Когато времето започна

Когато времето започна

Зекария Сичин

Пета книга от "Хрониките на Земята"

Предговор

Още от най-ранни времена жителите на Земята са вдигали очи към небето. Изпълнени със страхопочитание и очарование, те изучавали Небесните пътища: положенията на звездите, лунните и слънчевите цикли, въртенето на наклонената Земя. Как е започнало всичко, как ще свърши - и какво ще се случи междувременно?

Небето и Земята се срещат на хоризонта. Хилядолетия наред земните жители наблюдавали как звездите отстъпват мястото си на слънчевите лъчи точно на това място и избрали за отправна точка момента, в който денят и нощта са равни, равноденствието. От този момент с помощта на календара човекът започнал да отчита земното време.

За обозначаване на звездното небе то било разделено на дванадесет части, дванадесетте зодиакални дома. Ала с отминаването на хилядолетията се оказало, че "неподвижните звезди" изобщо не са неподвижни и равноденствието, денят на Новата година, се местел от един зодиакален дом в друг. Така към земното време прибавили и небесното - начало на нова ера, нова епоха.

Изправени на прага на нова епоха, когато в деня на пролетното равноденствие слънцето ще изгрее в зодиакалния дом на Водолей, вместо, както през последните две хиляди години, в зодиакалния дом на Риби, мнозина се питат какво предвещава тази промяна: добро или зло, ново начало или край - или просто няма да има промяна?

За да разберем бъдещето, трябва да проучим миналото, защото откакто започнало да отчита земното време, човечеството вече долавяло и небесното - началото на нови епохи. Нещата, които предшествали и следвали тези нови епохи, крият важни уроци за сегашното ни място в хода на времето.

1.

Циклите на времето

Твърди се, че попитали Августин Блажени (354-430), най-великия мислител от ранните векове на Християнската църква, който съчетал религията на Новия завет с платоническата традиция на гръцката философия, какво е времето. Неговият отговор гласял: "Ако никой не ме пита, знам какво е, но когато реша да го обясня, вече не знам".

Времето е важно за Земята и всичко на нея, за всички нас като индивиди, защото, както знаем от собствен опит и наблюдения, ВРЕМЕТО разделя момента на нашето раждане от момента на нашата смърт.

Макар да не знаем какво е "време", ние сме измислили начини да го измерваме. Отчитаме живота си в "години", които - ако се замислим - са синоним на "орбити", тъй като тъкмо това е земната "година": времето, за което нашата планета, Земята, извършва една обиколка около нашата звезда - Слънцето. Не ни е известно какво представлява времето, но начинът, по който го измерваме, ни кара да се питаме дали ще живеем по-дълго, дали жизненият ни цикъл ще е различен, ако се намираме на друга планета, чиято "година" е по-дълга. Дали щяхме да сме "безсмъртни", ако живеехме на "Планетата на милиони години" - каквито вярвали, че ще бъдат египетските фараони във вечния отвъден живот, щом отидели при боговете на тази планета?

И дали има други планети "някъде там", планети, на които е еволюирал живот, какъвто го познаваме ние, или нашата планетна система е уникална, животът на Земята е уникален, и ние хората сме съвсем сами? Или пък фараоните не са говорели празни приказки в своите пирамидни текстове?

"Погледни към небето и изброй звездите"* - наредил Яхве на Авраам, когато сключил Своя завет с него. Човекът от памтивека гледал към небето и се питал дали някъде там, на други земи, има други като него. Логиката и математическата вероятност диктуват положителен отговор, ала едва през 1991 г. астрономите за пръв път доказаха, че други планети орбитират около други слънца на други места във вселената.

* Тук и нататък преводът на библейските текстове е по каноничното издание на Св. Синод от 1992 г., освен в случаите, които са специално посочени. - Б. пр.

Първото откритие през юли 1991 г. не се оказа съвсем вярно. Група британски астрономи съобщиха, че въз основа на петгодишни наблюдения са стигнали до следното заключение: бързо въртящата се звезда, наречена Пулсар 1829-10, има "голям колкото планета спътник", около десет пъти по-голям от Земята. Смята се, че пулсарите са изключително плътни звездни ядра, колабирали поради една или друга причина. Бясно въртейки се, те излъчват равномерни радиоимпулси, които могат да се засичат с радиотелескопи. След като засекли циклични флуктуации, астрономите предположили, че те са предизвикани от планета, която обикаля около Пулсар 1829-10 за шест месеца.

След няколко месеца британските астрономи признаха, че техните изчисления не са точни и затова не могат да потвърдят заключението си, че отдалеченият на тридесетина хиляди светлинни години пулсар има планетен спътник. По това време обаче американски екип беше направил подобно откритие на много по-близък пулсар, наречен ПСР 1257 + 12 - колабирало слънце, намиращо се едва на хиляда и триста светлинни години от нас. Астрономите смятаха, че е експлодирало само преди милиард години, и заключаваха, че има две или дори три орбитиращи планети. Сигурните два спътника орбитирали около своето слънце приблизително на същото разстояние като Меркурий около нашето. Евентуалната трета планета орбитирала приблизително на същото разстояние като Земята.

"Въз основа на това откритие бяха направени предположения, че планетните системи не само са сравнително многобройни, но и че се срещат при различни обстоятелства - пише Джон Ноубъл Уилфорд в "Ню Йорк Таймс" на 9 януари 1992 г. - Според учените е крайно малко вероятно планетите, орбитиращи около пулсари, да са обитаеми, но откритията окуражиха астрономите, които тази есен ще започнат систематично търсене на признаци за извънземен разумен живот".

В такъв случай дали фараоните са били прави?

