МЪЖЪТ НА НАЙ-ДОБРАТА МИ ПРИЯТЕЛКА

Мариан Кийс

ЧАСТ ПЪРВА

ДЖЕМА

До: Susan_inseattle@.yahoo.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Таткото беглец

Сюзан, искаше новини. Ето ти новини. Обаче може и да съжалиш, че си попитала. Баща ми изглежда напусна мама. Не зная доколко е сериозно. Още новини по-късно.

Целувки: Джема

Когато получих съобщението, помислих, че е умрял. По две причини. Първо: ходих на прекалено много погребения в последно време - приятели на родителите ми и още по-лошо - родители на приятелите ми. Второ: мама ми се бе обадила по мобилния телефон. Правеше го за първи път, защото упорито твърдеше, че на мобилен може да звъниш само от мобилен. Затова, когато долепих апаратчето до ухото си и я чух да хълца: "Той си отиде", кой може да ме вини за заключението, че татко е хвърлил топа и сме останали само ние двете.

- Току-що си стегна багажа и си тръгна.

- Какво си стегна...?

В миг осъзнах, че татко може всъщност да не е мъртъв.

- Ела си вкъщи - помоли ме тя.

- Добре...

Но аз бях на работа. И то не в офис, а в балната зала на хотел, погълната от последните приготовления за медицинската конференция "Да загърбим болките в гърба". Скъсахме се от работа, която продължи седмици. Бях там от дванадесет и половина предишната нощ, подготвях пристигането на стотици делегати и уреждах проблемите им. (Премествах настанените в стаи за непушачи, които в промеждутъка от резервирането на стаите и пристигането си се бяха подхлъзнали и пак бяха захапали фаса - ей такива неща.) Най-накрая беше настъпил великият ден и след по-малко от час двеста специалисти по болестите на гръбначния стълб щяха да нахлуят, всеки един в очакване на:

а) бадж с името си;

б) кафе и две бисквити (една обикновена и една "фантазе") в 11 часа;

в) обяд от три блюда (включително и вегетарианско меню) в 12.45;

г) кафе и две бисквити (и двете обикновени) в 15.30;

д) вечерта - коктейл, последван от галавечеря и по-късно бал с танци (по желание).

Всъщност, когато вдигнах мобилния си телефон, мислех, че се обажда момчето, което отговаряше за екраните, да ме увери, че идва насам. И най-важното - че носи въпросните екрани.

- Кажи ми какво стана? - попитах мама, разкъсвана от взаимно изключващи се задължения. Не мога да си тръгна оттук...

- Ще ти кажа, като си дойдеш у дома. Побързай. В ужасно състояние съм, само Бог знае какво може да сторя.

Това ми подейства. Затворих телефона и погледнах Андреа, която явно загряваше какво става.

- Всичко наред ли е? - измънка тя.

- Баща ми.

По лицето й познах - и тя помисли, че баща ми е гушнал букета, както той имаше навик да казва. Я, говоря, сякаш наистина е умрял.

- О, Боже... той да не е...?

- Не, не - поправих я, - още е жив.

- Тръгвай, тръгвай, бягай!

Тя ме избута към изхода, явно си представяше прощаване край смъртния одър.

- Не мога. Какво ще стане с всичко това? - посочих към балната зала.

- Аз и Моузес ще се справим, ще се обадя в офиса да извикат и Рут да помага. Виж, ти свърши толкова много работа, какво може да се обърка?

Правилният отговор е: естествено, почти всичко. Организирам подобни прояви от седем години и през това време съм виждала какво ли не: от прекалили с аперитива оратори, прекатурващи се от подиума, до професори, които се боричкат за луксозните бисквити.

- Знам ли...

Бях заплашила Андреа и Моузес, че живи или мъртви, трябва да са на линия тази сутрин. А сега да напусна полесражението - и за какво точно?

