Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Реликвата

Въведение

Поречието на Амазонка, септември 1987 г.

На обяд скупчилите се на върха на Керо Гордо облаци се разцепиха и разпръснаха. Уитлеси огледа златистите слънчеви багри в горните етажи на горския балдахин. Над главата му се мятаха и надаваха крясъци животни - вероятно маймуни, - а един огромен пъстър папагал се спусна по-ниско, изкрещявайки противно.

Уитлеси спря до едно паднало джакарандово дърво и изчака плувналия си в пот помощник Карлос да го настигне.

- Ще спрем тук - каза на испански той. - Baja la caja. Остави сандъка.

Уитлеси седна върху падналото дърво и събу десния си ботуш и чорап. Запали цигара и докосна с върха й впилите се в пищяла и глезена му кърлежи.

Карлос свали от гърба си един стар военен сандък с непохватно привързания към него дървен кош.

- Отвори го, ако обичаш - каза Уитлеси.

Карлос размота въжетата, разкопча няколко малки месингови закопчалки и отвори капака.

Плътно натъпканите пакети бяха покрити с някаква местна растителност. Уитлеси я отмести и отдолу се показаха няколко предмета, малка растителна преса и оплескан кожен дневник. Поколеба се за момент, след което извади от джоба на военната си куртка миниатюрна изящно издялана статуетка на животно. Измери с ръка тежестта й, възхищавайки се на изкусната изработка и неестественото за размерите й тегло. След това я постави неохотно в коша, покри всичко с растителността и отново затвори капака.

Уитлеси измъкна от раницата си един нагънат лист хартия и го разгъна върху коляното си. Извади от джоба си очукана златна писалка и започна да пише:

"Горен Ксингу

17 септември 1987 г.

Монтегю,

Реших да изпратя обрано Карлос с последния сандък и да продължа сам да търся Крокър. Карлос заслужава доверие, а и не мога да рискувам да изгубя сандъка, ако се случи нещо с мен. Обърни внимание на шаманската хлопка и други ритуални предмети. Изглеждат уникални. Но статуетката, която изпращам, намерихме в една изоставена колиба. Тя е доказателството, което търсех. Обърни внимание на огромните нокти, характерните за влечуго особености и загатването за бипедалия. Котога съществуват и легендата за Мбун не е само измислица.

Всичките ми бележки са в този бележник. Той съдържа и подробно обяснение за неуспеха на експедицията, за който неминуемо вече ще си узнал, когато това съобщение стигне до теб".

Уитлеси поклати глава, припомняйки си разигралата се предишния ден сцена. Това шибано копеле Максуел. Единственото, за което полагаше грижи, беше да изпрати намерените експонати невредими в Музея. Уитлеси се изсмя безмълвно на себе си. Древни яйца. Сякаш бяха нещо повече от нищо и никакви семенници. Максуел би трябвало да стане по-скоро палеобиолог вместо естествен антрополог. Каква ирония, че бяха прекъснали работа и напуснали на някакви си хиляда ярда* от собственото му откритие.

Така или иначе, Максуел вече беше заминал, а останалите бяха тръгнали заедно с него. Бяха останали само Карлос и Крокър и двама гида. А сега само Карлос. Уитлеси продължи да пише:

"Използвай бележника и предметите, както намериш за подходящо, за да възвърна добрата си репутация в Музея. Но преди всичко се погрижи за тази статуетка. Убеден съм, че стойността й за антропологията е неизмерима. Случайно я открихме вчера. Изглежда е сърцевината на Мбунския култ. Така или иначе, наоколо няма никакви други следи от живот. Това ми се струва необичайно".

Уитлеси спря. Не беше описал намирането на статуетката в топографските си бележки. Дори сега съзнанието му отблъскваше спомена.

