Безкрайният път към дома

Първа част

1872 -1885

Глава 1

Обрат на съдбата

- БРАТОВЧЕД ти Александър пише, че си търси жена - каза Джеймс Дръмонд, като вдигна очи от листа хартия.

Поканата да се яви при баща си в предния салон се стовари върху Елизабет като гръм; подобна официалност означаваше, че ще й чете конско за прегрешенията, които бе извършила, и ще й наложи наказание, подходящо за нарушението й. Е, тя знаеше с какво е прегрешила - беше пресолила овесената каша тази сутрин, и бе наясно също така какво ще бъде наказанието й - да яде безсолна каша до края на годината. Баща й беше особено внимателен по отношение на парите - той не харчеше нито грам сол повече от необходимото.

И така, с ръце зад гърба, Елизабет стоеше пред овехтелия люлеещ се стол в очакване на присъдата и когато чу тези удивителни новини, направо зяпна от изненада.

- Пита за Джийн. Сигурно се е побъркал! Да не би да си мисли, че времето е спряло? - Джеймс възмутено размаха писмото, след което прехвърли поглед от него към по-малката си дъщеря, осветена от нахлуващата през прозореца светлина, докато той самият оставаше скрит в сянка. - Ти си като всички останали жена, значи ти ще бъдеш.

- Аз?

- Да не си глуха, момиче? Ти ами! Кой друг е тук?

- Но, татко! Ако той пита за Джийн, значи не иска мен!

- Всяка почтена, добре възпитана млада жена ще бъде подходяща, ако се съди по състоянието на нещата в мястото, откъдето ми пише.

- И откъде по-точно? - попита Елизабет, защото знаеше, че няма да й бъде позволено да прочете писмото сама.

- Нови Южен Уелс - изсумтя Джеймс, но звукът бе по-скоро изпълнен със задоволство. - Изглежда братовчед ти Александър се е справил доста добре - спечелил е малко състояние в златните находища. - Веждите му се сключиха. - Или - поправи се той, печелейки време - поне достатъчно, щом си търси жена.

Първоначалният й шок премина и бе заменен от удивление.

- Няма ли да му е по-лесно да си намери жена там, татко?

- В Нови Южен Уелс? Било пълно с пропаднали жени, блудници, бивши каторжници и английски сноби, както пише той. Освен това Александър видя Джийни, когато беше тук за последен път, и си падна по нея. Още тогава поиска ръката й. Отказах му. Че защо да я давам на някакъв си некадърен чирак на котли, който живееше във бордеите на Глазгоу? А и тя бе само на шестнадесет. На колкото си ти сега, момиче. Ето защо съм сигурен, че ще му харесаш - той обича младичките. Търси си жена с шотландска кръв, добродетелна и безупречна. Жена, с която да смеси кръвта си и да й вярва. Поне така казва. - Джеймс Дръмонд се изправи, мина покрай дъщеря си и се отправи към кухнята. - Направи ми чай - нареди той.

Докато Елизабет слагаше чаените листенца в подгретия чайник и ги заливаше с вряла вода, той извади бутилка уиски. Баща й беше презвитерианец* - при това най-старият член в църквата, така че почти не лизваше алкохол, а за сериозно пиене и дума не можеше да става. Ако понякога си сипваше по-голяма доза уиски в чая, това бе само когато получеше прекрасни новини, като например раждането на внук. По каква причина новините от писмото бяха толкова добри за него? Какво щеше да прави без последната си неомъжена дъщеря, която да се грижи за домакинството му?

* Протестантско учение, което отрича епископа и признава само свещеничеството. - Б. пр.

Какво в крайна сметка пишеше в това писмо? Може би, помисли си Елизабет, ускорявайки запарването на чая, като го разбърка с лъжицата, уискито щеше да й даде някои отговори. Когато баща й си пийнеше, езикът му се развързваше и той ставаше по-приказлив. Може би щеше да се изтърве и за тайнственото съдържание на писмото.

- Пише ли нещо друго братовчедът Александър? - осмели се да рискува тя, когато първата чаша чай бе изпита и бе напълнена втора, отново в комбинация с уиски.

- Не много. Той не е от приказливите, като всички от фамилията Дръмонд. - Тук Джеймс презрително изсумтя. - Като стана дума за Дръмонд, да ти кажа нещо! Той не се казва повече така, представи си! Променил фамилията си на Кинрос, когато отишъл в Америка. Така че няма да бъдеш госпожа Александър Дръмонд, а госпожа Александър Кинрос.

На Елизабет дори през ум не й мина, че може да обсъжда това тиранично решение, засягащо съдбата й, нито в момента, нито по-късно, когато щеше да мине достатъчно време, за да се проумее нещата по-ясно. Самата мисъл да не се подчини на баща си за нещо толкова важно бе по-ужасяваща от всичко, което можеше да си представи, като се изключи гълченето на преподобния доктор Мъри. Не защото й липсваше смелост или борчески дух. Напротив, тя имаше достатъчно и от двете, тъй като бе останала без майка съвсем млада и трябваше да прекара целия си живот досега тиранизирана от двама ужасни стари мъже - баща й и свещеникът на църквата.

- Кинрос е името на нашия град и окръг, не е име на клан - рече тя.

- Смея да кажа, че е имал причини да го смени - отвърна Джеймс с необичайна словоохотливост, отпивайки от своето второ питие.

- Да не би да е извършил престъпление, татко?

- Съмнявам се, иначе нямаше да е на свобода. Александър винаги е бил твърдоглав и самонадеян. Чичо ти Дънкан се опита да го вкара в пътя, но не успя да се справи с него. - Джеймс изпусна една огромна, щастлива въздишка. - Аластър и Мери биха могли да се нанесат при мен. Те ще получат доста тлъста сумичка, когато ме заровят в земята.

- Тлъста сумичка ли?

- Аха. Твоят бъдещ съпруг е направил банков превод, за да покрие разноските по изпращането ти до Нови Южен Уелс. Хиляда лири.

Елизабет отново зяпна от удивление.

- Хиляда лири?

- Нали ме чу! Но хич не си въобразявай, момиче! Ти ще получиш двадесет лири, за да напълниш сандъка си, и пет за сватбена рокля. Той пише да те изпратим с първа класа и камериерка. Ще има да взема! Няма да поощрявам подобни лигавщини и екстравагантни разхищения! Какъв ужас! Първото нещо утре ще бъде да пиша до вестниците в Единбург и Глазгоу да публикуват едно съобщение. - Острите му като осил мигли с цвят на пясък се затвориха, което бе знак, че мисли задълбочено. - Искам да намеря уважавана семейна двойка, принадлежаща към нашата църква, която има желание да се пресели в Нови Южен Уелс. Ако са съгласни да те вземат с тях, ще им дам петдесет лири. - Той вдигна клепачи и те разкриха ясни сини очи. - Ще ги лапнат като топъл хляб. А аз ще сложа останалите деветстотин и двадесет и пет лири в моя джоб. Тлъста сумичка.

- Но дали Аластър и Мери ще се съгласят да се нанесат при теб, татко?

- Ако не искат, ще оставя моята тлъста сумичка на Роби и Бела или на Ангъс и Офелия - самодоволно се закани Джеймс.

След като му сервира два дебели сандвича с бекон за неделна вечеря, Елизабет наметна своя плед* около раменете си и излезе под предлог, че ще е по-добре да провери дали кравата се е прибрала.

* Кариран шотландски шал. - Б. пр.

КЪЩАТА, в която Джеймс Дръмонд бе отгледал своята многолюдна челяд, бе разположена в покрайнините на Кинрос, селище със статута на пазарен град, тъй като бе столица на окръг Кинрос. Разпрострял се на площ от сто и двадесет квадратни мили, Кинрос бе вторият най-малък окръг в Шотландия, но компенсираше своя скромен размер с процъфтяване на занаятите и известно благосъстояние на гражданите си.

Предачницата за вълна, двете мелници и пивоварната изригваха черен дим, понеже нито един от собствениците не бе спрял казаните си, макар че беше неделя. Така излизаше по-евтино, отколкото да ги палят в понеделник отново. В южната част на окръга имаше богати залежи от въглища, което позволяваше развитието на тези скромни местни индустрии, а благодарение на тях Джеймс Дръмонд не пострада от съдбата, сполетяла толкова много нещастни шотландци, принудени да напуснат родните места, за да си намерят работа и да живеят, по-точно да мизерстват в смрадливите бедняшки квартали на градовете. Също като своя по-голям брат Дънкан, който бе бащата на Александър, Джеймс бе прекарал своите петдесет и пет години в предачницата и тъкачницата, произвеждайки стотици хиляди метри кариран плат за сасенаците*, след като кралицата въведе модата на карираните полички сред своите поданици.

* Шотландско название за англичаните. - Б. пр.

Силните шотландски ветрове разпръскваха изобилния пушек както ръката на художник нанася щрихите с въглен и отваряха светлосиния свод, който сякаш нямаше нито дъно, нито край. В далечината се виждаха Очилс и Ломондс, високи, диви планини, почервенели от топлия дъх на есента. Там изгнилите врати на колибите се блъскаха от вятъра, но скоро щяха да пристигнат отсъстващите собственици, за да стрелят сърни и да ловят риба в езерата. Недостатъчната индустриализация на окръг Кинрос се компенсираше от неговите плодородни равнини, пълни с добитък, коне и овце. Добитъкът бе обречен да се превърне в най-фин лондонски ростбиф, конете бяха расови кобили за разплод на ездитни и товарни коне, овцете даваха вълна за предачниците и тъкачниците на тартан*, а овнешкото месо отиваше в местните кръчми. Имаше също и посеви, защото влажната, мъхеста почва безмилостно бе пресушена преди петдесет години.

* Шотландски кариран плат с характерна за всеки клан шарка. - Б. пр.

Пред градчето Кинрос се бе ширнало Лох* Левен - широко набраздено море с цвета на онова стоманено синьо, характерно за шотландските езера, захранвани от водите на прозрачни кехлибарени потоци. Елизабет стоеше на брега му, само на няколко метра от къщата (тя знаеше, че така е по-безопасно, отколкото да изчезне от погледа на баща си), и гледаше през езерото към зелените ниски земи, които лежаха между него и Фирт ъф Форт. Понякога, ако вятърът духаше от изток, можеше да се усети миризмата на студените, пълни с риба дълбини на Северно море, но днес той идваше откъм планините и бе изпълнен с аромата на дъхави гниещи листа. На остров Лохлевен се издигаше замък, в който някога кралица Мери Шотландска била затворена почти година. Какво ли означаваше да бъдеш едновременно господар и затворник? Жена, опитваща се да управлява земя на силни, жестоки, мълчаливи мъже. Но тя бе имала амбицията да върне католицизма, а Елизабет Дръмонд бе възпитана прекалено усърдно в презвитерианство, че да си мисли нещо добро за нея.

* Езеро (шот.). - Б. пр.

ЩЕ ТРЯБВА да отида на място, наречено Нови Южен Уелс, за да се омъжа за мъж, когото никога не съм виждала, мислеше си тя. Мъж, който е поискал сестра ми за жена, а не мен. Хваната съм в паяжината на интригите, които плете баща ми. Какво ще стане ако този Александър Кинрос не ме хареса, когато пристигна? Сигурно, ако е почтен човек, ще ме върне отново у дома! А той трябва да е почтен, иначе не би изпратил пари за булката. Чела съм, че тези недодялани заселници, толкова далеч от родния дом, действително страдат от липса на избор на подходящи съпруги, така че сигурно ще се ожени за мен. Мили Боже в небесата, накарай го да ме хареса! Моля те! Накарай го да ме хареса!

БЕШЕ ходила две години в училището на доктор Мъри. Достатъчно, за да се научи да чете и пише. И наистина четеше добре, макар и рядко. С писането беше по-трудно, защото Джеймс отказваше да харчи пари за хартия, която според него глупавите момичета само щели да прахосат. Но след като свършеше работата си по безупречното поддържане на къщата, която трябваше да свети от пода до тавана без нито едно петънце, след като сготвеше на баща си храната, която той обичаше, след като не харчеше никакви пари, нито си губеше времето в приказки с другите, също толкова глупави като нея момичета, Елизабет беше свободна да чете книгите, които успееше да намери. Имаше два източника за тях: текстовете в библиотеката на доктор Мъри и мрачните, пуритански романи, които се разпространяваха от ръка на ръка сред женската част на неговото многобройно паство. Ето защо не бе никак чудно, че бе информирана по-добре по теология, отколкото по геология, и знаеше повече за етикета във висшето общество, отколкото за любовта.

На Елизабет никога досега не й беше хрумвало, че бракът можеше да бъде и нейният щастлив жребий, макар че вече бе станала достатъчно голяма, за да се замисли за удоволствията и опасностите, които той крие, но бе започнала да наблюдава като омагьосана своите по-големи и вече женени братя и сестри. Аластър и Мери бяха така различни, винаги спореха, но въпреки това тя усещаше, че между тях съществува някаква неизвестна за нея по-дълбока връзка; Робърт и Бела си подхождаха идеално в своята пестеливост и скъперничество; Ангъс и неговата вечно гълчаща, недоволна Офелия сякаш бяха предопределени да се погубят един друг; Катрин и нейният Робърт живееха в Киркалди, защото той беше рибар; Мери и нейният Джеймс, Ан и Ангъс, Маргарет и Уилям... И Джийн, най-голямата й сестра, красавицата на семейството, която на осемнадесет години омъжиха за Монтгомъри - завиден успех за едно момиче от добро потекло, но без никаква зестра. Съпругът й я отведе в своята голяма къща на улица "Принсес" в Единбург и тогава всички от семейство Дръмонд в Кинрос видяха Джийн за последен път.

- Тя се срамува се от нас - беше казал с презрение баща й.

- Предпазлива е - защити я Аластър, който обичаше сестра си и беше лоялен.

- Най-обикновена егоистка - изсумтя Мери.

"Според мен е много самотна" - помисли си Елизабет, която съвсем смътно си спомняше Джийн. Но ако самотата на сестра й станеше прекалено тежка, за да бъде понесена, то семейството й живееше само на петдесет мили от нея. Докато тя никога нямаше да може да се върне у дома, а този дом бе единственото място, което познаваше.

