Влад Талтош Убиец на свободна практика Трети том

Влад Талтош - 3

Стивън Бруст

Пролог

Скъпа Коути,

Извинявай, че толкова се забавих с отговора на писмото ти, но какво да се прави, като боговете на Съвпадението са ни създали толкова лоши кореспонденти. Много добре знам, че изтеклите няколко недели са дълго време за теб - толкова, колкото са няколко години за мен, а този срок наистина е дълъг, когато човек живее в несигурност - ще се извиня с това, че намерих писмото ти едва когато се върнах от пътуването си и веднага ще ти отговоря на въпроса: Да, видях се със съпруга ти, или с онзи, който беше твой съпруг, или както там си го наричаш сама. Да, видях се с Влад - и точно затова се забавих толкова, докато ти отговоря; тъкмо го бях навестила в отговор на молбата му да му помогна в една дребна работа.

Тревогата ти за него е разбираема, Коути; всъщност няма и да се опитвам да те залъгвам, че той вече не е застрашен от Организацията, с която двете с теб все още сме свързани по един или друг начин. Продължават да го търсят и се боя, че все някой ден ще се докопат до него, но поне засега е жив и мога дори да те уверя, че е добре.

Не бих си и помислила, че този отговор ще те удовлетвори.

Знам, че ще искаш да научиш подробностите, или поне тези от тях, които мога да ти разкрия. Е, добре, приемам, както заради приятелството между нас, така и защото и двете еднакво се безпокоим за онова мустакато типче с двете крилати влечуги на раменете. Ще се уговорим за време и място; ще дойда там и ще ти разкажа каквото мога - лично, защото някои неща се разбират по-добре очи в очи, отколкото с писмо пред очите. Но не, всичко няма да ти кажа, защото точно както има неща, които ти не би искала да му разкажа, има и неща, които той не би искал ти да научиш. Това, че пазя тези тайни и че ви доверявам само онези, които мога, е знак за обичта ми към двама ви, тъй че не се сърди!

Хайде, мила Коути, отговори ми веднага (помниш, че предпочитам да не поддържам психическа връзка), ще се уговорим да се съберем някъде насаме и ще ти разкажа достатъчно - надявам се - неща, за да се успокои умът ти. Очаквам с нетърпение да се видя с теб и с близките ти, а дотогава оставам

твоя вярна приятелка,

Кийра

1.

Влад почти моментално разбра, че съм се маскирала, защото сама му го казах. Когато ми подвикна, изсумтях:

- Проклятие, Влад, аз съм маскирана.

Изгледа ме в типичния си стил - очите му шават насам-натам все едно, че изобщо не те забелязва - и рече:

- И аз.

Беше с кафяви кожени дрехи вместо сивото и черното на дома Джерег, които носеше при последната ни среща. Но пак си беше източняк, пак си имаше мустаци и на раменете му пак си клечаха двата джерега. Разбрах го - маскировката ми не е ужасно ефективна. Преглътнах намека и го попитах:

- Кое е това момче?

- Личното ми педалче - отвърна той най-равнодушно. - Савн, запознай се с Кийра крадлата.

Момчето изобщо не реагира - като че ли не го чу, - което ми се стори малко шантаво.

- Шегуваш се, нали?

Влад се усмихна тъжно.

- Да, Кийра. Шегувам се.

Лойош, мъжкият джерег пристъпи на място върху рамото му - сигурно ми се смееше. Протегнах му ръка; той прелетя няколкото стъпки между двама ни и се остави да го почеша под змийската брадичка. Женската, Роуца, ни гледаше съсредоточено, но не помръдна; сигурно ме беше забравила.

- И защо е маскировката? - попита той.

- Защо според теб?

- Не искаш да те видят с мен?

Свих рамене.

- Какво пък. Маскировките ни си приличат.

Намекваше, че бях облякла зелена блуза и бели панталони вместо същото сиво и черно, което той носеше преди. Прическата ми също беше друга - бях вчесала косата си напред, да скрие благородническата точка на челото така, че да приличам повече на селянка. Но той сигурно не забеляза това; като за убиец на свободна практика, понякога Влад може да е удивително ненаблюдателен. Все пак човек се маскира преди всичко вътрешно и навярно това може отчасти да обясни факта, че предрешването ми не го заблуди; към него винаги съм се отнасяла с доверие, дори преди да получа първия повод за това.

- Отдавна не сме се виждали, Влад. - Казах го, защото знаех, че за него, който можеше да очаква да живее не повече от шейсет-седемдесет години, изтеклото време наистина трябва да изглежда дълго.

- Да, отдавна. Колко странно, че досега просто не сме се сблъскали на улицата.

- Не си се променил.

- Останало е по-малко от мен. - Вдигна лявата си ръка да ми покаже, че кутрето липсва.

- Какво се е случило?

- Тежък багаж.

Примижах съчувствено.

- Да намерим някое местенце, където да поговорим?

Той се огледа. Намирахме се в Северен пристан, доста далече от Адриланка, но на същия океан, и кейовете, макар и по-стари, си бяха общовзето същите. Един неголям двумачтов търговски кораб разтоварваше на петдесетина разтега по-нататък, наблизо беше и рибарският пазар. Между тях, на самия океански бряг, бяхме съвсем видими за стотици хора, но близо до нас нямаше никой.

- Че какво му е лошото тук?

- Не ми вярваш - казах леко уязвена.

Забелязах как язвителният отговор едва се спря зад зъбите му. Историята ни с Влад беше доста дълга и нито една случка не можеше да му даде повод за подозрения. Изгледа ме накриво.

- Доколкото знам, организацията ужасно иска да ме убие. Ти все още работиш за тях. Извинявай, ако съм малко бъзлив.

- О, да - съгласих се. - Ужасно те искат, да.

Водата мляскаше и гъргореше около кея, запазил се още от края на Междуцарствието. Долавях заклинанията, предпазили дървото да не изгние. Въздухът беше наситен с миризмата на океан: сол и умряла риба. Често казано, никога не ми е харесвала.

- Кое все пак е това момче?

Попитах не толкова защото държах да разбера, колкото за да му дам време. Савн, както го нарече Влад, изглеждаше симпатичен младок текла, сигурно на не повече от деветдесет години. Все още излъчваше сила и енергия, които понамаляват някъде след второто столетие, и косата му беше също толкова тъмнокафява като очите. Подразних се, че можах да си го представя като любовник на Влад. Все още не беше реагирал нито на мен, нито на нищо наоколо.

- Почетен дълг - каза Влад с онзи присъщ му тон, когато се опитва да е ироничен. Дадох си сметка, че ми е липсвал. Изчаках да продължи. - Савн пострада, може да се каже, докато се опитваше да ми спаси живота.