Ама че ден. Едва беше започнал, и толкова неща тръгнаха наопаки. Като начало - косата ми. Нямах време да отида на фризьор и в момент на умопомрачение сама си отрязах бретона. Мислех само да го подкъся, но веднъж започнала, не можах да спра и накрая щръкнаха няколко абсурдно къси кичура.

Казват понякога, че малко приличам на Лайза Минели в "Кабаре", но когато сутринта пристигнах в хотела, Моузес ме посрещна с думите: "Привет, пришълецо от далечни светове". После, когато му казах да позвъни на момчето с екраните, той отвърна тържествено:

- Би било нелогично, капитане.

Май вече не бях Лайза Минели от "Кабаре", а Спок от "Стар трек". (Нека обясня: Моузес не е брадат старик на библейска възраст с прашна роба и скъсани сандали, а дългокрак, източен младок от нигерийски произход.)

- Тръгвай - Андреа отново леко ме побутна към вратата. - Пази се и ни викни, ако можем да помогнем с нещо.

Така говорят на хората, когато някой умре. И ето, озовах се на паркинга. Смразяващата костите януарска мъгла се усука около мен, което ме подсети, че съм си оставила палтото в хотела. Отказах се да се връщам за него, стори ми се маловажно.

Когато влязох в колата, един мъж ми подсвирна - на колата, не на мен. Тя е "Тойота" МР2, спортна и малка (много малка, но за щастие аз съм 157 см.) Изборът не беше мой - "Ф&Ф Дигнън" бяха настояли да я купя. Щяло да изглежда добре, казаха, за жена с моето положение. А, да, синът им я продавал евтино. Аха.

Мъжете реагират много противоречиво. През деня все ми подсвиркват и намигат. Но нощем, когато се прибират фиркани от кръчмата, е съвсем различно. Опитвали са се да пробият дупка в гюрюка ми с джобно ножче. Всъщност никога не са пробвали да ми крадат колата, само да я наранят смъртоносно, че да прекара повече време при доктора, отколкото на пътя. С надежда да предизвикам милост у тези свирепи тайнствени мъже, на задния прозорец имам лепенка, на която пише: "Колата ми е недорасла "Кортина", модел '89". (Антон я направи специално за мен. Май трябваше да я сваля, след като той си отиде, но не му беше времето да мисля за това.)

По пътя към дома на родителите ми почти не срещнах коли. По-голямата част от трафика се движеше в обратна посока, към центъра на Дъблин. Докато карах по празния път, през мъгла с вихри от ледени кристалчета, имах чувството, че сънувам.

Допреди пет минути беше обикновена вторнична сутрин. Бях в настроение, подходящо за първия ден на конференцията. Загрижена, естествено - винаги нещо възниква в последния момент - но това не го очаквах.

Нямах представа какво ще заваря, когато стигна в къщата на нашите. Очевидно нещо не беше наред, дори и само това, че мама откачаше. Не мислех, че е такъв тип, но кой може да е сигурен в такива случаи? "Току-що си стегна багажа..." Последното, само по себе си, беше толкова вероятно, колкото и прасетата да полетят. Мама винаги приготвя пътната чанта на баща ми вместо него, без значение дали тръгва на търговска конференция, или да поиграе голф. Някак си знаех, че мама греши. Което ще рече, че или наистина беше полудяла, или татко беше умрял. Вълна от паника накара крака ми да настъпи още по-силно педала на газта.

Паркирах адски нескопосано. (Нашите живеят в скромна къща близнак от шестдесетте.) Колата на баща ми я нямаше. Умрелите не шофират.

Но временното ми облекчение бързо потъна в страх. Татко никога не ходеше на работа с кола, винаги хващаше автобуса. Отсъствието на колата ме накара да се почувствам зле.

Мама беше отворила входната врата още преди да изляза от автомобила. Беше с пеньоара с бродирани прасковки и оранжева ролка на бретона.

- Отиде си!

