Цезар: 1. Вратите на Рим

Кон Игълдън

ЦЕЗАР: ВРАТИТЕ НА РИМ

Глава 1

Двете момчета се промъкваха през гората по една едва забележима пътека. Бяха толкова изцапани с гъста черна кал, че някой спокойно би ги взел за горски духове. По-високото беше със сини очи, неестествено бляскави сред маската от напукана кал, напластена по лицето му, от която изпитваше непреодолим сърбеж. Ухили се и каза:

- Само като ни видят, ще ни убият, Марк.

Прашката в ръката му се мяткаше покрай крака му, изпъната от тежестта на гладък речен камък.

- Ти си виновен, Гай, ти ме бутна. Казах ти, че покрай реката още е мокро.

По-ниското момче се засмя и блъсна приятеля си в храстите. Нададе триумфален вик и побягна, когато Гай се измъкна от храсталака и хукна след него, размахал прашката.

- На бой! - извика той с тънкия си, все още детски глас.

Боят, който щяха да изядат у дома заради съсипаните туники, засега беше далечно видение, пък и двете момчета знаеха как да се измъкват от неприятни ситуации. В момента ги вълнуваше само едно - да търчат с всичка сила по горските пътеки. Бяха боси и по ходилата им вече имаше мазоли, въпреки че и двамата още не бяха навършили осем години.

- Този път ще те хвана - изпъхтя Гай, без да забавя ход.

Не можеше да се начуди на това, че Марк, който също като него имаше две ръце и два крака, може да ги движи по-бързо от него. Всъщност, понеже беше по-нисък, би трябвало и крачката му да е по-къса.

Клонките, които закачаше по пътя си, го шибаха по голите ръце. Чуваше как Марк тича далеч пред него и му се подиграва. Гай вече дишаше тежко, гърдите го боляха.

Внезапно изскочи на една полянка и спря поразен. Марк лежеше на земята, мъчеше се да се изправи и се държеше за главата с дясната си ръка. Трима мъже - не, по-скоро големи момчета - стояха около него, стиснали дебели тояги.

Гай изстена. Гонитбата ги беше отвела далеч от малкото имение на баща му и бяха навлезли в онази част от гората, която беше собственост на съседите. Би трябвало да забележи пътеката, очертаваща границата, но беше твърде зает да преследва Марк.

- Я виж кой дошъл! Два плужека, търкаляли се в калта!

Каза го Светоний - първородният от съседното имение. Беше на четиринадесет години и се чудеше какво да прави, преди да го вземат в армията. Гордееше се с яките си мускули, каквито двете по-малки момчета все още нямаха. Русата му коса висеше сплъстена над лице, изпъстрено с бели гнойни пъпки, плъзнали по челото и бузите му, червени обриви се криеха под туниката му. Държеше дебела тояга и водеше и двама приятели, пред които да се перчи.

Гай разбра, че е на чужда територия и се изплаши. С Марк бяха нарушили границата - щяха да отнесат най-малко по няколко тояги, а можеше и да им потрошат костите. Марк се мъчеше да се изправи - явно някое от по-големите момчета го беше ударило лошо.

- Пусни ни да си вървим, Тоний, чакат ни.

- Говорещ плужек! Извадихме късмет, момчета! Хващайте ги! Имам връв за връзване на свине, обаче става и за плужеци.

Гай изобщо не помисли да бяга - нали Марк не можеше да върви. Това не беше игра - но вероятно щяха да се измъкнат, ако се примолеше на големите момчета, ако им заговореше като на скорпиони, готови да жилят без предупреждение.

Другите две момчета се доближиха с готови за бой тояги. Гай не ги познаваше. Единият дръпна Марк да стане, а другият - здравеняк с тъпашко лице - мушна Гай в корема с върха на тоягата си. Гай се преви от болка. Чу как момчето се изсмя, докато той стенеше.

- Я, виждам един клон, много подходящ. Вържете им краката и ги окачете на него. После ще видим кой се цели най-добре с копие и камък.

- Баща ти се познава с баща ми - изсъска Гай, когато болката понамаля.

- Вярно. Обаче не го харесва. Баща ми е истински патриций, а не като твоя. Ако поиска, може да накара цялото ти семейство да му прислужва. И аз мога да накарам лудата ти майка да търка тухления под в кухнята ни.

Добре поне, че можеше да говори. Единият от приятелите на Светоний усилено овързваше краката на Гай с дебелата връв от конски косъм и тъкмо се канеше да го залюлее във въздуха. Какво трябваше да каже, за да ги спре? Баща му на практика нямаше особена власт в града. Семейството на майка му беше дало един-двама консули, и толкоз. Вуйчо му Марий беше влиятелен човек - поне така казваше майка му.

- Ние сме благородници - вуйчо ми Марий не е човек, на който...

Във въздуха отекна висок крясък - връвта, метната над клона, се опъна и Марк увисна във въздуха надолу с главата.

- Вържи края за ето онзи пън. Хайде сега, давай другия плужек - изкомандва Светоний с противен кикот.

Другите двама изпълняваха безпрекословно заповедите му. Нямаше смисъл да ги моли за помощ.

- Пусни ни, пъпчива жаба такава! - изкрещя Марк. Лицето му беше потъмняло от нахлулата кръв.

Гай изстена. Сега вече щяха да ги убият - беше сигурен.

- Ама че си глупак, Марк! Не биваше да споменаваш пъпките!

Светоний вдигна вежди и отвори учудено уста. Набитото момче с тъпашкото лице застина, стиснало въжето, на което висеше Марк.

- Направи грешка, плужеко. Деций, вържи и тоя и го увиси. Сега ще му пусна малко кръв.

Изведнъж светът се завъртя пред очите на Гай, той усети как въжето се опъва и ушите му зашумяха от внезапно придошлата кръв. Бавно се извъртя и видя Марк да виси точно като него - с нос, разкървавен от първия удар, който го беше проснал на земята.

- Поне ми спря кръвта от носа, Светоний. Благодаря.

Гласът на Марк леко трепереше и Гай се усмихна на храбростта му.

Когато беше дошъл да живее при тях, още много малък, Марк, разбира се, беше плах, а и беше дребен за възрастта си. Тогава Гай го разведе из имението и накрая се качиха на сеновала. Гай предложи да скочат, но видя, че ръцете на Марк треперят, и каза весело:

- Аз съм пръв, ще ти покажа как се прави. - И се спусна от върха на купата с краката напред.

Тупна долу и зачака Марк. И точно когато мислеше, че няма да го дочака, една малка фигурка се стрелна покрай него. Гай се дръпна и в същия миг Марк се сгромоляса задъхан в купчината сено.

- Мислех, че ще те е страх - каза Гай.

- Страх ме беше - призна тихо Марк, - но вече няма. Кълна се. - Мигаше учудено.

Грубият глас на Светоний нахлу в обърканите мисли на Гай:

- Приятели, за да омекне месото, трябва да го поочукаме. Започвайте. Ето така.

Замахна с тоягата към главата на Гай и го улучи в ухото. Светът стана бял, след това черен и когато Гай отвори очи, всичко се въртеше заедно с въжето, на което беше увиснал. Светоний продължаваше да брои:

- Едно, две, три... едно, две, три...

Стори му се, че чува вика на Марк. След това изгуби съзнание сред смехове и възторжени възклицания.

