Кой се страхува от мрака

Кой се страхува от мрака

Сидни Шелдън

Пролог

Берлин, Германия

Соня Фербрюге нямаше представа, че това ще е последният й ден на земята. Тя си проправяше път през морето от туристи, което преливаше от тротоарите на Унтер ден Линден. "Не се паникьосвай - повтаряше си. - Трябва да запазиш самообладание".

Електронното съобщение от Франц я беше ужасило. "Бягай, Соня! Иди в хотел "Артемизия". Там ще си в безопасност. Чакай, докато се свърж..."

Текстът прекъсваше. Защо Франц не го бе довършил? Какво можеше да е станало?

Фрау Фербрюге наближаваше Бранденбургише щрасе, където се намираше "Артемизия", хотел само за жени. "Там ще чакам Франц и той ще ми обясни какво става" - помисли си тя.

Когато стигна до следващия ъгъл, светна червен светофар и Соня Фербрюге спря. Някой от навалицата се блъсна в нея и тя политна на улицата. "Verdammt Touristen!"* Една лимузина внезапно се отдели от тротоара, понесе се към нея, закачи я и я събори на земята. Около нея се струпаха хора.

* Проклети туристи! (нем.). - Б. пр.

- Добре ли сте?

- Ist ihr etwas passiert?

- Peut-elle marcher?*

* Мина ли ви? (нем.). Може ли да ходи? (фр.). - Б. пр.

В този момент спря случайно минаваща линейка. Двама санитари бързо слязоха при тълпата.

- Ние ще се погрижим за нея.

Соня Фербрюге беше качена в линейката. Вратата се затвори и след секунда колата полетя напред.

Когато се опита да се изправи, тя разбра, че е завързана за носилката.

- Добре съм - възрази жената. - Нищо ми няма. Аз...

Единият санитар се наведе към нея.

- Всичко е наред, фрау Фербрюге. Отпуснете се.

Тя го погледна сепнато.

- Откъде знаете името ми?...

Усети внезапно убождане на игла в ръката си и след миг потъна в очакващия я мрак.

Париж, Франция

Марк Харис стоеше сам на най-високата платформа на Айфеловата кула, без да обръща внимание на проливния дъжд. От време на време назъбени мълнии превръщаха дъждовните капки в ослепителни диамантени водопади.

Отвъд Сена се намираше познатият Пале дьо Шайо и паркът Трокадеро, ала той не ги виждаше. Мислите му бяха насочени към удивителната новина, която светът щеше да научи.

Вятърът вихреше дъжда в безумен въртоп. Марк Харис заслони китката си с ръкав и се вторачи в часовника си. Закъсняваха. И защо бяха настояли да се срещнат, при това в полунощ, чудеше се той. В този момент чу, че вратата на асансьора се отваря. Към него се приближаваха двама мъже - бореха се със свирепия вятър.

Щом ги позна, Марк Харис облекчено си пое дъх.

- Закъсняхте.

- Заради гадното време, Марк. Извинявай.

- Нали дойдохте. Срещата във Вашингтон е уредена, нали?

- Тъкмо за това трябва да поговорим с теб. Сутринта надълго и широко обсъждахме как е най-добре да процедираме и решихме...

Докато приказваха, вторият мъж бе заобиколил зад Марк Харис и почти едновременно се случиха две неща: нещо тежко и тъпо го удари по черепа и в следващия миг усети, че го вдигат и го прехвърлят през парапета под студения дъжд. Тялото му полетя в трийсет и осем етажната бездна.

Денвър, Колорадо

Израснал в суровата Кълона край Ванкувър, Канада, Гари Рейнолдс се беше обучавал за пилот там, затова бе свикнал да лети над коварни планински райони. Пилотираше чесна "Сайтейшън II" и зорко наблюдаваше снежните върхове наоколо.

В кабината на самолета можеха да пътуват двама души, но този ден той нямаше копилот. Не и в този полет, мрачно си помисли Рейнолдс.