Крокър се беше отклонил от пътеката, за да огледа по-подробно една птица джакамар. В противен случай никога не биха открили скритата пътека, която се спускаше стръмно надолу между обраслите с хлъзгав мъх стени. И после тази примитивна колиба, полузаровена сред вековните дървета във влажната долинка, където почти не проникваше дневна светлина... Двамата ботокудски гида, които почти не спираха да бърборят на тупийски, моментално млъкнаха. Когато Карлос им зададе въпрос, единият измърмори нещо за някакъв пазач на колибата и за проклятие над този, който се опита да оскверни тайните й. Тогава Уитлеси за първи път чу да изричат думата "котога". Котога. Сенчестите хора.

Уитлеси не повярва. Беше се наслушал за проклятия - обикновено преди всяко настояване за по-високи надници. Но когато излезе от колибата, гидовете бяха изчезнали.

... След това онази старица, която се измъкна от гората. Вероятно беше яномамо и явно не беше котога. Но знаеше за тях. Беше ги виждала. Проклятията, за които беше намекнала... И начинът, по който потъна обратно в гората, по-скоро като малко на ягуар, отколкото като седемдесет годишна старица.

След което насочиха вниманието си към колибата.

Колибата... Внимателно, позволи си да си припомни Уитлеси. Беше подпряна с две каменни плочи с идентични изображения на приклекнал на задните си крака звяр. В ноктите си беше сграбчил нещо разкъсано и неразличимо. Зад колибата се простираше обрасла градина, странен ярък цветен оазис сред зеленината.

Подът на колибата беше хлътнал с няколко фута* и Крокър едва не си строши врата, щом пристъпи навътре в нея. Уитлеси се приближи внимателно, докато Крокър стоеше на колене в преддверието. В мрака миришеше на влага и гнила пръст. Уитлеси включи фенерчето си и видя в средата на колибата поставената върху висока купчина пръст статуетка. В основата й забеляза голям брой причудливо издялани дискове. Обходи с лъча на фенерчето стените.

Колибата беше тапицирана с човешки черепи. Уитлеси огледа няколко от най-близките и забеляза по тях дълбоки драскотини, които в първия момент не можа да си обясни. Зеещи върху темето нащърбени дупки. Тилната кост в основата на много от черепите беше раздробена и скършена, а тежките люспести кости липсваха напълно.

Ръката му потрепна и фенерчето угасна. Преди да го включи отново, зърна бледата светлина, която се процеждаше през хилядите очни кухини, и плуващите бавно сред застоялия въздух прашинки.

След което Крокър реши, че има нужда от кратка разходка - да остане за малко сам, обясни на Уитлеси той. От която все още не се беше върнал.

"Тук растителността е твърде необикновена. Палмите и папратите изглеждат почти праисторически. Жалко, че няма време за по-задълбочено проучване. Използваме изключително жилав вид за опаковъчен материал в сандъците. Дай възможност на Йоргенсен да хвърли едно око, ако прояви интерес.

С нетърпение очаквам след месец да сме заедно в Клуба на изследователя, за да отпразнуваме успеха с двойно сухо мартини и добро маканудо. Дотогава знам, че мога да ти поверя този материал и собствената си репутация.

Твой колега,

Уитлеси".

Той пъхна писмото под капака на сандъка.

- Карлос - каза Уитлеси, - искам да отнесеш този сандък в Порто де Мос и да ме изчакаш там. Ако не се върна до две седмици, говори с полковник Сото. Кажи му да го изпрати със самолет заедно с останалите сандъци в Музея, както сме се разбрали. Той ще ти изплати надниците.

Карлос го погледна.

- Не разбирам - каза той. - Оставаш сам тук?

Уитлеси се усмихна, запали втора цигара и продължи да обгаря кърлежите.

- Някой трябва да занесе сандъка. Сигурно ще настигнеш Максуел преди реката. Трябват ми два-три дни, за да потърся Крокър.

Карлос се плесна по коляното.

- Es loco! Не мога да те оставя сам. Si te dejo atras, te moririas. Тук в гората ще умреш, Senor, и само маймуните ще оплакват костите ти. Трябва да се върнем заедно, така ще е най-добре.

Уитлеси тръсна нетърпеливо глава.

- Дай ми живачния хром, хинина и сушеното месо от раницата си - каза той, докато нахлузваше мръсния чорап и ботуша върху крака си.