На няколко пъти се свестява и отново припада. Дойде в съзнание чак привечер. Дясното му око беше подуто, лицето му лепнеше от засъхнала кръв. Двамата с Марк още висяха с главата надолу и леко се полюляваха под поривите на вечерния ветрец.

- Събуди се, Марк! Марк!

Приятелят му не помръдваше. Изглеждаше ужасно. Кората от засъхнала речна кал се беше напукала и цялото му тяло беше покрито със сипкава прах, прошарена в червено. Челюстта му беше подута, над слепоочието имаше цицина. Подпухналата му лява ръка изглеждаше синьо-лилава в намаляващата светлина на деня. Гай се опита да раздвижи ръцете си, стегнати от връвта. Макар че бяха болезнено схванати, можеше да ги мърда и той започна да ги измъква от примката. Пренебрегна острата болка - трябваше да помогне на приятелят си. Трябваше да се оправят. На всяка цена. Но най-напред трябваше да се освободи.

Измъкна едната си ръка и посегна надолу към земята, но пръстите му сграбчиха само прах и мъртви листа. Нищо. Освободи и другата и започна да търси наоколо, като се залюля бавно в кръг. Да, ето един малък камък с остър връх. Сега настъпваше трудната част.

- Марк! Чуваш ли ме? Ще те освободя, не се тревожи. А след това ще убия Светоний и тлъстите му приятели.

Марк висеше мълчаливо, отворил безжизнено уста. Гай си пое дълбоко и дъх и се подготви за болката. Да се надигне, за да пререже дебелото въже само с един остър камък - това и в нормални обстоятелства щеше да е трудно, но сега, когато коремът му беше смазан от побоя, му се струваше невъзможно.

Хайде!

Надигна се и изкрещя от болка. Успя да стигне до клона и го хвана с две ръце, задъхан от усилието. Причерня му. Помисли, че сигурно ще повърне, че няма да издържи така повече от няколко мига. После полека посегна и започна да претърква въжето с камъка, като се мъчеше да не докосва мястото, където то се врязваше в месото.

Камъкът не беше достатъчно остър, а и той не можеше да издържи дълго в това положение, така че се отпусна.

- Камъкът е у мене - измърмори на себе си. - Ще успея, преди Светоний да се върне.

Хрумна му друга мисъл. Баща му сигурно се беше върнал от Рим. Чакаха го всеки момент. Стъмваше се и той щеше да се безпокои. Вероятно вече ги търсеше и се приближаваше насам, сигурно ги вика. Не трябваше да ги намери в такова положение. Щеше да е твърде унизително.

- Марк? Като ни питат, ще казваме, че сме паднали. Не искам баща ми да разбере какво е станало.

Марк се полюляваше полека, все още в безсъзнание.

Още пет пъти Гай се надигна и претърква въжето, преди то да се скъса. Той тупна на земята и изстена, измъчените му мускули започнаха да трепкат в нервни спазми.

Опита се да свали Марк полека, но приятелят му беше твърде тежък за отпадналите му сили и той премига болезнено, когато тялото му тупна на земята.

Болката от падането накара Марк да отвори очи.

- Ръката ми - прошепна пресекнато.

- Мисля, че е счупена. Не я мърдай. Трябва да се измъкнем оттук, защото Светоний може да дойде да ни търси. Или пък баща ми. Стъмва се. Можеш ли да се изправиш?

- Мисля, че мога, но почти не си усещам краката. Голям мръсник е тоя Тоний - измърмори Марк.

Мъчеше се да не мърда подутата си челюст, говореше с мъка през подпухналите си устни.

Гай кимна и се навъси.

- Така си е. Ще си имаме сметки за уреждане.

Марк се усмихна и сви вежди от жилещата болка в разцепените устни.

- Но първо трябва да пооздравеем. Точно сега не бих се изправил срещу него.

Като се опираха един на друг, двамата се запътиха към къщи в тъмното. Вървяха известно време през нивите, подминаха бараките, където живееха робите, работещи на полето, и стигнаха до господарската къща. По стените светеха редици лампи.

- Тубрук ще ни чака. Той никога не спи - каза едва чуто Гай, когато стигнаха колоните на външната порта.

От сенките се разнесе глас, който ги накара да подскочат:

- Че как ще спя? За нищо на света не бих изпуснал такава гледка. Добре, че баща ти го няма, иначе щеше да ви одере кожите, че се връщате в такъв вид. Сега пък какво сте направили?

Тубрук пристъпи напред под жълтата светлина на лампите и се наведе към тях. Бивш гладиатор, той бе откупил длъжността надзирател в малкото имение извън Рим. Казваше, че не му трябва нищо повече. Бащата на Гай твърдеше, че имал невероятен организаторски талант. Робите работеха добре под негово ръководство - някои се бояха от него, други го харесваха. Той се наведе и подуши момчетата.

- В реката сме падали, така ли? На такова нещо ми мирише.

Те кимнаха, щастливи от това обяснение.

- Обаче тия синини от тояги не ми се вижда да са от водата. Светоний, нали? Още преди години трябваше да го сритам, докато беше достатъчно малък, за да му стане ясно. Е?

- Не, Тубрук. Скарахме се и се сбихме. Никой друг не е замесен, а и дори да е, искаме сами да се оправим с тая работа, нали?

Като чу момчетата да говорят така, Тубрук се усмихна широко. Беше на четиридесет и пет години, побелял още на тридесет. Беше служил като легионер в Африка, в Трети легион в Киренайка, и поне сто пъти беше излизал на арената като гладиатор - имаше безброй белези от рани. Протегна огромната си ръка и прокара дебелите си пръсти през косата на Гай.

- Виждам, вълче такова. Истински син на баща си. Но не можеш сам да се справиш с всичко, още си малък, а Светоний - или който и да е - скоро ще стане силен млад боец, поне така чувам. Внимавайте: баща му е твърде влиятелен, за да си позволи някой да враждува с него в сената.

Гай се помъчи да изправи рамене и заговори толкова официално, колкото умееше, за да направи впечатление на стария гладиатор.

- Значи е чист късмет, че този Светоний по никакъв начин не е свързан с нас.

Тубрук кимна, сякаш приемаше думите му на сериозно; мъчеше се да не се разсмее.

Гай продължи, вече по-уверено:

- Прати Луций да се погрижи за раните ни. Носът ми е счупен, а сигурно и ръката на Марк.

Тубрук ги изгледа, докато влизаха с куцукане в къщата, после отново се върна на поста си в тъмното. Беше застъпил първа смяна на портите, както всяка вечер. Идваше времето на лятното пълнолуние и дните щяха да стават все по-горещи. Добре беше човек да живее под такова чисто небе и да върши почтена работа.

На следващата сутрин и двамата не можеха да помръднат от непоносимата болка в мускулите, ставите и ударените места. След два дни положението стана още по-лошо. Марк имаше треска - лекарят твърдеше, че била влязла в главата му през счупената кост на ръката. Ръката изглеждаше невероятно огромна заради шината и превръзката. Дни наред температурата му не спадаше, налагаше се да лежи на тъмно, а през това време Гай седеше със свито сърце пред вратата на стаята му.

Една седмица след побоя в гората Марк все още беше на легло - много слаб, но силите му започваха да се възстановяват. Гай също още усещаше болки в цялото тяло. Лицето му представляваше невероятна смесица от жълти и пурпурни петна. Заздравяващата плът лъщеше, забележимо твърда на допир. Но вече беше време да намери Светоний.

