Ехо от миналото

Ехо от миналото

Даниел Стийл

1.

Беше спокоен и ленив летен следобед, когато Беата Витгенщайн се разхождаше край Женевското езеро заедно с родителите си. Слънцето грееше жарко, въздухът бе неподвижен, а тя вървеше замислено след семейството си, докато птиците и насекомите наоколо неспирно чуруликаха и жужаха. Беата и по-малката й сестра Бригите бяха дошли с майка си в Женева, за да прекарат лятото. Беата тъкмо бе навършила двадесет, а сестра й бе с три години по-малка от нея. Откакто бе започнала голямата война вече бяха изминали тринадесет месеца. Баща й настоя през ваканцията да излязат от Германия. Беше краят на август 1915 година и той остана един месец заедно с тях. Двамата й братя бяха в армията, но успяха да се освободят и да се присъединят към семейството за една седмица. Хорст беше двадесет и три годишен - лейтенант в щаб-квартирата на дивизията в Мюнхен. Улм бе капитан от 105-ти пехотен полк, част от тринадесета дивизия, която бе прикрепена към Четвърта армия. По време на прекараната в Женева седмица той отпразнува своя двадесет и седми рожден ден.

Това, че цялото семейство бе успяло да се събере заедно, бе едно малко чудо. Заради войната, която като ненаситно чудовище поглъщаше младите мъже на Германия, Беата постоянно се тревожеше за братята си, както и майка й. Баща й непрекъснато повтаряше, че войната скоро ще свърши, но онова, което тя чуваше от разговорите между мъжете, беше съвсем различно. Очакваха ги още по-безрадостни и мрачни времена. Майка й никога не говореше пред нея за това, а Бригите беше много по-развълнувана от факта, че заради тъпата война почти не бяха останали хубави младежи, с които да флиртува. Дори когато беше малко момиченце, единственото, за което говореше, бе как ще се омъжи. Напоследък беше влюбена в един приятел на Хорст от университета и Беата сериозно подозираше, че нейната красива по-малка сестричка още тази зима ще се сгоди за него.

Тя самата нямаше такива намерения, нито интереси. Винаги бе тиха, вглъбена, ученолюбива и далеч по-сериозна, както и много по-заинтересувана от науките, отколкото от търсенето на млад мъж за забавления. Баща й казваше, че е идеалът за дъщеря. Единственият случай, когато спориха и не постигнаха съгласие, бе настояването й да учи в университета като братята си. Желание, което баща й определи като глупаво и напълно излишно. Въпреки че самият Якоб Витгенщайн беше сериозен и начетен мъж, не смяташе, че подобно образование е необходимо за една жена. Основният му аргумент бе, че много скоро ще се омъжи и ще си има други грижи със съпруг и деца. Не било нужно да ходи в университет. С това въпросът беше приключен.

Братята й и техните приятели бяха весела компания, сестра й беше красива флиртаджийка. Беата винаги се бе чувствала различна от тях, отделена със стената на спокойния си начин на мислене и желанието си да учи. Би искала да стане учителка, но когато сподели това с роднините си, те се изсмяха. Бригите каза, че само бедните момичета ставали учителки или гувернантки, а братята й добавиха, че единствено грозните мислят за подобни професии. Те дълго време я занасяха и подиграваха, макар че Беата не бе нито бедна, нито грозна. Баща й беше собственик и управител на една от най-големите и могъщи банки в Кьолн, където живееше семейството. Имаха просторна хубава къща в квартала "Фитценграбен", а майка й Моника бе известна в целия град не само с хубостта си, но и с елегантността и бижутата, които притежаваше. Също като Беата тя беше тиха и спокойна жена. Моника се бе омъжила за Якоб Витгенщайн на седемнадесет и вече двадесет и осем години живееше щастливо и безоблачно с него.

Бракът им бе уреден между семействата, както повелява традицията, но се бе оказал сполучлив. Навремето чрез техния съюз бе осъществено сливането на две особено големи състояния - богатство, което впоследствие Якоб бе увеличил значително. Той ръководеше банката с желязна ръка и проявяваше завидна прозорливост в областта на финансовото дело. Не само по отношение на бъдещата сигурност на бизнеса си, но и по отношение на своите наследници. Всичко във фамилия Витгенщайн беше солидно и непоклатимо.

Единственото непредвидимо нещо в живота им в момента бе онова, за което всеки жив човек на земята се тревожеше. Войната. Тя бе голяма грижа и притеснение за всички, особено за Моника, чиито двама синове участваха пряко в нея. Така че времето, прекарано в Швейцария, бе приятна почивка, както за родителите, така и за децата.

