Изгубените градове и древните загадки на Африка и Арабия

Изгубените градове и древните загадки на Африка и Арабия

Дейвид Хатчър Чайлдрес

1. Сирия и Ливан. При храма на Баал отпреди потопа

Какво ме изтръгва от онова, което другите наричат щастие, дом и любими хора? Защо обичта ми към тях не ме задържа, не ме кара да пусна корени? Игри. Приключения. Неизвестното.

Анаис Нин

Отново бях на път. Изпих и последната глътка турски чай (наполовина чай, наполовина - захар) и тръгнах към автобусната спирка. Истанбул беше весел град, портата към Средния изток. След няколко минути напусках района Султанахмет, който географски се намира в Европа, и пресичах Босфора по посока към Азия.

Погледнах през прозореца и въздъхнах. Не ми беше за първи път да посещавам Средния изток. Преди около месец бях пристигнал от Индия, Афганистан и Иран. А сега, зареден с нови пътнически чекове и малко долари, сгънати в тайния ми колан, пътувах към Арабия и Африка. ["Треската за пътешествия и приключения"] ме беше обхванала изцяло и бях твърдо решен да поема през далечни страни, славещи се като най-трудните за преминаване.

Возенето с влакове и автобуси през Азия беше лесна работа в сравнение с пътуването през Африка и Арабия. В повечето от страните, които ми предстоеше да посетя, общественият транспорт се срещаше изключително рядко и най-често щеше да ми се налага да си уреждам пътуването с шофьори на камиони. Понякога трябваше да прекосявам пеша граници и цели градчета. Транспортът, както и другите услуги, в Африка и Арабия могат да бъдат абсурдно скъпи.

Разстоянията в Африка са огромни. Това е вторият по големина континент, заемащ около двайсет процента от земната суша. Африка е много по-голяма, отколкото ни се струва на картата, тъй като Меркаторовата система за картографиране изкривява Южното полукълбо и го прави да изглежда по-малко в сравнение със Северното. Геологически Арабия се смята за част от африканската континентална плоча. Голямата Рифска долина е откъснала Арабския полуостров от африканската тектонична плоча, създавайки долината на Йордан, Червено море и езерото Рудолф* в Източна Африка. Там проломът се разделя, като основното му продължение образува езерото Виктория, планините Рувензори и езерото Танганика. След това отделните разклонения се срещат отново при езерото Малави** и оттам проломът продължава надолу към река Замбези и до брега, откъдето слиза по дъното на океана. Заеманата от него дължина е една пета от земната повърхност, простира се на над седемдесет градуса географска ширина и в него попадат някои от най-дълбоките езера на планетата.1 В тази книга ще изследвам древното тектонично разместване с катастрофални размери, създало Рифската долина.

* Другото по-популярно наименование на езерото е Туркана. - Б. ред.

** Ез. Няса. - Б. ред.

Не исках просто да се разходя из Африка и Арабия, а да изследвам тайните им. Според традиционната история, хората се появили в Африка преди милиони години, живели примитивно по дърветата и в пещери също толкова дълго, след което, преди десетина хиляди години, най-ненадейно се измъкнали и неочаквано напуснали скалните си убежища и се захванали да издигат зикурати в Шумер и пирамиди в Египет. И все пак се смята, че тези цивилизации били примитивни, проявявали слаб интерес към останалите части на света (като се изключи някое и друго завладяване на съседни земи) и че животът ни днес е далеч по-добър според всички стандарти.

Не зная защо, но тази историческа версия ми изглеждаше неправдоподобна. Плодородният полумесец и долината на Нил несъмнено са били люлки на древни цивилизации, но исках да разбера отговорите на главоблъсканици от сорта на що за цивилизации са съществували в Сахара преди превръщането й в пустиня, откъде египтяните наследили своите изключително развито познание, какъв е бил източникът на несметните богатства на цар Соломон и кой е основал големите древни градове в най-дивите и затънтени части на Централна Африка. Това е само част от загадките, които исках да изследвам. Смятах да го направя лично. Четенето за тях в някоя книга не ми беше достатъчно, исках да ги видя с очите си. Почти не знаех с какво се захващам. Тогава не подозирах, че пътешествието ми ще продължи две и половина години и животът ми неведнъж ще бъде изложен на опасност. Щяха да ме арестуват и да ме хвърлят в затвора. Щях да се превърна в плячка за диви животни. Побъркани войници щяха да се опитат да ме убият. Злият Иди Амин щеше да ми създаде сериозни неприятности. Щях да се заразя със смъртоносни болести и да стана свидетел на ужасния край на някои от най-добрите ми приятели.

Може би щях сериозно да се замисля за моето търсене на изгубени градове и древни тайни, ако знаех какво ми предстои. Но така или иначе, намирах се в блажено неведение за многобройните опасности, съдилища и трибунали, очакващи ме по прашните пътища, по които ми предстоеше да мина. Изгубените съкровища и богатствата ме привличат, макар и по природа да не съм алчен. Истинската ми жажда е за знания, а не за материални придобивки. Тайните на миналото бяха моя цел, независимо колко странни можеха да се окажат отговорите. Оставям на читателя да реши дали истината не е по-странна от измислицата!

- Кой си ти? - ненадейно ме попита един млад европеец от другата страна на пътеката. По-късно разбрах, че е от Югославия.

Наистина, кой бях аз? Често съм си задавал този въпрос. Роден съм във Франция, макар че и двамата ми родители са американци. Израснах в планините на Колорадо и Монтана, а дълбокият интерес към историята, природата, света и изобщо към всичко се беше загнездил в мен още от съвсем малък. Задавам много въпроси - правех го като малък, правя го и сега. През седмиците къмпиране и катерене по Скалистите планини като тийнейджър бях придобил самоувереността, която щеше да ми е нужна за самотните ми скитания из странни и непознати земи. А едногодишното пътешествие из Азия я беше засилило още повече.

Пътувах с малко багаж. Всичко, от което се нуждаех, се намираше в зелената ми раница с мек самар - спален чувал, мрежа против комари, найлонов дъждобран, голяма пластмасова бутилка за вода и таблетки очистително, малко ризи, панталони, чорапи, бельо и някои други дрехи. Като добавим към това аптечката за първа помощ, фотоапаратът и швейцарското ножче, какво друго ми трябваше, освен добро настроение, приятелско поведение и усмивка на победител?

Често ме описват като безгрижен тип, от чието лице усмивката не слиза и трудно някой би могъл да разгневи. Среден на ръст, с нормално телосложение и външен вид, едва ли може да се каже, че се забелязвам в тълпата, макар че къдравата ми руса коса и очилата ме правят донякъде странна гледка за Африка. Трудно би ми било да се маскирам като местен, това поне е сигурно.

Не споделих всичко това с югославянина от мястото през пътеката. Достатъчно му бе да научи, че съм американски студент по история и археология, тръгнал към Сирия и Йордания. Оказа се, че и той пътува за столицата на Сирия, Дамаск, заедно с приятеля си, който седеше до него. Казваха се Йорош и Душан и учеха в университета в Любляна, един от главните градове в северната част на [бивша] Югославия. Също като мен, те бяха млади и не можеха да минат особено успешно за араби. Бяха приятелски настроени момчета, говореха добре английски, обичаха американския блус и бяха тръгнали да откриват Арабия. Решихме да пътуваме до Дамаск заедно.

Късно вечерта автобусът стигна до Адана, голям град в Южна Турция, недалеч от сирийската граница. За няколко долара успяхме да си наемем хотелска стая с три легла, след което отидохме да вечеряме в едно близко кафене. На следващата сутрин станахме рано и хванахме автобус до сирийската граница. Преминахме бързо митническите формалности и час по-късно пътувахме в друг автобус към Халее*, най-големия град в Северна Сирия. Йорош бе идвал в Сирия и по-рано, затова двамата с Душан нарамихме багажа си и го последвахме до хотел "Омара", където отново си взехме тройна стая.