След като и Маргарет се омъжи, беше решено - Елизабет, последната от челядта на Джеймс, да остане мома, поне докато баща й умре. Нещо, което семейството суеверно вярваше, че няма да стане и след сто години. Той беше жилав като стари ботуши и твърд като скалите на Бен Ломонд. Сега всичко това щеше да се промени благодарение на Александър Кинрос и неговите хиляда лири. Аластър, гордостта и радостта на Джеймс след смъртта на неговия съименник, щеше да доведе Мери и техните седем деца в къщата на баща си. Това щеше да го удовлетвори напълно, тъй като той бе циментирал мястото си в сърцето на баща си, наследявайки го като майстор на стан в предачницата. Но Мери, ах, бедната Мери! Как щеше да страда тя! Джеймс я смяташе за голяма прахосница, защото купуваше на децата обувки, които да носят в неделя и представете си! - слагаше на масата сладко както за закуска, така и за вечеря. Когато обаче се преместеха да живеят при свекъра й, децата щяха да носят ботуши, а сладкото щеше да се появява на масата само в неделя вечер.

Вятърът се усили, започна да бие на пориви; Елизабет потръпна повече от страх, отколкото от неочакваният хлад. Какво беше казал баща й за Александър Кинрос? "Некадърен и безотговорен чирак казанджия, който живее в бордеите на Глазгоу." Какво искаше да каже с това некадърен? Че Александър Кинрос не става за нищо? Ако е безотговорен, дали изобщо щеше да я посрещне, когато пътуването й свърши?

- Елизабет, прибирай се вкъщи! - извика Джеймс.

Елизабет послушно затича обратно.

ДНИТЕ летяха, сякаш се бяха наговорили да не дадат никакво време за размисъл на Елизабет; въпреки че се опитваше да остане будна в леглото и да поразсъждава върху съдбата си, в момента, в който си легнеше, тя моментално заспиваше. Всеки ден беше свидетел на кавгите между Джеймс и Мери. Аластър, който отиваше в предачницата в ранни зори и не се връщаше преди тъмно, беше по-щастлив. Всички мебели на Мери трябваше да бъдат пренесени в новото й жилище и да заемат мястото на старата, овехтяла и очукана покъщнина на Джеймс, който отказваше да я изхвърли. Ако Елизабет не тичаше нагоре-надолу по стълбите с ръце, препълнени с чаршафи, бельо или дрехи (в това число и обувки), или не държеше за единия край пианото, бюрото или скрина, тя бе навън с един от килимите на Мери, прострян на лоста за тупане, и блъскаше всеки сантиметър от него, докато му извади душата. Мери беше тяхна братовчедка от страна на клана Мъри и бе дошла в семейството с доста солидна зестра - една снизходителна отстъпка от страна на баща й, който бе фермер, както и с повече независимост и свободолюбие, каквито Елизабет не предполагаше, че една жена може да притежава. Тя не се опита да потисне или преглътне някое от тези свои качества и след като дойде да живее при баща й, който невинаги печелеше битките с нея. Едно откритие, което удиви Елизабет. Сладкото се слагаше на масата за закуска всяка сутрин и беше там отново всяка вечер. Обувките бяха на краката на децата всяка неделя преди службата в църквата на доктор Мъри. А Мери разхождаше добре оформените си глезени в чифт изящни обувки от ярешка кожа, чиито токчета бяха толкова високи, че превръщаха вървежа й в ситнене. Джеймс прекарваше по-голяма част от времето си в гневни изблици и скоро внуците му се сдобиха със здравословен страх от бастуна му, но Аластър се бе превърнал на маджун в ръцете на Мери и баща му вече бе проумял добре това.

Единственият шанс на Елизабет да избегне тези домашни вълнения и тревоги, бяха визитите й в магазина на госпожица Мактавиш на главния площад в Кинрос. Това беше малка къща, чийто преден салон, в който се влизаше направо от улицата, имаше огромни витрини, в които стоеше безполов манекен, облечен в розова рокля от тафта с пола до земята - на никого нямаше да му мине дори през ума да обиди паството, показвайки на витрината манекен с гърди.

Всеки, който не шиеше дрехите си сам, отиваше при госпожица Мактавиш, една спаружена като сушена слива стара мома в края на четиридесетте години, която след като наследи сто лири, остави работата си като шивачка и започна собствен бизнес на модистка. Бизнесът й и тя процъфтяха благодарение на по-заможните жени от Кинрос, които можеха да си позволят услугите й, а госпожица Мактавиш бе достатъчно умна да предлага и списания за женска мода, за които твърдеше, че й ги изпращали от Лондон.

Пет от двадесетте лири на Елизабет отидоха за покупката на тартан от тъкачницата, където длъжността на Аластър й позволи малка, но добре дошла отстъпка. Щеше да вземе със себе си на парахода за Австралия този плат, както и четири домашни рокли от груб кафяв лен, гащи, нощници, долни ризи и фусти от неизбелена басма. Когато направи сметката на разходите, тя откри, че й остават шестнадесет лири, които да изхарчи при госпожица Мактавиш.

- Две рокли за преди обед, две за следобед, две вечерни и сватбената ти рокля - изброи, очарована от поръчката шивачката. Нямаше да спечели особено много, но не се случваше всеки ден младо и толкова красиво момиче - о, Господи, каква фигура имаше само! - да се остави в ръцете й без някоя майка или досадна леля да развалят удоволствието.

- Добре, че съм тук, Елизабет - бърбореше модистката, докато вземаше мерки с шивашкия си метър. - Иначе трябваше да ходиш в Киркалди или Дъмфермлайн и да платиш два пъти повече за няма и половината. А и аз имам няколко прекрасни топа плат в запас, много подходящи за цвета на косата и лицето ти. Мургавите красавици никога не излизат от мода, те не увяхват и не се губят в тълпата. Макар да чух, че сестра ти Джийн - това се казва истинска хубавица! - все още била първа в Единбург.

Докато се гледаше в огледалото на госпожица Мактавиш, Елизабет чу само последната част от приказките. Джеймс така и не позволи в къщата си огледало и спечели тази малка, единична битка с Мери, която, след като свекър й привлече и доктор Мъри за подкрепление, бе задължена да държи своето огледало в спалнята си. Красавица, досети се Елизабет, беше дума, която лесно излизаше от устата на госпожица Мактавиш, и бе предназначена да служи като балсам за успокоение на страховете на клиентките. Тя със сигурност не виждаше никаква следа от красота в отражението си, макар че думата тъмна бе доста точна. Много тъмна коса, гъсти черни вежди и мигли, тъмносини очи и обикновено лице.

- Ами кожата ти! - продължаваше да припява модистката. - Толкова бяла, толкова чиста, без лунички. Но не позволявай на някой да я наплеска с руж, това ще развали стила ти. А шията ти е като на лебед!

След като приключи с вземането на мерки, госпожица Мактавиш заведе Елизабет в стаята, където по лавиците бяха наредени топове платове - най-фин муселин, батиста, коприна, тафта, дантела, кадифе, брилянт, сатен. Ролки с панделки във всички цветове. Кожи, копринени цветя.

Елизабет се запъти право към един яркочервен топ и лицето й грейна.

- Това, мис Мактавиш! - извика тя. - Точно това!

Шивачката, превърнала се в модистка, почервеня като плата.

- О, скъпа, не! - отвърна със стегнато гърло тя.

- Но то е толкова красиво!

- Аленочервеното - рече госпожица Мактавиш, като бутна топа обратно на лавицата - въобще не е подходящият за теб цвят, скъпа моя Елизабет. Пазя го за някои от моите клиентки, за които... е... добродетелта не е сред качествата им. Естествено, те идват при мен с предварително уговорен час, за да избегнат неудобните сблъсъци. Нали знаеш Светото писание, дете? Кого наричат "жената в багреница и червено"*?

* Тоест блудница - вж. Откр. 17:4. - Б. ред.

- О!

Така че най-близкото до цвета, който Елизабет искаше да избере, бе тафта в ръждив цвят.

- Не мисля - каза тя на шивачката, когато седнаха да пият чай, след като всички уточнения бяха направени, - че татко ще одобри която и да е от тези рокли. Те не отговарят на положението ми.

- Твоето положение - отвърна сериозно госпожица Мактавиш - ще се промени в пълния смисъл на думата, Елизабет. Не можеш да отидеш като булка на мъж, който е толкова богат, че да ти изпрати хиляда лири, облечена като беднячка, само с тартан от тъкачницата и обикновени рокли от кафяво ленено платно. Ще има приеми, балове, разходки с каляски, ще трябва да отговаряш на поканите от страна на съпругите на други богати мъже. Баща ти няма правото да задържи парите, за които съм сигурна, че са твои, а не негови. - Като каза това (всъщност изгаряше от желание да каже друго - а именно какъв нещастен стар скъперник е Джеймс Дръмонд), госпожица Мактавиш наля още чай и подаде чинията с кейка на Елизабет. Толкова красиво момиче, а така чезнеше и линееше в Кинрос!

- Всъщност не искам да ходя в Нови Южен Уелс, нито да се женя за господин Кинрос! - произнесе нещастно Елизабет.

- Пълни глупости! Мисли за това като за приключение, скъпа! В целия Кинрос няма нито една млада жена, която да не ти завижда, повярвай ми! Помисли си само! Тук никога няма да се радваш на съпруг и ще прекараш най-хубавите си години, грижейки се за баща си. - Бледосините очи на шивачката се навлажниха. - Познавам това положение, повярвай ми. Трябваше да се грижа за майка ми, докато умре, а след това надеждите ми да се омъжа се изпариха. - Неочаквано тя въздъхна и цялата засия. - Александър Дръмонд! Че аз много добре си го спомням! Беше само на петнадесет, когато замина оттук, но нямаше жена в Кинрос, която да не го бе забелязала.

Елизабет се сепна и осъзна, че най-накрая бе намерила някой, който да й даде поне малко информация за бъдещия й съпруг. За разлика от Джеймс, Дънкан Дръмонд бе имал само две деца - едно момиче, Уинифред, и Александър. Уинифред се бе омъжила за свещеник и бе отишла да живее близо до Инвърнес още преди Елизабет да се роди, така че възможността да я разпита не съществуваше. Когато започна да задава въпроси на онези от семейството, които бяха достатъчно големи, за да помнят бъдещия й жених, тя се изненада; остана с впечатление, че поради някаква неизвестна причина темата Александър беше забранена. Сигурно заради баща й, реши, след като размисли. Той не искаше да изтърве неочаквания късмет, който го бе сполетял, и се страхуваше да рискува. Освен това Джеймс Дръмонд вярваше, че когато става дума за брак, неведението е благословено.

- Беше ли хубав? - попита нетърпеливо Елизабет, жадна за повече информация.

- Хубав ли? - Госпожица Мактавиш изкриви лице и затвори очи. - Не, не бих го нарекла хубав. Имаше нещо особено в начина, по който вървеше - горделиво, наперено. Винаги беше целият в синини от бастуна на Дънкан, така че сигурно понякога му е било трудно дори да върви, но той го правеше така, сякаш светът бе в краката му. А усмивката му! О, който видеше усмивката му - и край! Краката му се подкосяваха.

- И той е избягал от къщи?

- На петнадесетия си рожден ден - уточни госпожица Мактавиш и разказа своята версия за случилото се. - Доктор Макгрегър - тогава той беше свещеник, бе направо с разбито сърце. Александър, според думите му, бил ужасно умен. Знаел латински и гръцки и доктор Макгрегър се надяваше да го изпрати в университета. Но Дънкан не щеше и да чуе за това. Имаше работа в тъкачницата и понеже Уинифред беше далеч, той искаше момчето да остане тук. Твърд човек беше Дънкан Дръмонд. Знаеш ли, на времето ми предложи брак, но аз трябваше да се грижа за майка си, така че му отказах, но хич не съжалявам. А сега ти ще се жениш за Александър! Това е като сън, Елизабет, истински сън!

Последната забележка беше самата истина. В едно ъгълче на съзнанието й, останало незаето от постоянната тежка работа, която вършеше, Елизабет си мислеше за бъдещето като за облаците, които минаваха по високото шотландско небе; понякога въздушни, леки и безгрижни, друг път тъжни и сиви, а от време на време буреносно черни. Предстоящата раздяла с неизвестни последици и ограниченото обкръжение, в което бе прекарала своите едва шестнадесет години, не й предлагаха нито успокоение, нито информация. Слабото вълнение от възбудата на очакването щеше да бъде последвано от пристъп на сълзи, а избликът на радост - от главоломното спускане в бездната на безнадеждността. Дори след задълбоченото ровене в географския речник на доктор Мъри и в енциклопедия "Британика" клетата Елизабет не откри никакъв аршин, с който да измери тази пълна промяна, това драстично разместване на пластовете.

РОКЛИТЕ бяха готови, включително и сватбената. Всички вещи бяха сгънати между пластове опаковъчна хартия и поставени в два куфара. Аластър й подари куфарите, а Мери - воал от бяла френска дантела, който да носи на сватбата. Госпожица Мактавиш я зарадва с чифт бели сатенени пантофки. Всички останали членове на семейството, с изключение на Джеймс, успяха да намерят какво да й поднесат - било одеколон, малка брошка, възглавничка за карфици или кутия с бонбони.

Почтената семейна двойка презвитерианци от Пийбълс, която Джеймс търсеше, отговори на една от неговите обяви и след няколко писма, обменени между Кинрос и Пийбъл, се съгласи срещу петдесет лири да поеме опеката над младата невяста.

Аластър и Мери бяха упълномощени да заведат Елизабет с пощенската кола до Киркалди, където всички се качиха на параходчето, за да прекосят морето при Фирт ъф Форт до Лий. Оттук няколко теглени от коне трамвая ги закараха до Единбург и до гарата на улица "Принсес", където щяха да ги чакат господин и госпожа Ричард Уотсън.

