Далече на север

СЕВЕРНО СИЯНИЕ

Нора Робъртс

ПРОЛОГ

Из един дневник

12 февруари 1988

Кацнахме на Слънчевия ледник по обяд. Полетът дотук мремахна махмурлука ми и преряза задушаващите корени на реалността, която царува в долния свят. Небето сияе като син кристал. Такова небе докарват винаги на пощенските картички, за да примамва туристите, заедно с блестящото "лъжливо слънце" - разноцветен ореол около студеното бяло светило. Приемам това за знак, че ми е било писано да се изкача дотук. Вятърът е около десет възела. Температурата - само десет градуса под нулата. Ледникът е огромен като задника на Кейт Курвата и леден като сърцето й.

Все пак Кейт ни изпрати подобаващо снощи. Дори ни направи нещо като групово намаление.

Не знам защо сме тук, може би защото човек все трябва да е някъде и да прави нещо. А зимното изкачване на Безименната е не по-лошо занимание от всяко друго, дори по-добро от повечето.

От време на време мъжът има нужда от една седмица приключения, които не включват силен алкохол и леки жени. Как ще оцениш пиенето и жените, ако от време на време не ги оставяш?

Срещата ми с няколко сродни откачалки промени не само късмета ми на игралната маса, но и настроението ми като цяло. Малко са нещата, които мразя повече от това да тегля всеки ден хомота като всички останали, но на този свят все жените дърпат конците.

За щастие извадих късмет и това ще задоволи моите момичета за известно време, така че мога да прекарам седем дни в мъжка компания заради самия себе си.

Да се боря със стихиите, да рискувам живота и здравето си заедно с неколцина също толкова луди мъже, е нещо, което ми напомня, че съм жив. Да го направя не за пари, не по задължение, нито защото някоя жена ме е стиснала за топките, а заради чистата лудост, която кара духа ми да заискри.

Долу стана прекалено претъпкано. Пътищата стигат до места, които доскоро са били непристъпни, хората живеят там, където никога преди това не е стъпвал човешки крак. Когато за пръв път дойдох тук, почти нямаше жива душа и проклетите федерални власти не си пъхаха носа навсякъде.

Разрешение за изкачване? За да се разходя в планината? Майната му, майната им на тъпите чиновници, на правилата и бумащината им. Планините са били тук много преди някой правителствен бюрократ да реши да печели от тях. И ще останат дълго след като той отиде да бюрократства в ада.

И ето ме тук, на тази ничия земя. Свещените територии не принадлежат на никого.

Ако можех да живея в планината, щях да си опъна палатката и никога да не се върна. Но свещена или не, тя може да те убие по-бързо и безмилостно от заядлива съпруга.

Затова ще прекарам една седмица с мъже като мен, изкачвайки Безименната планина, която се издига над града, реката и езерата и пресича границите, начертани от чиновниците. Тази земя се надсмива над опитите им да я укротят и консервират.

Аляска принадлежи само на себе си, независимо колко пътища са прокарани, колко знаци са поставени или какви закони са гласувани. Тя е последната от неукротимите жени и Бог я обича заради това. Аз също.

Построихме базовия си лагер. Слънцето вече потъна зад големите върхове и зимният мрак ни обгърна. Сгушени в палатката, хапваме здраво, предаваме си джойнта и разговаряме за утре.

Утре тръгваме нагоре.

1.

На път за Лунаси - 28 декември 2004 г.

Пристегнат с колана в тресящата се консервна кутия, която някой на шега беше нарекъл самолет, наблюдавайки на оскъдната зимна светлина как въздушните течения ги подмятат през пролуките между заснежените върхове към градче на име Лунаси*, Игнейшъс Бърк получи прозрение.

* Lunacy (англ.) - лудост. В целия роман авторката използва игра на думи, затова и жителите на Лунаси се наричат "лунатици" - Б. пр.

Оказа се, че далеч не е готов да умре, както си мислеше.

Беше неприятно да го осъзнаеш, когато съдбата ти виси на косъм в ръцете на непознат в яркожълта парка, чието лице е почти напълно скрито от изтъркан кожен калпак, нахлупен върху пурпурна плетена шапка.

Непознатият му се беше видял достатъчно компетентен в Анкъридж, когато го беше плеснал по дланта, преди да посочи с палец към консервната кутия с витла.

После беше казал на Нейт: "Наричай ме просто Джърк*." Май тогава го загриза нещо подобно на съмнение.

* Jerk (англ.) - мижитурка, глупак. - Б. пр.

Що за идиот би се качил на летяща консерва, пилотирана от човек на име Джърк?

Но толкова късно през годината до Лунаси можело да стигне безопасно само по въздуха, поне така му беше казал кметът Хоп, когато бяха разговаряли за пътуването му.

Самолетът рязко зави надясно, последван от стомаха на Нейт, и той се зачуди какво ли означава за Хоп думата безопасно.

Беше си мислил, че му е все едно. Дали ще живее, или ще умре, какво значение имаше за останалия свят? Когато се бе качил на големия самолет от Балтимор за Вашингтон, си беше казал, че така или иначе краят на живота му наближава.

Полицейският психиатър го беше предупредил да внимава с важните решения, когато е в депресия, но той бе подал молба за мястото на полицейски началник в Лунаси само заради името на градчето.

И беше приел работата с непукистко свиване на раменете.

Дори сега, замаян от гаденето и треперещ от прозрението си, Нейт осъзна, че го притеснява не самата смърт, а начинът, по който тя ще настъпи. Не му се искаше да си отиде от този свят, блъскайки се по тъмно в някоя планина.

Ако беше останал в Балтимор и се бе държал по-любезно с психиатъра и началника си, можеше да загине при изпълнение на служебния си дълг. Това нямаше да е толкова лошо.

Но не, той беше захвърлил значката си и не само беше изгорил мостовете, а направо ги бе изпепелил. Затова щеше да свърши като кърваво петно някъде из аляските планини.

- Сега ще се пораздрусаме - предупреди Джърк с провлечен тексаски акцент.

Нейт преглътна яда си.

- Щото досега летяхме съвсем гладко.

Джърк се усмихна и му намигна.

- Това нищо не е. Трябва да пробваш срещу вятъра.

- Не, благодаря. Колко остава още?

- Не много.

Самолетът подскачаше и се тресеше. Нейт примирено затвори очи. Молеше се само да не се опозори напълно, като повърне върху ботушите си, преди да умре.

Никога вече нямаше да лети със самолет. Ако оживееше, щеше да си тръгне от Аляска с кола. Или да върви пеша. Или да пълзи. Но със сигурност нямаше да лети.

Самолетът подскочи и Нейт отвори очи. И видя през прозореца триумфалната победа на слънцето - мракът чудодейно се разпръсна и въздухът стана прозрачен. Светът отдолу се очерта - дълги синьо-бели гънки, стръмни възвишения, блестящи рояци заледени езера и километри заснежена гора.

Само на изток небето бе скрито от огромната маса, която местните жители наричаха Денали или просто Планината. Дори повърхностното му проучване беше показало, че само загубеняците използваха името Маккинли.

Докато се друсаха напред, единствената му свързана мисъл беше, че нищо съществуващо не може да е толкова голямо. Когато слънчевите лъчи докоснаха мрачния й връх, сенките постепенно се разстлаха върху грамадата, придавайки синкав оттенък на белотата, и ледената й повърхност заблестя.

Нещо в него трепна толкова силно, че за миг забрави гаденето, постоянния рев на мотора и дори студа, който изпълваше самолета като мъглица.

- Едро копеленце, а?

- Да. - Нейт шумно издиша. - Бива си го.

Насочиха се на запад, но той не изпускаше от поглед планината. Сега видя, че онова, което беше взел за заледен път, беше лъкатушеща замръзнала река. Близо до брега й се беше сгушило селище. Постройките и колите по улиците ясно се различаваха.

Беше тъй тихо и бяло, че му заприлича на вътрешността на кристално кълбо, което някой всеки миг ще разтърси, за да се разлетят снежинките.

Нещо под пода издрънча.

- Какво е това?

- Колесникът. Стигнахме Лунаси.

Самолетът се снижи с рев толкова рязко, че Нейт трябваше да се вкопчи в седалката и да се запъне с крака.

- Какво? Кацаме ли? Къде? Къде?

- На реката. По това време на годината е замръзнала здраво. Не се притеснявай.

- Но...

- Ще се попързаляме със ските.

- Ски? - Нейт внезапно си припомни, че мрази зимните спортове. - Не е ли по-добре с кънки?

Джърк се изсмя налудничаво, точно когато самолетът се устреми към ивицата лед.

- Представяш ли си? Самолет на кънки. Страхотна идея.

Самолетът подскочи, поднесе и се плъзна по леда заедно със стомаха на Нейт. После грациозно спря. Джърк изключи моторите и във внезапно настъпилата тишина Нейт чу как ударите на сърцето му отекват в ушите.

- Едва ли ти плащат достатъчно за това - успя да каже той. - Не могат да ти платят достатъчно.

- По дяволите! - Джърк го потупа по ръката. - Не го правя заради парите. Добре дошъл в Лунаси, шерифе.

- Нямаш представа колко се радвам.

Все пак реши да не целува земята. Не само щеше да изглежда нелепо, но и сигурно устните му щяха да залепнат за леда. Вместо това спусна омекналите си крака и излезе в неописуемия студ навън, като се помоли да го издържат, докато стигне на някое тихо, топло и спокойно място.

Важното беше да прекоси леда, без да си счупи крак или ръка.

- Не се тревожи за багажа си, шерифе! - извика Джърк. - Ще ти го донеса.

- Благодаря.

Когато успя да запази равновесие, Нейт забеляза една фигура насред снега. Беше с кафява парка с качулка и подплата от черна кожа и дърпаше от цигарата рязко и нетърпеливо. Използвайки я като ориентир, Нейт тръгна по неравния лед колкото се можеше по-внушително.

- Игнейшъс Бърк.

Гласът беше дрезгав и женски, и достигна до него на облаче пара. Той се подхлъзна, успя да се закрепи и с бясно биещо сърце се изкатери на заснежения бряг.

- Анастасия Хоп. - Тя протегна облечената си в ръкавица с един пръст ръка, успя някак си да хване неговата и я стисна здраво. - Виждам, че си позеленял от пътуването. Джърк, да не си си правил майтап с новия ни шериф по пътя?

- Не, госпожо. Просто имаше въздушни течения.

- Тук винаги е така. Все пак, личи си, че си хубавец. Ето, удари една глътка.

Тя извади от джоба си плоска сребриста бутилка и му я подаде.

- Аз...

- Давай. Още не си на работа. Малко бренди ще те съживи.

Той реши, че едва ли ще му стане по-зле, отвори бутилката, отпи бавно и почувства как глътката се търкаля към тръпнещия му стомах.

- Благодаря.

- Ще те настаним в "Хижата" и ще ти дадем възможност да си поемеш дъх. - Тя го поведе по пъртината. - Ще те разведа из града по-късно, когато главата ти се проясни. Пътят от Балтимор е дълъг.

- Така е.

Градчето приличаше на снимачна площадка. Вечнозелени дървета, побелели от снега, реката, постройките от разцепени трупи, димът, който се виеше от комини и тръби. Всичко се размазваше пред погледа му и той разбра, че е ужасно изтощен. Не беше успял да поспи през никой от полетите и пресметна, че са минали почти двадесет и четири часа, откакто за последен път беше лягал.

- Случил си ясен ден - каза жената. - В планините падна още сняг. Тази гледка води туристите насам.

Изгледът наистина приличаше на пощенска картичка и той се почувства малко неловко. Все едно беше влязъл във филм или в нечий сън.

- Радвам се, че си се облякъл добре - тя го огледа, докато говореше. - Много от туристите от Долните щати* идват с модерни палта и лъскави ботуши и задниците им замръзват.

* Lower 48 - буквално, "Долните 48" - название, употребявано в Аляска за останалите щати, от които я дели Канада. - Б. пр.

Той беше поръчал всичко, което носеше - чак до термобельото, - както и по-голямата част от съдържанието на куфара си от "Еди Бауер" по интернет, след като получи имейл с предложение от кмет Хоп.

- Много точно ми описахте какво ще ми трябва.

Тя кимна.

- Да, както и онова, което ще трябва на нас. Не ме разочаровай, Игнейшъс.

- Казвайте ми Нейт. Нямам намерение, кмет Хоп.

- Само Хоп. Всички ме наричат така.

Тя се качи на дълга дървена тераса.

- Това е "Хижата". Хотел, бар, ресторант, обществен клуб. Имаш стая тук, включена е в заплата ти. Ако решиш да живееш на друго място, ще си плащаш сам. Собственичка е Чарлийн Хайдъл. Яденето е добро и мястото е чисто. Тя ще се погрижи за теб. Освен това ще се опита да ти бръкне в панталоните.

- Моля?

- Ти си хубав мъж, а Чарлийн има слабост към другия пол. Твърде стара е за теб, но това няма да я спре. Каквото и да мислиш по въпроса, решението си е твое.

После тя се усмихна и Нейт видя, че лицето й е червено и кръгло като ябълка. Имаше живи кафяви очи и голяма уста с тънки устни с извити нагоре ъгълчета.

- И тук, както в цяла Аляска, мъжете преобладават. Но това не значи, че местното женско население няма да дойде да те огледа. Ти си прясно месо и много от тях ще искат да го опитат. Когато си свободен, прави каквото искаш, Игнейшъс, но недей да чукаш момичета в работно време.

- Ще си го запиша.

Смехът й прозвуча като сирена за мъгла, докато го тупаше дружески по ръката.

- Няма да е зле.

После отвори вратата и го въведе в благословената топлина.

Замириса му на дим от дърва, кафе, пържен лук и съблазнителен женски парфюм.

Помещението беше широко и символично разделено на ресторант с маси за двама и четирима, пет сепарета и бар със столчета, чиито червени седалки бяха протъркани в средата от множеството задници, седели върху тях през годините.

Отдясно имаше широк отвор, през който се виждаха маси за билярд и футбол и ярките светлини на джубокс.