Вървеше из гората, част от семейното имение, а умът му беше пълен със страх и болка. Ами ако не намереше Светоний? Нямаше причина да предполага, че врагът му редовно се разхожда из гората. Обаче ако пак бе излязъл заедно с приятелите си? В такъв случай щяха да го убият, без никакво съмнение. Но сега Гай беше взел един лък и се упражняваше да го опъва. Беше мъжки лък, твърде голям за него, но установи, че може да забие единия край в земята и да изстреля една стрела, колкото да уплаши Светоний, ако стане нужда.

- Светоний, ти си пъпчасала торба, пълна с фъшкии. Ако те хвана в земята на баща ми, ще ти пусна една стрела в главата.

Вървеше и говореше на висок глас. Беше прекрасен ден за разходка и сигурно щеше да се чувства много приятно, ако не беше сериозната причина да дойде тук. Беше намазал косата си с масло и я беше пригладил; беше с чисти, съвсем обикновени дрехи, които не пречеха на движенията му.

Още не беше пресякъл границата между именията, затова се изненада, когато чу стъпки и видя Светоний, който изскочи на широката пътека заедно с едно кикотещо се момиче. В първия момент по-голямото момче не го забеляза, защото беше заето с момичето.

- Влизаш в чужда собственост - изръмжа Гай, доволен да чуе как думите му излизат от гърлото с хладен, макар и все още тънък глас. - Ти си в земята на баща ми.

Светоний подскочи и изруга, но когато видя Гай да забива единия край на лъка в земята и разбра заплахата, избухна в смях.

- Ах, ти, малко вълче! Хиляда живота ли имаш? Не ти ли стигна боят последния път, а, вълче?

Според Гай момичето беше доста хубавичко, но му се искаше да не е тук. Не си беше представял, че някоя жена ще стане свидетел на тази среща, и усети нов вид опасност от страна на Светоний.

Светоний прегърна момичето през раменете и каза подигравателно:

- Внимавай, скъпа, той е опасен боец. Особено опасен е, когато виси с главата надолу, тогава направо е неотразим!

Двамата с момичето се засмяха.

- За този ли ми говореше, Тоний? Виж каква сърдита физиономия има!

- Ако те видя пак тук, ще те застрелям - каза толкова бързо Гай, че думите се застъпваха. - Изчезвай оттук.

Светоний вече не се усмихваше. Преценяваше шансовете си.

- Добре тогава, нахално вълче, ще ти дам това, което май ти се иска.

И без никакво предупреждение се втурна към него. Гай пусна стрелата, но избърза и тя прониза туниката на по-голямото момче, без да му нанесе някаква вреда. Светоний изкрещя триумфално и се хвърли да го сграбчи. Очите му хвърляха жестоки пламъци. Изпаднал в паника, Гай размаха лъка и го удари по носа. Потече кръв и Светоний изрева от гняв и болка. Гай вдигна отново лъка, но Светоний го хвана с едната си ръка, сграбчи Гай за гърлото с другата и понесен от инерцията, измина с него шест-седем крачки.

- Някакви други заплахи? - изръмжа той. Стискаше все по-силно.

Кръв шуртеше от носа му и цапаше туниката му. Той измъкна лъка от ръката на Гай и започна да го налага, без да пуска гърлото му. "Ще ме убие и ще каже, че е било нещастен случай - помисли отчаяно Гай. - Виждам го в очите му... не мога да дишам".

Заудря по-голямото момче с юмруци, но ръцете му не бяха нито достатъчно здрави, нито достатъчно дълги, за да постигне някакъв успех. Светът пред очите му избледня, ушите му престанаха да чуват и той изгуби съзнание в мига, когато Светоний го тръшна върху влажните листа.

След около час Тубрук го намери на пътеката и го свести, като поля главата му с вода. Лицето на Гай пак не приличаше на нищо. Едното око, което едва можеше да се отвори, беше цялото кръвясало и не виждаше почти нищо. Носът му пак беше счупен. Останалото представляваше еднообразна гледка - синина до синина.

- Тубрук - измърмори замаяно момчето. - Паднах от едно дърво.

Смехът на огромния мъж отекна в гъстата гора.

- Знаеш ли, момче, никой не се съмнява в смелостта ти. Но не съм сигурен, че можеш да се биеш. Време е да научиш и това, преди да вземат да те убият. Когато баща ти се върне от града, ще му поставя този въпрос.

- Нали няма да му кажеш, че... Ще му кажеш, че съм паднал от дърво. И че съм се ударил в много клони.

Усещаше в устата си вкуса на кръвта, която се стичаше от счупения му нос.

- Дървото заболя ли го изобщо? Поне малко? - попита Тубрук.

- И то има нос като мене... - Гай се опита да се усмихне, но вместо това повърна в храстите.

- Хм. Това краят ли беше? Не мога да те оставя да продължиш така и някой да те осакати или дори да те убие. Когато баща ти е в града, очаква да знаеш отговорността си като негов наследник и патриций, а не да се държиш като плебей, който не знае за какво се бие.

Тубрук спря и вдигна от земята счупения лък със скъсана тетива.

- Би трябвало да ти нашаря гърба, задето си го откраднал.

Гай кимна нещастно.

- Повече няма да се биеш, разбра ли?

Тубрук го изправи на крака и изтри лицето му.

- Няма. Благодаря ти, че ме намери - отвърна Гай.

Олюля се и едва не падна. Старият гладиатор въздъхна, метна го на раменете си и го понесе към къщата, като подвикваше: "Пази се!", когато минаваше под ниските клони.

Марк вече се бе възстановил - с изключение на шинираната ръка. Беше пет пръста по-нисък от Гай, с кестенява коса и силни крайници. Ръцете му бяха въздълги, което според него щеше да му е много полезно при битките с меч, когато пораснеше, защото щеше да стига по-надалече. Можеше да жонглира с четири ябълки; имаше намерение да опита и с ножове, ако кухненските роби не бяха съобщили на Аврелия - майката на Гай. Тя му се беше скарала и той беше обещал: "Няма да правя така". Всеки път, щом вземеше нож, за да разреже храната си, този спомен го караше да се усмихва.

Когато Тубрук донесе полуприпадналия Гай във вилата, Марк беше станал от леглото и беше в огромната кухня. Тъкмо облизваше пръсти от мазнината по тавите, когато чу тревожните гласове и изкуцука покрай огромните фурни към лечебницата на Луций.

Както винаги, щом някой получеше някаква рана, отиваше при Луций - лекаря роб. Той се грижеше за здравето на робите в имението, както и за господарите, превързваше, налагаше възпалените места с компреси, вадеше зъби с клещи и зашиваше порязани места. Беше тих, търпелив мъж, който се съсредоточаваше, като дишаше шумно през носа. Мекото свистене на въздуха от дробовете на възрастния лекар означаваше за момчетата спокойствие и сигурност. Гай знаеше, че Луций ще получи свободата си, когато баща му умре, като възнаграждение за преданите му грижи.

Докато Луций наместваше отново счупения нос на Гай, Марк седеше и дъвчеше хляб, намазан с мас.

- Значи Светоний пак те е пребил.

Гай само кимна. Нито можеше да говори, нито виждаше нещо със сълзящите си очи.

- Трябваше да ме изчакаш, можехме да го хванем двамата.

Сега Гай не можеше дори да кимне - Луций престана да опипва носния хрущял и дръпна рязко, за да го намести. Шурна кръв.