* Наричан още Алеп, Апело. - Б. ред.

Минути след като захвърлихме раниците, бяхме отново навън. По всичко личеше, че вече не сме в Турция. Улицата бе пълна с хора, каквито не бях виждал никога досега - араби! За разлика от Турция, където западното облекло е стандарт и трудно можеш да направиш разлика между турчин и европеец, сирийците носеха традиционната арабска роба "гелабия" с типичната "хата" или парче плат, бяло или на карета, както и "окал" - черната усукана ивица, която придържа хатата към главата. Това типично арабско облекло е може би най-добре познато от фотографиите на Ясер Арафат, лидерът на Организацията за освобождение на Палестина.

Ако се съдеше по вида на хората по улицата, Арафат бе сякаш навсякъде. Като изключим камилите, човек може да си представи арабски град така - минарета, издигащи се към небето над задължителния пазар; мургави мъже в роби и жени в тъмни "чадри" и покрити лица, които мълчаливо ги следват; мирис на прясно опечен сусамен хляб и гърлените звуци на арабския език. Това не беше Турция или Иран. Хората тук бяха араби, не персийци или турци.

Сирия е едновременно древна и млада държава. Макар че придобива пълна независимост от французите едва след Втората световна война, столицата Дамаск е сред най-старите непрекъснато обитавани от хилядолетия градове в света. Районът, известен днес като Сирия, е бил населяван от ханаанци, финикийци, юдеи, арамейци, асирийци, вавилонци, перси, гърци, римляни, набатейци и византийци. Всички те са оставили по нещо от себе си във външния вид на хората и в обществените порядки. Едва след завладяването на Сирия от войските на Мохамед през 636 г. страната придобила идентичността, която има и до днес.

Съвременното съществуване на Сирия е тясно свързано с Ливан. Всъщност, тя била разделена през 1920 г. от французите, които начертали днешната граница с Ливан, за да държат настрана преобладаващото мюсюлманско население на Сирия от предимно (по онова време) християнските жители на Ливан. Малко по-голяма от Северна Дакота, Сирия* може да се прекоси за един ден, но в древността източната пустиня била трудно преодолима територия и мнозина смятали, че на практика е невъзможно да се прекоси пустинята от вавилонските градове на Ефрат и да се стигне до заселените планински райони и средиземноморския бряг на запад. За маршируващите насам-натам из Средния изток могъщи армии на древния свят сирийската пустиня представлявала сериозно препятствие.

* 185 180 кв. км. - Б. ред.

През 525 г. пр. Хр. Сирия се намирала под властта на Египет, чийто главен съперник била Персия. Фараонът от ХХVI династия Яхмос II знаел, че персийците възнамеряват да нападнат източните граници на египетската държава, но решил, че сирийската пустиня е непреодолима бариера и няма нужда да се страхува от нахлуване през нея. Яхмос събрал силите си в пристанищния град Пелусион на Средиземно море и се приготвил за морска битка с персийския цар Камбис.

Камбис наистина смятал да атакува по море, когато го сполетял неочакван късмет - един от най-добрите офицери на Яхмос на име Фанес се обидил от отношението на фараона към него и така се ядосал, че тръгнал през пустинята, за да се присъедини към силите на персите. Яхмос се усетил каква била целта му и пратил след него най-добрия си евнух, който успял да настигне изменника по пътя. Фанес обаче успял да избяга и стигнал до персийския лагер, където бил приет с отворени обятия от Камбис.

Фанес не само му разказал за тайните на бившия си господар, но и му разкрил как да прекоси пустинята. Най-напред били проводени пратеници с богати дарове при бедуинските шейхове, които на свой ред сключили с персите договори, според които обещавали да осигуряват на експедицията камили и вода и да я преведат през най-добрите и кратки пътища до Пелусион. Междувременно Яхмос II умрял и бил наследен от Псаметик III, който се изправил срещу появилите се от сирийската пустиня персийски войски. В решителното сражение египтяните били разбити и Псаметик избягал в Мемфис в делтата на Нил.

Камбис, който бил епилептик и леко умопобъркан, събрал всички свещени котки в Пелусион и препуснал към градските порти, където започнал да ги мята високо във въздуха, докато не ги избил. След като египтяните от глупост изклали двеста души на един кораб, изпратен до Мемфис с искане фараонът да се предаде, персийският цар обсадил града, превзел го и избил десетократно повече хора - две хиляди синове на най-видните граждани, сред които и сина на Псаметик; а дъщеря му и дъщерите на други първенци били продадени в робство. След това Камбис станал цар на Египет и основал ХХVII династия, с което положил началото на персийското владичество. Бил смятан за луд, тъй като убил собствения си брат, извършил непростимо светотатство в очите на египтяните, като съсякъл новия бик по време на празника за прераждането на Апис и накрая умрял от рана, която си причинил сам.2 И така, виждаме каква важна роля е изиграла Сирийската пустиня в окончателното падане на Египет - оттогава насетне той винаги е бил под чуждо владичество.

Отпочинали добре през нощта след изморителното пътуване, тримата с Йорош и Душан тръгнахме да изследваме Халее. Денят бе ярък и слънчев - нещо обичайно за Сирия. Първото нещо, което се наби в очите ни, бе цитаделата, построена на един надвиснал сякаш над града хълм.

- Леле, вижте това! - възкликна Йорош.

Гледката бе наистина впечатляваща и ние, естествено, се насочихме към древната порта. За самия Халее се смята, че е на възраст над пет хиляди години, докато цитаделата представлява арабско-ислямска крепост, издигната преди около пет столетия. След като се разходихме из нея и се насладихме на гледката на града под нас, Душан реши да се отбият до пощата.

Докато стоях отвън и ги чаках, до мен се приближи някакъв арабин и ме попита откъде съм. Зададе въпроса си на английски и не носеше арабска роба, а западен костюм. Предположих, че е в началото на трийсетте и че по всяка вероятност е излязъл в обедна почивка.

Замислих се за момент, след което колебливо отвърнах, че съм от Съединените щати. Очите му за миг се разшириха, след което се свиха в две заплашителни цепки. Стисна юмруци и явно с мъка овладя гнева си.

- Американец! Ти си американец! Защо помагате на юдеите? - заяде се той. - Вярно ли е, че американците смятат, че арабите са животни и ядат хора? И ти ли мислиш така?

Завъртях очи и отстъпих назад към входа на пощата, по-близко до Йорош и Душан.

- Не. Защо, ъъъ... не, американците изобщо не мислят такива неща... - запелтечих аз.

Гневът му се усили и той започна да крещи, че Америка е световно зло и трябва да престане да помага на юдеите (повечето араби не използват името израелтяни или Израел, а предпочитат да ги наричат юдеи). Нямаше какво да му отговоря и почувствах огромно облекчение, когато Йорош и Душан се появиха навън.

Оставихме разбеснелия се сириец при пощата и отидохме да обядваме в близкия ресторант. Докато се справяхме с шишкебапа, салатата и хляба, Душан завърза разговор на английски с мъжа на съседната маса. Беше под трийсетте и също носеше западни дрехи. Косата му бе къса и черна и макар че очевидно се бе бръснал сутринта, острата му брада вече бе успяла да набоде. След като разбра, че Йорош и Душан са от Югославия, човекът се заинтересува откъде съм и аз.

Все още замаян от сблъсъка си пред пощата, не бях сигурен какво да му отговоря. Реших, че няма да е зле, докато съм в Сирия, да се представям за канадец. Преди обаче да успея да кажа "Хъдсън Бей", Душан обяви, че съм американец.

- Американец! - възкликна мъжът и скочи на крака. - Вие сте американец! Сериозно!

- Ъъъ, не! Не! - протестирах аз. - Само живея там. Искам да кажа... - Човекът тръгна към мен и аз вдигнах ръце, за да се предпазя от евентуални удари.