През вратата вляво се влизаше във фоайето. Той видя част от плота на рецепцията и прегради, между които бяха пъхнати ключове, пликове и сгънати листове със съобщения.

Гореше буен огън и предните прозорци бяха разположени така, че да се вижда прекрасният изглед към планината.

Келнерката беше една и в силно напреднала бременност. Косата й беше прибрана в дълга и лъскава черна плитка. Лицето й поразяваше с нежната си красота и той примигна от удивление. С топлите си тъмни очи и златиста кожа тя му заприлича на местна версия на Мадоната.

В момента доливаше кафе на двама мъже, седнали в сепарето. Момченце на около четири години седеше на една маса и оцветяваше книжка. Мъж в туидено сако пушеше и четеше опърпан екземпляр на "Одисей".

На маса в отсрещния край друг мъж с кестенява брада, която се стелеше върху предницата на избелялата му карирана риза, гневно мърмореше нещо.

Някои от посетителите обърнаха глави към тях и поздравиха Хоп, която отметна качулката си и разкри рошава посребрена коса. В погледите, които се насочиха към Нейт, се четеше любопитство, само в очите на мъжа с брадата имаше открита враждебност.

- Това е Игнейшъс Бърк, новият началник на полицията - обяви Хоп, докато разкопчаваше ципа на парката си. - В сепарето са Декс Трилби и Ханк Финкъл, а онзи намръщеният е Бинг Карловски. Келнерката се казва Роуз Иту. Как е днес бебето, Роуз?

- Неспокойно. Добре дошли, шериф Бърк.

- Благодаря.

- Това е Професора. - Хоп отиде до бара и потупа човека с туиденото сако по рамото. - Откри ли нещо по-различно в тази книга от последния път, когато я чете?

- Винаги намирам нещо ново. - Той смъкна очилата си за четене с метални рамки, за да огледа Нейт по-добре. - Дълъг път.

- Да - съгласи се Бърк.

- И това е само началото.

После Професора намести очилата си и се върна към четивото си.

- А този непослушен хубавец е Джеси, синът на Роуз.

Момчето не вдигна глава от книжката, но погледна нагоре и под гъстите му черни къдрици проблеснаха големи тъмни очи. То се протегна и дръпна Хоп за парката, за да й прошепне нещо.

- Не се тревожи. Ще му дадем.

Вратата зад бара се отвори и един едър тъмнокож мъж с бяла престилка излезе оттам.

- Големия Майк - представи го Хоп. - Готвачът. Бил моряк, докато едно от нашите момичета не му хванало окото, когато отишло до Кодиак.

- Хвана ме като пъстърва - усмихнато потвърди Големия Майк. - Добре дошъл в Лунаси.

- Благодаря.

- Искаме нещо вкусно и топло за новия началник на полицията.

- Днес рибената чорба си я бива - каза й Големия Майк. - Ще му дойде добре. Освен ако не искаш да хапнеш червено месце, шерифе.

Нейт не разбра веднага, че се обръщат към него. Едва когато усети, че всички в помещението го гледат, се обади:

- Рибената чорба е добра идея.

- Веднага я нося.

Майк се обърна, влезе в кухнята и Нейт дочу как дълбокият му баритон затананика "Скъпа, навън е студено".

Снимачна площадка, картичка, помисли си той. Или пиеса. Както и да го погледнеше, чувстваше се като прашасал реквизит.

Хоп го повика с пръст, преди да излезе във фоайето. Той я видя да се пъха зад плота и да взима един от ключовете между преградите. В този момент вратата отново се отвори и оттам се появи истинска сексбомба.

Беше руса - според Нейт така беше най-подходящо за сексбомбите, - с гъста чуплива коса, която се спускаше над впечатляващите гърди, надничащи от дълбокото деколте на прилепналата й синя блуза. Едва след минута той погледна към лицето й, защото синята блуза беше пъхната в толкова тесни джинси, че сигурно бяха увредили няколко вътрешни органа.

Не че се оплакваше.

Лицето можеше да се похвали с ясносини очи, които гледаха невинно, в контраст с пълните червени устни. Беше попрекалила с червилото и му напомни на кукла Барби.

Барби Мъжеядката.

Докато заобикаляше плота, тя полюшваше всички части от тялото си, които можеха да помръднат, въпреки прилепналите дрехи и тънките токчета. После се подпря лениво на бара.

- Здравей, красавецо.

Гласът й напомняше гърлено мъркане - сигурно го беше упражнявала, - предназначено да спре притока на кръв към мъжкия мозък и да сведе коефициента му на интелигентност до този на зелена ряпа.

- Чарлийн, дръж се прилично. - Хоп издрънка с ключа. - Момчето е уморено и още му е зле. Точно сега няма сили да се справи с теб. Шериф Бърк, Чарлийн Хайдъл. Хотелът е неин. Стаята и храната ти се плащат от градския бюджет като част от заплата ти, затова не се чувствай длъжен да й предлагаш нещо допълнително.

- Хоп, ужасна си. - Но докато го казваше, Чарлийн се усмихваше като котенце, плеснато през лапите. - Да ви заведа ли горе, шериф Бърк? Ще ви помогна да се настаните, а после ще ви донеса нещо топло за хапване.

- Аз ще го заведа. - Хоп демонстративно стисна ключа в юмрук и разлюля голямата черна плочка, на която беше написан номерът на стаята. - Джърк ще му донесе багажа. Няма да е зле Роуз да качи рибената чорба, която Майк ще му сипе. Хайде, Игнейшъс. Ще си общувате, когато събереш малко сили.

Той би могъл да възрази, но не виждаше смисъл. Затова послушно последва Хоп през вратата и нагоре по стълбите като кученце господаря си.

Чу Чарлийн да мърмори "чичако" с тона на човек, който току-що е вкусил развалено месо. Явно беше обида, но той я пропусна покрай ушите си.

- Чарлийн не ти мисли злото - казваше в това време Хоп, - но ако й дадеш възможност, ще те изтормози до смърт.

- Не се тревожи за мен, мамо.

Тя пусна отново сирената и отключи вратата на стая 203.

- Мъжът й избяга преди петнадесет години и я остави да отгледа сама дъщеря си. Много добре се справи с Мег, макар че през повечето време фучат като котки една срещу друга. Оттогава е имала много мъже, а с всяка година стават все по-млади. Казах ти, че е твърде стара за теб. - Хоп го погледна през рамо. - Всъщност, както се държи, ти си прекалено стар за нея. На тридесет и две си, нали?

- Бях, когато тръгнах от Балтимор. Преди колко години беше това?

Хоп поклати глава и отвори вратата.

- Чарлийн те води поне с десетина години. Има голяма дъщеря, почти на твоята възраст. Може би не е лошо да го имаш предвид.

- Мислех, че жените се радват, когато някоя от тях забърше по-млад мъж.

- Това показва колко разбираш от жени. Напротив, вбесяваме се, че ни е изпреварила. Е, това е.

Той влезе в облицована с ламперия стая, в която имаше железен креват, гардероб, огледало, кръгла масичка, два стола и малко бюро.

Беше чиста, оскъдно обзаведена и интригуваща колкото чувал бял ориз.

- Тук има малка кухня. - Хоп дръпна синята завеса и разкри малък хладилник, два котлона и мивка, голяма колкото дланта на Нейт. - Но ако готварството не ти е страст или хоби, по-добре се храни долу. Храната е хубава. Не е "Риц", но има и по-хубави стаи, ала бюджетът ни стига за тази. - Тя прекоси стаята и отвори една врата. - Баня. Тази е с вътрешен водопровод.

- Охо! - Той надникна вътре.

Мивката беше по-голяма от кухненската, но не много. Вана нямаше, но и душът щеше да му свърши работа.

- Донесох ти багажа, шерифе. - Джърк внесе двата куфара и сака сякаш бяха празни. Хвърли ги на леглото и матракът изскърца под тежестта им. - Ако ти потрябвам за нещо, долу съм и хапвам. Довечера ще спя тук, а утре сутрин летя обратно за Талкийтна.

Той допря пръст до челото си за поздрав и си тръгна.

- По дяволите. Чакай.

Нейт зарови из джоба си.

- Аз ще му дам бакшиш - спря го Хоп. - Докато си на работа, си на издръжка на градския съвет на Лунаси.

- Оценявам жеста.

- Смятам да те накарам да си го отработиш, така че не бързай с благодарностите.

- Румсървис! - напевно изчурулика Чарлийн, внасяйки поднос в стаята. Бедрата й се поклащаха като метроном, докато вървеше към масата. - Нося ти вкусна рибена чорба, шерифе, и сандвич за голям гладен мъж. Кафето е топло.

- Ухае чудесно. Благодаря, госпожо Хайдъл.

- За теб съм Чарлийн. - Бебешкосините очи премигнаха и Нейт си помисли: "Наистина се е упражнявала". - Тук всички сме едно голямо щастливо семейство.

- Ако беше така, нямаше да ни трябва началник на полицията.

- Не го плаши, Хоп. Харесва ли ти стаята, Игнейшъс?

- Нейт. Да, благодаря, хубава е.

- Хапни си и си почини - посъветва го Хоп. - Когато си готов, обади ми се. Ще те разведа наоколо. Първото ти официално задължение е да присъстваш на събранието утре следобед в кметството, където ще те представим на всички, които си дадат труда да дойдат. Преди това ще трябва да видиш полицейския участък, да се запознаеш с двамата си заместници и с Пийч. И да ти дадем звездата.

- Звездата ли?

- Джеси специално ме помоли да ти дадем звезда. Хайде, Чарлийн, да оставим човека да си почине.

- Ако имаш нужда от каквото и да било, обади се долу - отправи му Чарлийн подканяща усмивка. - От каквото и да е.

Зад гърба й Хоп присмехулно обели очи. За да приключи с въпроса, тя сложи ръка на рамото на Чарлийн и я побутна към вратата. Чу се тракане на токчета, женски кикот и вратата се тръшна зад тях.

Въпреки това Нейт чу приглушения глас на Чарлийн, която обидено казваше:

- Какво ти става, Хоп? Просто се държах дружелюбно.

- Може да се държиш дружелюбно като собственичка на хотел, а не на бардак. Кога ще проумееш разликата?

Той изчака, за да се увери, че са се отдалечили, преди да заключи вратата. После съблече парката си и я остави да падне на пода, свали плетената си шапка и я захвърли. Същото направи и с шала си. Терможилетката му ги последва.

Останал по риза, панталони, термофланелка и ботуши, той отиде до масата, взе супата и лъжицата и ги отнесе пред тъмния прозорец.

Според часовника на нощното шкафче беше три и половина следобед, а навън бе тъмно като в полунощ. Уличните лампи светеха, отбеляза той, докато сърбаше супата, и в светлината им се виждаха очертанията на сгради. Бяха украсени за празниците с цветни крушки, а по покривите имаше фигури на Дядо Коледа и елените му.

Но не се виждаха хора, нямаше движение или каквито и да било признаци на живот.

Ядеше механично, прекалено уморен и гладен, за да усети вкуса на чорбата.

"През този прозорец се вижда само снимачната площадка - помисли си. - Сградите са сигурно фалшиви фасади, а шепата хора, които срещнах долу - персонажи от илюзията ми."

Може би това беше просто халюцинация, породена от депресия, гняв и мъка - от ужасната смесица на чувства, която го беше запратила в бездната.

Утре щеше да се събуди в апартамента си в Балтимор и да се опита да събере сили, за да преживее още един ден.

Взе сандвича и го изяде до прозореца, загледан в пустия черно-бял свят, украсен с гирлянди от разноцветни лампички.

Може би трябваше да се потопи в него. Да стане част от тази странна илюзия, а после да потъне в мрака като последната сцена от стар филм. И всичко щеше да свърши.

Докато стоеше и мислеше, че донякъде се надява това да се случи, на улицата се появи силует. Беше облечен в червено - ярко и дръзко - и сякаш изникна от безцветната сцена долу, за да й вдъхне живот.

Движенията му бяха сигурни и бързи. Живот с мисия, движение с цел. Бързи, уверени крачки върху белотата, които оставяха следи като сенки върху снега.

Тук съм. Тук съм и живея.

Не знаеше дали е мъж, жена или дете, но яркият цвят и уверената походка привлякоха вниманието му.

Сякаш усетила, че я наблюдават, фигурата спря и погледна нагоре.

Нейт отново имаше чувството, че е попаднал в черно-бял филм. Бяло лице, черна коса. Но заради мрака и разстоянието те изглеждаха някак размазани.

Настъпи дълъг миг на неподвижност и тишина. После фигурата отново се раздвижи, тръгна към "Хижата" и изчезна от погледа му.

Нейт дръпна пердетата и се отдалечи от прозореца.

След миг колебание свали куфарите от леглото и ги остави на пода, без да ги отваря. Съблече се, без да обръща внимание на студа, и се пъхна под купчина одеяла, както мечка влиза в пещера за зимния си сън.

Лежеше там - мъж на тридесет и две години с разрошена кестенява коса, която се виеше около продълговато слабо лице, изпито от умората и отчаянието, замъглило очите му с цвят на дим. Макар че храната беше поуспокоила стомаха му, организмът му се възстановяваше бавно - като на човек, прекарал тежък грип.

Щеше му се Барби - Чарлийн - да му беше донесла бутилка пиене вместо кафето. Не пиеше много, което му беше попречило да затъне и в алкохолизъм, освен всичко останало. И все пак няколко хубави глътки щяха да му помогнат да изключи съзнанието си и да заспи.

Сега дочу вятъра. Преди този звук го нямаше - това стенание зад стъклата. Освен него чуваше как сградата скърца и собственото си дишане.

Три самотни звука, които звучаха още по-самотно като трио.

Изключи ги, каза си той. Изключи всичко.

Щеше да поспи няколко часа, после да измие под душа мръсотията от пътуването и да се налее с кафе.

След това щеше да мисли какво да прави, по дяволите.

Угаси лампата и стаята потъна в мрак. След секунди съзнанието му я последва.

2.