Много преди фараоните и пирамидните текстове една древна цивилизация - първата известна на човечеството - притежавала развита космогония. Преди шест хиляди години в Древен Шумер вече било известно това, което астрономите откриха през 90-те години на ХХ в. - не само истинският характер и състав на нашата слънчева система (включително най-далечните планети), но и идеята, че във вселената има други слънчеви системи, че техните звезди ("слънца") могат да колабират или избухват, че техните планети могат да се отклоняват от курса си - че по този начин Животът може да се пренася от една звездна система в друга. Тази подробна космогония била изложена в писмен вид.

Един дълъг текст, написан върху седем плочки, е достигнал до нас главно в своята по-късна вавилонска версия. Наречен "Епос за Сътворението" и известен с встъпителните си думи "Енума елиш", той публично се четял на новогодишния празник, който започвал в първия ден на месец нисан, съвпадащ с първия ден на пролетта.

Този дълъг текст очертава процеса на възникване на нашата слънчева система и разказва как към слънцето ("Апсу") и неговия пратеник Меркурий ("Мумму") отначало се присъединила по-старата планета Тиамат, после двете планети Венера и Марс ("Лахаму" и "Лахму") се слели между слънцето и Тиамат, последвани от две двойки зад Тиамат - Юпитер и Сатурн ("Кишар" и "Аншар") и Уран и Нептун ("Ану" и "Нудиммуд"). Последните две планети били неизвестни на астрономите съответно до 1781 и 1846 г., ала били познати и описани от шумерите хилядолетия по-рано. Докато тези новосъздадени "небесни богове" се притегляли и привличали помежду си, някои се сдобили със спътници - малки луни. Сред това нестабилно планетно семейство Тиамат получила единадесет сателита. Един от тях, "Кингу", станал толкова голям, че започнал да придобива аспекти на "небесен бог" - самостоятелна планета. Модерните астрономи изобщо не подозирали за възможността планетите да имат многобройни луни чак до 1609 г., когато с помощта на телескоп Галилей открил четирите най-големи луни на Юпитер, но шумерите хилядолетия по-рано били наясно с това явление.

Според датиращия отпреди хиляди години "Епос за Сътворението" в тази нестабилна слънчева система се появил натрапник от далечния космос - друга планета, която не била родена в семейството на Апсу, а принадлежала на рода на друга звезда и била изхвърлена да се скита в пространството. Хилядолетия преди модерната астрономия да научи за пулсарите и колабиращите слънца, в шумерската космогония вече имало представи за съществуването на други планетни системи и колабиращи или избухващи звезди, които изхвърляли своите планети. И така, "Енума елиш" разказва за една такава прогонена планета, достигнала периферията на нашата слънчева система и привлечена в нея (обр. 1).

Обр. 1, с. 5: Тиамат. Лахму. Лахаму. Апсу. Мумму. Кишар. Аншар. Гага. Ану. Еа. Нибиру. Далечен космос. Първоначална траектория. Нова траектория

Докато преминавала край външните планети, тя предизвикала промени, които обясняват множеството загадки, все още озадачаващи съвременната астрономия - например причината за наклона на Уран, обратната орбита на най-голямата Нептунова луна Тритон и привличането на малката луна Плутон, за да се превърне в планета със странна орбита. Колкото по към центъра на слънчевата система бил привличан натрапникът, толкова повече се увеличавала опасността от сблъсък с Тиамат. Това довело до "Небесната битка". С поредица сблъсъци, след като спътниците на натрапника многократно се разбивали в Тиамат, древната планета се разцепила на две. Едната половина се пръснала на парчета, които се превърнали в Астероидния пояс (между Марс и Юпитер) и различни комети. "Ранена", ала невредима, другата половина получила нова орбита и се превърнала в планетата, която наричаме Земя (на шумерски "Ки"). Заедно с нея бил отклонен и най-големият спътник на Тиамат, който станал земната Луна. Самият натрапник влязъл в постоянна орбита около слънцето и се превърнал в дванадесетия член на слънчевата система (слънцето, Луната и десетте планети). Шумерите го нарекли "Нибиру" - "Планетата на кръстопътя". Вавилонците го прекръстили на "Мардук" в чест на своя национален бог. Тъкмо по време на Небесната битка, твърди древният епос, "семето на живота", донесено от Нибиру, било посято на Земята.

Като разсъждават за вселената и предлагат модерни космогонии, философите и учените неизбежно стигат до проблема за времето. Дали времето е самостоятелно измерение, или може би единственото истинско измерение във вселената? Дали времето тече само напред, или може да тече назад? Дали настоящето е част от миналото, или начало на бъдещето? И не на последно място, дали времето има начало? И ако е така, ще има ли край? Дали вселената е съществувала вечно, без начало и следователно без край, дали времето е без начало и без край - или вселената има начало, навярно Големият взрив, допускан от много астрофизици, и в такъв случай времето е започнало с възникването на вселената?

Творците на поразително точната шумерска космогония също вярвали в Начало (и следователно, неизбежно, в Край). Ясно е, че те са приемали времето като мярка, като знак за начало в една небесна сага - тъй като първата дума на древния "Епос за Сътворението", "енума", означава "когато":

"Енума елиш ла набу шамаму

Когато във висините небето не беше наречено

шаплиту аматум шума ла закрат...

и долу твърдта [Земята] нямаше име..."

Несъмнено велики научни умове измислили онова правреме, когато "не съществуваше нищо освен първичния Апсу, родителя техен, Мумму и Тиамат", когато Земята още не се била появила, и осъзнали, че "големият взрив" за Земята и всичко на нея не било сътворението на вселената, нито дори на слънчевата система, а самата Небесна битка. Тъкмо тогава, в този момент, започнало времето за Земята - моментът, в който, отделена от половината на Тиамат, превърнала се в Астероидния пояс ("небе"), Земята поела по нова орбита и можела да започне да отчита годините, месеците, дните, нощите - да измерва времето.