Ако не бе повалена от морска болест заради развълнуваното море при пресичането с ферибота, Елизабет сигурно щеше да е силно възбудена - през целия си живот не бе ходила по-далеч от Киркалди, така че огромният град Единбург щеше да я впечатли силно, ако се съди по удоволствието, което изпита, когато разгледа Киркалди. Катрин и Робърт живееха там и й показаха забележителностите. Но тя не събра достатъчно ентусиазъм да се потопи в суетата на Единбург, с неговата студена красота, заобиколена от гористи хълмове и клисури. Когато последният трамвай ги стовари на гарата, откъдето тръгваше североанглийската железница, тя безропотно се остави на Аластър да я заведе и настани в малко, прилично на кутийка купе втора класа, което щеше да споделя със семейство Уотсън през целия път до Лондон, след което го остави да потърси из претъпкания с хора перон нейните закъснели придружители.

- Доста е добре - рече Мери, като се огледа наоколо. - Седалките са меки и имаш с какво да се завиеш, ако ти е студено.

- Не завиждам на онези от трета класа - подхвърли Аластър, докато пъхаше две картончета в лявата й ръкавица. - Да не ги загубиш, те са за куфарите ти, които са на сигурно място в багажното отделение. - След това мушна пет златни монети в другата й ръкавица. - От татко - рече с усмивка. - Успях да го убедя, че не можеш да изминеш целия път до Нови Южен Уелс с празна кесия, но обещах да ти заръчам да не харчиш и четвърт пени.

Семейство Уотсън най-сетне пристигна, бяха останали без дъх. Те и двамата бяха високи и кокалести, с овехтели дрехи, което подсказваше, че петдесетте лири ги бяха спасили от ужасите на трета класа и им бяха осигурили относителното удобство на втора. Изглеждаха приятни на външен вид, макар че Аластър подуши в дъха на господин Уотсън следи от алкохол.

Засвириха свирки, хората се провесиха като гроздове по прозорците на вагона, за да обменят викове, сълзи, отчаяни ръкостискания и последни ръкомахания с онези, които оставаха на перона; сред пуфкане и експлозии, облаци пара и дим, дрънчене, звънене и друсане нощният влак от Единбург за Лондон потегли.

Толкова близо и все пак толкова далеч, помисли си Елизабет, докато клепачите й се затваряха. Сестра й Джийн, от която бе започнало всичко това, живее на улица "Принсес", но въпреки това Аластър и Мери трябваше да си вземат стая в хотела на гарата и щяха да се върнат в Кинрос, без да я видят. "Не приемам" - се казваше в лаконичната бележка на Джийн.

Очите на Елизабет се затвориха и тя потъна в сън, свита в единия ъгъл на купето, с буза, допряна до леденостудения прозорец.

- Бедното дете - промълви госпожа Уотсън. - Помогни ми да я настаним по-удобно, Ричард. Положението е много тъжно, щом Шотландия трябва да праща децата си на дванадесет хиляди мили, за да си намерят мъж.

ВИТЛОВИТЕ параходи прекосяваха Северния Атлантически океан от Англия до Ню Йорк за шест или седем дни, но нямаше място за толкова въглища, с които да снабдяват парната машина, когато трябваше да се стигне до другия край на земята. Така че това пътешествие все още се правеше с кораби с платна.

"Аврора" беше четиримачтов кораб с две горни платна, хоризонтални реи на формачтата и главната мачта, и надлъжни бизани* и изминаваше пътя до Сидни за два и половина месеца, като спираше само веднъж в Кейптаун. Прекосяваше Атлантическия, сетне Южния океан и навлизаше в Тихия. Товарът се състоеше от няколко стотици керамични тоалетни чинии и казанчета за вода, две четириколесни каляски, скъпи орехови мебели, памучни и вълнени платове, топове фина френска дантела, кошове с книги и списания, буркани с английски мармалад, тенекии с петмез, четири парни машини марка "Матю Болтън & Ват", една пратка бронзови дръжки за врати, а в трезора - много внушителни каси, означени с череп и кости. По пътя си на връщане към дома щеше да носи хиляди чували с пшеница, а в трезора касите с череп и кости щяха да бъдат заменени с кюлчета злато.

* Задна мачта. - Б. пр.

Против волята на своя капитан, който бе фанатичен женомразец, "Аврора" взе една дузина пътници от двата пола, на които предлагаше все пак някакъв комфорт, макар че нямаше каюти и храната бе най елементарна - прясно опечен хляб в изобилие, солено масло, което се съхраняваше в качета, варено говеждо месо и прокарали картофи, както и пудинг от брашно, украсен с мармалад или петмез.

Макар че Елизабет успя да се оправи от морската болест и да стане на крака преди да прекосят Бискайския залив, госпожа Уотсън все още беше болна, което означаваше, че времето на момичето бе заето с грижи по спътничката й. Това не бе толкова отвратително задължение, тъй като госпожа Уотсън бе от хората, които понасят без оплакване много и различни бремета и мъки. Тримата обитаваха една кабина, която имаше кръгло прозорче и малко килерче за камериерка. "Аврора" все още не бе влязла в Ламанша, когато господин Уотсън обяви, че ще спи в салона за пътници, за да осигури на жените повече удобства. Първоначално Елизабет се зачуди защо тази новина така силно разстрои бедната госпожа Уотсън, след което осъзна, че бедността на семейството до голяма степен се дължи на привързаността на господин Уотсън към твърдия алкохол.

При това беше толкова студено! Зимата и лошото време се задържаха чак докато подминаха островите Зелени нос, а дотогава госпожа Уотсън вече кашляше много лошо. В Кейптаун изплашеният й съпруг изтрезня достатъчно, за да повика доктор, който, след като я прегледа, сви устни и поклати глава.

- Ако искате жена ви да остане жива, господине, ви съветвам да слезете тук и да не продължите пътуването си - рече той.

Но какво щеше да стане с Елизабет?

Окуражен от половин пинта* джин, господин Уотсън не спираше да си задава този въпрос, а госпожа Уотсън, изпаднала в унес, не можеше да му отговори. Двамата слязоха от кораба с целия си багаж по-малко от половин час след като докторът си отиде, като оставиха Елизабет да се оправя както може.

* 0,567 л. - Б. пр.

Ако капитан Маркъс бе постъпил както той смяташе за най-добре, тя щеше да бъде натирена след тях, но той си бе направил криво сметката, защото не бе взел под внимание едната от останалите на борда три жени. Въпросната дама свика събрание, на което присъстваха другите две семейни двойки, тримата неженени джентълмени, тя самата и капитан Маркъс.

- Момичето слиза на брега - обяви с непреклонен тон капитанът.

- О, я стига, капитане! - противопостави му се госпожа Огъста Холидей. - Да оставите едно шестнадесетгодишно момиче на брега в непознато място без нито една жива душа, която да я защити - тъй като семейство Уотсън не стават за придружители! Та това е истинско престъпление! Направете го, господине, и аз ще съобщя на собствениците на кораба ви, на гилдията на морските капитани и на всеки, за когото се сетя! Госпожица Дръмонд остава на борда.

Тъй като това изявление, изказано с войнствен плам в очите на госпожа Холидей, бе посрещнато с одобрителен шепот от страна на останалите, капитан Маркъс разбра, че е победен.

- Ако момичето остане - отвърна през зъби той, - то аз няма да позволя никакъв контакт между нея и член на моя екипаж. Нито пък с който и да е пътник от мъжки пол, бил той женен или ерген, пиян или трезвен. Ще бъде заключена в кабината си и ще получава храната си там до края на пътуването.

- Да не е затворничка? - сопна се госпожа Холидей. - Това е възмутително! Тя се нуждае от свеж въздух и движение!

- Ако иска свеж въздух, може да отвори илюминатора, а ако й се движи, да скача на едно място, мадам. Аз командвам това корито и тук моята дума е закон. Няма да позволя никакви блудства и неморално поведение на борда на "Аврора".

И така, Елизабет прекара последните пет седмици от това безкрайно пътуване затворена в кабината си, като единственото й развлечение бяха книгите и списанията, които госпожа Холидей й изпрати след едно суперскоростно посещение в единствената английска книжарница в Кейптаун. Капитан Маркъс все пак направи една отстъпка и тя бе, че се съгласи госпожа Холидей да придружава Елизабет по време на двукратната й обиколка на палубата всеки ден след падането на нощта. Но дори и тогава той вървеше след тях и лаеше по всеки моряк, който се появеше наблизо.

- Същинско куче пазач - оприличи го през смях Елизабет.

След като семейство Уотсън напуснаха кораба, тя възстанови духа си въпреки затворничеството; понеже познаваше баща си и доктор Мъри, разбираше мотивите на капитана и бе наясно, че двамата й наставници щяха да одобрят неговата забрана. Освен това за нея беше истинско блаженство за пръв път в живота си да има свое собствено владение, което бе дори по-голямо от малката й стаичка вкъщи, където й бе забранено да влиза през деня, докато не станеше време за спане. Ако застанеше на пръсти, през кръглото прозорче можеше да види океана - една синя безкрайност, простираща се от всички страни, а по време на нощните си разходки по палубата можеше да чуе неговия съскащ, омагьосващ глас, бумтенето, което издаваше, когато носът на "Аврора" се забиваше надолу във вълните му.

Госпожа Холидей беше вдовица на един свободен колонист, който бе направил скромно състояние в Сидни, откривайки специализиран магазин за обслужване на най-изисканите хора. Дали се нуждаеше от панделки или копчета, дантели за корсети или банели от китова кост, чорапи или ръкавици, висшето общество в Сидни ги купуваше само от галантерията "Холидей".

- След като Уолтър умря, нямах търпение да се прибера вкъщи - разказа тя на Елизабет с въздишка. - Но родният дом не бе онова, което очаквах. Беше толкова различен от сънищата ми през всички изминали години, че се оказа измислица на собственото ми въображение. Бях се превърнала, въпреки че самата аз не го знаех, в австралийка. Родният ми Улвърхамптън беше пълен с купчини сгурия и комини и - можете ли да повярвате! - беше ми трудно дори да разбера какво говорят! Липсваха ми децата, внуците и пространството. Бяхме свикнали да мислим, че Британия е създала Австралия, така както Господ е направил човека по свой образ и подобие. Но това не е вярно. Австралия е чужда земя.

- Тя не е ли Нови Южен Уелс? - попита Елизабет.

- Точно казано, да. Но континентът е бил наречен Австралия преди много време и независимо дали са от Виктория, от Нови Южен Уелс, от Куинсленд, или от която и да е друга колония, хората се наричат австралийци. Моите деца със сигурност са такива.

Александър Кинрос често беше предмет на разговорите им. За съжаление госпожа Холидей не знаеше нищо за него.

- Напуснах Сидни преди четири години, а той вероятно е пристигнал, когато съм отсъствала. Освен това, ако е ерген и не се появява в обществото, само колегите му ще го познават по име. Но съм сигурна - госпожа Холидей стана много любезна, - че е безупречен джентълмен. В противен случай защо ще изпраща писмо с молба да се ожени за братовчедка си? Мошениците, скъпа моя, изобщо не искат да се женят. Особено ако живеят в златните находища. - Тук тя сви устни и изсумтя презрително. - Златните находища са свърталища на порока, там гъмжи от съмнителни жени. - Тя се изкашля многозначително. - Надявам се, че си запозната със задълженията на брака, дете мое?

- О, да - отвърна спокойно Елизабет. - Моята снаха Мери ми каза какво трябва да очаквам.

КОГАТО "Аврора" навлезе в пристанището Порт Джаксън, тя бе взета на буксир от параход. Ядосан от присъствието на навигатора, когото не обичаше, капитан Маркъс бе прекалено зает, за да забележи, че госпожа Холидей бе освободила Елизабет от нейния затвор и я бе завела на палубата, за да й покаже с разбираема гордост онова, което добрата дама наричаше "най-величественото пристанище на света".

Да, Елизабет предположи, че то наистина е най-величественото, докато обхождаше с поглед масивните оранжеви скали, увенчани като с корона от гъсти синьо-зелени гори. Пясъчни плажове, полегати извивки на хълмовете, все по-явно присъствие на обитатели. Дърветата, високи и източени, постепенно бяха заменени от редици и редици къщи, макар че някои на най-предна линия й напомняха величествени замъци и имения, за чиито собственици госпожа Холидей правеше кратки изказвания, които варираха от хули до открити обвинения.

Но въздухът бе наситен с влага, слънцето печеше непоносимо и над цялата красота на това величествено пристанище се носеше ужасно зловоние. Водата, както забеляза Елизабет, бе мръснокафява и пълна с отпадъци.

- Март не е най-доброто време да пристигне човек в Сидни - рече госпожа Холидей, като се облегна на парапета. - Винаги е влажно. Ние прекарваме февруари и март в молитви да задуха южнякът, който освежава и разхлажда всичко по пътя си. Притеснява ли те миризмата, Елизабет?

- Много - отвърна с пребледняло лице момичето.

- Канализацията - обясни госпожа Холидей. - Тук живеят сто седемдесет и кусур хиляди души и всичко се излива в пристанището, което се е превърнало в помийна яма. Знам, че имат намерение да направят нещо по този въпрос - но кога ще стане това, един Господ знае, както казва синът ми Бенджамин. Той е член на градския съвет. Питейната вода също е проблем. Дните, когато едно ведро струваше цял шилинг, отминаха, но тя все още е скъпа. Някои хора спестиха цяло състояние, защото имат водоснабдяване. - Тя изсумтя презрително. - Господата Джон Робъртсън и Хенри Паркс не страдат!

В този момент капитан Маркъс ги забеляза, спусна се към тях и изръмжа:

- Веднага в кабината, госпожице Дръмонд! Моментално!

И Елизабет остана в своята килия, докато "Аврора" бе изтеглена до мястото на кея, където акостира. Сега всичко, което можеше да види през малкото прозорче, бяха мачтите, а онова, което можеше да чуе - приглушени гласове и бумтенето на мотор.

След време, което й се стори часове, някой почука на вратата. Тя скочи от койката, сърцето й биеше до пръсване. Но това бе само Перкинс - стюардът, който обслужваше пътниците.

- Багажът ви е на брега, госпожице, така че и вие трябва да слезете.

- А къде е госпожа Холидей? - попита тя, като го последва, попадайки в един хаотичен свят от макари и въжета, с които се сваляха на брега кошове и плетени кошници, от мъже с румени лица, облечени в памучни ризи, моряци, които свиркаха, подвикваха и ругаеха.

- О, тя слезе от кораба преди доста време. Помоли ме да ви предам това. - Перкинс бръкна в джоба на сакото си и извади малка картичка. - Ако имате нужда от нея, можете да я намерите на този адрес.

