Стен-4

ФЛОТЪТ НА ПРОКЪЛНАТИТЕ

Алън Кол и Крис Бънч

На Оуен Лок, Шели Шапиро и Ръс Галън - виновните съучастници

Първа книга

В БОЕН СТРОЙ

Таанският кръстосвач прелиташе в дъга край умиращото слънце. Курсът бе определен окончателно и след броени часове корабът щеше да се спусне върху сиво-бялата повърхност на Фънди - най-голямата планета в системата Еребус.

Еребус изглеждаше като място, където никое същество не би желало да попадне. Светилото му беше толкова близо до издъхването, че хвърляше само бледа жълта светлина върху малкото си спътници, осеяни с кратери. Останалите по тези безплодни космически тела минерали едва биха стигнали за прехраната на един-единствен миньор. На място като Еребус човек може да закопнее за смъртта.

Лейди Атаго слушаше нетърпеливо дърдоренето по радиото между нейния екипаж и комуникационния център в главния космодрум на Фънди. Гласовете в другия край на връзката й звучаха мързеливо, нехайно, недисциплинирано... и се различаваха рязко от отсечените поредици думи, които изричаше нейният екипаж. Това дразнеше таанския й нрав.

Положението на Фънди бе оставено без надзор твърде дълго.

Лейди Атаго беше висока жена, стърчеше над мнозина от офицерите си. Ако някой плъзнеше небрежно поглед по нея, можеше и да й припише екзотична красота - дълга вълниста тъмна коса, големи черни очи и чувствени устни. В стройното й тяло имаше и намек за пищност. В момента то изглеждаше още по-добре в парадната униформа - тъмнозелена мантия, червена туника и зелен впит панталон.

При втори поглед всякакви мисли за хубост биха се изпарили заради тръпката, плъзнала по гърба. Тя беше таанска благородничка. С едно кимване можеше да отреди каква ли не участ, но непременно неприятна.

Щом корабът се намести в орбита за кацане, тя погледна към капитана, който наблюдаваше действията на екипажа.

- Скоро, милейди - увери я той.

- Ще имам нужда от едно отделение - каза тя.

И обърна глава - и гръб на капитана. Мислеше си за недисциплинираните глупаци на Фънди.

Корабът кацна върху леда на половин километър от центъра на космодрума. Двигателите спряха и виелицата, носена от бръснещия вятър, тутакси обгърна кораба в сивота.

Почти цялата повърхност на Фънди представляваше лед и черни камънаци. Не изглеждаше най-подходящото място за каквото и да било начинание, камо ли за онова, с което се бяха захванали сегашните й обитатели.

Таанците се подготвяха за война срещу Императора, а Еребус беше крайъгълният камък в техния план. В строга секретност превръщаха цялата система в завод за бойни кораби.

Еребус беше толкова отдалечена и нежелана от никого, че едва ли Вечният император би разкрил всеотдайните усилия на таанците да се въоръжат, преди да е станало твърде късно за него. Тук строяха, преобразуваха и оборудваха наново хиляди кораби.

Когато кръстосвачът навлезе в системата, лейди Атаго можеше да види част от тези усилия. Малки мощни влекачи теглеха стотици нанизи, дълги цели километри, от корпуси, които щяха да се превърнат в бойни кораби, а след това щяха да бъдат спуснати на повърхността за окончателно оборудване. На всяка планета припряно бяха изградени огромни заводи и нощните небеса се озаряваха чудато от пещите.

Таанците бяха събрали принудително всеки работник, който им беше подръка, дори онези със зачатъчни умения. Тази некачествена работна сила бе сред причините да предпочетат разполагането на толкова голяма част от производството на планетите вместо в празното пространство. За открития космос бяха необходими много добре обучени работници, а при този размах на въоръжаване изискването беше почти непосилно. Освен това за космически заводи се нуждаеха от огромни средства, а таанците вече чуваха как парите изтичат със звън от хазната им.

Искаха да имат колкото се може повече кораби на колкото се може по-ниска цена. Всяка повреда, ако ще и опасна за живота, си оставаше проблем на отделните екипажи.