- Пострадал? Как?

- А, обичайното - използва моргантско оръжие, за да убие един немрящ магьосник.

- Кога стана това?

- Миналата година. Има ли значение?

- Всъщност не.

- Радвам се, че хвана съобщението, и се радвам, че дойде.

- Ти си психически невидим, знаеш ли?

- Знам. Камъкът Феникс.

- Да.

- Как е Айбин?

Айбин сигурно беше последният човек, за когото Влад можеше да поиска да се осведоми "как е". Знаеше го и аз също го знаех.

- Добре си е, доколкото знам. Не съм го виждала отдавна.

Той кимна. Погледахме известно време залива, но не помогна много. Най-сетне се обърнах към Влад.

- Е? Тук съм. Какво има?

Той се усмихна.

- Може пък да съм измислил начин да накарам организацията да прости и да забрави.

Засмях се.

- Скъпи Влад, дори да успееше да оплячкосаш съкровищницата на Дракон до последния глобус и да я струпаш в краката на съвета, пак нямаше да ти простят.

Усмивката му помръкна.

- Така е.

- Е, тогава?

Той сви рамене. Все още не беше готов да заговори. Нищо, мога да съм много търпелива.

- Знаеш ли - рекох, - не са много източняците, които се мотаят наоколо с два джерега на раменете. Съвсем сигурен ли си, че не си твърде подозрителен?

- Да. Никой професионалист не би опитал нищо на такова място, а ако някой аматьор реши да опита - да заповяда. А докато стигне да ушите на някой, който си знае работата и може да ми спретне нещо, вече ще ме няма.

- Но ще знаят кой си.

- Не мисля да се задържам тук повече от няколко дни.

Кимнах. Той попита колебливо:

- Някакви новини от къщи?

- Нищо не мога да ти кажа.

- Моля?

- Питаш за Коути.

- Ами...

- Обещала съм да не казвам нищо, освен че е добре.

- О. - Не ми убягна как трескаво заработи умът му, но той не каза нищо повече. Ужасно ми се искаше да му кажа какво става, но обещанието си е обещание, дори на една крадла. Особено на крадла.

- Как се измъкваше дотук?

- Откакто се сдобих с момчето, стана по-трудно, но се справях, криво-ляво.

- Как?

- Общо взето, стоях настрана от населени места, а знаеш, че горите са пълни с разни разбойници.

- Един от тях ли си станал?

- Не. Ограбвам тях.

Изсмях се.

- Точно в твоя стил.

- Препитание. - Влад сви рамене.

- И това е точно в твоя стил.

Той запристъпва от крак на крак, все едно че го боляха. Това ме накара да си помисля за многото път, който трябваше да е навъртял през тези повече от три години, и го попитах:

- Искаш ли да седнем?

- Почти нищо не ти убягва. Не, нищо ми няма. Случайно да си чувала за някой си Фирис?

- Да. Умря преди две недели.

- Като оставим това настрана, какво друго знаеш за него?

- Имал е много пари.

- Да. Друго?

- Беше... какво, барон? От дома, мм, Криота?

- Орка.

- Е, това поне ти показва колко знам за него.

Влад не отговори, което означаваше, че се очаква аз да задам въпрос. Веднага ми хрумнаха няколко неща, които ми се искаше да науча, но се спрях на:

- Как е умрял?

- Не са намерили доказателства за убийство.

- Това още не... Чакай. Ти ли?

Влад поклати глава.

- С такива работи вече не се занимавам.

- Добре. - Влад винаги бе успявал да ме накара да му повярвам, макар да знаех какъв лъжец е. - Тогава какво е станало според теб?

Очите му непрекъснато шареха насам-натам, а и двата джерега не спираха да се озъртат.

- Не знам. А трябва да го разбера.

- Защо?

Само за миг на лицето му се изписа безпокойство и в главата ми премина едно "О, не!", но бързо го отхвърлих - Влад можеше да се обезпокои от най-странни неща.

- Няма значение. Да ти кажа какво искам да направиш за мен.

- Цялата съм слух.

Едно от нещата, които харесвам у Влад, е, че разбира от подробности. Не само че ми описа най-подробно на какви аларми мога да се натъкна, но ми каза как ги е открил, за да мога сама да си направя проверките. Каза ми къде може да е поставено устройството и ми описа другите места, където можеше да е, в случай че греши. Изреди ми маршрута и графика на патрулите в района и ми обясни много точно какво не е успял да открие. Всичко това отне около час, а след този срок вече знаех, че работата ще е напълно във възможностите ми - не че повечето не са, ако са свързани с обир.

- Ще си има цена - казах.

- Естествено. - Постара се да скрие, че съм наранила чувствата му.

- Трябва да ми кажеш защо го искаш.

Той прехапа устни и ме изгледа. Запазих лицето си безизразно, защото не исках да научи много. Накрая той кимна отсечено и сделката беше сключена.

Два дни ми трябваха, докато проверя всичко, което ми беше казал Влад два дни, които прекарах в работа в сравнително удобна стая в един хотел в центъра на Северен пристан. На третия ден се залових със същинската работа. Мястото, където трябваше да вляза с взлом, се намираше на около две мили източно от Северен пристан и отиването дотам щеше да е най-рискованата част от операцията - ако някой ме видеше и успееше да надникне под маскировката, както толкова лесно го бе направил Влад, това щеше да събуди любопитство, любопитството щеше да доведе до разследване, а то на свой ред щеше да доведе до други неща. Реших проблема, като се държах настрана от пътищата колкото се може повече - вървах през рехавите горички. Не се изгубих, но ми отне няколко часа, докато стигна до подножието на малкия хълм, на чието било се издигаше имението на Фирис.

Няколко часа обикалях на широки кръгове около него и го оглеждах бавно и съсредоточено. Едно от нещата, които Влад не ми беше дал, бяха вътрешни планове, но при сравнително новите постройки човек може почти съвсем точно да пресъздаде вътрешността, само като ги огледа отвън. По някаква причина архитектите след Междуцарствието не допускат да има стаи без прозорци, което значи, че размерите предопределят разположението. Можеш също така да различиш коридорите с прозорци, тъй като (отново ще кажа, че не знам защо) техните прозорци неизменно са по-малки от тези на стаите. Докато приключа с разходката, вече знаех до голяма степен как изглеждат нещата отвътре и можех да намеря най-подходящите места за един кабинет.

Последните няколко часа до стъмване наблюдавах за някакви признаци на дейност. Такива нямаше, точно както трябваше да се очаква - семейството на Фирис (жена и три деца) не живееше тук, любовницата му беше напуснала, персоналът несъмнено беше настанен във вътрешността на сградата, а защитата, която беше останала, беше магическа и автоматична. Извадих няколкото си устройства, с които откривам подобни неща, и се залових за работа.

