. Истински пролетен ден, скреж по земята, бледосиньо небе, студен вятър, който щипеше бузите й. Нямаше перон, навсякъде се виждаха мътни локви с ледена корица, заскрежената земя полека се размекваше и се превръщаше в жвакаща кал.

Тя загледа как от другия вагон слизат мъжете. Джилиард - учителят им, цял треперещ от студ; после Климент Нагорни - морякът, който беше назначен за телохранител на малкия й брат Алексей, понесъл момчето на ръце. Царевич Алексей - наследник на цяла Русия. Дори ставането от леглото заплашваше живота му. Страдаше от някаква вродена болест, която докторите наричаха хемофилия - уж безобидна дума, която обаче не можеше да опише невъобразимите му страдания.

Детето изглеждаше ужасно бледо. Като огромна порцеланова кукла в ръцете на Климент. Това момченце държеше всички в мрежата на своята магия. Омайваше ги - защото беше болен, защото беше момче, защото беше невероятно сладък. Как да не го мразиш?...

- Поне днес времето е хубаво - отбеляза Анастасия, - никакви дъждовни капки няма да наранят малкия и да му пуснат кръв.

Олга отчаяно разтърси глава.

Извадиха куфарите им от вагона и нарочно ги хвърлиха в най-близката заледена локва. Накрая Соколов насочи пръст към тях и изрече:

- Затворниците да си носят багажа.

Всички го зяпнаха, сякаш им беше заговорил на чужд език.

- Какво трябва да направим? - произнесе слисана Олга.

Войникът с пушката пристъпи напред.

- Ще си н-н-н-носите к-к-к-куфарите.

- Никога няма да н-н-н-нося нищо мое, д-д-д-другарю - подигравателно го имитира Анастасия.

Той я изгледа злобно. София зяпна в недоумение. "Смела ли съм, или просто безгранично глупава?" - запита се Анастасия. Макар че беше уплашена, не можеше, не искаше и нямаше да отстъпи. Нито пък щеше да си замълчи. Когато беше малка, майка й се шегуваше, че дори ако някой й отреже езика, ще й порасне друг, както на гущерите им пораства нова опашка.

- В нова Русия вече няма слуги - чу тя гласа на Соколов. - Ако не си вземете куфарите, ще ги оставим тук в калта.

Той тръгна напред, скръстил ръце зад гърба си. Анастасия започна да го имитира, преувеличавайки самоуверените му жестове, така че дори войниците изхихикаха. Мария затвори очи и се замоли на светиите да не допуснат сестричката й да пострада от ръцете на тези жестоки хора.

Анастасия свърши с пантомимата. Когато се озърна, видя как Олга пристъпва към купчината багаж, взема два от най-тежките куфари и ги помъква през локвите. Татяна и Мария направиха същото.

Джеми тичаше в кръг и лаеше по войниците. Анастасия го грабна в едната ръка, в другата хвана един от най-тежките куфари и го повлече през ледената киша.

Когато стигна изхода на гарата, тя чу зад гърба си оживени гласове. Няколко войници бяха заобиколили София и Джилиард и не ги пускаха. София държеше бродирана кърпичка пред очите си. От срам ли плачеше, или от облекчение - беше невъзможно да се разбере.

- Не мога да дойда с вас - извика тя. - Тези хора казват, че ще ни пратят обратно в Санкт Петербург.

По-големите сестри също избухнаха в сълзи. Изтичаха назад и запрегръщаха София, хлипайки и бъбрейки разни безсмислици - поне така й се стори на Анастасия. Джилиард само ги гледаше, прехапал устни.

Дойде редът на Анастасия да се сбогува.

София я прегърна силно. Ръцете на момичето увиснаха като отсечени покрай тялото.

- Моля те, внимавай - прошепна бавачката, попивайки сълзите си с парфюмираната кърпичка. - Трябва да ми обещаеш, че ще се държиш добре.

И за какво, възрази й мислено Анастасия. София беше най-добрата приятелка, която някога бяха имали, а сега и тя ги изостави. Отстъпи крачка назад. Просто трябваше да върви, помисли си. Като всички останали. Сякаш камък беше заседнал в гърлото й.

Долови обвинителния поглед на Татяна. "Е, съжалявам, не мога да бъда като теб и да плача за всичко."

Повлече крака, джапайки през калта около гарата към чакащите ги коли, под безстрастните погледи на пазачите. Джеми припкаше до нея. Беше взела много тежък куфар и на няколко пъти го изпусна. Един от мъжете се засмя. Тя усети как бузите й пламват от гняв.

- Къде ни водите? - извика им сърдито.

Това още повече развесели войниците. После Соколов подвикна на шофьора на първата кола:

- В Дома със специално предназначение!

Така Анастасия разбра къде отиват. И се запита какво ли ще е това специално предназначение.

"Помня, че при залез слънце капитанът на "Щандарт" нареждаше да се даде топовен салют като поздрав към императора и императрицата. Всички стояхме и наблюдавахме. Беше такава хубава гледка, слънцето потъваше в морето, но малката Анастасия разваляше всичко, тичаше по палубата, запушила отчаяно уши, извила очи нагоре, все едно бяха насочили оръдието към нея. А баща й смяташе това за забавно!"

Натикаха ги в каросерията на закрит армейски камион. Анастасия намери едно продрано място в брезента и надникна, за да види какво става навън. Камионът прекоси някакъв голям площад и тя зърна за миг стените на внушителна черква.

Двигателят ръмжеше непоносимо. Притиснала лице към брезента, Анастасия първа видя сградата. Беше двуетажна, построена от камък - същински дворец за това затънтено място. Долната част на къщата не се виждаше, защото от всички страни беше заобиколена с висока дървена ограда. Двама червеноармейци побързаха да отключат дървената порта и камионът нахлу с трясък в двора.

Заекващият войник отметна платнището и спусна задната стена. Хвана пушката като за стрелба, сякаш очакваше тези четири невъоръжени момичета и морякът, понесъл тринадесетгодишно сакато момче, да им създадат неприятности. Поредният герой на революцията.

- Излизайте - изкрещя нервно към тях.

Анастасия го изгледа втренчено.

- Още ли трябва да си н-н-н-носим куфарите?

- Не създавай неприятности -изсъска Олга в ухото й, сякаш дъщерите на цар Николай можеха да избегнат надвисналата над тях беда.

- Може би ще видим мама и татко - обади се Татяна и това малко повдигна духа им.

Влязоха след пазачите. Първо Климент с Алексей, а момичетата помъкнаха куфарите нагоре по стълбите. Като най-обикновени слугини.

Една врата се отвори и над главите на сестрите си Анастасия зърна майка си и баща си.

Божичко!

Толкова бяха остарели. Александра, бледа и измъчена в инвалидната количка, и Николай до нея, красив, но някак посърнал, сякаш излязъл от старинна фотография. Колко прегърбена изглежда мама сега, помисли Анастасия. А татко, толкова много бели косми в брадата и косата му. Бръчки набраздяваха кожата му като фина паяжина. Двамата стояха с гръб към сводестия прозорец, чието стъкло беше цялото боядисано и от това в стаята цареше сумрак, дори в този следобеден час. Непрозрачното стъкло имаше цвета на мляко. Анастасия се озърна. Колко жалки изглеждаха.

Но тогава на лицето на баща й грейна една невъобразимо радостна усмивка и това преобрази всичко. Олга, Татяна и Мария се втурнаха към него, а Климент пристъпи към майка им, все така с малкия на ръце. Царицата извика и разтвори обятия, без да става от инвалидната количка. Напоследък й беше все по-трудно да се изправя заради поразените от артрит колене.

Баща им ги стисна подред в силната си мечешка прегръдка, която накара дори здравенячката Олга да изписка. Анастасия зарови лице в грубата вълна на куртката му, чувайки възторжените възклицания на майка си, и най-накрая си позволи да се разплаче в гънките на дрехата му, където никой не можеше да я види. Сега всичко щеше да бъде наред.

Къщата, както им разказа по-късно Николай, принадлежала на един пенсиониран инженер и индустриалец, Николай Ипатиев. Беше си цяло имение в сравнение с това, което очакваха. Намериха течаща топла вода и електрическо осветление, защото Ипатиев бил състоятелен човек. Дори имаше вътрешни тоалетни.

- Не знаех, че някой тук в Страната на цвеклото, има представа какво е вътрешна тоалетна - каза Анастасия достатъчно високо, за да могат стражите да чуят.

Къщата беше построена в руски готически стил; вратите и прозорците бяха сводести и украсени с гипсови орнаменти. Но макар обстановката да беше достатъчно удобна, от предреволюционната кухня на Ипатиев нямаше и следа. Вечеряха с черен хляб и черен чай, поднесени в трапезарията без прозорци, силно миришеща на хоросан. Но все едно бяха на разкошен банкет в Александровия дворец. Всички говореха и се смееха едновременно, щастливи, развълнувани, че най-накрая са се събрали. Два месеца не бяха се виждали - цели два месеца, откакто майка им и баща им бяха принудени да отпътуват без малкия, без да знаят дали изобщо ще видят отново децата си. Този затвор може да беше още по-затънтен, но сега поне бяха заедно.

Първата вечер нямаше достатъчно легла, затова Анастасия и сестрите й постлаха наметала и подредиха възглавници по дървените подове. Алексей се сгуши в леглото до майка си.

Никой не можа да заспи. Алексей стенеше непрекъснато от болките в подутото коляно. Анастасия чу гласа на майка си, която се мъчеше да го успокои. Нейният лекар, Боткин, спеше в съседната стая и дойде няколко пъти да види болното дете. Анастасия го чу как моли пазачите, застанали в коридора, да донесат студени компреси. Но те все повтаряха, че нищо не могат да направят. Не ги беше грижа, искаха момчето да страда.

Едно време трапезарията сигурно е изглеждала доста внушително. Изящни решетки олекотяваха масивните резбовани столове, позлатени огледала висяха по стените, филигранен полилей се спускаше от тавана. Но сега тук царуваше немара - по всички повърхности се беше наслоил прах, а сложените в рамки портрети на някакви непознати хора над камината само правеха излъчващата се от това място меланхолия още по-силна. На Анастасия й се струваше, че Ипатиев е бил принуден да замине толкова набързо, та не е имал време да спаси личните си съкровища.

Тържественият вид на стаята странно контрастираше със сиромашката храна, поднесена им за закуска. Масата не беше застлана с покривка и въпреки че имаше няколко потъмнели сребърни лъжици, те не успяха да ги използват, защото яденето отново се състоеше от кана черен чай и корав черен хляб. Един войник донесе супа, останала от храната на пазачите, но Олга го беше видяла да плюе в нея, докато я носи нагоре по стълбите, затова никой не я докосна.

Анастасия сдъвка парченце твърд хляб, без да сваля очи от баща си. Той се взираше в масата с потъмняло от гняв лице. Беше мек човек и много рядко някой можеше да го види разгневен; но когато се случеше, беше по-добре да стоиш със сведени очи и да говориш с тих глас.

Накрая той се изправи и се обърна към пазача, седнал в единия ъгъл на стаята:

- Кажете на Авдеев, че искам да го видя.

Мъжът потътри крак и се вгледа намусено в пода.

Николай се приближи към него.

- Веднага!

Може би защото другарят Романов беше бивш цар, а може би шокиран от това, че видя високопоставения затворник така вбесен, пазачът се обърна и се спусна по стълбите, за да намери надзирателя.