Елизабет слезе по трапа, прекоси мръсните дъски на пристанището, провря се между високи купчини от щайги и каси, оглеждайки се тревожно - къде ли бяха куфарите й?

Намери ги в едно относително спокойно кътче близо до стената на порутена барака. Седна на единия, сложи чантичката си в скута и постави ръцете си върху нея. Къде да отиде, какво да направи? Понеже си мислеше, че ако Александър Кинрос зърне карираната шарка характерна за тартана на клана Дръмонд, веднага ще я познае, беше облякла една от домашно ушитите си рокли, но тук времето не бе подходящо за дрехи от вълнен плат, а всъщност, помисли си Елизабет, изумена от горещината, много малко от онова, което бе в куфарите й, бе подходящо за този климат. По лицето й се стичаше пот, спускаше се на струйки по шията, събираше се в бонето и се просмукваше през хасеното й бельо под роклята на карета, сочеща принадлежността й към клана Дръмонд.

И тогава, въпреки всички тези притесняващи обстоятелства, тя го разпозна моментално, благодарение на госпожица Мактавиш. Гледаше надолу към тясната просека, оставена между свалените от кораба товари, когато видя мъж, който вървеше така, сякаш светът беше негов. Висок и твърде слаб, той бе облечен със странни за очите й дрехи. Тя бе свикнала да вижда мъже с работни ризи и шапки или с разкошни фустанели, или в строги тъмни костюми, облечени върху колосани, твърди като картон ризи, и с корави барети на главите. Този мъж носеше меки панталони, изработени от някаква бежова на цвят кожа, неколосана риза с шалче на врата, отворено палто от същата кожа, от чиито ръкави и подгъв висяха дълги ресни, и мека еленова шапка с ниско дъно и широка периферия. Под шапката се виждаше тясно, силно загоряло лице; косата бе черна, леко прошарена със сиво, и се стелеше къдрава по раменете, а брадата и мустаците, по-сиви от косата, бяха внимателно подстригани по същия начин, по който винаги си бе представяла, че ги носи дяволът.

Момичето стана на крака в момента, в който той я забеляза.

- Елизабет? - попита мъжът и протегна ръка.

Тя не я пое.

- Значи знаете, че аз не съм Джийн?

- Защо трябва да мисля, че си Джийн, когато е очевидно, че не си?

- Но вие... вие писахте... за Джийн - запъна се Елизабет, която не смееше да го погледне в лицето.

- И баща ти отговори, като ми предложи теб. Това са дреболии - отвърна Александър Кинрос и даде знак на мъжа зад него. - Натовари куфарите й в каретата, Съмърс. Аз ще я заведа в хотела. - След това се обърна към нея: - Щях да те намеря по-рано, ако динамитът ми не се оказа на твоя кораб. Трябваше да го освободя и да го прибера на сигурно място, преди някой предприемчив крадец да го докопа пръв. Да вървим.

Като сложи едната си ръка под лакътя й, той я поведе по пътеката между купчините сандъци и я изведе на нещо, което приличаше на огромна широка улица, където имаше толкова много складове, колкото и пътеки, препълнени със стоки и претъпкани с мъже, които атакуваха дървените павета с мотики.

- Правят железопътна линия до доковете - обясни й Александър Кинрос, докато я качваше в една от няколкото празни карети. След като сам се настани до нея, отбеляза: - Изпотена си. Нищо чудно, с тези дрехи.

Като събра смелост, тя обърна глава, за да разгледа по-добре лицето му. Госпожица Мактавиш беше права - той не бе красавец, макар че чертите му бяха съвсем правилни. Стори й се, че това не бяха чертите на Дръмонд или на Мъри. Трудно й бе да повярва, че е неин първи братовчед. Но онова, което я накара да изтръпне, бе определената му прилика със Сатаната. Не само заради брадата и мустаците; веждите му бяха черни като катран и добре очертани, очите, потънали сред черни мигли, бяха толкова тъмни, че човек не можеше да различи зеницата от ириса им.

Той отвърна на изучаващия й поглед, като също я разгледа, но по-безпристрастно.

- Очаквах, че ще приличаш на Джийн. Че ще си руса.

- Приличам на рода на мургавия Скот Мъри.

На лицето му се появи усмивка; това наистина бе, както й бе казала госпожица Мактавиш, прекрасна усмивка, но от нея нито частица от Елизабет не трепна.

- Аз също, Елизабет. - Той протегна ръка и като хвана брадичката й, обърна лицето й към ярката светлина. - Но очите ти са забележителни - тъмни, но все пак нито черни, нито кафяви. Морскосини. Това е добре! Бих казал, че има шанс синовете ни да приличат повече на шотландци, отколкото ние с теб.

Докосването му я накара да се почувства неудобно, а също и забележката относно синовете им; веднага след като почувства, че той няма да приеме действието й като оскърбление, тя отдръпна лицето си от пръстите му и загледа втренчено чантичката в скута си.

Каретата се изкачваше нагоре по хълма, далеч от кейовете на пристанището и вече се движеше по улицата на един наистина голям град, който, в очите на неопитната Елизабет, изглеждаше съвсем като Единбург. Екипажи с коне, каляски, тесни двуколки, каруци, кабриолети, открити товарни фургони и теглени от коне омнибуси се разминаваха по тесните улици, покрай които първо се редяха обикновени къщи, а след това постепенно бяха заменени от магазини, над чиито витрини имаше навеси, стигащи до края на тротоара; за нейно голямо съжаление те скриваха съдържанието на витрините от очите на минаващите по пътя.

- Навесите - обясни й Александър, сякаш бе успял да прочете мислите й - още една характерна черта на дявола - предпазват купувачите от дъжда и държат хладно, когато грее слънце.

Елизабет не му отговори.

Двадесет минути след като напуснаха доковете, каретата зави в една по-широка улица, граничеща в далечния си край с просторен парк, където тревата бе жълто-сива и изглеждаше абсолютно изгоряла. Двойка релси вървяха по средата на тази улица; тук общественият транспорт, задвижван с коне, бе под формата на трамваи. Техният кочияш дръпна юздите пред голяма жълта сграда, облицована с пясъчник. Дорийски колони обграждаха входа, а един мъж с прекрасна униформа й помогна да слезе от каретата. Поклонът му към Александър бе почтителен, но стана още по-раболепен, след като той пъхна една златна монета в ръката му.

Хотелът беше невероятно луксозен. Имаше внушително стълбище, навсякъде тъмночервен плюш, огромни вази, пълни с червени цветя, блясък на злато от рамките на картините, масите и орнаментите. Колосалният кристален полилей сияеше като слънце със запалените си свещи. Мъже в ливреи внесоха куфарите й, а Александър я поведе, но не към стълбището, а към нещо, което приличаше на гигантска дантелена клетка за птици от бронз, където друг облечен в ливрея мъж ги очакваше, като държеше вратата отворена с облечената си в ръкавица ръка. В момента, в който Александър и мъжът влязоха след нея вътре, клетката се заклати, разлюля се и започна да се издига! Полузашеметена, полууплашена, Елизабет погледна надолу към големия салон, видя коридора на един етаж, постлан с тъмночервен килим; пъшкайки и тракайки, клетката продължи да се издига. Четири, пет, шест етажа. Потрепервайки, тя спря, за да ги пусне да излязат.

- Никога ли не си виждала лифт, Елизабет? - попита Александър, а в гласа му се долавяха весели нотки.

- Лифт?

- Или както му викат в Калифорния - асансьор. Те се движат на принципа на хидравликата - водното налягане. Лифтовете са съвсем нови. Това е единственият в Сидни, но скоро всички търговски сгради ще стават все по-високи и по-високи, защото няма да се налага обитателите им да изкачват стотици стъпала. Винаги отсядам в този хотел заради лифта. Най-добрите му стаи са на последния етаж, защото там въздухът е по-свеж, има хубава гледка и много по-малко шум. - Той извади ключ и отвори вратата. - Това е твоят апартамент, Елизабет. - В ръката му се появи златен часовник, Александър го погледна и посочи часовника, който тиктакаше върху мраморния плот над камината. - Камериерката скоро ще дойде, за да разопакова багажа ти. До осем часа може да вземеш вана, да си починеш и да се преоблечеш за вечеря. Вечерен тоалет, моля.

С тези думи той се отдалечи по коридора.

Сега краката й бяха съвсем омекнали, но не от усмивката на Александър Кинрос. Каква разкошна стая! Никога не бе виждала подобно нещо! Цялата в бледозелено, с огромно легло с четири рамки и кът, съдържащ маса и столове, както и някаква странна мебел, която приличаше на нещо средно между тясно легло и диван. Двойният френски прозорец водеше към малък балкон и той, о, той беше прекрасен! Гледката бе великолепна! Никога в живота си не беше се качвала на по-високо от едно завъртане на стълбите. Ако би могла да види Лох Левен и окръг Кинрос от подобна височина! Цялата източна част на Сидни лежеше пред нея - канонерки браздяха залива и акостираха на кея, издигаха се много редици от къщи, тъмнееха гори по далечните хълмове, както и покрай брега на онова, което от тази височина действително изглеждаше като най-грандиозното пристанище на света. Но свеж въздух? Нищо подобно. За чувствителния нос на Елизабет тук все още вонеше и зловонието се просмукваше навсякъде.

Камериерката почука и влезе, като носеше табла с прибори за чай, малки сандвичи и кейк.

- Но първо си вземете вана, госпожице Дръмонд. Икономът на етажа ще ви приготви чая, когато сте готова - посъветва я достолепната персона.

Елизабет откри, че зад вратата до леглото бе разположена огромна баня, както и стая, която камериерката нарече будоар, обзаведена с огледала, чекмеджета и малко бюро.

Александър сигурно бе обяснил на камериерката, че всичко тук ще бъде непознато за бъдещата му булка, защото жената веднага й показа как се пуска водата в тоалетната, подкани я да влезе в огромната по размери вана и изми солената й от морския вятър коса сякаш виждаше голи жени всеки ден и не смяташе това за нещо неестествено.

АЛЕКСАНДЪР КИНРОС, мислеше си по-късно Елизабет, докато отпиваше от чая. Впечатленията могат да бъдат коварни, фалшиви, неистински, създадени и оформени от случайности и клюки, невежество и суеверие. Александър Кинрос имаше нещастието да прилича случайно на образа на дявола, който доктор Мъри бе окачил на стената на класната стая в неделното училище. Целта му бе да плаши децата от паството си и трябва да се признае, че успехът му беше пълен: тънките устни, извити в присмехулна усмивка, ужасяващите тъмни хлътини на очите, злото, загатнато от острите прави черти и сенки. Александър Кинрос беше същият, липсваха му единствено рогата.

Здравият разум говореше на Елизабет, че това е просто случайно съвпадение, но тя бе повече дете, отколкото жена. Макар и без никаква вина, Александър нахлу в живота й с неизкоренимия недъг на това първо впечатление и тя инстинктивно се опълчи срещу него. Самата мисъл да се омъжи за този човек я ужасяваше! Кога щеше да стане това! О, моля те, Господи! Моля те, нека да не е скоро! Все още не!

КАК бих могла да погледна тези дяволски очи и да кажа на притежателя им, че не е съпругът, когото бих избрала? Мери ми каза какво се очаква от мен в брачното ложе, макар вече да знаех, че то не е особено забавно за жената. Преди да тръгна, доктор Мъри ми даде ясно да разбера, че жена, която се наслаждава на акта и получава удоволствие от него, е разпусната и грешна като блудница. Господ е дал удоволствието единствено и само на мъжете. Жените са източник на зло и изкушение; освен това, когато мъжете се поддават на похот и на съблазните на плътта, виновни за това са жените. Ева е била тази, която е прелъстила Адам, Ева е влязла в съюз със змията, под чиято външност се криел дяволът. Така че единственото удоволствие, което е позволено на жените, са техните деца. Мери ми обясни, че ако жената е чувствена, тя разграничава онова, което става в брачното легло, от личността на съпруга си, който е неин приятел във всичко. Но аз не мога да си представя Александър като мой приятел. Той ме плаши повече и от доктор Мъри дори!

КАКТО бе отбелязала госпожица Мактавиш, обръчите вече не бяха на мода, но полите все още бяха обемисти, благодарение на пластовете фусти под тях. Фустите на Елизабет бяха прости, изработени от неизбелено хасе, без каквито и да е украси. Само вечерната рокля бе украсена от госпожица Мактавиш, но дори и тя не бе впечатляваща. Елизабет усети това, докато камериерката й помагаше да я облече.

За щастие осветеният с газови лампи коридор беше сумрачен; погледът на Александър се плъзна по нея и той кимна одобрително с глава. Сега беше облечен с фрак и бяла вратовръзка, мъжка мода, която тя бе виждала само по илюстрованите списания. Ако не друго, то бялото и черното добре подчертаваха и дори подсилваха неговата прилика с Мефистофел, но тя сложи ръката си върху неговата и му позволи да я заведе до очакващия ги лифт.

Щом влязоха във фоайето, Елизабет моментално си даде сметка за ограниченията на селска Шотландия и на възможностите на госпожица Мактавиш като модистка - видът на дамите, които минаваха под ръка с джентълмените, срина под нулата гордостта, която изпитваше от тъмносинята си тафтена рокля. Ръцете и раменете на тези жени бяха голи, обгърнати само от копринен пух или дантела като пяна; кръстчетата им бяха от тънки по-тънки, полите им се събираха отзад в огромни турнюри, чиито набори падаха надолу и метяха пода зад тях; ръкавиците им в подходящ цвят стигаха до лактите, косите им бяха вдигнати високо и събрани на подредени купчини къдрици, полуголите им гърди блестяха от скъпоценности.

Когато двамата с Александър влязоха в залата, всички млъкнаха. Главите се обърнаха към тях; мъжете кимнаха сериозно на Александър, а жените не скриха самодоволството си. След което започна шушукането. Един надут сервитьор ги заведе до маса, на която вече седеше една двойка - възрастен мъж, облечен в костюм, за който бе научила, че се казва "вечерно облекло", и жена на около четиридесет години, чиято рокля и скъпоценности бяха великолепни. Мъжът стана на крака и се поклони, жената продължи да седи. На лицето й, което бе неразгадаемо, беше застинала любезна усмивка.