Основен за древната космогония, религия и математика, този научен възглед е изразен и в много други шумерски текстове освен "Епос за Сътворението". Един текст, наричан от учените "митът" за "Енки и световния ред", но който буквално е автобиографичен разказ на Енки, шумерския бог на науката, описва момента, когато - "Когато" - времето започнало да тиктака за Земята:

В отколешните дни,

когато небето беше отделено от Земята,

в отколешните нощи,

когато небето беше отделено от Земята...

С думи, често повтаряни върху шумерски глинени плочки, друг текст разкрива представата за Началото, изброявайки многобройните аспекти на еволюцията и цивилизацията, които щели да се появят едва след това важно събитие. Преди това, твърди паметникът, "човек още нямаше име" и "нужните неща още не съществуваха". Те възникнали едва "след като небето беше отделено от Земята, след като Земята беше отделена от небето".

Нищо чудно, че същите представи за началото на времето доминирали в египетските вярвания, чието развитие следвало шумерските. В пирамидните текстове (§ 1466) четем следното описание на началото на нещата:

Когато небето още не се беше появило,

когато хората още не се бяха появили,

когато боговете още не бяха родени,

когато смъртта още не се беше появила...

Универсална в древността и произлизаща от шумерската космогония, тази идея се отразява още в първия стих на Битие, първата книга на еврейската Библия:

В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над Техом, и вятърът Божий се носеше над водата.*

* Вторият стих следва превода на автора. - Б. пр.

Днес е установено, че този библейски разказ за сътворението се основава на месопотамски текстове като "Енума елиш". "Техом" означава "Тиамат", а "вятър" на шумерски означава "спътници" и "небе", описано като "кована гривна" - Астероидния пояс. Библейските текстове обаче по-ясно разказват за момента на Началото от гледна точка на Земята - библейската версия излага месопотамската космогония едва от отделянето на Земята от "Шама'им", Кованата гривна, в резултат на разпадането на Тиамат.

За Земята времето започнало с Небесната битка.

Месопотамският разказ за сътворението започва с образуването на нашата слънчева система и появата на Нибиру/Мардук в момент, когато планетните орбити още не били постоянни и стабилни. Той свършва, като приписва на Нибиру/Мардук причината за сегашното състояние на слънчевата система, в която всяка планета ("небесен бог") получила установено място ("пост"), орбита ("съдба") и въртене, дори луни. Като голяма планета, обхващаща в орбитата си всички други планети, тя се смятала за фактор, стабилизирал слънчевата система:

Той установи поста на Нибиру,

за да определи техните небесни ленти,

в които никой не може да навлиза...

Той установи свещените небеса на планетите,

той поддържа техните пътища,

определя техния курс.

Така, твърди "Енума елиш" (плочка V, ред 65), "Той сътвори Небето и Земята" - същите думи, използвани в Битие.

Небесната битка премахнала Тиамат като член на старата слънчева система, пратила едната й половина в нова орбита, за да я превърне в планетата Земя, запазила Луната като жизненоважен елемент на новата слънчева система, насочила Плутон по самостоятелна орбита и направила Нибиру дванадесетия член на Новия небесен ред. За Земята и нейните обитатели това щели да са факторите, които обусловили времето.

Ключовата роля, която играло числото дванадесет в шумерската наука и ежедневен живот (наред с дванадесетчленната слънчева система), ни съпътства през хилядолетията до ден днешен. Шумерите делели "деня" (от залез до залез) на дванадесет "двойни часа", които днес са се съхранили като часовника с дванадесет часа и двадесет и четири часовото денонощие. Ние все още имаме дванадесет месеца в годината, както и дванадесет зодиакални дома. Това небесно число има много други прояви, например дванадесетте племена на Израил и дванадесетте апостоли на Христос.

Шумерската математическа система се нарича шестдесетична, тоест "основана на шестдесет", а не на сто като метричната система (в която метърът е равен на сто сантиметра). Сред предимствата на шестдесетичната система е нейната делимост на дванадесет. Тя се развила чрез последователно умножаване на шест и десет: първо шест се умножава по десет (6 х 10 = 60), после резултатът се умножава по шест, за да се получи триста и шестдесет - числото, приложено от шумерите към кръга и все още използвано в геометрията и астрономията. То на свой ред се умножава по десет и се получава "сар" ("владетел", "господар"), числото три хиляди и шестстотин, означавано чрез вписване на голям кръг, и така нататък.

Сарът, три хиляди и шестстотин земни години, е орбиталният период на Нибиру около слънцето - за всички на планетата това била само една година. Според шумерите на Нибиру имало други разумни същества, еволюирали там много преди хоминидите на Земята. Шумерите ги наричали "анунаки", което буквално означава "онези, които дойдоха на Земята от небето". Шумерските текстове многократно твърдят, че анунаките са дошли на Земята от Нибиру в дълбока древност и че когато пристигнали, те не отчитали времето по "земния" начин, а според орбитата на родния си свят. "Сарът" бил единицата за божествено време, годината на боговете.

Текстовете, известни като шумерски царски списъци, които описват първите анунакски селища на Земята, изброяват мандатите на първите десет анунакски владетели преди потопа в сарове, циклите от три хиляди и шестстотин земни години. Според тези паметници от първото кацане до потопа изтекли сто и двадесет сара: Нибиру обиколила слънцето сто и двадесет пъти, което се равнява на четиристотин тридесет и две хиляди земни години. По време на сто и двадесетата орбита гравитационното привличане на Нибиру накарало ледената покривка на Антарктида да се плъзне в южния океан и така предизвикало образуване на огромно цунами, което заляло Земята - големият потоп, засвидетелстван в Библията въз основа на много по-ранни и подробни шумерски извори.