- Може ли да ми дадете адреса си? - замоли се той. - Моля ви! Обичам Америка. Така ми се иска да ида там! Трябва ми адреса ви. Можете ли да ми помогнете да си извадя виза? Това е мечтата на живота ми!

Въздъхнах с облекчение и отпуснах ръце. Е, американците несъмнено предизвикваха силни реакции у хората тук - както положителни, така и отрицателни! Мъжът настоя да ме заведе на вечеря, макар и да не отправи поканата си и към Йорош и Душан. Беше прекалено приятелски настроен, а аз определено не се чувствах в положение да му помогна да си извади виза за Америка.

- В кой хотел сте отседнали? - попита той. - Ще дойда довечера и ще отидем да вечеряме!

Не исках да му казвам, но Йорош се обади и издаде всичко.

Докато се връщахме през пазара към хотела, им обясних, че изобщо не горя от желание да вечерям с онзи човек.

- Но какво можеш да сториш? - попита Душан. - Той вече знае къде си отседнал.

- Можем да тръгнем за Дамаск - предложи Йорош. - Още няма един, а пътят дотам е само пет часа. Да вървим в хотела, да освобождаваме стаята и да се омитаме. Автобусите са на всеки половин час.

След кратка дискусия се съгласихме, че това е най-доброто решение. Халее беше интересен град, но предишната вечер и тази сутрин като че ли го бяхме разгледали целия. Събрахме багажа си и отново се озовахме на път. На път за Дамаск.

Загадката на финикийците и морските народи

Една от мистериите на крайбрежна Сирия и Ливан е ранното им завладяване от загадъчна група поразително добри мореплаватели, познати на историците като Морските народи. През ХII в. пр. Хр. два древни града - Рас Шамра (древен Угарит) на сирийския бряг и Библос на ливанския - били завладени и заселени от тайнствени мореплаватели, за които се смята, че са предшественици на финикийците и картагенците.

Рас Шамра бил известен в древността като Угарит и е датиран към VII хил. пр. Хр., което прави невероятната възраст от девет хилядолетия.13 Като се има предвид, че началото на древен Шумер се отнася едва към 3100 г. пр. Хр. и все още се смята за най-древната известна цивилизация, това е поразителна дата, която поставя града сред най-старите реално съществували градове в историята (заедно с библейския Йерихон и Чатал Хиюк - виж книгата ми "Изгубените градове на Китай, Централна Азия и Индия"15). Всеки град на подобна възраст би трябвало да се свърже с древната Озирийска цивилизация, за която предстои да научим повече.

Изгубеният град Угарит бил разкопан през 30-те години на ХХ в. от французите (тогава те контролирали Сирия и Ливан съгласно мандата, отпуснат им от Обществото на народите), които направили някои интересни открития. Разположен е само на 12 километра северно от съвременното сирийско пристанище Латакия и е имал свое собствено древно пристанище - Минет-ел-Бейда. Това праисторическо пристанище почти сигурно е свързано със загадъчното праисторическо пристанище в Александрия, което ще разгледаме в трета глава. Угарит е имал добро местоположение, за да бъде център на търговията със запада, както и с цивилизациите на Тигър и Ефрат и с хетите на север. Всъщност, макар че най-общо се смятал за ханаански град, Угарит бил по някакъв начин васална държава на могъщите и загадъчни хети, обитаващи земите на север, на територията на съвременна Турция.

Начело на разкопките бил френският археолог Клод Шефер, който публикувал през 1948 г. "Stratigraphie comparee et chronologie de l'Asie occidentale"*. Там се прави сравнителен анализ на цялата събрана от Угарит информация и резултатите от разкопките в района. Шефер бил уважаван археолог, но възгледите му за катастрофичната геология и предпочитанията му към земетресенията пред абсолютната хронология (датиране според съвременния календар; цитираните според абсолютната хронология дати се дават като В. Р. (Before Present). Въпросът с датирането на далечното минало, дори при наличието на текстове с дати, е сложен и противоречив, както ще се уверим скоро) не са били и все още не са приемани от ортодоксално настроените археолози.

* "Сравнителна стратиграфия и хронология на Западна Азия" (фр.). - Б. ред.

Най-важните находки на Шефер били клинописни текстове, написани на угаритски език. За историците те били важен извор за развитието на писмеността и потвърждават твърдението на древните гърци, че писмеността във вида, в който я познаваме, била изобретена от финикийците.18 За първото хилядолетие на Угарит се знае малко, но през II хилядолетие пр. Хр. (непосредствено преди да бъде разрушен от Морските народи) той представлявал внушителен град с масивни каменни постройки. В него имало два храма - на Баал в западната част и на Даган на върха на централната могила. Храмът на Даган бил изграден от огромни дялани камъни, подобно на градовете на хетите на север.

За съжаление, след унищожаването му от загадъчните Морски народи някъде около 1170 г. пр. Хр. градът не бил възстановен отново, а останал в очакване на френския археолог до 1929 т. Времето на падането му е странен и спорен период в историята. Тайнствените Морски народи вече обсаждали хетските крепости на север и ги унищожавали с такава безпощадност и с помощта на толкова усъвършенствани оръжия, че стените на много от тях били витрифицирани! Витрификацията е стопяване на кирпича или камъка до придобиването на стъклоподобна повърхност. За получаването й е необходима толкова висока температура, че съвременните учени не са в състояние да обяснят феномена, а опитите да се пресъздаде завършват с пълен провал. Витрифицирани крепости са открити в Шотландия, Ирландия, Франция, Турция (хетските градове), Индия и дори в Перу.

За стопяването на кирпич и камък е необходимо такова количество топлина, че обикновеният огън просто не е достатъчен. Ядрените оръжия вършат чудесна работа, макар че едва ли е необходимо да се прибягва до тях, за да се обясни витрификацията. За виновник се смята една загадъчна субстанция, наречена "гръцки огън". Тази смес се използвала в морските боеве, изстрелвала се с катапулти към вражеските кораби и пожарът не можел да бъде изгасен с вода - гръцкият огън можел да гори и под водата! Очевидно става въпрос за химично съединение и макар и да можем да правим някакви предположения относно състава му, то все още си остава загадка. А как подобна субстанция е можела да се използва срещу кирпичените и каменните крепости си остава още по-голяма загадка и по всяка вероятност в случая става дума за друг тип "гръцки огън" (повече информация за витрифицираните хетски крепости можете да откриете в книгата ми "Изгубените градове на Китай, Централна Азия и Индия"15)

Докато се разправяли с градовете на хетите, същите онези Морски народи обсадили Угарит, Библос и други градове по източното крайбрежие на Средиземно море. Градската армия и флота на Угарит вече се намирали на север, за да помагат на съюзниците си. Шефер открил една глинена плочка, останала в пещта, където била сложена да се опече. Когато била дешифрирана, се оказало, че е послание на последния цар на Угарит Амурапи до царя на Алашия (Кипър). В нея се казва:

"Ето, татко мой, вражеските кораби пристигнаха тук, изгориха градовете ми и сториха много злини на страната ми. Знае ли баща ми, че всичките ми войски и колесници (?) са в страната на хетите, а всичките ми кораби са в страната Лука? Така страната ми е изоставена сама на себе си. Нека баща ми да знае - седемте вражески кораба, които пристигнаха тук, донесоха огромни беди за всички ни..."18

Идентифицирането на нападателите е много трудно и по всичко личи, че става въпрос за работещи заедно различни групи, поради което се появяват под различни имена. Египетските текстове ги наричат текел, шекелеш, уешеш и пелесет. Обикновено се приема, че под името пелесет се крият филистимляни от Библията. Голиат е бил филистимлянин (или най-малкото работещ за тях наемник) и след като според прочутата библейска притча бил победен от Давид, филистимляните станали поданици на Израел. Хората от този народ били необичайно едри и от тях цар Давид подбирал дворцовата си стража, известна като херетити и пелетити*. Мартин Лутер ги превел като "крети и плети" - израз, който на немски (а понякога и на английски) се употребява горе-долу със същото значение, както и фразата "Том, Дик и Хари".16

* Хелетейци и фелетейци според синодалното издание на Библията от 1998. - Б. пр.