Мракът го обграждаше и всмукваше като кал, когато изплува от съня. Когато излезе на повърхността, пробил си път към въздуха, пое дълбоко дъх. Докато се мъчеше да се измъкне изпод одеялата, усети, че кожата му лепне от пот.

Въздухът миришеше необичайно - на кедър, на студено кафе, долавяше се и лек лимонов аромат. После си спомни, че не е в апартамента си в Балтимор.

Беше откачил и заминал за Аляска.

Луминесцентният циферблат на часовника показваше пет и четиридесет и осем.

Значи беше успял да поспи, преди сънят да го върне обратно в реалността.

В съня му също винаги беше тъмно. Тъмна нощ и сив мръсен дъжд. Миришеше на кордит и на кръв.

Исусе, Нейт, божичко. Улучиха ме.

Студен дъжд се стича по лицето му, а между пръстите му капе топла кръв. Неговата и на Джак.

Да спре кръвта, се беше оказало също толкова невъзможно, колкото да спре дъжда. И двете неща бяха свръх силите му и на онази балтиморска уличка пороят отми всичко, което беше останало от приятеля му.

"Аз трябваше да умра - помисли си той, - а не Джак. - Той трябваше да се прибере при жената и децата си, а аз да умра на мръсната уличка под мръсния дъжд."

Но той се беше отървал с куршум в крака и още един, който беше преминал малко над кръста му - достатъчно, за да го свали и забави, и Джак да влезе пръв.

Няколко секунди, дребна грешка и един добър човек беше мъртъв.

А сега трябваше да живее с вината. Беше мислил за самоубийство, но това беше егоистично решение и с нищо нямаше да помогне на неговия приятел и партньор. Да живее с вината, беше много по-трудно, отколкото да умре.

Да живееш, беше по-голямо наказание.

Той стана и влезе в банята. Почувства се безкрайно благодарен за тънката струя гореща вода, която потече от душа. Щеше да мине доста време, преди тя да отмие пластовете пот и мръсотия, но това нямаше значение. Не бързаше за никъде.

Щеше да се облече, да слезе долу и да пие кафе. Можеше да се обади на кмет Хоп и да отиде да разгледа участъка. Да се постарае да се държи по-нормално и да поправи донякъде първото впечатление за глупак със замъглен поглед.

Щом се изкъпа и избръсна, се почувства по-добре. Извади чисти дрехи и се преоблече.

Взе шапката, шала и палтото си и се огледа в огледалото.

- Началник на полицията Игнейшъс Бърк, Лунаси, Аляска. - Той поклати глава и едва не се усмихна. - Е, шерифе, да идем да ти вземем звездата.

Тръгна надолу, изненадан от тишината. От онова, което беше чел за града, смяташе, че в места като "Хижата" се събират повечето жители. Зимните нощи бяха дълги, тъмни и самотни и очакваше да чуе шум от бара, тракане на билярдни топки, някоя стара кънтри мелодия от джубокса.

Но когато влезе в ресторанта, красивата Роуз пак наливаше кафе. Може би дори на същите двама мъже, но Нейт не беше сигурен. Момченцето й седеше на масата и оцветяваше книжката си с пълна пара.

Той погледна часовника си, сверен по местно време. Седем и десет.

Роуз се обърна и му се усмихна.

- Шерифе.

- Тази вечер е доста спокойно.

Лицето й се озари от усмивка.

- Сутрин е.

- Моля?

- Седем часа сутринта. Сигурно ще искате да закусите.

- Аз...

- Ще ви трябва време, за да свикнете. - Тя кимна към тъмните прозорци. - След няколко часа ще се съмне за малко. Защо не седнете? Като начало ще ви донеса кафе.

Беше спал повече от дванадесет часа и не знаеше дали да се притеснява или да се радва. Не си спомняше кога за последен път е прекарал в неспокойна дрямка повече от четири-пет.

Остави палтото си на пейката в едно от празните сепарета, но после реши да поработи върху социалните си контакти. Приближи се до масата на Джеси и почука по гърба на стола.

- Свободно ли е мястото?

Момчето го погледна преценяващо изпод вежди и кимна. Прехапало език, то продължи да оцветява, докато Нейт сядаше.

- Много хубава лилава крава - отбеляза той, наблюдавайки работата му.

- Кравите не са лилави, освен ако не ги боядисаш.

- Чувал съм нещо такова. Учиш ли рисуване в гимназията?

Очите на Джеси се разшириха.

- Още не ходя на училище, само на четири съм.

- Сериозно? На четири? Аз пък помислих, че си поне на шестнайсет.

Нейт се облегна и намигна на Роуз, която донесе бяла чаша с дебели стени и му наля кафе.

- Имах рожден ден с торта и един милион балона. Нали, мамо?

- Да, Джеси. - Тя постави менюто до лакътя на Нейт.

- Скоро ще си имаме и бебе. А у дома си имам две кучета и...

- Джеси, остави шериф Бърк да прегледа менюто.

- Всъщност се канех да попитам Джеси какво ще ми препоръча. Какво е най-вкусно тук?

- Палачинките.

- Да бъдат палачинки тогава. - Той върна менюто на Роуз. - Всичко е наред.

- Ако има проблем, само ми кажете.

Но бузите й бяха поруменели от удоволствие.

- Какви кучета имаш? - попита Нейт и докато ядеше, беше затрупан с разкази за постиженията на домашните любимци на Джеси.

Чинията палачинки и симпатичното момченце бяха много по-приятен начин да започнеш деня, отколкото повтарящите се кошмари. Настроението му се подобри. Нейт тъкмо се канеше да се обади на Хоп, когато тя влезе през вратата.

- Чух, че вече си станал - каза тя и отметна качулката. От парката й се посипа сняг. - Изглеждаш по-добре от вчера.

- Съжалявам, че не се появих.

- Няма нищо. Наспал си се и си закусил добре в приятна компания - добави тя и се усмихна на Джеси. - Готов ли си за обиколка?

- Разбира се. - Той стана и посегна към дрехите си.

- По-слаб си, отколкото очаквах.

Той я погледна намръщено. Знаеше, че не е във форма. Когато атлетичен мъж, висок един и осемдесет, свали повече от пет килограма, винаги изглежда мършав.

- Няма да е задълго, ако продължавам да ям палачинки.

- И имаш много коса.

Той нахлузи плетената си шапка.

- Просто си расте на главата ми.

- Обичам мъже с гъсти коси. - Тя отвори вратата. - И то червени.

- Кестенява е - автоматично я поправи той и нахлупи шапката още повече.

- Добре. От време на време си почивай, Роуз - извика Хоп и излезе сред вятъра и снега.

Студът го блъсна като бърз влак.

- Исусе Христе, очите ми ще ми замръзнат.

Той скочи във форда, който тя беше паркирала до бордюра.

- Кръвта ти още е рядка.

- И да е гъста като тесто, пак си е шибан студ. Извинявай.

- Не се изчервявам от прям език. Естествено, че е шибан студ - декември е. - Хоп се изсмя гръмовито и запали мотора. - Ще започнем обиколката с кола. Няма смисъл да се препъваме в тъмното.

- Колко души умират от настинка и измръзване годишно?

- Повечето загиват в планината, но те са предимно туристи или откачалки. Преди три години мъж на име Тийк се напи и замръзна във външната си тоалетна, четейки "Плейбой". Но той беше идиот. Хората, които живеят тук, знаят как да се грижат за себе си, а чичако, ако преживеят една зима, се научават или си тръгват.

- Чичако?

- Новаците. С природата шега не бива, човек трябва да се научи да живее с нея, а ако си умен, можеш дори да я използваш. Да се скиташ наоколо - със ски, снегоходки, да се пързаляш с кънки по реката, да ловиш риба в леда. - Тя сви рамене. - Бъди предпазлив и се наслаждавай, докато имаш възможност.

Хоп караше уверено по заснежената улица.

- Това е болницата. Имаме лекар и медицинска сестра.

Нейт огледа малката сграда.

- А ако не могат да се справят?

- Откарваме пострадалия в Анкъридж. Имаме тукашен пилот, който живее в покрайнините на града. Мег Галоуей.

- Жена?

- Сексист ли си, Игнейшъс?

- Не. - Може би. - Просто питах.

- Мег е дъщерята на Чарлийн и е дяволски добър пилот. Малко е луда, но ако питаш мен, за да пилотираш при такива условия, трябва да си малко луд. Тя щеше да те докара от Анкъридж, но ти пристигна един ден по-късно, отколкото очаквахме, а тя имаше друг ангажимент, затова повикахме Джърк от Талкийтна. Сигурно ще се запознаеш с Мег на срещата в кметството.

Колко ли ще е забавно, помисли си Нейт.

- Това е магазинът "На ъгъла" - в него има всичко, което ти трябва, а ако го няма, ще намерят начин да ти го доставят. Най-старата сграда в Лунаси. Построен е от трапери в началото на ХIХ век. След като го купиха през 1983-а, Хари и Деб доста го разшириха.

Беше два пъти по-голям от клиниката и на два етажа. Прозорците вече светеха.

- В момента пощата се намира в банката, но това лято ще й построим отделна сграда. Малкото здание до нея е "Италианското". Правят вкусна пица, но не доставят извън града.

- Пицария?

- На италианец от Ню Йорк е. Пристигна тук преди три години на лов. Влюби се и не си тръгна. Джони Тривани. Отначало нарече заведението "Тривани", но всички го наричат "Италианското". Смята да добави и пекарна. Казва, че ще си поръча по интернет булка рускиня. Може и да го направи.

- Ще има ли тогава пресни блини?

- Да се надяваме. Градският вестник се намира тук - показа тя. - Хората, които го издават, не са в града. Заведоха децата в Сан Диего за коледната ваканция. А от тази сграда предава местната радиостанция КЛУН. Мич Даубър се справя почти без помощ. През повечето време е много забавен, макар да си е кучи син.

- Ще го запомня.

Тя зави и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

- На около половин миля западно от града е училището - от детска градина до дванадесети клас. В момента имаме седемдесет и осем ученици. Там се провеждат и курсове за възрастни. Спортуват, рисуват, такива неща. От разпукването до замръзването ги провеждаме вечер. През останалото време са дневни.

- Разпукване? Замръзване?

- Когато ледът на реката се разпука, идва пролетта. Когато реката замръзне, вади дългите гащи.

- Ясно.

- На територията на града живеят петстотин и шест души, а още около сто и десет - извън него, но в нашия район. Твоя район.

Градът все още му приличаше на декор и му се струваше нереален. И в никакъв случай не можеше да го възприеме като "свой ".

- Пожарната команда - само от доброволци - се намира тук. А това е кметството. - Тя спря колата пред голяма постройка, изградена от трупи. - Съпругът ми помогна да го построим преди тринадесет години. Беше първият кмет на Лунаси и остана на този пост до смъртта си - през февруари ще станат четири години.

- От какво почина?

- От сърдечен удар. Докато играеше хокей на езерото. Вкара гол, падна и умря. Типично в негов стил.

Нейт замълча за миг.

- А кой победи?

Хоп изрева от смях.

- Неговият гол изравни резултата. Така и не завършиха мача. - Тя отново пое напред. - А ето го и твоето работно място.

Нейт надникна през мрака и сипещия се сняг. Сградата беше спретната, дървена и очевидно по-нова от съседните. Приличаше на бунгало, с малка веранда и два прозореца от всяка страна на вратата, закрити с тъмнозелени капаци.

От улицата до вратата водеше утъпкана пътека, а късата алея за коли, която явно наскоро беше изрината, вече беше покрита с няколко сантиметра пресен сняг. На нея беше паркиран син пикап и друга тясна пътека водеше от него до вратата.

И двата прозореца светеха, а от черния комин на покрива се издигаше дим.

- Отворено ли е?

- Да. Знаят, че днес встъпваш в длъжност. - Тя спря зад пикапа. - Готов ли си да се запознаеш с екипа си?

- Напълно.

Той излезе и откри, че и този път студът го изненада. Дишайки през зъби, тръгна след Хоп по тясната пътека към външната врата.

- На това му викаме арктическо преддверие. - Тя пристъпи в преддверието, където не валеше и беше завет. - Помага да намалим загубата на топлина от главната сграда. Чудесно място да си окачиш парката.

Тя съблече своята и я закачи до другата, която вече висеше там. Нейт я последва, после свали ръкавиците и ги пъхна в един от джобовете си. Продължи с шапката и шала. Чудеше се дали някога ще свикне да се облича като покорител на Северния полюс всеки път, когато трябва да излезе.

Хоп бутна вътрешната врата и ги лъхна мирис на дим и кафе.

Стените бяха боядисани в бежово, подовете - покрити с пъстър линолеум. Голяма печка за дърва стоеше в десния ъгъл. Върху нея масивен чайник от лято желязо изпускаше пара през чучурчето си.

В дясната половина на стаята едно до друго стояха две метални бюра, а в другата - ниска масичка със списания и редица пластмасови столове. До задната стена имаше масивен плот, на който бяха поставени радиостанции, компютър и керамично коледно дърво, боядисано в такъв нюанс на зеленото, какъвто природата не си беше дала труд да създаде.

Той забеляза вратите от двете му страни и дъската за обяви, където бяха забодени бележки.

А също и тримата души, които се преструваха, че не го зяпат.

Предположи, че двамата са заместниците му. Единият изглеждаше сякаш едва ли още има право да гласува, а другият - достатъчно стар, за да е гласувал за Кенеди. И двамата носеха дебели вълнени панталони, здрави ботуши и фланелени ризи, на които бяха забодени значките им.

По-младият беше коренен жител, имаше черна права коса почти до раменете и хлътнали бадемовидни очи, тъмни като нощта, а красивото му лице изглеждаше болезнено младо и невинно.

Възрастният беше с обрулено от вятъра лице, късо подстриган, с увиснала гуша и бледи сини очи, заобиколени от дълбоки бръчки. Набитата му фигура контрастираше с крехкото тяло на колегата му. Нейт си помисли, че сигурно е бивш военен.