Легендите и древният фолклор посочват това число, четиристотин тридесет и две хиляди, циклична величина, далеч надхвърляща земята, по-късно наречена Шумер. В "Мелницата на Хамлет" Джорджо де Сантиляна и Херта фон Дехенд търсят "точката, където митът и науката се срещат" и стигат до заключението, че "432 000 е древно важно число". Сред приведените от тях примери са тевтонският и скандинавският разказ за Валхала, митичното обиталище на убитите герои, които в Деня на Страшния съд ще излязат от портите на Валхала, за да се сражават на страната на бог Один или Воден срещу великаните. Тези порти били петстотин и четиридесет и през всяка от тях щели да минат по осемстотин воини. Общият брой на героите, отбелязват Сантиляна и фон Дехенд, бил четиристотин тридесет и две хиляди. "Това число - продължават те - трябва да е имало много древно значение, тъй като това е и броят на сричките в Ригведа", санскритската "Свещена книга на стиховете", в която са засвидетелствани индоевропейските разкази за богове и герои. Числото четиристотин тридесет и две хиляди, пишат двамата автори, "е свързано с основното число десет хиляди и осемстотин, числото на строфите в "Ригведа", с четиридесет срички във всяка строфа" (10 800 х 40 = 432 000).

Хиндуистките предания ясно свързват числото четиристотин тридесет и две хиляди с "югите" или епохите на Земята и човечеството. Всяка катурюга ("голяма юга") се деляла на четири юги или епохи, чиято намаляваща продължителност била кратна на четиристотин тридесет и две хиляди: първата Четворна епоха (4 х 432 000 = 1 728 000 години), която била златната ера, после Тройната епоха на знанието (3 х 432 000 = 1 296 000 години), следвана от Двойната епоха на жертвоприношението (2 х 432 000 = 864 000 години) и накрая настоящата епоха, Епохата на раздора, която ще продължи едва 432 000 години. Тези хиндуистки предания разглеждат десет еона, аналогични на десетте шумерски владетели от допотопната ера, но разширяват хронологичния диапазон на четири милиона триста и двадесет хиляди години.

В хиндуистката религия и предания такива астрономически цифри, основани на числото четиристотин тридесет и две хиляди, но още по-раздути, са свързани с "калпа" или деня на бог Брама. Той се дефинира като епоха, състояща се от дванадесет милиона "деви" ("божествени години"). Всяка божествена година на свой ред била равна на триста и шестдесет земни години. Следователно денят на бог Брама бил равен на 4 320 000 000 земни години - време, много близко до съвременните изчисления за възрастта на нашата слънчева система - получено с умножаване на триста и шестдесет и дванадесет.

Числото 4 320 000 000 обаче е хилядократна голяма юга - факт, изяснен през ХI в. от арабския математик Абу Райхан ал-Бируни, който обяснява, че калпата се състои от хиляда цикъла на катурюги. Ето защо според математиката на хиндуисткия небесен календар в очите на бог Брама хиляда цикъла били един-единствен ден. Това напомня за загадъчния откъс от Псалтир (90: 4) за божествения ден на библейския Бог:

Защото пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден.

Традиционно се приема, че тези думи просто символизират Божията вечност. От гледна точка на многобройните шумерски следи в Псалтира обаче (както и в други части на еврейската Библия), напълно е възможно да се е имала предвид точна математическа формула - формула, отразяваща се и в хиндуистките предания.

Те били донесени на индийския субконтинент от "арийски" преселници от бреговете на Каспийско море, роднини на индоевропейците - хетите в Мала Азия (днешна Турция) и хуритите по горното течение на река Ефрат, чрез които шумерските знания и вярвания били предадени на индоевропейците. Смята се, че арийските миграции са станали през II хил. пр. Хр., и се твърди, че Ведите "не са от човешки произход", а са съчинени от самите богове в някаква предишна епоха. С времето различните техни части и помощната литература, която произлязла от тях (мантрите, брахманите и пр.), били допълнени с неведическите Пурани ("древни писания") и великите епоси "Махабхарата" и "Рамаяна". В тях също доминират епохи, основаващи се на кратни на три хиляди и шестстотин. Например според "Вишну пурана" "денят, в който Кришна ще напусне Земята, ще е първият ден от епохата на Кали и ще продължи триста и шестдесет хиляди години на смъртните". Това е свързано с концепцията, че калиюгата, настоящата епоха, е разделена на зора или "утринен здрач" от сто божествени години, равни на тридесет и шест хиляди земни години ("години на смъртните"), самата епоха (хиляда божествени години, равни на триста и шестдесет хиляди земни години) и залез или "вечерен здрач" от още сто божествени години (тридесет и шест хиляди години на смъртните), всички възлизащи на хиляда и двеста божествени или четиристотин тридесет и две хиляди земни години.

Дълбочината на тези широко разпространени вярвания в божествения цикъл от четиристотин тридесет и две хиляди години, възлизащи на сто и двадесет орбити на Нибиру от по три хиляди и шестстотин земни години, ни кара да се запитаме дали представляват само аритметични трикове, или са естествен астрономически феномен, известен в древността на анунаките. В "Дванадесетата планета", първата книга от поредицата "Хрониките на Земята", доказахме, че потопът е глобална катастрофа, предвидена от анунаките, резултат от гравитационното притегляне на приближаващата се Нибиру, упражнявано върху нестабилната ледена покривка на Антарктида. Това събитие довело до внезапния край на последната ледникова епоха преди около тринадесет хиляди години и било отчетено в циклите на Земята като важна геологическа и климатична промяна.