Карлос се зае да вади нещата от раницата си, продължавайки да протестира. Уитлеси не му обърна внимание, чешейки се разсеяно по врата от ухапванията на насекомите, докато се взираше към Керо Гордо.

- Те ще се учудят, Senor. Ще помислят, че съм те оставил. Ще стане много лошо за мен - продължи да бърбори Карлос, докато поставяше нещата в раницата на Уитлеси. - Мухите кабури ще те изядат жив - продължи той, докато привързваше капака на коша. - Пак ще хванеш малария и този път ще умреш. Оставам с теб.

Уитлеси се загледа в снежно белия кичур коса, прилепнал върху запотеното чело на Карлос. До вчера, преди да надникне в колибата, косата му беше абсолютно черна. Карлос срещна за миг погледа му и сведе очи.

Уитлеси се надигна.

- Adios - каза той.

И потъна в храсталака.

Късно след обяд Уитлеси забеляза плътни, ниски облаци да забулват отново Керо Гордо. В продължение на няколко мили* крачеше по старинна пътека от неизвестен произход, която лъкатушеше между храсталаците. Пътеката отвеждаше през осеяната с мочурища местност към подножието на обраслото като джунгла плато, което се извисяваше в далечината. Изглеждаше като утъпкана от хора, помисли си Уитлеси. Беше прокарана в определена посока. Животинските пътеки обикновено криволичеха. Напредваше към една стръмна клисура в едно разклонение на платото. Крокър би трябвало да е тръгнал по нея.

Спря да размисли, докосвайки механично талисмана си - една върху друга златна и сребърна стрели, - който бяха закачили на врата му още като дете. През последните няколко дни не бяха забелязали никакви следи от човешко обиталище, освен колибата и отдавна изоставено селище от струпани коренища. Само котога биха могли да прокарат пътеката.

Щом доближи платото, забеляза няколко ручея, които подскачаха по стръмните му склонове. Тази нощ ще си устрои бивак в подножието, а сутринта ще изкачи високия около километър склон. По всяка вероятност беше стръмен, кален и опасен. Ако срещне котога - е, ще го хванат.

Нямаше никакви основания да смята племето котога за свирепо. В края на краищата всички местни митове приписваха убийствата и свирепостта на онова създание Мбун. Странно непознато създание, контролирано по общо мнение от племе, което никой не беше виждал. "Възможно ли е Мбун да съществува?", запита се той. Може би в тази безкрайна джунгла някои от тях са оцелели. На практика областта не беше изследвана от биолози. За пореден път му се прииска Крокър да не беше взел със себе си неговата манлихера 0,30 06, напускайки лагера.

Преди всичко друго, каза си Уитлеси, трябва да открие Крокър. Едва след това може да потърси котога и да докаже, че не са измрели преди столетия. Щеше да се прочуе - откривател на древен народ, който живее в дълбините на Амазония в нещо като каменната ера върху някакво плато, което се извисява над джунглата като "Изгубеният свят" на Артър Конан Дойл.

Нямаше причини да се страхува от котога. Ако не беше тази колиба...

Внезапно го облъхна тръпчива воня и спря. Нямаше никаква грешка - умряло животно, при това голямо. Направи още няколко крачки към все по-силната миризма. Пулсът му се учести от хрумналото му предположение: вероятно котога бяха заклали някакво животно наблизо. Може би са оставили някакви предмети наоколо - инструменти, оръжия, а нищо чудно и обредни принадлежности.

Продължи да се промъква напред. Сладникавата отвратителна смрад се усилваше. Видя кръпка слънчева светлина сред балдахина от листа високо над главата си - сигурен знак, че наближава полянка. Спря и пристегна раницата, за да не му пречи, ако се наложи да хукне.

Лъкатушещата сред храсталаците пътека се изправи и внезапно зави към разкрилата се пред него поляна. Забеляза животинското туловище на срещуположната й страна. Върху основата на ствола на дървото, на което беше подпряно, имаше ритуално издълбана спирала, а в горната част на зеещия, покрит с мазнина кафяв гръден кош беше поставен сноп ярко зелени пера от папагал.