Бързо влязох и се отправих към кухнята. Изпитвах нужда да седна. Колкото и да беше невероятно, таях надеждата, че татко ще седи там и ще каже смаяно: "Все й повтарям, че не съм си отишъл, но не ще да чуе." Обаче не намерих никого, само студен препечен хляб, мазни ножове и други прибори, останали от закуската.

- Какво стана? Скарахте ли се?

- Не сме. Изяде си закуската както обикновено. Овесена каша. Аз му я правя. Виж - тя посочи една купичка, в която личаха останки от кашата. Не бе останало много. Да бе имал благоприличието да се задави от срам.

- После каза, че иска да говори с мен. Мислех, че иска да ми каже кога ще ми поправи оранжерията. Но той рече, че не бил щастлив, че между нас не върви и ме напуска.

- Не върви ли? Та вие сте женени от тридесет и пет години! Да не би... да преживява криза на средната възраст?

- Човекът е почти на шестдесет, много е стар за подобно нещо.

Права беше. Баща ми можеше да си изкара кризата на средната възраст преди повече от петнадесет години, когато никой нямаше да е против, дори щяхме да я чакаме с нетърпение, ако става въпрос, но вместо това той продължи да оплешивява и да бъде все така невзрачен и мил.

- После взе един куфар и напъха разни работи вътре.

- Не ти вярвам. Какво, например, прибра? Откъде знае как се върши тая работа?

Мама придоби леко неуверен вид, после, за да ми го докаже - и по-скоро да докаже на себе си - се качи на горния етаж и посочи шкафа в стаята за гости, където обикновено стоеше куфарът. (Бяха спечелили комплекта с купони от бензин.) После ме заведе в спалнята и посочи празните места в гардероба. Беше взел палтото, анорака и хубавия си костюм. Оставил бе смайваща бъркотия от разноцветни плетени пуловери и панталони, които най-приляга да опиша като "развлечени". Бозави на цвят и с ужасна форма, кройка и плат. И аз бих ги зарязала.

- Ще трябва да се върне за тези дрехи - каза тя.

Не бих се обзаложила.

- Струваше ми се разсеян в последно време - продължи мама, - казах ти.

Нека си остане между нас, но тя се питаше дали татко няма наченки на алцхаймер. Изведнъж разбрах. Наистина е имал алцхаймер. Не е бил с всичкия си. Навярно в този миг караше колата си луд за двама, убеден, че е руската княгиня Анастасия. Трябваше да предупредим полицията.

- Кой е регистрационният номер на колата му?

Мама доби изненадан вид.

- Не знам.

- Как така не знаеш?

- Защо ми е? Аз само се возя, не я карам.

- Трябва да проверим, и аз не знам.

- Защо пък трябва?

- Не можем да кажем на пътните полицаи да търсят син "Нисан Съни" с петдесет и девет годишен шофьор, който сигурно си въобразява, че е последният потомък на Романови. Къде държи документите?

- На рафта в трапезарията.

Но след бързо претърсване на "кабинета" на татко не можах да намеря документите на колата, а и мама не ми помогна много.

- Нали колата му е служебна?

- Така мисля.

- Ще позвъня в работата му и някой - секретарката или който и да е там, може да ни помогне.

Докато набирах прекия номер на баща ми, бях сигурна, че няма да отговори, че където и да се намира, не е на работа. Оставих слушалката и посъветвах майка ми да потърси номера на пътната полиция в Килмакуд. Но още преди тя да стане от стола, някой вдигна телефона на татко. Самият той.

- Татко? Ти ли си?

- Джема? - обади се предпазливо той. Само по себе си не беше за чудене; по телефона винаги ми говореше предпазливо. И с основание - защото му звънях предимно, за да:

а) му кажа, че телевизорът ми е развален и не може ли да дойде и да донесе кутията си с инструменти;

б) му съобщя, че тревата ми трябва да се окоси и дали не може да докара косачката;

в) го информирам, че входната врата трябва да се боядиса и не може ли да дойде с неговите шкурки, мечета, четки, лепенки и голям плик най-различни шоколадови десерти.

- Татко, ти си на работа? - нямаше съмнение.