Такива промени, най-дългите от които са геологическите епохи, са регистрирани в проучванията на земната повърхност и океанските седименти. Последната геологическа епоха, наречена плейстоцен, започнала преди около два милиона и половина години и свършила с потопа. През този период еволюирали хоминидите, анунаките дошли на Земята и бил сътворен човекът, Homo sapiens. И пак през плейстоцена в морските седименти е засвидетелстван цикъл от около четиристотин и тридесет хиляди години. Според редица проучвания на геолози под ръководството на Мадлин Брискин от Университета на Синсинати, промените в морското равнище и климатологичните данни от морското дъно показват "квазипериодична цикличност от четиристотин и тридесет хиляди години". Тази цикличност се съгласува с астрономическата теория за климатичните модулации, която отчита промените, дължащи се на полегатостта (наклона на Земята), прецесията (слабото забавяне на орбитата) и ексцентричността (формата на елипсовидната орбита). Милутин Миланкович, който очертал теорията през 20-те години на ХХ в., смята, че големият цикъл се равнява на четиристотин и тринадесет хиляди години. Неговият и по-новият цикъл на Брискин почти съответстват на шумерския цикъл от четиристотин тридесет и две хиляди земни години, приписван на въздействието на Нибиру: сливането на орбитите, пертурбациите и климатичните цикли.

Следователно "митът" за божествените епохи се основава на научни факти.

Елементът време фигурира в древните паметници, и шумерските, и библейските, не само като начална точка - "когато". Процесът на сътворението е свързан с измерването на времето, то на свой ред е свързано с установими небесни движения. Според месопотамската версия унищожаването на Тиамат и последвалото създаване на Астероидния пояс и Земята отнели две обратни орбити на Небесния бог (Нибиру/Мардук). В библейската версия Бог изпълнил тази задача за два божествени "дни". Надявам се, дори фундаменталистите днес ще се съгласят, че това не са земни денонощия, каквито познаваме ние, тъй като тези два "дни" били преди появата на Земята (а и освен това нека вземат предвид твърдението на псалмопевеца, че Божият ден е равен на хиляда години). Месопотамската версия ясно измерва времето на Сътворението или божественото време с приближаването на Нибиру по орбита, равна на три хиляди и шестстотин земни години.

Преди да премине към новообразуваната Земя и земната еволюция, древната история за Сътворението разказва за звезди, планети и небесни орбити и времето, което използва, е божествено време. Но щом фокусът се премества към Земята и впоследствие към земния човек, представянето на времето също се променя и придобива мащаби не само подходящи за човешкия свят, но и поддаващи се на разбиране и измерване от човечеството: ден, месец, година.

Като разглеждаме тези познати елементи на земното време, трябва да имаме предвид, че и трите също са проява на небесни движения - циклични движения, - свързани със сложна корелация между Земята, Луната и Слънцето. Вече знаем, че ежедневното редуване на светлина и мрак, което наричаме "денонощие" (продължаващо двадесет и четири часа), се дължи на факта, че Земята се върти около оста си и докато слънчевите лъчи осветяват едната й страна, другата тъне в тъмнина. Известно ни е, че Луната винаги е там, дори когато е невидима, и че не избледнява, защото изчезва, а защото в зависимост от положението на Земята, Луната и Слънцето (обр. 2) ние я виждаме напълно осветена от слънчевите лъчи, напълно скрита от земната сянка или в междинни фази. Тъкмо тази тройна връзка удължава действителния орбитален период на Луната около Земята от около 27,3 дни ("лунния месец") до наблюдавания цикъл от около 29,53 дни ("орбитален месец") и е причина за явлението новолуние с всичките му календарни и религиозни последици. Слънчевата година, която днес естествено познаваме, е периодът, за който Земята обикаля нашата звезда - Слънцето.

Обр. 2, с. 15. Слънчеви лъчи. Новолуние. Пълнолуние.

Но тези фундаментални истини за причините за земните хронологични цикли ден, месец и година не са очевидни от само себе си и осмислянето им изисква високоразвити научни знания. В продължение на близо две хиляди години например вярвали, че денонощният цикъл се дължи на обикалянето на Земята около Слънцето, тъй като от времето на Птолемей Александрийски (II в.) до "Коперниковата революция" през 1543 г. никой не се съмнявал, че Слънцето, Луната и видимите планети обикалят около Земята, която била център на вселената. Предположението на Николай Коперник, че Слънцето е центърът, а Земята - просто поредното небесно тяло, орбитиращо около него като всяка друга планета, било толкова революционно в научно отношение и еретично в религиозно отношение, че той забавил написването на великия си астрономически труд "De revolutionibus coelestium" ("За въртенето на небесните сфери"), а неговите приятели отложили отпечатването му до сетния му ден - 24 май 1543 г.

И все пак е очевидно, че в древни времена шумерите са познавали тройната връзка Земя - Луна - Слънце. Текстът "Енума елиш" описва четирите лунни фази и ясно ги обяснява с положението на Луната спрямо Слънцето по време на нейната обиколка около Земята: пълнолуние в средата на месеца, когато Луната е "неподвижна срещу слънцето" и постепенното й изтъняване към края на месеца, когато стои "на фона на слънцето" (вж. обр. 2). Тези движения се приписвали на "съдбите" (орбитите), дадени от Небесния господар (Нибиру) на Земята и нейната луна в резултат на Небесната битка:

Луната той накара да засияе

и на нея повери нощта,

нощем дните да възвестява

възложи й [казвайки]:

Ежемесечно, непрекъснато, образи с корона очертавай.

В самото начало на месеца, издигайки се над Земята,

Образувай сияйни рогчета, за да възвестяваш шест дни,

достигайки полумесец на седмия ден.

В средата на месеца застани неподвижно срещу слънцето,

което ще те настигне на хоризонта.

После смали короната си и засияй по-слабо,

когато стигнеш при слънцето,

а на трийсетия ден застани на фона на слънцето.

Аз ти определих съдба - следвай пътя й.

"Така - завършва древният текст, - Небесният бог установи дните и определи границите на нощта и деня".