Щом се приближи, забеляза, че туловището е облечено с риза с цвят каки.

Облак тлъсти мухи жужеше и се носеше около гръдния кош. Уитлеси забеляза, че отсечената лява ръка е привързана към ствола на дървото с конопено въже, а върху отворената длан личи дълбока рана. Около трупа бяха пръснати множество гилзи. Накрая видя главата. Беше напъхана с лицето нагоре под мишницата на трупа, тилът на черепа беше отсечен, очите се взираха с помътен поглед към небето, а бузите бяха подпухнали.

Беше намерил Крокър.

Уитлеси започна да отстъпва инстинктивно. Едва сега забеляза браздите от нокти, прорязали тялото с чудовищна, нечовешка сила. Трупът беше като вкочанен. Може би - ако Бог беше милостив - котога вече се бяха отдалечили.

"При положение, че са котога".

В този момент установи, че джунглата, която обикновено беше изпълнена с шумовете на кипяща активност, беше притихнала. Обърна се рязко с лице към нея. Нещо помръдваше във високите храсталаци в дъното на поляната и сред листата мерна две тънки като цепнатини очи, които блещукаха като пламъчета. Проклинайки сподавено, избърса с ръкав лицето си и отново погледна нататък. Очите бяха изчезнали.

Нямаше време за губене - трябва да се спусне по пътеката, колкото е възможно по-надалеч от това място. Тя лъкатушеше точно пред него. Трябваше да се втурне към нея.

В същия момент забеляза на земята нещо, което не беше видял досега, и долови сред храстите пред себе си някакъв шум - като от тромаво и същевременно вцепеняващо дебнещо пристъпване.

Белем, Бразилия, юли 1988 г.

Този път Вен беше почти сигурен, че пристанищният надзирател го е усетил.

Стоеше притаен в сянката на пътеката на склада и наблюдаваше. Лекият дъжд замрежваше масивните силуети на привързаните товарни кораби и превръщаше пристанищните светлини във върхове на карфици. При съприкосновението на дъждовните капки с нагорещените палуби над тях се издигаше пара заедно с едва доловима миризма на креозот. Зад него се носеха нощните шумове на пристанището: насечен кучешки лай, прекъсвана от тих смях португалска реч, калипсо музика от крайбрежните барове.

Работата беше толкова приятна. Пристигна по дългия път, когато в Маями стана напечено. Тук имаше малко търговия - по цялото крайбрежие имаше малки товарни кораби. По пристанищата винаги имаше нужда от хамали, а той беше товарил кораби и преди. Каза, че името му е Вен Стивънс и никой не се усъмни. Така или иначе, не биха повярвали, че първото му име е Стивънсън.

Всичко си беше на мястото. В Маями беше натрупал солиден опит и разполагаше с достатъчно време, за да изостри инстинктите си. Сега тези инстинкти му се отплащаха тук. Умишлено говореше развален португалски - със запъване, - така че можеше да разгадава погледите и да преценява отговорите. Райкън, младшият помощник на началника на пристанището, беше последния човек, от когото се нуждаеше Вен.

Получи сигнал за тревога, когато пристигна товар от горното течение на реката. Обикновено му даваха само две имена: входящ и изходящ. Винаги знаеше какво да търси - сандъците винаги бяха едни и същи. Трябваше да се погрижи да бъдат разтоварени и складирани благополучно. След това трябваше да се увери, че са последния натоварен на посочения кораб товар, който тръгва към Щатите.

Вен беше предпазлив по природа. Следеше отблизо пристанищния надзирател. Един-два пъти изпита усещането, нещо като предупредителен сигнал за тревога, че надзирателят подозира нещо. Но и в двата случая Вен беше успял да разсея тревогите му и след няколко дни предупредителният сигнал утихваше.