Беше заявил фалшив маршрут на летище "Кенеди". Никой нямаше да се сети да го търси в Денвър. Щеше да пренощува в дома на сестра си и на сутринта щеше да продължи на изток, за да се срещне с другите. Бяха се уговорили за всичко и...

По радиостанцията се разнесе глас и прекъсна мислите му:

- Сайтейшън едно, едно, едно, лима фокстрот, тук контролната кула на международното летище Денвър. Моля, обадете се.

Гари Рейнолдс натисна бутона.

- Тук сайтейшън едно, едно, едно, лима фокстрот. Искам разрешение за кацане.

- Едно лима фокстрот, съобщете позицията си.

- Едно, лима фокстрот. Намирам се на двайсет и четири километра североизточно от летище Денвър. Височина четири хиляди и петстотин метра.

Отдясно се извисяваше връх Пайк. Небето бе ясносиньо, времето - спокойно. "Добра поличба", помисли си той.

Последва кратко мълчание и отново се разнесе гласът от кулата:

- Едно лима фокстрот, имате разрешение за кацане на писта две-шест. Повтарям, писта две-шест.

- Едно лима фокстрот, прието.

Внезапно Гари Рейнолдс усети, че самолетът рязко се разтърсва. Изненадан, той погледна през прозореца на кабината. Бе се появил силен вятър и след секунди чесната попадна в яростна турбуленция, която я заподхвърля насам-натам. Той изтегли щурвала в опит да набере височина. Безполезно. Беше впримчен в свирепия въртоп. Самолетът не се поддаваше на контрол. Гари Рейнолдс натисна бутона на радиостанцията.

- Тук едно лима фокстрот. Извънредна ситуация.

- Едно лима фокстрот, от какъв характер е извънредната ситуация?

- Попаднах във вятърна ножица - извика той по микрофона. - Крайна турбуленция! Намирам се в истински ураган, по дяволите!

- Едно, лима фокстрот, вие сте само на четири и половина минути от летище Денвър, а на нашите монитори няма нито следа от въздушна турбуленция.

- Не ми пука какво има на вашите монитори! Нали ви казвам... Помощ! - изведнъж изкрещя Гари Рейнолдс. - По...

В контролната кула смаяно видяха, че точката на радара изчезва.

Манхатън, Ню Йорк

Призори в района под Манхатънския мост над Ист Ривър до кей 17 дванайсет униформени полицаи и цивилни детективи се бяха струпали около напълно облечен труп, проснат върху песъчливия речен бряг. Вълните на прилива зловещо поклащаха главата му.

Детектив Ърл Гринбърг от отдел "Убийства" в Манхатънския участък беше приключил официалните процедури. Не бяха позволили на никого да се приближи до тялото, преди да бъдат направени снимки, и докато полицаите оглеждаха наоколо за улики, той описа местопрестъплението. Дланите на жертвата бяха увити в прозрачни найлонови торбички.

Патоанатомът Карл Уърд свърши работата си, изправи се, изтупа праха от панталона си и погледна двамата главни детективи. Детектив Ърл Гринбърг бе професионалист, кадърен мъж с внушителни постижения. Сивокосият детектив Робърт Пригицър излъчваше флегматизма на човек, който вече е виждал всичко това.

Уърд се обърна към Гринбърг.

- Той е на твое разположение, Ърл.

- Какво установи?

- Очевидната причина за смъртта е прерязано гърло, точно през сънната артерия. Двете му коленни капачки са разбити и ми се струва, че има няколко счупени ребра. Някой хубавичко го е обработил.

- Ами часът на смъртта?

Уърд погледна водата, която плискаше главата на жертвата.

- Трудно е да се каже. Предполагам, че са го изхвърлили тук някъде след полунощ. Ще ти дам пълен доклад, когато го закараме в моргата.