- Кълна се в кръвта на боговете, Луций, внимавай! Ще ми откъснеш носа!

Луций се усмихна и започна да дере ивици чисто платно, за да го превърже.

Гай се обърна ядосано към приятеля си.

- Ръката ти е счупена и шинирана, сигурно имаш и счупени ребра. Не можеш да се биеш.

Марк го погледна замислено.

- Възможно е. А ти? Ще те убие, ако пак му се изпречиш, нали си наясно?

Гай го изгледа спокойно над превързания си нос. Луций вече събираше принадлежностите си.

- Благодаря, Луций - газа Гай. После пак се обърна към Марк. - Няма да ме убие, защото аз ще го набия. Просто трябва да намеря нова стратегия.

- Ще те убие - повтори Марк и захапа сушената ябълка, която беше задигнал от зимнината.

След седмица Марк стана призори и започна да прави упражнения, които според него щяха да развият уменията, необходими за добрия бой с меч. Стаята му беше проста килийка от бял камък освен леглото вътре имаше само един сандък с личните му вещи. Гай спеше в съседната стая и по пътя към тоалетната Марк ритна вратата, за да го събуди. Влезе в малката стаичка и отиде до една от четирите дупки, извеждащи към канал с постоянно течаща вода - инженерно чудо, благодарение на което миризмата беше сведена до минимум. Мръсната вода се изливаше в реката по закрития канал. Марк махна плочата, която затулваше дупката, и вдигна нощната си дреха.

Когато излезе, Гай още не се беше размърдал. Марк отвори вратата, готов да го укори за мързела му. Но стаята бе празна и той усети леко разочарование.

- Трябваше да ме вземеш със себе си, приятелю. Не бива така явно да показваш, че нямаш нужда от мене.

Бързо се облече и тръгна да намери Гай. Слънцето полека се издигаше над долината, разбуждайки именията. Робите вече бяха започнали работата си в полето.

Падналата през нощта мъгла се разнасяше бързо, дори и в по-усойните места на гората. Марк намери Гай на границата между двете имения. Не носеше оръжие.

Когато чу стъпки, Гай се обърна изплашено, но като видя, че е Марк, се отпусна и се усмихна.

- Радвам се, че дойде, Марк. Не знаех по кое време ще мине Светоний, затова се навъртам тук. Като те чух, помислих, че е той.

- И аз има защо да стоя тук с тебе. Нали сме приятели? Не го забравяй. И аз имам да му връщам един бой.

- Ръката ти е счупена, Марк. Пък и аз имам да му връщам два боя срещу единия твой.

- Вярно е, но аз мога да скоча върху него от някое дърво или да го спъна.

- Ще го бия със собствени сили.

Марк не каза нищо. В жизнерадостното момче, което стоеше насреща му, днес имаше нещо студено и непрощаващо.

Слънцето полека се издигаше. Сенките меняха местата си. Марк седна. Най-напред подви крака, но след малко ги простря пред себе си. Нямаше да заговори пръв. Гай го бе предизвикал на състезание. Не можеше да издържи да мълчи с часове, както явно му се искаше на Гай. Сенките полека се изместваха. Марк бележеше напредването им с пръчки. Пресметна, че чакат вече цели три часа. Изведнъж Светоний се появи безшумно на пътеката. Видя ги, ухили се и спря.

- Започваш да ми харесваш, вълче. Мисля, че днес ще те убия или може би ще ти счупя крака. Кое според тебе ще е по-честно?

Гай се усмихна и се изправи.

- Ами опитай се да ме убиеш. Ако не, аз ще продължа да се бия с тебе, докато не порасна и не стана достатъчно силен, за да те убия. И ще легна с твоята жена, след като първо я дам на приятеля си.

Марк загледа с ужас Гай - как можеше да говори такива невъзможни неща? Може би трябваше просто да избягат. Светоний ги изгледа с присвити очи и измъкна от колана си нож.

- Ах, ти, вълче... плужек такъв... твърде си глупав, за да ме ядосаш, но му дразниш с това джавкане на недорасло кутре. Ще ти затворя устата завинаги.

Хвърли се към тях - и земята под краката му се провали с трясък и той изчезна сред облак прах и листа.

- Улучи вълчия капан, Светоний! - извика триумфиращо Гай.

Голямото момче напразно се мъчеше да се измъкне от ямата - Гай и Марк подскачаха около нея и го тъпчеха по пръстите, когато се опитваше да се хване за сухата ронеща се пръст. Пленникът им ги ругаеше и ги проклинаше, но двамата продължаваха възторжено да се тупат по гърбовете и да му се хилят предизвикателно.

- Помислих дали да не ти пусна някой огромен камък, както правят с вълците на север - каза тихо Гай, когато Светоний притихна в гневно мълчание на дъното на ямата. - Но ти не ме уби, затова и аз няма да те убия. Може дори да не кажа на никого как сме подмамили Светоний във вълчи капан. Дано имаш късмет някой да те измъкне оттук.

Гай нададе боен вик и хукна в гората. Марк го последва. Възторжените им крясъци бързо заглъхнаха.

Докато тичаше - пръв както винаги - по тясната пътека, Марк извика през рамо:

- Ти не каза ли, че ще го биеш със собствени сили?

- Казах. Цяла нощ копах дупката.

Слънцето грееше през клоните. На двете момчета им се струваше, че могат да тичат цял ден, без да спират.

Останал сам, Светоний успя да се измъкне от ямата. Огледа критично омазаната си с кал туника и тръгна към къщи. Онвачало се мусеше, но щом излезе изпод дърветата под слънчевата светлина, се разсмя.

Глава 2

Гай и Марк следваха Тубрук, който вървеше из полето, за да го подготви за разораване. На всеки пет крачки протягаше ръка и Гай му подаваше едно колче от тежката кошница, която носеше. Тубрук държеше въже, увито около дървена мотовилка, и с неизменно търпение връзваше колчето, после подаваше мотовилката на Марк да подържи, докато той набие колчето в твърдата земя. От време на време поглеждаше назад към все по-удължаващата се линия на граничните колчета, изсумтяваше доволно и продължаваше напред.

Работата беше еднообразна и на двете момчета ужасно им се искаше да избягат към Марсово поле - огромното празно място извън градските стени, където можеха да яздят и да участват в различните игри.

- Дръж здраво - изсъска Тубрук на Марк, когато усети, че момчето се е разсеяло.

- Още колко остава, Тубрук? - запита Гай.

- Колкото да свършим работата както трябва. Полето трябва да се бележи за орачите, колчетата трябва да се набият добре, за да се очертаят границите. Баща ти иска да увеличи доходите от имението, а тук почвата е добра за смокини. Можем да ги продаваме на градските пазари.

Гай огледа зелено-златистите хълмове, по които се простираха владенията на баща му.

- Значи имението е богато?

Тубрук се изкикоти.

- Осигурява ти храна и дрехи, но нямаме достатъчно земя, за да сеем ечемик или пшеница. Прибираме малка реколта и това означава, че трябва да отглеждаме неща, които градът иска да купи. Цветните градини дават семена, а те се намачкват, за да се добиват масла за градските благороднички. Баща ти купи и десетина кошера. Така че, момчета, само след няколко месеца ще ядете мед, пък и той също се продава доста добре.

- Можем ли да помагаме с пчелите? - запита Марк с внезапен интерес.