Таанците бяха войнствена раса с щамповани на конвейер копия.

Лейди Атаго поспря в подножието на рампата заобикаляше я тежковъоръжено отделение от най-добрите й войници. Те бяха личната й охрана, подбрани не само заради воинските си умения и непоклатимата си преданост, но и по ръст - тя изглеждаше дребна пред всеки от охраната. Бойците пристъпваха от крак на крак във внезапния остър студ, но Атаго стоеше неподвижно - не си направи труда дори да се загърне по-плътно с термомантията.

Взря се с погнуса в далечния център на космодрума. Защо я бяха приземили на такова разстояние? Некадърни глупаци! Но това не я изненадваше.

Закрачи решително по снега. Отделението я последва - снаряжението скърцаше, ботушите хрускаха по заледената коричка. Големи грависледове стенеха край тях, натоварени с части и материали. В някои от тях се вкопчваха мъже и жени, за да си спестят с риск ходенето преди или след смяната в заводите, обкръжили космодрума с пръстен от пушеци и извисяващи се пламъци.

Лейди Атаго изобщо не се оглеждаше, за да обхване с поглед странната сцена. Просто продължаваше напред, докато не стигнаха до центъра.

Един часови им излая от будката си до главната порта. Тя го пренебрегна и го подмина, а войниците й отсечено вдигнаха оръжия, за да сложат край на въпросите. Подметките на ботушите им затракаха гръмко по дългия коридор към администрацията.

Свърнаха зад един ъгъл и някакъв набит мъж притича към тях - като оправяше туниката си в движение. Лейди Атаго спря, понеже видя, че е с униформа на адмирал. Мъжът беше запотен и зачервен.

- Лейди Атаго - избълва той, - толкова съжалявам. Не предполагах, че ще пристигнете толкова скоро, и...

- Адмирал Диен? - прекъсна тя бърборенето му.

- Да, милейди?

- Ще заема вашия кабинет - осведоми го Атаго и продължи по пътя си. Диен се запрепъва подире й.

Лейди Атаго седеше безмълвно и преглеждаше компютърния архив. Двама от отделението стояха пред вратата с готови за стрелба оръжия. Останалите бяха заели стратегически позиции в излишно разкошния кабинет на адмирала.

Щом влезе в него, тя хвърли бърз поглед на обстановката. Леко изкривената й устна подсказа какво си мислеше - твърде неподобаващо за таанец.

Докато Атаго плъзгаше съдържанието на архива по екрана, Диен мънкаше неспирен поток от недовършени обяснения.

- Ето... ето... сама виждате. Бурята. Загубихме цял ден за производство! И това нещо! Наложи се да прогорим нови площадки за кацане, за да приемаме товарните кораби. Напрежението беше огромно, милейди. Небето направо чернееше от тях. А не ни достигаха съоръже...

Млъкна внезапно, защото тя натисна един клавиш и компютърният екран се опразни. Атаго дълго остана взряна в монитора. Накрая се изправи и се обърна към мъжа.

- Адмирал Диен - подхвана с равен глас, - от името на лорд Феерли и Таанския висш съвет ви освобождавам от командния пост.

Дори някой художник или физик би се стъписал от белия цвят, който придоби лицето му. Тя тръгна към изхода, а един от войниците й пристъпи напред.

- Почакайте, милейди - примоли се Диен.

Тя се обърна през рамо, едната съвършена вежда леко се изви.

- Да?

- Поне ще ми позволите ли... Ъъ, мога ли да задържа личното си оръжие?

Тя се позамисли.

- Заради честта ви ли?

- Да, милейди. Заради честта ми.

Отново проточило се очакване. Накрая тя отвърна:

- Не. Според мен не може.

После излезе и вратата тихо се затвори зад нея.

Стен и Лайза Хайнис се провираха през ужасната навалица на космодрума. Като главен транспортен възел на Първичен свят, град Соуард винаги бе страдал от пренаселеност. Но това си беше тъпа нелепост - да трябва да отъркваш ръце и рамене в пипал до антени.