Филистимляните, обитаващи Ивицата Газа в Израел, дават името на страната и на арабите, които все още живеят там или в момента са изселени - Палестина и палестинци. Смята се, че ако пелесетите (пелетитите) са били филистимляни, то в такъв случай херетитите са били минойци от Крит, а другите морски народи са от Пелопонес и от районите на Северна Гърция. Това твърдение изглежда доста убедително, като се има предвид, че по онова време Морските народи на практика са контролирали цялото Източно Средиземноморие и биха могли да предприемат и сухопътни експедиции във вътрешността на съвременна Турция срещу хетите. В края на краищата, техните крепости били разрушени с "гръцкия огън".

Имануел Великовски, прочутият историк катастрофист и автор на "Светове в сблъсък", отчасти отхвърля тази идентификация. В книгата си "Морски народи"17 той твърди, че пелесетите са всъщност не филистимляни, а перси и че целият епизод с инвазията се състоял 800 години по-късно - не през ХII, а през IV в. пр. Хр. Същевременно обаче се съгласява, че сред Морските народи наистина имало и гърци.

Ако Великовски е прав, той саморъчно срутва цялата хронология и приетите дати за управлението на египетските династии, както и на най-важните събития от древната история. Както отбелязва в "Морски народи", "Можем да спрем тук, смутени от очевидно недопустимата мисъл за грешка от 800 години, или уплашени от объркването, до което би ни довело подобно изследване. Но нима не трябва да се осмеляваме да се опитваме да проучваме по-нататък? Може би не следва да чувстваме облекчение, когато някое ново доказателство подкрепя вековната концепция за древната история? Трябва ясно да се разбере - не можем да допуснем Рамзес III да се сражава с персите и да смятаме, че останалите жалони в световната история ще си останат непокътнати. Помислете си какво изместване, каква лавина би трябвало да съпътства подобно откритие - цели царства рухват, империи се преместват напред с векове, наследници и предци сменят местата си. И като добавка към всичко това, колко много книги ще се окажат безполезни, колко много научни търсения ще трябва да започнат отначало и каква инерция трябва да се преодолее? Не става въпрос просто за лавина, а за пълно преобръщане на смятаните досега за твърдо установени и абсолютни истини."17

Великовски е противоречива и ярка личност. Може би никой друг съвременен учен не е бил така осмиван и нападан от утвърдената научна общност. Далеч не е по силите ми да се застъпвам за едната или другата страна, но все пак мисля, че от всичко това могат да се вземат някои много добри поуки. Едната от тях е, че древната история в никакъв случай не е твърдо установен факт и че е изключително субективна. Другата - че онези, които се осмелят да нагазят в свещената територия на академичните "експерти", неминуемо ще се изправят срещу изключително добре окопала се и злостно настроена група утвърдени учени, които не биха се поколебали да предприемат и радикални стъпки, за да унищожат противника. Най-доброто, на което може да се надява някой археолог или историк "отцепник", е да бъде игнориран от академиците. За мое щастие, попадам именно в тази категория. Когато записал първата книга на Великовски, академичната общност изпаднала в такъв ужас, че направила всичко по силите си да принуди издателя да откаже публикуването. Опитите успели и може би това е единственият познат в историята на книгоиздаването случай, в който заглавие от челната десятка на бестселъри на "Ню Йорк Таймс" е отхвърлено от издателя! За щастие, намерил се друг.

Все пак изглежда, че инвазията на Морските народи се е състояла по-скоро през ХII, отколкото през IV в. пр. Хр. В полза на това има един убедителен довод - инвазията е била първата стъпка към установяването на Финикийската империя в Източното Средиземноморие. Именно финикийските кораби плавали по заповед на цар Соломон през Червено море до Индийския океан и прочутите златни мини на Офир. Цар Соломон е живял приблизително между 961 и 921 г. пр. Хр. и ако Великовски е прав, времето на управлението му би следвало да се постави някъде около 300 г. пр. Хр. - а това вече наистина звучи невероятно. Великовски изобщо не споменава за тази подробност в книгата си - предполагам, че ако го беше направил, би трябвало да преправи и тези дати, подобно на останалите.

Финикийците са един от най-забележителните съществували някога народи и именно те са ключ към много от изгубените градове и древни загадки по целия свят! В книгата си "Финикийците" (с подзаглавие "Пурпурната империя на древния свят"16) немският историк Герхард Херм посочва, че финикийците са наследници на бедуински племена от Синайската пустиня, които се заселили в Леванта (планините и крайбрежната зона на Източното Средиземноморие) и станали мореплаватели. Когато били завладени от Морските народи (очевидно минойските гърци), те се смесили с тях и станали основата на финикийския народ и държава.

Финикийската империя има един важен аспект - тя е била разположена на единственото място в целия район, което било източник на подходяща за корабоплаване дървесина. По-голямата част от Средния изток е лишена от дървета пустош, а и самият Египет не е можел да се похвали с достатъчно материали за целта. Могъщите ливански кедри били основен източник на дървесина дори за египтяните. Единствените други подходящи и намиращи се сравнително наблизо източници били горите на Гърция и Адриатическото крайбрежие.

Дървесината, наред с добрите търговски умения и дръзката и безстрашна нагласа за мореплаване, направила финикийците и картагенците господари на Средиземноморието и дори на Атлантическия океан. В антропологията има две основни школи - изолационисти и дифузионисти. Изолационистите смятат, че древните култури са били до голяма степен затворени и рядко пътували, като се изключи някоя случайна миграция, свързана със завладяването на съседна държава, а ако пътували по море, го правели покрай брега и по всяка вероятност спирали с падането на нощта. Според дифузионистите древният човек е бил способен (с абсолютна сигурност) да пътешества из целия свят с кораби и по суша и го е правел.19 Засега изолационистката теория е преобладаваща в академичната общност и по същество именно тя се преподава и в училищата. Докато на практика всеки университетски преподавател по история или антропология е изолационист (често дори без да го съзнава), много рядко някой би проявил смелостта да прегърне дифузионистката теория, тъй като тя би се отразила пагубно на академичната му кариера (може би дори по-пагубно от опита да преплава огромните океани). Норвежкият антрополог и изследовател Тур Хейердал е може би най-прочутият от всички дифузионисти и защитава тази теория вече близо 40 години. Друг известен дифузионист е американският учен (от новозеландски произход) професор Бари Фел, автор на книгите "Америка преди Христа"20 и "Сага Америка".21

Финикийците са сериозен проблем за изолационистите, тъй като се знае, че още в дълбока древност са обиколили Африка и са плавали и в Атлантическия океан. Знае се също, че по поръчка на цар Соломон са пътешествали и в Индийския океан. Огромните пространства, покрити от тях, са истински трън за изолационистите и всъщност Бари Фел открива финикийци и по крайбрежието на Северна Америка, нагоре по течението на Мисисипи до Айова и Илинойс, както и в пустините на Югозапада. Има данни за финикийски колонии в Намибия, за експедиции и добив на злато в Бразилия (за повече информация за този поразителен град вижте книгата ми "Изгубените градове и древните загадки на Южна Америка"22). Според една смела теория именно картагенците/финикийците са поставили основите на цивилизацията на толтеките в Юкатан, след като били победени в Пуническите войни от римляните, но това е друга история...

- Паспорта! Да ви видя паспорта! - каза мъжът с насочения към лицето ми автомат.

Взрях се в него, донякъде стреснат. Небръснат, с бяла риза и черни панталони. Да не би да ме отвличат? Изведнъж ми се стори, че най-лошите кошмари на родителите ми се сбъдват. Автобусът спря и мъжът се зае да провери всички пътници без изключение. Негов колега, също въоръжен, стоеше заплашително при предната врата. Бяха без униформи и ако се изключат автоматите, двамата приличаха на съвсем обикновени сирийци, макар че вместо традиционните роби носеха западно облекло.