Семейството обикновено летуваше в Германия, на брега на морето, но тази година Якоб бе решил през юли и август да излязат извън страната. Дори бе говорил с един от командващите генерали, който познаваше отблизо, и го бе помолил настоятелно да пусне синовете му за една седмица, за да се присъединят към тях. Генералът бе уредил отпуската на момчетата. Името Витгенщайн имаше безспорно силно влияние. Те бяха еврейско семейство, което освен на голямо богатство, се радваше и на огромна популярност и власт. Беата знаеше това, но за нея високото положение и заможността на семейството й нямаха никакво значение. Много повече я интересуваше науката. И макар че Бригите понякога се оплакваше от ограниченията, които тяхната ортодоксална религия налагаше, самата Беата по своя тих и незабележим начин бе дълбоко религиозна, за голяма радост на баща си. Като млад самият той бе шокирал родителите си, изявявайки желание да стане равин. Баща му бе провел сериозен разговор с него и го бе убедил, че когато стане време, той ще трябва да постъпи в семейната банка, така както бяха направили поколения наред преди него - баща му и неговите братя, вуйчовците, чичовците и дядо му. Това беше семейна традиция и макар че бащата на Якоб уважаваше дълбоко религията и равинството, той нямаше намерение да жертва сина си в името на бога. Като послушен и добър син Якоб се бе подчинил. Отиде на работа в банката и скоро след това се ожени. Сега бе на петдесет, само пет години по-възрастен от жена си Моника.

Цялото семейство бе на мнение, че почивката в Швейцария е добро решение. Имаха приятели в тази страна, така че Якоб и Моника посетиха много приеми, сами или с децата си. Баща им познаваше всички от сферата на швейцарските банки. Имаше партньори в Лозана и Цюрих, които също отиде да види. Когато беше възможно, вземаше Моника и момичетата със себе си. Докато Хорст и Улм бяха там, всички прекарваха дните и вечерите заедно. Улм щеше да се върне обратно на фронта, а Хорст в щаб-квартирата в Мюнхен, където очевидно прекарваше времето си отлично. Въпреки сериозното и добро възпитание, което имаше, той си падаше малко женкар. Двамата с Бригите си приличаха много повече, отколкото с Беата.

Докато вървеше зад тях покрай брега на езерото, по-големият й брат Улм изостана и тръгна редом с нея. Той винаги проявяваше повече загриженост и нежност към нея, може би, защото бе седем години по-възрастен. Беата знаеше, че брат й уважава нейния благ характер и добри маниери.

- За какво мислиш, Беа? Изглеждаш толкова сериозна, вървиш сама. Защо не се присъединиш към нас?

Майка й и сестра й бяха далеч напред, заети с обсъждане на модата и младежите, които Бригите бе харесала по приемите миналата седмица. Мъжете в семейството говореха за единственото, което ги интересуваше - войната и банковото дело. След края на войната Улм щеше отново да се върне на работа в банката, където бе вече от четири години. Баща им настояваше и Хорст да престане да се забавлява, да стане по-сериозен и да започне работа при тях. Той обеща, че ще го направи веднага след края на войната. Когато тя избухна преди година, беше само на двадесет и две, но сега увери баща си, че щом приключи, ще бъде готов. Освен това Якоб на няколко пъти вече споменаваше, че е време Улм да се задоми. Единственото, което очакваше от децата си, или от който и да е в най-близкото му обкръжение, бе подчинение и послушание. Очакваше го от съпругата си и тя никога не го разочарова. Нито пък някое от децата му с изключение на Хорст, който доста бе протакал да се присъедини към банката, преди да отиде в армията. В момента последното нещо, за което мислеше Хорст, беше женитба. Всъщност единственият член на семейството, който се интересуваше от подобна перспектива, беше Бригите. Беата все още не бе срещнала мъж, който да завърти главата й, така че краката й да се подкосят. Макар да намираше синовете на много приятелски семейства за хубави момчета, повечето от младежите й изглеждаха глупави, а по-възрастните мъже я плашеха и често й изглеждаха прекалено сериозни. Тя не бързаше да се жени. Много пъти бе казвала, че се надява да се омъжи за учен, а не непременно за банкер. Разбира се, никога не посмя да изрече подобна ерес пред баща си, макар че често го признаваше пред майка си и сестра си. Според Бригите това звучеше отегчително. Красивият млад приятел на Хорст, на когото бе хвърлила око, беше лекомислен като самата нея и освен това произхождаше от точно толкова уважавано и богато еврейско банкерско семейство като нейното. Якоб имаше намерение да се срещне с бащата на момчето през септември, за да обсъдят бъдещия годеж, макар че Бригите все още не знаеше за това. Но до този момент за Беата не беше се появил подходящ кандидат, пък и тя не бе пожелала никой. Почти не говореше с мъжете по приемите, на които ходеше по задължение, като обличаше роклите, които майка й избираше за нея. Винаги бе любезна с домакините и безкрайно облекчена, когато станеше време да си вървят у дома. За разлика от Бригите, която се противеше и спореше, че било твърде рано да напуснат приема, и дори упрекваше семейството си, че са досадни и ограничени. Както винаги, Хорст беше на едно мнение с нея. Беата и Улм бяха сериозните.