- Елизабет, това е Чарлс Дюи и съпругата му Констанс - представи ги Александър, докато тя сядаше на стола, който сервитьорът държеше зад нея.

- Скъпа, вие сте очарователна - произнесе госпожа Дюи.

- Очарователна - повтори като ехо Дюи.

- Чарлс и Констанс ще бъдат наши свидетели, когато се оженим утре следобед - продължи Александър и взе менюто. - Имаш ли някакви предпочитания към храната, Елизабет?

- Не, сър - отвърна тя.

- Не, Александър - поправи я внимателно той.

- Не, Александър.

- Тъй като знам отлично какво ядете в родината, ще се опитам да ти предложа нещо познато и по-обикновено. Хоукинс - обърна се той към очакващия го сервитьор, - панирана камбала, шербет, ростбиф. Добре изпечен за госпожица Дръмонд, алангле за мен.

- В тези води не се въди писия - рече госпожа Дюи. - Затова се налага да се задоволяваме с камбала. Макар че би трябвало да опитате стридите. Може би са най-добрите в света, осмелявам се да твърдя.

- КАКВО му става на Александър, че да се жени за това дете? - попита Констанс Дюи мъжа си веднага след като асансьорът ги свали на петия етаж.

Чарлс Дюи се ухили и вдигна вежди.

- Познаваш Александър, скъпа. Женитбата решава проблемите му. Поставя Руби на мястото й и в същото време му осигурява някоя достатъчно млада, че да се разтопи под ласките му. Прекалено дълго време е ерген. Ако не започне скоро да отглежда челяд, няма да има време да обучи синовете си как да управляват империята му.

- Бедното дете! Акцентът й е толкова силен, че не разбрах почти нито дума от онова, което каза. И каква ужасна рокля. Да, аз наистина познавам Александър - неговият вкус клони повече към щедро надарените от природата жени, а не към безвкусно облечени и плоски госпожички. Я погледни Руби!

- Гледам я, Констанс, гледам я! Но винаги само с възхищението на страничен наблюдател, кълна ти си - отвърна Чарлс, който бе в отлично настроение и настроен на шеговита вълна. - Обаче малката Елизабет ще бъде изумителна красавица, ако е подходящо облечена, а ти нали не се съмняваш, че Александър ще се погрижи за това? Аз поне съм напълно убеден.

- Тя се страхува от него - подхвърли Констанс.

- Е, това може да се очаква. В този порочен град няма нито едно шестнадесетгодишно момиче, опазено дори наполовина девствено, каквато очевидно е Елизабет. Това е причината той да си я изпише чак от Шотландия, сигурен съм. Александър може да флиртува с Руби и дузина други жени, но не би взел за съпруга друга жена, освен истинска девственица. Това е продиктувано от шотландския манталитет и презвитерианското възпитание, които се проявяват, макар да твърди, че е атеист. Тази църква не е мръднала нито на сантиметър в развитието си от времето на Джон Нокс.*

* Шотландски реформатор (1513-1572 г.) - основател на протестантската църква в Шотландия. - Б. пр.

ТЕ се ожениха с презвитериански обред в пет часа на другия следобед. Дори госпожа Дюи нямаше причини да критикува, макар и мълчаливо, булченската рокля на Елизабет, много семпла, затворена до гърлото, с дълги ръкави, украсена само с малки облечени копченца, които слизаха от яката до кръста й. Коприненият сатен шумолеше, басмените фусти не се виждаха, а подчертаните от белите пантофки глезени подсказаха на Чарзс Дюи, че под фустите се крият дълги и добре оформени крака.

Булката беше спокойна, младоженецът - невъзмутим; двамата произнесоха брачните си клетви с твърди гласове. След като бяха провъзгласени за мъж и жена, Александър вдигна дантеления воал, който покриваше лицето й, и я целуна. Въпреки че тази целувка изглеждаше прекалено невинна за семейство Дюи, той почувства потреперването й, както и лекото й отдръпване от него. Но моментът отмина и след горещите поздравления пред църквата от страна на семейство Дюи, младоженците и техните свидетели се разделиха и тръгнаха всеки по своя път - двамата Дюи се отправиха към дома си, който се намираше на някакво място, наречено Дънлайт, докато господин и госпожа Кинрос се върнаха в хотела за вечеря.

Този път, когато влязоха, всички присъстващи в голяма зала ги посрещнаха с аплодисменти, тъй като Елизабет все още бе облечена с булченската си рокля. С изчервено лице, тя не откъсваше очи от килима. Масата им бе отрупана с бели цветя - хризантеми, смесени с леки като пух бели маргарити. Докато сядаше, тя им се възхити, за да каже нещо, просто нещо, което да намали объркването й.

- Това са есенни цветя - обясни й Александър. - Тук сезоните са обратни. Хайде, вземи чаша шампанско. Ще трябва да се научиш да пиеш вино. Няма значение какво са ти втълпявали в паството, дори Исус Христос и жените около него са пиели вино.

Простата златна халка сякаш я изгаряше, но не толкова, колкото другият пръстен на същия пръст - един-единствен диамант с размерите на монета. Когато Александър й го даде по време на днешния обяд, тя не знаеше накъде да погледне; последното нещо, което искаше да гледа, бе малката кутийка в ръката му.

- Не харесваш ли диаманти? - попита я Александър.

- О, да! - успя да произнесе объркано Елизабет. - Но подходящо ли е? Той е толкова... толкова бие на очи.

Веждите му се извиха в дъга.

- Диамантът е традиционен, а диамантът на моята жена трябва да отговаря на положението й - отвърна, като се пресегна през масата и хвана нейната лява ръка, плъзгайки пръстена на безименния пръст. - Знам, че всичко това сигурно е много странно за теб, Елизабет, но като моя жена ти ще трябва да носиш най-хубавото и да имаш най-хубавото. Винаги. Виждам, че чичо Джеймс не ти е дал почти нищо, освен малка част от парите, които изпратих, но защо ли се изненадвам. Би трябвало да го очаквам. - Той се усмихна иронично. - Винаги е цепел стотинката на две, горкичкият чичо Джеймс. Тези времена обаче вече са минало - продължи, като обгърна ръката й със своите длани. - От днес ти ще бъдеш госпожа Кинрос.

Вероятно изражението в очите й го накара да замълчи, защото той неочаквано спря и стана на крака с необичайна за него непохватност и тромавост.

- Черуут* - каза, като излезе на балкона. - Обичам да пуша черуут след ядене.

* Малка цигара, срязана квадратно в двата края. - Б. пр.

Това беше краят на разговора; следващият път, когато го видя, беше в църквата.

Сега бе негова жена и трябваше по някакъв начин да преглътне храната, но гърлото й се бе свило.

- Не съм гладна - прошепна Елизабет.

- Да, мога да си представя. Хоукинс, донеси на госпожа Кинрос малко телешки бульон и леко суфле за десерт.

Времето, което прекараха в ресторанта, остана заключено в някакъв вътрешен, мисловен сандък, който тя никога след това не посмя да отвори; много по-късно щеше да проумее, че объркването, вълнението и страхът й се дължаха на обрата на събитията, на изсипалите се върху нея толкова много непознати емоции. В основата на състоянието й лежеше не предстоящата брачна нощ, а перспективата да преживее целия си живот с мъж, когото не можеше да обича.

АКТЪТ (както го бе нарекла Мери) трябваше да се осъществи в нейното легло; скоро след като смени роклята с нощница и камериерката се оттегли, вратата в далечния край на стаята се отвори и съпругът й влезе, облечен с бродиран копринен халат.

- В леглото с теб - прошепна той, усмихвайки се, сетне отиде до газовите лампи и ги изгаси.

По-добре, много по-добре! - помисли си Елизабет. Не беше в състояние да го гледа, а като не го виждаше, може би щеше да преживее акта, без да се опозори.

Александър приседна на единия край на леглото с подвит под него крак и я загледа; очевидно можеше да вижда в тъмнината. Но нейното нервно напрежение намаля; той изглеждаше така отпуснат, спокоен и нежен.

- Знаеш ли какво трябва да се случи? - попита я.

- Да.

- Първо ще те заболи, но после, надявам се, ще се научиш да се наслаждаваш. Онзи проклет и злобен старец Мъри все още ли е свещеник?

- Да! - тежко ахна тя, ужасена от описанието на доктор Мъри - сякаш Мъри беше дяволът!

- На плещите му тегнат повече грехове за човешкото нещастие, отколкото на хиляда честни и почтени езичници китайци.

Последва шумолене на коприна, леглото се огъна под тежестта му, тя почувства движение под завивките, когато той се плъзна под тях и я взе в ръцете си.

- Ние не сме тук заедно само за да създадем деца, Елизабет. Онова, което ще направим, е осветено от брака. Това е акт на любов - на любов! Не просто действие, продиктувано от плътта, а от разума и душата. В това няма нищо, което да не можеш да приемеш.

Когато откри, че Александър е гол, Елизабет се отдръпна и притисна ръцете си към себе си колкото й бе възможно, а когато той се опита да свали нощницата й, мълчаливо го отблъсна. С настойчиво движение той вдигна подгъва и прокара няколко пъти грубите си ръце по бедрата, хълбоците и гърдите й, докато възбудата го накара да се качи отгоре й и да проникне силно в нея. Болката напълни очите й със сълзи, но тя познаваше много по-силна болка от ударите на бащиния си бастун, от падания или лоши порязвания. И освен това свърши много бързо; той се държа точно както й бе разказала Мери - потръпна, преглътна шумно и се отдръпна. Но не си отиде. Остана в леглото, докато не повтори акта още един път. Не я целуна нито веднъж, но когато си тръгна, докосна леко с устните си нейните.

- Лека нощ, Елизабет. Това беше добро начало.

Имаше поне едно успокояващо нещо, помисли си сънливо Елизабет - не го почувства като дявола. Имаше сладък дъх и миришеше на хубаво. И щом актът не бе по-страшен от това, което се случи, тя знаеше, че ще оцелее - дори може би щеше да се наслаждава на живота, който съпругът й имаше намерение да й предложи в Нови Южен Уелс.

ПРЕЗ следващите няколко дни Александър беше постоянно с нея. Избраха камериерка, обиколиха модистките и шапкарките, обущарите и продавачите на чорапи, купи й толкова прекрасно бельо, че дъхът й спря, парфюми и лосиони за тяло, ветрила и чантички, и по един чадър за всеки тоалет.

Макар Елизабет да разбираше, че съпругът й се смята за внимателен и любезен, всъщност той вземаше всички решения еднолично - коя от двете камериерки, които харесаха, да наемат на работа, какво трябва да облича, започвайки от цветовете и стигайки до модела, парфюмите бяха с аромати, които той харесваше, скъпоценностите и бижутата, с които я обсипваше - също. Елизабет не знаеше думата автократ, така че използва друга дума, с която да го опише - деспот. Е, баща й и доктор Мъри също бяха деспоти, в интерес на истината. Въпреки че налагането и властта на Александър бяха изтънчени и почти недоловими, целите обвити в кадифето на комплиментите.

По време на закуската сутринта след изненадващо поносимата първа брачна нощ Елизабет се опита да научи нещо повече за него и живота му.

- Александър, всичко, което знам за теб, е, че си напуснал Кинрос, когато си бил на петнадесет години, че си бил чирак в Глазгоу, че доктор Макгрегър смятал, че си много умен, и че си направил истинско състояние в златните находища на Нови Южен Уелс. Сигурно има още много, което трябва да науча. Моля те, разкажи ми - каза му тя.

Смехът му беше привлекателен, заразителен и звучеше съвсем искрено.

- Би трябвало да се досетя, че всички са си държали езика зад зъбите - отговори, докато очите му светеха закачливо. - Например, обзалагам се, че никой никога не ти е казал, че нокаутирах стария Мъри, нали?

- Не!

- Е, добре. Счупих челюстта му. Никога в живота си не съм изпитвал по-голямо удоволствие. Той тъкмо бе поел презвитерианската църква от Робърт Макгрегър, който беше образован, културен и цивилизован човек. Може да се каже, че напуснах Кинрос просто защото не можех да остана в един град, пълен с филистери*, начело с някой като Джон Мъри.

* Филистер - човек с ограничен кръгозор, еснафски обноски, остарели възгледи и лицемерно поведение. - Б. пр.

- Особено след като си му счупил челюстта - отвърна Елизабет, изпитвайки тайно и обагрено със странна гузност задоволство. Не можеше да се съгласи напълно с мнението на Александър за доктор Мъри, но си спомни колко много пъти той я бе карал да се чувства нещастна и да се срамува от себе си.

- Онова, което знаеш, е самата истина в обобщен вид - продължи той, вдигайки рамене. - Прекарах известно време в Глазгоу в работилница за парни котли, взех парахода за Америка, от Калифорния заминах за Сидни и направих нещо като малко състояние в златните находища.

- В Сидни ли ще живеем?

- Не ни е мястото тук, Елизабет. Аз имам свой собствен град - Кинрос, и ти ще живееш в новата къща, която построих за теб високо в планината Кинрос, недалеч от моята мина "Апокалипсис".

- "Апокалипсис"? Какво означава това?

- Това е гръцка дума, с която се означават страховити и бедствени събития, като например края на света. Какво по-подходящо име за нещо така горещо и тресящо земята като една златна мина?

- Твоят град далеч ли е от Сидни?

- За разстоянията в Австралия не, но все пак е доста далеч. Железницата, искам да кажа железопътната линия, ще ни заведе на около сто мили от Кинрос. От там ще пътуваме с карета.

- Достатъчно голям ли е Кинрос, за да има църква?

Брадичката му се вирна и стана още по-заострена и сатанинска.

- Има англиканска църква, Елизабет. В моя град няма презвитерианци. По-скоро ще приема паписти и анабаптисти.

Устата й неочаквано пресъхна и това я накара да преглътне с мъка.

- Защо носиш тези странни дрехи? - попита тя, за да смени този болезнен предмет за разговор.