- Покажи му паспорта си - смушка ме Йорош. - Тези са от тайната полиция!

Бръкнах в пазвата си и измъкнах американския си паспорт. Не беше най-добрата националност в Сирия, особено когато си изправен срещу раздразнени мъже с автомати. Може би единствената по-лоша ситуация щеше да бъде, ако бях от Израел. Тогава със сигурност щяха да ме извлекат навън. Човекът погледна паспорта ми, после и мен. Без да каже нито дума, той ми го върна и пристъпи към следващия пътник. Позволих си въздишка на облекчение и прибрах паспорта на сигурно място. До Дамаск оставаха още няколко часа път - всъщност, все още се намирахме в контролирания от Сирия Ливан.

Автобусът потегли отново и аз напрегнах очи с надеждата да видя древния Баалбек, едно от най-невероятните чудеса на света. Щяхме да минем недалеч от т. нар. Баалбекска веранда, макар че нямаше да успея да спра тук. Комплексът се намира на 70 км източно от Бейрут и се състои от многобройни руини и катакомби. Верандата е построена от най-големите дялани камъни в света, като всяка от страните й е с дължина 760 м, което я нарежда сред най-грандиозните творения на човека. Повечето изследователи са съгласни, че Баалбек е един от най-внушителните паметници на древността. Част от нея е изградена от масивни каменни блокове, върху които е издигнат римски храм на Юпитер и Венера, построен върху по-ранни светилища на кореспондиращите семитски божества - Баал и спътницата му Астарта, култът към която бил свързан с проституция и свещени оргии.23 Напълно възможно е обаче, макар Юпитер и Венера да съответстват на Баал и Астарта, самият храм да е бил построен на мястото на праисторически храм на Слънцето, който на свой ред да се е издигал върху руините на още по-древна структура с неизвестно предназначение.

Римската архитектура, пострадала сериозно при едно земетресение през 1759 г., не поставя никакви археологически проблеми, но това определено не може да се каже за огромните обработени каменни блокове под нея! Един участък от ограждащата стена, наречен Трилитон, се състои от три обработени каменни блока, които са най-големите, използвани някога в конструкция - инженерно постижение, нямащо равно на себе си в човешката история. Блоковете са толкова огромни, че дори масата им не може да се изчисли точно.

За първи път храмът бил разкопан от немски археолози непосредствено преди Първата световна война. Люис Бейлис Пейтън в статията си "Немските разкопки в Баалбек", излязла през 1914 г. в списание "Арт енд аркиолъджи", пише: "Един от главните резултати на разкопките е разкриването на първоначалния план на храмовия комплекс. Сградите се издигали върху предварително подготвена платформа, оградена от масивна поддържаща стена. Вместо да бъде запълнено с пръст, във вътрешното пространство били построени засводени помещения, използвани като магазини и складове. До свещеното пространство се стигало по широко стълбище от източната страна, в края на което се издигали пропилеите, състоящи се от фланкиран с две кули портик. В рамките на него имало шестоъгълен преден двор, от който през три врати се стигало до големия Двор на Олтара. В неговия център може да се видят основите на по-късната базилика на Теодосий. В западния край на двора няколко стъпала водят към единичен портал, през който се стига до Храмовия двор. Там, на една линия с централната ос на светилището, се издигал Големият храм, традиционно наричан "Храмът на Слънцето", за който днес се знае, че е бил посветен на Юпитер и боговете на Хелиополис. Южно от него се издигал по-малък храм, традиционно наричан "Храмът на Баал", който всъщност е бил посветен на Бакхус.

Долният ред на външната поддържаща стена е от каменни блокове със стандартни размери. Над тях следват три реда блокове с дължина около 4 метра. Средните редове са запазени само в западната част и там се намират и трите от най-големите камъни, използвани някога в строителство. Единият от тях е дълъг 19,5 метра, вторият - 19,3 метра, а третият - 19 метра. Височината им е около 4 метра, а ширина - 3 метра. По време на разкопките бе разкрита вътрешната повърхност на един от блоковете на западната страна на Храмовия двор. По всяка вероятност именно поради тези забележителни каменни блокове храмът е получил името си "Трилитон". В кариерата, от която са добити, е останал още един камък с размери 21 х 4,25 х 4 метра и тегло около хиляда тона. Остава нерешен въпросът как тези гигантски блокове са били транспортирани и издигани на височина 8 метра, за да бъдат поставени върху долните редове. И днес може да се проучи in situ методът на добиването им - били са изрязвани подобно на колони от основната скала, след което са били отцепвани от нея."27

Цитираната статия е интересна, но авторът не успява да забележи някои важни моменти. Единият от тях е, че става въпрос за многосъставна структура, строена в различни епохи, разделени помежду си с хилядолетия. Ето защо всички различни имена са верни - римският храм е бил посветен на римски божества, докато останалата част от конструкцията - на по-ранни, а най-вероятно през праисторията на това място е имало храм на слънцето. Според една статия на Джим Тисен в "ИНФО Джърнъл"26 гърците наричали храма "Хелиополис", което означава "Храм на Слънцето" или "Град на Слънцето". Дори и да е така, първоначалното предназначение на гигантската платформа може да е била нещо напълно различно.

Тежестта и дори размерите на камъните все още са обект на спорове. Според Рене Ноорберген в увлекателната му книга "Тайните на изгубените раси",3 някои камъни са с дължина 25 метра и ширина 4,5 метра, като предполагаемото им тегло е някъде между 1100 и 1350 тона. Въпреки че цитираните от него размери не са верни, по отношение на теглото Ноорберген е по всяка вероятност доста близо до истината. Дори според консервативните преценки камъните тежат най-малко по 680 тона.23

Споменатата по-горе статия в "ИНФО" потвърждава размерите и теглото на блоковете, като приведените там данни са най-невероятните! Според автора блоковете са с ширина 3 метра, височина 4 метра и дължина над 18 метра. Те са от варовик, а като знаем плътността на варовика, можем да изчислим, че теглото им е над половин милион килограма!26

Верандата представлява изумително конструктивно постижение, тъй като блоковете са били издигнати на повече от 6 метра, за да бъдат поставени върху по-малките. Колосалните камъни са напаснати идеално един към друг и помежду им не може да се пъхне дори острие на нож3. Блоковете под "Трилитона" също са невероятно тежки. При дължина 4 метра, масата на всеки един е вероятно около 45 тона - изключително много в сравнение с който и да било друг каменен блок, с изключение на трите колоса. И на всичко отгоре, дори те не са най-големите!

Най-големият изсечен блок с размери 21 х 4 х 4,25 метра и с тегло най-малко 900 тона (според Ноорберген и Берлиц - около 1800 тона3,4) все още лежи в намиращата се на по-малко от километър кариера. Наречен е "Хаджар ел Губле", което на арабски ще рече "Камък на Юга". Ноорберген е прав в забележката си, че не съществува кран, способен да повдигне който и да било от трите блока, независимо какво е действителното им тегло. Най-големите кранове в света са стационарни и се използват за строителството на язовирни стени. Обикновено те са в състояние да издигат бетонни блокове с тегло до около 70-75 тона. Товар от 900, да не говорим за 1800 тона, далеч надхвърля капацитета им. Как тези блокове са били премествани и издигани на местата им е въпрос, на който съвременните инженери не са в състояние да дадат приемлив отговор.

При светилището на Баал-Астарта се събирали множество поклонници от Месопотамия и долината на Нил. То е споменато и в книгите "Царства" на Библията. Под акропола има огромна мрежа от тунели и проходи, които по всяка вероятност са служели за подслоняване на поклонниците.