Докато си пробиваха път към наетата гравикола, двамата все повече се озадачаваха и наежваха.

- Какво става, по дяволите? - попита Стен, без всъщност да очаква отговор.

- Де да знам - отвърна Лайза. - Но май вече ми избледнява загарът, а ако не се измъкнем оттук, ще се издрайфам.

- Я не ме занасяй - възрази той. - Детективите, разследващи убийства, не драйфат. Това си влиза в служебната им характеристика.

- Ти само гледай - изсумтя Хайнис.

Стен я сграбчи за ръката, извъртя я около тътрещото се туловище на някакъв младок и изръмжа:

- Не съм виждал толкова униформи от новобранското обучение.

Вмъкнаха се в гравиколата и Стен поиска разрешение за излитане от местните контрольори на трафика. Съобщиха им, че чакането ще продължи поне четиридесет минути. След час и половина (и след непрекъснати отлагания, оправдани с военния трафик) най-сетне успяха да се издигнат над земята.

По пътя към дома на Лайза положението не беше много по-добро. Фоулър бе затънал в почти триизмерно задръстване. Двамата едва разменяха по някоя дума, докато накрая не се измъкнаха от предградията, за да се насочат към огромната гора, над която бе закотвена къщата-лодка на Лайза.

- Винаги ли е било така? - зачуди се тя. - Или преди бях свикнала?

Капитан трети ранг Стен, доскоро зачислен към Дворцовата стража на Вечния император, не си направи труда да отговори. Беше си съвсем ясно какво означават униформите заедно с бойните коли и конвоите, които виждаха.

Направо си изглеждаше, че Първичен свят се готви да отблъсне нашествие. На Стен не му се вярваше това да е възможно. Но беше адски сигурно, че Императорът мобилизира сили за мащабна военна кампания. А Стен знаеше, че почне ли да се стреля, непременно ще се наложи и той пак да рискува задника си.

- Дори не ми се ще да знам... засега - подхвърли той. - Пък и имаме още малко отпуск. Хайде да му се насладим.

Лайза се гушна до него и започна да го гали по вътрешната страна на бедрото.

Отново ги обзе почти замайващият покой, който бяха открили в дългия си отпуск.

"Лодката" се полюшваше на крепежните въжета високо над просторите на девствената гора - една от защитените диви територии, които бе определил Императорът бе определил. Но понеже средищната планета на неговата гигантска империя беше претъпкана, а наемите и цените на земята - астрономически, хората по принуда ставаха дяволски находчиви в намирането на жизнено пространство.

Като ченге Лайза не получаваше много внушителна заплата. Затова заедно с още мнозина се бе възползвала от една вратичка в имперския Закон за дивите земи. Никой не можеше да строи в гората, но в закона не се споменаваше нищо за въздуха над гората.

Ето как нейният хазяин бе взел под аренда забранената за обитаване земя, за да предлага захранваните с генератори на Маклийн големи къщи-лодки на всеки, който можеше да плати заселването си на борда им. Излизаше скъпичко, но Лайза си бе направила сметката, че може да си го позволи.

Опряха гравиколата в лодката и слязоха на палубата пред вратата. Лайза притисна палец към ключалката, разчитаща отпечатъка й, и вратата се прибра встрани. Преди да влязат, тя внимателно огледа помещението - навик на ченге, от който не можеше да се отърве. Едно от многото общи неща между нея и Стен. След годините, прекарани на служба в "Богомолка", той за нищо на света не би влязъл в стая, без да се увери, че вътре всичко е поне горе-долу каквото трябва да бъде.

След няколко минути се бяха проснали на дивана - само отвориха широко прозорците, за да се махне застоялият въздух.

Стен посръбваше от бирата със смътната надежда, че тя ще прогони леката печал, от която нещо го стягаше в корема. И преди се бе влюбвал, имал бе връзки с много жени. За пръв път обаче оставаше насаме с жена толкова дълго, без и двамата да искат нещо, освен да се радват взаимно.

