Императорът от Оушън парк

ИМПЕРАТОРЪТ ОТ ОУШЪН ПАРК

Стивън Картър

ПРОЛОГ

Къщата на Винярд

Когато баща ми най-накрая се помина, остави билетите за мача на "Редскинс" на брат ми, къщата на Шепард Стрийт на сестра ми, а онази на остров Винярд - на мен. Разбира се, футболните билети бяха най-ценното от наследството, но пък и Адисън винаги е бил любимецът на татко, както и най-големият запалянко между нас - единственото дете, което поне донякъде споделяше манията на баща ми и което единствено си говореше с него по времето, когато състави последното си завещание. Адисън е съкровище, ако не обръщате внимание на религиозните му бръщолевения, но с Марая се бяхме отчуждили през годините, откакто се присъединих към врага, както казва тя, затова и татко ни остави къщи на разстояние четиристотин мили една от друга.

Радвах се да получа китната викторианска къща на Оушън Парк в градчето Оук Блъфс. Родителите ми обичаха да разказват как я купили много евтино през 60-те, когато Мартас Винярд и колонията чернокожи от средната класа, която летувала там, били все още модни и недостъпни. По-късно баща ми често повтаряше, че Винярд бил западнал, защото станал претъпкан и шумен, пък и допускали кого ли не - за него това означаваше чернокожи, които не бяха заможни като нас. Твърде много къщи се строят, оплакваше се той, и унищожават пътищата и горите до най-хубавите плажове. Появиха се дори жилищни комплекси, особено край Едгартаун, което той не можеше да разбере, защото в южната част на острова - кръстена от него "провинция Кенеди" - летуваха богати бели курортисти, а според полугневна баща ми белите великодушно позволявали на членовете на "по-тъмната нация" да се блъскат в теснотията, докато те се ширят на воля.

Къщата на Винярд е малко чудо. Обичах я като дете, а сега я обичам още повече. Всяко нейно кътче крие спомени. Като дете паднах от покрива и си счупих глезена и китката. Сега, след повече от тридесет години, вече не си спомням защо реших да се кача там. Две лета по-късно, седмица преди десетия ми рожден ден, една нощ станах да пия вода и някакъв странен мяукащ звук ме накара да приклекна на площадката. Надникнах през балюстрадата и получих първото си насърчително впечатление от най-важната тайна в света на възрастните. Брат ми Адисън, четири години по-голям от мен, се бореше с братовчедка ни Сали на излинялото червено канапе срещу телевизора в тайното кътче под стълбището. Някои части от облеклото им липсваха, но по някаква причина не можах да установя точно. Първата ми реакция беше да избягам. Вместо това, обзет от нещо като летаргия, гледах как се търкалят, сплели ръце и крака - тогава му казвахме "натискане".

Последвалите години не ми донесоха подобни приключения. Когато бях на тринадесет обаче Марая - дундеста петнадесетгодишна девойка, вбесена от някакво мое остроумно подмятане за килограмите й - взе кибрит, грабна любимата ми картичка с бейзболиста Топс Уили Мейс и се покатери по опасната подвижна стълба на тавана - осем паянтови дървени пречки - и изгори картичката пред очите ми, докато аз плачех безпомощно. Оттогава се намразихме за цял живот. Същия следобед снимката на сестра ми Абигейл, която по онова време още наричахме "бебето", макар да беше само година по-малка от мен, се появи в местния вестник - беше спечелила няколко награди на областния панаир: хвърляне на стрелички и така нататък, което затвърди положението й на единствен потенциален спортист в семейството - никой от останалите не смееше да опита, защото родителите ни винаги даваха предимство на ума пред мускулите.

Четири лета по-късно смехът на Абигейл не се чуваше нито по Оушън Парк, нито никъде - въпреки любовта й към живота и нашата към нея тя беше изчезнала в един неясен миг на мокрия от дъжда асфалт. Скъпият автомобил бил видян от неколцина свидетели, които обаче не успяха да го опишат точно. Това, че Аби нямаше книжка, така и не стана публично достояние, а марихуаната, открита във взетата назаем кола, не беше спомената нито от полицията, нито дори от пресата, защото баща ми беше човек с положение и имаше връзки, а и в онези дни да оплюваш известни личности още не се беше превърнало в национален спорт. Така Аби умря толкова невинно, колкото се преструвахме, че е живяла. По онова време Адисън беше на крачка от завършването на колежа, а Марая щеше да започне последната си година и това ме постави в изнервящата роля на "единственото дете", както майка ми непрестанно ме наричаше.

Да, къщата на Винярд. Всяко лято отивахме да живеем там, защото това е предназначението на летните къщи. Всяка зима баща ми мърмореше за стойността на поддръжката й и заплашваше да я продаде. А когато ракът най-после надви майка ми, тя умря пак там, в малката спалня с най-красивия изглед към морето защото така правят хората, ако могат да изберат как да умрат.

Баща ми умря на бюрото си и отначало само сестра ми и няколко опиянени слушатели на късните радиопредавания вярваха, че е бил убит.

ПЪРВА ЧАСТ

ИНТЕРФЕРЕНЦИЯ НА НОВОТНИ

Интерференция на Новотни - при съставянето на шахматни задачи, тема, в която две черни фигури се ограничават взаимно при опазването на важни квадратчета.???

Глава 1

ПОСЛЕДНИ НОВИНИ ПО ТЕЛЕФОНА

(I)

- Това е най-щастливият ден в живота ми - шепне жената, за която съм женен от почти девет години, за деня, който скоро ще се превърне в един от най-тъжните в моя живот.

- Разбирам - отговарям й, прикривайки болката си.

- Стига, Миша, порасни най-после. Не може да се сравни с деня, в който се омъжих за теб. - Пауза. - Нито когато родих бебето - добавя тя като в бележка под линия.

- Да, знам.

Нова пауза. Мразя паузите по телефона, но пък мразя и телефона, при това доста повече. В далечината чувам мъжки смях. Макар че на изток е почти единадесет преди обяд, в Сан Франциско едва наближава осем. Но не е нужно да ставам мнителен - може би се обажда от ресторант, от някой търговски център или зала за конференции.

А може би не.

- Мислех, че ще се зарадваш - казва Кимър.

- Радвам се - убеждавам я твърде късно. - Просто...