- Харесва ли ти в Женева? Беше ли ти забавно? - попита сестра си Улм.

Той беше единственият, който правеше усилия да разговаря с нея и да разбере какво мисли. Хорст и Бригите бяха прекалено заети да се забавляват, да флиртуват и да убиват времето си в смях и закачки, вместо да го прекарат в разговор със сестра си за по-сериозни и важни неща.

- Да - усмихна се срамежливо Беата.

Макар че й беше брат, тя винаги се притесняваше от него, заслепена от хубостта и любезността му. Той беше учтив, внимателен и приличаше на баща й - висок, рус и атлетичен, какъвто бе бил Якоб на неговите години. Имаше сини очи и правилни арийски черти на лицето, което често объркваше хората, защото въобще не приличаше на евреин. За еврейският им произход, разбира се, знаеха всички и в обществото на Кьолн те бяха приемани от най-висшите и аристократични кръгове. Някои от потомците на Хохенлое, Турн и Таксис бяха приятели с баща им от деца. Семейство Витгенщайн бяха толкова високо поставени в обществото и така уважавани, че всички врати бяха отворени за тях. Но Якоб беше дал на децата си ясно да разберат, че когато дойде време за брак, булките и женихите, които ще доведат в къщата му, трябва да бъдат от еврейски произход. Това не бе предмет за дискутиране и на никой от тях и през ум не му минаваше да го оспорва. Знаеха отлично кои са и в собственото им обкръжение имаше достатъчно млади и образовани мъже и жени, измежду които децата на Витгенщайн можеха да избират. Когато дойдеше време да се задомят, те щяха да изберат един от тях.

Докато се разхождаха покрай брега на езерото, Улм и Беата не изглеждаха дори като далечни роднини. Братята и сестра й приличаха на баща им. Бяха високи, русокоси, със сини очи и фини черти. Беата приличаше на майка си и беше пълна тяхна противоположност. Малка, дребна, крехка брюнетка, с гарвановочерна коса и кожа с цвят на порцелан. Единствената характерна черта, която споделяше с останалите, бяха огромните сини очи, макар че нейните бяха с по-тъмен цвят от тези на Улм, Хорст и Бригите. Очите на майка й бяха тъмнокафяви, но с изключение на тази малка разлика, Беата бе пълно нейно копие, за голямо удоволствие на баща й. Той тайно се ласкаеше от тази прилика. Якоб все още беше дълбоко влюбен в жена си след почти двадесет и девет години брак и тази прилика не преставаше да докосва сърцето му. В резултат на това баща й имаше голяма слабост към Беата и Бригите често се оплакваше, че сестра й е неговата любимка. Той й позволяваше всичко, което искаше. Но това беше много лесно, защото всичко, което Беата искаше, всъщност беше безвредно и лесноосъществимо. Плановете на Бригите бяха значително по-амбициозни от тези на сестра й. Беата бе готова да си стои вкъщи да чете или да учи и предпочиташе този начин на живот. Единственият път когато баща й й се ядоса беше, когато я видя да чете версията на Крал Джеймс на библията.

- Какво е това? - попита строго той, когато обърна корицата на книгата.

Беата беше на шестнадесет години и бе очарована от трактовката. Преди това бе чела достатъчно от Стария завет.

- Интересно е, татко. Историите са чудесни, а и толкова много неща са същите като онова, в което вярваме ние. - Тя предпочиташе Новия завет пред Стария. Баща й обаче намери това нейно увлечение за не толкова забавно и й взе книгата.