Погледна часовника си. Единадесет. Чу иззад ъгъла да се отваря врата, след което да се затваря. Притисна се към стената. По дъсчения под отекнаха тежки стъпки, след което познатият силует мина под една улична лампа. Когато стъпките утихнаха, Вен надникна иззад ъгъла. Кантората беше тъмна и пуста, както беше очаквал. Огледа се за последен път, заобиколи ъгъла на сградата и тръгна към пристанището.

Празната раница пошляпваше влажно на гърба му на всяка крачка. Докато крачеше, Вен бръкна в един от джобовете си, извади един ключ и го стисна силно. В този ключ беше спасението му. Още на втория ден от пребиваването му на пристанището беше успял да си направи копие.

Мина покрай един закотвен до кея малък търговски кораб, от чиито тежки корабни въжета върху ръждясалия кнехт капеше черна вода. Корабът изглеждаше пуст - върху палубата нямаше дори пазач. Забави крачка. Вратата на склада беше точно пред него близо до главния вълнолом. Вен погледна за миг през рамо. След това врътна светкавично ръка, отключвайки вратата, и се промъкна вътре.

След като притвори вратата, изчака очите му да привикнат с мрака. На половината път от дома. Само трябваше да приключи тук и да се пръждосва.

Колкото е възможно по-бързо. Защото Райкън ставаше все по-алчен и крузейросите изтичаха като пясък между пръстите му. Тази сутрин Райкън и надзирателят си говореха припряно и тихичко, а надзирателят поглеждаше към Вен. Интуицията му подсказваше, че трябва да се маха.

Постепенно започна да различава неясните очертания на товарните контейнери и сандъци. Не можеше да си позволи да запали фенерчето, но това нямаше значение: познаваше мястото толкова добре, че можеше да се разхожда из него и насън. Пристъпи внимателно напред, промъквайки се между планините от товари.

Най-накрая забеляза онова, което очакваше: купчина очукани сандъци, шест по-големи и един малък, струпани в един отдалечен ъгъл. Върху два от по-големите имаше надписи: МНХ, НЮ ЙОРК.

Преди месеци Вен беше попитал за тези сандъци. Прислужникът на интенданта му разказа историята. Изглежда сандъците бяха пристигнали предишната есен от Порто де Мос. Трябвало да бъдат натоварени на самолет до някакъв нюйоркски музей, но с хората, които разпоредили това, се случило нещо - прислужникът не знаеше какво точно. Платежното не пристигнало навреме и в последна сметка сандъците като че ли били забравени поради бюрократичните усложнения.

Но Вен не ги беше забравил. Зад забравените сандъци имаше достатъчно място, за да струпа товара си, докато товареха заминаващите кораби.

Усети върху изпотеното си чело полъха на топлия нощен вятър от един прозорец със счупени стъкла в горния край на стената. Усмихна се в мрака. Точно преди една седмица научи, че много скоро сандъците най-после ще бъдат изпратени в Щатите. Но той щеше да е заминал дълго преди това.

Провери собственото си скривалище. Този път само една кутия, чието съдържание щеше чудесно да се помести в ъглите на раницата му. Знаеше къде са пазарите и как да постъпи. И щеше да го направи - някъде много далеч - много скоро.

Тъкмо се канеше да се промъкне зад масивните сандъци, но внезапно замръзна. Долови някаква странна миризма: нещо животинско, смрадливо, гнило. Много странни товари бяха преминали през пристанището, но нито един от тях не излъчваше подобна миризма.

Инстинктите му се изостриха до пета степен, но въпреки това не долови нищо заплашително или необичайно. Промъкна се напред между музейния товар и стената.

Отново замря. Нещо не беше както трябва. Изобщо не беше както трябва.

По-скоро чу, отколкото видя нещо да се движи в тясното пространство. Острата миризма се втурна насреща му, обливайки го с отвратителната си смрад. Нещо внезапно го метна с ужасяваща сила в стената. Гърдите и коремът му сякаш се взривиха от болка. Отвори уста, за да изкрещи, но в гърлото му нещо заклокочи, някакъв зашеметяващ като светкавица удар прониза черепа му и наоколо се спусна мрак.