- Те са моята особеност. Когато ги облека, всички ме мислят за американец. Хиляди американци дойдоха тук, след като стана известно, че в земята има злато. Но истинската причина да ги нося е, че са меки, удобни и не затрудняват движенията. Не се мачкат и се перат лесно, защото са направени от кожата на алпийска антилопа. Също така държат много хладно. Макар че приличат на американски, направиха ми ги в Персия.

- И там ли си бил?

- Бил съм навсякъде, където е ходил моят прочут съименник, както и на места, за които той дори не е сънувал, че съществуват.

- Кой е той? Съименникът ти?

- Александър... Велики - добави, когато лицето й остана недоумяващо. - Цар на Македония и за известно време на целия известен тогава свят. Преди повече от две хиляди години. - Изведнъж нещо му дойде на ума, той се наведе напред и я попита. - Надявам се, че си грамотна и можеш да четеш и смяташ, Елизабет? Със сигурност можеш да напишеш името си, но това ли е всичко, което знаеш?

- Мога да чета много добре - отвърна сковано тя, леко обидена от съмненията му. - Макар че не съм чела исторически книги. Научих се да пиша, но отдавна не съм се упражнявала. Татко не ми даваше хартия.

- Ще ти купя тетрадки, учебници с примери за писма, които можеш да използваш, докато мислите ти не потекат гладко изпод перото. И цели топове истинска хартия. Мастило, писалки. Бои и скицници, ако искаш да рисуваш. Повечето дами си падат много по акварелите.

- Аз не съм възпитана да бъда дама - отговори му тя с толкова достойнство, колкото успя да събере.

Очите му отново заиграха дяволито.

- Бродираш ли?

- Шия, но не бродирам.

По-късно същата сутрин Елизабет се сети за разговора им и зачуди колко ловко той успя да го отклони от себе си и да го прехвърли върху нея!

- МИСЛЯ, че ще успея да харесам съпруга си - сподели Елизабет с госпожа Огъста Холидей към края на втората седмица, прекарана в Сидни, - но силно се съмнявам, че ще го заобичам.

- Много е рано още - успокои я госпожа Холидей, докато умните й, проницателни очи изучаваха лицето на Елизабет. В нея имаше огромна промяна. Момичето си бе отишло. Огромната маса тъмна коса бе събрана в модна прическа, следобедната й рокля от ръждивочервена коприна имаше задължителните телени обръчи, ръкавиците й бяха от най-фина ярешка кожа, шапката й беше мечта за всяка жена. Който и да се бе погрижил за външния й вид, бе достатъчно умен да остави лицето й открито; пред нея стоеше една млада дама, която не се нуждаеше от козметика, а тукашното слънце очевидно нямаше силата да придаде на изключително бялата й кожа розов или бежов оттенък. Около врата й имаше прекрасни перли и същите обици на ушите, а когато свали ръкавицата от лявата си ръка, очите на госпожа Холидей щяха да изскочат.

- О, Боже! - възкликна тя.

- А, този жалък диамант - отвърна с въздишка Елизабет. - Наистина го мразя. Знаете ли, че трябваше да правя ръкавиците си по поръчка, за да ми станат? Александър настоя пръста на другата ръкавица за дясната ми ръка да бъде със същия размер, така че силно се страхувам, че има намерение да ми подари още един огромен камък.

- Ти сигурно си светица - каза с пресъхнала уста госпожа Холидей. - Не познавам жена, която да не припадне при вида на бижу, дори наполовина толкова прекрасно, колкото е твоят диамант.

- Перлите ми харесват повече.

- Не се и съмнявам! Дори кралица Виктория няма по-прекрасни.

Но когато Елизабет си тръгна със своята карета с високи колела, теглена от четири великолепни расови коня, Огъста Холидей се предаде и се разплака. Бедното дете! Бедното момиче! Като риба на сухо. Затрупана от невероятен лукс, захвърлена в един свят на богатство и власт, когато по природа не бе нито амбициозна, нито алчна. Ако беше останала в своето шотландско село, без съмнение щеше да продължи да се грижи за баща си, докато се превърне в неомъжена, девствена лелка. И въпреки това щеше да бъде доволна от съдбата си, ако ли не дори идиотски щастлива. Е, поне смяташе, че може би ще хареса Александър Кинрос. И това беше нещо. Дълбоко в себе си госпожа Холидей бе съгласна с Елизабет; не можеше да си представи как би могла да се влюби в съпруга си. Разликата между тях беше огромна, характерите им - коренно различни. Човек трудно можеше да повярва, че са първи братовчеди.

Разбира се, до момента, в който Елизабет дойде да я посети със своя екипаж с четири коня, госпожа Холидей се бе постарала да събере информация за Александър Кинрос. Почти най-богатият човек в колонията, защото за разлика от повечето, които намират златоносни наноси, той държал на всяко зрънце, което извличал от тях, след което напипал златната жила. Държеше правителството в единия си джоб, а съда в другия, така че, докато някои мъже затъваха ужасно в дела за неправомерна собственост и се мъчеха да отбият нашествието на алчни "парашутисти", Александър Кинрос успяваше да се справи и с тях, и с други подобни неприятности. Макар че се движеше във висшето обществото, когато бе в Сидни, той не бе част от него. Тези, които заслужаваха, посещаваше в офисите им, вместо да яде и пие с тях; понякога приемаше покана от губернатора или от управителя на областта, но никога не ходеше на бал или соаре просто за да се забавлява. И така, всеобщото мнение бе, че той се интересува повече властта, отколкото от доброто мнение на хората.

ЧАРЛС ДЮИ, както откри Елизабет, беше вторият партньор в мината "Апокалипсис".

- Той е местният незаконен земевладелец и овцевъд - управляваше двеста квадратни мили земя, докато не се появи златото - обясни й Александър.

- Незаконен земевладелец? Какво значи това

- Така се казва, защото отглеждаше овцете си на земя на короната, след определено време тя фактически щеше да стане негова собственост. Но един акт на парламента промени нещата. Аз смекчих загубата му, като му предложих част от "Апокалипсис", и мисля, че не постъпих зле.

Най-сетне напуснаха Сидни, за което госпожа Кинрос изобщо не страдаше. Сега тя притежаваше две дузини огромни куфари, но нямаше лична камериерка. Госпожица Томас, която наеха, очевидно бе направила известни проучвания за местонахождението на Кинрос и днес сутринта бе напуснала длъжността. Нейното дезертьорство изобщо не разстрои Елизабет, която искрено предпочиташе да се грижи сама за себе си.

- Няма значение - каза Александър, когато научи новината. - Ще помоля Руби да ти намери някое добро китайско момиче. И не започвай да ми противоречиш и да ме убеждаваш, че предпочиташ да нямаш прислужница. След като цели две седмици ти правиха косата, би трябвало вече да знаеш, че се нуждаеш от още един чифт ръце, които да вършат тази работа.

- Руби? Коя е тя? Твоята икономка ли? - попита Елизабет, предчувствайки, че отива в дом пълен с прислуга.

Този въпрос накара Александър да се разсмее с глас, докато от очите му потекоха сълзи.

- О, не - отговори, когато успя да си поеме дъх. - Руби, ако мога да намеря най-точната дума, е институция. Да я нарека с друга, не толкова внушителна, би означавало да я обидя. Руби е майстор на киселите забележки и царица на хапливите и саркастични коментари. Тя е Клеопатра, но също така е Аспазия, Медуза, Жозефина и Катрина Медичи.

Ох! Елизабет обаче нямаше възможност да разсъждава над тези сравнения, защото пристигнаха на гара Редферн, която представляваше черно поле с бараки и преплетени железни релси.

- Пероните тук са доста занемарени и изоставени, защото непрекъснато говорят, че ще построят огромен изход към улица "Джордж", но това си остават само приказки - обясни Александър, като й помогна да слезе от каретата.

Неразположението, връхлетяло я, когато в Единбург се качи на влака за Лондон, й бе попречило да разгледа всичко, но сега Елизабет с удивление и страхопочитание поглъщаше с очи влака за Боуенфелс. Обвитата в пара машина, монтирана върху комбинация от малки и огромни по размер колела, последните, свързани посредством железни пръти, стоеше и дишаше тежко като гигантско сърдито куче, кълбета дим се виеха от високия й комин. Тази адска машина бе закачена за железен вагон, пълен с въглища, зад който се редяха осем пътнически вагона - шест втора класа и два първа, - и един кабуз* (думата бе на Александър) най-отзад, който съдържаше обемистите багажи, други товари и там бе мястото на кондуктора.

* Вагон на края на композицията в товарния влак. - Б. пр.

- Знам, че краят на влака се клати повече, отколкото началото, но аз обичам да се навеждам през прозореца и да гледам как върви локомотивът - обясни Александър, като я въведе в нещо, което приличаше повече на луксозна и удобна приемна. - Поради тази причина поставиха единия вагон първа класа зад всички останали вагони. Това всъщност е личното купе на губернатора, но той е щастлив да ми го отстъпва за ползване, когато няма нужда от него. Плащам си за това.

Точно в седем часа влакът за Боуенфелс потегли на път и Елизабет се залепи за прозореца. Да, Сидни наистина беше голям град; минаха цели петнадесет минути, докато и последните къщи се пръснаха в далечината и останаха зад тях. Петнадесет минути тракане и трополене със скорост, от която ти спира дъхът. Покрай тях прелитаха табелки, с които бяха означени малки градчета - Страчфийлд, Роуз Хил, Парамата.

- С каква скорост се движим? - попита тя, опиянена от усещането за бързина, от люшкането и необикновеното движение.

- Петдесет мили в час, макар че капацитетът му е шестдесет, ако засилят огъня в котела. Това е седмичен бърз влак - не спира никъде преди Боуенфелс, и освен това е от леката категория в сравнение с товарните влакове. Но скоростта ни намалява до осемнадесет или двадесет мили в час, когато започнем да се изкачваме, или на места, които са по-тесни, така че пътуването ни ще продължи девет часа.

- Какво превозват товарните влакове?

- Към Сидни пшеница и хранителни продукти, керосин от шистовите мини край Хартли. Нагоре към Боуенфелс - строителни материали, стоки за магазините, минно оборудване, мебели, вестници, книги, списания. Расов добитък за разплод, коне и овце. Понякога дори мъже, които пътуват на запад, за да си търсят работа - не им взимат пътническа такса. Но никога - той подчерта думата - динамит.

- Динамит ли? Какво е това?

Очите му се прехвърлиха от нейното оживено лице към дузината големи дървени сандъци, строени един върху друг от пода до тавана в единия ъгъл на купето, всеки от тях със знак череп и кости.

- Динамитът - отвърна Александър - е новият начин да се разбиват скали. Той никога няма да излезе от погледа ми, защото е прекалено рядък и ценен като златото. Тази партида я получих през Лондон от Швеция, тя беше с теб на "Аврора". Взривяването - продължи той, а гласът му се повиши от възбуда - обикновено е рисковано и непредвидимо занимание. Прави се с черен прах - барут за пушки. Много е трудно да се отгатне как този черен прах ще разруши скалата, в каква посока ще тръгне експлозията. Бил съм барутчия на дузина различни места. Напоследък обаче един швед имал гениалната идея да укроти нитроглицерина, който сам по себе си е толкова нестабилен, че може да експлодира, ако го разклатиш. Този швед смесил нитроглицерин с вещество от рода на лепилото, наречено кизелгур, след което го пакетирал в хартиено пакетче, оформено като груба свещ. Тя не може да избухне, докато не бъде възпламенена посредством искра или живак, с който е намазан единия край на пръчката. Барутчията прикрепя дълъг фитил към детонатора и произвежда безопасна и далеч по-контролирана експлозия. Ако човек има динамо, може да задейства експлозията от разстояние, като изпрати електрическа искра по дълга жица. Скоро ще направя точно това.

Изражението на лицето й го накара да се разсмее; тя много го забавляваше тази сутрин.

- Разбра ли поне една дума от онова, което казах, Елизабет?

- Няколко - отговори, като се усмихна тя.

Дишането му се учести, той въздъхна и въздишката му бе някак радостна.

- Знаеш ли, това е първата усмивка, която ми подаряваш, откакто си пристигнала тук - рече.

Елизабет почувства, че се изчервява, и погледна през прозореца.

- Смятам да отида на платформата при инженерите - съобщи рязко Александър, отвори вратата и изчезна.

Влакът пресече широка река по един мост, преди той да се върне; сега пред тях лежеше бариера от високи хълмове.

- Това бе река Нипиан - обясни Александър, - така че е време да отворим прозореца. Нашият влак трябва да се изкачи доста стръмно нагоре, затова ще се наложи да криволичим напред и назад. В продължение не повече от една права миля, ще се изкачим на хиляда стъпки, като за всеки изминати тридесет стъпки се изкачваме с една нагоре.

Въпреки силно намалената скорост, отварянето на прозореца нанесе непоправими щети върху дрехите им; големи парчета черни сажди летяха в купето и се лепяха върху всичко. Но беше удивително, особено когато влакът правеше завой и тя можеше да види локомотива. Черният дим се виеше от комина му на тумбести вълни, пръчките, прикрепени към колелата, се движеха напред-назад. От време на време колелата се плъзгаха по релсите, загубвайки сцеплението в суматоха от пуфтене като стакато, и на края на първия зиг-заг влакът тръгна по следващия склон на обратно, като кабузът отиде отпред, а локомотивът отзад.

- Броят на обръщанията е пресметнат така, че на върха локомотивът отново да излезе отпред - обясни той. - Движението на зиг-заг беше много умна идея, която най-накрая позволи на правителството да построи железопътната линия през Сините планини, а те всъщност не са никакви планини. Изкачваме се по нещо, което се нарича разсечено плато. В другия му край ще се спуснем по друг зиг-заг надолу. Ако това бяха истински планини, можеше да пътуваме в долината и да преминем водораздела през тунел - далеч по-лесно упражнение, което щеше да ни открие пътя към плодородните полета на запад още преди десетилетия. Нови Южен Уелс нищо не постига лесно, както и другите колонии в Австралия. Така че, преди Сините планини най-накрая да бъдат превзети, мъжете, които откриха как да направят това, трябваше да изоставят всичките теории, основани върху европейското познание.

Така, мислеше си Елизабет. Бе открила един от ключовете към съпруга си - към съзнанието, настроението, ако ли не и към душата му. Той се вълнуваше силно от механичните неща, от машини и изобретения, и без значение доколко е информиран неговият слушател, продължаваше да говори и да поучава.

