Дъщерята на Бога

ЛЮИС ПАРДЮ

ДЪЩЕРЯТА НА БОГА

На Кетрин и Уилям,

моите син и дъщеря, без чиято помощ тази книга щеше да бъде завършена отдавна и без които животът щеше да бъде несравнимо по-празен. С всеки нов ден се смайвам как вашата обич разширява границите на сърцето ми и моите очи разкриват удивителни чудеса в свят, невиждан от мен досега.

На Мегън,

моята съпруга, приятелка, партньорка и сродна душа. Аз съм хвърчилото, ти си връвта. Никой не може да се зарее във висините без другия. Нашата среща не беше случайна.

Благодаря на Бог, нашия Създател

Нейната сила и Неговото вдъхновение са зад тези думи.

Благодарности

На моята редакторка Наталия Апонте, която ми помогна да видя тази книга с друг поглед и насочваше моя писателски труд и изследване на вярата към места, невъобразими за мен. За един автор работата с толкова добър редактор е твърде рядко преживяване.

Също на моята агентка Наташа Кърн, която и за миг не губеше вяра нито в мен, нито в моите творби. Досега не съм бил благословен с толкова неуморен и неизменен защитник.

Много съм благодарен на Кетлийн Колдуел от "Рийдърс Букс" в Сонома, чийто зорък прочит на последните коректури улови много неща, които бях пропуснал. Кетлийн, радвам се, че толкова ти е харесало.

"Научи ни така да броим дните си,

щото да придобием мъдро сърце".

Псалми, 90:12

(Гръцката дума за мъдрост е София.)

1.

Зои Риджуей надуши това, усети го още в мига, когато прекрачи прага на впечатляващата швейцарска къща. Опита се да си внуши, че просто си въобразява. Но дори смятаната за отдавна изчезнала картина на Рембранд, окачена нехайно в антрето, не можа да отвлече мислите й от убеждението, че тук витае смъртта.

- Хер Макс очаква с нетърпение да се срещнете - изрече на английски с подчертан акцент високият, официално облечен мъж едновременно с кратък скован поклон. - Моля, последвайте ме.

Тя тръгна след мускулестия плещест мъж през елегантно обзаведени стаи с високи тавани и бели стени, осеяни с шедьоври. Когато той се наведе да прибере на пода паднало листче и под плата на сакото му се очертаха ремъците на нараменен кобур, Зои се досети, че не е обикновен иконом. Тя бе омъжена за човек, който навремето носеше подобен кобур, и се научи да забелязва почти безпогрешно скритите под дрехите пистолети.

Зои прекосяваше къщата зад телохранителя и се мъчеше да прикрие вълнението си. Като ценител на изящното изкуство, а и като посредник в тази търговия тя бе свикнала през ръцете й да минават безценни съкровища, това почти се бе превърнало в навик. Чрез шедьоврите си изкарваше прехраната. Но сега полагаше усилия, за да не проличи страхопочитанието й, защото разпознаваше картини ту на един велик майстор, ту на друг, окачени едва ли не небрежно в дневната, през която минаха. На стената, над украсен с позлата клавесин зърна творба на Тинторето, а знаеше, че следите й се губят още от началото на Втората световна война. А съседното платно на Шагал уж било изгорено по време на нацистката кампания срещу упадъчното изкуство. Докато пред очите й се откриваха едно след друго тези смайващи произведения, в главата й зазвуча музика - струнна симфония на радостта.

Стигнаха до хол и телохранителят й даде знак да изчака. Отсреща Вили Макс се бе прегърбил в инвалидната си количка - имитация на стила Баухаус - и имаше вид по-скоро на труп, отколкото на жив човек.

В тишината, нарушавана от неравномерното дишане на Макс, високият мъж пристъпи към количката. Наведе се и зашепна. Вили Макс седна изпънато, внезапно оживя като марионетка, на която са дръпнали конците.

- Добре дошла в моя дом - изрече той дружелюбно и в гласа му прозвуча изненадваща сила.