- Стига, Миша. Аз не съм баща ти, ясно? Знам в какво се забърквам. Онова, което се случи с него, няма да се случи с мен. Онова, което стана с теб, няма да стане и с нашия син. Нали? Миличък?

"Нищо не е станало с мен", на път съм да излъжа, но се въздържам. Щом Кимър по изключение е щастлива, не искам да създавам проблеми. И със сигурност не искам да й кажа, че радостта от постижението й се помрачава от загрижеността как ще реагира баща ми. Казвам нежно:

- Просто се тревожа за теб.

- Мога да се грижа за себе си - уверява ме Кимър, което е толкова вярно, че чак ме плаши. Възхищавам се на способността на съпругата си да крие добрите новини поне от съпруга си. Още вчера по някое време е научила, че годините на тайно лобиране и добре обмислени политически ходове най-после са дали резултат и тя е между финалистите за свободното място във Федералния апелативен съд. Въздържам се да мисля с колко души е споделила радостта си, преди да се обади у дома.

- Липсваш ми - казвам.

- Много мило, но за съжаление май ще трябва да остана тук до утре.

- Мислех, че се прибереш довечера.

- Щях, но... просто не мога.

- Разбирам.

- Миша, не оставам нарочно. Това ми е работата. Знаеш, че ще се върна при първа възможност.

- Знам, скъпа, знам. - Стоя зад бюрото си и гледам към двора: студентите лежат по тревата, забили носове в сборниците с казуси, или играят волейбол. Кабинетът ми е просторен и светъл, но малко разхвърлян, какъвто е, общо взето, и животът ми. - Знам - потретвам, защото сме на този етап в брака, когато, изглежда, няма какво да си кажем.

След подходящо дълго мълчание Кимър се връща към практическите въпроси.

- Знаеш ли какво? ФБР скоро ще започне да разпитва приятелите ми. Съпруга ми - също. Когато Рути ми го каза, си помислих "Надявам се да не им каже всичките ми грехове". - Тих смях, предпазлив и същевременно самоуверен. Жена ми знае, че може да разчита на мен. И понеже го знае, внезапно започва да скромничи. - Знам, че обсъждат и други хора - продължава тя, - а някои от тях имат доста забележителни биографии. Но Рути казва, че имам много добри шансове. - Рути е Рут Силвърман, юридически съветник към Белия дом.

- Така е, ако се броят заслугите - казвам верноподанически.

- Май не вярваш, че ще получа мястото.

- Мисля, че трябва да го получиш. - И това е вярно. Познавам само един адвокат, по-умен от съпругата ми. Тя е партньор в най-голямата адвокатска фирма в Елм Харбър, който Кимър смята за малък град, а аз - за доста голям. Само две други жени са се издигали толкова високо и нито един друг чернокож.

- Предполагам, че изборът е предварително решен - признава тя.

- Надявам се да не е така. - Колебая се, но после се хвърлям с главата надолу. - Обичам те, Кимър, и винаги ще те обичам.

Жена ми очевидно се колебае да ми отвърне със същото, затова сменя темата.

- Има четирима или може би пет финалисти. Рути казва, че някои от тях са професори по право и че двама или трима са твои колеги. - Това ме кара да се усмихна, но не от удоволствие. Рути е твърде предпазлива, за да спомене имена, но и двамата с Кимър знаем идеално, че двамата или трима колеги се ограничават с Марк Хадли, смятан от някои за най-блестящия член на факултета, макар да е публикувал точно една книга за четвърт век преподаване на право и това е станало преди почти двадесет години. С Марк бяхме много близки, а аз не се сближавам с много хора, особено в университета; но неочакваната смърт на съдия Джулиъс Кранц преди четири месеца разруши крехкото ни приятелство и го превърна в задкулисно съперничество, което продължава и досега.

- Трудно е да се повярва, че президентът ще избере още един професор по право - подмятам, колкото да кажа нещо. Марк лобира за съдийско място по-отдавна от жена ми, а и помогна на някогашната си любима студентка Рути да стигне до сегашния си пост.

- Най-добри съдии стават хората, които имат поне малко практика - казва Кимър, сякаш цитира официално изискване за конкурс.

- Права си.

- Рути казва, че ще решат през следващите два месеца - добавя жена ми.

- Мисля, че това са чудесни новини, скъпа. Може би, когато се прибереш, ще...

- Миша, миличък, трябва да затварям. Джери ме вика. Съжалявам. Ще говорим после.

- Добре, обичам те - опитвам отново. Но избликът ми на чувства увисва в празното пространство.

(II)

Джери ме вика. На среща? На телефона? Обратно в леглото? Измъчвам се с подобни коварни размишления, докато не става време за часа ми в единадесет. Както сигурно сте разбрали, аз съм преподавател по право. Наближавам четиридесетте и навремето бях практикуващ адвокат. Днес си изкарвам хляба с писане на статии, прекалено неразбираеми, за да имат някакъв ефект, и няколко сутрини седмично се опитвам да натъпча с исково (есенен семестър) или административно право (летен семестър) главите на студентите, които пък си мислят, че знаят всичко.

Всъщност какво ли ново може да се каже, наистина, на тема автомобилни застраховки. Затова нанизвам няколко хубави изречения, нито едно от които не е оригинално, а после разсмивам петдесет и тримата си студенти през по-голямата част от часа. В дванадесет и половина отивам на обяд с двама колеги - Итън Бринкли, който е достатъчно млад, за да се вълнува все още, че е хабилитиран преподавател, и Тио Маунтън, който е преподавал конституционно право на баща ми, на мен, а благодарение на клаузата срещу възрастовата дискриминация в закона за работодателите, може би ще го преподава и на внуците ми. Седнал с тях в едно разпадащо се сепаре в "Поуст" - мрачно заведение на две пресечки от института - слушам разказа на Итън за нещо смешно, което Тиш Киршбаум казала на някакъв купон миналата седмица в къщата на Питър ван Дайк, и както все по-често ми се случва, смаяно осъзнавам, че в юридическия институт има кръг от бeли, който се върти край мен толкова бързо, че рядко долавям съществуването му. Докато Итън не го спомена, нямах представа, че миналата седмица в къщата на Питър ван Дайк е имало купон, а и определено не ми бяха дали възможността да откажа да присъствам. Питър живее на две пресечки от жилището ми, но в йерархията на института стои километри по-високо от мен. Теоретично Итън пък е на километри под мен. Но цветът на кожата дори в най-демократичните университети създава своя собствена йерархия.