Тъмнината се спусна и сенките потъмняха - сенки, по-резки, отколкото в Адриланка, предполагам заради западните ветрове, които изтъняват небесната пелена, така че Пещта грее по-ярко. В западната част на Империята всичко е по-ярко, както е в далечния Изток, а това на свой ред прави тъмнината да изглежда още по-тъмна.

Защитите не бяха лоши, но не толкова грижливо направени, колкото можеше да се очаква. Първата беше много обща и почти безполезна - трябва само да се престориш, че си вътрешен човек, и те пропуска да подпалиш къщата, ако искаш, без да вдигне никакъв шум. Заклинанието за разпознаване беше само малко по хитро, трябваше да го накарам да се огъне и да мине покрай мен; но липсваше заклинание, което да следи дали магията за разпознаване е отклонена, тъй че всъщност по-добре изобщо да не си бяха правили труда с нея. Имаше ги обичайните детектори за цялост, по вратите и прозорците, но те лесно се надвиват, като прехвърлиш онзи, през който искаш да минеш, на друга врата или прозорец. Те всъщност бяха снабдени със следачи дали няма да стане точно това, но следачите бяха поставени сякаш като случайно последно хрумване и без нищо, което да алармира хората по сигурността, че следачът е изключен - можех да го изключа просто като открия енергията, вложена в заклинанието, и да я впрегна така, че да работи за мен.

Обмислих какво може да означава това, че имението е защитено толкова слабо. Можеше да означава, че след като е изоставено и собственикът е умрял, никой не е сметнал за необходимо да се постави защита от високо ниво. Можеше също така да означава, че орка не са толкова умели в тези неща, колкото са джерег. Или можеше да означава, че някъде са поставени скрити капани, които все още не бях открила. Последната възможност си заслужаваше още един час проверка и я почнах.

Минах през толкова устройства, че можеха да заредят цял дюкян за магии, и открих заклинания за плодородие, които бяха поставени по земята още преди да се построи имението, заклинания, премахващи миризмата от нужниците, заклинания, предпазващи сградата да не потъне в земята, заклинания, пазещи зидовете да не рухнат, и заклинания, каращи червените дъбове, насадени покрай пътя, да растат точно така, а не иначе - но нищо повече, което да е свързано с охраната. Използвах дори едно синьо камъче, което си бях измъкнала от джоба на приятелката на Влад, Алийра, но единствената следа от древна магия беше далечното ехо от взрива, унищожил град Драгара в началото на Междуцарствието.

Останах доволна. Бавно се заизкачвах по хълма, с широко отворени очи за други, по-обикновени клопки, макар да не очаквах да намеря такива, и не намерих. Най-сетне стигнах до подножието на имението, което, май трябва да го спомена, представляваше живо доказателство за онази постмеждуцарствена естетика, според която един монолит трябва да изглежда привлекателен сам по себе си: грамадни каменни блокове, тук-там с безразборна декорация, обикновено животинска фигура от ковано желязо, забита в зида като случайно хрумване. Такива сгради са изключително лесни за обир с взлом, защото знаеш съвсем точно къде трябва да се намира едно нещо спрямо всичко останало и защото шаблонът в плана кара обитателите да си мислят, че е трудно човек да се прикрие, докато се катери по стена, което е тъпо - веднъж предизвиках трима приятели да се опитат да ме забележат, докато се изкачвам три етажа по гола стена, и то след като им казах по коя стена ще се изкатеря и кога. Не ме видяха. Толкова за трудностите с прикриването.

Отне ми около десет секунди, докато левитирам до равнището на прозореца; опрях ръце на перваза и прецених на око идиотското заклинание, за което вече споменах, че уж трябваше да пази да не се наруши целостта на прозореца. Всъщност не беше нищо сложно, но бях предпазлива и отделих известно време, за да отклоня алармата. Прозорецът между другото, като всички останали, беше с дебело стъкло, изкусно поставено в рамка от дърво и кожа, която на свой ред много умело беше вградена в прозореца. Глупав лукс, който трябваше да се замести с нещо след стотина години дори ако крехкото изделие междувременно не се счупеше междувременно.

Счупих го внимателно, като първо го покрих с голям лист хартия, намазана с изключително здраво лепило, след което бавно натиснах. Стъклото поддаде и парчетата останаха полепнали по хартията, вместо да паднат и да вдигнат шум. В рамката останаха няколко, много остри, тъй че внимавах, докато вляза в стаята, но го направих, без да се порежа; после окачих хартията в прозореца на мястото на стъклото, за да мога да си светна, без някой отвън да забележи светлината (ако случайно отвън се минеше някой).

Няколко секунди душих за магии из стаята, после запалих свещта, примижах от блясъка и бързо огледах. Колкото и пъти да си минавал през това, винаги почти очакваш да видиш някой да седи вътре и да те чака с всевъзможни убедителни аргументи подръка. Никога не ми се е случвало, не се случи и този път, но е едно от нещата, които винаги ти минават през ума.

Затворих очи и известно време останах съвсем неподвижна - вслушвах се дали някой не се движи наоколо и за всякакви изскърцвания, които може да са обичайни за тази сграда. След около минута отворих очи и огледах добре.

Кабинет, каза онази част от мозъка ми, която винаги бърза и иска да категоризира, преди всеки детайл да бъде възприет поотделно. Не обърнах внимание на мнението й и си отбелязах наум няколко неща.

Основната мебел в стаята бяха двата големи бюфета на отсрещната стена, и двата от някакво тъмно дърво, вероятно череша, с грижлива, но не особено вдъхновена изработка. Пред тях имаше малко бюро, срещу другия прозорец на стаята, със стол зад него. От стола, заеман, изглежда, доскоро от Фирис, можеше да се посегне към двата бюфета. Върху бюрото бяха подредени няколко книги, които вероятно си заслужаваха проучване, няколко листа хартия, попивателна и перо; други няколко пера лежаха грижливо подредени до първото, сякаш си чакаха реда. По бюрото, както и в цялата стая, нито цареше смайващ порядък, нито бяха съвсем разхвърляни, освен че прахта беше затрупала всичко, което си беше съвсем естествено, ако никой не бе влизал тук след смъртта му. А защо никой не трябваше да е влизал в кабинета след смъртта му? Не, въпросите ги оставяме за по-късно.