Жената беше закръглена като ябълка, с пухкави розови бузи и пищна гръд, която издуваше розовия пуловер, избродиран с бели снежинки. Посребрената й коса беше хваната на кок високо на тила. От него стърчеше молив, а в ръцете й се виждаше чиния с пресни кифли.

- Е, цялата банда е тук. Шериф Игнейшъс Бърк, това са подчинените ти. Заместник-шериф Ото Грубер.

Късо подстриганият мъж пристъпи напред и подаде ръка.

- Приятно ми е.

- На мен също.

- Заместник-шериф Питър Ноти.

- Здравейте, шериф Бърк.

Нещо в колебливата му усмивка му се стори познато.

- Роднини ли сте с Роуз, заместник-шерифе?

- Да, сър. Тя ми е сестра.

- И последна, но не по важност, твоята диспечерка, секретарка и снабдителка с канелени кифлички - Мариета Пийч.

- Радвам се, че сте тук, началник Бърк. - Гласът й беше типично южняшки и навяваше представи за веранда, на която пият ментов сироп. - Надявам се, че сте по-добре.

- Да, благодаря, госпожо Пийч.

- Ще покажа на шерифа останалата част от участъка и после ще ви оставя да се опознаете. Игнейшъс, защо не хвърлим поглед на... стаите ви за гости.

Тя го поведе през дясната врата. Вътре имаше две килии с тесни легла, които приличаха на нарове. Стените изглеждаха прясно боядисани, подът - мит наскоро. Замириса му на лизол.

Вътре нямаше никого.

- Използвате ли ги изобщо?- попита я Нейт.

- Главно за пияни и нарушители на обществения ред. Трябва да си много пиян и да се държиш ужасно непристойно, за да излежиш една нощ в затвора в Лунаси. Има сбивания, понякога хулигански прояви, но обикновено виновниците са отегчени хлапаци. Ще оставя екипа да ти опише престъпленията в Лунаси. Нямаме адвокат и ако някой много се нуждае от такъв, трябва да отиде в Анкъридж или във Феърбанкс, освен ако не познава някого другаде. Имаме един пенсиониран съдия, но той по-скоро ще лови риба на леда, отколкото да отговаря на правни въпроси.

- Ясно.

- Ей, не мога да взема думата от теб.

- Така и не успях да се науча да си държа устата затворена.

Полуусмихната, тя поклати глава.

- Ела да разгледаме кабинета ти.

Минаха отново през общата стая, където всички се преструваха, че работят. От другата страна на бюрото на госпожа Пийч, точно до вратата, се намираше шкафът за оръжия. В него имаше шест ловни пушки, пет винтовки, осем револвера и четири зловещи на вид ножа.

Пъхна ръце в джобовете и стисна устни.

- Какво? Няма саби?

- Добре е човек да бъде подготвен.

- Да. За предстоящото нашествие.

Тя се усмихна и мина през вратата до шкафа.

- Ето го и кабинета ти.

Беше квадратна стая с дължина около три метра и прозорец зад сивото метално бюро. На него имаше компютър, телефон и черна настолна лампа. Две картотеки бяха опрени на страничната стена, а до тях имаше малък плот. Върху него стояха кана за кафе - вече пълна - две кафяви керамични чаши и кошничка с пакетчета сметана и захар. Имаше коркова дъска - празна, два сгъваеми стола за посетители и закачалка за връхните дрехи.

Светлините, които се отразяваха в тъмното стъкло на прозореца, придаваха на стаята още по-безличен и чужд вид.

- Пийч ти подреди бюрото, но ако имаш нужда от още нещо, шкафът с материалите е в коридора. Тоалетната е срещу него.

- Добре.

- Имаш ли въпроси?

- Много.

- Защо тогава не ги задаваш?

- Добре. Ще ти задам един, защото останалите произтичат от него. Защо ме нае?

- Добър въпрос. Може ли? - тя посочи към каната с кафе.

- Заповядай.

Хоп наля и на двамата, подаде му чашата, после седна на един от сгъваемите столове.

- Имахме нужда от шериф.

- Така ли?

- Градчето е малко, отдалечено и сами се справяме доста добре, но това не значи, че не ни трябва структура, Игнейшъс. Задължително е да има граница между правилно и погрешно и някой, който да следи за прекрачването й. Съпругът ми работи за това години наред, преди да вкара последната си шайба.

- А сега го правиш ти.

- Така е. Сега го правя аз. Освен това, щом имаме собствено полицейско управление, ще можем да провеждаме разследванията сами и да държим федералните и щатските власти по-надалеч. Градчета като нашето често се пренебрегват, защото са с малко жители и са труднодостъпни. Но сега тук имаме полиция и пожарна. Разполагаме с добро училище, хубав хотел, седмичен вестник, радиостанция. Лошото време понякога ни откъсва от света, но вече можем да бъдем самостоятелни. Трябва ни само ред и тази сграда заедно с хората в нея символизира този ред.

- Значи си наела символ.

- От една страна е точно така. - Кафявите й очи не се откъсваха от неговите. - Със символите хората се чувстват по-сигурни. От друга, очаквам да си вършиш работата, а голяма част от нея е свързана с хората тук, защото опазването на реда е обществен проблем. Затова ти показах някои от предприятията в града и ти казах имената на собствениците им. Има и други. Бинг има гараж и поправя всякакви превозни средства. Той кара и снегорина, багера и влекача. "Лунатик Еър" превозва хора и товари, кара запаси в града и ги разнася из отдалечените райони.

- "Лунатик Еър"?

- Компанията на Мег - поясни Хоп, леко усмихната. - Тук сме на ръба на цивилизацията. Превърнахме се от селище на бунтари и хипита в солиден град. Ще опознаеш хората от този град, отношенията им, враждите и връзките им. Така ще знаеш как да се справяш с тях.

- Което ме връща на въпроса "Защо ме нае?" Защо не назначи някого, който вече знае всичко това?

- Струва ми се, че онзи, който вече знае всичко това, ще си е изградил предварително мнение. Ще мрази едни и ще харесва други. А когато идваш отвън, нищо не знаеш. Ти си млад и това наклони везните в твоя полза. Нямаш съпруга и деца, които може да не се приспособят към живота тук и да те принудят да се върнеш обратно на континента. Имаш над десетгодишен опит в полицията. Притежаваш квалификацията, която търсех, и не се пазари за заплатата.

- Разбирам те, но има и нещо друго. Не знам какво да правя, по дяволите.

- Аха. - Тя допи кафето си. - Струваш ми се досетлив младеж. Ще разбереш - подметна и се изправи. - А сега ще те оставя да започнеш. Срещата е в два в кметството. Ще трябва да кажеш няколко думи.

- Божичко!

- Още нещо. - Тя бръкна в джоба си и извади една кутийка. - Това ще ти трябва. - Отвори я, извади сребърната звезда и я забоде на ризата му. - Ще се видим в два, шерифе.

Нейт остана на мястото си в средата на стаята, наслаждавайки се на кафето си, докато чу приглушените гласове навън. Честно казано, не знаеше какво да прави, затова реши просто да започне от някъде.

Хоп беше права. Той нямаше съпруга и деца. Никой и нищо не го привързваше към континента. Към света. Ако смяташе да остане, трябваше да се прояви добре. Ако провалеше този необичаен шанс на края на вселената, нямаше къде другаде да отиде. Нито какво да прави.

Докато отиваше с кафето си към общата стая, стомахът му се бунтуваше нервно, както когато беше в самолета.

- Ще ми отделите ли няколко минути?

Не знаеше къде да застане, после осъзна, че не е нужно да стои прав. Остави кафето си и взе два пластмасови стола. Приближи ги до бюрата и успя да се усмихне на Пийч.

- Госпожо Пийч? Моля елате и седнете. - И макар че палачинките натежаха в корема му, той се усмихна още по-широко. - Не е зле да донесете онези канелени кифлички. Миришат много вкусно.

Очевидно поласкана, тя донесе чинията и купчина салфетки.

- Вземете си, момчета.

- Предполагам, че се чувствате поне толкова неудобно, колкото и аз - започна Нейт, след като сложи една кифла на салфетката си. - Вие не ме познавате. Не знаете нито какъв полицай съм, нито какъв човек съм. Не съм тукашен и нищичко не зная за тази част на света. А се предполага, че трябва да изпълнявате заповедите ми. Че ще изпълнявате заповедите ми - поправи се той и захапа кифлата. - Невероятно вкусна е, госпожо Пийч.

- Цялата работа е в свинската мас.

- Обзалагам се. - Той си представи как артериите му се запушват. - Трудно е да изпълняваш заповедите на човек, когото не познаваш и на когото не вярваш. Нямате причина да ми вярвате. Поне засега. Ще правя грешки. Нямам нищо против да ми ги посочвате, стига това да става насаме. Освен това ще разчитам на вас, на всички вас, за да навляза в работата. Неща, които трябва да знам, хора, които трябва да познавам. Но засега ще ви попитам имате ли проблем с мен. Ако е така, кажете го и нека се изясним.

Ото отпи от кафето си.

- Не знам дали имам проблем, докато не разбера колко струвате.

- Струва ми се съвсем честно. Ако решиш, че имаш нещо против, кажи ми. Може би ще се съглася с теб, може би ще те пратя по дяволите. Но ще знаем кой какво мисли.

- Шериф Бърк?

Нейт погледна към Питър.

- Наричай ме Нейт. За бога, надявам се, че няма като кмет Хоп да ме наричате Игнейшъс през цялото време.

- Мислех си, че може би в началото аз или Ото трябва да идваме с вас при повиквания. Докато не започнете да се ориентирате.

- Добра идея. Госпожа Пийч и аз веднага ще направим график със смените ви по седмици.

- Можете да ме наричате Пийч. Искам само да кажа, че очаквам помещението да се поддържа чисто и че поддържането му - включително, миенето на тоалетната, Ото - се прави по график, както всичко останало. Парцалите, кофите и метлите не са само за жените.

- Аз съм помощник-шериф, а не чистачка.

Тя имаше добродушно, майчинско лице. И като всяка добра майка, можеше да пробие дупка в стомана само с един поглед.

- На мен пък ми плащат, за да работя като диспечер и секретарка, а не за да мия тоалетни. Но онова, което трябва да се свърши, трябва да се свърши.

- Защо засега не се редуваме? - прекъсна я Нейт, като видя по лицата на двамата, че спорът ще се разгорещи. - Ще говоря с кмет Хоп за бюджета ни. Може би ще има достатъчно средства, за да наемем чистачка, която да идва веднъж в месеца. У кого са ключовете за шкафа с оръжието?

- Заключени са в чекмеджето ми - отвърна Пийч.

- Бих искал да ми ги дадете. И да знам с какви оръжия може да си служи всеки от заместниците.

- Щом е огнестрелно оръжие, мога да стрелям с него - отвърна Ото.

- Може и да е така, но ние носим значки. - Той отмести стола си назад, за да види пистолета, който заместникът носеше в кобура на кръста си. - 38-и калибър ли искаш да е служебният ти револвер?

- Той е лично мой и съм свикнал с него.

- Това е хубаво. Аз ще взема 9-милиметровия зигзауер от шкафа. Питър, ти доволен ли си от твоя?

- Да, сър.

- Пийч, можеш ли да стреляш?

- В бюрото ми е заключен колтът на баща ми. Научи ме да стрелям, когато бях на пет. Мога да стрелям с всичко, което е в шкафа, също като войник.

- Аз съм служил в армията - разпалено се обади Ото. - Аз съм морски пехотинец.

- Добре. - Нейт прочисти гърлото си. - Според вас, колко жители от района имат оръжие?

Тримата се втренчиха в него, докато най-накрая устните на Ото трепнаха.

- Почти всички.

- Страхотно. Имаме ли списък на онези, които имат разрешително да го носят?

- Аз мога да го направя - предложи Пийч.

- Чудесно. Има ли копие от правилника на града?

- Ще ви дам.

- И последно - каза Нейт, когато Пийч се изправи, - ако се наложи да арестувам някого, кой определя гаранцията, решава какво е наказанието, какъв е размерът глобата и така нататък?

Настъпи продължителна тишина, после Питър се обади:

- Мисля, че вие, шерифе.

Нейт шумно издиша.

- Добре ще се позабавлявам.

Той се върна в кабинета си с папките, които Пийч му даде. Не му беше нужно дълго време, за да прочете правилника, освен това можеше да го забоде на дъската.

Точно подреждаше страниците, когато влезе Пийч.

- Тези ключове са за теб, Нейт. От шкафа с оръжието, предната и задната врата на участъка, килиите и колата. Всички имат етикети.

- Колата ми? Каква е?

- "Чероки". Паркирана е на улицата. - Тя сложи ключовете в ръката му. - Хоп каза някой от нас да ти покаже как да включваш отоплителя на мотора.

Беше чел и за това. Отоплители, които да поддържат мотора топъл в режим на почивка при минусови температури.

- Ще стигнем и дотам.

- Слънцето изгрява.

- Какво? - Той се обърна и погледна през прозореца.

После застина, отпуснал ръце, докато оранжевото светило се издигаше в небето. Под него планините оживяха, масивни и внушителни, прорязани от златисти нишки.

Те изпълниха прозореца и го оставиха без дъх.

- Нищо не може да се сравни с първия зимен изгрев в Аляска.

- Предполагам.

Очарован, той пристъпи по-близо до прозореца.

Виждаше реката, където се беше кацнал самолетът - дълъг, хлътнал участък, който не беше забелязал преди това, - и блясъка на леда под изсветляващото небе. Имаше хълмове от сняг, сгушени къщи, горички и хора. Хора, които се бяха струпали така нагъсто, че приличаха на цветни топки, които се плъзгат по белия сняг.

Виждаше се и дим. Господи, а това над главата му не беше ли орел? Докато наблюдаваше, група деца се затичаха към заледената река, понесли на гръб стикове и кънки.

А планините се извисяваха над всичко това като богове.

Докато ги гледаше, той забрави за студа, вятъра, изолацията и собственото си безмълвно страдание.

Докато ги гледаше, се почувства жив.

30.

- Какво е това?

Мег погледна към връзката ключове в ръката на Нейт и умишлено смръщи чело.