Итън продължава да разказва, а Тио, чиято буйна бяла брада е изцапана с горчица, се смее с удоволствие. Докато правя всичко възможно да се присъединя към веселието, се чудя дали да им разкажа за Кимър, само за да видя как в един прекрасен миг надменността изчезва от доволните им физиономии. Искам да кажа на някого. После ми хрумва, че ако разпространя новините, а после Марк победи Кимър в номинацията - както предполагам, че ще стане, макар и незаслужено - цялата ми арогантност ще рикошира върху мен, но с още по-голяма сила.

И без това Марк сигурно знае. Рути не би казала на Кимър името на Марк, но се обзалагам, че на него е казала нейното. Или поне така се навивам, докато вървя сам обратно по Таун Стрийт към института. Обядът е свършил. Тио, който е достатъчно възрастен, за да има внучка в колежа, когато децата на повечето от нас са още в началното училище, тръгва за среща; а Итън, който е експерт по тероризма и военното право, отива в спортния клуб. Аз се връщам в кабинета си. Студенти от всякакъв цвят, облечени в най-различен стил, се мотаят наоколо, обединени от странната походка на съвременните младежи - с наведени глави, изгърбени рамене, свити лакти и тътрещи се крака, като същевременно успяват да създадат усещане за заряд от енергия, който всеки момент ще избухне. Не мога да се избавя от мисълта, че Марк вероятно знае какво е станало. Минавам през гранитния триумф на Математическия двор, в който очевидно напоследък администрацията влива всичките си излишни пари. Виждам шумна група просяци, всички от по-тъмната нация, и раздавам по долар на всеки. Кимър нарича този мой навик изкупване на вината. За миг се зачудвам колко ли от тях са мошеници, но това е, както би казал баща ми, "нечестива мисъл".

Марк сигурно знае. Мога да се обзаложа, че Рути Силвърмен му е казала всичко. Тио също преподаваше на Рути, а жена ми и аз й бяхме колеги, но Марк Хадли е онзи, към когото тя, подобно на много от нашите студенти, питае несекващо обожание.

- Това е проблемът със студентите - мърморя под нос, защото да говоря със самия себе си, което за жена ми е признак на лудост, е мой отдавнашен навик. - Благодарността им е безгранична.

Все пак благоразумието надделява. Решавам да запазя новините за Кимър за себе си. Така е с повечето неща. Макар понякога да ми причинява болка, моят свят обикновено е спокоен и това ми харесва. През този слънчев есенен следобед не можех да предположа, че той внезапно ще бъде потопен в насилие и ужас.

(III)

Във фоайето налитам на една от любимите ми студентки - Криста Смолуд, която има убийствена склонност към данните. Криста е мургава и набита, и умна. Преди да дойде в института е специализирала френски в Помона и никога не е имала склонност да си играе с числа. След пристигането си в Елм Харбър открила статистиката и пощуряла от удоволствие. Беше в групата ми по исково право миналата есен и оттогава разделя времето си между двете си любови: клиниката ни за правна помощ, където помага на социално слаби майки да не изгубят помощите си, и колекцията си от статистики, с която се надява да докаже, че бялата раса е на път да се самоунищожи - перспектива, която определено я радва.

- Здравейте, професор Гарланд - вика тя.

- Добър ден, госпожице Смолуд - отвръщам официално, защото горчивият опит ме е научил да не се сближавам със студентите си. Тръгвам към стълбите.

- Познайте какво стана! - ентусиазирано спира бягството ми тя, без да я е грижа, че може би бързам нанякъде. Носи косата си в къса афроприческа, една от последните в института. Достатъчно стар съм, за да помня времето, когато малко черни жени на нейната възраст носеха косите си по друг начин, но национализмът се оказа не толкова идеология, колкото модно увлечение. Очите й са леко раздалечени и погледът й изглежда малко неуверен, сякаш недовижда. Движи се много бързо за жена с нейната маса, така че е трудно да я избегнеш. - Отново прегледах онези цифри. За белите жени.

- Разбирам. - Заловен, впервам поглед в тавана, украсен с гипсови фигури - религиозни символи, гирлянди и емблеми на правосъдието - толкова често пребоядисвани, че контурите им са замазани.

- Да, и познайте какво. Раждаемостта на белите жени е толкова ниска, че около две хиляди и петдесета изобщо няма да има бели бебета.

- Сигурна ли си в тези цифри? - Защото Криста, макар и гениална, си е съвсем луда. Ентусиазмът я прави небрежна и тя често цитира данни много уверено, преди да си е дала труда да вникне в тях.

- Е, може би през седемдесет и пета - отвръща тя и дружелюбният й тон намеква, че можем да се спазарим.

- Звучи ми малко несериозно, госпожице Смолуд.

- Заради абортите е. - Тръгвам, но Криста с лекота успява да върви успоредно с мен. - Защото убиват бебетата си. Това е основната причина.

- Мисля, че трябва да намерите друга тема за дипломната си работа - отвръщам и се промушвам покрай нея, за да стигна до широкото мраморно стълбище.

- Не е само абортът - носи се гласът й след мен и кара един от колегите ми, нервният дребен Джо Яновски, да надникне над парапета, за да види кой вика, - а и междурасовите бракове, защото белите жени...

В този миг минавам през двойната врата на коридора и разсъжденията на Криста, за щастие, остават нечути.

Някога и аз бях като нея. Говорех с абсолютна сигурност за неща, за които не знаех нищо. Може би именно затова ме взеха, защото когато бях по-млад интелектуално, бях и по-дързък.

Това, плюс случайността, че съм син на баща си, защото влиянието му в университета избледня едва след травмата от разобличаването му пред сенатската комисия. Дори днес, повече от десетилетие след падението на Съдията, студентите ме заговарят, за да разберат дали наистина баща ми е този, за когото са чували, а колегите ми очакват да им обясня какво е да седиш в залата ден след ден и стоически да слушаш как сенатът го съсипва.