Той не желаеше дъщеря му да чете християнската библия. Оплака се на майка й и я посъветва да държи момичето под око и да следи какво чете. Всъщност Беата четеше всичко, което й попаднеше, включително Аристотел и Платон. Тя беше ненаситен и всеяден читател. Обичаше древногръцките философи. Дори баща й трябваше да признае, че ако беше мъж, от нея щеше да излезе изключителен учен. Онова обаче, което искаше сега за децата си, бе да се задомят успешно. Беше започнал да се тревожи, че може да остане стара мома и да стане прекалено взискателна, ако чака прекалено дълго. Имаше няколко идеи наум, които щеше да се опита да осъществи тази зима, но за съжаление войната бе провалила всичко. Толкова много мъже бяха на фронта и толкова млади хора бяха убити през изминалата година. Несигурността на бъдещето силно го безпокоеше.

Якоб смяташе, че Беата ще се чувства най-добре с мъж, който е по-възрастен от нея. Трябваше да й намери улегнал и сериозен съпруг. Човек, който може да оцени интелекта й и да споделя интересите й. Нямаше нищо против тази идея и по отношение на Бригите - някой, който да я контролира със здрава ръка.

Въпреки че обичаше всички свои деца, Якоб беше особено горд с по-голямата си дъщеря. Той смяташе себе си за мъдър и разумен човек. Беше от хората, към които другите не се колебаеха да се обърнат за съвет или помощ. Беата го обичаше и уважаваше дълбоко, както и майка си, макар че можеше да разговаря по-лесно и не се страхува толкова от нея, колкото от баща си. Якоб беше сериозен като самата нея и често не одобряваше лекомислието и фриволното държание на Бригите.

- Ще ми се да не трябва да се връщаш пак на война - рече тъжно Беата на Улм, докато продължаваха да се разхождат.

Останалите бяха тръгнали да се връщат и сега двамата с брат й вървяха далеч пред тях.

- И аз не искам. Мисля, че скоро всичко ще свърши. - Той й се усмихна окуражително. Сам не вярваше на думите си, но какво друго можеше да се каже на жените! Всички го повтаряха, той също. - Надявам се, че за Коледа отново ще успея да се освободя.

Тя кимна, като си помисли, че дотогава има страшно много време - цяла вечност и прогони мисълта, че нещо може да му се случи. Не беше в състояние да я понесе. Беата обожаваше брат си много повече, отколкото смееше да му признае. Разбира се, че обичаше и Хорст, но той й приличаше повече на глупаво момче в сравнение с Улм. Хорст обикновено я закачаше, шегуваше се и я караше да се смее. Онова, което тя и Улм споделяха, беше по-различно. Двамата продължиха да разговарят по пътя към хотела.

Тази вечер всички вечеряха заедно, преди момчетата да тръгнат на следващия ден. Хорст както винаги ги забавляваше неуморимо, като имитираше всеки, когото бяха срещнали, или им разказваше смешни случки с приятели.

На другия ден тримата мъже от семейство Витгенщайн заминаха, а жените останаха за още три седмици ваканция в Женева. Якоб искаше да прекарат в Швейцария колкото е възможно по-дълго, макар че Бригите вече започваше да се отегчава. Но Беата и майка й бяха доволни.

Един следобед Бригите и Моника излязоха на пазар, а Беата каза, че ще остане в хотела, защото има главоболие. Всъщност нямаше, но за нея беше уморително и безсмислено да ходи по магазините с тях. Сестра й обикновено пробваше всичко, което види. Поръчваше рокли, шапки, обувки. Заради добрия й вкус и изключителния й усет за мода, майка им винаги й угаждаше. А след като приключеха обиколката на шивачите, обущарите и шапкарите, както и на магазините, където се правеха ръкавици по поръчка, те тръгваха по бижутерите. Беата знаеше, че нямаше да се приберат преди вечеря, така че бе доволна да си седи сама на слънце и да чете в градината.

След обяда в ресторанта тя слезе към езерото и тръгна по маршрута, по който се разхождаха всеки ден, откакто бяха тук. Беше малко по-хладно и тя бе облечена с бяла копринена рокля, шапка, която да крие лицето й от слънцето и бледосин шал с цвета на очите й, с който бе наметнала раменете си. Докато вървеше, тихичко си тананикаше. Повечето от гостите на хотела бяха на обяд или в града, така че беше съвсем сама по алеята. Вървеше с наведена глава и мислеше за братята си. Неочаквано зад гърба си чу звук, вдигна глава и погледна назад, при което се стресна, защото видя висок, млад мъж, който бързо я застигаше. Той й се усмихна и тя също му отвърна с усмивка. В мига, в който я подмина, тя направи крачка встрани, подхлъзна се и глезенът й се изкриви. За момент я заболя силно, но не изглеждаше нищо сериозно, а и той протегна ръка и я хвана, преди да падне.