Проверих всички чекмеджета на бюрото и бюфетите и намерих по тях магически аларми. Не се оказаха ужасно сложни, а и аз много не бързах, затова отделих време да ги изключа (най-вероятно беше ненужно - със сигурност щяха да са включени пряко към Фирис, който вече не можеше да получи сигнала - но винаги си е добре човек да е сигурен). Огледах също така и за по-обикновени аларми - лесно се откриват по тънките жички, скрити около краката на мебелите или по стените - но такива нямаше. Сега, като го разказвам, ми хрумва, че се създава впечатлението, че Фирис не е взимал достатъчно предпазни мерки срещу кражба, и съм длъжна да коригирам това впечатление. Повечето му мерки вероятно бяха включвали пазачи, но изглежда, графикът на пазачите беше прекратен със смъртта му. А магическите аларми си бяха съвсем добри; просто аз съм по-добра.

Отне ми няколко минути, докато се уверя, че в бюрото няма тайни чекмеджета, и още десет - докато се уверя в същото за бюфетите. За останалата част от стаята отделих още един час, което е доста дълго сценично време, но не смятах, че рискът е много голям.

След като се уверих, че не съм пропуснала нищо, започнах да преглеждам документите му - търсех всичко, което можеше да прилича на онова, за което ме бе помолил Влад. Колкото повече се задържах, толкова по-трудно ми беше да се накарам да не бързам и да внимавам да не пропусна нещо, но след около четири часа бях напълно сигурна, че съм събрала информацията. Образува се едно хубаво пакетче, стегнах го и го вързах на гърба си. Все още разполагах с един час до разсъмване.

Подредих отново хартиите и книгите, които бях разбъркала, и се промъкнах по коридора до господарската спалня. Всичко беше съвсем тихо и дори можех да чуя - ако не е било въображението ми - похъркването на слугите в стаите им над мен. Леглото беше оправено, дрехите - изрядно подредени в гардероба и, за разлика от кабинета, всичко беше почистено от прах - явно някой беше заповядал на слугите да не стъпват в другата стая и те продължаваха усърдно да изпълняват заповедта. Отворих чекмеджетата и разрових и поразхвърлях вещите все едно, че някой крадец е търсил ценни неща. Дори открих една каса и отделих няколко минути да оставя следи, уж че съм се опитвала да я отворя, после се върнах в кабинета, измъкнах се през прозореца и слязох долу.

Прибрах се в града преди съмване. Намерих си хотела и се изкатерих до прозореца си на втория етаж, за да не минавам покрай дежурния на рецепцията. Пъхнах плячката си под възглавницата и поспах няколко часа.

Срещата ми с Влад беше в една от онези пристанищни гостилници, в които ти предлагат гъста тъмна бира и рибена яхния с люти подправки. Влад си позволи от второто; аз се въздържах. Беше много рано и не беше оживено - само една-две маси бяха заети. Никой от нас не привличаше особено внимание. Винаги съм се чудила как Влад (дори с джерег на рамото си - днес беше само един) успява да избегне подозренията към себе си, където и да отиде.

- Къде е момчето?

- С приятели.

- Имаш приятели? - казах, не чак безкрайно.

Той ми се усмихна леко и отвърна:

- Роуца го пази.

Отвори пакетчето със счетоводни книги и листове, като се стараеше да не издава силно любопитство. Направих няколко смешни физиономии на Лойош, докато ги прелистваше. Накрая Влад вдигна глава и кимна.

- Точно това ми трябваше. Благодаря ти.

- Какво означават?

- Нямам представа.

- Тогава откъде знаеш, че...

- По заглавията на колонките.

- Разбирам - излъгах. - Е, в такъв случай...

- Какво търся ли?

- Да.

Влад ме погледна. Виждала съм го радостен, тъжен, уплашен, ядосан, уязвен. Но никога досега не го бях виждала да се чувства неловко. Накрая въздъхна.

- Добре.

И започна разказа си.

2.

На стената на една схлупена гостилничка малко извън Северен пристан някой беше написал с черни разкривени букви: "Когато водата е чиста, виждаш дъното; когато е мръсна, виждаш себе си".

"Дълбока философия - подхвърлих на Лойош. - Сигурно е бардак".

Не се засмя. Наречи ме суеверен, ако щеш, но реших да си намеря друго място. Кимнах на момчето да тръгне след мен. Не знам кога точно беше започнало да реагира на невербални намеци му не бях обръщал чак толкова внимание. Но беше добър знак. От друга страна, това беше единственото подобрение, откакто тръгна с мен преди една година, а това беше лош знак.

Изчакай малко, Кийра. Спокойно. Знам как да разкажа една проклета от Вийра история, нали?

Тъй че продължих да се приближавам към Северен пристан. Защото Северен пристан е най-големият град на света - добре де, в Империята - в който няма никакъв университет. Не, нямам нищо против университетите, но сигурно знаеш как действат те - като магнити привличат най-добрите умове в района, както и най-богатите и претенциозните. Седалища са на велики учени и прочие. Значи, имах си проблем, за който ми трябваше някой велик, или може би не толкова велик учен, но да вляза в един университет, как да ти кажа, просто не ми допадаше идеята. Не мога да се оправя, а това значи, че не мога да се оправя, ако ме спипат. Примерно, какво става ако, да речем, ида в Свещоград и взема да поразпитам в университета "Лейди Бриндългейт", и някой вземе, че се отнесе грубо с мен, и се наложи да го светна? Тогава какво? Размирисва се много, стига до ушите на неподходящи хора и трябва отново да бягам.

Но си помислих, ами ако намеря някое място с много хора, но без институция, която да засмуква талантите? Значи ще е място с много неуки вещери, мъдри старци и бабички. И точно това търсех - точно това търсех почти цяла година и не го намирах, докато не ми хрумна тази идея.

Ще стигна до проблема, спокойно. Вярвай ми.

Приближих се още малко до града, спрях в един хан и... виж, няма нужда да слушаш всичко това. В побоища не се забърквах, наострях уши за клюките, изпомпах няколко души, отидох в друг хан, пак същото, още веднъж-дваж така, и накрая се озовах пред малка синя къщичка сред горите. Синя, да - синя буцеста къща, щръкнала сред зелените гори около Северен пристан. Едно от най-гадните места за живеене, които съм виждал.

Първото, което се случи, беше, че някакво куче затича към нас. Тъкмо пристъпвах пред Савн и посягах за ножа, когато Лойош каза: "Върти си опашката, шефе".

"Добре де. Знам".

Беше някаква мешана порода, с малко от хрътка в него - гъвкавата фигура на лиорн с някаква дълга къдрава червеникава козина, която отдавна не беше чистена и разчесвана, дълъг нос и клепнали уши. Не стигаше до кръста ми и общо взето не изглеждаше застрашително.