- Да, аз...

- Какво става?

- Виж, мислех да ти се обадя по-късно, но тук стана истинска лудница.

Той дишаше тежко.

- Изтекла е информация за плановете за пропотипа, конкуренцията възнамерява да направи изявление пред пресата - имат нов продукт, почти идентичен, това е индустриален шпионаж...

- Татко!

Преди да продължа по-нататък, нека ви кажа, че баща ми работи в отдела по продажбите на голяма фабрика за шоколадови изделия. (Няма да й споменавам името, защото при дадените обстоятелства не искам да им правя безплатна реклама.) Работи там откакто се помня и едно от предимствата на работата му беше, че можеше да взима колкото си иска от продуктите - безплатно. Което означаваше, че къщата ни винаги беше задръстена с шоколадчета и аз бях по-популярна сред хлапетата на улицата, отколкото навярно щях да бъда иначе. Естествено, на нас с мама ни беше строго забранено да купуваме от конкурентните компании, за "да не им пускаме гювеч". Въпреки че негодувах срещу неговите заповеди (които всъщност не бяха заповеди, татко беше прекалено мек за такива неща) не можех да ги престъпя и колкото и да е абсурдно, първия път, когато изядох един "Фереро Роше", наистина почувствах вина. (Знам, че всички тези припадъци по рекламите са преувеличени, но бях впечатлена, особено от кръглата форма. Но когато изтърсих пред татко, че трябва да започнат да правят кръгли шоколадови бонбони, той тъжно се втренчи в мен и каза:

- Има ли нещо, което искаш да ми признаеш?

- Татко, при мама съм и тя е много разтревожена. Какво става, би ли ми обяснил?

Вместо като с баща, държах се с него като с безочливо дете, извършило нещо глупаво, което ще се засрами от постъпката си, щом го смъмря.

- Мислех по-късно да ти позвъня, за да поговорим.

- Сега нали говорим?

- В момента не ми е удобно.

- По-добре ще е да ти стане удобно.

Тревогата ми растеше. Той не отстъпваше, както очаквах. Заговорих му твърдо:

- Татко, аз и мама се тревожим за теб. Мислим, че може би си малко... - как можах да го кажа? - малко умствено недобре.

- Нищо подобно.

- Само си въобразяваш. Душевноболните често не съзнават, че са такива.

- Джема, зная, че бях малко резервиран в последно време, много добре го съзнавам. Но не съм изкуфял.

Изобщо не очаквах това. Не звучеше като луд. Не долавях смирение. По-скоро знаеше нещо, което аз не подозирах.

- Какво става? - поколебах се.

- Сега не мога да говоря, тук има проблем, с който трябва да се занимая.

Отвърнах хапливо:

- Според мен състоянието на брака ви е по-важно от шоколадчетата с аромат на тирамису...

- Шшшт! - изсъска той в телефона. - Целият свят ли искаш да разбере? Съжалявам, че въобще съм ти споменавал.

От уплаха загубих дар слово. Той никога не ми се беше сърдил.

- Ще ти се обадя, щом мога да говоря.

Звучеше непреклонно. Някак си... знам, че е смешно, малко като баща.

- Е? - нетърпеливо попита майка ми, щом затворих.

- Ще се обади.

- Кога?

- Веднага щом може.

Хапех кокалчетата на ръцете си и не знаех какво да правя по-нататък. Той не звучеше като луд, но и не се държеше като нормален.

Просто не можех да измисля какво да предприема. Преди не бях изпадала в подобна ситуация и нямах опит, който да ме научи как да постъпя. Оставаше ми да чакам новините, а знаех, че няма да са добри. Майка ми не млъкваше:

- Ти как мислиш? Джема, как мислиш? - като че ли аз бях по-възрастната и знаех всички отговори.

Поне бях достатъчно тактична да не предложа: "Какво ще кажеш за чашка чай?" Или още по-зле: "Я да си запарим по чаша." Не мисля, че чаят оправя нещо, и се кълна, че каквото и да стане, тази криза няма да ме превърне в любителка на чая.