- Все едно да гледаш някого в цугцванг - отговарям винаги, но те не са сериозни играчи на шах, затова не ме разбират. Но тъй като са професори, се преструват, че са разбрали.

Преглеждам пощата си. Меморандум от кабинета на ректора за цените на паркинга. Покана за конференция по реформите в исковото право в Калифорния след три месеца, но само ако сам си платя пътя. Картичка от един тип от Айдахо, противника ми в турнира по шах по пощата, открил хода, за който се надявах да не се сети. Напомняне от Бен Монтоя, заместник-декана, за лекцията на някакъв виден адвокат довечера. Умерено заплашително писмо от университетската библиотека за някаква книга, която явно съм изгубил. От средата на пачката изваждам новия "Харвард Лоу Ривю", поглеждам съдържанието и го захвърлям набързо, след като попадам на поредната учена статия, която обяснява защо моят опозорен баща е срам за расата си; защото това е нивото, до което падна по-тъмната нация - след като не можем да повлияем върху хода дори на едно събитие в бяла Америка, ние губим ценно време и енергия, за да се унищожаваме взаимно, сякаш най-добре служим на каузата на расовия ни прогрес като критикуваме другите черни.

Е, свърших си работата за деня.

Телефонът звъни.

Колко гадно, досадно и невъзпитано нещо е телефонът. Чудя се защо смятат Александър Бел за такъв герой. Откритието му е унищожило личния свят на човека. Телефонът няма съвест. Той звъни, когато спим, когато се къпем, молим се, спорим, четем и се любим. Или когато просто отчаяно искаме да ни оставят на мира.

Телефонът продължава да звъни. Очаквам да се включи гласовата поща, но като по-голямата част от долнокачествената университетска техника, тя се включва само когато не ти трябва. Решавам да не му обръщам внимание, но после си спомням, че разговорът ми с Кимър не завърши добре и може би се обажда, за да се сдобрим.

Или да поспорим още.

Подготвен и за двете възможности, грабвам слушалката с надеждата да чуя гласа на може би разкаялата ми се съпруга, но това е само великият Малъри Коркоран, партньор от адвокатската форма на баща ми и последният му останал приятел, както и известен вашингтонски посредник. И ми казва, че Съдията е мъртъв.

Глава 2

ПОСЕЩЕНИЕ НА БРЕГА

(I)

Пристигнах във Вашингтон в петък следобед, оставих багажа си в дома на Майлс и Вера Медисън, скромните почтени родители на съпругата ми, а после отидох в къщата на Шепард Стрийт и видях, че Марая по типичния си методичен начин е свършила повечето от онова, което трябваше да се направи. Някога Марая беше пълничко, разхвърляно дете с ужасен комплекс за малоценност, но с възрастта се превърна в блестяща, почти царствена красавица, вярно вече понапълняла, но според киселата Кимър - професионален адвокат и начинаещ фитнес гуру - това може да се очаква след раждането на пет деца. (Кимър е родила точно едно, полупланиран инцидент, когото нарекохме Бентли на моминското име на бабата на майка му.) Освен това зрялата Марая е отлично организирана - единственото дете, което в това отношение прилича на Съдията - и не разчита на другите. Но само миг след като влизам през вратата на разхвърляната грозна къща на Шепард Стрийт, където и двамата сме прекарали младежките си години, Марая ми прехвърля останалата част от задълженията. Мисля, че не го прави от скръб, нито от злоба, да не говорим за изтощение, а поради същия парадоксален импулс, който я накара да се откаже от журналистиката и да се отдаде на възпитанието на децата си. Кимър я мрази за това и я е обвинявала в очите, че е изгубила онази острота на ума, с която е станала член на Фи Бета Капа през студентските си години в Станфорд. Запрати й тази реплика в лицето на една Коледа в същата тази къща преди две години, когато имахме глупостта да дойдем. Усмихната, Марая й отговори спокойно, че нейните деца заслужават най-добрите години от живота й. Кимър, която рядко нарушаваше професионалния си график, когато се роди Бентли, го прие като лична нападка и й го каза, което даде на мен и сестра ми още една причина - ако изобщо ни беше нужна - да не си говорим.

Трябва да разберете, че обичам и уважавам сестра си. Когато бяхме малки, според общото мнение, Марая беше най-способната в интелектуално отношение от нас четиримата и упорито и предано се беше посветила на невъзможната задача да спечели одобрението на родителите ни. Успехите й в гимназията и колежа стопляха сърцето на баща ми. За да спечели майка ни, Марая се омъжи веднъж и щастливо - след като първият й годеник, който щеше да съсипе живота й, избяга с най-добрата й приятелка - и раждаше внучета с постоянност и ентусиазъм. Съпругът й е бял досаден инвестиционен банкер с десет години по-възрастен от нея, с когото, както каза на родителите ни, я запознали приятели, макар Кимър винаги да твърди, че сигурно е станало по обява за запознанства. Да си призная честно, Марая винаги е предпочитала белите мъже.

Марая посреща посетителите във фоайето, официална и резервирана в синята си рокля и единичния наниз перли - истинска господарка на къщата, както би казала мама. Отнякъде се носи музика, типична за ужасния вкус на баща ми към класиката - опера на Пучини на английски. Фоайето е малко и мрачно, претъпкано с тежки разностилни мебели. Вляво е вратата към всекидневната, вдясно - към трапезарията, а направо е коридорът, който води до семейната спалня и кухнята. До вратата на трапезарията има широко безвкусно стълбище към горния етаж. Там коридорът преминава в галерия, където често се криех, за да наблюдавам тайно вечeрите и игрите на покер на родителите ни; там веднъж ме накара да се скрия Адисън при успешния си опит да ме убеди, че Дядо Коледа не съществува. Сега също виждам там двама-трима души, облегнати на перилата така, сякаш им принадлежат. Всъщност в къщата има повече хора, отколкото очаквах - целият първи етаж изглежда запълнен с траурни костюми. Присъства голяма част от финансово задоволената Афро-Америка, за чието съществуване, извън спорта и шоубизнеса, едва ли предполагат повечето бели американци. Чудя се колко от гостите са по-доволни от смъртта на баща ми, отколкото издават лицата им.