Тогава Анастасия и другите деца за пръв път видяха Авдеев. Той влезе в стаята, изпъчил гърди, надменен и шкембест като пруски посланик. Съвсем ясно беше, че са го събудили от пиянски сън, защото дъхтеше силно на пот и водка. Остатъци от снощната му вечеря бяха засъхнали на дребни мазни петънца по предната част на униформата му. Баща й беше споменал, че някога бил надзирател в местна фабрика; сега беше надзирател на императора и императрицата на цяла Русия и тази отговорност му беше завъртяла главата.

- Какво има, гражданино Романов?

- Да не се опитвате да ни уморите от глад?

Авдеев хвърли презрителен поглед към масата.

- Това ядат обикновените хора, докато вие се тъпчете с хайвер от есетра.

Глупак такъв, помисли Анастасия, хайвер се поднася само на банкет. Ако беше вечерял някой път с тях в Царское село, щеше да бъде горчиво разочарован. Но баща й пропусна думите му покрай ушите си.

Просто изрече тихо:

- Искате да кажете, че на Урал няма кокошки и крави? Сигурно дори и най-скромният селянин разполага с малко мляко и пресни яйца.

- Не ви е позволено да ядете яйца и мляко.

- По чия заповед?

Авдеев усилено задъвка долната си устна. Избъбри гневно:

- Вървете по дяволите! - завъртя се и излезе надменно от стаята.

Баща й се загледа намусено след него. Майка й се пресегна през масата и хвана ръката му. Потупа я ласкаво.

- Всичко ще се оправи, Коля.

- Не разбирам какво сме сторили, че да заслужим това.

- Той просто е един нищожен глупак.

- Има много глупави нищожества като него, а животът ни е в ръцете им.

От вчерашното приповдигнато настроение не беше останала и следа. Анастасия се вгледа в сестра си Мария, седнала насреща й. Видя как очите й се пълнят със сълзи.

- Всичко ще бъде наред - каза баща им успокоително.

Отчупи парче черен хляб и го преглътна с глътка чай. Часовникът над камината започна да отброява часа. Десет удара. Предстоеше им дълъг ден.

"О, Анастасия! Олга и Татяна бяха толкова сдържани, имаха чувство за отговорност. Високи, представителни, щяха да станат истински красавици, гордост за царския дом. А и Мария, нежно и весело дете, винаги усмихната. Докато Анастасия си беше малко дяволче. Изобщо не приличаше на сестрите си! Винаги си е била малко пълничка, но като взе да расте, стана същинска дебелана. И такъв срам за всички ни!"

Започнаха да ги измъчват чрез скука.

Както беше казал Николай, къщата някога принадлежала на един делови човек, Николай Ипатиев. Преди пристигането на царското семейство местният болшевишки работнически съвет му дал двадесет и четири часа да се изнесе, а след това реквизирал къщата за свои цели и я преименувал - в духа на тромавия, но страшен речник, превърнал се в запазена марка на болшевиките - на "Дом със специално предназначение".

Семейството беше настанено на горния етаж, а пазачите - непосредствено под тях. На царя и царицата дадоха предната ъглова спалня - с две легла, диван, етажерка и един-единствен гардероб за дрехите на най-богатото императорско семейство в света.

След като прекараха първата нощ на пода, Анастасия и сестрите й, получили от пазачите си походни легла, се настаниха в стая, съседна на спалнята на родителите им, където спяха заедно с Алексей. Прислужницата на Александра - Анна Демидова - получи малка стаичка в дъното на къщата, доктор Боткин беше настанен в салона, а икономът Алексей Круп и готвачът Харитонов спяха на дървени нарове в преддверието. По всяко време пред вратите им патрулираха по няколко пазачи.

Присъствието на пазачите обаче ги притесняваше далеч по-малко от това, че нямаха с какво да се занимават. Ставаха всяка сутрин около девет часа, в десет закусваха с неизменния черен хляб и неподсладен черен чай. Казваха си молитвите, след това Александра четеше от евангелието. После им позволяваха за половин час да се разходят в градината и ги връщаха обратно да се развличат с карти или четене до времето за обяд - един часа. Понякога следобед им разрешаваха да излязат на слънце за още половин час. Вечерята беше в пет часа, чай пиеха в седем. След това Николай им четеше пак от Библията, най-вече любимите му пасажи от Книгата на Йов. Последна беше леката втора вечеря в девет часа, после настъпваше време за сън. Всеки Божи ден минаваше по този дразнещо неизменен начин.

Два дни след пристигането на децата падна последният зимен сняг, но лятото дойде почти веднага, без никакъв пролетен шепот. Един следобед гръмотевична буря развихри светкавици по небето, дъждът бързо изпълни олуците и започна да се лее като плътна завеса от водосточните тръби. На следващия ден въздухът беше като топъл петмез, а само след седмица градът започна да пъшка под похлупак от смазваща жега.

В Сибир или се пържиш, или замръзваш.

Каменната къща бързо се загря и понеже Авдеев не позволяваше да отварят прозорците, стаите станаха непоносимо горещи. Миризмите, идващи от кухнята, където Харитонов беше решил лично да пече хляб, висяха във въздуха, а допълнителната горещина от фурната още повече влошаваше положението. Всички копнееха за кратката почивка, когато им беше позволено да се разхождат в градината, макар че дори там беше непоносимо топло, но вместо да правят гимнастика, Анастасия и сестрите й седяха в сянката на храстите в пълно телесно и душевно изтощение.

Николай се опита да заобиколи заповедта на Авдеев относно прозорците. Някога един от най-властните хора на света, сега той трябваше цели две седмици да се моли да бъде отворен един прозорец в собствената му спалня. Най-накрая шест души от местния съвет дойдоха една сутрин в къщата, за да инспектират стаята и да решат кой прозорец може да се отвори. Явно тези хора не бяха способни сами да вземат решение на място и в следващите дни ги посетиха още официални лица, поединично или на двойки, за да разгледат мълчаливо спалнята, обследвайки прозорците, сякаш бяха куриозна архитектурна загадка.

В крайна сметка, след като минаха първите три седмици на юни, двама войници влязоха и без да кажат дума, отвориха единия прозорец. Цялото семейство се стълпи пред него да подиша свеж въздух. Дори най-лекият ветрец беше приветстван с възклицания, каквито би предизвикало посещението на някой чуждестранен принц.

Някога баща й беше командвал армии от милиони войници, но Анастасия се питаше дали някоя от неговите победи му е била толкова сладка, колкото този извоюван прозорец.

Тоалетните бяха в дъното на коридора.

Пред тях седеше въоръжен войник, поставил пушката на коленете си. Това беше войникът от влака - онзи, когото Анастасия беше дразнила заради заекването му. Откакто го беше видяла за последен път, на носа му се беше появила пришка и човек не можеше да не се загледа в нея и да не се почуди откъде се е взел този пурпурен гноен нарастък, застрашително увиснал над мустаците с цвят на жълтък.

Когато момичето се приближи, той се ухили зловещо.

- Къде отивате, д-д-д-другарко? - запита войникът.

Анастасия погледна към тоалетната; вратата беше махната.

- Не съм ви никаква д-д-д-другарка - каза тя със сгорещени от гняв бузи. - Казвам се Анастасия Николаевна Романова и искам да остана сама.

Войникът сдържа гнева си, правейки комична театрална гримаса.

- Защо, какво ще правите там вътре, д-д-д-другарко?

Анастасия отново погледна към тоалетната, а след това пак към войника. Усети желание да срита този глупак в кокалчетата. Почуди се дали би могла да сдържи още малко напъните на пикочния си мехур, докато сменят пазача довечера, но реши, че не може. Мъжът явно искаше да й отмъсти за закачките или може би това мъчение беше още едно от дребните заяждания на Авдеев.

- Какво има, д-д-д-другарко?

О, я го виж, даже й се хили. Тя сви рамене. Това унижение нямаше никакво значение. Влезе тихо в тоалетната.

Някой беше надраскал неприлична рисунка на стената. Майка й с диамантената императорска диадема, с разтворени крака и Разпутин между тях, готов да... Тя ахна и закри уста с ръка.

Погледна през рамо и видя пазача да й намига. Явно му беше много забавно. Нищо в живота й дотук не я беше подготвило за този момент. Беше живяла като затворничка в Тоболск и в Царское село, но там поне се отнасяха с уважение към тях. Тук бяха безпомощни, изоставени на произвола на хора, които се държаха като животни. Никога не беше усещала такъв страх.

Как можеха да им причиняват това?

Пазачът не преставаше да я зяпа. Тя не го погледна, опита се да си представи, че го няма. Вдигна пола, колкото можа по-скромно, и смъкна бельото си, без да позволи на това прасе да види нещо от тялото й. Седна на чинията и зачака струята да потече.

- Какво има, д-д-д-другарко? Дървената седалка не е т-т-т-толкова хубава като златната, дето си й свикнала.

Ужасно й се пикаеше. Но не можеше да пусне и капка, а мехурът й сякаш щеше да се пръсне.

Пазачът наклони глава.

- Може би в-в-великите к-к-княгини не п-п-п-пикаят като другите - подхвърли той.

- Моля ви, обърнете си главата - рече Анастасия.

- Защо? Ти н-н-н-нищо не правиш.

Не можеше, докато той я гледа. Чу го да се хили. Беше спечелил. Най-накрая тя усети как урината потича. Когато свърши, осъзна, че не може да се избърше, без той да погледне под полата й. Затова изхвръкна от нужника, мина покрай него като фурия и чак до самия край на коридора чуваше гръмогласния му кикот.

Научи, че войникът се казва Гришкин. Изобщо не бил войник, а фабричен работник, като повечето от хората на Авдеев. Във фабриката за пъпки, предположи Анастасия, ако по лицето му можеше да се гадае с какви таланти разполага. Сега си беше поставил за цел, когато го пратят на пост, да поема дежурството пред тоалетните. Момичетата избягваха да използват тоалетната през деня, особено ако знаеха, че Гришкин ще е там. Николай се оплака на Авдеев, който му отговори по обичайния си начин, сякаш тази молба, отнасяща се до основни нужди, можеше да се сравни с поръчването на печен омар на закуска.

Но Анастасия реши да не го избягва. Така щеше да признае, че е победена, да се подчини. Нямаше да се поддаде на дребнавото му заяждане. Ходеше до тоалетната, когато имаше нужда, и след първия случай дори не му достави удоволствието да погледне към него.

Един ден на стената на коридора се появи рисунка. Анастасия видя неколцина от пазачите, събрани пред нея, да се смеят на висок глас. Гришкин се дотътри и надникна над главите на другите с крива усмивка. Без съмнение, очакваше, че е още една от неприличните им драсканици, че е нарисуван Распутин, как се гаври с някой от семейството на противната велика княгиня.

Но изражението му в миг се промени. Защото това беше карикатура на самия него - с нос, голям колкото подпухналото му тяло и покрит с готови да се пукнат пришки. Бяха го нарисували застанал на стража пред тоалетната, с гъсти облаци мухи, въртящи се около главата му.

Отдолу пишеше: "Намерихме начин да държим мухите настрана от тоалетната през лятото, д-д-д-другарю."

Гришкин изкриви лице, обърна се и видя Анастасия. Моментално разбра кой го е нарисувал, и то точно тук.