Мислех да скоча в колата и да го намеря в работата, но заради проблема с аромата на тирамису навярно даже нямаше да го видя.

- Но къде ще живее? - изтърси жаловито майка ми. - Никой от приятелите ни няма го пусне у тях.

Не грешеше. В приятелския им кръг важеше правилото, че мъжете държат кесията и ключовете от колата, но жените властват у дома. Тяхна е последната дума кой да идва и да си отива, така че дори ако някой мъж беше обещал на баща ми да го приюти в стаята за гости, съпругата му нямаше и да го допусне през прага, от лоялност към мама. Тогава, ако не в къщата на приятел, къде?

Не можех да си го представя в плесенясала мансарда с газов котлон и ръждясал чайник.

И да му беше хрумнала някоя смахната идея, животът й щеше да бъде кратък, далеч от мама и удобствата на дома. По три дни играеше с машината си за голф, но се връщаше вкъщи, щом му дотрябваха чисти чорапи.

- Кога ще се обади? - попита отново мама.

- Не зная. Да погледаме телевизия.

Докато мама се преструваше, че гледа "Сънсет Бийч", написах първия имейл на Сюзан. Сюзан - известна като "моята прекрасна Сюзан", за да се отличава от другите на име Сюзан около мен, които май не бяха толкова прекрасни като нея - представляваше едната третина от триумвирата, другите две бяхме аз и Лили. След големия разрив Сюзан беше останала на моя страна.

Само преди осем дни, на първи януари, тя се беше преместила в Сиатъл с двегодишен договор на завеждаща връзките с обществеността в някаква огромна банка. Докато беше там, се надяваше да свали някой компютърен гений, но за нула време бе установила, че всички те работят по двадесет и седем часа на ден и не им остава време да общуват и да се занасят със Сюзан. Пиенето на кафе само донякъде запълваше тази празнина и в резултат тя се чувстваше самотна и жадна за новини.

Спестих и подробностите, натиснах бутона "изпрати" на моя "Комуникатор плюс", огромен тулуп с толкова много функции, освен дето не ми четеше мислите. Дадоха ми го от работата, уж като подарък. Няма що! На практика ме превърна в нещо повече от робиня, каквато вече бях - можеха да се свързват с мен, когато си поискат. А тежестта му скъса копринената подплата на една от най-хубавите ми чанти.

Когато "Сънсет Бийч" свърши, а татко все още не се беше обадил, казах:

- Така не може. Пак ще му позвъня.

До: Susan_inseattle@.com

От: Gemma343@hotmail.com

Относно: Таткото беглец, все още незаловен

Ето ти още новини. Ще ти трябва валиум като разбереш, така че не чети по-нататък, преди да си вземеш. Хайде, отивай.

Върна ли се? Браво. Баща ми, Ноел Хоган, има гадже. Става още по-зле. Тя е на тридесет и шест. Само с четири години по-възрастна от мен.

Къде я е срещнал ли? Ти къде мислиш? В работата, естествено. Тя е - Боже, колко отвратително предсказуемо - негова лична асистентка. Името й е Колет и има две деца, момиче на девет и момче на седем, от друга връзка. Не е била женена за баща им и когато казах на мама, тя отвърна: "Ясна работа. Защо да купуваш кравата, щом можеш да я доиш без пари?"

Говори се, че двамата дълго време работили върху новото шоколадче с тирамису и много се сближили.

Да, бях разказала на Сюзан за шоколадчето с тирамису. Знаех, че е тайна, и обещах на татко да не казвам на никого, но Сюзан прояви такъв ентусиазъм по въпроса, че не съумях да си държа устата затворена. С радост би написала есе на тема: "От обикновените вафли до фантастичните десерти - перспективи пред шоколадчетата през двадесет и първия век". "Помисли само колко проучвания трябва да направя", възторгна се тя.