- Сигурно. Макар че трябва доста да внимавате. Старият Тадий гледаше пчели, преди да стане роб заради дългове. Надявам се да ми помага да вадя меда. На пчелите никак не им харесва, когато някой им взема зимните запаси, затова е нужна опитна ръка. А сега дръж здраво това колче - то е стадият, шестстотин двадесет и пет стъпки. Тук ще направим ъгъл.

- Още много ли ще ти трябваме, Тубрук? Надявахме се да закараме конете в града и да видим дали ще можем да послушаме дебатите в сената.

Тубрук изсумтя сърдито.

- Искате да кажете, че ще отидете да яздите на Марсово поле и ще се надпрепусквате с другите момчета. Хм. Днес трябва да забием само колчетата по тази страна. Утре ще накарам мъжете да сложат граничните знаци. След още един-два часа ще свършим.

Момчетата се спогледаха мрачно. Тубрук остави на земята въжето и чука и се протегна с въздишка. После потупа Гай по рамото.

- Не забравяй, работим на твоята земя. Тя е принадлежала на бащата на баща ти и когато ти имаш деца, ще принадлежи на тях. Виж.

Тубрук приклекна на едно коляно и започна да троши твърдата земя с колчето и чука. Загреба шепа тъмна пръст и я вдигна към момчетата.

Гай и Марк гледаха озадачено как троши пръстта между пръстите си.

- Тук, където сега сме ние, стотици години са живели римляни. Тази пръст е нещо повече от земя. Това сме ние, прахът на мъжете и жените, които са били преди нас. Вие идвате оттук и тук ще се върнете. Други ще вървят над вас и няма да знаят, че някога сте били тук, също така живи, каквито ще са и те.

- Семейната гробница е по пътя към града - измърмори Гай, изнервен от внезапното напрежение у Тубрук.

Старият гладиатор сви рамене.

- Отскоро, да. Но нашият народ живее тук от по-отдавна, преди на това място да е имало град. Ние сме умирали сред тези полета в отдавна забравени войни. Може би пак ще бъде така във войните, които предстоят. Пъхни ръката си в пръстта.

Посегна към колебаещия се Гай, хвана ръката му, долепи я до земята и накара момчето да вземе шепа пръст.

- Държиш историята, момче. Земя, видяла неща, които ние не можем да видим. Държиш своето семейство и Рим. Тази земя ще дава реколта за нас, ще ни храни и ще изкарва пари, за да се наслаждаваме на лукса. Без нея ние сме нищо. Земята е всичко и където и да отидеш по света, само тази земя ще бъде наистина твоя. Само тази обикновена черна пръст, която държиш в ръка, ще бъде твой дом.

Марк, който го слушаше, попита:

- А ще бъде ли и мой дом?

Лицето му беше сериозно.

Тубрук впи поглед в очите на Гай - момчето стискаше здраво пръстта в шепата си, - после се обърна към Марк и се усмихна.

- Разбира се, момче. Нали си римлянин? Нали градът е толкова твой, колкото и на всеки друг?

Усмивката му помръкна и той отново извърна очи към Гай.

- Но това имение принадлежи на Гай и един ден той ще е негов господар, ще гледа смокиновите горички и бръмчащите кошери и ще си спомня как е бил малко момче и е искал само да покаже новите номера на своето конче пред другите момчета на Марсово поле.

Не забеляза сянката, която за миг мина по лицето на Марк.

Гай разтвори пръсти, остави земята да падне на мястото, което Тубрук беше разровил, и я притисна замислено с ръка. После каза:

- Хайде да довършим работата с колчетата.

Тубрук кимна и се изправи.

Когато двете момчета минаха по един от мостовете на Тибър, който водеше до Марсово поле, слънцето вече клонеше към залез. Тубрук беше настоял да се отбият в къщата и да се преоблекат с чисти туники, преди да излязат, но дори в този късен час огромното пространство беше пълно с римски младежи, събрани на групи - хвърляха дискове и копия, ритаха топки, яздеха. Беше шумно, но момчетата обичаха да наблюдават състезанията по борба и надбягванията с колесници.

Колкото и да бяха малки, Гай и Марк умееха много добре да се държат на високите седла, които ги притискаха добре отпред и отзад, за да им осигурят стабилност по време на маневрите. Краката им висяха свободно и те ги притискаха към хълбоците на конете за повече стабилност при завоите.

Гай се огледа за Светоний и с радост установи, че не го вижда в тълпата. Не се бяха срещали от деня, когато го бяха примамили във вълчата яма, и Гай искаше нещата да си останат така - той да е окончателният победител. По-нататъшните сблъсъци можеха да донесат само неприятности.

След като слязоха от конете, двамата с Марк се присъединиха към група момчета, приблизително на тяхна възраст. Не познаваха никого, но групата ги прие, когато се приближиха; настроението беше дружелюбно и всички наблюдаваха с интерес един мъж, стиснал диск в дясната си ръка.

- Това е Таний. Той е шампион на своя легион - прошепна едно момче на Гай.

Таний се засили и метна диска към залязващото слънце. Чуха се одобрителни свиркания, едно-две момчета даже изръкопляскаха.

Таний се обърна към тях.

- Внимавайте. След малко ще го хвърлят насам.

Един мъж изтича, взе падналия диск и го запрати към тях. Момчетата се разбягаха. Едно тичаше по-бавно от останалите и дискът го закачи, макар че то се опита да се дръпне. Момчето падна и изстена. Таний се втурна към него.

- Ставай, ставай, момче. Всичко наред ли е?

То кимна и се изправи неуверено, притискайки с ръце удареното място. Таний го потупа по рамото, взе падналия диск и се върна на мястото си, за да го хвърли отново.

- Някой днес ще се надбягва ли с коне? - попита Марк.

Няколко момчета се обърнаха и го изгледаха оценяващо, оглеждаха и набитото конче, което му беше избрал Тубрук.

- Май няма. Дойдохме да гледаме борбите, но те свършиха преди час.

Момчето посочи едно отъпкано място, където върху тревата беше очертан квадрат. Мъже и жени стояха на групи наблизо, говореха и ядяха.

- Мога да се поборя - каза Гай и лицето му светна. - Можем да си направим състезание.

В групата се чу оживен шепот.

- По двойки ли?

- Всички заедно. Последният, който се задържи на крака, е победител - отвърна Гай. - Но ни трябва награда. Хайде да съберем всички пари, които имаме, и последният печели всичко.

Момчетата си зашепнаха, започнаха да бъркат в кесиите си за монети и да ги подават на най-едрото момче. Купчината монети растеше.

- Казвам се Петроний. Тук имаме около четиридесет квадранта. Ти колко имаш?

- Носиш ли някакви пари, Марк? Аз имам няколко бронзови монети - каза Гай и ги даде на момчето; Марк прибави още три.

Петроний се усмихна и преброи пак парите.

- Добра сума. Сега, тъй като и аз участвам, трябва някой да пази парите, докато спечеля. - И се ухили на двамата новодошли.

- Аз ще ти ги пазя, Петроний - обади се едно момиче и подложи малките си шепи.

- Това е сестра ми Лавиния - обясни той.

Тя намигна на Гай и Марк. Беше по-дребна от брат си, но здраво сложена също като него.

Оживено бъбрещата група си проправи път към белязания квадрат и само малцина останаха отстрани да гледат. Гай преброи още седем момчета освен Петроний. Всички уверено започнаха да се подготвят за борбата.