Спря се пред мен и запристъпва на място. Вдигнах лявата си ръка, кучето го одобри и заподскача към Лойош, после към Роуца, накрая стъпи на четирите си крака, изджавка два пъти и зачака, като махаше с опашка. Роуца изсъска; Лойош отказа да го удостои с внимание.

Вратата се отвори и жената, която се появи на прага, извика:

- Бъди!

Кучето обърна глава към нея, завъртя се в кръг и затича, изправи се пред нея на задните си лапи и остана така за малко. Жената беше стара, с една стъпка и половина по-висока от мен. Имаше сива коса и физиономията й можеше да вгорчи и най-любимото ти ядене. Каза с удивително мелодичен глас:

- Ти си източняк.

- Да - отвърнах. - А твоята къща е боядисана в синьо.

Това го пропусна покрай ушите си.

- Момчето какво е?

- Причината да съм тук.

- Човек е.

- Виж ти, не бях забелязал.

Лойош се изкиска в главата ми, жената - не.

- Не бъди груб. Явно си дошъл за някаква помощ; трябва да бъдеш учтив.

Кучето клекна до нея и ни загледа, изплезило език.

Помъчих се да отгатна от кой дом е и реших, че най-вероятно е от Цалмот, ако се съдеше по фигурата и формата на носа - зеленият й шал, мръснобялата блуза и зелената пола бяха прекалено невзрачни, за да подсказват нещо.

"Какво ти пука?", каза Лойош.

"Добър въпрос".

- Добре. Ще се държа учтиво. Ти си... намираш ли за обиден израза "неука вещица"?

- Да - сопна ми се старицата.

- Какво предпочиташ?

- Заклинателка.

Беше заклинателка толкова, колкото аз съм цирков акробат.

- Добре. Чух, че си заклинателка и че си опитна в проблеми с ума.

- Понякога мога да помогна, да.

- Момчето има мозъчна треска.

Бабата изсумтя пренебрежително.

- Няма такова нещо.

Свих рамене.

Тя го огледа от глава до пети, но така и не пристъпи навън от прага, нито ни покани да се приближим. Очаквах да зададе още въпроси за състоянието му, но вместо това тя попита:

- Какво имаш да ми предложиш?

- Злато.

- Не ме интересува.

Това ме изненада.

- Не те интересуват парите?

- Имам си достатъчно да се оправя.

- Тогава какво искаш?

"Предложи й живота й, шефе".

"Стегни се малко, Лойош".

- Каквото искам, едва ли можеш да ми го дадеш - каза тя.

- Ще се изненадаш.

Изгледа ме че все едно ми взимаше мярка за ковчег, и рече:

- Не съм познавала много източняци в живота си.

Кучето се почеса по ухото, обиколи в кръг, клекна на същото място и пак се почеса.

- Ако питаш дали можеш да ми се довериш, не мога да ти дам добър отговор.

- Не е там въпросът.

- Ами къде е?...

- Влез.

Влязох. Савн послушно влезе след мен, кучето - последно. Вътре се оказа по-лошо, отколкото отвън. Не искам да кажа, че беше мръсно, напротив - всичко беше спретнато, чисто и лъснато, едно прашно петънце нямаше, което си е доста труден номер в една дървена къщурка. Но беше пълно с лакирана дърворезба - пищна и безвкусна дърворезба. Светилници, столове, стелажи и бюфети, всичко беше от тъмно масивно дърво, всичко блестеше от лак и всичко бе ужасно претрупано с дърворезба, все едно че някой бе настоял да сложи още резба по мебелите само за да докаже, че може да стане. Още по-лошото бе, че дървото почти съвпадаше с цвета на кучето, което се завъртя два-три пъти из стаята, преди да се изпъне на пода пред вратата.

Огледах претрупаните полици, безвкусните канделабри и всичко останало.

- Твоя работа ли са?

- Не. Мъжът ми беше дърворезбар.

- Бивало си го е - отбелязах искрено.

Тя кимна.

- Това място означава много за мен. Не искам да го оставя.

Изчаках.

- Подканиха ме да го напусна - дадоха ми шест месеца.

Роуца помръдна нервно на дясното ми рамо. Лойош, на лявото, каза: "Това не го вярвай, шефе. Вдовица да я изритат от къщата? Хайде де".

- От кого?

- Собственика на земята.

- Кой е собственикът?

- Не знам.

- Защо иска да напуснеш?

- Не знам.

- Предложиха ли ти компенсация?

- А?

- Каза ли ти, че ще ти плати нещо?

- О. Да. - Изсумтя. - Пенсия някаква.

- Разбирам. Как така не знаеш на кого е земята?

- Собственост е на някаква, не знам, организация, или нещо такова.

Моментално си помислих, "Джерег" и леко ми призля.

- Каква организация?

- Някакъв бизнес. Голям.

- Кой Дом?

- Орка.

Отпуснах се.

- Кой ти каза, че трябва да се преместиш?

- Една млада жена. Не бях я виждала дотогава, работи за организацията. Мисля, че и тя беше Орка.

- Как се казваше?

- Не знам.

- И не знаеш името на организацията, за която работи?

- Не.

- Откъде знаеш, че наистина работи за тях?

Старицата изсумтя.

- Беше много убедителна.

- Адвокат имаш ли си?

Отново изсумтя, което явно трябваше да мине за "не".

- Може би трябва да започнем с намирането на някой добър.

- Не вярвам на адвокатите.

- Хм. Добре. Тъй или иначе, трябва да разберем кой държи наемните права над земята. Как го изплащаш, между другото?

- Мъжът ми е изплатил наема за следващите шейсет години.

- Но...

- Жената каза, че ще ми върнат парите.

- Има ли някаква наемна служба, или нещо такова?

- Не знам. Договорът е някъде на тавана, с другите ми документи; там трябва да е. - Присви очи. - Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?

- Да.

- Седни.

Послушах я. Помогнах първо на Савн да се намести в един стол, после и аз си намерих един - грозен, но удобен. Кучето тупна два пъти с опашка по пода, после отпусна муцуна на предните си лапи.

- Кажи ми сега за момчето.

Кимнах.

- Срещала ли си се някога с немрящи?

Тя се ококори и кимна.

- А била ли си се някога с магьосник атира? Немрящ магьосник атира с моргантско оръжие?

Този път ме изгледа скептично.

- Ти да не би да си се бил?

- Момчето се би. Момчето уби един.

- Не го вярвам.

- Погледни го.

Обърна се и го погледна. Седеше си, вторачено в стената отсреща.

- И откога е така?

- Откакто се съвзе. Всъщност има малко подобрение - вече върви след мен, без да му казвам, и ако сложа пред него храна, я изяжда.