Наложи се да си тръгна от работа (оставяйки двеста невъздържани чакръкчии в ръцете на Андреа) и да изчопля информацията от баща ми, сякаш участваше в "Стани богат": "Дължиш ли пари?" "Болен ли си?" Накрая напипах разковничето с "Имаш ли любовница?"

Било само от три месеца - поне така каза. Какви ги вършеше, да зареже тридесет и пет годишен брак заради тримесечен флирт?

Гадно мъжко малодушие! По телефона стовари всичко на мен и ме остави аз да го съобщя на мама. Я по-полека! Аз съм дъщерята, тя е съпругата. Но като му напомних това, той отговори:

- А, не. Ти й кажи. Жените повече ви бива в тия работи.

Дори нямаше добрината да ме остави да отида и веднага да кажа на мама. Разприказва се колко го била очаровала Колет, докато майка ми гледаше като ранено животно.

- Кара ме да се чувствам млад - заяви той, сякаш очакваше да му се зарадвам. После добави - още преди да е отворил уста, знаех, че ще го каже:

- Чувствам се като юноша.

Така че му отговорих:

- Сигурна съм, че можем да те уредим с такъв. Мъжки или женски?

Но той изобщо не схвана. Смахнат стар глупак.

Да съобщя на майка ми, че съпругът й я е зарязал заради секретарка, беше определено най-трудното нещо, което някога съм правила през целия си живот. По-лесно щеше да ми бъде да й кажа, че е умрял.

Но тя го прие добре - прекалено добре. Само промълви:

- Ясно - звучеше много разумно. - Гадже, казваш? Дай да си пуснем "Бъфи" тогава.

Така че, колкото и шантаво да звучи, седнахме да гледаме "Бъфи", без да виждаме каквото и да било, във всеки случай аз, после без предупреждение тя изключи телевизора и каза:

- Знаеш ли, мисля, че искам да поговоря с него.

Върнахме се при телефона и този път тя му позвъни, и го хвана на бюрото му, и проведоха нещо, което може да се нарече спокоен разговор - дори прекалено:

- Да, вярно, Джема ми каза, но помислих, че не е разбрала правилно. Ъ-хъ, не е. Ъ-хъ, да... Колет... влюбен си в нея... разбирам... разбирам... хубав апартамент... е, хубаво. Хубавият апартамент е нещо хубаво... писмо от адвокат... разбирам, да, ще го очаквам, ами чао засега.

Когато затвори, тя съобщи:

- Има си приятелка - сякаш беше новина.

После се върна в кухнята и продължи:

- Гадже. Ноел Хоган си има гадже. Ще живее с нея в хубав апартамент.

После отвори шкафа, извади една чиния и рече:

- Човекът, който ми е съпруг от тридесет и пет години, си има приятелка - и небрежно метна чинията като фризби към стената, където тя се разби на парчета. После още една, и още много. Набираше скорост, чиниите хвърчаха и промеждутъците, през които не трябваше да клякам, за да избегна експлозията от отломки, ставаха все по-кратки.

Докато продължаваше да троши синьо-белия кухненски порцелан, не се тревожех. Смятах, че постъпва така, както се очаква от нея. Но когато влезе в хола и хвана една порцеланова балерина - знаеш ги, ония непоносимо грозни статуетки, но тя си ги обичаше - и след съвсем кратко колебание я запрати към прозореца, тогава се разтревожих.

- Ще взема колата и ще го убия - изръмжа тя, сякаш бе обладана от зли сили. Само че:

а) тя не може да кара;

б) баща ми беше взел колата;

в) би умряла, но не би позволила да я видят в моята кола, защото била много "фуклива".

Сигурна съм, че щеше да му види сметката.