(Трябва да отбележим, че юдейско-библейската традиция, според която двадесет и четири часовото денонощие започва по залез предишната вечер - "Биде вечер, биде утро - ден един" - се отразява в месопотамските текстове. Според "Енума елиш" на Луната била поверена "нощта, нощем дните да възвестява".)

Дори в сбитата версия на много по-подробните месопотамски текстове, Библията (Битие 1: 14) изразява тройната връзка между Земята, Луната и Слънцето по отношение на циклите ден, месец и година:

И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години.

Еврейската дума "мо'едим", използвана тук за "месеци" и преведена като "времена", която означава и ритуален събор, свикван в нощта на новолунието, още отначало налага орбиталния период и фази на Луната за основен компонент на месопотамско-еврейския календар. Обяснението на месеците, дните и годините с двете светила (Слънцето и Луната) също потвърждава сложната лунно-слънчева природа на древността на този календар. През хилядолетните опити на човечеството да измерва времето с календар някои (например съвременните мюсюлмани) следват само лунните цикли, други (например древните египтяни и календарите в Западния свят от епохата след Христа) възприемат слънчевата година и я разделят на "месеци". Ала календарът, създаден преди около пет хиляди и осемстотин години в Нипур (шумерски религиозен център) и все още използван от евреите, запазил библейски установената сложна хронология, основана на орбиталната връзка между Земята и двете светила. Фактът, че Земята орбитира около Слънцето, се потвърждава с думата "шанах" за "година", която произлиза от шумерското "шату", астрономическо понятие, означаващо "обикалям", "орбитирам", и пълния термин "текуфат ха-шанах" ("годишна обиколка"), обозначаващ изтичането на цяла година.

Учените се озадачават от факта, че "Зохар" (Книгата на великолепието), арамейско-еврейско съчинение, основно за еврейската мистика, известна като "кабала", безпогрешно обяснява - още през ХIII в. - редуването на деня и нощта с въртенето на Земята около оста й. Около двеста и петдесет години преди Коперник да допусне, че редуването ден-нощ не се дължи на обикалянето на Слънцето около Земята, а на Земята около собствената й ос, в "Зохар" се казва, че "Цялата Земя се върти като сфера. Когато едната част е долу, другата е горе. Когато в едната част е светло, в другата е тъмно. Когато в едната част е ден, в другата е нощ".

Макар и малко известна, ролята на еврейските учени при превода на астрономически сведения за християнска Европа през Средновековието е убедително документирана с астрономически книги, написани на иврит и съдържащи ясни илюстрации (като една книга, издадена в Испания през ХII в., обр. 3). Всъщност съчиненията на Птолемей Александрийски, известни на Западния свят като "Алмагест", първо били съхранени от арабските завоеватели на Египет през VIII в. и станали достъпни за европейците чрез преводите на еврейски учени. Някои от тези преводи съдържали коментари, които векове преди Коперник хвърляли съмнение върху верността на Птолемеевите геоцентрични теории. Други такива преводи на арабски и гръцки астрономически трудове, както и оригинални съчинения, станали главен проводник на астрономическата наука в средновековна Европа. През IХ-Х в. еврейски астрономи написали трактати за движенията на Луната и планетите и изчислили траекторията на Слънцето и положенията на съзвездията. Съставянето на астрономически таблици, независимо дали за европейски крале, или мюсюлмански халифи, било запазена марка на еврейските придворни астрономи.

Обр. 3, с. 18

Привидно изпреварили времето си, тези задълбочени знания могат да се обяснят единствено със съхраняването на по-древни точни сведения, които насищат Библията и нейните по-ранни шумерски извори. Кабала буквално означава "полученото", по-древни тайни знания, предавани от поколение на поколение. Знанията на еврейските учени през Средновековието се проследяват пряко до академиите в Юдея и Вавилония, които коментирали и съхранявали библейските данни. Талмудът, който документира такива сведения и коментари от около 300 г. пр. Хр. до към 500 г. сл. Хр., изобилства на астрономически откъси, сред които и твърдението, че рави Самуил "познаваше небесните пътища" като да били улици в родния му град, и информация от рави Йошуа бен-Закай за "звезда, която се явява веднъж на седемдесет години и обърква моряците" - Халеевата комета, чието периодично завръщане на около седемдесет и пет години се смятало за неизвестно до откриването й от Едмънд Халей през ХVIII в. Рави Гамлиил имал тръбовиден оптичен уред, с който наблюдавал звездите и планетите - петнадесет века преди "официалното" изобретяване на телескопа.

Необходимостта от разкриване на небесните тайни произлизала от лунно-слънчевия характер на еврейския (тоест нипурския) календар, който изисквал сложно съгласуване ("интеркалация") между слънчевата и лунната година. Лунната година е по-къса от слънчевата с десет дни, двадесет и един часа, шест минути и около четиридесет и пет и половина секунди. Това се равнява на седем деветнадесети от един орбитален месец и затова лунната година може да се съгласува със слънчевата чрез прибавяне на седем лунни месеца към всеки деветнадесет слънчеви години. Астрономическите книги приписват на атинския астроном Метон (ок. 430 г. пр. Хр.) откриването на този деветнадесетгодишен цикъл, но това знание всъщност е с хилядолетия по-древно и датира от Месопотамия.

Учените се озадачават от факта, че в шумерско-месопотамския пантеон Шамаш (богът на Слънцето) се изобразява като син на лунния бог Син и следователно стои по-ниско в йерархията. Обяснението навярно се крие в произхода на календара, а именно в идеята за лунните цикли, предшестващи измерването на слънчевия цикъл. В "Корените на цивилизацията" Александър Маршак предполага, че знаците върху костени и каменни сечива от неандерталски времена не са украса, а първобитни лунни календари.