- Какви са правилата? - попита Гай, докато разкършваше ръце и гръб.

Петроний обгърна групата с широко махване на ръка.

- Никакви удари с юмруци. Ако гърбът ти докосне земята, излизаш. Съгласни ли сте?

Момчетата се съгласиха. Атмосферата започна да става враждебна, всички започнаха да се настройват за борба и да гледат мрачно.

- Аз ще дам началото - обади се Лавиния отстрани. - Готови ли сте?

Състезателите кимнаха. Гай забеляза, че са се струпали хора. Винаги се намираха зяпачи и такива, които искаха да заложат на каквото и да било състезание. Въздухът миришеше на трева и Гай се чувстваше пълен с живот. Разтърси един по един краката си и си спомни какво беше казал Тубрук за земята. Римска земя, подхранвана с кръвта и костите на неговите римски братя. Усещаше я под краката си. Мигът като че ли застина. Наблизо видя как Таний - шампионът дискохвъргач - се засилва и отново хвърля диска: той полетя високо над Марсово поле. Залязващото слънце червенееше и хвърляше топли отблясъци върху напрегнатите момчета в квадрата.

- Почвайте! - извика Лавиния.

Гай се отпусна на едно коляно, за да пропусне момчето, засилило се към него, да полети над главата му. След това се отблъсна с цялата сила на краката си, повали друго момче на земята и притисна раменете му към тревата. Когато стана, го нападнаха отстрани, но той се извъртя така, че нападателят докосна земята пръв, а Гай се стовари отгоре му и му изкара въздуха. Марк се беше вкопчил в Петроний, всеки стискаше здраво раменете на другия. Други се бутнаха в Петроний и двамата се строполиха на земята. Моментното невнимание на Гай беше наказано - една ръка обви врата му изотзад и стисна. Той ритна заднешком, улучи нечий глезен, после ръгна нападателя си с лакът. Усети как ръката се отпуска, но и двамата се затъркаляха насред борещите се момчета. Гай тупна тежко на земята и запълзя, за да стигне очертанията на квадрата, но точно в този момент нечий крак така жестоко го срита в бузата, че му сцепи кожата.

За миг погледът му се замъгли от гняв, но той видя, че нападателят не е осъзнал, че го е ритнал, и се оттегли към края на квадрата. Марк се беше изправил. Петроний лежеше на земята, окончателно победен, и само Марк и още две момчета продължаваха състезанието. Събралата се тълпа надаваше окуражителни викове, вървяха оживени залози. Марк хвана едното момче за колана и за врата и се опита да го вдигне във въздуха, за да го хвърли. Момчето се бореше диво, но краката му се отделиха от земята. Марк се олюля за миг - и тогава последното момче го хвана през гърдите и го събори по гръб.

Изправи се с ликуващ вик и направи тичешком обиколка на квадрата с високо вдигнати ръце. Гай чу Марк да се смее и задиша дълбоко топлия летен въздух, докато приятелят му се изправяше и се отърсваше от праха.

Някъде далеч зад Марсово поле Гай виждаше града, изграден преди столетия върху седемте древни хълма. Чуваше около себе си викове и крясъци, а под краката му беше неговата земя.

В горещата тъмнина, осветявана само от полумесеца, който сочеше, че скоро луната няма да се вижда на небето, двете момчета се връщаха мълчаливо през полетата и по пътеките на имението. Въздухът беше изпълнен с аромата на плодове и цветя, щурци се обаждаха от храстите. Вървяха, без да продумат, докато не стигнаха мястото, където бяха стояли с Тубрук през деня - в ъгъла на белязаната с колчета граница на новото поле.

Понеже лунната светлина беше оскъдна, Гай трябваше да се наведе и да опипа въжето, докато стигне до разровената пръст. Изправи се и извади от пояса си малък нож, който беше взел от кухнята. Съсредоточи се и прокара острието по палеца си. Заби го по-дълбоко, отколкото беше възнамерявал, и кръвта обля ръката му. Подаде ножа на Марк и вдигна високо палеца си, за да забави кървенето.

Марк прокара ножа по палеца си веднъж, после втори път и в крайна сметка направи драскотина, от която едва изцеди няколко капки кръв.

- Аз едва не си отрязах пръста - измърмори раздразнено Гай.

Марк се опита да изглежда сериозен, но не успя. Протегна ръка и двамата притиснаха порязаните си палци, за да смесят кръвта си в тъмнината. После Гай пъхна кървящия си палец в пръстта и се намръщи от болка. Марк го изгледа за един дълъг момент, преди да повтори действието му.

- Сега ти си част от това имение и двамата сме братя - каза Гай.

Марк кимна и двамата мълчаливо тръгнаха към белите постройки на имението. Очите на Марк се насълзиха и той прокара бързо ръка по тях - остави кървава ивица по кожата си.

Гай се бе качил на портата на имението и засенчил очи от яркото слънце, гледаше към Рим. Тубрук беше казал, че баща му всеки момент ще се върне от града, и той искаше пръв да го види. Плю на дланта си и я прокара по косата си, за да я приглади.

Обичаше от време на време да се откъсва от работите и грижите си. Когато се движеха из имението, робите рядко вдигаха очи нагоре и той се чувстваше странно, като гледаше всичко, без да го забелязват: момент на интимност и спокойствие. Майка му вероятно щеше да има нужда от него - да носи кошницата, която тя щеше да пълни с плодове; а може би Тубрук имаше нужда някой да излъска и намаже с масло кожените хамути на конете и воловете или да свърши някакви други работи. Но мисълта за всичко, което нямаше да направи, го ободряваше. Не можеха да го намерят, а той беше на своето място и наблюдаваше пътя към Рим.

Видя облака прах и се изправи. Не беше сигурен. Конникът още беше далече, но от техния път се стигаше до малко имения, така че твърде вероятно беше да е баща му.

След малко вече виждаше по-ясно мъжа на седлото, нададе тържествуващ вик и тупна долу на четири крака. Избута тежкото крило на портата, то изскърца нгодуващо, но се отвори достатъчно, за да го пропусне. Той затича по пътя, за да посрещне баща си.

Сандалите му тропаха по твърдата земя. Гай размахваше ръце и тичаше към приближаващия се конник. Баща му беше отсъствал цял месец и момчето искаше да му покаже колко много е пораснало. Така казваха всички.

- Татко! - извика той радостно.

Баща му дръпна юздите и го зачака да се приближи. Изглеждаше уморен и прашен, но Гай видя как около очите му се очертава усмивка.

- Кого виждам тук на пътя, просяк или малък разбойник? - каза баща му, протегна ръка, хвана сина си и го настани на седлото.

Гай се засмя, когато баща му го вдигна във въздуха, хвана се здраво за гърба му и конят ги понесе, вече по-бавно, към стените на имението.

- Пораснал си - каза баща му.

- Да. Тубрук казва, че раста като бурен.

Баща му кимна и между тях се възцари приятелско мълчание, чак докато стигнаха вратите. Гай се смъкна от гърба на коня и отвори едното крило на портата достатъчно, за да може баща му да влезе.

- Този път повече ли ще останеш у дома?

Баща му слезе от коня и разроши косата му, като съсипа постигнатата с толкова труд и плюнка прическа.