По-късно през деня, когато тя отиде до тоалетната, Гришкин я чакаше.

Момичето не му обърна внимание и влезе вътре. Но почти веднага отстъпи назад и излезе. По стената и по седалката имаше размазани изпражнения. И към досегашните неприлични драсканици се беше прибавила още една - баща й, наведен над маса, и Распутин, застанал зад него в недвусмислена поза.

Тя усети как сълзи се събират в очите й. Не можеше да понася повече това и нямаше да го понася.

Тупна с крак и се озъби на Гришкин.

- Свиня!

Той като че ли ужасно се зарадва на тази проява на неподчинение.

- Какво има, д-д-д-другарко? Не си ли виждала лайна?

- Виждам всеки ден, като минавам покрай теб!

Гришкин престана да се усмихва и я изгледа с каменни очи.

- Горката в-в-велика к-к-княгиня... Сега къде ще ф-ф-ф-фърчат мухите?

"Малката Анастасия. Ръцете й непрестанно бяха в движение, усукваха на възел краищата на кърпичката, тя седеше, пъхнала единия крак зад другия, и все се въртеше, а умът й не спираше да работи, за да не би някой да й отнеме дължимото внимание, като измисли преди нея някоя шега или лудория. Не беше красива в класическия смисъл на думата, както например Татяна, но блестящите сини очи и живото й изражение я правеха наистина магнетична."

Беше девет часът. След края на поредната вечеря с чай и черен хляб всички седяха в Жълтата стая, както сега наричаха спалнята на родителите си. Татяна и Александра се редуваха да им четат Библията - Книгата на пророка Амос. Татяна трябваше да повишава глас, за да надвика пиянския рев на войниците, който долиташе от долния етаж.

Анастасия позна песента: "Вий жертва паднахте в неравна борба". Някой свиреше мелодията на пианото в трапезарията. Безобразно.

Толкова скучаеше, че чак й се виеше свят. Олга и Мария изглеждаха увлечени в четивото. Тя се опита да им подражава, но мисълта й непрестанно се отклоняваше и все се улавяше, че мисли за съвсем други неща.

Долу бяха подхванали друга песен - "Край на стария режим", и момичето започна да си я тананика тихо.

Не след дълго чу, че пияната дружина се качва по стълбите. Татяна продължи упорито да чете от Книгата на Амос, макар да знаеше, че сигурно ще ги прекъснат. Само Анастасия в очакване вдигна очи към вратата.

В стаята нахлу Авдеев. Разбира се, пиян. Беше докарал няколко от своите приятели, фабричните работници. И те като него воняха до един на евтина водка.

- Ето го - изграчи Авдеев. - Николай Кървавия!

Другите се стълпиха до вратата и ги зяпнаха - все едно царят и семейството му бяха животни в зоопарк.

Николай се изправи с блеснал поглед:

- Какво означава това?

- Приятелите ми много искаха да ви видят, гражданино Романов. Вече можете да седнете.

Говореше му като на обикновен слуга - без съмнение, за да се докара пред компанията.

Николай, царствено скръстил ръце на гърба, пристъпи към него. Внезапно спря и се вгледа в един от небръснатите селяни до вратата.

- Какво е това? - попита, посочвайки с пръст ризата на мъжа.

Човекът беше облечен по най-странния начин, който Анастасия някога беше виждала: селски панталони от груб плат, стегнати с изтъркан кожен колан, и една от официалните ризи на баща й, с личния му монограм. Невъобразимо смешна гледка, но мъжът беше или твърде пиян, или твърде глупав, за да го проумее.

- Тази риза е моя - каза Николай. Обърна се към друг от тълпата, нагласен в добре скроена дебела куртка. - Това също. - Потупа предницата на дрехата, сякаш търсеше оръжие. Пъхна ръка в джоба й и извади шишенце парфюм с надпис: "С височайше одобрение". Бутна го под носа на Авдеев. - Вие крадете от нас.

- Ленин сложи край на частната собственост. Сега всичко е на народа.

- Прекрасно. Тогава може би ще ни бъде позволено да хапнем няколко руски яйца за закуска. Те принадлежат на всички, в края на краищата.

Авдеев разбра, че Николай го оборва със собствените му думи, и то пред подчинените му. Изду гърди.

- Не можете да ми казвате какво да правя. Тук аз заповядвам.

- Което никога не забравяте да ми напомняте. Значи поемате пълната отговорност да предадете притежанията на Русия в ръцете на вашите лични приятели, така ли?

Авдеев не отговори и Николай му обърна гръб.

- Ще направя подробен доклад до вашите началници. Сега може би ще ни оставите на спокойствие. Вече стана късно.

Авдеев се олюля.

- Я вървете по дяволите всички вие! - изграчи той и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

На малкия сигурно му е много трудно, помисли Анастасия. Бяха преместили леглото му в Жълтата стая. Тя не можеше да си представи да лежи там цял ден, само в компанията на мама и Седнев, момчето от кухнята. Достатъчно мъчение беше, че са затворници в тази къща. Но малкият Алексей беше прекарал по-голямата част от живота си по този начин.

Хемофилията означаваше, че дори най-малкото одраскване или натъртване на коляното или на лакътя ще му причинят невъобразима болка, която с дните ще се засилва и ще трае дори седмици наред. Доктор Боткин се бе опитал да й обясни. Каза, че понеже кървенето не спира, кръвта се събира вътре в ставата и натискът постепенно я изкривява.

Понякога първоначалното нараняване биваше толкова дребно, че дори малкият не го забелязваше. Просто някоя сутрин се събуждаха от виковете му: "Мамо, не мога да ходя." Тези думи плашеха Анастасия, защото предвещаваха започването на нескончаемо пъшкане, което се преливаше във викове на невъобразима болка. Вече не можеше да си спомни колко пъти го беше чувала да крещи от спалнята си: "Мамо, мамо, помогни ми! Направи нещо, моля те!" Но нито доктор Боткин, нито някой друг можеше да облекчи страданията. По силите им бе единствено да налагат ледени компреси и да се молят на милостивия Бог, който изобщо не беше милостив към момчето.

Напрежението от болестта на Алексей накара косата на майка й да побелее. Така казваше баща й. Тя вече съвсем приличаше на стара жена, помисли Анастасия. Изглеждаше много по-възрастна от съпруга си.

Но безкрайният кръговрат на страданията уморяваше най-вече невръстния царевич. Той често говореше колко иска да бъде като другите момчета. Мечтаеше си да се беше родил на мястото на Седнев - момчето от кухнята, щом това означаваше, че ще може да си играе в снега. През последната година беше станал съвсем безразсъден, сякаш подканваше болестта да направи най-лошото, на което е способна, вместо да се махне от него. Точно преди заминаването от Тоболск беше се спуснал по една направена от слугите пързалка, с която обикновено се забавляваха сестрите му.

Разбира се, това безразсъдство го превърна в стопроцентов инвалид. Ужасен епизод, от който едва напоследък беше започнал да се възстановява.

Когато невъобразимите болки започнеха да го мъчат нощем, майка им ставаше, за да се погрижи за него. И тук, както и в Царское село, тя не говореше за друго, освен за сина си. Сутрин, когато се събираха за закуска, се усмихваше и казваше: "Малкият спа добре тази нощ." Тогава денят ставаше с един лъч по-светъл. Но друг път разговорите на закуска се въртяха само около едно - колко малко е спал малкият през нощта и колко страдания е понесъл. Дните на живота му се измерваха със силата на болката и с обиколката на подутите му стави. По някой път го изнасяха в градината, настанен в инвалидна количка, но най-често лежеше на леглото с коляно, обвито в пластир, който Боткин му беше приготвил.

Разбира се, на Анастасия й беше жал за малкия, но състраданието й се изпаряваше, изчерпвано от безкрайния кръговрат от малки победи и изстрадани поражения. Тя не можеше да му се посвети, както правеха Татяна и Олга. През деня те седяха с брат си, за да го развличат, четяха му, играеха на карти с него. Истински светици, разбира се. Някой ден, хрумна й горчивата мисъл, сигурно ще ги види изрисувани на икони.

Но тях ги нямаше, нямаше никого в деня, когато малкият предизвика смъртта на Климент. Всички бяха в градината, за да се спасят от горещината в стаите. Алексей седеше на леглото си, подпрян с възглавници, и гледаше към единия от пазачите - Воронин. Мъжът се бе настанил на стол в коридора, намръщен и неспокоен. От време на време вдигаше очи към царевича, сякаш виждаше чужда коза, която много му се искаше да заколи и да изяде.

Алексей беше наредил играчките пред себе си и мрачно се ровеше в колода карти. Очите му се премрежваха от скука. Улови погледа на Воронин и се втренчи в него. Пазачът също се загледа в момчето.

Алексей взе коричка черен хляб от чинията със закуска, хвърли я към войника и му подвикна:

- Ей, ти!

Мускулите по челюстта на Воронин заиграха.

- Искам шоколад.

Воронин скочи и табуретката се катурна на пода. Климент, който дремеше в ъгъла, се събуди и също се изправи, обезпокоен и озадачен.

- Не ме ли чу? - продължи царевичът. - Не стой тук и не ме зяпай като вол.

- Не можете да ми говорите така - отвърна Воронин.

- Ти не знаеш ли с кого говориш?

- Сега всички сме другари - каза Воронин. - Като искаш шоколад, сам си намери.

Климент се приближи към леглото на Алексей:

- Какво има, ваше височество?

Момчето насочи бледия си пръст към Воронин.

- Той ме обиди.

Климент се обърна към пазача.

- Излез оттук.

- Тоя сакат момчурляк не може да ми говори така.

Климент пристъпи към него и пръстът на Воронин докосна предпазителя на пушката.

- Излизай - заповяда Климент.

Воронин не проумяваше как тия хора още си въобразяват, че могат да му нареждат. Но можеше да спре телохранителя само ако го застреля, а това не му беше никак трудно. Пък и все още никого не беше застрелял и не знаеше как ще се почувства, ако го направи точно сега.

- Ще докладвам на другаря Авдеев - извика Воронин, хуквайки надолу по стълбите.

- Хайде да те видим, дебел селяк такъв - подвикна след него Климент.

Алексей се изсмя.

На следващия ден другарят Воронин се върна на поста си пред Жълтата стая. Червеногвардейците на Авдеев отведоха Климент Нагорни. Повече никой не чу нищо за него.

"Помня най-вече смеха й. Станеше ли някоя пакост, човек би могъл да заложи и последната си рубла, че е работа на Анастасия. Тя имаше най-красивите сини очи на света, но никога не гледаше хората направо - каже нещо и те изгледа с ъгълчето на окото, някаква клевета по адрес на някоя от лелите или прислужниците, а после прихва да се смее. И не ти остава друго, освен да се разсмееш заедно с нея, но понякога шегите й биваха солени. Когато скучаеше, подлагаше крак на слугите и никой не й се караше, поне в последните години."

Николай седеше на ръба на леглото, загледан в малкия. С изражение на невероятно горчива любов. След четири дъщери Господ най-накрая му беше дал отдавна желания син, но кладенецът на тази радост беше отровен. Жесток Бог.

- Как се чувстваш днес? - запита той сина си.

Момчето успя да се усмихне. Кожата му бе толкова бледа, че под нея прозираше синята паяжина на кръвоносните съдове по слепоочията и по опакото на дланите.