В чисто лунните календари, какъвто все още използват мюсюлманите, празниците постоянно се връщат с около месец на всеки три години. Нипурският календар, който бил създаден с оглед на празничен цикъл, свързан със сезоните, не можел да допусне такова изоставане. Новата година например трябвало да започва в първия ден на пролетта. Още от самото начало на шумерската цивилизация това изисквало точни познания за движенията на Земята и Луната и тяхната връзка със слънцето, а оттук и за тайните на интеркалацията. Нужно било и разбиране за причините за редуването на сезоните.

Днес знаем, че годишното движение на слънцето от север на юг и обратно, което предизвиква сезоните, се дължи на факта, че земната ос е наклонена спрямо равнината на нейната орбита около Слънцето. Тази "полегатост" в момента е около 23.5°. Най-далечните точки на север и юг, достигани от слънцето, където то сякаш се поколебава и се връща обратно, се наричат "слънцестоене" - 21 юни и 22 декември. Откриването на слънцестоенето също се приписва на Метон и неговия колега атинския астроном Евктемон. Всъщност обаче тези знания датират от далеч по-древни времена. Богатият астрономически речник на Талмуда вече използвал понятието "нети'ях" (от глагола "натох", "накланям", "завъртам настрани") за съвременния му еквивалент "полегатост". Хиляда години по-рано Библията изразила идеята за земната ос, като приписала денонощния цикъл на "линия", начертана през Земята (Псалтир 18: 5). В разказа за образуването на Земята и нейните тайни, Книга на Иов приписва на Небесния господар създаването на наклонена линия, полегатата земна ос (Йов 38: 5). Като използва понятието "натох", Книга на Иов (26: 7) говори за наклонената ос на Земята и северния полюс:

Наклонил е Той север над празнотата, окачил е земята на нищо.*

* Стихът следва превода на автора. - Б. пр.

В Псалтир (73: 16-17) се споменава не само за връзката между Земята, Луната и слънцето, както и за въртенето на Земята около оста й като причина за деня, нощта и сезоните, но и се говори за крайните точки, "пределите" на очевидното сезонно движение на слънцето, които ние наричаме "слънцестоене":

Твой е денят и Твоя е нощта: Ти си приготвил светилата и слънцето; Ти си установил всички предели на земята, лято и зима Ти си наредил.

Ако между точките на изгрева и залеза на всяко слънцестоене се прокарат линии, двете линии ще се пресекат над главата на наблюдателя и ще образуват гигантски Х, разделящ Земята и небето над нея на четири части. Това разделение е установено в дълбока древност - Библията говори за "четирите земни краища" и "четирите краища на небето". Разделянето на кръга, образуван от Земята и небето, на четири части, приличащи на триъгълници със заоблена основа, е причина за образа на "криле" при древните народи. Библията споменава за "четирите земни криле" и за "четирите криле на небето".

Една вавилонска карта на Земята от I хил. пр. Хр. илюстрира концепцията за четирите "ъгли на Земята", като буквално изобразява кръгла Земя с четири "крила" (обр. 4).

Обр. 4, с. 22

Очевидното движение на слънцето от север на юг и обратно било причина не само за двата противоположни сезона лято и зима, но и за междинните сезони есен и пролет. Есента и пролетта се свързват с равноденствията, когато слънцето преминава над земния екватор (по веднъж в двете посоки) и когато денят и нощта са равни. В Древна Месопотамия новата година започвала в деня на пролетното равноденствие - първия ден на първия месец ("нисанну" - месецът, "когато се дава знакът"). Дори когато по време на Изхода в Библията (Левит, 23) се казва, че Нова година трябва да се празнува в деня на есенното равноденствие, този месец (тишрей) се нарича "седмият", защото пръв бил месецът нисанну. Така или иначе, познаването на равноденствията, засвидетелствано от новогодишните празници, очевидно датира от шумерски времена.

В древността четирикратното разделение на слънчевата година (две слънцестоенета и две равноденствия) било комбинирано с лунните движения и така бил създаден първият известен официален календар, лунно-слънчевият календар на Нипур. Той бил използван от акадци, вавилонци, асирийци и други народи след тях и до ден днешен се е съхранил в своя еврейски вариант.

За човечеството земното време започнало през 3760 г. пр. Хр. Точната дата ни е известна, защото през 1992 г. еврейският календар отбелязва 5752 г.

Между земното и божественото стои небесното време.

От мига, в който Ной слязъл от ковчега, за да се увери, че краят на всичко живо не ще се повтори скоро, човечеството живеело с представата - или спомена? - за циклите или епохите на гибелта и възраждането на Земята и търсело небесни знаци, поличби, вещаещи добро или зло.

Еврейският език е запазил от своите месопотамски корени понятието "мазал", означаващо "късмет", "орис", която може да е добра или лоша. Малцина обаче знаят, че тази дума има небесен произход. Тя означава "зодиакален дом" и датира от времето, когато астрономия и астрология били едно и също и жреците в храмовите кули наблюдавали движенията на небесните богове, за да видят в кой зодиакален дом - в кой "манзалу" на акадски - нощуват.

Ала безбройните звезди не били групирани в различими съзвездия, описани, назовани и разделени на дванадесет зодиакални дома от човека. Това било сторено от анунаките за техни собствени нужди. Човекът го възприел като своята връзка, като своя начин за възнасяне на небето от смъртния живот на Земята.

За хора, пристигнали от Нибиру с нейната дълга орбитална "година" на една бързо орбитираща планета (Земята, "седмата планета", както я наричали анунаките), чиято година е едва една три хиляди и шестстотна част от тяхната, отчитането на времето навярно представлявало огромен проблем. От шумерските царски списъци и други текстове, отнасящи се за анунаките, става ясно, че те дълго - със сигурност до потопа - запазили сара, цикъла от три хиляди и шестстотин земни години, като божествена единица време. Но какво можели да направят, за да установят логична връзка, освен 1:3600, между божественото и земното време?