- Съжалявам! Не исках да ви уплаша, още по-малко да ви нараня.

Изглеждаше загрижен и учтив, а тя забеляза, че е невероятно красив. Висок, светъл, с очи като нейните, дълги силни ръце и атлетични рамене. Продължи да я държи здраво за ръката, докато й говореше. Тя осъзна, че шапката й се е изкривила леко от подхлъзването, затова я оправи, като го наблюдаваше тайно. Изглеждаше малко над възрастта на големия й брат. Носеше бели панталони, тъмносив блейзър, морскосиня вратовръзка и чудесна сламена шапка, която му придаваше малко лекомислен вид.

- Благодаря ви, добре съм. Беше глупаво от моя страна. Не ви чух навреме и не ви направих път.

- Или ме видяхте едва когато почти ви съборих на земята. Страхувам се, че поведението ми е непростимо. Добре ли сте? Как е глезенът ви? - Изглеждаше любезен и симпатичен.

- Нищо му няма. Вие ме хванахте, преди да падна.

Той я заговори на френски и тя му отговори на същия език. Беше го учила в училище и оттогава прилежно го упражняваше. Баща й настояваше децата му да учат и английски, като смяташе, че би трябвало да говорят също и италиански и испански. Беата беше учила и двата езика, но не ги знаеше перфектно. Английският й бе доста сносен, но френският наистина беше отличен.

- Искате ли да седнете за малко?

Той посочи една пейка наблизо с изглед към езерото, като явно нямаше желание да пусне ръката й. Действаше така, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, тя отново ще залитне. Беата се усмихна.

- Наистина съм добре.

Но перспективата да поседне за миг близо до него й хареса. Това беше нещо, което обикновено не би направила. Всъщност никога досега не бе правила нищо подобно, но той бе така учтив и приятен и изглеждаше толкова разкаян заради инцидента, че й стана мъчно за него. Освен това й изглеждаше съвсем безвредно и безопасно да поседи и да побъбри няколко минути, преди да продължи разходката си. Нямаше закъде да бърза, най-малкото за хотела, където майка й и сестра й нямаше да се върнат още часове наред. Така че му позволи да я заведе до пейката. Той я настани и седна до нея на почтително разстояние.

- Наистина ли сте добре? - попита отново и погледна към глезена, който се подаваше под подгъва на роклята й.

Очевидно беше облекчен да види, че не е наранен.

- Да, наистина. - Тя му се усмихна.

- Имах намерение да ви подмина и да не ви преча. Може би трябваше да извикам или да ви предупредя. Но бях на хиляди километри оттук. Мислех си за тази проклета война. Тя е толкова ужасно нещо!

Изглеждаше объркан. Облегна се назад, а тя го загледа с любопитство. Никога не бе срещала мъж, който поне малко да прилича на него. Беше като красивият принц от приказките и бе забележително приятелски настроен и много мил. Не се правеше на важен. Изглеждаше като някой от приятелите на Улм, макар да бе далеч по-красив от тях.

- Вие не сте швейцарец? - попита с интерес Беата.

- Французин съм - отговори той и забеляза, че тя помръкна, но не каза нищо. - Нима е толкова ужасно? Всъщност дядо ми е швейцарец, бащата на майка ми. Затова съм тук. Той почина преди няколко седмици и трябваше да дойдем заедно с брат ми и родителите ми за завещанието. Дадоха ми отпуск.

Беше общителен, без да е самонадеян или фамилиарен. Изглежда, бе добре възпитан, както и безкрайно учтив. Освен това имаше аристократична осанка.

- Не, въобще не е ужасно - отговори Беата, като го погледна в очите. - Аз съм германка.

Почти очакваше от него да скочи и да й каже, че мрази всички германци. В края на краищата те бяха врагове в тази война и тя нямаше никаква представа как ще реагира на това нейно признание.

- Нима очаквате от мен да ви обвиня за войната? - попита той, като й се усмихна.

Тя беше младо и хубаво момиче. Определи я като истинска красавица, а докато говореше с нея, бе очарован от невинното изражение на лицето й. Неочаквано изпита радост, че едва не я бе съборил на земята.

- Вие ли я започнахте? Тази ужасна война ваше дело ли е, мадмоазел? Трябва ли да ви се сърдя? - пошегува се той и тя се засмя заедно с него.