- Няколко дни, може би седмица. Иска ми се да стоя повече тук, но винаги има какво да се върши за републиката. - Подаде юздите на сина си. - Отведи Меркурий в конюшнята и го вчеши както трябва. Ще се видим, след като се срещна с хората и говоря с майка ти.

Лицето на Гай замръзна, когато чу да споменава майка му, и баща му забеляза това. Въздъхна и сложи ръка на рамото на сина си, като го накара да го погледне в очите.

- Искам да прекарвам повече време извън града, момчето ми, но това, което правя, е много важно. Разбираш ли какво означава думата "република"?

Гай кимна. Баща му го погледна скептично.

- Съмнявам се. Съмнявам се и че дори сенаторите го разбират. Ние живеем в една идея, система на управление, която позволява на всекиго да има глас, дори на най-обикновения човек. Не разбираш ли колко рядко се среща това? Всяка държавица, която познавам, има цар или вожд, който я управлява. Той дава земи на приятелите си и взема пари от онези, които са по-слаби от него. Все едно да победиш дете с меч. В Рим се управляваме според закона. Не е съвършен и не е толкова справедлив, колкото бих искал, но се опитва да бъде такъв и аз ще посветя живота си на това. Струва си, струва си и ти да му се посветиш, когато дойде времето.

- Липсваш ми - отвърна Гай, макар да осъзнаваше, че това е егоистично.

Погледът на баща му стана твърд, но после той посегна и разроши отново косата на сина си.

- И ти ми липсваш. Коленете ти са мръсни, тая туника подхожда повече на улично дете, но и ти ми липсваш. Иди се изчисти, но след като се погрижиш за Меркурий.

Загледа как синът му се отдалечава с тътрене на крака, повел коня, и се усмихна тъжно. Наистина беше пораснал, прав беше Тубрук.

В конюшнята Гай изтърка добре коня от потта и праха, но не преставаше да мисли за думите на баща си. Идеята за република му изглеждаше чудесна, но да си цар беше много по-вълнуващо.

Когато Юлий, бащата на Гай, се връщаше след по-дълго отсъствие, Аврелия настояваше всички да се хранят в големия триклиниум. Двете момчета сядаха на детските табуретки до кушетките, на които възлягаха Аврелия и съпругът й, а слугите им поднасяха храната на ниски масички.

Гай и Марк мразеха храненето в триклиниума. Беше им забранено да си бърборят, трябваше да седят в мъчително мълчание и да подават пръстите си на прислужниците, за да им ги избършат, преди да ги потопят в поредното блюдо. Макар че имаха голям апетит, двете момчета се бяха научили да не се тъпчат лакомо, което оскърбяваше Аврелия, затова бяха принудени да дъвчат и да гълтат бавно като възрастните, чак докато вечерта не започнеше да хвърля дълги сенки.

Изкъпан и облечен в чисти дрехи, Гай се чувстваше зле - беше му горещо, смущаваше се от родителите си. Баща му беше оставил настрана непринудеността на първата им среща при портата и сега говореше със съпругата си така, сякаш двете момчета ги нямаше тук. Когато можеше, Гай наблюдаваше внимателно майка си - търсеше да предусети треперенето, предвестник на поредния й припадък. Отначало това го плашеше и го разплакваше, но с годините чувствата му се притъпиха и понякога даже си мечтаеше тя да получи пристъп, за да може той и Марк да бъдат официално отстранени от трапезата.

Заслуша се в разговора, помъчи се да се заинтересува, но двамата говореха само за промени в законите и правилниците. Баща му като че ли никога не донасяше у дома вълнуващи истории за екзекуции или известни разбойници.

- Твърде много вярваш на народа, Юлий - почна Аврелия. - Той трябва да бъде наглеждан, както детето се нуждае от баща. Има хора умни и съобразителни, съгласна съм, но повечето трябва да бъдат предпазвани...

И спря по средата на изречението. Настъпи тишина.

Юлий вдигна очи и Гай видя на лицето му тъга, която го накара да отмести поглед, смутен, сякаш беше се натрапил в някакъв интимен момент.

- Аврелия?

Гай чу гласа на баща си и погледна пак към майка си - тя лежеше като статуя, вперила очи в някакво далечно видение. Ръката й трепна и изведнъж лицето й се изкриви. Треперенето, започнало от ръката, обхвана цялото й тяло, тя се сгърчи в спазъм, едната й ръка помете съдовете от ниската масичка. Гласът й изригна от гърлото във виелица от пищящи звуци, които накараха момчетата да се стреснат и да скочат.

Юлий се надигна от кушетката, прегърна жена си и заповяда:

- Излезте!

Гай и Марк излязоха навън заедно с робите. Юлий остана в триклиниума, прегърнал гърчещата се Аврелия.

На следващата сутрин Тубрук разтърси рамото на Гай.

- Ставай, момче. Майка ти иска да те види.

Гай изстена - съвсем тихичко, - но Тубрук въпреки това го чу.

- Тя винаги е кротка след... неспокойна нощ.

Гай бавно почна да се облича. Вдигна очи към стария гладиатор.

- Понякога я мразя.

Тубрук въздъхна тихо.

- Иска ми се да я беше познавал, преди да се разболее. Непрекъснато си пееше и къщата винаги беше щастлива. Тя те обича, нали знаеш.

Гай кимна и небрежно приглади косата си.

- Баща ми върна ли се в града? - запита той, макар че знаеше отговора.

Баща му мразеше да се чувства безпомощен.

- Замина още призори - отговори Тубрук.

Без да каже нищо повече, Гай го последва по студените коридори към стаята на майка си.

Тя седеше в леглото, с току-що измито лице, дългата й коса беше сплетена. Беше бледа, но се усмихна, когато видя Гай да влиза, и той също успя да й се усмихне.

- Ела по-близо, Гай. Съжалявам, ако съм те уплашила снощи.

Той я прегърна, но не почувства нищо. Как да каже, че вече не го е страх? Беше виждал това твърде често и всеки път ставаше все по-зле. Част от него знаеше, че положението й ще се влошава още повече, че тя вече го напуска. Но не можеше да мисли за това - по-добре беше да го държи в себе си, да се усмихва, да я прегърне и да се отдалечи незасегнат.

- Какво ще правиш днес? - попита тя, когато го пусна.

- Имаме да вършим разни работи с Марк - отвърна той.

Тя кимна и като че ли забрави за него. Той почака още малко и след като не чу нищо друго, се обърна и излезе.

Когато малкият провал в мислите й изчезна и тя се огледа, стаята беше празна.

Марк го посрещна при вратите; носеше мрежа за птици. Погледна приятеля си в очите и заговори весело.

- Мисля, че днес ще имаме късмет. Ще хванем ястреб... не, два ястреба. Ще ги обучим да седят на раменете ни и да нападат по наша заповед. Светоний ще бяга още щом ни види.

Гай се изкикоти и прогони от ума си мислите за майка си. Баща му вече му липсваше, но денят щеше да е дълъг, а в гората винаги имаше какво да се прави. Той се съмняваше, че идеята на Марк да ловят ястреби ще даде резултат, но беше готов да го последва - чак докато денят не започне да клони към края си и не остане неизвървяна пътека.

Зеленият полумрак почти скриваше от погледите им гарвана, кацнал на един нисък клон. Щом го видя, Марк замръзна и притисна ръка към гърдите на Гай.

- Виж колко е голям! - прошепна той и размотава мрежата си.