Гринбърг насочи вниманието си към трупа. Сиво сако, тъмносин панталон, светлосиня вратовръзка, скъп часовник на лявата китка. Детективът приклекна и се зае да прерови джобовете му. Пръстите му напипаха бележка. Той я извади, като я държеше за ръба.

- На италиански е. - Гринбърг се огледа. - Джанели!

Един от униформените полицаи бързо се приближи.

- Да?

Детективът му подаде бележката.

- Можеш ли да я прочетеш?

Джанели бавно я прочете на глас.

- Последна възможност. Чакай ме на кей 17 с останалата дрога, иначе ще нахраниш рибите. - Върна бележката на Гринбърг.

- Мафиотско убийство, а? - изненада се Робърт Пригицър. - Защо са го оставили така на открито?

- Основателен въпрос. - Гринбърг продължи да пребърква джобовете. Извади портфейл и го отвори. Беше пълен с банкноти. - Определено не са търсили парите му. - В портфейла имаше визитна картичка. - Името на жертвата е Ричард Стивънс.

Пригицър се намръщи.

- Ричард Стивънс... Наскоро не четохме ли нещо за него във вестниците?

- Беше за жена му - поправи го другият детектив. - Даян Стивънс. От процеса срещу Тони Алтиери.

- Точно така - съгласи се Пригицър. - Тя свидетелства срещу capo di capos.

Двамата се обърнаха да погледнат трупа на Ричард Стивънс.

Глава 1

В зала 37 на Върховния съд, Сентър Стрийт 180, Манхатън, течеше процесът срещу Антъни (Тони) Алтиери. Голямата стара зала беше претъпкана до пръсване с журналисти и зрители.

На подсъдимата скамейка седеше Антъни Алтиери, отпуснат на инвалидната си количка. Приличаше на бледа тлъста жаба, само очите му бяха живи и всеки път щом погледнеше Даян Стивънс на свидетелския подиум, тя буквално усещаше пулса на омразата му.

До Алтиери седеше неговият адвокат Джейк Рубинстийн. Той беше прочут с две неща: с богатите си клиенти, повечето от които бяха мафиоти, и с факта, че оправдаваха почти всички.

Рубинстийн бе дребен пъргав човек с остър ум и живо въображение. Съдебните му изяви винаги бяха различни. Представленията в съда бяха негов занаят и той го владееше до съвършенство. Много го биваше да преценява съперниците си и притежаваше животински инстинкт да открива слабостите им. Понякога си представяше, че е лъв, който бавно се приближава към нищо неподозиращата жертва, готов за скок... или че е коварен паяк, предящ паяжина, в която ще хване безпомощната си плячка... Друг път беше търпелив рибар, който ловко хвърляше въдица във водата и бавно я клатеше насам-натам, докато лековерният свидетел я налапа.

Адвокатът внимателно наблюдаваше свидетелката. Даян Стивънс беше трийсетинагодишна. Излъчваше елегантност. Благородно лице. Вълниста руса коса. Зелени очи. Прекрасна фигура. Носеше шикозен черен костюм, шит по поръчка. Джейк Рубинстийн знаеше, че предишния ден е направила благоприятно впечатление на съдебните заседатели. Трябваше да внимава как действа с нея. "Рибар", помисли си той.

Бавно се приближи до свидетелската скамейка и предпазливо започна разпита.

- Госпожо Стивънс, според вчерашните ви показания на въпросната дата, четиринайсети октомври, вие сте шофирали на юг по Хенри Хъдсън Паркуей, спукали сте гума и сте отбили на изхода за Сто петдесет и осма улица, за да спрете в парка "Форт Уошингтън", нали така?

- Да. - Мекият й глас издаваше образованост.

- Какво ви накара да спрете точно там?

- Тъй като бях спукала гума, знаех, че трябва да отбия от главния път, и сред дърветата видях покрив на къща. Реших, че там може да има някой, който да ми помогне. Нямах резервна гума.