Сестра ми не ме прегръща, а ме целува отчуждено първо по едната буза, после по другата и прошепва: "Радвам се, че дойде" така, както би го казала на някой от фирмените съдружници на баща ми или партньорите му по покер. После ме хваща за раменете - твърде отдалеч, за да е прегръдка - поглежда зад мен с уморени, но ясни очи и прошепва злобничко: "Къде е Кимбърли?" (Отказва да я нарича Кимър, защото било просташко.)

- Идва от Сан Франциско - казвам. - Беше там за няколко дни по работа. Бентли - добавям прекалено бързо - е при съседите. Кимър ще го вземе довечера и утре ще дойдат с влака. - Знам, че говоря повече, отколкото трябва, и усещам огромна празнота; надявам се само, че не е изписана на лицето ми, защото Кимър наистина ми липсва.

Всъщност май не е нужно толкова да прикривам чувствата си, защото Марая си има достатъчно работа и не си дава труд да крие болката и объркването си. Вече е забравила, че е питала за жена ми.

- Не разбирам - казва тя тихо и поклаща глава. Аз пък съм сигурен, че идеално разбира. Миналата година Съдията беше в болница за поправка на незадоволителните резултати от поставянето на байпас две години по-рано - факт, който е също тъй добре известен на сестра ми, както и на мен. Не може да се каже, че сме очаквали смъртта на татко, но тя в никакъв случай не е изненадваща.

- Можеше да се случи по всяко време - промърморвам.

- Щеше ми се да не беше станало точно сега.

В такъв момент не можеш да кажеш нищо повече, освен да споменеш Божията воля, което никой в нашето семейство не прави. Кимам, потупвам ръката й, което, изглежда, я обижда, затова преставам. Тя притваря уморените си очи и се овладява, после ги отваря и всичко отново е "на ниво." Въздъхва, отмята глава, сякаш все още има дългата коса, за която се бореше като момиче, и казва извинително:

- Съжалявам, че няма място за вас в къщата, но децата спят долу, а половината братовчеди са натъпкани на тавана.

После свива рамене, сякаш не е имала избор, но аз усещам каква е истинската идея зад това разпределение - тя просто се налага и ме предизвиква да оспорвам решението й.

Не го правя.

За мое учудване лицето на сестра ми не показва и следа от триумф. Тя изглежда нещастна от победата си и несигурна какво трябва да каже. Не мога да си спомня кога за последен път съм я виждал толкова неуверена, но все пак тя много обичаше Съдията, макар на моменти да не можеше да го понася.

- Ей, хлапе - казвам тихо. Хлапе се наричахме взаимно, когато бяхме малки и все още се опитвахме да се харесаме. - Спокойно, всичко ще се оправи.

Марая кимва несигурно, без изобщо да ми вярва. Но това не ме изненадва - така е, откакто бяхме деца. Прехапва долната си устна - нещо, което никога не би направила пред децата си. После се изправя на пръсти и прошепва:

- Трябва да ти кажа нещо, Тал. Важно е. Нещо... нещо не е наред.

И се оглежда, сякаш се бои да не я подслушват. Следвам погледа й през смътно познатите ми далечни роднини и приятели-ветропоказатели, включително такива, които семейството ни не е виждало от унищожителната битка при изслушванията на баща ми, и най-накрая се спирам върху изпъкващата фигура на съпруга й, Хауард Дентън, който изглежда преуспяващ, елегантен и някак странно на място, въпреки че е бял. Хауард е поклонник на физическите упражнения и обожава Марая също както обожава парите. Сега разговаря с група младежи и девойки, които май не познавам. От самоувереното им излъчване, както и поради факта, че един от тях се опитва да му пробута картичката си, предполагам, че бизнесът си върви - дори тук, дори сега.

Същото беше и с баща ми дори след падението му - когато влезеше някъде, всички веднага започваха да му искат нещо. Той също притежаваше това излъчване, ясното послание, че е личност, около която и чрез която нещата се случват - човек, когото си заслужава да познаваш. И от всички хора на тоя свят точно Хауард с оредяващата си кестенява коса, костюмите по поръчка и седемцифрен доход - а може би вече осемцифрен - притежава същата сила. Сега е мой ред да се почувствам засегнат, не толкова заради семейството, колкото заради расата: яд ме е на тези младежи на възрастта на студентите ми, които се надпреварват за вниманието на зет ми, защото е управителен директор на "Голдмън Сакс". Внезапно разбирам стремежа на черните националисти от 60-те години, които се противопоставяха на закона за равните възможности, защото знаеха, че заради него черната общност ще изгуби най-ярките си водачи - че престижните колежи ще ги превърнат в... млади корпоративни апаратчици, облечени в скъпи костюми и отчаяно търсещи начин да привлекат вниманието на влиятелните бели капиталисти. Нашите водачи, твърдяха те, ще бъдат подмамени да защитават други идеи. Дипломите от престижни колежи и още по-престижните заплати за малцинството ще ги накарат да забравят справедливостта за мнозинството. Националистите се оказаха прави. Аз съм от малцинството. Жена ми е от малцинството. Сестра ми е от малцинството. Студентите ми са от малцинството. Пред очите ми почва да плуват червени петна, светът става яркочервен...

- Успокой се, хлапе - казва съвестта ми, но това всъщност е Марая. Сложила е ръка на рамото ми. - Той си е такъв. - Поглеждам ръцете си и виждам, че са свити в юмруци. Знам, че всичко е траяло само миг-два. Когато пред очите ми падне червената завеса, времето сякаш забавя ход и често имам чувство, че ако напрегна волята си, мога да го спра завинаги и да остана заключен между два мига в един свят, изграден единствено от великолепна червена ярост. И сега имам това усещане. После поглеждам нагоре и виждам през червенината болката - не, нуждата в тъмнокафявите очи на сестра ми. От какво има нужда тя, а Хауард не й го дава? Не за пръв път се чудя какво (освен парите) намира у него.

От друга страна, бракът на сестра ми е щастлив.

Червеното се е стопило и отново виждам стаята. Едва не прегръщам сестра си и дори ми се струва, че тя би ми позволила, но моментът отминава.

- Ще поговорим по-късно - казва тя и леко, но твърдо ме отблъсква. - Иди при Сали - добавя и се обръща към следващия гост. - Тя плаче в кухнята.