Пейзажът беше забележителен, неземен. Височините пропадаха на стотици метри в дълбоки, драматични пропасти, сетне се промъкваха към долини, гъсто залесени със сиво-зелени гори, които в далечината изглеждаха сини. Нямаше борове, дъбове или буки, нито едно от познатите в родината й дървета, но тази чужда растителност притежаваше своя собствена красота. Тук е по-величествено отколкото у дома, помисли си тя, може би защото е така безгранично. Не видя никакви следи от живот с изключение на няколко съвсем малки селца покрай железопътната линия, обзаведени с хотел или пансион.

- Тук могат да живеят само коренни жители - обясни й Александър, когато пред очите им се разкри прекрасната гледка на обширен каньон, обграден от перпендикулярни оранжеви скали.

- Скоро ще преминем покрай една местност, наречена Камарата - това е поредица от каменни кариери, а на дъното на долината под тях има богат пласт въглища. Говори се за въгледобив, но аз мисля, че цената им ще бъде недостъпна, ако ги пренасят на хиляди метри височина. Ще бъде по-евтино да се докарат въглища с кораб до Синди, отколкото тези до Литгоу - превозването им на зиг-заг ще бъде много трудно.

Неочаквано ръката му замахна в широк жест, сякаш искаше да обхване света.

- Елизабет, погледни! Онова, което виждаш, е историята на земната геология в цялата й величественост. Канарите са пясъчник от ранния триас, лежащи върху залежи от въглища от периода перм, под които има гранит, шист и варовик от ерите девон и силур. Най-горните пластове по върховете на някои планини на север представляват тънък слой базалт, отложил се след масивно вулканично изригване - ледник от терциера върху слоеве от триас, сега вече ерозирали!* Фантастично!

* Триас - период от мезозойската ера; перм, карбон, девон, силур - последователни периоди от палеозойската ера във низходящ ред, терциер - период от неозойската ера, която продължава и до днес. - Б. пр.

"О, как може да се въодушевява толкова от всичко! И как аз бих могла да водя живот, който да ми позволи да узная поне малка част от онова, което той знае! Нима съм родена да бъда невежа?" - помисли си Елизабет.

В ЧЕТИРИ следобед влакът пристигна в Боуенфелс; това бе най-западната точка, до която пътуваше, макар че главният град Батхърст бе на четиридесет и пет мили оттук. След наложително бързо посещение на тоалетната на перона Елизабет бе настанена в карета от нетърпеливият Александър.

- Искам да бъда в Батхърст тази вечер - обясни бързането си той.

Когато в осем часа пристигнаха в хотела в Батхърст, Елизабет бе примряла от изтощение; но в ранни зори на другия ден Александър я напъха като вързоп в каретата, заповядвайки на конвоя да тръгва. Ох, предстоеше още един ден от безкрайното пътуване! Каретата й следваше пътя, Александър яздеше кобила, а шест талиги, теглени от силни товарни коне, носеха куфарите, стока от железопътното депо Ридал и онези скъпоценни сандъци с динамит. Конвоят, беше й казал Александър, бе, за да отблъсква апетитите на бушрейнджърите.

- Какво е това бушрейнджър? - трябваше да попита тя.

- Разбойници. Не са останали много, защото ги преследваха безмилостно. Тук вилнееше Бен Хол - той беше много известен разбойник. Вече е мъртъв, както и повечето от тях.

Скалите бяха заменени от по-традиционно оформени планини, които не приличаха на шотландските, защото бяха голи и без дървета; тук обаче не растеше пирен, който да придаде малко есенни оттенъци, а тревата беше дълга и тънка, на китки и туфи, с кафеникавосребрист цвят. Дълбоко набразденият, целият в дупки път се виеше сякаш безцелно, за да избегне големите валчески камъни, леглата на поточетата, неочакваните стръмни спускания в дълбоки клисури. Непрекъснато подскачаща, мятана и тръскана на всички страни, Елизабет се молеше този град Кинрос, където и да бе, да се появи час по-скоро.

Това обаче не стана преди да наближи залез слънце, когато пътят излезе от гората и продължи на открито, след което се превърна в камениста лента, от двете страни на която се редяха колиби, палатки и набързо струпани къщички. Ако всичко, което бе видяла досега, й се струваше напълно непознато, то бледнееше в сравнение с този Кинрос, който тя си представяше като Кинрос в Шотландия! Той изобщо не беше такъв! Колибите и палатките постепенно се превърнаха в по-солидни дървени, плетени от пръти, мрежа и кал къщи, с вълнообразни покриви от ламарина или плоскости, които напомняха на обелени и пришити една към друга дървесни кори. Обитателите на града се движеха от двете страни на улицата, но през няколко странични пресечки и малки улички се виждаха дървени кули, подпори, бараки, навеси, странни съоръжения, чиято цел тя не можеше да отгатне. И всичко беше грозно, грозно, грозно!

Къщите неусетно се превърнаха в търговски сгради и магазини, всички навеси бяха подпрени с дървени пилони; нито един от тях не приличаше на съседния, не беше свързан с него, нито бе издигнат така, че да се постигне някаква симетрия, ред или красота. Табелите бяха грубо изписани на ръка и съобщаваха, че тук има перачница, пансион, ресторант, бар, магазин за тютюн, кърпач, бръснар, общ магазин, доктор или търговец на железария.

Имаше две сгради от червени тухли, една църква с остра кула на камбанарията, друга двуетажна къща, чиято горна веранда беше щедро украсена с онази желязна дантела, която тя бе забелязала навсякъде по сградите в Синди; нейният навес бе от извито, вълнообразно желязо, имаше железни подпори и още много украшения от ковано желязо. Елегантно изписаният надпис гласеше: "Хотел "Кинрос".

Никъде нямаше нито едно дърво, така че дори потъващото зад хоризонта слънце безмилостно биеше като чук и превръщаше косата на жената, която стоеше пред хотела, в истинска жарава. Тъй като вниманието й бе привлечено от войнствената стойка, от силната аура на непобедимост и неподчинение, които тази жена излъчваше, Елизабет проточи шия, за да я наблюдава колкото може по-дълго. Поразителна фигура. Като Британия на монетите, или като Боадицея* по илюстрациите. Тя вдигна ръка в нещо като подигравателен поздрав към Александър, който яздеше покрай каретата, след което се завъртя и се загледа в противоположната на кервана им посока. Чак тогава Елизабет забеляза, че жената държи в ръката си цигара, а от ноздрите й излиза пушек като от устата на дракон.

* Кралица на племето брити в Източна Англия, вдигнала бунт срещу римляните през 60 г. пр. Хр. - Б. пр.

Наоколо имаше много хора. Оръфани мъже, облечени с панталони от грубо индийско платно и памучни ризи, с меки шапки с широки периферии, жени, които носеха избелели от многото пране памучни рокли от преди тридесет години, с невзрачни сламени шапки на главите. По-голямата част от тълпата без съмнение бяха китайци; по гърбовете им се спускаха дълги плитки, на краката им имаше чудати малки черно-бели обувки, шапките им бяха като конични колела за каруца, жените и мъжете носеха еднакви черни или тъмносини панталони и широки жакети.

Керванът мина покрай множество машинарии и димящи комини, надиплени железни навеси и високи дървени подемни устройства, сетне спря в подножието на една наклонена скала, която се издигаше поне на хиляда стъпки височина. Оттук тръгваха релси, които се изкачваха нагоре и изчезваха от погледа сред гостоприемна гора.

- Пътешествието свърши, Елизабет - рече Александър, като й помогна да слезе от каретата. - Съмърс ще докара колата долу всеки момент.

И тогава по релсите слезе дървено превозно средство, закрепено върху трамвайни колела, което не бе много по-различно от открит омнибус, защото имаше четири реда плоски дървени седалки за по шест души, както и дълга, висока, оградена с парапет платформа за багаж. Но седалките бяха поставени под невъзможен ъгъл, така че, сядайки в една от тях, пътникът се навеждаше силно назад. След като затвори тяхната седалка с желязна пръчка, Александър се плъзна до Елизабет и постави двете й ръце върху парапета.

- Дръж се и не се страхувай - каза й той. - Няма да паднеш, обещавам.

Въздухът беше изпълнен със звуци: постоянното бръмчене на двигателя, доста дразнещо и монотонно, силен рев, металическо скрибуцане, шляпане от въртящите се ремъци, хрускане и скърцане, и виене. Отгоре пък долиташе друг звук, издаван от невидима парна машина. Дървената кола започна да се издига над земята до там, докъдето се извиваха релсите, сетне се наклони и започна да се възнася по невероятно стръмния склон. Като по чудо Елизабет премина от почти легнало назад положение в седнало; сърцето й се качи в гърлото, тя погледна надолу и видя целия град Кинрос, проснат в краката й, докато угасващата светлина на деня превръщаше грозните му покрайнини в непроницаеми тъмни сенки.

- Не исках жена ми да живее там долу - обясни Александър, - затова построих къщата си на върха на планината. С изключение на един криволичещ път, тази кола е единственият начин за качване и слизане. Обърни се и погледни! Виждаш ли? Тя се тегли от здрави телени въжета, които се навиват или развиват от мотор.

- Защо е толкова голяма? - едва успя да продума Елизабет.

- Миньорите също я използват. Главите на "Апокалипсис" - тези подемни устройства, които държат макарите, - са разположени върху широката скала, над която току-що минахме. За мъжете е по-лесно да влизат в мината оттук, вместо при основата, заради големите вагонетки за руда и непосредствената близост на локомотивите отвън. Асансьорните клетки ги свалят направо в галерията на мината и ги изваждат отново в края на смяната.

Когато влязоха в гората, стана хладно, и тя отгатна, че причината е както във височината, така и заради огромните корони на дърветата, надвесили клони над тях.

- Кинрос Хаус е на повече от три хиляди стъпки над морското равнище - обясни Александър. Имаше странния навик да отгатва мислите й. - През лятото е приятно хладно. А през зимата много по-топло.

КОЛАТА стигна до равна земя, разлюля ги и спря. Елизабет излезе, преди Александър да успее да й помогне, чудейки се колко бързо пада нощта в Нови Южен Уелс. Нямаше го дългият шотландски здрач, нито вълшебните часове, обагрени от мека светлина.

Един жив плет обграждаше мястото, където спираше колата; когато излезе от него, тя застина като онемяла. В тази пустош съпругът й бе построил истински замък от материал, който приличаше на варовикови блокове. Къщата бе на три етажа, имаше големи стъклени прозорци, порта с колони, кацнала на върха на извито стълбище, и вид, сякаш е съществувала тук поне петстотин години. В подножието на стълбището се разстилаше морава; сигурно е струвало огромни усилия тук да се създаде типична английска градина, с характерните за нея квадратна ограда от подстригани храсти, лехи с рози и дори глупав гръцки храм.

Вратата беше отворена, от всеки прозорец струеше светлина.

- Добре дошла у дома, Елизабет. - Александър Кинрос хвана ръката на жена си и я поведе по стълбите нагоре в къщата.

Всичко бе от най-високо качество и нейният предпазлив, скъпернически шотландски нрав й подсказа, че струва астрономически суми. Килимите, мебелите, полилеите, декоративните елементи, картините, дамаските, завесите. Всичко, в това число и самата къща, доколкото можеше да прецени. Само леката миризма на керосин издаваше, че не се намират в осветен от газ град.

Оказа се, че въздесъщият Съмърс бе управител на всичко това, а жена му беше икономка; положение, което очевидно напълно удовлетворяваше Александър.

- Извинете ме, мадам, ще желаете ли да се освежите след пътуването? - попита госпожа Съмърс и поведе Елизабет към елегантно обзаведената модерна тоалетна.

Тя бе изключително благодарна за тази покана; като всички добре възпитани жени от своята епоха понякога й се налагаше да стиска мехура си с часове, поради което не смееше да пие повече от глътка вода преди да тръгне на пътуване, независимо от какъв род. Жаждата водеше до дехидратация, концентрирането на урина в бъбреците и мехура до камъни; воднянката беше болест, която убиваше много жени.

След няколко чаши чай, няколко сандвича и парче вкусен кейк със пшенични зародиши Елизабет си легна в кревата толкова изморена, че не си спомняше нищо след мига, в който застана в подножието на стълбището на тази къща.

- АКО не ти харесва апартаментът ти, моля те да ми кажеш какво предпочиташ - предложи Александър по време на закуската, сервирана в най-прекрасната стая, която някога бе виждала; стените и таванът й бяха направени от стъклени панели, съединени с фина рамка от боядисани в бяло железни пръчки, и тук имаше цяла джунгла от палми и папрати.

- О, харесва ми, но не толкова, колкото тук.

- Това е оранжерията - тук са растенията, които се влияят от студа, за да не умрат през зимата.

Беше облечен в своите кожи, както Елизабет тайно кръсти дрехите му, а шапката му бе хвърлена върху съседния стол.

- Ще излизаш ли?

- Вече съм си у дома, така че отсега нататък няма да ме виждаш често преди вечеря. Госпожа Съмърс ще те разведе из къщата, а ти трябва да ми кажеш какво не ти харесва. Това е твоят дом много повече, отколкото моят - ти си тази, която ще прекарва голяма част от времето си тук. Предполагам, че не можеш да свириш на пиано?

- Не. Не можехме на си позволим пиано.

- Тогава ще трябва да се научиш. Музиката е една от моите страсти, ето защо бих искал да се научиш да свириш добре. Пееш ли?

- Мога да хвана мелодията на песента.

- Добре, докато ти намеря учител по пиано, ще запълваш времето си с четене на книги и упражняване в писане. - Той се наведе и я целуна леко, нахлупи шапката на главата си и изчезна, последван от своята неизменна сянка Съмърс.

Госпожа Съмърс се появи, за да я разведе из къщата, която й поднесе няколко неочаквани изненади, преди да стигнат до библиотеката. Всяка стая беше разкошна, обзаведена в стила на хотела в Сидни, дори стълбището имитираше формата на неговото главно стълбище. Прекрасна работа. В огромната приемна имаше арфа, както и голямо пиано.