- Приличат ми на ключове.

- Защо са ти толкова много ключове?

- Защото има много ключалки. Това тест ли е?

Нейт ги претегли на дланта си, докато тя му се усмихваш невинно.

- Мег, ти дори не заключваш вратата през половината време. Откъде са всички тези ключове?

- Ами... Понякога човек трябва да влезе някъде, а вратата е заключена. Тогава е нужен ключ.

- И мястото, което е заключено, не е собственост на този човек, нали?

- Технически. Но никой не живее изолирано, всички ние сме едно цяло в дзен вселената.

- Значи това са дзен ключове?

- Именно. Върни ми ги.

- Няма да стане. - Той стисна юмрук. - Дори в дзен вселената, ще ми бъде неприятно да арестувам съпругата си за незаконно проникване.

- Още не съм ти съпруга, приятел. Имаш ли заповед за обиск?

- Стояха на видно място. Не ми е нужна заповед.

- Гестаповец.

- Престъпница. - Обхвана брадичката й със свободната си ръка и я целуна. После отвори задната врата на джипа и повика кучетата. - Хайде, момчета, да се повозим.

Мег отказваше вече да оставя сами кучетата в къщата. Водеше ги у Джейкъб, а когато работата й не го позволяваше, Нейт ги вземаше в кучкарника на "Хижата".

Той помогна на Бул, който още се лекуваше, да скочи в колата.

- Приятен полет - пожела на Мег.

- Благодаря.

Пъхнала ръце в джобовете, тя тръгна към самолета, после се обърна отново.

- Ако искам, мога да си намеря нови ключове. Имам си начини.

- Сигурен съм - промърмори Нейт.

Както му беше навикът, изчака, докато излети. Обичаше да я гледа как се плъзга от водата във въздуха, да слуша как моторите раздират тишината. В такива мигове не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея, за тях, за живота, който щяха да си изградят.

Мег вече работеше по цветните лехи, обграждащи верандата. Говореше за кандилки, божури и за вълчата урина, с която ги пръскала, за да ги защити от лосове.

Обеща му, че ралиците й щели да станат три метра през дългите летни дни.

Представи си Мег Галоуей, пилот и убиец на мечки, и жена, която прониква незаконно в чуждите къщи, да се грижи за цветя. Беше му казала, че далиите й били едри като тасове на гуми.

Искаше да ги види. Да седи на верандата с нея през безкрайната лятна нощ, когато слънцето не залязва, и да гледа цветята пред къщата.

Колко е простичко, помисли си. Животът им щеше да се състои от хиляди простички моменти. Но нямаше да бъде обикновен.

Самолетът издигна нос и полетя като малка червена птичка в огромното синьо небе. Нейт се усмихна и почувства облекчение, когато тя го поздрави с полягане вдясно и вляво.

Когато отново настъпи тишина, се качи в колата. И се замисли за други неща.

Може би беше глупаво да залага толкова много на една обица, на малко парченце сребро, както и на непотвърдените слухове, че Галоуей е притежавал солидна сума пари в брой.

Но беше виждал и преди тази обица и щеше да си спомни къде. Рано или късно. А парите често бяха мотив за убийство.

Докато караше към града, продължаваше да мисли. Галоуей беше притежавал пари и красива жена. Сериозни основания да бъде убит. В град като този жените бяха скъпа стока.

Комитетът по организирането на парада вече поставяше украсата за Първи май. Тя не се състоеше от обичайните червени, бели и сини знамена, характерни за малките градски паради. Защо Лунаси да бъде като всички останали? Вместо това знамената бяха дъга от синьо, жълто и зелено.

Видя един орел, кацнал върху гирлянда, който сякаш кимаше одобрително.

По главната улица хората чистеха и украсяваха домовете и предприятията си за пролетта. Саксии и висящи кошнички с теменужки и броколи - бяха му казали, че и двете растения са студоустойчиви - вече бяха изнесени навън. Верандите и капаците на прозорците бяха боядисани наново. Мотоциклети и скутери замениха снегомобилите.

Децата ходеха с колела на училище и вече носеха обувки, а не ботуши.

Но планините, които ограждаха царството на пролетта, макар и огрявани по четиринадесет часа дневно, неумолимо се бяха вкопчили в зимата.

Нейт паркира и пусна кучетата в кучкарника. Те го изгледаха жално и опашките им увиснаха.

- Знам, че е гадно. - Клекна и пъхна пръсти през мрежата, за да ги оближат. - Щом хвана лошите, майка ви вече няма да се тревожи и ще ви оставя вкъщи да си играете.

Когато се отдалечи, те завиха тъжно и това го накара да се почувства ужасно виновен.

Мина през фоайето и откри Чарлийн в офиса й.

- Наех за лятото трима колежани - потупа тя компютъра. - С тези резервации ще ми трябва помощ.

- Браво на теб.

- Местните водачи също помагат. През юни тук ще бъде пълно с хубави колежанчета. - Докато го казваше, очите й блеснаха, но на Нейт му се стори, че това беше по-скоро защитна реакция, отколкото радостно очакване.

- Значи всички ще имаме много работа. Чарлийн... - Той затвори вратата. - Ще те попитам нещо и то няма да ти хареса.

- Че кога те е спирало подобно нещо?

Нямаше как да бъде деликатен.

- Кой е първият мъж, с когото спа, след като Галоуей замина?

- Не разказвам за себе си на всеки срещнат, Нейт. Ако беше спал с мен, щеше да знаеш.

- Не става дума за клюки, Чарлийн, и това не е игра. Искаш ли да открием кой е убил Пат Галоуей?

- Разбира се. Знаеш ли колко е трудно да планираш погребение, когато покойникът е все още в някаква морга и не знам кога ще мога да го прибера у дома. Всеки ден питам Бинг кога смята, че земята ще омекне достатъчно, за да се копае. За да изкопае гроб за моя Пат.

Тя извади две книжни салфетки от пакетчето на бюрото и си издуха носа.

- Когато майка ми погреба баща ми - каза Нейт, - цял месец обикаля като призрак из къщата. Че дори и повече. Правеше всичко, което трябваше да прави - като теб, но умът й беше другаде. Човек не можеше да стигне до нея. Сякаш се изгуби някъде. Така и не успях да я намеря повече.

Чарлийн примигна, за да преглътне сълзите си, и остави кърпичките.

- Колко тъжно.

- Но ти не си постъпила така. Не си позволила изчезването му да те превърне в призрак. Сега те моля за помощ. Кой те ухажваше, Чарлийн?

- По-добре попитай кой не го е правил. Бях млада и хубава. Трябваше да ме видиш тогава.

Нещо прещрака в ума му, но докато се опитваше да разбере какво е, тя избухна.

- И бях сама! Не знаех, че е мъртъв. Ако знаех, нямаше да бързам толкова да... Бях наранена, ядосана и когато мъжете се тълпят около теб, защо да не си избереш някого? И не само един.

- Изобщо не те обвинявам.

- Първо спах с Джон. - Раменете й трепнаха и тя хвърли салфетките в розовото кошче за боклук. - Знаех, че е влюбен в мен, а и беше толкова сладък. Толкова внимателен - добави тъжно. - Затова отидох при него. Но не само при него. Това ми носеше удовлетворение. Разбивах сърца и бракове. И не ми пукаше.

Овладя се и за пръв път изглеждаше спокойна, почти замислена.

- Никой не е убил Пат заради мен. А ако е било така, го е направил напразно. Защото никога не ми е пукало за когото и да било от тях. Не съм им дала нищо, което да не си върна. Пат не е мъртъв заради мен. А ако е така, кълна се, че не бих могла да го преживея.

- Не, не са го убили заради теб. - Нейт застана зад нея, сложи ръце на раменете й и леко ги разтри. - Не са.

Тя вдигна ръка и я сложи върху неговата.

- Чаках го да се върне. Да види, че не тъгувам за него, да ме пожелае отново. Кълна се в Бога, Нейт, докато не намерихте трупа му, все още го чаках.

- Щял е да се върне. - Когато Чарлийн поклати глава, той я притисна по-силно. - Когато водиш разследване, трябва да вникнеш в психиката на жертвата. Научаваш се да четеш мислите й по-добре от онези, които са я познавали приживе. Щял е да се върне.

- Това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал - каза тя след малко. - Особено човек, който не се опитва да ми бръкне под полата.

Нейт лекичко я потупа по гърба и извади обицата от джоба си.

- Познаваш ли това?

- Хм. - Чарлийн отново подсмъркна и прекара пръст по миглите си, за да ги изсуши. - Хубава е, но ми се струва мъжка. Не бих носила такова нещо. Аз обичам по-ефектните бижута.

- Възможно ли е да е била на Пат?

- На Пат? Не, нямаше такава. Не обичаше кръстовете и изобщо религиозните символи.

- Виждала ли си я преди?

- Не мисля. Но може и да не си спомням. Не е кой знае какво.

Найт реши да започне да я показва и да преценява реакциите. Тъй като Бинг закусваше в "Хижата", отиде до масата му и залюля обицата.

- Ти ли си я изгубил?

Бинг едва я погледна и се вторачи в очите на шерифа.

- Последния път, когато ти казах, че съм изгубил нещо, пострадах.

- Обичам да връщам вещите на собствениците им.

- Не е моя.

- Знаеш ли на кого е?

- Не си губя времето да разглеждам ушите на хората. И не желая повече да ти гледам мутрата.

- И аз се радвам, че се видяхме, Бинг - подхвърли шеговито и прибра обицата. Забеляза, че механикът беше подстригал малко брадата си - вероятно това беше лятната му прическа. - Февруари 1988. Не мога да открия човек, който да потвърди със сигурност, че си бил тук. Един-двама дори са убедени, че те е нямало.

- Да си гледат работата.

- Макс бил заминал, а чух, че тогава си си падал по Кари.

- Не повече, отколкото по която и да е друга жена.

- Струва ми се, че е било подходящо време да се завъртиш около нея. Приличаш ми на човек, който не пропуска удобните случаи.

- Тя не се интересуваше от мен, защо да си губя времето? По дяволите. По-лесно би било да си платя на час. Може би съм ходил в Анкъридж онази зима. Имаше една курва на име Кейт, с която си имах вземане-даване. Галоуей - също.

- Кейт Курвата?

- Да. Вече не е жива. Какъв срам. - Бинг сви рамене. - Получила сърдечен удар между двама клиенти. Поне така казват. - Сетне се приведе напред. - Не съм убил онова куче.

- Така казваш, но изглежда си по-загрижен за него, отколкото за двамата мъртви мъже.

- Хората могат да се грижат за себе си по-добре, отколкото едно старо сляпо куче. Може би съм ходил в града онази зима. Може би съм видял Галоуей у Кейт. Хич не ми пука.

- Говори ли с него?

- Имах си други проблеми. Той също. Играеше покер.

Нейт вдигна вежди, сякаш беше донякъде изненадан, донякъде заинтересуван.

- Така ли? Внезапно взе да си спомняш много подробности.

- През цялото време ми се навираш в носа, нали? Разваляш ми апетита, затова се опитах да си спомня.

- Ти игра ли покер?

- Бях отишъл за курва, не за да играя комар.

- Спомена ли ти за плановете си да изкачи Безименната?

- За бога, той тъкмо си вдигаше панталоните, а аз се канех да смъкна моите. Не сме си бъбрили. Каза, че му провървяло на карти, затова дошъл само да изчука Кейт и се връщал обратно. Тя пък ми спомена, че този ден било пълно с лунатици, но това било хубаво. Имала много работа. После се захванахме с онова, за което бях отишъл.

- Видя ли Галоуей, след като свърши работата?

- Не си спомням. - Бинг зачопли с вилицата в чинията си. - Може би е идвал в бара, а може би - не. Аз отидох при Айк Трански, трапер, който живееше близо до Скуента, и останах при него няколко дни - ходихме на лов, ловихме риба на леда. После се прибрах.

- Трански ще подкрепи ли това?

Очите на Бинг заприличаха на топчета ахат.

- Не е нужно никой да подкрепя казаното от мен. А и той умря през 1996.

Удобно, помисли си Нейт, докато излизаше. Двамата души, които Бинг беше споменал като потенциални свидетели, бяха мъртви. Или пък нещата можеха да бъдат погледнати от друг ъгъл.

Откраднати ръкавици, откраднат нож, оставени край убито куче. Собственост на човек, който е видял Галоуей и е говорил с него.

Не беше трудно да се сетиш, че Галоуей се е върнал към играта или е спрял да пийне с приятели.

Познайте на кого налетях при Курвата Кейт? Светът е малък, мислеше си Нейт. Малък и стар. Ако Бинг казваше истината, може би убиецът се тревожеше, че Галоуей е споменал кой друг от Лунаси е играел покер и плащал за курви.

Реши по пътя към участъка да се отбие тук-там, размахвайки единствената си улика.

По-късно я показа на Ото.

Заместникът сви рамене.

- Нищо не ми говори.

Отношенията им бяха студени и официални. Нейт съжаляваше, но нямаше как да го избегне.

- Винаги съм смятал, че малтийският кръст е по-скоро военен символ, отколкото религиозен.

Ото не трепна.

- Аз съм морски пехотинец и не нося обици.

- Добре. - И както всеки път досега Нейт прибра обицата в джоба си и го закопча.

- Говори се, че я показваш на всички. Хората се чудят защо началникът на полицията си губи времето с някаква загубена обица.

- Пълно обслужване - непринудено отвърна Нейт.

- Шерифе - обади се Пийч от бюрото си, - получихме съобщение за мечка в гаража на Джини Ман. Съпругът й е на лов - добави. - Сама е вкъщи с двегодишното си дете.

- Кажи й, че идваме. Ото?

Когато поеха по изровената алея на два километра северно от града, Ото хвърли поглед към Нейт.

- Надявам се, че няма да ме караш да обикалям в кръг, докато ти стърчиш до прозореца и даваш предупредителни изстрели покрай главата на мечката.

- Ще видим какво ще правим. Защо се е навряла в гаража?