- Членувате ли в автоклуб?

- Да.

- Имате ли телефон в колата си?

- Да.

- Тогава защо не се обадихте в автоклуба?

- Помислих си, че това ще отнеме много време.

- Естествено - съчувствено отвърна Рубинстийн. - И тогава видяхте къщата.

- Да.

- И отидохте там, за да потърсите помощ, така ли?

- Точно така.

- Навън светло ли беше?

- Да. Беше към пет следобед.

- Значи сте виждали съвсем ясно.

- Да.

- Какво видяхте, госпожо Стивънс?

- Видях Антъни Алтиери...

- О, познавахте ли го?

- Не.

- Защо сте сигурна, че е бил Антъни Алтиери?

- Бях виждала снимката му във вестниците и...

- Значи сте виждали снимки, напомнящи на подсъдимия, така ли?

- Ами...

- Какво видяхте в къщата?

Даян Стивънс треперливо си пое дъх и бавно отговори, като си представяше сцената:

- В стаята имаше четирима мъже. Единият седеше на стол. Беше завързан. Господин Алтиери като че ли го разпитваше, докато другите двама стояха до него. - Гласът й потрепери. - Господин Алтиери извади пистолет, извика нещо и... и застреля мъжа в тила.

Джейк Рубинстийн хвърли поглед към съдебните заседатели. Всички бяха погълнати от показанията й.

- Какво направихте после, госпожо Стивънс?

- Изтичах при колата си и се обадих в полицията по мобифона си.

- А после?

- Потеглих.

- Със спукана гума ли?

- Да.

Беше време за малко вълнички във водата.

- Защо не изчакахте полицията?

Даян погледна подсъдимата скамейка. Алтиери я наблюдаваше с очевидна злоба.

Тя се извърна.

- Не можех да остана там, защото... защото се боях, че мъжете може да излязат от къщата и да ме видят.

- Напълно разбираемо. - Гласът на Рубинстийн стана твърд. - Не е разбираемо обаче, че когато влезли в къщата, полицаите не намерили никого, госпожо Стивънс. Нямало нито следа, че там изобщо е имало хора, камо ли че е било извършено убийство.

- Нищо не мога да направя. Аз...

- Вие сте художничка, нали?

Въпросът я изненада.

- Да, аз...

- Имате ли успех?

- Предполагам, че да, но какво общо...

Беше време да дръпне въдицата.

- Малко реклама никога не е излишна, нали? Цялата страна ви гледа по вечерните новини, бяхте на първа страница на всички вестници...

Даян бясно го стрелна с поглед.

- Не съм го направила заради рекламата. Никога не бих пратила невинен човек...

- Ключовата дума е "невинен", госпожо Стивънс. И аз категорично ще докажа, че господин Алтиери наистина е невинен. Благодаря. Свърших с вас.

Даян Стивънс не обърна внимание на двусмислицата. Когато слезе от подиума, за да се върне на мястото си, направо кипеше. Прошепна нещо на прокурора, запъти се към изхода и излезе на паркинга. Думите на адвоката продължаваха да кънтят в ушите й. "Вие сте художничка, нали?... Малко реклама никога не е излишна, нали?" Беше унизително. Общо взето обаче бе доволна от показанията си. Беше разказала на съдебните заседатели точно какво е видяла и те нямаха основание да не й вярват. Антъни Алтиери щеше да бъде осъден и пратен в затвора до края на живота си... и все пак Даян не можеше да не мисли за отровния му поглед. Побиха я тръпки.

Тя подаде на служителя квитанцията си и мъжът отиде да докара колата й.

След две минути Даян шофираше на път за дома си.

На ъгъла имаше знак стоп. Когато тя спря, към колата се приближи добре облечен младеж.

- Извинете, изгубих се. Можете ли?...

Тя свали прозореца.

- Можете ли да ми кажете как да стигна до тунела "Холанд"? - Говореше с италиански акцент.