- По-добре - отвърна Алексей.

Николай протегна ръка към него.

- Това е хубаво.

- Татко, кога ще си идем у дома?

Николай се усмихна едва-едва.

- Скоро.

Лъжата затисна стаята. Като другите, които момчето толкова често чуваше.

- Ще ни направят ли нещо лошо? - запита.

Анастасия затаи дъх, чудейки се какво ще отговори баща й.

- Нека сме благодарни, че пак сме заедно.

- Кажи, ще ни направят ли нещо?

Николай се засмя.

- Ти мислиш ли, че кралят на Англия ще изостави роднините си? Той е мой братовчед.

Значи има надежда, помисли Анастасия. Но ако кралят на Англия им е чак толкова голям приятел, защо ги оставя да страдат толкова време?

Една сутрин Анастасия забеляза, че подметката на едната й обувка се е пробила. Бяха й позволили да вземе само един чифт обувки от багажа, който бяха донесли от Тоболск, и тя ги носеше още от деня на пристигането.

Когато Авдеев дойде - както винаги, без предизвестие - да инспектира стаите преди закуска, Анастасия застана на вратата, препречвайки пътя му. Както обикновено, мъжът смърдеше на алкохол и не се беше бръснал. Явно това бе новото лице на Русия.

- Какво има, гражданко Романова? - попита я той грубо.

- Трябва да си взема други обувки от багажа.

Мъжът втренчи в нея пиянския си поглед и по лицето му се изписа раздразнение, но и гузност. Знаеше какво означава този израз - че нещата им са отмъкнати до едно.

- Върви по дяволите! - изруга Авдеев, минавайки край нея.

Тя видя Гришкин, застанал наблизо с триумфална усмивка.

- Н-н-не се тревожи за обувките - чу го да казва. - Т-т-тия, дето са ти на краката, ще ти с-с-с-тигнат за цял живот.

Изведнъж красивата лятна утрин стана неестествено студена.

В крайна сметка Анастасия отмъсти на Гришкин, както се беше заканила.

Понякога, докато сестрите й се разхождаха в градината, пазачите ги оставяха без надзор, за да изпафкат набързо някоя цигара в караулното помещение или да опънат крадешком някой гълток водка. Но един ден Авдеев стана доста рано от пиянския си сън и предприе внезапна инспекция. Намери Анастасия, седнала на една пейка до стената на къщата, да чете Толстой. Олга и Татяна бяха наблизо, но край тях не се виждаше никакъв пазач. Това го вбеси.

- Гришкин! - изрева Авдеев.

Анастасия чу стъпките на войника, който тичаше откъм караулното.

Когато стигна до пейката, тя му подложи крак, мъжът се препъна и полетя напред. Пльосна се по лице и пушката, на която беше забравил да пусне предпазителя, изгърмя. След оглушителния изстрел настъпи драматична тишина. Авдеев и Гришкин очакваха някой да изпищи от болка или да се вдигне тревога. Но куршумът беше излетял във въздуха, без да нанесе вреда.

Авдеев инстинктивно се беше снишил с разширени от ужас очи и изглеждаше толкова смешен, почти седнал на земята, че Анастасия не се сдържа и истерично се разкикоти.

Междувременно Гришкин се изправи. Беше твърде пиян, за да съобрази какво е направила малката велика княгиня. Авдеев побесня. Срита го, зашлеви го с опакото на дланта и още веднъж го ритна в кокалчетата. Гришкин стоеше вцепенен, същински чувал с картофи, и не реагираше.

Анастасия усети прилив на удовлетворение. Щеше да запомни този ден - едно от малкото й щастливи преживявания.

Това обаче не й се размина безнаказано. Анастасия смяташе, че никой не знае какво е направила, но грешеше - Николай беше видял всичко. По-късно вечерта той я отведе в Жълтата стая, накара я да седне и я загледа така продължително, че тъжните му сини очи сякаш казваха: "Кога най-сетне ще се вразумиш?"

Тя никога не можеше да погледне право в тези очи. Защото проникваха до дъното на душата й. Колко по-добре щеше да бъде, ако баща й понякога й се разсърдеше, но когато тя правеше лудории, виждаше в погледа му само разочарование, а това я нараняваше повече от острите думи на майка й и от мъмренето на наставника й.

- Знам какво стана днес с Гришкин - рече накрая баща й.

- Той си го заслужи.

Николай поклати глава.

- Така е - настоя тя.

- Затова ли го направи?

- Той е свиня.

- Вярно, някои хора не се държат прилично, за разлика от други - продължи баща й.

"О, татко - помисли тя. - Само това ли можеш да кажеш за тях? След всичко, което ти сториха?"

- Не можеш да подложиш крак на целия свят, Анастасия.

- Мога да се опитам.

Царят въздъхна.

- Един ден ще се научиш.

Тя усети, че започва да се ядосва. Беше редно да се въздържи, но не можа и както винаги, се отприщи като пробита дига.

- Какво ще се науча, татко?

- Ще се научиш да бъдеш милосърдна.

- Ти такъв ли си, когато им позволяваш да ни тъпчат с ботушите си, когато им предаваш цялата империя, без да се бориш? Такъв ли си, татко? Милосърден?

Ето на. Каза го. Това, което никога не би посмяла да изрече или дори да си помисли. Все едно беше плюла върху светия кръст. Какво я бе накарало да произнесе подобно нещо?

Болката в очите му беше непоносима; болка не от думите й, предположи Анастасия, а защото една от любимите му дъщери ги бе изрекла. В този момент й стана ясно, че дори арестуването и униженията от последните месеци не го бяха го съкрушили. До този миг.

- Нима не съм бил винаги добър баща за тебе? - попита накрая с такъв тон, сякаш сърцето му щеше да се пръсне.

Момичето разбра с ослепителна яснота, че това беше неговата мярка. Няма значение, че беше най-богатият човек на света и управляваше една от най-великите империи. Той мереше стойността си чрез доброто мнение на своето семейство.

Прииска й се да му каже колко съжалява, но не намери думи. От гордост, разбира се. Освен това знаеше, че вече е много късно. Казана дума - хвърлен камък. Особено ако е бил хвърлен така силно и така смъртоносно точно.

- Не те разбирам - промълви той. - Един ден, надявам се, ще си спомниш този момент и ще съжаляваш.

Стана, обърна се с гръб към нея и запали цигара. Сестрите й я гледаха от другия край на стаята така, сякаш в нея се беше вселил самият дявол.

Но дори вината не прогони изцяло гнева й. Изпита ненавист към този мълчалив мъж, защото у него нямаше гняв и плам. Не по-малко мразеше и себе си, заради същите тези качества, които очевидно притежаваше в изобилие.

Следобед на другия ден излязоха в градината, всички момичета заедно - Анастасия седеше между Олга и Татяна, Мария - в края на пейката. Анастасия слушаше бръмченето на насекомите, наслаждавайки се на това простичко удоволствие да е на чист въздух и да се взира в съвършено синьото небе. Чуваше звуците от всекидневния живот на града, долитащи иззад високите стени на градината - тропота на магарешките подкови по калдъръма, виковете на уличните продавачи.

Изведнъж се запита какъв ли ще бъде животът й, ако по някакво чудо можеше да се пренесе отвъд стените, където никой нямаше да знае, че е велика княгиня. Винаги беше живяла в някакъв вид затвор, помисли си - дворците в Санкт Петербург или Царское село бяха само друг вид заточение.

Но в Царское село поне винаги имаше какво да се прави.

Видя баща си да бъбри с един от пазачите - стария Воронин. Царят му предложи една от своите цигари и се разприказва с него за времето. Обичаше да разговаря непринудено със слугите, за разлика от майка й.

Воронин носеше една от царските ризи, с избродиран монограм. Момичето се запита дали баща й е забелязал, че говори с крадец. Как бе възможно да не разпознае една от собствените си ризи? Предположи, че просто се е предал, както винаги.

Баща й носеше всекидневни дрехи - войнишка риза в защитен цвят, офицерски колан и изтъркани черни кожени ботуши. Толкова не приличаше на царя, какъвто хората и особено враговете му си го представяха. Винаги се бе отнасяла към него със страхопочитание - не защото беше велик, а заради простотата му. Знаеше, че тя самата никога не би могла да притежава неговия дух. Баща й намираше общ език с всекиго - с пруски посланици или със слуги, с надути британски аташета или със сурови кавалеристи от казашките степи. А сега дори разговаряше с грубите селяни, които без стеснение го обираха.

Царят се отдели от Воронин и се запъти към момичетата. Поседя за малко при тях, пушейки цигара, загледан в небето, като издишваше бледосиния дим през ноздрите. Всички разбраха, че има да им казва нещо много важно, и зачакаха, докато той реши как да започне. Високата, сериозна Олга, Татяна, както винаги спокойна, положила ръка върху тази на Мария. И Анастасия, която много искаше да направи някаква гримаса, да се пошегува. Но сега не можеше да измисли нищо.

- Никой от нас не знае какво може да ни сполети утре - изрече накрая баща им.

- Татко? - вдигна очи към него Олга.

- Има нещо, което вие, момичета, трябва да знаете. - Той дръпна отново от цигарата по обичайния си начин, сякаш коментираше някаква незначителна промяна на времето. - Ако стане нужда, на ваше име в Банк ъф Ингланд, в Лондон има вложени пари. По пет милиона рубли на всяка. Ако ви потрябват пари, трябва да намерите там един човек на име Барденов. Кажете му, че искате достъп до тези сметки. Той ще ви попита за кода на депозитите. Кодът е ОТМА. ОТМА: Олга, Татяна, Мария, Анастасия.

Произнесе всичко това, без да гледа към никоя от тях, с все така безизразен глас.

После добави:

- Струва ми се, вятърът днес е малко по-хладен.

Мария сведе глава, сякаш всеки момент щеше се разплаче.

- Няма да допуснем отново да ни разделят - обади се Олга.

- Понякога не сме в състояние да контролираме положението - продължи баща им. - Каквото и да ви донесе утрешният ден, винаги трябва да помните, че сте велики княгини и във вените ви тече кръвта на Романови.

Всички мълчаха. Той протегна ръка и докосна рамото на Мария. Продължи да пуши, вгледан в бледосиньото небе.

Накрая, след дълга пауза, изрече:

- Утре, струва ми се, може да стане по-топло.

"Като се обръщам назад, предполагам, че не е имала избор. Най-напред Олга - наследницата, после Татяна - красивата, и Мария - умната. Навярно още от момента, в който е проходила, е решила, че трябва да стане лошата. Нямаше друг начин да се доказва. Не можеше да прави впечатление с обноски, красота или ум, затова предпочиташе да стряска хората."

Воронин стоеше на прага и гледаше.

Анастасия, облякла една от военните ризи на брат си в защитен цвят, държеше празна бутилка водка, която беше намерила в градината. Трите й сестри седяха на леглото, Мария се кискаше, закрила уста с ръка.

Анастасия залитна, хващайки се за масата, за да запази равновесие.

- Народният подкомитет на работническия подподкомитет на Върховния съвет на Урал се посъветва с манифеста на другаря Ленин и сега ви дава позволение, гражданко Татяна Романова, да си сложите захар в чая.

Татяна направи изискан реверанс.

- Искам прозорецът да се отвори! - извика Мария.