- Със сигурност не си оправя карбуратора. - Когато Нейт се изкикоти, Ото се усмихна. После отново стана сериозен, спомняйки си какви са отношенията им. - Сигурно някой е забравил вратата отворена. Може вътре да е имало наченат пакет кучешка храна или храна за птички. Или пък глупавата мечка просто е влязла, за да види има ли нещо интересно.

Спряха пред двуетажната къща с прилепен гараж, чиято врата наистина зееше отворена. Не можеше да се определи дали мечката е виновна за бъркотията, която се виждаше вътре, или семейство Ман небрежно хвърля вътре различни вещи, все едно е на градското сметище.

Джини отвори предната врата. Червената й коса беше събрана на тила, широката й риза и ръцете бяха омазани с боя.

- Влязла е отзад. От двадесет минути вилнее вътре. Мислех, че ще си тръгне, но вече се боя, че ще се опита да влезе и в къщата.

- Стой вътре, Джини - нареди Нейт.

- Видя ли я? - попита Ото.

- Зърнах я, когато се намъкваше вътре. - Чуваше се неистов лай, придружен от плач на дете. - Вкарах кучето вътре и тъкмо се заех да боядисвам кабинета горе, когато Роджър започна да лае. Събуди детето. Направо ще полудея от врявата, която вдигат. Мечката е кафява. Млада е, но е доста голяма.

- Мечките са любопитни - обясни Ото, когато провериха пушките си и се насочиха към гаража. - Щом е млада, сигурно просто ще се порови вътре и ще избяга бързо, когато ни види.

Отзад Нейт видя, че семейство Ман бяха оградили парче земя за градина. Очевидно на идване мечката беше минала през него, после беше прекарала известно време в чупене на пластмасовата щайга, пълна с вестници и каталози.

Нейт огледа наоколо и махна на Ото, когато забеляза кафявата маса сред дърветата.

- Ето я.

- По-добре да я подплашим, за да избяга. И да не се връща повече.

Ото насочи пушката към небето стреля два пъти. Нейт видя развеселен, как мечката размърда дебелия си задник и хукна да бяга.

Сега стоеше до човек, фигуриращ в списъка му със заподозрени.

- Беше лесно.

- Обикновено е така.

- Понякога не е. Онази вечер с Мег трябваше да убием една, дошла до къщата й.

- От това ли пострада кучето й? Чух, че било ранено.

- Да. Щеше да нападне и нас, ако не я бяхме убили. Някой я беше подмамил към къщата.

Ото присви очи.

- Какви ги говориш?

- Някой беше окачил прясно кърваво месо в найлонови пликове по къщата на Мег.

Ото стисна устни, после рязко се обърна и направи няколко крачки. Нейт отпусна ръка върху приклада.

- Искаш да знаеш дали бих направил нещо толкова страхливо и подло? Дали бих допуснал двама души да бъдат разкъсани на парчетата? При това единият от тях е жена?

Заби пръст в гърдите на Нейт два пъти.

- Приемам, че когато става дума за Галоуей, би могъл да ме заподозреш, приемам го, дори когато става дума за Макс. Яд ме беше, че ме заподозря и за Юкон, но преглътнах и това. Ала проклет да съм, ако оставя да ме обвиниш в подобно нещо. Бил съм морски пехотинец. Знам как да убия човек, ако ми се налага. Мога да го направя бързо и са ми известни много места, където да се отърва от тялото и никой да не го намери.

- Така мисля и аз. Затова те питам, Ото, кой би паднал толкова ниско?

Мъжът потръпна. Нейт виждаше, че е още ядосан. В едната си ръка държеше пушката, но дулото й сочеше към земята.

- Не знам. Но такъв човек не заслужава да живее.

- Обицата, която ти показах, е негова.

Интересът победи гнева.

- Около къщата ли я намери?

- Не. Била е в пещерата с Галоуей. Ето за какво трябва да помислим. Кого е харесвал Галоуей, на кого е вярвал, с кого би се изкачвал през зимата? Кой би спечелил нещо от смъртта му? Кой е носел това? - добави и пипна джоба си. - Кой се е смятал за лошо момче и е можел да напусне града за няколко седмици, без никой да го коментира?

- Включваш ме в разследването?

- Да. Да кажем на Джини, че вече е чисто.

Не се знаеше коя бе по-изненадана, когато Мег отиде да прибере кучетата си. Тя или Чарлийн, която точно ги хранеше с остатъци от ресторанта.

- Няма защо да ги хвърлям. Тези кучета не обичат да стоят затворени.

- Налагаше се, докато Бул се излекува.

Неловко застанаха една до друга, докато кучетата се хранеха.

- Знаеш ли какво го е нападнало? - попита след малко Чарлийн.

- Мечка.

- Господи. Имал е късмет, че се е отървал толкова леко. - Чарлийн клекна и изпрати въздушни целувки на Бул. - Горкичкият ми.

- Взе забравям, че обичаш кучета. Никога не си вземала да гледаш.

- Имам си достатъчно работа. - Пръстенът на Мег блесна на слънцето и привлече вниманието й. - Чух за годежа ти.

Хвана ръката на дъщеря си и я дръпна към себе си.

- Джоана от клиниката е разбрала и казала на Роуз, а Роуз - на мен. Щеше ми се ти да ми съобщиш. Значи Нейт наистина го направи, а?

- Късметлийка съм.

- Така е. - Чарлийн пусна ръката й и тръгна, но спря и добави: - И той е късметлия.

За миг Мег замълча.

- Очаквам отровната стрела.

- Няма такава. Изглеждате по-добре заедно, отколкото поотделно. Ако си решила да се омъжваш, поне да е за мъж, с когото си подхождате.

- А защо не мъж, който ме прави щастлива?

- Това имах предвид.

- Добре. Добре - промърмори Мег.

- Може да ви организирам тържество по случай годежа.

Младата жена бръкна в джобовете на джинсовото си яке.

- Няма да чакаме много. Едва ли има нужда от тържество, при положение че ще бъдем сгодени само месец.

- Както искаш.

- Чарлийн - извика Мег, преди майка й да се прибере, - можеш да ми помогнеш за сватбата. - Видя как удоволствие и изненада оживиха лицето на Чарлийн. - Не искам да е някоя лъскава сватба, просто да отпразнуваме събитието у дома, но нека е хубаво.

- Мога да се заема. Със сигурност ще е нужно да има хубава храна, изобилие от напитки. А също и приятна атмосфера. Цветя и украса. Можем да го обсъдим.

- Добре.

- Сега... имам малко работа. Можем да поговорим за това утре.

- Става. Ще оставя кучетата още малко тук, защото току-що ги нахрани, и ще отида за някои покупки.

- До утре тогава.

Чарлийн влезе бързо, преди да е размислила. Отиде до стаята на Джон и почука.

- Отворено е.

Той седеше на малкото си бюро, но се изправи при влизането й.

- Чарлийн. Извинявай, преглеждам писмени работи. Трябва да приключа.

- Не заминавай. - Тя се облегна на вратата. - Моля те, не заминавай.

- Не мога да остана, следователно трябва да замина. Подадох оставка. Помагам на Хоп да ми намери заместник.

- Никой не може да те замести, Джон, каквото и да си мислиш за... другите мъже. Държах се зле с теб. Знаех, че ме обичаш, но не си позволих да ти отвърна със същото. Харесваше ми да си мисля, че има някой, на когото винаги мога да разчитам, но не си позволих да го обикна.

- Знам. Всичко това ми е ясно, Чарлийн. И най-после намерих смелост да го променя.

- Моля те, остави ме да довърша. - С умоляващ поглед скръсти ръце на гърдите си. - Страх ме е и трябва да го кажа, преди да се изпари смелостта ми. Обичам да карам мъжете да ме желаят, да виждам пламъчето в очите им. Харесва ми да спя с тях, особено с по-младите. Така, когато е тъмно и усещам ръцете им върху тялото си, вярвам, че още нямам четиридесет.

Докосна лицето си.

- Мразя факта, че остарявам, Джон, че всеки ден откривам в огледалото нови бръчки. Докато мъжете ме желаят, мога да се преструвам, че съм още млада. Дълго време бях уплашена и ядосана, уморих се.

Пристъпи напред.

- Моля те, Джон, не заминавай. Не ме изоставяй. Ти си единственият мъж след Пат, с когото мога да се отпусна, да се чувствам спокойна. Не знам дали те обичам, но искам да те обикна. Ако останеш, ще се опитам.

- Аз не съм Карл Хайдъл, Чарлийн. И не мога повече да търпя. Не мога да седя тук и да се утешавам с книги, докато ти се въргаляш с някого в леглото.

- Вече няма да има други мъже, кълна се. Ако останеш и ми дадеш шанс. Не знам дали те обичам - повтори тя, - но мисълта да те изгубя ми разкъсва сърцето.

- Това е първият път от шестнадесет години, когато влизаш в тази стая, за да говориш с мен. За да ми кажеш нещо истинско. Дълго време те чаках.

- Прекалено дълго ли? Кажи ми, че не е късно.

Той отиде при нея, прегърна я и опря буза в косата й.

- Не знам. Едва ли някой от нас може да каже. Така че ще трябва да поживеем и да видим.

Нейт забоде значката си върху маскировъчната риза, на чийто ръкав имаше емблема на полицейския участък в Лунаси. Кметът го беше уведомил, че на Първи май трябва да е облечен официално.

Когато сложи кобура с пистолета, Мег многозначително изхъмка.

- Полицаите са много секси. Защо не се върнеш в леглото?

- Трябва да отида по-рано. Вече трябваше да съм там. Освен участниците в парада, очакваме днес в града да пристигнат две хиляди души. Хоп и Чарлийн са направили голяма реклама.

- Всички харесват парадите. Щом си толкова официален, дай ми десет минути и ще те закарам със самолета.

- Ще ти трябва по-дълго време, за да провериш уредите, отколкото на мен да стигна дотам с колата. Пък и не можеш да се приготвиш за десет минути.

- Мога, особено ако някой ми направи кафе.

Докато Нейт гледаше часовника си и въздишаше, тя влетя в банята.

Когато се върна горе с две чаши кафе, вече обличаше червената си риза върху бяло поло.

- Направо съм удивен.

- Знам как да използвам времето, хубавецо. Тъкмо по пътя ще уточним някои неща за сватбата. Успях да разубедя Чарлийн да наеме пергола и да я покрие с розови рози.

- Какво е пергола?

- Представа нямам, но няма и да я видим. Тя е сериозно засегната, защото твърди, че не само е романтично, но и абсолютно задължително за сватбените снимки.

- Хубаво е, че двете се разбирате.

- Няма да е задълго, но улеснява живота ми за момента. - Мег изгълта набързо кафето. - Две минути за грим - заяви и хукна обратно към спалнята. - С Големия Майк мъдруват над огромната сватбена торта. Оставих я да прави, каквото иска. Обичам торта. Разправяме се за цветята. Няма да бъда погребана с розови рози. Но с съгласихме за някои неща. Да наемем професионален фотограф. Това е важно събитие, затова искаме професионалист. Казва, че трябва да си купиш нов костюм.

- Вече си имам.

- Тя настоява, че ти трябва нов, и то сив. Стоманеносив, а не гълъбовосив. Или обратното. Не знам и смятам да те хвърля на вълците. Сам се оправяй с нея.

- Мога да си купя костюм - промърмори той. - Сив. Позволено ли ми е поне да избера бельото си?

- Питай Чарлийн. Готово. Хайде, още ли не си готов? Заради теб парадът ще закъснее.

Разсмя се, когато той посегна да я хване и хукна по стълбите.

Бяха стигнали до вратата, когато Нейт внезапно се закова. Онова, което бе прещракало в ума му, най-после стигна до съзнанието му.

- Снимки. По дяволите.

- Какво? - Мег бухна косата си, докато той тичаше обратно нагоре. - Фотоапарат ли ти трябва? Мъже. Исусе. А винаги мърморят, че жените се бавели.

Тя тръгна обратно нагоре и замръзна от изненада, когато видя, че Найт вади албумите и кутиите със снимки от килера и ги хвърля на леглото.

- Какво правиш.

- Тук е. Сега си спомних. Сигурен съм.

- Какво е тук? Какво правиш със снимките ми?

- Тук е. На летния пикник ли? Не, не... на снимка край лагерния огън. Или... по дяволите.

- Чакай малко. Откъде знаеш, че има снимки около лагерния огън или на летния пикник?

- Поровичках. После ще ми се скараш.

- Бъди сигурен.

- Обицата, Мег. Видях я, когато разглеждах снимките. Сигурен съм, че я видях.

Тя го избута встрани и грабна куп снимки.

- Кой я е носил? Кого си видял? - Поглеждаше снимките и ги хвърляше във въздуха като хартиени самолети.

- Беше групова снимка - промърмори Нейт, опитвайки се да се съсредоточи. - На много хора. От някакъв празник... Коледа.

Грабна албума, към който посегна и тя, и прелисти към края.

- Ето. Знаех си.

- Нова година. Тогава ме оставиха до късно. Аз съм правила тази снимка.

Ръката й трепереше, когато извади снимката от албума. В единия ъгъл се виждаше новогодишната елха, цветните светлини и играчките бяха замъглени. Беше снимала отблизо, затова се виждаха само лицата, макар да си спомняше, че баща й държеше китарата в скута си.

Пат се смееше, притиснал плътно към себе си Чарлийн, буза до буза. Макс точно се подаваше иззад канапето, но тя беше отрязала горната част на главата му.

Но онзи, който седеше от другата страна на баща й с леко обърната глава, усмихнат към някого в другия край на стаята, се виждаше ясно.

И от ухото му висеше сребърна обица с малтийски кръст.

31.

- Това не е стопроцентово доказателство, Мег.

- Не ми пробутвай тези полицейски глупости, Бърк.

Докато той шофираше, младата жена седеше, притиснала ръце към стомаха си, сякаш изпитваше болка.