- Надявам се, че не - отвърна Беата. - В армията ли сте? - попита, като се сети, че спомена за това, че е в отпуск.

- В кавалерията. Посещавах военната академия "Сомюр". - Беата знаеше, че това е училище, в което аристократите стават офицери - най-престижното френско учебно заведение.

- Сигурно е интересно. - Тя обичаше конете и като момиче яздеше много. Всъщност обичаше да язди, особено с Улм. Хорст, както обикновено, беше див и пришпорваше бясно коня си, което плашеше нейния. - Братята ми също са в армията.

Непознатият я изгледа дълго и замислено, потъвайки в сините й очи, които бяха по-тъмни от неговите. Не беше виждал толкова черна коса и толкова бяла кожа. Приличаше на картина от старите майстори.

- Не би ли било хубаво, ако проблемите между народите се разрешават просто както сега - двама души да седнат на една пейка в летния следобед, да се полюбуват на езерото и да си поговорят. Същото могат да направят и нашите политици - да говорят за нещата и да се разберат, вместо всички тези млади мъже да умират по бойните полета.

Думите му я накараха да смръщи вежди, защото той й напомни колко безпомощни и уязвими бяха и нейните братя.

- Би било чудесно. По-големият ми брат смята, че скоро всичко ще свърши.

- Ще ми се да можех да се съглася с него - отвърна учтиво младежът. - Но се страхувам, че след като някой сложи в ръцете на мъжете оръжия, те няма да ги оставят лесно. Мисля, че тази лудост може да продължи с години.

- Надявам се да грешите - отвърна тихо Беата.

- Аз също. - Той неочаквано я погледна притеснено. - Бях непростимо груб. Извинете, не ви се представих. Антоан дьо Валеранд. - Младежът стана, поклони се и отново седна. Тя му се усмихна.

- А аз съм Беата Витгенщайн. - Произнесе фамилията си с твърдо "В".

- И откъде знаете така добре френски? - попита той. - Говорите почти перфектно, без акцент. Всъщност говорите като парижанка.

Никога не би предположил, че е германка, камо ли, че е еврейка, докато не каза фамилията си. За него това нямаше значение за разлика от много хората от неговото обкръжение и потекло. Беше като омагьосан от нея. Единственото, което виждаше, бе една прекрасна, млада и интелигентна жена.

- Учих го в училище - отново му се усмихна Беата.

- Не, не може да е само това. Ако е така, тогава сте много умна. И аз учих английски в училище, или поне така казват всички, а не мога да обеля и дума. А немският ми е просто ужасен. Явно нямам вашият талант за езици. Повече французи го нямат. Ние говорим само френски и нищо друго. Смятаме, че целият свят трябва да говори и да учи френски, за да се разбира с нас. Завиждам ви. Сигурно знаете и английски?

Подозираше, че е точно така. Въпреки че не се познаваха, той беше сигурен, че е стеснителна. Тя изглеждаше изключително умна и начетена, както и удивително общителна. Всъщност Беата не се страхуваше от него.

- Да, говоря английски - потвърди тя, - макар и не така добре като френски.

- Все още ли ходите на училище?

Той беше на тридесет и две, дванадесет години по-голям от нея.

- Не, вече не. Завърших - отвърна срамежливо Беата. - Но чета много. Исках да продължа да уча в университета, но баща ми не позволи.

- Защо? - изненада се Антоан, след което се усмихна на себе си. - Защото смята, че трябва да се омъжите и да имате деца. Според него няма смисъл, нито нужда да ходите в университет. Прав ли съм?

- Напълно - отвърна с усмивка Беата.

- А вие не искате ли да се омъжвате?

Той все повече и повече й заприличваше на Улм. Имаше чувството, че са стари приятели, а и интуитивно усещане, че на него също му е добре с нея. Можеше да бъде напълно откровена, нещо, което не й се случваше често с другите хора. По природа Беата бе срамежлива и стеснителна, особено с мъжете.

- Не искам да се омъжа, освен ако не съм влюбена - отговори искрено тя, при което той кимна.

- Звучи ми разумно. Родителите ви съгласни ли са с вас?

- Не съм сигурна. Те са се оженили по споразумение. Бракът им е бил уреден от родителите им и те смятат, че така е правилно и редно. Искат братята ми също да се оженят.

- На колко са години те?

- На двадесет и три и двадесет и седем. Единият е сериозен, но другият търси само забавления и е малко по момчешки див. - Тя се усмихна предпазливо.