Телохранителят бутна количката към Зои. По-отблизо тя видя съсухрен старец с очи като лъчистата синева на ледници, огрени от слънцето. Той й протегна треперещата си ръка.

- Искрено се радвам, че можахте да дойдете толкова бързо.

Тя стисна ръката. Усети я суха, лека, безплътна, сякаш животът вече бе напуснал тази част на тялото му.

- За мен това е чест - отвърна искрено.

Лицето му беше почти застинало, очите обаче грейнаха от одобрение.

- Но да се заемаме! - Макс кимна на телохранителя си. - Остава ми малко време, а още много искам да постигна.

Високият мъж завъртя количката и я бутна през облицованата с тъмно дърво стая към стена с библиотечни шкафове. Зои тръгна с тях, но изостана на почтително разстояние върху ръчно тъкания персийски килим, а телохранителят дръпна окачена на панти част от шкафовете и се видя скрита врата. Мъжът се подпря на едно коляно пред кодово табло с бутони и поумува, сякаш искаше да е сигурен, че помни точната поредица от цифри.

Тихи звуци изпълниха помещението, щом той набра комбинацията на охранителната система. Дланите на Зои се овлажниха от напрежение. Тя разпери пръсти и възможно най-незабележимо се престори, че изглажда гънки по сивата дълга плисирана пола. Оглеждаше се и слушаше, а музиката в главата й се промени, докато се взираше в поредната картина.

Опитваше се да запамети каквото бе видяла досега. Засега не й бе позволено да си води бележки. Макс имаше ясна представа какво въздействие оказва неговата колекция от творби върху хората и изрази желанието си тя да се потопи в преживяването, без да го смесва с банална работа. Не за пръв път някой клиент се опитваше да повлияе по този начин на впечатленията й. Както винаги Зои се бе подготвила за случая. Докато телохранителят натискаше бутоните, а Макс седеше с гръб към нея, тя пъхна ръка под жакета си, за да провери дали миникасетофонът работи. Не за пръв път някой се стараеше да я заслепи и отклони от обективността. Само че за пръв път някой успяваше.

Откакто се помнеше, Зои обичаше изкуството с такава страст, че го превърна в своя професия. Въпреки удовлетворението да прекара живота си сред най-прекрасните творения и исторически ценности, тя все си мечтаеше да намери скрито съкровище: да извади на бял свят непозната до този ден сбирка от безценни творби, на която ще е почти невъзможно да се придаде пазарна стойност.

Но ето че сбирката намеря нея.

Преди по-малко от две денонощия Вили Макс й се обади по телефона. Извини се, когато тя му каза, че в Лос Анджелис е среднощ, което той май добре знаеше.

- Аз умирам - съобщи й Макс без следа от чувство. - И то по-бързо от повечето хора. Нямам много време и трябваше да ви потърся, преди да съм се отказал или...

Не изрече очевидната друга възможност.

Зои не бе чувала името му дотогава и едва не затвори, защото сметна обаждането за майтапчийско. Но неговият безупречен английски с властващия германски акцент и явната му искреност я накараха да го изслуша, макар че сънливостта замъгляваше мислите й.

- Искам лично да се погрижа за наследството си - сподели Макс.

Наследството. А не колекцията. Сега Зои си спомни думите му и най-сетне започна да схваща истинския им смисъл.

Онази нощ желанието за сън мигновено се изпари, щом Макс й предложи хонорар, десет пъти по-голям от обичайния за нея, за да изостави всичко друго и да пристигне със самолет в Цюрих.

- Чувал съм, че вие сте най-добрият историк на изкуството в света, както и посредник - спомена тогава Макс. - И сте честна... да, честна. Искам разпореждането с моята колекция да бъде честно... нравствено. - Настъпи толкова дълго мълчание, че Зои се почуди дали човекът не е умрял от инсулт, но накрая той се закашля силно. - Прочетох всички ваши трудове, издадени досега, дори книгите... и - той пак се изкашля - всички статии за вас... Вярвам, че вие ще разберете. Жизнено важно е да разберете.