Изходът бил намерен с помощта на явлението прецесия. Поради слабото поклащане на Земята, нейната орбита около Слънцето с всяка година малко се забавя и това забавяне или "прецесия" възлиза на 1° за седемдесет и две години. Разделяйки еклиптиката (равнината на планетните орбити около Слънцето) на дванадесет, за да потвърдят дванадесетчленния състав на Слънчевата система, анунаките изобретили дванадесетте зодиакални дома. Това определяло по 30° на всеки зодиакален дом, вследствие на което забавянето на един дом възлизало на две хиляди сто и шестдесет години (72 х 30 = 2160), а целият прецесионален кръг или "голяма година" - на двадесет и пет хиляди деветстотин и двадесет години (2160 х 12 = 25 920). В "Завръщане към Битие" предположихме, че като свързали 2160 с 3600, анунаките стигнали до златното съотношение 6:10 - нещо повече, до шестдесетичната математическа система, умножавайки 6 по 10 по 6 и така нататък.

"По някакво чудо, което не съм установил някой да се е опитал да тълкува - пише в "Маските на бога: ориенталска митология" (1962) митологът Джоузеф Кембъл, - аритметиката, разработена в Шумер още през 3200 г. пр. Хр., било по случайност, било по интуитивна индукция, до такава степен съответства на небесния ред, че сама по себе си възлиза на откритие". Както вече показахме, това "чудо" станало възможно благодарение на задълбочените знания на анунаките.

Модерната астрономия, а също модерните точни науки дължат много на шумерските открития. Най-важно от тях за нас е разделянето на небето и всички други кръгове на триста и шестдесет части ("градуси"). Хюго Винклер, един от малцината, които в самото начало на ХХ в. комбинирали владеенето на "асирология" с астрономически познания, разбирал, че числото седемдесет и две е фундаментално като връзка между "Небе, календар и мит"*. Тази връзка се осъществявала чрез "хамещу" ("по пет"), пише той, в резултат на което фундаменталното число триста и шестдесет било създадено чрез умножаване на небесното седемдесет и две (прецесионалното изместване от 1°) по земната петица на човешката ръка. Непонятно по негово време, това откритие обаче не го довело до осъзнаване ролята на анунаките.

* Altorientische Forschungen. - Б. а.

Много от хилядите математически плочки, открити в Месопотамия, служели за таблици за деление и започвали с астрономическото число 12 960 000 и свършвали с 60 като една двеста и шестнадесет хилядна от 12 960 000. Х. В. Хилпрехт ("Вавилонската експедиция на Пенсилванския университет"), който проучил хиляди математически плочки от библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал в Ниневия, стигнал до заключението, че числото 12 960 000 буквално е астрономическо и произлиза от загадъчен голям цикъл от петстотин големи години на пълни прецесионални промени (500 х 25 920 = 12 960 000). Наред с неколцина други, той не се съмнявал, че явлението прецесия, за което се смятало, че за пръв път е споменато от гърка Хипарх през II в. пр. Хр., вече било известно и наблюдавано през шумерски времена. Спомнете си, че разделено на десет, за да се получи 1 296 000, това число се среща в хиндуисткото предание като продължителността на епохата на знанието, на свой ред получена чрез умножение по три на 432 000 години. Тези цикли в циклите, изградени въз основа на взаимодействие между 6 и 12 (седемдесет и двете години на прецесионалното изместване от 1°), 6 и 10 (съотношението на 2160 и 3600), и 432 000 и 12 960 000 може би отразяват малките и големи космически и астрономически цикли - тайни, които предстои да бъдат разкрити и за които шумерските числа само загатват.

Изборът на пролетното или есенното равноденствие за начало на новата година не е случаен, тъй като поради наклона на Земята, само в тези два дни слънцето изгрява в точките на пресичане на небесния екватор и еклиптичния кръг. Поради прецесията - пълният термин е "прецесия на равноденствията" - зодиакалният дом, в който се наблюдава това пресичане, постоянно се измества назад и на всеки седемдесет и две години се явява с 1° по-малко в зодиакалния пояс. Макар че тази точка продължава да се нарича Първата точка от Овен, от около 60 г. пр. Хр. ние се намираме в "епохата" (или зодиака) на Риби и бавно, но сигурно ще навлезем в епохата на Водолея (обр. 5). Тъкмо такава промяна - от една свършваща зодиакална епоха към началото на следващата - е настъпването на Новата епоха.

Обр. 5, с. 26. Замени "BC" с "г. пр. Хр." и "AD" с "г. сл. Хр.". Зимно слънцестоене. Есенно равноденствие. Пролетно равноденствие. Лятно слънцестоене. Тропик на Рака. Тропик на Козирога. Близнаци. Телец. Овен. Риби. Водолей. Козирог. Стрелец. Скорпион. Везни. Дева. Лъв. Рак

Докато хората на Земята очакват промяната, мнозина се питат какво ще донесе тя, какъв "мазал" ще предвещава. Благоденствие или катаклизми и край - или ново начало? Краят на Стария ред или началото на Новия ред, може би предсказаното завръщане на Царството небесно на Земята?

Философите се чудят дали времето тече само напред, или може да тече назад. Всъщност времето наистина се движи назад, защото тъкмо такава е същността на явлението прецесия: забавяне на земната орбита около Слънцето, в резултат на което на пролетното равноденствие на всеки две хиляди сто и шестдесет години слънцето не изгрява в следващия, а в предишния зодиакален дом... Небесното време, както го нарекохме, не се движи в посоката на земното (и на всички други планети), обратно на часовниковата стрелка, а съответства на орбиталната (по часовниковата стрелка) посока на Нибиру.

От наша гледна точка небесното време наистина тече назад и следователно от зодиакална гледна точка миналото е бъдеще.

Нека разгледаме миналото.