- Не са глупости. Нарича се косвена улика. - Умът му препускаше във всички посоки. - Обицата е била в ръцете на поне двама души, преди да стигне до мен. Съдебният лекар не я е виждал. Масово производство е, сигурно по онова време е имало хиляди от тях. Може да я е изгубил, да я е дал на някого, самият той да я е взел назаем. Фактът, че я носи на снимка, направена преди повече от шестнадесет години, не доказва, че е бил с баща ми в планината. Дори малоумен съдебен защитник ще разбие такава версия в съда.

- Той е убил баща ми.

Ед е отмъстителен, беше му казала Хоп след историята с Хоули.

Всички онези връзки между Галоуей и Макс, Галоуей и Бинг, Галоуей и Стивън Уайз.

Имаше и още. Улкът и Макс - загриженият стар приятел , който помага на вдовицата за помена. Улкът и Бинг - хвърляне на подозрението върху човек, който може би си спомня един непринуден разговор отпреди шестнадесет години.

Срязаните гуми и боята по колата на Хоули - отмъщение за сблъскването, прикрито като детски вандализъм.

Пари. Ед Улкът се занимаваше с пари. Какъв по-добър начин да укриеш внезапно получената сума пари от собствената ти банка?

- Това копеле Улкът е убило баща ми.

- Така е. Аз го знам. Ти го знаеш. Той го знае. Но изграждането на обвинение е друго нещо.

- Нали се занимаваш с това от януари. Дори след като щатската полиция приключи случая. Наблюдавала съм те.

- Тогава ме остани да довърша.

- Какво си мислиш, че ще направя? - Мег присви очи срещу слънцето. Беше излязла от къщи без тъмните си очила, без нищо, освен непреодолимата нужда да направи нещо. - Че ще отида при него и ще му опра пистолет в челото?

Нейт долови гласа й мрачните тонове на скръбта и ярките искрици на гнева и стисна ръката й.

- Не бих се учудил.

- Няма. - Костваше й много усилия да обърне дланта си към неговата, да задържи връзката, когато щеше да е толкова лесно да се отдръпне. И да остане сама с бушуващите си емоции. - Но искам да видя лицето му, Нейт. Ще застана така, че да виждам лицето му, когато го арестуваш.

Главната улица вече беше пълна с хора, бързащи да заемат хубави места. Сгъваеми столове и хладилни чанти стояха на тротоара. Някои вече бяха заети от хора, които шумно сърбаха питиета в пластмасови чаши.

Въздухът жужеше от шума, виковете и смеха, които се опитваха да надвикат силната музика от КЛУН.

По ъглите на площада и страничните улици бяха паркирани фургони, където се продаваха сладолед, хотдог и други лакомства, подходящи за парад. Пъстроцветните знамена се вееха във въздуха.

Около две хиляди души, пресметна Нейт, и повечето от тях деца. Ако денят беше обикновен, щеше просто да влезе в банката и да арестува Ед, без да привлича внимание.

Но беше празник.

Паркира пред участъка и покани Мег вътре.

- Къде са Ото и Питър? - попита той Пийч.

- Навън, сред хората, където би трябвало да бъда и аз. - В очите й се прокрадна раздразнение, докато приглаждаше бухналата си пола с цвят на нарциси върху пълните си бедра.

- Повикай ги тук.

- Нейт, над сто души вече са се събрали в училището. Трябва да...

- Повикай ги тук! - отсече шерифът и продължи към кабинета си, подкрепяйки Мег. - Искам да останеш тук - каза й.

- Не. Глупаво е да го очакваш и е обидно.

- Той е способен на всичко.

- Аз също. Дай ми пистолет.

- Мег, той вече е убил трима души. Ще направи всичко, за да се измъкне.

- Не можеш вечно да ме предпазваш.

- Аз не...

- Точно това правиш. Това е първата ти реакция, надмогни я. Не се оплаквам, когато носиш проблемите от работата си у дома, нито когато се намесваш в живота ми. Не те карам да бъдеш онова, което не си. Не го прави с мен. Дай ми пистолет - обещавам ти, че няма да го използвам, ако не се наложи. Не желая да го убивам. Искам да гние в затвора. Колкото се може по-дълго.

- Настоявам да разбера какво става. - С юмруци на кръста Пийч запълваше рамката на вратата. - Повиках момчетата и в момента никой не се грижи за реда навън. Група гимназисти вече е издигнала боядисан сутиен на пилона, един от конете ритнал турист, който сигурно ще ни съди, а малоумните братя Маки са си донесли буренце бира и вече са пияни като талпи.

Гневът я караше да изстрелва думите като картечница.

- Откраднали са и кутия с балони и точно в този момент маршируват нагоре-надолу по улицата като идиоти. Има журналисти, Нейт, а това не е начинът, по който бихме искали да ни представят медиите.

- Къде е Ед Улкът?

- С Хоп са в училището. Ще участват в процесията. Какво става?

- Обади се на сержант Кобън в Анкъридж. Кажи му, че ще арестувам виновника за убийството на Патрик Галоуей.

- Не искам да го подплаша - каза Нейт на заместниците си. - Трябва да избегнем насилието или паниката сред тълпата. Най-важна е безопасността на гражданите ни.

- Тримата би трябвало да успеем да го задържим без проблеми.

- Може би - съгласи се Нейт. - Но не искам да рискувам живота на цивилни граждани. Той няма да ни избяга. Засега няма основания да се опита. Докато трае парадът, поне един от нас трябва да не го изпуска от поглед.

Обърна се към дъската.

- Пийч е написала програмата на парада. Улкът ще се появи след оркестъра на гимназията. Мястото му е отбелязано с номер 6 на плана. От училището ще се насочат към центъра на града и ще дефилират по булевард "Лунатик". Ще спрат на Бъфало Инлет после ще заобиколят, за да се върнат при училището. Тогава там няма да има много хора и ще можем да го задържим тихомълком и с минимален риск за околните.

- Един от нас може да стои в училището - намеси се Питър. - Да разпръсне гражданите, след като процесията потегли.

- Точно това искам да направиш. Ще го арестуваме, когато се върне. Ще го доведем тук и ще се обадим на Кобън, че заподозреният е задържан.

- И просто ще го предадеш на щатската полиция? - попита Ото. - След като ти свърши цялата работа?

- Случаят е на Кобън.

- Глупости. Те го закриха. Не им се занимаваше и избраха лесния начин.

- Не е точно така - възрази Нейт. - Но независимо от всичко, ще действаме, както казах.

Не го интересуваха похвалите и славата. Искаше просто да довърши започнатото. Да разпръсне мрака. Да помогне за възмездието.

- Нашето задължение е да арестуваме заподозрения, без да застрашим безопасността на гражданите. След това Кобън ще го поеме.

- Както кажеш. Ще трябва да се задоволя да гледам как Ед пикае газ, когато му слагаш белезниците. Мръсник, да убие онова старо куче.

Ото погледна Мег и леко се изчерви.

- И останалите. Пат и Макс. Просто кучето беше последно.

- Няма нищо. - Мег се усмихна мрачно. - Важното е да си плати за всичко.

- Добре. - Ото се изкашля и се втренчи в плана на парада, закачен на дъската. - Когато тръгнат обратно към училището, няма да можем да го следим с поглед - изтъкна той.

- Ще се погрижа за това. Двама цивилни доброволци ще ни помогнат. - Нейт вдигна очи, когато Бинг и Джейкъб влязоха.

- Каза, че си имал работа за мен. - Бинг се почеса по корема. - Колко ще платиш?

Мег изчака, докато той раздаде радиостанциите и изпрати мъжете да заемат първоначалните си позиции.

- А къде е моето място във всичко това?

- С мен.

- Добре. - Извади ризата от панталоните си, за да скрие кобура с револвера.

- Може да те питат няма ли да правиш планираните демонстрации със самолета.

- Ще кажа, че имам проблеми с двигателя - отвърна тя, докато се насочваха към вратата. - Много жалко.

Шумната и пъстро облечена тълпа аплодираше, наоколо се смесваха миризмите на печено месо и карамелизирана захар. Деца тичаха около украсеното майско дърво пред кметството. Нейт видя, че вратите на "Хижата" са отворени и Чарлийн чевръсто обслужваше онези, които искаха да хапнат нещо по-питателно от онова, което се продаваше по сергиите.

Страничните улици бяха затворени за превозни средства. Млада двойка седеше на една от преградите и се целуваше ентусиазирано, а група техни приятели риташе топка на уличката зад тях. От противоположния ъгъл телевизионен екип от Анкъридж снимаше тълпата.

Туристи снимаха с видеокамери или обикаляха сергиите, където се продаваха произведения на местни приложници. Кожени торбички, украсени с мъниста, ботуши от еленова кожа, ръчно плетени кошници се трупаха по сгъваеми маси или греди, поставени върху дървени магарета.

Макар че беше топло и слънчево, шапките и шаловете от вълна на арктически мускусен бик се продаваха бързо.

В "Италианското" предлагаха пица на парче. Магазинът "На ъгъла" правеше голяма отстъпка на фотоапарати за еднократна употреба и репеленти. Въртяща се поставка с картички беше изнесена пред вратата. Продаваха се по три за два долара.

- Един предприемчив малък град - отбеляза Мег, докато караха по улицата.

- Така си е.

- А след днешния ден ще бъде и по-безопасен. Благодарение на теб. Ото беше прав. Благодарение на теб, шерифе.

- Дреболия, госпожо.

Тя погали ръката му.

- Казваш го като Гари Купър, но по погледа приличаш повече на Мръсния Хари.

- Само недей да... Доверявам ти се.

- Бъди спокоен. - Ледено спокойствие беше заменило гнева и Мег щеше да направи всичко възможно, за да остане безстрастна и студена. - Искам да бъда там, но... това си е твой дивеч.

- Добре.

- Ще бъде чудесен ден за парад - каза, след като си пое дъх. - Но въздухът е така неподвижен, сякаш очаква нещо да се случи. - Спряха пред училището. - Е, започваме.

Оркестърът беше в светлосини униформи, копчетата и инструментите блестяха на слънцето. Цареше истинска какофония, защото отделните секции се упражняваха, а възрастните крещяха заповеди.

Забиха барабани.

Хокейният отбор вече се качваше в открития камион на Бинг. Те щяха да водят парада. Знамето на местните шампиони скриваше ръждата по платформата. От високоговорителите се лееше "Ние сме шампионите" на "Куин".

- Ето те и теб. - Изтупана в бонбоненорозов костюм, Хоп забързано се приближи. - Игнейшъс, вече мислех, че ще трябва да започнем без теб.

- Трябваше да организирам надзора по улиците. Претъпкано е.

- Един от филиалите на Ен Би Си е тук. - От възбуда бузите й бяха почти толкова розови, колкото и костюмът. - Мег, не трябваше ли да си там? - Тя посочи с пръст към небето.

- Двигателят не е наред, Хоп. Съжалявам.

- Както и да е. Знаеш ли дали Дъг Клуни е пуснал лодката си в реката? Търсех Пийч или Деб - те трябваше да ни помогнат тук, но всички са се пръснали като пилета.

- Сигурен съм, че Дъг е готов, а Деб се занимава с отбора по хокей.

- Мили Боже, започваме. Ед, спри да се контиш за пет секунди. Не знам защо се оставих да ме убедят да се возя на каруца. С открита кола щеше да бъде много по-достойно.

- Но не толкова колоритно. - Ед широко се усмихна, когато се приближи. Носеше костюм с жилетка на тънки райета, подходящ за банкер, и шарена вратовръзка. - Може да повозим и началника на полицията.

- Може би другия път - непринудено отвърна Нейт.

- Още не съм ви поздравил с годежа. - Очите му внимателно наблюдаваха шерифа, когато подаде ръка.

Можеше да го направи веднага. За десет секунди щеше да му сложи белезниците.

И тогава три деца от началното училище минаха между тях, преследвани от четвърто с пластмасова пушка. Хубава млада мажоретка в ярки дрехи забърза, за да вземе изпуснатата бухалка, която беше паднала в краката му.

- Извинете, шериф Бърк. Изпуснах я.

- Няма нищо. Благодаря, Ед. - Той протегна ръка и отново си помисли: "Може би сега е моментът."

Джеси дотича отнякъде и прегърна коленете му.

- Аз ще участвам в парада! - извика момчето. - Ще бъда с костюм и ще марширувам по улицата. Ще ме гледате ли, шериф Бърк?

- Разбира се.

- Много си хубав! - каза Хоп и приклекна до него, докато момчето доверчиво хвана ръката на Нейт.

Не тук, каза си Нейт. Не сега. Днес никой не бива да пострада.

- Надявам се, че ще дойдеш на сватбата - обърна се той към Ед.

- Не бих я пропуснал. Не можа да се спреш на някое местно момче, а, Мег?

- Той оцеля през зимата... Това го прави почти местен.

- Предполагам.

- Джеси, отивай при групата си. - Хоп леко го плесна по задника и момчето побягна с вик:

- Гледайте ме!

- Помогни ми да се кача в това нещо, Ед. Трябва да тръгваме.

- Ние ще минем по страничните улички - каза Нейт, докато Хоп и Ед се качваха в кабриолета. - Тук нещата изглеждат спокойни. Искам да се уверя, че братята Маки се държат прилично.

- Откраднали балони. - Хоп вдигна очи към небето. - Така ми казаха.

Нейт хвана Мег за ръката и се отдалечи.

- Дали се досеща? - попита го тя.

- Тревожа се. Има прекалено много хора, Мег. И много деца.

- Знам. - Тя стисна ръцете му точно когато оркестърът затрополи по паважа. - Скоро всичко ще приключи. Не се иска много време да минеш от единия край на града до другия и обратно.

Щеше да му се стори безкрайно. С тълпата, виковете и аплодисментите, с кънтящата музика. Поне час, пресметна. След малко повече от час можеше да го арестува, без никой да пострада. Този път не беше нужно да тръгне по тъмната алея, да рискува в мрака.

Крачеше стегнато, но без да бърза, покрай тълпата към центъра на града.

Трио мажоретки танцуваше и жонглираше с бухалки под ентусиазираните аплодисменти. Онази, която едва не го беше ударила, му се усмихна ослепително.

Старшият барабанчик пристъпваше наперено под цилиндъра си, а оркестърът мощно засвири "We will rock you".