Макс сякаш долови упоритото й колебание и я убеди окончателно, като подхвърли, че е предвидил значителен консултантски хонорар и за нейния съпруг - колекцията съдържала предмети, нуждаещи се от вниманието на учен, който е вещ познавач на религиозни ръкописи и реликви. Проучването на Макс явно му бе подсказало, че това не са най-силните й страни. Затова тя често работеше съвместно с мъжа си Сет Риджуей, професор по философия и сравнително религиознание в Калифорнийския университет на Лос Анджелис. Той задълбаваше в особено плодовития период на религиозно развитие от 500 г. пр. Хр. до 700 г. н. е.

Алармената система издаде протяжен нисък звук и прекъсна унеса й. Зои видя телохранителя да отваря вратата. Макс като че се ободри от това и с голямо усилие седна почти изправено в количката.

- След вас, скъпа моя - промълви любезно.

Тя се озърна към телохранителя, който с лек поклон и кимане я подкани да влезе.

Миг-два по-късно Зои прекрачи вътре и се огледа. Таванът на помещението сигурно беше висок поне дванадесет метра, стените - сиво-белезникави, за да насочат вниманието към събраните тук предмети. Подобно на всяка друга стая в огромната къща, която тя вече видя, тази също едва ли не съчетаваше в себе си галерия и склад - творбите бяха прекалено много, за да се съсредоточи човек. А после, щом започна да разглежда събраните наоколо произведения, кожата й настръхна от силния заряд на изумлението. Пред нея беше легендарна картина на Вермеер, която се споменаваше в писмата на художника, но никой не я бе виждал.

Музика като най-великолепната струнна партия на оркестър насити сърцето й, заличи и последните следи от нейното научно безпристрастие. Тя предпочете да отвори душата си за красотата на изкуството и мелодията, която пораждаше у нея.

Приближи се до картината на Вермеер и позволи на тези чудесни светлосенки да й заговорят. Невероятната дълбочина и перспектива сякаш я подканяха да навлезе в изображението. Зои с усилие откъсна поглед от Вермеер и се взря в кутия, побрала един от ръкописите на Леонардо - доколкото й беше известно, нито описан, нито познат до този момент. Завъртя се бавно, очите й в бърза последователност намираха неизвестна картина на Ван Гог, рисунка на Пикасо, смятана за унищожена, Гутенбергова Библия и Тора от храма на цар Соломон.

Обикаляше като насън из просторната зала. Редки книги се редяха в махагонови шкафове, скъпоценни ръкописи и свитъци от древността бяха сложени плътно в стъклена витрина. Религиозни писания, потайно събрани из пещери и развалини от промъкващи се нощем бедуини, които ги бяха пробутали на черния пазар стотици години преди откриването на Свитъците от Мъртво море.

Зои съзнаваше, че всяко нещо само по себе си може да се превърне в главен експонат на голям музей. Но всичко това на едно място? Главата й се замая. Симфония звучеше във всяка нейна мисъл.

Обиколката й я върна лице в лице с Макс и когато го погледна, тя видя как лицето му грейна при вида на страхопочитанието, предизвикано от неговата сбирка у експерт, който се слави с невъзмутимостта си.

- Не знам какво да кажа.

Зои напразно търсеше думи. Бузите й се сгорещиха, опитваше се да си възвърне самообладанието.

- Убеден съм, че думите почти винаги са безсилни - вметна Макс.

Главата му се клатушкаше, докато се взираше в нея. За да го улесни, Зои се настани на близкия диван, изработен от Мийс ван дер Рое, и се помъчи да осмисли огромния товар от впечатления.

Макс отметна глава и с кимане отпрати телохранителя, който затвори тайната врата зад себе си.

- Както започвате да се досещате, това е наследство, а не обикновена колекция - подхвана той, изричайки думите на кратки пресекулки между дълбоките гъргорещи вдишвания. - Искам от вас да ми помогнете в изкуплението за това мое наследство.

Зои го изгледа въпросително.