Кимам вдървено - още не съм наясно защо ме обземат такива настроения и се опитвам да си спомня последния път, когато съм имал подобен пристъп. Марая вече казва на някой друг колко е мило от негова страна да дойде и му връчва по целувка на всяка буза. В движение поздравявам Хауард, но той е твърде зает да събира визитни картички, затова само прави гримаса и ми маха с ръка. Около главата му за миг проблясва червено сияние, после изчезва. Обръщам се. Несметните братовчеди, както ги наричаше баща ми, сякаш са заели всеки квадратен метър от първия етаж. Доайен на братовчедите е както винаги неостаряващата Алма - леля Алма, както настояваха да я наричаме родителите ни, макар че самата тя държеше да я наричаме "просто Алма", което често правехме буквално, макар и не пред нея. Марая, дойде ли вече Просто Алма? Или дори: Мамо! Татко! Обажда се Просто Алма. Просто Алма твърди, че е на осемдесет и една, но вероятно е на повече. Тънка е като вейка, шумна и забавна. Като дете я търсех на всяко семейно събиране, защото винаги вадеше монети от пет и десет цента от тайните си джобове и насила ни ги тикаше в ръцете; сега я търсех, защото след като мама почина, тя стана гравитационната сила в рода, и тя ни събираше, сякаш имаше способността да изкривява пространството.

- Талкот! - вика Алма, подпряна на изящно резбования си бастун, и на устните й се появява характерната за нея флиртуваща усмивка. - Веднага ела тук.

Целувам я. Усещам движението на крехките й кости и се чудя как ветровете на времето още не са я отвели. Дъхът й мирише на "Кулс", цигари, които пуши от времето на някакъв легендарен протест във Филаделфия, когато била гимназистка - преди почти седем десетилетия.

- Радвам се да те видя, Алма.

- Това е проблемът! Единственото, което хубавите мъже искат да правят, като ме видят, е да ме гледат! - Тя се кикоти и ме потупва по рамото доста силно. Въпреки крехкото си телосложение Алма е родила шест деца и всичките са още живи; пет от тях са завършили колеж, четири все още карат първия си брак, три работят във Филаделфия, две са лекари, а едно е гей - както виждате, има някаква математическа зависимост. Децата на Алма, заедно с внуците и правнуците й, са най-голямото подразделение на несметните братовчеди. Тя живее в тесен апартамент в един от по-лошите квартали на Филаделфия, но прекарва толкова време в посещения на наследниците си, че рядко си е у дома.

Въпреки дебелото жълтеникаво перде погледът й е остър и жизнен.

- Знаеш, че баща ти много те обичаше, нали, Талкот?

- Да - казвам, макар че при Съдията за любов можеше само да се предполага, но не и да се знае със сигурност.

- Той имаше планове за теб.

- Какви планове?

- За семейството. Сега ти си главата на семейството, Талкот.

- Мислех си, че е Адисън - казвам сковано. Чувствам се обиден, без да съм сигурен защо.

Тя поклаща малката си главица.

- Не, не, не. Не Адисън, а ти. Така искаше баща ти.

Едновременно съм поласкан и притеснен. Идеята да бъда глава на семейство Гарланд, каквото и да означава това, е странно привлекателна, несъмнено под влияние на някой древен мъжки ген.

- Добре, Алма.

Тя ме прегръща малко по-силно.

- Талкот, той имаше планове за теб. Искаше ти да си този, който... - Премигва и отново се отдръпва. - Е, няма значение. Той ще ти каже.

- Кой ще ми каже, Алма?

Тя предпочита да отговори на друг въпрос.

- Имаш шанса да постъпиш правилно, Талкот. Можеш да оправиш нещата.

- Какви неща?

- Семейството. Рода.

Поклащам глава.

- Алма, не те разбирам.

- Напротив, Талкот. Спомни си колко хубаво си прекарвахме в Оук Блъфс. Вие децата, татко ти и майка ти, аз и чичо ти Дерек, лека му пръст - когато и Абигейл беше още с нас... - Изненадва ме с тихо ридание.

Хващам ръката й.

- Никой не е в състояние да върне това.

- Така е. Но татко ти ще ти каже какво да правиш, когато му дойде времето.

- Татко ми? Имаш предвид Съдията?

- Да нямаш някой друг татко?

Изглежда, е вярно онова, което всички казват за Алма - вече не е съвсем наред.

Най-накрая се измъквам. Трябва да потърся Сали. Всички жени от семейство Гарланд са луди, мисля си. Дали мъжете от семейството са причина за неврозите им, или е чисто съвпадение? Пробивам си път в тълпата. Чудя се защо са тук всички тези хора, защо не могат да дочакат бдението. Може би Марая не е предвидила бдение. Неколцина непознати ми подават ръце. Някой прошепва, че Съдията поне не е страдал и трябва да сме благодарни за това, а на мен ми се иска да се обърна и да питам: "Ти беше ли там?", но вместо това кимам и продължавам напред, както би постъпил баща ми. Пред кухнята смръщено изтърпявам сърдечното ръкостискане на възрастен баптистки свещеник с високо положение в една от най-старите организации за граждански свободи - човек, за когото съм сигурен, че е свидетелствал, за да попречи на назначението на баща ми във Върховния съд. А сега има нахалството да се преструва, че споделя скръбта ни. Ръкостискането изглежда безкрайно, старческите му пръсти се движат по кожата ми и най-накрая разбирам, че се опитва да ми предаде знака на някакво тайно братство, явно без да знае, че да отхвърлям предложенията на подобни групи беше един от първите ми бунтове срещу начина на живот на родителите ми - живот, от който Кимър, бунтарка като мен самия, ме отърва. Но нямам никакво намерение да го осветлявам по въпроса. Искам само да се отърва от неискреното му подмилкване и усещам как червената завеса е на път да се спусне отново. Той отказва да ме пусне. Говори колко близки били с баща ми навремето. Колко съжалявал, че нещата се обърнали така. Каня се да му отвърна нещо доста нехристиянско, но внезапно вихрушка от малки телца прелита край нас и едва не ни поваля на пода - петте деца, на възраст от четири до дванадесет години търчат към следващата част на къщата, която да опустошат. Малкълм, Маршал, близнаците Мартин и Мартина и малкият Маркъс. Знам, че в момента Марая отчаяно търси име за вече ясно забележимия шести малък Дентън, който трябва да се роди в края на февруари или началото на март, но не може да намери начин да уважи едновременно историята и родителите ни. Последната й бременност е почти скандална. Преди година, когато беше на четирийсет и две, Марая сподели със смаяната ми съпруга, че иска да роди още едно дете, което Кимър определи на четири очи като безотговорност и самоугаждане, защото подобно на баща ми, тя цени най-много онези, които приличат на нея.