- Мислиш, че можеш да потискаш работниците с отворени прозорци и чист въздух! - Анастасия отпи наужким от празната бутилка и се олюля. - Я да вървят по дяволите!

Момичетата се закискаха - шегата беше доста солена. Но тогава Анастасия се обърна и всички видяха, че Воронин ги гледа.

Пълно мълчание.

Пазачът се изпъчи и им обърна гръб.

- Я вървете по дяволите! - избъбри под нос и се опита да не се разсмее.

След време омразата се изгубва, реши Воронин. Като монета, изпаднала от пробития джоб. Търсиш я и не я намираш. Лесно беше да мразиш някого, когото не познаваш. Лесно му беше да мрази царя, преди да се срещне лице в лице с него. Точно там беше мъчнотията.

Но как да мразиш един мъж и семейството му, когато всеки ден ги виждаш отблизо, когато се сблъскваш с тяхната безпомощност? Как да мразиш Николай Кървавия, чудовището от Санкт Петербург, когато той всеки ден си говори с теб за времето и изнася болния си син на ръце в градината, за да подиша момчето чист въздух и да се порадва на слънцето? Как да се плаши от тази прикована на легло стара жена, която, казват, била самата императрица?

Беше трудно, всъщност невъзможно да не ги съжаляваш по човешки. Доста по-лесно беше да ненавижда Авдеев. В края на краищата тиранията като че ли беше по-присъща на него, отколкото на тях. Кой отказваше на безпомощните млади момичета и на измъченото от болестта момченце няколко яйца и малко мляко за закуска, когато в града можеха да се намерят в изобилие? Що за човек би накарал да му се молят за отварянето на един прозорец в такива задушни дни?

"И какво ме засяга това мене - замисли се Воронин. - Може да съм прост човек, да съм бил фабричен работник през целия си живот, но ми се струва, че като измъчваме това семейство, не поправяме никоя от злините, от които всички в Русия сме се напатили предостатъчно."

Чувстваше се омърсен от това.

Сети се за трите си дъщери. Биха се засрамили, ако го видеха сега.

Това ли е семейството, което ги учеха да мразят, от което ги учеха да се страхуват? Всеки ден тези хора правеха това, което и всички останали - на закуска пиеха черен чай и ядяха черен хляб, грижеха се един за друг, когато са болни, бъбреха и се смееха.

Излизаше, че в цялата тази работа Авдеев е чудовището.

Всъщност нямаше да го е грижа, ако избягат. Дори му се искаше да го направят. Ако ги видеше сега да излизат през тази врата и Авдеев му заповядаше да ги застреля в гърба, какво ли щеше да направи? Май че знаеше какво.

Щеше да гръмне Авдеев.

Анастасия седеше в сянката на един люляков храст, вдишвайки аромата на орловите нокти, които се катереха по стената. Беше останала за малко сама. Татяна и Мария се разхождаха с баща им, Олга беше вътре с малкия и майката, защото и двамата бяха много зле и днес не можеха да излязат навън. Олга беше такава светица, отказваше се от излизането в градината, за да им чете. Безценните минутки в градината минаваха толкова бързо; мисълта, че трябва пак да се върне отново в душната като пещ къща, беше непоносима.

Една сянка закри слънцето. Тя вдигна глава. Беше старият пазач Воронин, онзи, който я беше видял да се подиграва на Авдеев.

Цигара висеше на долната му устна и мърдаше, докато той говореше. Странен човек, с огромни тъжни очи и големи сиви мустаци, които го правеха да прилича на морж.

- Горещ ден, гражданко Анастасия - каза Воронин.

Тя не му обърна внимание. Нямаше да вземе да разговаря с фабрични работници я, дори и да носят пушки. Все още беше всерусийска велика княгиня и не беше го забравила. Макар че него явно не го беше грижа за титлата й.

Пазачът се озърна някак уплашено. Бръкна в джоба си и й поднесе стиснатата си шепа.

- Бързо - изшептя, - взимай ги.

Тя протегна ръце. Три яйца. Загледа ги смаяна, после се учуди на себе си. Сети се за великденските яйца, които Фаберже беше изработил за майка й. Златни яйца, инкрустирани със скъпоценни камъни. Тези, които Воронин й даде, й направиха много по-голямо впечатление, отколкото всичко, което кралският бижутер бе изработил за майка й. Какво се беше случило с нея, че сега цени нещо толкова обикновено - някакви си яйца?

- Не стой така! - изсъска Воронин. - Прибери ги, скрий ги в джоба! Авдеев ще нареди да ме разстрелят, ако ни види.

Анастасия се подчини. Вдигна очи към Воронин, но слънцето грееше точно зад него и тя виждаше само очертанията на главата му.

Изрече само една дума:

- Благодаря.

Странните звуци заседнаха в гърлото й.

- Трябва да си ги поделите - напомни той ненужно и се отдалечи.

Мрачното тиктакане на часовника над камината.

Денят полека наближаваше към края си. Татяна четеше на малкия; Боткин и Олга играеха бридж с мама и татко. Анастасия се опита да се съсредоточи в книгата, която държеше, но усещаше как през прозореца нахлува горещ въздух и копнееше, непоносимо копнееше да излезе навън.

- Някой ден ще се махнем ли оттук, татко? - попита тя.

- Съюзниците ни не са далече, маленкая - каза той. Маленкая. Отдавна не я беше наричал така. - Не знаем какво ще стане с нас утре.

Това беше най-лошото - да не знаеш. Бяха напълно изолирани от външния свят, не знаеха дали войната върви добре или зле за тях. Един ден разбраха, че имало демонстрация на градския площад - дочуха изстрели, последвани от викове и писъци. Авдеев съобщи, че местните анархисти вдигнали бунт, затова трябвало да бъдат готови всеки момент да се евакуират. Но не се наложи.

- Никой ли няма да дойде да ни спаси? - обади се Олга.

Анастасия видя как доктор Боткин и баща й се спогледаха. Вероятно се разбраха без думи, защото изведнъж докторът изрече:

- Шура каза ли ви нещо, преди да слезе от влака?

Шура беше галеното име на бавачката София Карловна.

Анастасия се запита защо ли им задава такъв въпрос. Олга погледна към останалите за потвърждение, после поклати глава.

- Имаше план - продължи Боткин. - Щом освободят Шура, тя трябваше да каже на белите къде сме. Но ние сме тук вече повече от два месеца и никой не се е свързал с нас. Възможно е да са я убили.

- Или да ни е предала - вметна Александра.

Настъпи дълго мълчание.

- Тя никога не би сторила това - възрази Татяна.

Никой друг не продума.

- Не и Шура - повтори Татяна.

"Анастасия имаше руса коса с червеникав оттенък, дълга, вълниста и мека. И такива красиви сини очи, като на баща й. Ледено сини. Бих дала всичко на света, за да имам такива очи. И веждите й. Тънки и светли, почти сключени. Но не, не беше красива. Човек не би могъл да мисли за нея по този начин. Нали разбирате, беше толкова дебела, истинско кюфтенце."

Лятната утрин беше прекрасна, с хладен, кристален въздух. Може би днес нямаше да припадат от горещина.

Никакви признаци за промяна, ако се изключи, че вместо Авдеев със замътения поглед и дъха, вонящ на алкохол, пред тях се представи тъмнокос мъж в черно кожено яке, придружен от отряд чекисти. Николай стана и ги изгледа с предпазливостта на човек, стоял достатъчно дълго пред прага на смъртта, за да подозира, че всяко отклонение от рутината представлява потенциална опасност.

- Гражданино Романов - изрече непознатият, - аз съм доктор Яков Юровски. Назначен съм за командващ тук.

Имаше тъмни мустаци и черна козя брадичка. Придружаващите го мъже бяха облечени в униформата на болшевишката тайна полиция.

- Къде е Авдеев? - запита Николай.

- Другарят Авдеев беше сменен.

- Разбирам.

Анастасия видя как баща й му подава ръка. Юровски я погледна с отвращение, без да извади ръце от джобовете на черното кожено яке.

Поклати глава.

- Не желая да се ръкувам с вас.

Двамата си размениха погледи, изпълнени с недоумение.

Юровски продължи:

- Получи се рапорт за запои и разпуснато поведение. Уралският съвет няма да погледне снизходително на това.

- Изглежда, досега е бил твърде снизходителен.

Юровски не обърна внимание на думите му. Огледа стаята. Анастасия усети как погледът му я докосва. Ефектът беше смразяващ. В очите му нямаше нищо. Бяха празни.

- Получиха се рапорти за кражби - допълни Юровски.

- Когато пристигнахме, иззеха повечето ни вещи и не ни ги върнаха - потвърди баща й.

- Всичко ще ви бъде върнато - каза Юровски. - Ще претърсим навсякъде и ще направим списък. Така ще сложим край на безобразията.

Майка й и баща й се спогледаха.

- Същото казваше и пияницата, който се разпореждаше тук преди вас, след като открадна парфюмите ми и ризите на мъжа ми - произнесе ядосано и натъртено Александра.

Николай се показа по-примирително настроен.

- Разбира се, ще сътрудничим с каквото можем.

Юровски тракна токовете на черните кожени ботуши и излезе.

Настъпи мълчание. Всички погледнаха към Николай.

- Търси лекарствата - каза той.

"Лекарствата". Кодовата дума за скъпоценностите, които бяха донесли от Царское село.

Александра притисна Библията до гърдите си.

- Господ ще ни даде сила да преодолеем тези изпитания.

- Надявам се - въздъхна Николай. - Последното изобщо не ми се нрави.

Пристигането на Юровски внесе известно подобрение в положението им. Новите им пазачи бяха латвийци. По-надути от местните милиционери, но по-дисциплинирани и не чак толкова отчаяни пияници. Заминаването на Гришкин сложи край и на дребнавите заяждания по пътя към тоалетните.

А иначе дните им минаваха по същия неумолимо еднообразен начин. Намираха развлечение и теми за разговор само в дребните неразположения и капризите на времето. Седемнадесетият рожден ден на Анастасия дойде и отмина без никаква тържественост.

Всички бяха станали едно - от царя до готвача. Обстоятелствата ги бяха превърнали в голямо, единно семейство. След вечеря доктор Боткин седеше с майка й и баща й, разговаряха, играеха на карти, а през деня забавляваше Александра и малкия, докато другите се разхождаха в градината. Круп помагаше да изнасят царевича в градината, а в кухнята Харитонов показваше на момичетата как се замесва тесто и как се пече хляб. От Демидова се научиха да кърпят чорапи и бельо. Когато докторът получи силен пристъп на колики, Александра седеше до леглото му и цели пет дни се грижи всеотдайно за него.

Но призракът на Юровски тегнеше неотвратимо над всички.

Майка й лежеше в леглото си. Още откакто четирите момичета пристигнаха през април, тя почти не беше излизала от стаята. Освен когато Боткин се разболя. Ден след ден лежеше, подпряла глава с няколко възглавници, със затворени очи, за да смекчи непреставащото мигренозно главоболие, докато Татяна и Олга й четяха от Библията или от "Житието на свети Серафим".

Изглеждаше толкова остаряла. Млечнобялата светлина от прозорците подчертаваше всяка бръчка по лицето й. Косата й беше почти изцяло побеляла, макар да бяха връстници с царя.

Боледуваше непрекъснато - още откакто Анастасия я помнеше - или от нерви, или от сърцебиене. Двамата с малкия страдаха еднакво силно.