Кой е построил масивната веранда в Баалбек? Според древните арабски документи, първият храм на Баал-Астарта и огромните каменни блокове били издигнати от "племе от исполини" малко след Потопа по заповед на легендарния цар Нимрод.23

Естествено Ерих фон Деникен и последователите му ще ни обяснят, че комплексът е дело на извънземни. Като се имат предвид фактите, подобно заключение не изглежда по-безумно от това да се твърди, че строителите са били римляните няколко хилядолетия по-късно. Чарлс Берлиц също споменава за някакъв съветски учен на име д-р Агрест, според когото каменните блокове първоначално са били част от някаква площадка за кацане и излитане на извънземни космически кораби.4

Според мен по-правдоподобно е заключението, че Баалбек е паметник на Озирийската империя. Какво всъщност е представлявала Озирийска империя? Според езотеричната традиция, преди около петнадесет хиляди години на планетата са съществували няколко високоразвити цивилизации, всяка от които технологически далеч надхвърляла постиженията на нашата. Сред тях била и Атлантида - цивилизация, която според древните гърци и египтяни се развивала на малък континент в Атлантическия океан оттатък Херкулесовите стълбове (Гибралтар). По същото време в Индия съществувала друга развита цивилизация, известна като империята Рама. За щастие, запазени са многобройни древни индийски текстове, говорещи за славата и технологията от онова време. Подобно на атлантите, хората от империята Рама (според добре известни древни текстове като "Рамаяна" и "Махабхарата") летели насам-натам с кораби, наречени вимани, и дрънчали с някакво подобие на лазерни оръжия и ядрени бомби (повече информация можете да намерите в книгата ми "Изгубените градове на Китай, Централна Азия и Индия"15). Озирийската империя била друга подобна цивилизация - не по-малко интригуваща от останалите, но далеч по-неизвестна.

Казва се, че по времето на Атлантида и Рама на мястото на Средиземно море имало обширна плодородна долина. Река Нил извирала от Африка, както и днес, и се наричала Стикс. Вместо да се влива в Средиземно море в Северен Египет обаче, реката завивала на запад и продължавала да тече през най-дълбоката част на Средиземноморската долина непосредствено на юг от Крит, между Малта и Сицилия и южно от Сардиния, след което се вливала в Атлантическия океан при Херкулесовите стълбове. Цялата земя, наред с днешната пустиня Сахара, представлявала огромна плодородна равнина и била известна в древността като Озирийската империя. По-нататък ще видим каква е причината за това наименование. Известна също и като "Преддинастичен Египет", Озирийската империя била в тесен съюз с Атлантида по време на унищожителните войни, бушували из целия свят и довели до края на милитаристичната експанзия на островната империя.

Според езотеричната информация, запазена (според някои източници - и до наши дни) в тайни библиотеки в Древния Египет, Китай, Тибет и другаде, Атлантида била унищожена от страхотен катаклизъм, който обаче бил съсредоточен единствено върху този миниконтинент. След катастрофата Средиземноморският басейн, където процъфтявала Озирийската цивилизация, бавно започнал да се наводнява. Големите градове се озовали под водата, но преди това жителите им се преселили на по-високите места. Тази теория обяснява странните мегалитни останки по цялото Средиземноморие и особено на островите Малта, Сардиния, Корсика, Сицилия, Крит и на Балеарските острови. Потопени структури с мегалитни пропорции са открити и покрай бреговете на Мароко и Кадис в Испания.4

Археологически факт е, че в Средиземноморието има повече от двеста известни в древността градове, които днес се намират под водата. Според теорията останки от тази велика древна култура са египетската цивилизация, както и минойската на остров Крит и микенската в Гърция. Въпросът за Озирийската империя е интересен и слабо познат. Като потенциално решение на много от загадките на Африка и Арабия, той ще се появява отново и отново в тази книга (за повече информация за хипотетичната днес война между Атлантида и империята Рама в Индия потърсете книгите "Изгубените градове на Европа и Средиземноморието" и "Изгубените градове на Китай, Централна Азия и Индия"15).

Оказва се, че ако се допусне съществуването на високоразвита древна цивилизация в Средиземноморието, загадката на някои от огромните необясними обекти в района, сред които е и Баалбек, престава да изглежда толкова мистериозна. Въпреки това повечето изследователи, дори пишещите за Атлантида и древните астронавти, дори не са чували за Озирийската империя. Теорията, че Баалбек и някои други мегалитни комплекси в Средиземноморието са остатък от нея, много добре съответства на споменатата по-горе арабска легенда - че гигантската каменна веранда е била построена малко след Потопа по заповед на легендарния цар Нимрод от "племе от исполини".23

Цар Нимрод и Посейдон са всъщност други имена на Озирис от египетската митология. А кой е бил самият Озирис и каква е връзката между мита за него и Атлантида, Озирийската империя и Египет, ще видим в четвърта глава. Арабската легенда гласи, че огромните каменни блокове са дело на Озирийската империя.

И все пак, дори да приемем, че Баалбек е остатък от онази древна цивилизация, как са били транспортирани и издигани блоковете? Едно от обясненията е масивният "Хаджар ел Губле", който все още се намира в кариерата на по-малко от километър от верандата. Очевидно камъкът е трябвало да заеме мястото си при останалите, но по една или друга причина това така и не е станало. Според статията в "ИНФО"26 най-масивните блокове в Голямата пирамида тежат около 180 000 килограма (става въпрос за няколко гранитни блока във вътрешната част на пирамидата). Посочва се също, че никога човечеството не е транспортирало тежащи колкото блоковете от Баалбек предмети до момента, когато НАСА създала гигантската ракета "Сатурн V".

Както се казва в статията, "няма данни за съществуването на път между кариерата и храма. Дори и да го е имало, използваните за придвижването на блоковете дървени трупи биха се смачкали под тежестта им. Очевидно е обаче, че някой в миналото все пак е знаел как да превозва камъни с тегло стотици хиляди килограми."26

Днес не бихте могли да намерите изпълнител, който да се наеме да извърши подобна работа. Тя просто надхвърля нашите технологически възможности - или не е така? За мен е интересно, че между кариерата и внушителния Храм на Слънцето няма ясно очертан път. Това може да означава само едно от двете - или веранда е била построена в такава дълбока древност, че всякакви следи от пътя са отдавна изчезнали, или просто не е било необходимо изграждането на път. А и както се посочва в статията, от пътя едва ли би имало особена полза.

Съществува само едно приемливо и логично обяснение за транспортирането и издигането на блоковете - че това е ставало по въздуха с помощта на някакъв вид антигравитация, ако така повече ви се харесва. Из цял свят могат да се открият древни предания и автентични сведения за носещи се във въздуха камъни. На самотния остров Понпей в Микронезия има огромен канален град с площ 28 квадратни километра, построен от намагнитизирани базалтови кристали с тегло между 5 и 50 тона. Според местното предание камъните били карани "по магически начин да прелитат по въздуха от другия край на острова" (за повече информация за загадъчния остров вижте книгата ми "Изгубените градове на древна Лемурия и Тихия океан"28).

Легенди за летящи камъни могат да се срещнат едва ли не във всички култури по цял свят. Смятало се, че Стоунхендж бил построен от магьосника Мерлин, който издигнал камъните и ги подредил по местата им. За египтяните също се казва, че можели да накарат камъните да летят, в Индия се намира висящият във въздуха камък Шивапур (вижте "Изгубените градове на Китай, Централна Азия и Индия"15), а през 1939 г. д-р Ярл от Швеция видял с очите си как тибетски монаси издигат камъни на височина 250 метра покрай отвесна скала до манастира, който строили.29,30

Макар че скептикът би възкликнал, че "антигравитацията" е невъзможна, това всъщност не е така. Гравитационните полета и вълни са почти напълно непознати на физиците. Непосредствено преди смъртта си през 1955 г. Айнщайн работел върху проблема за общото поле - мистериозна сила, от която според него се манифестират електричеството, магнетизмът и гравитацията. Ето защо идеята за създаване на изкуствено гравитационно поле или мехур около някой предмет изобщо не е налудничава.