(II)

Родът ни е стар, което между хората с нашия цвят на кожата определя не толкова социалното, колкото законовото положение. Прадедите ни били свободни и си изкарвали хляба самостоятелно по времето, когато повечето членове на по-тъмната нация били оковани във вериги. Разбира се, не всичките ни предшественици са били свободни, а само някои, но семейството ни не се занимава с другите; погребали сме този дял от историческата памет така резултатно, както останалата част от Америка е погребала най-голямото си престъпление. И като добри американци ние не само прощаваме робството, но и славим престъпниците. По-големият ми брат е кръстен на един от прадедите ни - Уолдо Адисън, - често сочен за наш патриарх. Освободен роб, който имал собствени роби, но след 1830-а бил принуден да избяга на север, когато въстанието на Нат Търнър накарало щата Вирджиния да преосмисли положението на свободните негри. Спрял за кратко във Вашингтон и за още по-кратко в Пенсилвания и накрая се установил в Бъфало, където от фермер станал строител на лодки. Семейната история не разказва какво е станало с шестимата роби на Уолдо. Все пак знаем нещичко за самия него. Дядо Уолдо, както наричаше баща ми, се включил в аболиционисткото движение. Баща ми обичаше да размишлява за възможното участие на дядо Уолдо в нелегалните канали за измъкване на роби - логично е, казваше той със светнали от надежда очи, щом е работил по езера и канали. Когато остаря, размишленията се превърнаха във факти; седяхме на верандата във Винярд, пиехме лимонада и гонехме комарите, докато той описваше невероятните подвизи на Уолдо, сякаш беше присъствал на тях - рисковете, които поемал; плановете, които измислял; уважението, което заслужавал. Но за това няма никакво доказателство. Малкото известни факти говорят, че дядо Уолдо е бил пияница, крадец и негодник. Четиримата му сина, доколкото знаем, също били негодници. И хубавата му дъщеря Абигейл се омъжила за негодник, но именно от него, той бил текстилен работник от Кънектикът, сме получили фамилното си име. Единственият син на Абигейл бил проповедник, най-големият му син - преподавател в колеж, а неговият втори син беше баща ми, който е бил какъв ли не - в най-високата точка от кариерата си федерален съдия, близък довереник на двама президенти и за малко член на Върховния съд, а в най-ниската - неподведен под отговорност, но обект на публични унижения (Марая, която има склонност към мелодрамата, казва жертва) и разследвания от всеки вестник и телевизия в страната, без да говорим за две дела пред съдебни заседатели и изслушване пред три комисии на конгреса.

А сега е мъртъв. Смъртта е важен изпит за семейства, които са стари и, бих казал, високомерни като нашето - да прикриваме болката си за нас е също толкова естествено, колкото да караме немски коли, да участваме в законодателната власт и да печелим пари. Баща ми не би искал да плачем. Винаги ни казваше да оставим миналото зад гърба си - наричаше го да теглим чертата. Той знаеше много подобни мъдрости и в подходящо настроение ги рецитираше дълго и досадно, сякаш очакваше да си водим бележки. С времето се научихме да не отиваме при него, ако имаме проблем, защото единствената помощ, която щяхме да получим, беше намръщеното му лице и сериозен глас, докато ни чете лекции за живота, правото или любовта. Особено за любовта, защото двамата с майка ни имаха изключително сполучлив брак и това го караше да се смята за голям експерт.

Истинското ми име е Талкот, а не Миша. Родителите ми го избрали в чест на дядо ми, бащата на майка ми, защото очаквали да им остави пари, което той послушно направи; но аз го мразя, откакто станах достатъчно голям и съучениците ми започнаха да ме дразнят. Приятелите, сестрите ми и брат ми милостиво ме наричаха Тал. Но най-близките ми приятели ме наричат Миша, което, както правилно сте отгатнали, е руско име, умалително от Михаил, и е един от прякорите ми. Аз не съм руснак. Не говоря руски. Родителите ми не са ми дали руско име, защото никое черно семейство не го е правило, като изключим няколко пламенни комунисти през 30-те и 40-те години. Но имам причини да предпочитам името Миша, макар баща ми да го мразеше.

Или именно затова.

Защото баща ми, като повечето бащи, имаше върху нас точно такова въздействие - с брат ми и сестрите ми се развихме като личности отчасти под въздействието на бунта ни срещу автократичното му управление. И подобно на повечето бунтовници често не разбирахме колко много сме заприличали на онова, което се преструвахме, че мразим.

(III)

Имам нужда от почивка.

За да доставя удоволствие на Марая, прекарвам няколко минути в кухнята при разплаканата Сали, отгледана от единствения брат на баща ми, покойния чичо Дерек, когото Съдията ненавиждаше заради политическите му убеждения. Тя не ни е кръвна братовчедка; - дъщеря е на втората жена на Дерек Тера от първия й съпруг, но смята Дерек за свой баща. С годините се превърна в дундеста самотна жена с нещастни очи на кошута и странна прическа и докато я утешавам сега, не откривам нищо от агресивната тийнейджърка, която много отдавна беше тайна любима на Адисън. Напоследък Сали работи на Капитолия за някаква неизвестна подкомисия; работа, която получи благодарение на баща ми. Сали, която преживя много, насочва всеки разговор само секунди след началото му към това колко зле са се отнесли с нея всички, които познава. Носи рокли в ужасни десени на цветя, винаги твърде тесни и макар вече да не пие както някога, Кимър съобщава, че я е виждала да гълта с шепи хапчета от платнената пазарска чанта, която влачи навсякъде. И сега е с нея. Потупвам я по широкия гръб и се опитвам да отгатна по заваления й говор колко е изгълтала. Някога беше свежа, жизнерадостна и забавна. Понасям една мляскаща целувка, доста близо до устните, и най-после се измъквам във фоайето. Чувам хриптящото кудкудякане на Алма, но не се обръщам. Отново забелязвам Хауард, който продължава да си върши работата - червеният ореол още проблясва около главата му. Трябва да се измъкна, но Марая ще побеснее, ако изляза, а никога не съм могъл да се справям с гнева на жените. Мечтая за простичкото освежаващо удоволствие на партия шах, може би една игра онлайн с лаптопа, който оставих в апартамента на семейство Медисън.