Но днес майка й обяви:

- Мисля, че тази сутрин ще изляза за малко в градината.

Анастасия прехапа устни и се запита как ли ще се отрази на самата нея това драматично решение.

- Искам да поседиш малко със слънчицето, докато аз съм навън.

Слънчицето. Най-новото измислено от нея ласкаво обръщение към Алексей. Значи така - молеха я да пожертва минутите си в градината.

- Защо да не останат Олга или Татяна? - запита тя. - На тях им харесва.

Недоволно изражение засенчи лицето на майка й. Тя снижи глас, за да не я чуе Алексей.

- Кога за последен път си седяла при малкия?

Анастасия знаеше, че майка й е права - тя прекарваше почти цялото си време с него. Но Алексей получава прекалено много внимание, помисли си. Може би ако не беше тази хемофилия, щяха повече да обръщат внимание и на нея.

Без съмнение, майка й искаше да я накаже, задето не е такава благочестива и предана сестра като Татяна и Олга. Анастасия продължи да седи нацупена, докато баща й и доктор Боткин помагаха на Александра да стане от леглото и тръгнаха заедно с нея по коридора.

Погледна към малкото квадратче синьо небе и парченцата от покриви - единственото, което се виждаше от външния свят.

Отново насочи вниманието си към Алексей. Вчера се беше изкъпал за пръв път след пристигането от Тоболск. Влязъл и излязъл от ваната без чужда помощ - както съобщи майка й, - толкова горд, сякаш е предвождал истинска кавалерийска атака.

Беше облечен, както обикновено, в селски панталони и войнишка риза без якичка, каквато носеше и баща й. Бяха сами. Майка им, Татяна и Олга бяха излезли. Пред него имаше поднос с колода карти и няколко играчки -фигурки на войничета. Той отвори една кутийка и изсипа съдържанието й - конци, монети, гвоздеи и запушалки, каквито обичаше да събира.

Би трябвало да ми е жал за него, помисли Анастасия. В края на краищата, седи затворен тук ден и нощ. Но не можеше да мисли за друго, освен за слънчевите лъчи, за градината и как тази малка почивка й е отнета.

- Иска ми се да бях умрял - изрече брат й.

Занимаваше се съсредоточено с предметите от кутийката. Нищо в изражението или поведението му не показваше, че току-що е проговорил.

Анастасия седеше на стола до леглото и го наблюдаваше как събира няколко пирона на купчинка, а после ги връща в кутията един по един.

- Досега трябваше да съм умрял - продължи той. - Но от това мама щеше много да се натъжи.

- Не бива да говориш така.

Брат й вдигна очи към нея и за миг на Анастасия й се стори, че среща погледа на старец.

- Лесно ти е да го кажеш, Стася. Не си болна от хемофилия.

Нямаше какво да му отговори.

- Какво би направила - попита момчето, - ако можеше да вършиш всичко, което поискаш?

Анастасия сви рамене. Това му мрачно настроение я караше да се чувства неудобно.

Алексей отмести поглед от нея към малкото парченце небе в рамката на единствения отворен прозорец.

- Много ми се иска да стана войник.

Малкият. Да стане войник.

- На мен ми харесва да съм велика княгиня - произнесе тя. - Не искам да бъда нищо друго.

Но той не я слушаше. Очите му бяха приковани в прозореца. Бледи и празни. Също като небето.

Татяна се събуди посред нощ, тихо се измъкна от леглото и се отправи към тоалетната. Двама латвийци седяха на столове в края на коридора. Тя усети погледите им, но се опита да не им обръща внимание.

Някаква сянка се промъкна зад нея, невидима и нечута, потна ръка запуши устата й. Стражите наскачаха от столовете, силни ръце стиснаха нейните и понесоха дърпащото се тяло към другия край на къщата. Някой напъха парцал в устата й и тримата мъже я бутнаха на пода.

Трима плебеи и една велика княгиня. Такава възможност не биваше да се изпуска. На колко мъже се е падало да чукат царска особа?

"Само това помня за нея - мразех я. Когато чух, че са ги избили до крак, ми стана жал за Николай, за тази нежна душа. И за Мария, разбира се, и за момчето - никога никому не беше сторило нищо. Но за нея не. Помислих си: "Дано да се е мъчила." Да, знам, че е ужасно. Но вие не я познавате като мен."

Анастасия не узна веднага за станалото. Когато се събуди на другата сутрин, Татяна я нямаше в леглото й. Дочу плач от Жълтата стая и помисли, че е малкият, че пак го е боляло нещо през нощта. Облече пеньоара си и се измъкна през полуотворената врата.

Татяна лежеше на дивана, все още по нощница. Доктор Боткин седеше до нея. Николай стоеше до прозореца, с гръб към стаята. Майка й изглеждаше като мъртвец. Тази сутрин не обръщаха внимание дори на хленченето на малкия.

Николай се обърна, разтреперан от гняв. Но на лицето му беше изписано нещо, което досега Анастасия не беше виждала. Страх.

- Върви си в стаята, маленкая - каза той.

И тя се подчини.

Денят продължи и завърши в мълчание. Хранеха се, без да продумат. Сякаш в семейството имаше покойник. Пазачите също мълчаха загадъчно и само си шепнеха, докато патрулираха по коридора.

Една граница беше прекрачена. Анастасия се досети какво се е случило дълго преди доктор Боткин да й го каже на ухото.

Тази вечер разрешиха на местния свещеник, отец Сторожев, да дойде да отслужи вечерня - за втори път получаваше такова позволение. Отецът беше сериозен млад мъж, целият в черно, досущ като Юровски. Свещеници в различно облекло, помисли си Анастасия, но и единият, и другият имаха на свое разположение неведоми сили.

Всички слязоха на долния етаж, в залата близо до изхода за двора. Анастасия вървеше заедно с Олга и Мария. Трите мълчаха, само Татяна хлипаше, притиснала се до баща си. Майка им беше облякла най-хубавата си лилава рокля и доктор Боткин й помогна да слезе по стълбите и да седне в инвалидната количка.

Когато службата започна, Николай падна на колене. Това смирение ли беше, или просто знак, че се предава, запита се Анастасия. Сега всички бяха наистина в отчаяно положение.

Пяха заедно със свещеника, молейки се на света Богородица за своето спасение - ако не в този свят, то в отвъдния.

"Анастасия беше малко дяволче. Никой не успя да я научи на дисциплина. Нейната майка прекарваше цялото си време в молитви и в седене при малкия - така наричаше Алексей, - и в уединение с оня луд свещеник. Децата просто бяха оставени да правят каквото си искат. Анастасия беше същинска дивачка. Ако не станеше нейното, започваше да рита, да драска и да скубе. Капчица доброта нямаше у това момиче. Според мен светът е по-добър без нея."

Откъм градския площад долитаха звуците на духов оркестър и тропотът на маршируващи крака - може би отряд червеноармейци доброволци, заминаващи на фронта. Тази седмица бяха дочули и далечен артилерийски грохот - знаеха, че белите водят боеве, за да завземат града.

След едно сиво, навъсено разсъмване слънцето успя да пробие облаците и ободри духовете. Стрелбата означаваше, че спасението е само на няколко версти.

Тази сутрин всички бяха излезли на разходка в градината - както обикновено, без малкия и мама. После Александра настоя всички момичета да подредят "лекарствата" си, за да бъдат готови за тръгване всеки момент.

След чая тя почете малко от Библията. Татяна се сви на леглото до нея, както правеше като дете. Точно такава изглеждаше и сега - като малко момиченце. Когато не спеше, плачеше тихичко.

Само малкият изглеждаше по-бодър. Изяде сварените яйца, донесени от Юровски - необяснима любезност от страна на необщителния им пазач.

Точно преди вечеря Седнев - кухненският помощник - получи съобщение от чичо си. Трябвало незабавно да отиде при него, в дома на Попов. Анастасия се запита дали отново ще видят някога момчето; така обикновено постъпваха болшевиките, когато някой трябва да изчезне. Без предупреждение, без обяснение. Като Климент.

Понеже не можа да заспи, заслуша как майка й и баща й играят на карти в съседната стая. Запита се дали някога ще настъпи отново време, когато ще лежи в леглото си и спокойно ще мисли за бъдещето.

Юровски спря за миг пред стаята на доктора, за да оправи униформата си и да събере мислите си. Закъснението на камиона го беше изнервило и сега смутен бе открил, че пръстите му треперят.

До този момент беше сигурен, че ще го запомнят като един от великите мъже в руската история. Сега, твърде късно, се запита дали не е прибързал. Както и да е, вече нямаше време за никакви въпроси. Белите щяха да влязат в Екатеринбург само след няколко дни и дотогава той трябваше да се махне оттук.

Видя, че един от пазачите го наблюдава. Каза си, че трябва да се успокои. Когато бъдещите поколения заговореха за тази вечер, извънредно важно беше свидетелите на цялата тази история да подчертаят колко хладнокръвно и прецизно е действал.

Отвори вратата на Боткин.

Докторът спеше и хъркаше.

Юровски запали лампата и пристъпи към леглото. Боткин примигна и се събуди. Изглеждаше много по-стар без изкуствените зъби.

- Какво има? - изфъфли сънен докторът.

- В града има размирици. Опасно е. Събудете останалите. Кажете им да се облекат и да бъдат готови за тръгване след един час.

Юровски излезе и се върна в караулното на долния етаж. Хвърли нервен поглед към часовника на стената. Камионът вече трябваше да е тук. Внимателно подготвените му планове като че започваха да се провалят.

Анастасия изми лицето си със студена вода от каната до леглото и бързо се облече, без да забравя за "лекарствата". Семейството вече се беше събрало в преддверието и майка й я упрекна с поглед заради закъснението. Главата я болеше, движеше се в мъгла от неясни сънища.

Баща й беше облякъл войнишка риза и панталони и беше обул кожени ботуши, с фуражка на главата. Носеше малкия на ръце. Майка й се подпираше на бастуна, подкрепяна и от Олга. Татяна държеше Джеми на ръце, но когато Анастасия посегна към кученцето, не й го даде. Наказание, че е закъсняла, предположи тя. Докторът и Демидова носеха по една възглавница за малкия.

Анастасия много късно разбра, че е забравила шапката и наметката си.

Юровски беше тук. Ужасният дребен човечец, както винаги облечен в черно. Поведе ги надолу по стълбите. Тя се почуди къде ли смятат да ги пратят сега. Баща й казваше, че болшевиките искали да ги евакуират, преди белите да са обкръжили града. Все пак беше вълнуващо. Промяна след непоносимото еднообразие през последните няколко месеца.

Излязоха на двора. Ясна нощ. Звезди, пръснати като шепа дребни диаманти по черно кадифе. Анастасия потръпна и вдъхна дълбоко студения въздух, за да се опита да се ободри.

Влязоха след Юровски в подземието, откъдето се стигаше до караулното. В края на коридора имаше празна стая. Никакви столове, нито мебели, само един сводест прозорец, запречен с тежка желязна решетка. В другия край на стаята се виждаше врата. Юровски провери дали е заключена.

Започна да ги нарежда, сякаш да позират за снимка.

- Вие, гражданино - каза, обръщайки се към Николай, - ще застанете тук. Вие - продължи, посочвайки към Александра, - идвате тук.