- Да. Съвсем просто е. Отидете до първата...

Мъжът вдигна ръка. Стискаше пистолет със заглушител.

- Слизай от колата. Бързо!

Даян пребледня.

- Моля ви, недейте... - Когато понечи да отвори вратата и мъжът отстъпи назад, Даян настъпи газта и колата потегли. Задният прозорец се пръсна от улучилия го куршум, после се разнесе втори изстрел. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се задъхваше.

Даян Стивънс беше чела за похищения на коли, ала те винаги й се бяха стрували далечни, нещо, което се случва с други хора. Мъжът се бе опитал да я убие. Нима крадците убиваха хора? Тя взе мобилния си телефон и набра номера на полицията. Отговориха й чак след две минути.

- Полиция. Какво обичате?

Докато разказваше какво се е случило, Даян разбираше, че е безполезно. Мъжа отдавна вече го нямаше.

- Ще пратя полицай на въпросното място. Бихте ли съобщили името, адреса и телефонния си номер?

Даян ги каза. Нямаше смисъл, помисли си. Обърна се към разбития прозорец и потрепери. Отчаяно й се искаше да се обади на Ричард на работа и да му разкаже какво се е случило, ала знаеше, че е зает с неотложен проект. Ако го потърсеше, той щеше да се разстрои и да се втурне при нея - а не биваше да пропусне крайния срок. Щеше да му разкаже, когато се прибереше вкъщи.

И изведнъж й хрумна вледеняваща мисъл: дали беше само съвпадение, или младежът бе причаквал тъкмо нея? Спомни си един разговор с Ричард преди началото на процеса.

- Според мен не бива да свидетелстваш, Даян. Може да е опасно.

- Не се бой, скъпи. Алтиери ще бъде осъден. Ще го затворят завинаги.

- Но той има приятели и...

- Ричард, ако не го направя, няма да мога да се понасям.

"Това, което се случи преди малко, трябва да е съвпадение - реши Даян. - Алтиери не е чак толкова луд, че да ми направи нещо, особено сега, по време на процеса".

Отби от магистралата и продължи на запад, към жилищния си блок на Седемдесет и пета улица. Преди да влезе в подземния гараж, предпазливо погледна в огледалото. Всичко й се стори нормално.

Апартаментът беше обширен мезонет на първия етаж с просторна дневна, френски прозорци и голяма мраморна камина. Имаше меки дивани, фотьойли, вградена библиотека и голям телевизор. По стените висяха картини - Жул Паскен, Томас Бърч, Джордж Хичкок. Специално място бе отделено на картините на Даян.

На втория етаж имаше спалня с баня, гостна и слънчево ателие, в което рисуваше. Няколко нейни картини украсяваха стените. На статива в средата на стаята имаше недовършен портрет.

Щом влезе в дома си, Даян побърза да отиде в ателието. Свали портрета от статива, смени го с бяло платно и започна да скицира лицето на младежа, който се беше опитал да я убие; но ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да се откаже.

- Тъкмо тая част от работата мразя най-много - оплака се детектив Ърл Гринбърг на път за апартамента на Даян Стивънс.

- По-добре да им съобщаваме ние, отколкото да научават от вечерните новини - отвърна Робърт Пригицър и погледна колегата си. - Ти ли ще й кажеш?

Гринбърг мрачно кимна. Спомни си вица за детектива, който трябвало да съобщи на госпожа Адамс, съпругата на патрулен полицай, че мъжът й е убит.

"Тя е много чувствителна - предупреждава го началникът на управлението. - Трябва да й го съобщиш деликатно".

"Не се бойте, ще се справя".

Детективът чука на вратата на семейство Адамс и когато жената му отваря, пита: "Вие ли сте вдовицата Адамс?"

Звънецът сепна Даян. Не очакваше никого. Отиде при домофона.

- Кой е?

- Детектив Ърл Гринбърг. Може ли да поговорим, госпожо Стивънс?