Когато осъзна, че не може да отиде никъде, започна да си дърпа дрехите - да ги къса, предполагам? Опитвах се да й хвана ръцете и да я спра, но тя явно беше по-силна от мен. Тогава вече изпаднах в паника. Тя беше неуправляема и не ми идваше на ум какво да правя. На кого можех да се обадя? Първата ми нелепа идея беше да позвъня на татко, особено след като той беше причината. Накрая звъннах на Коуди. Естествено, не очаквах никакво съчувствие, но се надявах на практичен съвет. Той се обади с безметежен глас, като че лагеруваше във вишневочервена палатка, украсена с пера от марабу.

- А, шок ли? Я кажи.

- Баща ми я заряза. Какво да правя?

- О, Боже. Нея ли чувам?

- Кое? Пищенето ли? Да.

- Това да не е... Пастирките ли се строшиха?

Хвърлих бърз поглед.

- Танцуващите двойки. Близко беше. Какво да правя?

- Скрий по-скъпия порцелан.

Но когато стана ясно, че това няма да помогне, заключи:

- Извикай бърза помощ, скъпа.

В този квартал е по-трудно да накараш лекар да дойде на домашно посещение, отколкото да откажеш сладкишите. Обадих се и налетях на госпожа Фой, злонравната помощничка на доктор Бейли - разказвала ли съм ти за нея? Работи при него от памтивека и се държи, сякаш всяка консултация прахосва безценното му време. Все пак успях да убедя старата киселица, че е спешно. Звуците, които издаваше майка ми в истерията си, може да са помогнали, разбира се.

Така че час и половина по-късно доктор Бейли се появи в облекло за голф и - дръж се здраво - сложи на мама инжекция. Мислех, че докторите слагат инжекции само на хората от шикозните квартали. Както и да е, това явно бе мъдър ход, защото майка ми незабавно спря да се задъхва и се строполи на леглото си.

- Имате ли още от тях? - попитах и докторът отвърна:

- И още как! Какво се е случило?

- Баща ми ни напусна заради секретарката си.

Очаквах докторът да се направи на възмутен, но знаеш ли какво? Сянка на вина премина през лицето му и не се шегувам, мога да се закълна, че думата "Виагра" разсече въздуха като синя светкавица. Хващам се на бас, че татко е ходил на преглед наскоро.

Докторът изведнъж страшно се разбърза.

- Сложете я да си легне - каза той. - Не я оставяйте сама. Ако се събуди... - извади две хапчета и ми ги подаде - нека ги изпие. Само в краен случай.

После надраска рецепта за успокоително и хукна към тринадесетата дупка на игрището за голф. Обувките му с бутони оставиха следи по килима в хола.

Помогнах на мама да легне - не беше се обличала, така че не стана нужда да я събличам - дръпнах пердетата и легнах до нея върху юргана. Бях с костюма си от "Никол Фархи" и въпреки че не го бях взела от разпродажба и знаех, че целият ще стане в пера, не ми пукаше. Толкова се бях шашнала.

Цялата история беше откачена. Знаеш как е тук, никой не зарязва съпругата си. Хората се женят и остават женени по сто и седемдесет години. Даже и да се мразят. Не че баща ми и майка ми някога са се мразили, ни най малко. Те бяха... просто женени.

Поспрях и изтрих последния абзац. Майката на Сюзан бе починала, когато Сюзан била на две, а баща й се ожени повторно, когато Сюзан бе на двадесет. Бракът се беше разпаднал преди около три години и въпреки че Каръл не й беше истинска майка и Сюзан вече не живееше с тях, когато нещата тръгнаха на зле, все още й беше мъчно за случилото се.

Ето ме, търкалям се в леглото с най-хубавия си костюм и изведнъж сякаш чувам камбанен звън посред никое време: лежа в тъмна стая редом с упоената си родителка, а още дори не е дошло време за обяд. Връхлетя ме пристъп на страх, затова позвъних в работата, просто да се уверя, че не съм единственият човек на света. Андреа се изпусна, че екраните въобще не са пристигнали за конференцията на лечителите на болни гръбнаци, но настоя, че нямало значение. Няма що - как ще гледат докторите снимките на кривите гърбове без екрани?