Но засега ще се задоволя и просто с уединение.

Отивам в стаята, която някога беше кабинет на баща ми.

Затварям вратата и сядам на писалището. Започвам да разглеждам албумите - майка ми беше добросъвестният летописец на живота на семейството. Единият е на Адисън. Вторият е на Аби.

Третият е пълен със снимки от дипломирания - мои, на Марая, на Адисън - от всички нива на образованието ни. Марая и Адисън получават най-различни награди. Особено Адисън. Мои няма, но аз никога не съм печелил награди. С принудена усмивка продължавам да прелиствам. По-голямата част от албума е празна. Може би мястото е за оставено за снимките на внуците. Оставям албума. Следващият е с най-хубавите корици - от мека стара кожа, боядисана в тъмносиньо - и съдържа изрезки от вестници. Всички, изглежда са, за...

О, не!

Рязко затварям албума, притварям очи и виждам как баща ми изхвръква от къщата една вечер и нарежда на майка ми: "Стой тук, Клеър, имаме още три деца. Ще ти се обадя от болницата". И по-късно мама - вдига телефона на кухненската стена с трепереща ръка, изхлипва и се подпира на шкафа, преди да стане делова и резервирана, което и двамата ми родители умееха да направят за миг. Бях единственият свидетел на тази проява. Марая и Адисън бяха в колежа, а Аби беше излязла; на 15 години тя сякаш винаги беше навън и непрестанно се караше с родителите ни. Майка ми ме накара да се облека и бързо ме заведе у съседите, макар че бях почти на седемнадесет и спокойно можех да остана у дома сам. Остави ме с бързи, отчаяни целувки и изчезна с другата кола по някаква очевидно тъжна работа, която не поиска да ми обясни. След полунощ баща ми дойде да ме вземе, седнахме във всекидневната на Шепард Стрийт и той ми съобщи с треперещ глас, напълно различен от обичайния му тон на говорител по радиото, че Аби е мъртва.

От деня на погребението й до деня, в който умря, баща ми почти не спомена името й.

Но беше запазил албума. Определено много странен албум.

Отворих очи и го запрелиствах.

И веднага забелязах, че нещо не е наред.

Само първите изрезки бяха свързани с Аби. Статията във вестника за смъртта й. Официалният некролог. Продължение от седмица по-късно, което уведомяваше читателите, че полицията не е попаднала на следа. Друга статия, след два месеца, която потвърждаваше същите нерадостни новини.

Тогава баща ми започна да пие. Сам, заключен в кабинета, както правят истинските алкохолици. Може би дори е разглеждал същия този албум.

Обръщам страницата. Следващата изрезка, от няколко месеца по-късно, съобщава за смъртта на малко дете при злополука в Мериланд, където шофьорът също избягал. Потръпвам. На другата страница има съобщение за млад семинарист, също жертва на неразкрито пътнотранспортно произшествие. Продължавам да прелиствам. Съдържанието ме потриса. Страница след страница статии за хора, убити от небрежни шофьори из целите щати - откъси от американската трагедия. На някои от изрезките имаше мастилени печати на различните служби, които изпращаха статии от пресата в цялата страна по избрана от теб тема във времето когато нямаше интернет. Няколко са отбелязани с избелели сини звездички, а в полетата им са надраскани дати, обикновено много по-късни от публикуването на самата статия. Поглеждам по-внимателно и разбирам, че със звездички са отбелязани случаите, при които шофьорът, който е блъснал жертвата и избягал, най-накрая е бил заловен. Към някои от статиите за арести са добавени кратки гневни бележки, изписани с нечетливия почерк на баща ми: "Надявам се да го опържат това копеле" или "Дано да имаш добър адвокат, мръснико", или пък "Поне тези родители получиха възмездие".

Бързо прелиствам към края на албума. Колекцията свършва в края на 70-те, по времето когато Съдията спря да пие.

Това не е просто носталгичен албум на родител, който остро усеща липсата на детето си, а продукт на един обсебен ум. Бързо го затварям - боя се, че може да ме зарази с мрачната си лудост. Странно е, че стои тук, между скъпите спомени. Едва ли някое дете би искало да открие у родителите си подобна лудост. Семейство Гарланд има множество малки тайни и това е една от тях - когато Аби умря, за известно време баща ми откачи, а после се оправи.

Отново затварям очи. Да, оправи се. Това е важното. Оправи се. Човекът, когото ще погребем, не е същият, който седеше в тази грозна малка стая и се напиваше до смърт нощ след нощ, като ни тероризираше не с гняв или насилие, а с ужасяващото мълчание, издаващо пълна емоционална парализа.

Оправи се.

И все пак моят фанатично потаен баща бе запазил този албум, доказателство за краткотрайната му лудост, на място, където би го открил всеки. Готов съм да приема, че Съдията е направил този албум по време на лудостта си, но изглежда, безразсъдно да го е запазил и през следващите години - това не е типично за него. Всички други доказателства бяха унищожени много отдавна. Например - в къщата няма алкохол. Но албумът е оцелял. За щастие на баща ми никой не го е открил по времето, когато сенатската съдебна комисия провеждаше изслушванията по неговите...

Вратата рязко се отваря. Сали изглежда малко объркана, сякаш е изненадана да ме открие на първото място, където ме е потърсила. Адисън се обадил, съобщава ми. Очите й блестят възторжено. Бил на път за насам, добавя щастливо, без да помисли за възможността останалите да не се вълнуват като нея. Примигвам и се опитвам да се съсредоточа. Притеснен съм, че може да види безумния албум на Съдията. Адисън идва, повтаря тя. Преобразена от тази новина, е придобила внезапна привлекателност. Ще е тук скоро, уверява ме Сали. Много скоро.

От трескавия й раболепен тон човек може да предположи, че обявява за предстоящето пристигане на Месията. Макар че повечето приятелки на брат ми, а те са много, сигурно биха го описали съвсем различно.