Бяха твърде изтощени, за да му се противопоставят. Анастасия се питаше за какво е всичко това. Юровски най-накрая отстъпи, доволен.

- А сега какво? - попита Николай.

- Ще чакате тук.

- Колко време? - измърмори Николай. - Нямате ли някакви столове? Не можем ли поне да седнем?

Юровски ги изгледа така, сякаш дори това скромно желание беше прекалено. Все пак нареди да донесат столове и излезе от стаята.

Двама пазачи донесоха столове за царицата и царевича.

Какво става тук, за Бога, питаше се Анастасия.

Юровски не можеше да повярва, че царят и семейството му не разбират какво предстои. А милиционерите, довчерашни селяни, изглеждаха така, сякаш тях се канят да разстрелват. Догнуся го, като си помисли колко са сантиментални тия невежи. Дуят се, бият се в гърдите, че са верни на Ленин и на болшевишкото дело, обаче сега, когато имат възможност да станат част от руската история, бият отбой, защото се налага да застрелят няколко жени. Жени, мъже... сякаш имаше някакво значение... Всички се кълняха, че са скъсали с глупавите стари порядки, но под кожата на всеки селянин се криеше попски измекяр.

Неговите латвийци поне нямаха угризения.

Може би. Когато влезе в караулното, въздухът синееше от цигарен дим и алкохолни изпарения. Неколцина латвийци си играеха с предпазителите на револверите си. Дори те изглеждаха нервни. Какво им става на тези хора? Не искат ли да бъдат свободни?

- Целете се в сърцето - каза той. - Така ще умрат бързо и ще е по-чисто.

Латвийците наставаха, столовете заскърцаха по бетонния под. Някои упорито избягваха погледа на Юровски. Не се съмняваше, че когато дойдат белите, половината от тези хора ще палят свещи в катедралата и ще благодарят на поповете за избавлението си.

Всички седяха точно както ги беше разположил. Покорни, изгубили ума и дума. "За разлика от нас не знаят какво е страх - помисли Юровски. - Животът им не е минал в страх от тайната полиция, не са били на заточение. Не могат да си представят какво е да умреш."

Но няма да е все така.

Единадесет стрелци, по един за всекиго. Със задоволство констатира, че всичко е наред. Латвийците се трупаха на вратата зад него, другите пазачи се тълпяха зад тях, стремейки се да надникнат вътре. Някои се посбутаха, задните искаха да виждат по-добре.

Да ги огледат.

Царят и царевичът бяха с войнишки ризи. Стар мъж, непознал миризмата на барут, и момченце, недокосвало оръжие. Догади му се.

Последна проверка. Царицата седеше до стената, под прозореца, дебелата княгиня беше застанала до нея. Боткин, изправен зад стола на момчето, впиваше ръце в облегалката, сякаш за да го защити. Другите княгини бяха подредени покрай стената, прислужницата от едната им страна, икономът и готвачът - от другата.

Всички чуха камиона да спира при вратата. Николай се приготви да тръгне. Погледна към другите и сви леко рамене, сякаш за да каже: "Хайде, да вървим."

Момчето нахлупи фуражката си, Круп посегна към възглавницата на стола на господаря си, несъмнено с намерение да я подложи под царствените задни части, за да не го друса толкова камионът.

Шофьорът оглушително форсираше двигателя точно пред вратата на мазето. Николай се обърна към Юровски.

- Вашият другар не се ли е научил да шофира?

Анастасия се чудеше какво става. Усещаше, че се готви нещо. Дори Юровски изглеждаше изплашен.

Пристъпи към Николай и извади един лист от джоба си. Анастасия едва чуваше думите през рева на двигателя:

- Николай Александрович, вашите приближени се опитаха да ви спасят, но не успяха. Върховният съвет на Урал осъди вас и вашето семейство за престъпленията ви срещу руския народ. Сега сме длъжни да ви разстреляме. Всички.

Николай или не можа да го чуе заради шума на двигателя, или не повярва на чутото.

- Какво? - попита той. - Какво?

Всички се разхлипаха. Майка й се прекръсти. Анастасия усети гореща струя урина да се стича по краката й. Погледна над рамото на Юровски към мъжете, струпани на вратата, може би десетина, които се бутаха, мъчейки се да ги вземат на прицел.

Чу отново гласа на баща си.

- Какво?

Юровски извади колта от кобура, който висеше на колана му, прицели се в гърдите на царя и стреля. Изстрелът отекна като топовен гърмеж.

Баща й падна на пода.

Всички се разпищяха.

Друг чекист влезе в стаята и изпразни маузера право в устата на царицата. Гореща кръв пръсна в лицето на Анастасия. Тя изпищя.

Доктор Боткин вдигна ръце и отвърна лице. Чекистът стреля отново и тя видя как куршумът пронизва шията на лекаря. Той се хвана за гърлото и кръвта плъзна през пръстите му като алени червейчета. Други два куршума го улучиха в корема и докато той бавно се превиваше на две, тя видя как следващият куршум пробива внезапна тъмна дупка в темето на плешивата му глава. Боткин рухна на пода.

Войниците стреляха като полудели, куршуми рикошираха о стените като яростно запратени камъчета. Анастасия запуши уши и се помоли да умре бързо. Видя баща си да лежи по гръб на пода, главата му беше потънала в локва черна кръв, а благите сини очи - забулени в мъглата на смъртта.

Гърмежите накараха Юровски да свие гневно вежди. Чу, че стреляха над рамото му, уплаши се, като осъзна, че някой заблуден куршум може да се забие в главата му. Страхът нарасна, когато един куршум наистина го одраска по бузата.

Продължи да стреля, но княгините не искаха да умират. Куршумите като че ли отскачаха от тях. Проклетата слугиня се беше свила до стената, скрита зад две възглавници. Пера хвърчаха във въздуха, докато куршумите се забиваха в тях, но жената още клечеше там, сякаш зад някаква желязна стена.

Латвийците заругаха на висок глас, гъст пушек изпълваше мазето, не виждаха къде да стрелят.

Защо не умират?

Колко време продължаваше това? Цяла вечност.

Мария изпищя, хвана се за крака и лицето й се изкриви от болка. Сякаш искаше да извика: "Помогнете ми!"

Анастасия усети силен удар в гърдите. Изпъшка от острото пробождане. После Олга се стовари върху нея и двете паднаха на земята.

Продължаваше да вижда мъжете с пушките, продължаваше да усеща мириса на кръвта. Запита се дали е мъртва, дали духът й не се рее над всичко това. Видя Джеми да се мята, чу го да лае, чу гласа на Юровски, който раздаваше заповеди. Майка й лежеше до нея с ужасна кървава дупка насред лицето. Горката Демидова все още крещеше някъде там сред пушека.

Малкият се гърчеше на пода.

Тя стисна клепачи, искаше всичко да свърши, да потъне в блажения покой на небитието.

Юровски пъхтеше. Войниците зад него един по един престанаха да стрелят, бяха свършили патроните. Викна им, но не можа да чуе собствения си глас. Беше оглушал от невъобразимия шум. Пушек изпълваше цялото мазе, не различаваше нищо, единствената електрическа крушка мъждеше като улична лампа в мъглива нощ. Невероятно, но прислужницата още мърдаше. Дочу и нечий друг стон. Дори кучето още лаеше. С колко куршума се убиват единадесет души?

В стаята се носеше острият мирис на барут и сладникавият дъх на кръв. Целият под беше потънал в кръв. Две от жените лежаха свити до стената и хлипаха. Не можеше да различи кои точно.

Задиша ускорено. Неколцина пазачи зад гърба му изпаднаха в истерия.

Някой влетя от коридора.

- Другарю Юровски, хора се тълпят отвън. Стрелбата се чува ясно!

- Извадете щиковете! - кресна той.

Мъжете край вратата се втурнаха към караулното за щиковете си.

Един по един влязоха в стаята и започнаха като в несвяст да мушкат и да пробождат всичко, което виждаха да мърда.

Царевичът още се гърчеше на пода. Лицето му се кривеше от болка, ръцете му отчаяно стискаха ризата на баща му.

- Татко - стенеше момчето. - Татко!

Един от пазачите го ритна в главата с ботуша си. Чу се хрущене, сякаш някой стъпи върху зелка. Вратът на момчето се изкриви и то утихна. Юровски вдигна колта, но си спомни, че е празен. Извади маузера от джоба и пусна два куршума в главата на царевича.

Проклетата прислужница не искаше да умира. Стражите я мушкаха с щиковете, а тя се мяташе из стаята, виейки като котка. Един от латвийците се разкикоти истерично. Жената държеше останките от простреляната възглавница на царицата, опитвайки се да се прикрие зад тях. Накрая един от пазачите я изтръгна от ръката й. Другарят му се опита да я прободе с щика си, но острието му беше тъпо, тя го хвана с две ръце и го отклони. Невероятно. Накрая един от другите я прониза в гърдите. Изруга, защото не можа да извади острието. Опря ботуш в корема й, когато тя се свлече покрай стената, и задърпа, докато щикът излезе с глух, мляскащ звук. Тогава другите се нахвърлиха върху нея. Сега, когато всичко беше свършило, те си изливаха яростта, мушкайки безразборно. А проклетата жена продължаваше да пищи.

Мазето беше пълно с въоръжени мъже, удрящи труповете с приклади. Юровски излезе навън. Струваше му се, че цялата му кръв се е оттекла в ботушите. Не си беше представял, че ще е толкова трудно да убие няколко души. За първи път в живота си усети суеверен страх - може би в края на краищата са омагьосани.

Невъзможно. Бабини деветини. Подобен начин на мислене бе въвлякъл Русия в цялата мръсна бъркотия.

Когато се върна в мазето, латвийците все още не бяха свършили. Пот лъщеше по челата им. Един от мъжете мушкаше нещо, но го разсея скимтенето на кучето, свряно в един ъгъл. Пристъпи към него и смаза главата му с приклада.

Юровски погледна часовника си. Не можеше да повярва. Кога мина толкова време? Защо тези хора не вземат най-накрая да умрат?

Вече не се чуваше стрелба. Анастасия се опита да извика, но от гърлото й не излезе никакъв звук, затова предположи, че е умряла. Защо не можеше да се движи като призраците? Усети нещо тежко да я притиска и си спомни, че Олга беше паднала върху нея.

Лежеше по корем. Отвори очи, но видя само някакви сенки сред барутната мъгла. Ушите й забучаха и пред очите й се спусна черна завеса.

Юровски излезе навън в градината. Мократа от пот риза бързо изстиваше, платът започна да лепне по гърба му. Той прокара ръка по лицето си. Не биваше хората му да го видят така изнервен. Шофьорът на камиона още форсираше двигателя. Той изтича и му извика да изключи проклетата машина. Глупак с глупак.

Ушите му не преставаха да бучат, бузата му пареше ужасно. Той я докосна предпазливо и разбра, че изстрелът на някой латвиец го е опърлил.

Трябваше да се вземе в ръце.

Запъти се обратно към мазето. Латвийците бяха свършили. Погледна ръчния си часовник. Половин час, откакто беше дал първия изстрел. Цялата операция трябваше да продължи само две минути.

Местните пазачи стояха на групички в коридора и си шепнеха, ококорили очи. Знаеше какво мислят. Само преди петнадесет месеца царят все още беше божество. Страхуваха се. Ужасно много. Може би някои от тях наистина вярваха, че тази нощ са убили един бог.