- Също като мен и моят брат.

- Той на колко години е?

- Пет години е по-млад от мен и е на двадесет и седем, колкото вашият голям брат. А аз съм доста по-стар - на тридесет и две. Всички са загубили надежда за мен. - Трябваше да си признае, че до този момент той също бе загубил надежда.

- А вие кой от двамата сте?

- Как кой? - Той я погледна с недоумение и изведнъж осъзна въпроса. - Ах, да! Той е дивият, а аз съм скучният. - След което се поправи: - Извинете, не исках да кажа, че по-големият ви брат е скучен. Просто сериозен, както предполагам. Винаги съм бил отговорен, а брат ми не. Той се интересува само от забавления, непрекъснато търси приятни преживявания и изобщо не мисли за каквито и да било отговорности. Може би е прав. Аз съм много по-обикновен и улегнал в сравнение с него.

- И не сте женен? - попита с интерес тя.

Това беше наистина необикновена среща. Те си задаваха въпроси и се разпитваха за неща, които никога нямаше да посмеят да засегнат в балната зала, в гостната или на вечеря. Но тук, на пейката, която гледаше към езерото, изглеждаше съвсем нормално и правилно да го пита за всичко, което иска. Беше любопитна. Искаше да знае колкото се може повече за него. Изпитваше някакво светло чувство, беше обзета от доверие и спокойствие, въпреки впечатляващия му външен вид. От оскъдния си опит би трябвало да го прецени като развейпрах, който сигурно я лъже, но изглежда не беше така. Тя вярваше на всяка негова дума и имаше усещането, че той също й вярва.

- Не, не съм женен - отвърна с лек смях Антоан. - Мислих за това един-два пъти, но реших че няма да е правилно, въпреки голямото задоволство и облекчение, които щях да доставя на семейството си. Нали знаете - най-големият син и тъй нататък. Не искам да направя грешка и да се оженя за неподходяща жена. В такъв случай предпочитам да остана сам.

- Съгласна съм с вас. - Тя кимна, изглеждаше изненадващо категорична.

Понякога му се струваше, че е дете, а в други моменти, когато говореше с него, можеше да види, че има напълно оформен светоглед и правилни идеи относно брака например или ученето в университет.

- Какво искахте да учите, ако ви бяха позволили? - попита заинтересовано той, при което лицето й придоби замечтано изражение.

- Философия. Древните гърци. Може би религия или философия на религията. Чела съм Библията от началото до края.

Той я погледна впечатлен. Това момиче очевидно беше колкото красиво, толкова и умно. И с нея можеше да се говори за всичко.

- И какво мислите по въпроса? Не мога да се похваля, че съм я чел, освен някои откъси, главно по сватби и погребения. Прекарвах повече от времето си с коне, върху коне или да помагам на баща ми в имението. Влюбен съм в земята. Може да се каже, че това е любов за цял живот. - Трудно му бе да обясни колко много означава земята за него, както и конете. Това чувство му бе вродено.

- Мисля, че е присъщо на повечето мъже - отговори тихо Беата. - Къде се намира семейното ви имение? - Толкова й бе приятно да разговаря с него, че не искаше разговорът им да свършва.

- В Дордон. Това е земя на коне. Близо до Перигорд и Бордо, ако ви говори нещо.

Очите му блестяха и тя разбра, че за него земята е нещо наистина скъпо и ценно.

- Никога не съм била там, но сигурно е красиво, щом го обичате толкова много.

- Красиво е - увери я той. - А вие къде живеете в Германия?

- В Кьолн.

- Бил съм там - отвърна Антоан. Изглеждаше доволен от този факт, сякаш това го сближаваше с нея. - Харесвам също така и Бавария. Прекарал съм доста приятни мигове в Берлин.

- Точно там иска да живее моят по-малък брат Хорст - в Берлин. Това не може да стане, разбира се. След войната той трябва да работи при татко. Смята, че е ужасно, но няма никакъв шанс. Дядо ми, неговите братя и брат ми Улм - всички работят в банката. Предполагам, че не е кой знае колко забавно, но изглежда на тях им харесва. Мисля, че на мен би ми било интересно - довърши, като се усмихна Беата.

Беше пълна с нови, страхотни идеи и проявяваше интерес към света.

Докато я наблюдаваше и слушаше, Антоан беше сигурен, че ако бе отишла да учи в университета или имаше възможност да работи в банката, щеше да се справи отлично. Освен това беше силно впечатлен от факта, че е прочела Библията.