Клекнаха и се запромъкваха към птицата, която ги наблюдаваше с интерес. Беше голяма дори за гарван и когато приближиха, разпери черните си тежки крила, а после лениво подскочи на съседното дърво.

- Ти го заобиколи - прошепна Марк развълнувано.

И направи красноречив жест със завъртане на китката. Гай му се ухили и се шмугна в храсталака. Запълзя в широк кръг, като не изпускаше дървото от поглед и се мъчеше да не троши сухи клончета и да не шумоли в листата.

Но когато стигна от другата страна, видя, че гарванът е прелетял на друго дърво, този път на един килнат дънер, паднал преди много години. Лесно беше да се покатери по лекия му наклон, а и Марк вече беше почнал да се приближава към птицата, като в същото време се опитваше да държи мрежата готова за хвърляне.

Гай се приближи към дънера.

"Защо не отлита?", помисли той.

Птицата наклони огромната си глава и отново разпери криле. Двете момчета замръзнаха. Гарванът, изглежда, се успокои и Марк се надигна, обкрачил дебелия дънер.

Беше само на една стъпка от птицата, когато помисли, че тя пак ще отлети. Но тя само подскачаше по дънера и клоните и явно не я беше страх от тях. Марк разви мрежата, направена от грубо въже, което обикновено използваха, за да сплитат венци от лук в кухнята. В ръцете на Марк обаче то се беше превърнало в опасен инструмент за лов на птици.

Той затаи дъх, хвърли мрежата и гарванът подхвръкна с негодуващ крясък. Плесна отново с криле и кацна на тънките клончета на една фиданка близо до Гай, който се хвърли върху него, без да мисли. Дръвчето поддаде с внезапен трясък и прикова птицата към земята с клоните и листата си. Докато Гай притискаше дървото, Марк успя да стигне до него и сграбчи тежката птица с две ръце. Вдигна я нагоре триумфално, но гарванът се заблъска, мъчеше се да избяга.

- Помагай! Много е силен - извика Марк и Гай също посегна към дърпащата се птица.

Прониза го внезапна болка. Човката на птицата беше дълга и извита, същинско копие от абанос. Тя го клъвна безмилостно и здраво го стисна с клюн между палеца и показалеца.

- Махни го, ще ми отхапе ръката! - изкрещя Гай.

Болката беше непоносима и двамата изпаднаха в паника. Марк се мъчеше да задържи гарвана, докато Гай се опитваше да откъсне ужасната човка от ръката си.

- Не мога да го махна, Марк.

- Трябва да дръпнеш - изпъхтя Марк, докато се мъчеше да удържи вбесената птица. Лицето му беше зачервено от усилието.

- Не мога, реже като нож! Пусни го.

- Няма да го пусна. Този гарван е наш. Хванахме го, като истински ловци.

Гай изстена от болка.

- По-скоро той ни хвана.

Замърда пръсти в агония и гарванът внезапно отвори човка, готов да клъвне някой. Гай въздъхна облекчено и побърза да се дръпне, превит на две и притиснал ръце към корема си.

- Здравата се бори - ухили се Марк и стисна птицата така, че търсещата човка да не стигне до ръцете му. - Ще го отнесем вкъщи и ще го обучим. Гарваните са интелигентни, така разправят. Ще се научи на разни номера и ще го носим с нас на Марсово поле.

- Трябва му име. Нещо като за боец - отвърна Гай и почна да смуче разкъсаната кожа на ръката си.

- Кой беше оня бог, дето се преобразява на гарван или носи гарван?

- Не знам, някой от гръцките беше, мисля, че Зевс.

- Той е бухал според мене. Някой носеше бухал.

- Не си спомням бог с гарван, обаче Зевс е хубаво име.

Двамата се усмихнаха един на друг и гарванът утихна; въртеше глава, привидно спокоен.

- Значи ще е Зевс.

Тръгнаха към имението. Марк стискаше здраво птицата.

- Трябва да намерим къде да го скрием - каза той. - Майка ти не обича да ловим животни. Помниш ли какво направи, като разбра за лисицата?

Гай сви вежди, загледан в земята.

- До конюшните има един празен кокошарник. Можем да го сложим там. Какво ядат гарваните?

- Месо. Нали кълват труповете по бойните полета... Можем да вземем месо от кухнята и да видим дали ще го яде. Няма да е трудно.

- Ще трябва да му вържем краката, иначе ще отлети - каза замислено Гай.

Тубрук говореше с тримата дърводелци, които трябваше да поправят част от покрива в имението. Забеляза момчетата, когато влязоха в двора, и им махна. Те се спогледаха, зачудени дали могат да избягат, но знаеха, че Тубрук няма да ги остави да стигнат по-далеч от няколко крачки, въпреки че привидно пак се бе разсеял и говореше с работниците.

- Няма да се откажа от Зевс - прошепна прегракнало Марк.

Гай само кимна. Приближиха се към групата мъже.

- Идвам след малко - каза Тубрук на работниците. - Свалете керемидите, докато дойда.

И се обърна към момчетата.

- Какво е това?

- Гарван.

- Сигурно е болен, щом сте го хванали.

- Уловихме го в гората. Проследихме го и го хванахме - каза предизвикателно Марк.

Тубрук се усмихна и посегна да погали дългата човка на птицата. Енергията й като че ли се беше изпарила и тя пъхтеше почти като куче, тъничкият й език се показваше между двете остриета на клюна.

- Горкият - каза Тубрук. - Уплашен е. Какво ще правите с него?

- Казва се Зевс. Ще го обучим, също като ястреб.

Тубрук бавно завъртя глава.

- Не можете да обучите дива птица, момчета. Ястребите ги отглеждат от пиленца опитни хора... и дори тогава си остават диви. Даже най-добрият птичар може да изгуби птица, ако отлети твърде далече. А Зевс е вече голям гарван. Ако го затворите, ще умре.

- Ще го сложим в един от старите кокошарници - настоя Гай. - Там няма нищо. Ще го храним и ще го пускаме да лети вързан.

Тубрук изсумтя възмутено:

- Знаете ли какво прави дива птица, ако я държите в клетка? Не може да понася стени наоколо си. Особено в такова тясно място като кокошарника. Това ще сломи духа му и ден след ден ще скубе перата си, изпаднал в отчаяние. Няма да яде, само ще се наранява, докато не умре. Вашият Зевс ще избере смъртта пред пленничеството. Най-доброто, което можете да направите, е да го пуснете. Не мисля, че сте щели да го хванете, ако не е бил болен. Той може би вече умира, но поне нека да прекара последните си дни в горите, на открито, където му е мястото.

- Но... - Марк погледна гарвана и млъкна.

- Елате - каза Тубрук. - Да излезем извън стените и да го видим как ще полети.

Момчетата се спогледаха начумерено, но излязоха с него извън имението, качиха се на хълма и спряха там.

- Пуснете го, момчета - каза Тубрук и нещо в гласа му застави двете момчета да го погледнат.

Марк вдигна ръце, разтвори ги и Зевс излетя и запляска с огромните си черни крила, докато набираше височина. Изграчи и след миг литна като малка черна точка над горите. После го видяха да слиза надолу и да се изгубва.

Тубрук обхвана вратлетата на двете момчета със загрубелите си ръце.

- Извършихте благородно дело. Но има и други дела за вършене и понеже не можах да ви намеря, са се понатрупали. Хайде на работа.

Побутна момчетата към имението и погледна за последен път към горите, а после тръгна след тях.