Макс затвори очи, постоя известно време така и чак тогава продължи:

- Преди повече от половин век бях призован на военна служба във Вермахта - армията на Третия райх. Озовах се сред мнозината, изпратени да служат в австрийските планини южно от Мюнхен, в района, известен със солните си мини.

Хитлер бе ограбил значителна част от големите колекции и тъкмо там, в мините, докарваха на съхранение творбите. Видях какви ли не стъписващи неща и особено едно, което оттогава се превърна в тягостна моя тайна.

Пристъп на кашлица разтърси крехкото тяло на стареца и накара телохранителя да се върне в залата. Макс си пое дъх и махна с ръка на мъжа да излезе.

- Когато дойдоха съюзническите войски, аз - както още много от моите съратници - избягах и всеки от нас отнесе произведения на изкуството, златни монети, ръкописи, религиозни реликви, колкото можеше да носи.

Добрах се до Цюрих и с помощта на мрежа, създадена от дошлите преди мен, започнах нов живот. Продадох някои от творбите, които бях донесъл. Но вместо просто да харча парите, използвах тези доходи, за да изкупувам произведенията и редките предмети от онези, които идваха по-късно.

Това беше време на отчаяние - обясни Макс. - Пазарът се пренасити, парите не стигаха, а оцеляването беше най-главната цел. Всичко, което виждате наоколо, бе придобито за жалки суми от един или друг човек като мен, готов да рискува. Задържах каквото можех и пусках в продажба каквото се налагаше, за да събера средства за собственото си оцеляване... и да купувам още. - Той огледа залата с овлажнели очи. - Нямах избор, разберете. Влюбих се в изкуството. Открай време то ме притежаваше, а не обратното.

Зои кимна. Чувстваше неустоимото привличане на великолепието, събрано в тази зала.

И отново тежката кашлица сякаш раздра гърдите на Макс.

- Знам, грях е, че имах всичко това толкова дълго, ето защо искам да ми помогнете в изкуплението.

Тя повдигна вежди.

- Повечето творби са откраднати. Искам да върнете колкото се може повече от тях на законните им собственици... или на техните наследници. Вече преведох по сметка в Цюрих...

Той порови непохватно под одеялото, покрило скута и коленете му, и извади плик. Зои се надигна да го поеме от ръката му. Погледна плика предпазливо и се върна на мястото си.

- Сметката е на ваше име и на името на съпруга ви. Всеки от вас може да се разпорежда с парите. Сумата надвишава неколкократно обичайната ви комисиона, в случай че тези творби бъдат продадени.

Зави й се свят. Общата сума от продажбите би достигнала десетки милиони долари.

- Ако не успеете да откриете законните собственици, искам от вас да вземете решение кой обществен музей - или музеи - да получи творбите като дарение. В завещанието ми има отделно разпореждане, което ще покрие всички разходи, свързани с това.

Зои отвори уста, но думите не й се подчиняваха. Макс завъртя глава.

- Недейте - помоли той. - Помислете, отспете си. Обсъдете го със съпруга си. Защото има една още по-страшна отговорност, която бих искал вие двамата да поемете. По-голяма, по-важна и по-страшна от цялата сбирка. Една древна тайна, религиозна истина, знание, което може да промени целия ход на човешките дела.

- Какво?...

Макс отново завъртя глава.

- На масата до вас...

Зои се огледа и чак сега видя коженото куфарче.

- Занесете го на съпруга си. От направеното проучване ми е известно, че той свободно чете на старогръцки.

Тя кимна стъписано.

- Той ще поиска да прочете това колкото се може по-скоро. - За миг-два Макс се закашля неудържимо. - Ще ви изпратя по куриер и нещо, което трябва да взема от по-сигурно място.

"По-сигурно от тук? - зачуди се Зои. - Какво може да е още по-важно от това?"

Той примига насреща й.

- Току-що... в този момент реших да ви изпратя предмета.

- Защо?

- Защото виждам правдивост в очите ви - обясни Макс. - Когато получите предмета, проучете го. И поговорете със съпруга си. Двамата трябва да бъдете взаимно искрени в решението си. А утре се върнете и ми съобщете отговора си, за да започнем работа тук.