"За случая с колата", помисли Даян. Полицията действаше бързо.

Тя натисна бутона. Гринбърг влезе във входа и се запъти към нейната врата.

- Здравейте.

- Госпожа Стивънс?

- Да. Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Започнах да скицирам мъжа, но... - Даян дълбоко си пое дъх. - Беше мургав, с хлътнали светлокафяви очи и малка бенка на бузата. Пистолетът му беше със заглушител и...

Детективът я гледаше смутено.

- Извинете, не разбирам какво...

- Похитителят. Обадих се в полицията и... - Тя видя изражението му. - Не идвате ли за опита за похищение?

- Не, госпожо. - Гринбърг замълча за миг. - Може ли да вляза?

- Заповядайте.

Той влезе в апартамента.

Даян намръщено го наблюдаваше.

- За какво става дума? Случило ли се е нещо?

Думите заседнаха в гърлото му.

- Да. Съжалявам. Хм... Боя се, че ви нося лоша вест. Отнася се за мъжа ви.

- Какво се е случило? - Гласът й трепереше.

- Злополука.

Побиха я тръпки.

- Каква злополука?

Гринбърг дълбоко си пое дъх.

- Съпругът ви снощи е бил убит, госпожо Стивънс. Тази сутрин намерихме трупа му под един мост на Ист Ривър.

Даян дълго го зяпа, после бавно поклати глава.

- Имате грешка, господин лейтенант. Мъжът ми е на работа, в лабораторията си.

Щеше да е още по-трудно, отколкото очакваше детективът.

- Госпожо Стивънс, съпругът ви прибра ли се снощи?

- Не, но Ричард често работи по цяла нощ. Той е учен. - Все повече започваше да се дразни.

- Госпожо Стивънс, знаете ли, че съпругът ви е имал връзка с мафията?

Даян пребледня.

- С мафията ли? Да не сте луд?

- Открихме...

Тя се задъха.

- Покажете ми документите си.

- Разбира се. - Детектив Гринбърг извади служебната си карта и й я показа.

Даян й хвърли бегъл поглед, върна му я и го зашлеви през лицето.

- За какво ви плаща общината, да обикаляте и да плашите мирните граждани ли? Мъжът ми не е мъртъв! Просто е на работа - извика тя.

Гринбърг я погледна в очите и видя смайването и отрицанието в тях.

- Госпожо Стивънс, искате ли да пратя някого да се погрижи за вас и...

- За вас трябва да се погрижат. Веднага се махайте оттук!

- Госпожо Стивънс...

- Махайте се!

Детективът извади визитна картичка и я остави на една масичка.

- В случай, че се наложи да разговаряте с мен, ето номера ми.

"Е, наистина се справих блестящо - помисли си на излизане. - Спокойно можех да я попитам: "Вие ли сте вдовицата Стивънс?"

Когато полицаят си тръгна, Даян заключи вратата и треперливо въздъхна.

Какъв идиот! Да обърка адреса и така да я уплаши! Трябваше да се оплаче от него! Погледна си часовника. Ричард скоро щеше да се прибере. Трябваше да направи вечерята. Щеше да го зарадва с паеля, любимото му ястие. Тя отиде в кухнята и започна да готви.

Заради секретността на работата на Ричард, Даян никога не го смущаваше в лабораторията и когато не й се обаждаше, знаеше, че мъжът й ще закъснее. В осем часа паелята беше готова. Даян я опита и доволно се усмихна. Бе точно такава, каквато я обичаше Ричард. В десет него още го нямаше. Тя прибра паелята в хладилника и остави самозалепваща се бележка на вратата: "Скъпи, вечерята е в хладилника. Събуди ме". Когато се прибереше, Ричард щеше да е гладен.

Внезапно се почувства изтощена. Съблече се по нощница, изми си зъбите и си легна. След няколко минути заспа дълбоко.

Събуди се в три през нощта с писък.