Юровски влезе в стаята и започна да проверява пулса на труповете. Преброи дванадесет тела, разбра, че сигурно е отметнал някого два пъти. Отново започна да брои - сега ги изкара десет.

Стените бяха оплискани с кръв. Стражите бяха разкъсали Демидова, червата й се търкаляха по пода, подобно нещо можеше да се види само в задната стаичка на някой месарски дюкян. Трябвало работата да се свърши чисто... друг път! Вдигна възглавницата, която тя така отчаяно беше стискала. Стори му се невероятно тежка.

Вътре имаше метална кутия, цялата изпонадупчена от куршуми. Извади я и я отвори с нож. Откри гривни, брошки, злато, диаманти, сребро - съкровището, което търсеха още откакто семейството пристигна в Екатеринбург. Цяло състояние.

Нищо чудно, че не бяха успели да убият проклетата жена.

Провери тялото на царя. Ръчният му часовник липсваше.

- Къде е? - изсъска към подчинените си.

Тишина. Някой потътри крак. Никой не посмя да го погледне в очите. Латвийци. Не ги бива да стрелят. Не може да им се вярва.

Усещаше как положението започва да му се изплъзва.

- Когато се върна, часовникът да бъде на ръката му - изсъска и излезе навън, стиснал под мишница продупчената кутия на Демидова.

Веднага да заключи това нещо някъде. После да се върне и да се разправи с проклетите латвийци.

Ръцете и краката на Воронин не преставаха да треперят. Опита се да си внуши, че е само от студ. Хвана едно от телата под мишниците - лицето беше така обезобразено от ударите с приклад, че не беше сигурен дали е Круп или докторът - и заедно с другия пазач, Белобородов, го отнесе в камиона. Ръце и крака висяха изпод брезента, лепкава черна кръв се процеждаше през дъските и капеше на земята. Когато отметнаха платнището, за да натоварят трупа на камиона, той видя лицето на едно от момичетата да се взира в него, замръзнало в ужасна гримаса.

За Бога!

Запита се дали някой някога ще му потърси сметка за този ден - ако не в този живот, то в отвъдния. Лениновият работнически рай беше нещо много хубаво, но когато кръвта на царя лепне по ръцете ти, болшевишките принципи не ти изглеждат толкова убедителни. Можеха да пролеят тази свята кръв, но не можеха да я отмият от ръцете си. Можеха да отрекат, че има Бог, но това не означаваше, че Той не ги чака някъде там отвъд.

Нахвърляха телата едно върху друго като в кланица. Воронин се запита кой от тези трупове е на малката Анастасия.

Господ да му прости.

Някога беше просто фабричен работник. Може и да е бил беден, но беше честен. И после, сякаш в приказка, срещна една велика княгиня и тя му се усмихна. Сигурно трябваше да се мрази, защото тя го накара да се почувства толкова облагороден. Но когато й даде онези яйца, беше по-добър човек, отколкото сега. Преди тази вечер не беше предател, не беше и касапин.

Отново завиха труповете с брезента и един друг комисар, Ермаков, заедно с онзи надменен дребен негодник Юровски седнаха отпред при шофьора Лукиянов. Воронин и Белобородов се качиха във втория камион и потеглиха след тях.

Целият площад беше осветен. Никой не спеше, целият град беше чул стрелбата. Юровски беше казал на хората си, че всичко трябва да стане тайно! А до утре цял Урал щеше да научи.

Фаровете осветяваха откъслечни мигове от нощта. Бездомно куче, ръфащо някакви черва, които сигурно беше открило на бунището. Оранжевите очи на някаква котка или лисица в края на гората. Един луд, застанал насред площад "Възнесение", закрещя подире им.

Воронин и Белобородов мълчаха. В кабината беше студено, радиаторът не работеше. Белобородов караше, Воронин седеше, треперейки, и се взираше в пътя.

"Би било истинско извращение, ако само тя е оцеляла. Олга беше истинска дъщеря на майка си; Татяна беше царствена; а Мария беше ангел. Анастасия? Дявол, настанил се в тялото на едно дебело момиченце."

Пътят ставаше все по-лош. Всяка буца замръзнала пръст разтърсваше болезнено всичките им кости.

- Юровски ще може ли да намери пътя в тъмното? - попита Белобородов, нарушавайки мълчанието.

- Няма да намери и оная си работа на тъмно - сопна се Воронин.

Движеха се като в някакъв тунел. Дърветата сключваха над тях черните си безмълвни корони. Фаровете им за миг осветиха камиона на Юровски. Воронин видя една ръка да виси изпод брезента и не можа да откъсне очи от нея.

"Луд съм, че се забърках в тая мръсотия. Белите са само на няколко версти и ако разберат, че съм участвал в тая работа, Господ знае какво ще ме правят." Беше чувал да разказват, че разпъвали червеноармейци на кръст. А какво ли ще сторят с човек, осмелил се да посегне на божествения Николай?

Пътят стана по-равен и той видя как колелата на камиона на Лукиянов потъват в калта. Шофьорът задави двигателя и колелата съвсем затънаха.

- Заседна - процеди Белобородов. - Идиот такъв.

Ругатнята увисна над главите им като проклятие.

"Всички сме идиоти - помисли Воронин. - Защото сме тук."

- Моторът ще прегрее - обади се отново Белобородов.

Спряха и излязоха от кабината. Камионът на Лукиянов беше затънал до осите в размекнатия път, изпод колелата хвърчаха пръски кал. Воронин още не можеше да откъсне очи от бледата ръка, увиснала изпод брезента, и преодоля смахнатото си желание да я напъха под него.

- Тоя проклет идиот Лукиянов - повтори Белобородов.

Юровски слезе от камиона. Лицето му беше побеляло от гняв. Извика нещо на шофьора. Той изключи двигателя и излезе навън. Взряха се в черните колела, потънали до осите в лепкавата тиня.

- Трябват ти дъски - каза Белобородов, - няма да излезеш без тях.

- И вода - добави Воронин. - Трябва ти вода за мотора.

В настъпилата тишина чуваха как радиаторът съска и пука. Белобородов беше прав. Лукиянов беше прегрял двигателя.

Юровски изруга яростно под нос. Воронин не смееше да го погледне в очите. Не искаше да се пречка на такъв кибритлия. Не беше виновен, че се получи така, разбира се, но знаеш ли какво можеш да очакваш от тия копелета чекистите.

Юровски усети, че отново го избива пот. Трябваше да пише доклади до Москва. Нищо не биваше да помрачи блестящите похвали, които щеше да получи от Ленин. Това беше извънредно важно за неговото бъдеще.

Белобородов посочи към дърветата.

- Какво е това?

Юровски също видя жълтата светлина на около двеста метра в гората.

- Влаковете минават оттам - обади се Лукиянов. - Светлината сигурно е от бариерата на кантона.

Юровски сложи ръце на кръста и се замисли. Не биваше да допусне тези двамата да разберат, че без малко е щял да изпадне в паника.

- Сигурен ли си? - обърна се към шофьора.

- Цял живот съм живял в този град - отговори Лукиянов, сякаш това беше нещо, с което трябваше да се гордее.

Юровски отиде да потърси фенер в кабината на камиона. Чуваше хъркането на Ермаков. Беше в несвяст. Явно пиян. Безполезен селяк. Вмъкна се в кабината и го смушка грубо.

- Събуди се.

Светна с фенерчето право в лицето му. Ермаков изстена и се опита да закрие очи.

- Излизай - заповяда Юровски.

Трябваше да се срещнат със селяците на Ермаков тук някъде в гората. Беше им наредено да дойдат с колички, за да откарат труповете. Но Юровски още не беше намерил мястото на срещата.

Ермаков се измъкна от кабината и пльосна в калта.

Юровски, отвратен, се обърна към другите.

- Върви в кантона - каза на Лукиянов. - Виж дали имат вода и дъски.

- Нямам фенер - възрази Лукиянов.

- Върви към светлината. - Чу как Ермаков се мъчи да се изправи. - Ние ще потърсим останалите. Воронин, ти и Белобородов пазете труповете.

Тръгна подир Ермаков в тъмното. Скоро щеше да се съмне. Трябваше да откарат труповете преди зазоряване. Спомни си как преди няколко дни беше дошъл по същия този път и беше видял релсите, водещи до минното селище. Никой не биваше да ги вижда да заравят телата, иначе когато белите дойдеха, някой щеше да им покаже къде са. От Москва бяха настояли екзекуцията да остане в тайна.

Усещаше как плановете му се сгромолясват.

- Да се връщаме в камиона - подкани Белобородов, но и той, и Воронин не помръднаха. Стояха, загледани в бледата ръка, увиснала под брезента.

Над тях блестяха студените, безразлични звезди. Дърветата сякаш бавно стесняваха кръга наоколо им.

Белобородов запали цигара.

- Чуваш ли? - сепна се той.

Воронин затаи дъх и се ослуша. Нищо.

- Стори ми се, че чух нещо.

После звукът долетя отново. Някой стенеше.

- Света Богородице! - възкликна Воронин.

Не помръднаха.

Стори им се, че хлипа дете.

- Какво да правим? - обади се Белобородов.

"Ако имаме капка разум в главите си, ще се престорим, че нищо не сме чули - помисли Воронин. - Влизаме си в кабината на камиона и пушим, докато не дойдат Юровски и Ермаков, а после правим каквото ни заповядат."

- Някой от тях е още жив - каза Белобородов.

Воронин си спомни за царя, който го беше почерпил с една от своите цигари и беше казал нещо незначително за времето; припомни си малкия царевич, гърчещ се от болки в леглото си, как се забавлява с бръмбазъците в кутията си; онази смешна малка велика княгиня с дебелите бузки и златни къдрици - колко благодарна му беше, когато й даде яйцата.

Ермаков и Юровски сигурно са на около половин верста оттук, пресметна Воронин. Достатъчно далече.

Белобородов смукна силно от цигарата и Воронин чу как тютюнът вътре припука. Явно чакаше Воронин да направи първата крачка.

Воронин отметна брезента и се дръпна. Невероятна смрад го удари в носа. Кръв и изпражнения. Озова се непосредствено над притежателката на бледата ръка. Безмълвното лице, замръзнало в нечут писък, беше обърнато към звездите. Обезобразено до неузнаваемост от удари с приклад. Екзекуция - екзекуция, помисли той, но Юровски и неговите чекисти са зверове.

Долови някакво движение сред неподвижните ръце и крака, трепване на пръсти, сякаш птиче се опитваше да помръдне с крило.

- Виж тук - посочи на Белобородов.

Задърпа единия труп.

Отстъпи и се ослуша дали не идва някой. Ако Юровски се появи сега, всичко пропада. Обърна се към каросерията и запали клечка кибрит, взирайки се в труповете.

Една ръка помръдна. Дочу стон. Някоя от великите княгини. Щиковете бяха разкъсали роклята и корсета й. Белобородов бръкна в процепа и издърпа оттам колие от блестящи диаманти.

- Света Богородице! - отрони смаяно.

Значи затова не можеха да ги убият. Корсетите им бяха натъпкани с диаманти - същинска броня срещу куршумите и щиковете. Боже Господи.

Воронин поднесе клечката към лицето на великата княгиня. Косата й беше объркана и почерняла от кръв, едната страна на лицето й беше раздута като смазан пъпеш. Но той я позна.

Ахна:

- Анастасия.