- Докараха акордьор чак от Сидни, след като пианото бе поставено на точното място - чиста глупост, защото не е позволено да се мести дори на косъм, за да почистим под краката му - обясни недоволно госпожа Съмърс.

Библиотеката явно беше леговището на Александър, защото нямаше вида, който другите стаи предлагаха. Там, където не се издигаха лавици от тъмно дъбово дърво и тъмнозелени кожени кресла, царуваше тартанът на клана Мъри - тапети, дамаски, завеси, килим - всичко бе с този десен. Но защо на Мъри? Защо не на неговия собствен клан Дръмонд? Шарките в карето на Дръмонд бяха в наситеночервено, пресечено със зелени и тъмносини ивици - десен с поразителен ефект. Не беше убягнало от погледа й, че Александър си пада по разкоша. Тогава защо бе избрал безличната, мрачна шарка на клана Мъри?

- Петнадесет хиляди книги - обади се госпожа Съмърс, гласът й бе изпълнен със страхопочитание. - Господин Кинрос има книги за всичко. - Тя изсумтя. - С изключение на Библията. Казва, че била пълна с глупости. Безбожен човек - антихрист! Но господин Съмърс е бил с него, откакто са дошли тук заедно, и не иска и да чуе за напускане. А и аз се надявам да свикна с работата на икономка. Допреди два месеца къщата не бе довършена. Дотогава се грижех само за къщата на господин Съмърс.

- Имате ли деца? - попита Елизабет.

- Не - отговори кратко госпожа Съмърс. Тя се изпъчи и приглади своята безупречно чиста, без нито едно петънце колосана бяла престилка. - Надявам се, мадам, че ще бъдете доволна от мен.

- Сигурна съм, че ще бъда - успокои я топло Елизабет и се усмихна с най-широката си усмивка. - Щом вие сте се грижили само за дома на господин Съмърс, къде е живял господин Кинрос, докато тази къща бъде завършена?

Госпожа Съмърс премига и загледа хитро.

- В хотел "Кинрос", мадам. Това е едно много комфортно местенце.

- Значи той притежава и хотел "Кинрос", така ли?

- Не - беше отговорът; колкото и настойчива да бе Елизабет, госпожа Съмърс отказа да говори повече на тази тема.

Останалата прислуга, както откри господарката на Кинрос Хаус, докато продължаваше да обикаля кухнята, килера, винарската изба и пералнята, се състоеше само от китайци. Те се усмихваха, кимаха и се кланяха, докато минаваше покрай тях.

- Мъже? - изписука Елизабет, напълно ужасена. - Това значи ли, че мъже ще чистят стаята ми, ще перат и гладят дрехите ми? Тогава ще се грижа да бельото си сама, госпожо Съмърс.

- Няма смисъл да правите от мухата слон, мадам - успокои я най-спокойно жената. - Тези езичници китайците перат, за да преживяват, откакто ги помня, и както казва господин Кинрос, те перат изключително, защото са свикнали да перат коприна. Няма значение, че са мъже - нали не са бели мъже. Те са само варвари, китайци.

ЛИЧНАТА камериерка на Елизабет пристигна малко след обяд, едно китайско момиче, езичница, което в очите на Елизабет бе пленително красиво. Крехка, тънка като върба, с устни като неразпъпило цвете. Въпреки че не бе виждала китайци до този ден, нещо във вида на момичето подсказваше, че в кръвта й освен китайска тече и европейска кръв. Очите й бяха с формата на бадеми, но широко отворени и с видими клепачи. Тя носеше черни копринени панталони и блуза и беше сплела гъстата си права, лъскава коса в традиционната плитка.

- Много съм щастлива, че съм тук, мадам. Казвам се Нефрит - представи се момичето, като стоеше пред нея със събрани ръце и се усмихваше ослепително.

- Ти нямаш акцент - изненада се Елизабет, която през последните месеци се бе наслушала на толкова много и различни акценти, без да осъзнава, че собственият й шотландски е толкова силен, та някои от събеседниците й трудно разбираха или въобще не разбираха какво казва. Нефрит говореше като колонистите - имаше следа от източнолондонско кокни, смесено с акцента на Северна Англия, Ирландия и малко местно наречие.

- Баща ми е дошъл от Китай преди двадесет и три години и

се събрал с майка ми, която е ирландка. Родена съм в златните находища на Балард, мадам. Оттогава вървим по следите на златото, но след като татко срещна мис Руби, прекрасните дни свършиха. Майка ми избяга с един кавалерист от английската армия, когато се роди най-малката ми сестра Божур. Татко казва, че кръвта вода не става, влечало я към нейните си хора. Аз мисля, че й омръзна и се измори да ражда само момичета. Ние сме седем.

Елизабет се опита да й каже нещо приятно, с което да я успокои.

- Няма да бъда лоша господарка, Нефрит, обещавам.

- О, бъдете колкото искате лоша, мис Лизи - отвърна бодро момичето. - Аз бях камериерка на мис Руби, а никой не е по-лош от нея.

Тъй, значи тази личност Руби беше лоша жена.

- А сега коя е нейна камериерка?

- Сестра ми Бисер. А ако на мис Руби й омръзне, ще я заместят Жасмин, Божур, Копринено Цвете или Прасковен цвят.

След като се осведоми от госпожа Съмърс, Елизабет узна, че Нефрит ще спи под навеса в задния двор.

- Това не ми харесва - възрази твърдо тя, изненадана от собствената си дързост. - Нефрит е красива млада жена и трябва да бъде в безопасност. Може да се пренесе в помещението за гувернантката, до времето, когато ще имам нужда от услугите на подобна особа. Китайците също ли спят в бараките в задния двор?

- Те живеят в града - сърдито се сопна госпожа Съмърс.

- И как се качват от там до тук? С колата ли?

- Не мисля, мадам. Вървят по козята пътека.

- Знае ли господи Кинрос как си вършите работата, госпожо Съмърс?

- Не му е необходимо да знае - аз съм икономката тук! Те са прости варвари и нямат работа при белите мъже!

Елизабет презрително се засмя.

- Не познавам нито един бял мъж, независимо колко е беден или изпаднал в беда, да желае да изцапа ръцете си, като пере мръсните дрехи на други хора, за да преживява. Акцентът ви е колониален, така че предполагам сте родена и израснала тук, в Нови Южен Уелс. Но ви предупреждавам, госпожо Съмърс, че в тази къща няма да позволя някой да се отнася по различен начин към хората от различни раси.

- ТЯ ме е натопила пред господин Кинрос - оплака се сърдито госпожа Съмърс на съпруга си - и той ужасно се е ядосал! Сега Нефрит отиде да живее в стаите на гувернантката, а китайците ще идват на работа с колата! Какъв позор!

- Понякога, Маги, си страхотна глупачка! - рече Съмърс.

Тя изсумтя.

- Всички вие сте шайка безверници, а господин Кинрос е най-лошият! Да остави такава жена и да се ожени за една хлапачка, дето може да му бъде дъщеря!

- Млъкни и си затвори устата, жено! - извика този път наистина ядосан господин Съмърс.

ОТНАЧАЛО на Елизабет й беше трудно да запълни времето си. След спречкването с госпожа Съмърс тя откри, че толкова много не я харесва, та предпочита да я избягва.

Библиотеката, въпреки всичките си петнадесет хиляди тома, не бе голяма утеха; в нея изобилстваха текстове и книги по предмети, които изобщо не й бяха интересни, от геология до инженерни науки, добив на злато, сребро, желязо и стомана. Имаше лавици, пълни с доклади и отчети на различни комитети, още повече лавици със законите на Нови Южен Уелс, подвързани в кожа, и още повече, на които стояха книги с надпис "Закони на Холсбъри"* в Англия!

* Енциклопедия от английски закони по азбучен ред, последното издание е в 56 тома. - Б. пр.

Никакви книги или романи. Всички произведения за Александър Велики, Юлий Цезар и други велики мъже, които Александър споменаваше от време на време, бяха на латински, гръцки, италиански или френски - колко образован бе мъжът й! Но тя все пак откри една книга с просто преразказани митове, "Възход и падение на Римската империя" на Гибън и пълните събрани съчинения на Шекспир. Митовете бяха леки за четене, останалите вървяха по-трудно.

Александър я бе инструктирал да не ходи на служба в "Свети Ендрю" (тухлената английска църква с острата камбанария ), докато не поживее известно време тук и свикне с мисълта, че в Кинрос няма хора, с които би желала да контактува. В нея започна да се промъква и расте подозрението, че той има намерение да я изолира от обикновените хора, че е обречена да живее в планината в пълна самота и уединение. Сякаш тя самата беше някаква тайна.

Но тъй като не й бе забранил да се разхожда, Елизабет се скиташе наоколо. Първо се ограничаваше до прекрасните поляни около къщата, сетне се осмели да отиде по-надалеч. Откри лъкатушещата пътека и я извървя до онази площадка, на която се намираха подпорните глави на мината, но не успя да намери подходящо място, откъдето да наблюдава дейността на миньорите, без да бъде забелязана. След това започна да прониква в тайните на гората, за да открие един очарователен свят от дантелени папрати, мъхнати долчинки, гигантски дървета със стволове от цинобър, розово, бежово, синкаво и бяло, с всички нюанси на кафявото. Странни екзотични птици прелитаха от клон на клон, папагали пъстрееха във всички цветове на дъгата, обаждаше се една невидима и неуловима птичка, чийто глас звънеше като приказни камбанки, както и други птици, които пееха по-мелодично и от славей. Все едно някаква книга с картинки се бе превърнала в реалност.

Накрая Елизабет стигна толкова далеч, че чу шума на течаща вода, и излезе при един чист, силен поток, който се премяташе с главоломни подскоци надолу в чудовищен водопад и изчезваше в търбуха на дървено-желязната джунгла на града. Промяната беше драматична, ужасяваща, страшна: онова, което горе бе рай, в подножието на планината се трансформираше в грозни купчини от сгурия, отпадъци, дупки, пръст, канали, окопи, бразди. И реката там долу течеше кална и мръсна.

- Открила си каскадите - чу тя гласа на Александър.

Едва не подскочи от изненада и се обърна.

- Стресна ме!

- Не толкова, колкото би те стреснала една змия. Внимавай, Елизабет. Наоколо има много змии. Някои могат да те убият.

- Да, знам. Нефрит ме предупреди и ми показа как да ги плаша - трябва да удряш силно с крак по земята.

- При условие, че я видиш навреме. - Той приближи и застана до нея. - Там долу е доказателството за онова, което хората правят, за да се докопат до златото - каза той. - Наследството от първоначалните работи. Тук не е добивано от две години. И, разбира се, лично аз съм виновен за голяма част от мръсотията. Бях тук цели шест месеца, преди да се разчуе, че съм открил златен прах в този мъничък приток на река Аберкромби. - Александър сложи ръката си под лакътя й и я поведе обратно. - Ела, искам да те запозная с учителката ти по пиано. Съжалявам - продължи, докато вървяха, - че не се сетих да донеса такива книги, каквито би трябвало да се сетя, че предпочиташ. Една грешка, която съм длъжен да поправя.

- Трябва ли да се уча да свиря? - попита тя.

- Ако искаш да ми доставиш удоволствие, да. Искаш ли да ми доставиш удоволствие?

"Искам ли - помисли си Елизабет. - Аз почти не го виждам, освен в леглото си. Той не се връща за вечеря дори."

- Разбира се - отвърна тя.

ГОСПОЖИЦА Теодора Дженкинс имаше една обща черта с Нефрит - и двете бях следвали пътя на златото заедно с родителите си. Том Дженкинс бе умрял от чернодробна болест заради здравото пиене, когато стигнали до Софала, градче на златотърсачи на река Турон, оставяйки своята срамежлива, невзрачна дъщеря без покрив над главата и никакви средства за живот. Първоначално тя се хванала на работа в един пансион, където сервирала по масите, миела чинии и оправяла легла; това й осигурило покрив над главата и средства, макар и не повече от шест пенса на ден. Тъй като бе с религиозни наклонности, църквата станала нейно убежище и свещеникът скоро открил колко добре може да свири на орган. След като златото в Софала свършила, Теодора се преместила в Батхърст, където Констанс Дюи видяла обявата й във вестник "Батхърст Фрий Нюз" и я отвела в Дънлайт - чифлика, в който живееше семейство Дюи, за да учи момичетата й да свирят на пиано.

Когато и последната от дъщерите на Дюи постъпила в училище в Синди, госпожица Дженкинс се върнала към тежката робия да преподава пиано и да се занимава с кърпене в Батхърст. В този момент от живота й Александър й предложи малка къща в Кинрос и прилична заплата, за да преподава на жена му уроци по музика всеки ден. Безкрайно благодарна, госпожица Дженкинс моментално се съгласи.

Тя все още нямаше тридесет, но изглеждаше на четиридесет, защото цветът на косата й бе неопределен, а от постоянното излагане на слънце кожата й бе набраздена с мрежа от ситни бръчици. Музикалният си талант дължеше на майка си, която я бе научила да чете ноти и се бе опитвала да намери пиано за Теодора във всяко поселище на златотърсачи, където се бе налагало да живеят.

- Мама умря на следващия ден, след като пристигнахме в Софала - разказа госпожица Дженкинс, - а татко я последва след година.

Този вид номадско съществуване удивляваше Елизабет, която не се бе отдалечавала на повече от пет мили от дома си, докато не пристигна писмото на Александър, с което си търсеше жена. Колко труден беше животът за жените! И колко възторжено благодарна и щастлива бе госпожица Дженкинс за възможността, която Александър й предлагаше!

Тази нощ в леглото Елизабет се обърна по своя воля към съпруга си и сложи глава на гърдите му.

- Благодаря ти - пророни съвсем тихо и притисна устни към врата му.

- За какво? - попита той.

- За това, че беше толкова мил към бедната госпожица Дженкинс. Ще се науча да свиря добре на пиано, обещавам ти. Това е най-малкото, което мога да направя за теб

- Има и друго нещо, което можеш да направиш за мен.

- Какво е то?

- Свали си нощницата. Кожата трябва да се допира до кожа.

Силно притеснена, Елизабет се подчини. Актът вече беше станал прекалено познат, че да провокира вълнение или неудобство у нея, но допирът на кожа до кожа не й достави повече удоволствие. За него обаче тази нощ беше истинска победа.