- А задържа ли се да...

- Да, стига да се сетя да го подканя от време на време.

Тя поклати глава.

- Не знам.

- Получи и цицина на главата по същото време. Може и това да е отчасти проблемът.

- Кога е станало?

- Преди година някъде.

- И си се скитал с него цяла година?

- Мда. Търсех някой, който би могъл да го изцери. Не намерих.

Премълчах колко трудно ми беше да търся някой, който може да помогне; спестих й подробностите за разочарованията, задънените улици, издирванията без ясна посока как се мъчех да балансирам между нуждата си да му помогна и необходимостта да стоя настрана от всеки, който е достатъчно голяма клечка, за да представлява опасност - навсякъде, като в Северен пристан, да речем. Накратко, не й казах, че вече започвам да се отчайвам.

- Защо не си се обърнал към някой истински заклинател? - Долових в думите й лека горчивина.

- Защото бягам.

- От кого?

- Не е твоя работа.

- Какво си направил?

- Помогнах на момчето да убие един немрящ магьосник Атира.

- Той защо го уби?

- За да ми спаси живота.

- Защо магьосникът се е опитвал да те убие?

- Много питаш.

Тя се намръщи и рече:

- Ще започнем с преглед на раната му.

Просна няколко одеяла на пода и там спахме. Веднъж преди съмване се събудих и видях, че кучето се е сгушило до Савн. "Дано да няма бълхи", помислих си.

След няколко часа се събудих окончателно, станах и се залових за работа. Старата беше станала и държеше пред очите на Савн запалена свещ, било за да види дали реагира на светлина, или за да погледне в ума му, или по някаква друга причина. Роуца беше кацнала на полицата над камината и гледаше притеснено надолу. Беше заобичала момчето и мисля, че се чувстваше негова покровителка. Кучето лежеше наблизо, наблюдаваше процедурата и тупваше с опашка при всяко движение на старицата. Попитах:

- Къде са документите?

Тя се обърна към мен.

- Ако искаш първо кафе, сипи си.

- Имаш ли клава?

- Можеш да си направиш. Договорът и другите ми хартийки са в едни сандъци ей там горе. - Посочи квадратния капак на тавана над кухнята.

Приготвих клавата и напълних две чаши. После намерих стълба и лампа и се качих на тавана, който беше пълен - казвам пълен - с дървени сандъци, и всички бяха фрашкани с боклук, като повечето боклук бяха най-различни документи.

Награбих първия сандък, който ми попадна, смъкнах го долу и се зарових в него.

В кариерата си, Кийра, съм правил от време на време странни неща. В смисъл, веднъж стоях половин ден под купчина смет, защото се оказа единственото място, където можех да се скрия. Веднъж се хванах да продавам риба на пазара. Веднъж се наложи да се представя за ефрейтор от Имперската гвардия и трябваше да арестувам един, който се държеше безобразно на обществено място. Но се надявам никога повече да не ми се наложи да изкарам цяла неделя в ровене в личните документи и писма на стара дама, трупани сигурно от хиляда години, само за да открия името на собственика на земята й, така че да мога сладко да си побъбря с него, да го заплаша или да го засрамя, за да й позволи да остане на земята му, за да пожелае тя пък да... о, зарежи. Дълга ми се стори тази неделя и беше много шантаво да намираш късчета от любовни писма отпреди деветстотин години или надраскани рецепти как се лекува ниско кръвно, или как да разбереш дали накриво израснал нокът е резултат от проклятие.

Прекарвах по четиринайсет часа на ден, награбвах някой сандък, смъквах го долу, изсипвах го на пода, преглеждах хартийките една по една, подреждах ги грижливо, после връщах сандъка на тавана, за да го поставя при тези, които вече съм прегледал, и да награбя следващия. За своя изненада открих, че работата ми доставя удовлетворение и че ще съм едва ли не разочарован, когато намеря каквото търся и нещо остане неподредено.

Понякога идваха местни хора, с един или друг проблем, и в такива случаи ги оставях насаме и излизах да се поразходя навън, което помагаше да си проветря главата от цялата бумащина. Скоро опознах много добре околността, не че имаше кой знае какво за опознаване. Един ден, когато се върнах от дългата разходка, заварих старата да седи пред камината със смачкан лист в ръка. Попитах:

- Това ли е?

Тя хвърли листа в огъня.

- Не. - Не се обърна към мен.

- Нещо не е наред ли? - попитах.

- Хайде всеки да си продължи неговата работа, а?

- Ако се окаже, че договорът за наема не е в тези сандъци... - почнах.

- Ще го намериш.

- Хе.

Но най-сетне го намерих, чак на петия ден, след като бях преровил две трети от сандъците: спретнато свитъче, вързано със зелена лентичка и изреждащо условията на наема, с рентата, платима на нещо, наречено "Уестман, племенница и племенник, холдинг недвижими имоти".

- Открих го - обявих.

Старата, която се оказа с някакво кейнфталийско име, звучащо все едно, че някой киха, каза:

- Добре.

- Утре сутринта ще ги посетя. Някакъв напредък при теб?

Тя ме изгледа ядосано и ми рече:

- Не ме пришпорвай.

- Само питам.

Тя кимна и продължи работата си, която се изразяваше в това да пробва рефлексите на Савн, като го почуква с пръчка по коляното и в същото време го гледа в очите.

Бъди ги изгледа замислено и реши, че в момента от негова страна не може да се направи нищо повече. Стана, отиде до купата си с вода, излочи я лакомо като куче и отвори вратата с муцуна.

"Ще убиваме ли утре някого, шефе?"

"Що? Отегчи ли се?"

"Нещо такова".

"Упражнявай се в търпение".

Двамата с Лойош излязохме на чист въздух. Той полетя наоколо да се поразкърши, а аз седнах на земята. Бъди дойде отнякъде, бутна ме с муцуна, отиде до вратата и задраска с лапа. Старата го пусна вътре. Лойош кацна на рамото ми.

"За Савн ли се тревожиш, шефе?"

"Донякъде. Но ако тук нищо не стане, ще пробваме нещо друго и толкова".

"Така е".

Взе да ми става студено. Между дърветата близо до къщата се движеше някакво дребно животно. Малко се сепнах, щом осъзнах, че съм излязъл навън не само без сабята, но и без камата. Това леко ме притесни, затова се прибрах и поседях пред огъня. Скоро след това си легнах.