Кой го е грижа, рекох си. Да сме честни, все нещо се обърква при конференциите, без значение какви приготовления правя. Поне бяха пристигнали цветята за галавечерята. (Увивахме жици около ружите и другите стъбла, за да заприличат на гръбначни стълбове. Идеята беше на Андреа - тя има безценни хрумвания.)

Горката Андреа умираше да разбере какво става с баща ми, инфаркт ли е получил, или инсулт, но сама знаеш, възпитанието повелява да не питаш направо. Казах й, че е добре, но тия не й минаваха.

- Стабилен ли е? - попита тя.

- Стабилен? Точно сега - не.

Бързо се откачих от телефона, но имах проблем. Всички в работата мислеха, че татко е с единия крак в гроба и как, по дяволите, да им кажа истината - че няма нищо подобно и че си е намерил гадже?

Не само че е крайно неудобно, но сума от тях бяха срещали татко, така че просто нямаше да ми повярват. Всъщност, макар той лично да ми беше признал, че си има приятелка, и аз не вярвах. Не е такъв тип. Даже името му е неподходящо, не мислиш ли? Дами и господа, надзърнете в сърцата си и се запитайте, Ноел Хоган име ли е за мъж, който зарязва съпругата си заради жена, достатъчно млада, че да му бъде дъщеря? Не беше ли по-добре името му да бъде Джони Чансър* или Стив Глийм**? Не, казвам ви, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, Ноел Хоган е името на човека, който чете Джон Гришам, произхожда от родословно дърво с четири достойни поколения, мъж, чийто любим герой не е Арни или Рамбо, а инспектор Морс. С други думи, дами и господа, това е човек, който и за миг не би разтревожил съпругата или дъщеря си.

* Chancer - авантюрист (англ.) - Б. пр.

** Gleam - блестящ (англ.) - Б. пр.

Както и да е... След като се въргалях в леглото сума време, реших, че е по-добре да почистя счупения порцелан и, кълна се в Бога, да беше видяла кухнята; навсякъде имаше отломки от строшени чинии - в маслото, в каната с млякото. От електрическия чайник стърчеше десетсантиметрово парче, подобно на модернистична пластика.

Колкото до хола, и там се трупаха счупени украшения. Е, някои от тях бяха толкова ужасни, че загубата не беше голяма, но наистина ми дожаля за нещастната малка балерина - танцът й беше свършил.

Върнах се и легнах на леглото до мама, която трогателно похъркваше, но останах върху завивките. Имаше някакви тъпи списания на пода откъм нейната страна, така че прекарах в четене останалата част от деня.

Е, Сюзан, оттук нататък собственото ми държание малко ме плаши - отоплението изключи в единадесет и в стаята настана студ, но не се пъхнах под завивките. Струваше ми се, че не съм си легнала наистина, че само й правя компания, но ако се завия, ще означава, че татко няма да си дойде. По едно време задрямах и като се събудих, беше тъй студено, че не си усещах кожата. Като побутнах ръката си с пръст, видях как се вдлъбва, но не усетих нищо. Беше много забавно, наистина, все едно си мъртва. Направих го още доста пъти, после сложих палтото на мама - нямаше смисъл да замръзвам само защото баща ми е откачил - но все още не исках да се завивам. Следващия път се събудих, и слънцето беше изгряло, и се ядосах на себе си. Сякаш докато все още беше нощ, имаше надежда, че татко ще се върне. Шантава работа, зная, но така се чувствах.

Първите думи, които майка ми каза, бяха:

- Той никога няма да си дойде вкъщи.

Вторите бяха:

- Какви ги вършиш в хубавото ми палто?

Е, сега вече си в час. Още новини по-късно.

Целувки, Джема

П.П. Ти си виновна за всичко. Ако не беше започнала работа в Сиатъл, където не познаваш никого, нямаше да си самотна и да чакаш вести от дома и животът ми нямаше да се провали, така да знаеш.

П.П.П. Само се шегувах.

Мъжът на най-добрата ми приятелка