Тя стисна ръката му и каза:

- Колко жалко, че почти свърши.

Стен се обърна към нея.

- Е, още не е свършило.

Притегли я в прегръдката си.

Всички признаваха, че двамата се бяха проявили великолепно в осуетяването на заговора по високите етажи на властта, насочен срещу Империята. Разбира се, накрая нищо не завърши безупречно, но човек не може да иска всичко наведнъж.

Както и да е, двамата получиха повишение и неколкомесечен отпуск. А благодарение на Айда, старата дружка на Стен от "Богомолка", имаха предостатъчно пари да се насладят на почивката, както те си знаят.

И тъй, купиха си билети до далечен свят, състоящ се най-вече от безбрежен океан и хиляди идилични острови. Наеха амфибия и седмица след седмица блаженстваха, местеха се от островче на островче или просто пускаха котва в кроткото море, припичаха се на слънце и се любеха.

Нарочно се стараеха да не научават новини и да избягват всякакъв досег с външния свят. Имаха да уталожват прегрети нерви и да умуват лениво над бъдещето си.

Стен изобщо не беше сигурен, че очаква с нетърпение близкото бъдеще. Императорът не само го бе повишил, но и го беше посъветвал доста многозначително да се прехвърли на служба от армията в Имперския флот. А съветът от Командващия всичко, що съзре погледът му, както си знаеше Стен, беше равен на заповед.

Затова в очакването му какво ще го сполети се смесваха уплаха и мъничко вълнение. Да постъпи във флота, ако ще и с чин капитан трети ранг, означаваше да започне всичко отначало. Първо пилотското училище. Питаше се дали ще може да се върне на старата си работа, ако го изритат. Да му се не знае, охотно би станал отново дори добър тъп редник, на когото от нищичко не му пука.

"Да бе. Ако си вярваш, моето момче, значи можеш и да си купиш страшно изгодно чуден недвижим имот в блатата на някоя таанска затворническа планета".

Стен бавно се събуди. Опипа до себе си и откри, че Лайза я няма. Тя беше в другия край на голямата стая в лодката и ровичкаше файловете на компютъра си за поща и телефонни обаждания.

- Сметка - мърмореше си под носа, - сметка, сметка, сметка, писмо, сметка, членски внос за полицейския синдикат, писмо... Ама че тъпотия! Стига бе, хора, нали съм в отпуск.

- Има ли нещо за мен? - мързеливо попита той.

Нямаше домашен адрес (още от седемнадесетгодишен), затова остави съобщение да му пращат всичко до къщата на Лайза.

- Ъхъ. Към петдесетина скапани обаждания. Все от един тип.

Той седна; гадно усещане полека плъзна от корема към гърлото му.

- Кой?

- Някой си капитан Ханкс.

Стен отиде при нея, наведе се над рамото й и чукна клавишите, за да прегледа файла. Ами да, ето ги - обаждане след обаждане от някой си капитан Ханкс. Общо взето Лайза не преувеличаваше - наистина бяха петдесетина.

Стен натисна клавиша, за да прослуша записаното съобщение на бХанкс. Пискливият гъгнещ глас се извисяваше от обикновена настойчивост чак до тревога десета степен. А същината се състоеше в искането Стен да се яви незабавно, ако не и още по-скоро. Отпускът му е бил отменен и трябвало да се представи в Имперската летателна школа.

- Дракх - изсумтя Стен.

Дръпна се от компютъра и се зазяпа през отворения прозорец към зелената полюшваща се гора; мозъкът му кипеше. Лайза се примъкна кротко зад него и ръцете й нежно обгърнаха кръста му.

- Плаче ми се - призна си тя. - Ама че смехория. Не помня да съм плакала някога.

- Лесно е - увери я той. - Просто стискаш клепачи и си мислиш за каквото ти щукне.

Стен не се яви незабавно, както му бе заповядано. Първо имаше дълго сбогуване с Лайза.

Стен: 4. Флотът на прокълнатите