Стигал бях до Северен пристан преди няколко години, а в тези последни няколко дни се мотаех в околностите му, но на следващата сутрин всъщност го видях за първи път. Странно градче - прилича на умален модел на Адриланка, както е построен в центъра на тези три хълма, като Адриланка между планинските стръмнини, и двата - вдадени навътре в морето. Северен пристан си има своя физиономия обаче. Когато човек погледне триетажните ханове и пететажната сграда на "Гилдията за търговия с дървен материал", както и улиците, които започват широки и прави и свършват тесни и криви, остава с впечатлението, че някой е искал да стане голям град, но така и не се е справил. Първият участък, в който попаднах, беше една от новите части, с много дървени къщи с дюкяни, но докато се приближавах към пристанището, сградите ставаха по-малки и по-стари, направени от камък. А и хората на Северен пристан също се държат - сигурен съм, че си го забелязала - все едно, че искат да те убедят в колко велик град живеят. Толкова обичат да дрънкат колко леко и безгрижно си живеят всички тука, че като ги слуша човек, много бързо се изнервя, казвам ти. Толкова много приказват как само в Северен пристан можеш да намериш червеноперка или тунец, че накрая ти се отщява да ги опиташ, само за да направиш напук на населението, ако ме разбираш.

Намирането на "Уестман" се оказа по-трудно, отколкото трябваше да е, защото в градския архив нямаше никакъв адрес за компания "Уестман". Съществуваха, просто не си бяха регистрирали адреса. На мен ми се стори странно, но не и на чиновника; предполагам, че се е сблъсквал с подобно нещо и преди. Собственикът обаче беше вписан, само че името му не беше Уестман. Беше някаква си "Борса Брюгън". Има ли "Брюгън" адрес? Няма. Собственикът вписан ли е? Да. "Гаранции и сигурност Северен пристан". С какво се занимават "Гаранции и сигурност"? Представа нямам. Разбираш ли, чиновникът не умираше от желание да ми помогне - само ми посочи къде да погледна и ме остави да се оправям сам, при това похарчих три империала, докато го склоня. Тъй че се зарових в прашасалите стари бумаги - напоследък бях свикнал с тая работа.

"Гаранции и сигурност Северен пристан" нямаха регистриран собственик. Нищо. Само едно празно поле, където "Декларация за вписване" изискваше името на собственика и някаква нечетлива драсканица за подпис. Но - чудо на чудесата - този път имаше адрес - "Фирис Билдинг", номер 31.

А-ха. Виждам, че очите ти светнаха. Мислиш си, намерихме я връзката с Фирис. Донякъде.

Фирис Билдинг го намерих без никакви трудности - чиновникът ми каза къде се намира, след като ме изгледа все едно, че съм пълен идиот, щом задавам такъв въпрос. Беше в края на хълма Шруд, тоест почти в края на града, и се оказа достатъчно висока сграда, за да има хубава гледка. Много хубава гледка, отгоре - сградата беше висока шест етажа, Кийра, и вонеше на много пари, ако можеше да се съди по лъскавия мрамор в основата и стъклените прозорци на последния етаж. Мисълта, че трябва да вляза в нея, ме изнервяше, ако можеш да ми повярваш - беше като първия път, когато отидох в Черен замък. Не толкова силно може би, но същото чувство, че си се озовал в седалището на нечия власт.

Лойош ми изшепна в ума: "Какъв ти е проблемът, шефе?" Не можах да му отговоря, но въпросът ми прозвуча някак успокоително. Отпред имаше еднокрила дървена врата, без никакъв печат на нея, но над прага в каменния зид беше издялано "ФИРИС", със символа на дома Орка.

Влязох. Нищо и никой не можеше да ми каже накъде да тръгна. Имаше отделни помещения, всяко с врата, на които се четяха нищо не говорещи табелки като "Кътър и Кътър". Обиколихме целия етаж, разположен в квадрат, с открито стълбище в другия край. Казах: "Лойош".

"Тръгвам, шефе".

Изчаках до стълбището. Нагоре-надолу по стълбите минаха няколко добре облечени граждани, орка, криота и един лиорн, хвърляха ми по един бегъл поглед, решаваха, че мърляво облеченият източняк не заслужава вниманието им, и ме подминаваха. Една Орка спря и попита имам ли нужда от нещо. Отговорих й, че нямам, и тя си продължи по пътя. Скоро Лойош се върна.

"Е?"

"Офисите на горния етаж са по-малки и стават все по-малки нагоре, до шестия, там не можах да вляза".

"Врата?"

"Мда. Заключена".

"А-ха".

"Номер трийсет и едно е на петия етаж".

"Добре. Да вървим".

Изкачихме петте етажа и Лойош ме отведе до табелката с номер 31, окачена над завесата на входа. Над входа също така имаше табелка с черни букви, на която пишеше "Застраховки Браунбъри". Влязох, без да почукам.

Зад бюрото седеше много блед лиорн, прелистваше дебела счетоводна книга и сравняваше съдържанието й с фишове от една кутийка. Вдигна глава и като ме видя, леко се ококори.

- Мога ли да ви услужа с нещо?

- Може би - рекох. - Вие ли сте Браунбъри?

- Не, но работя за "Застраховки Браунбъри". С какво мога да ви помогна с нещо?

Не ме удостои с повече информация, но продължаваше да ме гледа с учтиво любопитство. Всъщност погледът му пробягваше повече към Лойош.

- Всъщност търся "Гаранции и сигурност Северен пристан" - казах аз.

- А. Е, мога да ви помогна.

- Чудесно.

Офисът беше малък, но с втори вход, покрит също със завеса на отсрещната стена. Зад него несъмнено имаше друга стая с друго бюро, с друг лиорн, проверяващ друга счетоводна книга.

- Разбирам, че "Гаранции Северен пристан" притежава "Борса Брюгън" - казах предпазливо.

Лиорнът се намръщи.

- "Борса Брюгън" ли? Боя се, че не съм чувал за тях. С какво се занимават?

- Собственици са на "Уестман, племенница и племенник, холдинг недвижими имоти".

Лиорнът поклати глава.

- Боя се, че и за тях не съм чувал.

Завесата се открехна, една глава надникна, после жената пристъпи в стаята и застана до бюрото. Сто процента орка; дадох й някъде към седемстотин. Никак не изглеждаше зле, стига да си падаш по драгарки. Беше със сини панталони, семпла бяла блуза, обшита със синьо, и силно стегната назад коса.

- Уестман Холдинг ли търсите?

- Да.

- От вашите ли е, Лийн? - попита мъжът.

- Да. - И пак се обърна към мен: - С какво мога да ви помогна?

- Вие ли държите правата по наемния договор с една дама на име, ъъъ, Апчихукъ или нещо такова?

- Да. Тъкмо се канех да се видя с нея по въпроса. Вие сте нейният адвокат?

- Нещо такова.