Физиците твърдят, че цялата материя във вселената е съставена от пространство и трептения. Според тази теория гравитацията също има честота, която може да бъде пресъздадена. Звучи невероятно, но при използването на определен вид "ултразвук" или специално трептене, насочено към даден предмет (за предпочитане такъв, който резонира лесно, като например кристал или твърд камък), той ще стане безтегловен. Ето защо с помощта на устройство, подобно на музикален инструмент, гигантските, тежащи стотици хиляди килограми камъни биха могли да бъдат направени безтегловни и да се преместят с лекота до нужното място в някоя стена или храм. Може би именно тази теория е в основата на предания като това за Исус Навин и тръбите, съборили стените на Йерихон, както и в мистичните концепции за "музиката на сферите". Лично аз съм убеден, че масивните камъни в Баалбек са били поставяни по местата им именно посредством някакъв вид левитация. Въпросът е несъмнено много спорен и пълното разискване на теорията излиза извън рамките на тази книга (повече информация за левитацията и други теории за антигравитацията можете да намерите в популярните книги "Наръчник по антигравитация",28 "Антигравитацията и световната мрежа"29 и "Мост към безкрайността"30).

А какво е било предназначението на Баалбек? Той спокойно би могъл да бъде храм на слънцето, тъй като дневното светило е било почитано навсякъде в миналото. Според древните текстове на християните-несториани, архангелите живеят на слънцето и в целия живот няма нищо по-важно от енергиите, излъчвани от тази великолепна огнена топка в космоса. Защо обаче е било нужно за строителството на едно най-обикновено място за поклонение да се използват такива огромни камъни? Може би за да се впечатлят чужденците, макар че изглежда съмнително да хвърлиш толкова усилия само за да накараш комшията си да зяпне. Очевидно Баалбек е бил построен за цел, надхвърляща въображението на средностатистическия древен жител, но която въпреки това е била логична и необходима.

Реално има две основни практически причини за изграждането на стени или платформи от гигантски камъни. Едната е, че въпросната стена или платформа няма да се повреди или разпадне при катастрофалните земетресения, които от време на време разтърсват целия свят. Гигантските стени по билата на Андите в Перу са добър пример за подобен вид конструкция - при нея блоковете са свързани по такъв начин, че да се движат като едно цяло, а не поотделно. Трябва да се отбележи също, че при подобна строителна техника не може да се използва хоросан, тъй като той би бил ненужен. Камъните се крепят един за друг единствено благодарение на тежестта и сглобките между тях.

Другата причина е гигантската веранда да е била предназначена за поддържането на допълнителна тежест върху себе си - например, други конструкции или пък някакво летателно средство - може би ракета, както предлага съветският учен д-р Агрест. Не смятам, че подобна теория е напълно нелепа. Според добре познатите епоси "Рамаяна" и "Махабхарата", древните индийци от империята Рама са летели с подобни на цепелини въздухоплавателни кораби, наричани на стария дравидски език и на санскрит "вимани". Индийските извори за виманите са многобройни, до нас са достигнали дори цели ръководства за управлението им. Въпреки че всички учени признават, че древните текстове говорят за летателни апарати, онези от тях, които се придържат към по-консервативните възгледи за историята, са на мнение, че става въпрос просто за развинтените фантазии на надрусани с опиум праисторически неопещерни хора.

Според езотеричната литература Атлантида е разполагала със своя версия на корабите-вимани, наречени вайликси (вайликс в единствено число). Вайликси и вимани кръстосвали целия свят като товарни, пътнически и военни кораби и както може да се очаква, са се нуждаели от места за кацане. Тези дълги пурообразни апарати (идентични с множеството удължени варианти на НЛО според съобщенията на очевидци) били задвижвани от загадъчна електрично-магнитно-гравитационна сила, аналогична на общото поле на Айнщайн. Така виждаме как силата, теоретично захранваща виманите, е била същата, с чиято помощ камъните на Баалбек вероятно са били издигани във въздуха.

Така стигам до моя заключителен въпрос, колкото и налудничав да ви изглежда той: дали първоначално веранда на Баалбек не е била площадка за кацане на вимани? Ако е построена от "легендарния цар Нимрод от Атлантида", защо да не е била предназначена за вимани, пренасящи товари или пътници от Атлантида или Рама до "Градът на Слънцето на Озирис"? Представете си как пътникът е излизал на главната платформа и е подавал билета си на привлекателна служителка, облечена в бяла роба със златни бродерии. Тя сигурно му е отговаряла с "Благодаря, господине. Надявам се полетът до Абидос, Малта и Атлантида да ви хареса. Очакваме ви отново!".

Нека след всички тези приказки за Атлантида, вимани, катаклизми, антигравитация и странствания около света през праисторията, непоколебимият привърженик на идеята, че Америка е открита от Колумб, че братята Райт са първите, полетели във въздуха, че първата човешка цивилизация е шумерската и че пирамидите са просто огромни гробници за мъртви тела, да остави незабавно тази книга!

Баалбек е една от най-пленителните и проблемни конструкции на планетата ни, но поради обстановката в Ливан беше трудно да отида на място и да я огледам лично. Определено не бих препоръчал на нито един американец да го прави. Навремето Ливан се е смятал за Швейцария на Близкия изток. Бейрут е бил процъфтяващ град, банков център за всички арабски държави. Богати ливанци, туристи и араби седели в модерни кафенета и пиели вино, пекли се по бикини по многобройните плажове или карали ски в заснежените планини между могъщите кедри.

Палестинците първоначално били изселени от управляваната от Англия Палестина по време на израелските войни от 1948 г., а през 1971 г. били прогонени и от Йордания, след като с помощта на Сирия се опитали да завладеят страната. Тогава палестинският проблем се фокусирал в Ливан, където намерили убежище по-голямата част от избягалите от Йордания. Многобройните различни палестински фракции (една от групите носи името "Черната неделя" в памет на деня, когато йорданската армия смазала въстанието и опита за преврат) се укрепили здраво в Ливан.

Самият Ливан бил вече разцепена страна, създадена от французите с цел да се даде известна независимост на маронитите* от преобладаващото ислямско мнозинство в Сирия. През 1860 г. Ливан представлявал част от Османската империя и турското правителство подкрепяло загадъчните друзи** във войната им срещу християните. След клането на 2500 християни Франция се намесила и окупирала района. Той бил върнат на Османската империя през 1864 г. като васална страна под турски суверенитет, управлявана от военно християнско правителство. След като по време на Първата световна война Турция се оказала на страната на победените, през 1914 г. Франция получила от Обществото на народите мандат да управлява Ливан и Сирия.

* Християни-араби. - Б. пр.

** Създадена през ХI в. секта, според която шестият халиф Хаким е последно въплъщение на бог. Друзите вярват в прераждането. - Б. пр.

Макар че правителството на Ливан до голяма степен се контролира от християни, хората се смятат за араби и Ливан участва в арабската инвазия в Палестина на 15 май 1948 г. През 1958 г. между мюсюлмани и християни избухнала гражданска война, довела до намесата на Америка по молба на християнското правителство ("От залите на Монтесума до бреговете на Триполи", пеели морските пехотинци на слизане на ливанското пристанище Триполи*). Палестинците използвали страната като своя база и Ливан влязъл в конфликт с Израел, който отвърнал безпощадно на палестинските атаки. Израел нахлува в Ливан на 14 март 1978 г., а след това и през 1981 и 1982 г.

* Да не се бърка с либийската столица Триполи. - Б. ред.