Нейт забеляза Питър на първата пресечка и притисна устни до ухото на Мег.

- Да отидем до продавача на балони. Ще ти купя балон. Те ще ни подминат и така ще успеем да ги държим под око още малко.

- Червен.

- Естествено.

Ето го краят на обиколката, помисли си той. Отборът по хокей вече се беше върнал и навярно всички се бяха отправили при приятелите си, бяха се смесили с тълпата. Оркестрантите щяха да отидат в училището, за да съблекат униформите.

Нямаше да има почти никой. А и Питър щеше да се погрижи всички да се разотидат.

Нейт спря пред клоуна с оранжева перука, който продаваше балони.

- Божичко, Хари, ти ли си това?

- Идеята е на Деб.

- Много ти отива. - Шерифът се наведе, за да хвърли поглед на кабриолета и тълпата. - Един червен за моето момиче.

Посегна към портфейла си, слушайки с половин ухо как Хари и Мег обсъждат с каква форма да е балонът. Видя Питър да върви по отсрещния тротоар и заедно с музиката от оркестъра, дочу тропота на конски копита.

Децата се разпищяха и се спуснаха напред, когато Хоп и Ед започнаха да хвърлят бонбони. Плати балона и отново се обърна към парада.

И зърна Кобън, чиято светлоруса коса блестеше на слънцето сред тълпата. Видя го и Ед.

- По дяволите, защо не изчака?

По лицето на Ед се изписа паника. Виждайки това, Нейт се опита да си пробие път през хората, оформили плътна стена до бордюра. Нямаше да успее да стигне навреме. Виковете и аплодисментите се разливаха като вълна сред тълпата. Те не стихнаха и когато Ед скочи от кабриолета, дори когато извади пистолет изпод сакото си.

Сякаш очаквайки някакво представление, хората се разделиха, за да му направят път, когато заместник-кметът хукна към отсрещния край на улицата. Едва когато започна да разблъсква хората по пътя си, се разнесоха писъци.

Докато си пробиваше път, Нейт чу стрелба.

- Долу! Всички да залегнат!

Прекоси тичешком улицата, прескачайки шокираните минувачи. И видя Ед да отстъпва по празния тротоар зад преградите, държейки пистолета до главата на една жена.

- Назад! - извика. - Хвърли пистолета и отстъпи. Ще я убия. Знаеш, че ще го направя.

- Да, знам. - Зад себе си чуваше викове и постепенното затихване на отдалечаващата се музика от оркестъра, който маршируваше, без да знае какво става. До бордюра имаше паркирани коли и камиони, сградите имаха странични врати, които сигурно не бяха заключени.

Трябваше да привлече вниманието на Ед, преди той да се опомни достатъчно и да завлече заложницата си в някоя къща.

- Къде ще отидеш, Ед?

- Не се тревожи за това. Мисли за нея. - Улкът раздруса жената. - Ще й пусна куршум в мозъка.

- Както направи с Макс.

- Направих каквото трябваше. Това е начинът да оцелееш тук.

- Може би. - Видя, че челото на Ед блести от пот. - Но този път няма да се измъкнеш. Ще те застрелям на място. Знаеш, че ще го направя.

- Ако не хвърлиш пистолета, все едно ти си я убил. - Улкът издърпа хлипащата жена още няколко метра назад. - Точно както си убил партньора си. Ти си мекушав, Бърк. Не би могъл да живееш с тази вина.

- Но аз мога. - Мег застана до шерифа и се прицели между очите на Ед. - Ти ме познаваш, копеле. Ще те застрелям като болен кон и ще спя спокойно.

- Мег - предупреди я Нейт. - Отстъпи.

- Мога да убия нея и един от вас, ако е нужно.

- Нея може би - съгласи се Мег. - Но изобщо не ми пука за нея. Давай, застреляй я. Ще бъдеш мъртъв, преди да е паднала на земята.

- Отдръпни се, Мег. - Нейт повиши глас, без да сваля поглед от лицето на Ед. - Направи каквото ти казвам, веднага.

Изведнъж се чуха гласове и тропот от крака. Тълпата прииждаше. Любопитството и ужасът бяха надделели над страха.

- Хвърли пистолета и я пусни - нареди Нейт. - Направи го веднага и ще имаш шанс.

Забеляза, че Кобън заобикаля отзад и разбра, че някой ще умре.

Сякаш адът се разтвори.

Ед се обърна и стреля. Нейт видя как Кобън се претърколи, за да се прикрие, от рамото му рукна кръв. Служебният му револвер лежеше на тротоара, където го беше изпуснал.

Втори куршум се заби в сградата до Нейт. Хиляда души изкрещяха в един глас.

Не им обърна внимание. Кръвта му се беше вледенила.

Запрати Мег назад на земята. Тя го изруга, когато пристъпи напред с насочен пистолет.

- Ако някой умре днес - каза Нейт хладно, - това ще си ти, Ед.

- Какво правиш? - изкрещя Улкът, когато той продължи да върви към него. - Какво правиш, по дяволите?

- Върша си работата. Това е моят град. Свали пистолета или ще те застрелям като куц кон.

- Върви по дяволите! - Ед блъсна жената към него и се скри зад една кола.

Нейт я остави да се свлече на тротоара, мина зад една от колите и се озова на платното.

Приклекнал, той погледна през рамо и видя, че Мег успокоява жената, за чийто живот бе казала, че не й пука.

- Отивай! - изсъска към него. - Хвани копелето!

После запълзя по корем към ранения Кобън.

Ед стреля и куршумът счупи предното стъкло на една кола.

- Това ще свърши тук и сега! - извика Нейт. - Хвърли пистолета или ще дойда да ти го взема.

- Ти си нищожество! - В гласа на Улкът се долавяше нещо повече от паника и гняв. - Ти дори не си оттук. - В него имаше сълзи. Момъкът излезе от прикритието си и започна да стреля като луд. Стъкла се чупеха и летяха из въздуха като смъртоносни остриета, металът кънтеше от рикошети.

Шерифът се изправи и тръгна по улицата с вдигнат револвер. Почувства, че нещо го жилна по рамото - приличаше на едра разгневена пчела.

- Хвърли пистолета, кучи сине!

Ед изкрещя, обърна се и се прицели.

Нейт стреля.

Видя как Ед се хвана за бедрото и се свлече на земята. Продължи да крачи невъзмутимо към него, докато стигна до пистолета, изпуснат при падането.

- Арестуван си, страхливецо - каза спокойно, докато обръщаше Ед по корем, извиваше ръцете му и слагаше белезниците. После клекна и заговори тихо, докато изцъклените от болка очи на престъпника премигваха. - Ти стреля по полицай. - Погледна без особен интерес към тънката струя кръв, която се стичаше над собствения му лакът. По двама. Свършено е с теб.

- Трябва ли да доведем Кен? - Гласът на Хоп звучеше спокойно, но когато Нейт я погледна, видя, че ръцете и раменете й треперят.

- Няма да е зле. - Посочи с брадичка хората, които бяха прескочили преградата или пропълзели под нея. - Опитай се да разкараш тези хора.

- Това е твоя работа, шерифе. - Хоп се опита да се усмихне, но изражението й се смрази, когато погледна към Ед. - Телевизионният екип засне почти всичко. Очевидно операторът е много опитен. В интервютата, които предстоят, със сигурност ще изясним едно - този тук не е един от нас.

Тя умишлено се отдръпна от Ед и протегна ръка на шерифа, сякаш за да му помогне да стане.

- Но ти си един от нас, Игнейшъс, благодаря на Бога за това.

Когато хвана ръката й, усети, че още леко трепери.

- Някой друг пострада ли?

- Нищо сериозно. - Тя преглътна сълзите си. - Ти се погрижи за нас.

- Добре. - Нейт кимна, когато видя, че Ото и Питър вече разпръсват тълпата.

После се огледа и съзря Мег, сгушена в един вход. Тя отвърна на погледа му. По ръцете й имаше кръв, явно беше успяла умело да превърже раненото рамо на Кобън.

Тя разсеяно прокара ръка по бузата си и я изцапа с кръв. После се усмихна и му прати въздушна целувка.

Казаха, че е било цяло щастие, дето никой не е бил убит, а многобройните счупени кости, сътресения и повърхности рани, получени при падане по време на паниката, бяха леки.

Казаха, че нанесените щети не били големи - счупени витрини, прозорци на коли, улична лампа. Джим Маки гордо заяви на репортера от Ен Би Си, че ще запази дупките от куршуми по пикапа си.

Казаха, че престрелката била кулминацията в първомайския парад в Лунаси, Аляска.

Казаха много неща.

Медиите вдигнаха голям шум. Напрегнатият и рискован арест на Едуард Улкът, обвинен в убийството на Патрик Галоуей, Ледения човек от Безименната планина, остана централна национална новина седмици наред.

Нейт не гледа филма, следеше само статиите в "Лунатик".

Към края на май интересът на външния свят към събитията в Лунаси се изчерпа.

- Дълъг ден - подхвърли Мег, когато излезе да седне до него на терасата.

- Обичам дългите дни.

Тя му подаде бира и заедно загледаха небето. Беше десет вечерта и съвсем светло.

Градината й беше разцъфтяла. Далиите, както се очакваше, бяха невероятни, а наситеносините ралици се издигаха на метър и половина над земята.

Ще пораснат още, помисли си тя. Имаха цяло лято, множество дълги дни, изпълнени със светлина.

Предишния ден най-после бяха погребали баща й. Целият град без изключение се беше стекъл на погребението. Имаше и много журналисти, но за нея бяха важни хората от града.

Чарлийн се беше държала спокойно. Поне доколкото можеше да бъде спокойна. Не беше позирала пред камерите, а беше стояла кротко - с достойнство, каквото Мег преди не бе забелязвала у нея, - стиснала ръката на Професора.

Може би щяха да се разберат. Може би нямаше. Животът беше пълен с множество "може би".

Но едно беше сигурно. Следващата събота тя щеше да стои тук, в светлината на лятната нощ, с планините и езерото пред нея и да се омъжи за мъжа, когото обичаше.

- Кажи ми - помоли Мег - какво стана днес, когато отиде да говориш с Кобън.

- Ед си е сменил адвоката. Наел някаква голяма клечка от Долните щати. Твърди, че убил баща ти при самоотбрана. Че Галоуей полудял, той се уплашил за живота си и в паниката се стигнало до убийство. Тъй като е банкер, води подробни отчети за парите си. Казва, че спечелил дванадесетте хиляди, които внезапно са се появили в сметката му през март онази година, но ще има свидетели за обратното. Така че няма да му се размине. Заявява, че това няма нищо общо с другото. Абсолютно нищо. И това няма да мине.

Пред гората кръжеше облак комари. Бръмчаха като верижен трион и Нейт се радваше, че се е напръскал с репелент, преди да излезе.

Обърна се и я целуна по бузата.

- Сигурна ли си, че искаш да чуеш по-нататък?

- Продължавай.

- Жена му е бясна и е провалила алибито му за времето на смъртта на Макс и Юкон. В бараката с инструментите му намериха жълт спрей, а Хари твърди, че Ед купил прясно месо от него в деня, когато с теб се разправяхме с мечката. Като събереш всички факти, не му остават много шансове.

- Освен това насочи пистолет към главата на туристка, простреля щатски полицай и нашия началник на полицията. - Тя леко го целуна по рамото. Всичко това е било заснето от оператора на Ен Би Си. - Протегна се. - Страхотен филм. Нашият смел и красив герой прострелва лошия в бедрото, макар самият той да е ранен...

- Беше повърхностно.

- Притиска го като Купър в "По пладне". Аз не съм Грейс Кели, но се възбуждам, като си помисля за това.

- Божичко, госпожо. - Нейт размаза един комар, голям колкото врабче, който беше успял да се промъкне при тях. - Не беше кой знае какво.

- Аз също изглеждам много добре, дори когато ме хвърли на проклетия тротоар.

- Сега изглеждаш още по-добре. Адвокатите ще се опитат да го изкарат луд или в състояние на временно умопомрачение, но...

- Няма да мине - довърши Мег.

- Кобън ще го закове - или прокурорът. Сега са се захванали здраво със случая.

- Ако Кобън те беше послушал, щеше да го арестуваш без целия този шум.

- Може би.

- Можеше да го убиеш.

Нейт отпи от бирата си и се заслуша в крясъка на орела, който летеше над главите им.

- Ти го искаше жив, а аз държах да ти доставя удоволствие.

- И го направи.

- И ти щеше да го направиш.

Мег протегна крака и погледна към изтърканите подметки на градинските си ботуши. Може би трябваше да си купи нови.

- Не бъди толкова сигурен, Нейт.

- Не само него го бива с примамките. Ти нарочно го предизвика, за да остави жената и да се опита да застреля някой от нас.

- Видя ли очите й?

- Не, гледах него.

- Аз ги видях. Познавам този страх. Като очи на заек, хванат в капан.

Тя млъкна и погали кучетата, които дотичаха отнякъде.

- Ако ми кажеш, че независимо колко скъпи адвокати от Долните щати си вземе, ще го осъдят на много-много години затвор, ще ти повярвам.

- Ще лежи в затвора доста дълго.

- Добре. Тогава случаят е приключен. Искаш ли да се разходим край езерото.

Той целуна ръката й.

- Да.

- А после ще легнем на брега и ти ще ме любиш, докато не мога да помръдна от умора.

- Да.

- Комарите вероятно ще ни изядат живи.

- Някои неща си струват риска.

Като теб, помисли си тя. Изправи се и му подаде ръка.

- Знаеш ли, много скоро, когато правим секс, ще е напълно законно. Това ще ти намали ли удоволствието?

- Никак. - Нейт отново погледна към небето. - Обичам дългите дни, но вече нямам нищо против дългите нощи. Защото си имам светлинка. - Прегърна я и я притисна до себе си. - Моята светлинка.

Загледа се в слънцето, което отказваше да залезе и блестеше върху студените, дълбоки води на езерото. И в страховитите бели планини, чиято вечна зима изпъкваше на фона на лятната синева.