- Моля, елате отзад и да седнем. Казвам се Лийн. А вие?

- Падрайк.

Влязох след нея в кабинетчето, където едва имаше място за мен, за нея, бюрото й и кантонерката с папки. Бюрото беше чисто, освен приборите за писане и две дебели книги в черна кожена подвързия, счетоводни тефтери сигурно. Седнах на едно дървено столче.

- Е, какво мога да направя за вас? - попита Лийн. Определено беше най-учтивата орка, която съм срещал.

- Бих искал да разбера защо клиентката ми трябва да напусне земята си.

Лийн кимна, сякаш беше очаквала въпроса.

- Указания от централната компания. Боя се, че не мога да ви кажа точно защо. Смятаме, че предложението, което й направихме, е съвсем разумно...

- Не това е проблемът.

Изглеждаше изненадана. Навярно не беше свикнала да я прекъсва източняк, навярно не беше свикнала да я прекъсва адвокат, навярно не беше свикнала с хора, които не се интересуват от пари.

- Какъв точно е проблемът? - попита с тон на човек, който се старае да бъде учтив пред явна провокация.

- Тя не иска да напусне земята си.

- Боя се, че се налага да го направи. Ние сме дъщерна фирма. Централата...

- Тогава мога ли да говоря с някой от централата?

Тя ме изгледа съсредоточено за миг и отвърна:

- Защо не.

Драсна име и адрес на късче хартия, духна да засъхне мастилото и ми го подаде.

- Благодаря.

- За мен беше удоволствие, сър Падрайк.

Кимнах на мъжа в офиса, който беше толкова залисан в счетоводната си книга, че не ме забеляза, спрях се в коридора, погледнах бележката и се изсмях. Гласеше: "Лейди Цепра, Цепра Холдинг, 20". Без адрес на сграда, което значеше, че е в същия билдинг. Поклатих глава, тръгнах обратно надолу по стълбището и пуснах Лойош напред.

Върна се след минутка.

"Третият етаж".

"Добре".

Тъй че тръгнахме към третия етаж.

Схащаш ли вече идеята, Кийра? Браво на теб. Значи няма нужда да ти описвам останалата част от деня: беше общо взето същото. Никъде не срещах съпротива, всички бяха много учтиви и по някое време стигнах до отговора, един вид.

Когато се върнах при къщата, беше вече късно вечерта. Бъди ме поздрави, като завъртя и опашка и задник. Приятно ми стана, че съм липсвал на някого.

"Стига да не се замисляш много за причината".

"Млъкни, Лойош".

Влязох и видях, че Савн спи на купчината си одеяла. Старата седеше пред огъня и пиеше чай. Не се обърна. Лойош прелетя да поздрави Роуца, свита на кълбо до Савн. Попитах:

- Какво разбра за момчето?

- Още не знам достатъчно. Мога да ти кажа, че работата е по-дълбока от удара по главата, но ударът по главата е отключил всичко. Надявам се скоро да разбера повече.

- А с лекуването му?

- Първо трябва да разбера какво не е наред.

- Ясно.

- При тебе как е?

- А, добре съм, благодаря.

Обърна се и ме изгледа ядосано.

- Какво разбра?

Седнах до онова, което минаваше уж за кухненска маса, и въздъхнах.

- Ти си едно малко, много малко колелце в огромната гадна машина.

- Какво значи това?

- Умрял е един човек Фирис.

- Това го чух. И какво?

- Притежавал е много компании. Когато умрял, се оказало, че повечето от тях нямат никакви сериозни активи освен офисно обзавеждане и такива неща.

- И за това чух нещо.

- Земята ти е собственост на компания с големи дългове и трябва да се продаде, преди съдът да я продаде на търг. Това, което трябва да направим, е сами да купим мястото. Каза, че имаш пари...

- Нямам - сопна се старата.

- Моля?

- Казах, че имам, но съм сбъркала.

- Не разбирам.

Тя се обърна отново към огъня и мълча няколко минути.

- Вложила бях всичките си пари в една банка. Преди два дни, докато ти беше навън, дойде куриер и ми съобщи, че...

- А-ха. Банката е поредната, нали? Фирис ли я притежаваше?

- Да.

- Значи всичко е затрито.

- Късмет ще имам, ако си върна по два глобуса за всеки империал.

- А-ха - повторих.

Седях и дълго мислих. Накрая рекох:

- Добре. Това усложнява нещата, но не чак толкова. Аз имам пари.

Тя отново ме погледна през рамо, с почти безизразното си бръчкано лице. Казах й:

- Някъде има някой, който притежава тази земя, и някъде има някой, който отговаря за тази банка...

- Фирис. А той е мъртъв.

- Не. Има някой, който ръководи тези неща. Някой върти имението. И по-важното, има някой много богат кучи син, на когото трябва да се приложи подходящия натиск, за да вземе подходящия лист хартия и да напише на него подходящото нещо. Това не би трябвало да обърка нищо - има си предимства в това да си малко колелце в голямата машина.

- Как смяташ да го откриеш този митичен богаташ?

- Още не знам. Но първата стъпка е да проследим нишките на властта от горе надолу.

- Не мисля, че тази информация е публична.

- Аз също.

Затворих очи и се замислих за най-неприятната част от работата ми: ровичкане из планове, проследяване маршрута на охраната, измъкване на банална информация от хора, без да разберат, че го правя, и всичко това - само за да можем евентуално да се доберем до идея как да подходим към проблема. Поклатих самосъжалително глава.

- Е? - попита старата, след като беше изчакала достатъчно, за да се увери, че няма да кажа нищо повече. - Какво ще направиш? Ще откраднеш документите на Фирис?

- Приличам ли ти на крадец?

- Да.

- Благодаря.

Тя изсумтя.

- За съжаление не съм - добавих.

- И сега какво?

- Обаче познавам един.

Интерлюдия

- Да си загуби човек пръста...

- Е, заздравял е.

- Боли ме само като си го помисля. Как ли е станало?

- Не знам.

- Не го ли попита?

- Като че ли не беше склонен да говори за това. Нали го знаеш как се държи, когато не иска да говори за нещо?

- Да. Също като теб.

- В смисъл?

- Премълчаваш някои неща, нали?

- Не го правя съзнателно - не и дотук поне. По-нататък сигурно ще има неща, които бих предпочела да не обсъждаме. Но и да ти кажех всичко, което помня така, както го помня, пак щяхме да сме дотук...

- Разбирам. Хмм.

- Какво има?

- Просто си помислих колко ще е доволен, ако разбере, че цял следобед си говорим за него.

- Няма да му кажа.

- Все едно.

- Да продължа ли.

- Чакай първо да си поръчаме още чай.

- Добре.