На 6 юни 1982 г. израелската армия преминава границата и в рамките на четири дни обкръжава Бейрут и унищожава палестинските бази в Тир и Сидон (Сайда) - два древни финикийски пристанищни града, северно от израелската граница. Израелските военни обсаждат контролирания от мюсюлманите Западен Бейрут, където се укриват между 5 и 6 хиляди бойци на ООП, и обсипват града с бомби и артилерийски снаряди. Накрая, след като разпръсква по-голямата част от ООП из другите арабски страни, Израел се оттегля. Оттогава в района цари нестабилно примирие, прекъсвано от време на време от отделни атаки.

По време на инвазията на Израел в Ливан през 1982 г. неочаквано бяха открити огромни подземни бази недалеч от Сидон. Според няколко неясни съобщения, които - по неизвестни причини - така и не стигнали до новинарските издания, израелските военни открили огромна подземна база за подводници, построена уж от Съветския съюз и поддържана от членове на ООП. Говори се, че съветските подводници можели да влизат в нея от Средиземно море, без да им се налага да се появяват на повърхността. От морето целият район около базата изглеждал просто като пуст скалист терен.

Фотографии на въпросната база се появиха в няколко публикации, включително и в една странна книга, написана от живеещ в Израел баптистки пастор, който твърди, че е бил разведен из странното съоръжение от военните. Ливанското правителство твърди, че не знае за съществуването на каквито и да било секретни бази. Говори се, че израелската армия унищожила базата, преди да се изтегли. Съществуването на такава база, един вид "изгубен град" на ливанския бряг, като че ли потвърждава разказите за други подобни съоръжения, построени в отдалечени стратегически райони като остров Южна Джорджия в Южния Атлантик (където имаше сражения по време на войната за Фолклендските острови), Южния бряг на Нова Зеландия и на други места от някакво тайнствено "правителство в сянка", съставено от международни банкери и други свръхбогати магнати. За тайна база за подводници подобно на онази в Сидон се говореше и във филма "Нашият човек Флинт" от края на 60-те. Възможно ли е продуцентите да са знаели повече, отколкото са били склонни да разкажат?

- Паспорта! - каза мъжът с картечния пистолет и размаха оръжието пред лицето ми.

Това вече не беше ли се случвало? Измъкнах паспорта си, мъжът му хвърли един поглед и продължи към седящия зад мен арабин. Предполагам, че за Сирия си беше в реда на нещата на всеки няколко часа в автобуса ти да се качва човек от тайната полиция, заплашително да размахва оръжие и да иска да ти види документите. Сякаш Гестапо все още съществуваше и процъфтяваше в тази страна, но все пак не става въпрос за "Героите на Хогън"!

Оказа се, че се намираме в покрайнините на Дамаск и след около двадесет минути пристигнахме в града. Тримата с Йорош и Душан взехме маршрутно такси, което минаваше покрай младежкото общежитие. Нито един от нас обаче нямаше карта на Международната младежка организация, а и не можехме да си извадим на място, така че не ни позволиха да отседнем там.

Нарамихме багажа си и тръгнахме надолу към центъра на града в търсене на евтин хотел. Поради някаква странна причина - може би защото бяхме с раници на гърба - всички хотели се оказаха пълни. Накрая един любезен възрастен господин, който не се бе бръснал от дни, ни каза, че можем да преспим на хамаци на покрива на хотела срещу един-два динара на нощ. Приехме с благодарност предложението му и рухнахме под обсипаното със звезди небе на Дамаск, изтощени от многото приключения и дългия път.

Събудих се рано сутринта от безмилостно напичащото слънце и рояка мухи, кръжащ около главата ми. Искаше ми се да поспя още малко, но това бе невъзможно поради ярките лъчи и досадните насекоми. Предвкусвайки новите открития и очакващите ме приключения в новия за мен град, скочих от хамака и приближих до ръба на постройката.

Наблюдателната ми позиция от покрива на хотела бе доста добра, но трябва да призная, че гледката не бе особено приятна. Монотонен кафяв град пълзеше по монотонни кафяви хълмове и всичко наоколо бе еднообразно и едноцветно под палещото слънце, чиято ярка светлина обливаше всичко. Напрягах очи да открия поне едно зелено или червено петънце, но всичко бе кафяво. Дамаск определено не беше моят град на мечтите. Но така или иначе бях тук и смятах да изстискам всичко от него.

Щом Йорош и Душан станаха, тримата хукнахме по улиците на града. Естествено първата ни спирка бе туристическото бюро. Пътеводителят заявяваше, че Дамаск е най-старият обитаван град в света - доста съмнително твърдение, като се има предвид, че Йерихон е най-малко на 9000 години, а Куско в Перу също се провъзгласява за "прародител на всички култури в света". Според информацията в туристическото бюро Дамаск е "много древен град, споменаван в египетски текстове от Осемнадесетата династия, в асирийските таблички и в книгата "Битие" от Библията". По-нататък брошурата съобщаваше, че поетите наричали Дамаск "Окото на Изтока", "Легенда от вековете", "Муза на поетите" и "Съперник на Рая".

Наистина, Дамаск е древен град, съществуващ от хилядолетия. И в миналото, както и сега, мястото му е особено важно. Преди три хиляди години той е бил столица на арамейското царство. Арамейският език е бил може би най-важният език за търговците от Близкия изток и повечето от ранните книги на Стария завет са били написани на него. Свети Павел намерил убежище в Дамаск в дома на Свети Анания, а по-късно избягал през градските стени, скрит в кошница.

В Сирийската пустиня източно от Дамаск се намира древният град Тадмор, наречен днес Палмира, основан от цар Соломон. "След като изминаха двайсет години, през които Соломон гради дома Господен и своя дом... И съгради Тадмор в пустинята..." - се казва в Стария завет (Втора книга Паралипоменон, 8:1, 4).

Днес развалините на Тадмор/Палмира се намират в оазис в пустинята, а някога е бил сериозен противник на Рим. Прочутата красавица царица Зинобия наследила огромната империя, но римските легиони прекосили пустинята и я пленили през 272 г. сл. Хр., след което унищожили града и я откарали в Рим. Такъв бил краят на Тадмор.

Като се изключат пазарите, двете основни туристически атракции в Дамаск са музеят и омаядската джамия. Запътихме се към музея, известен с богатата си сбирка от асирийски, римски, финикийски и арабски експонати. Особено внимание се отделя на една ханаанска табличка от Угарит, върху която е запазена финикийската азбука, често обявявана за най-старата в света (макар че според мен това едва ли е истина).

След музея посетихме джамията, която е една от най-грандиозните в целия ислямски свят. Строена от 705 до 715 г. от халиф Ал-Валид, тя е предимно от мрамор и представлява наистина прекрасна сграда с много изящни мозайки. На входа ни посрещна млад мъж, който настоя да ни разведе.

- Не, благодаря, нямаме нужда от гид - казах аз.

- О, но аз не съм гид - каза мъжът. Носеше джинси и полиестерна риза. - Моля ви, не съм туристически гид. Просто искам да ви покажа нашата прекрасна джамия!

С тези думи той ни вмъкна вътре и наистина ни разведе из цялата джамия. Показа ни гробницата на Йоан Кръстител, където се намираше главата му (или най-малкото част от нея - част от черепа на Йоан Кръстител може да се види в музея "Топкапъ" в Истанбул, където е попаднал по всяка вероятност от тази джамия). Тялото на светеца все още си било в Палестина, информира ни нашият домакин.

На излизане той ни поиска пари.

- Но нали казахте, че не сте гид - казах аз.

- Разбира се, че съм - протестира той. - Да не би да очаквахте нещо друго?

Душан му даде един динар и се запътихме към хотела си.

Докато лежах в хамака си под ясното нощно небе, отново си помислих за многото приключения, които ме очакваха. Дълбоко в себе си знаех, че ми е писано да посетя много места в Африка и Арабия. А с разума си се чудех какви ли криволици и препятствия ме очакват по прашните пътища към изгубените градове и древните загадки. Имах ли необходимото, за да открия отговорите на въпросите на историята? И нещо по-важно - имах ли необходимото, за да отговоря на въпроса за собствената си идентичност?