- Какво обичате да правите? - попита той.

- Да чета - отговори простичко тя. - И да научавам разни нови неща. Бих искала някой ден да стана писателка, но, разбира се, това едва ли ще стане.

Никой мъж, за когото и да се омъжеше, нямаше да го позволи, пък и тя трябваше да се грижи за него и за децата им. Това се искаше от жените.

- Може би ще успеете някой ден. Предполагам, че всичко ще зависи от това за кого ще се омъжите, ако изобщо го направите. Имате ли други сестри или само братя?

- Имам по-малка сестра, Бригите, която е на седемнадесет. Тя обича да ходи на танци и приеми, да се облича по последна мода, да флиртува и няма търпение да се омъжи. Освен това непрекъснато ми повтаря колко съм скучна и досадна - отвърна Беата с дяволита усмивка, която породи у него желание да протегне ръка и да я прегърне.

Отново изпита радост и задоволство, че едва не я бе съборил на земята. Случката започваше да му прилича на пръста на съдбата, на истински късмет. Имаше чувството, че момичето до него мисли същото.

- Брат ми също ме смята за скучен. Но трябва да ви уверя, че според мен вие сте всичко друго, но не и скучна. Харесва ми да говоря с вас, Беата.

- На мен също.

Тя му се усмихна свенливо и се зачуди дали не е време да се връща в хотела. Седяха на пейката доста дълго, вероятно повече, отколко изискваше приличието. Замълчаха, наслаждавайки се на гледката на ширналото се пред очите им езеро, след което той се обърна отново към нея.

- Ще ми позволите ли да ви изпратя обратно до хотела? Семейството ви може да се притеснява за вас.

- Мама излезе със сестра ми на пазар. Едва ли ще се върнат, преди да е станало време за вечеря, но вероятно трябва да се прибирам - отвърна сериозно тя, макар че никак не й се искаше да го прави.

Двамата станаха с неохота и той отново я попита как е глезенът й. С облекчение чу, че не я боли и няма проблеми, но въпреки това й предложи помощта си, когато тръгнаха бавно към хотела. Тя го хвана под ръка и те продължиха да си говорят за най-различни неща, докато вървяха по пътеката. Установиха, че не обичат да ходят на приеми, но обичат да танцуват. Антоан беше много доволен да чуе, че тя също си пада по конете и язди на лов. И двамата обичаха лодките и изпитваха непреодолима страст към морето. Беата му каза, че никога не е хващала морска болест, а той не можеше да повярва. Но тя му призна, че се страхува от кучета, защото била хапана като малка. И двамата харесваха Италия, макар че той бе изключително впечатлен и от Германия, нещо, което не бе особено подходящо да признае публично точно в този момент. За тях обаче войната и фактът, че страните им бяха от двете страни на фронтовата линия, нямаше никакво значение.

Антоан стана доста неспокоен и нервен, когато стигнаха до хотела. Не искаше да се раздели с нея и вече правеше планове как да се запознае със семейството й. Искаше му се да прекара още часове с това момиче и съвсем преднамерено удължи мига на раздялата, когато застанаха пред вратата на хотела и се погледнаха в очите.

- Искате ли да пием чай? - предложи той и видя как очите й блеснаха при тази покана.

- Би било много хубаво, благодаря. - Двамата отидоха на терасата, където сервираха чай. Там седяха елегантни дами и си говореха, а няколко богати двойки закусваха със сандвичи и водеха тихи разговори на френски, немски, италиански и английски.

Те пиха чай и накрая, тъй като не им се искаше да се разделят, Антоан я изпрати до фоайето на хотела и като спря, я изгледа колебливо. Момичето изглеждаше дребно и крехко, но след прекараните в разговор часове, той вече знаеше, че има висок дух и е в състояние да защитава идеите си. Имаше твърдо мнение по много въпроси и той беше съгласен с по-голямата част от тях. А онези, с които не бе съгласен, го разсмиваха. В нея нямаше нищо досадно, нито отегчително. Напротив, намираше я вълнуваща и толкова красива, че дъхът му спираше. Единственото, което знаеше бе, че трябва да я види отново.

- Смятате ли, че майка ви ще позволи да обядвате утре с мен? - попита изпълнен с надежда той, като копнееше да я докосне.

Дори нещо повече - искаше да погали лицето й. Тя имаше такава невероятна кожа!

- Не съм сигурна - отговори Беата.

Щеше да й бъде трудно да обясни как са се запознали, както и че са прекарали толкова много време заедно без придружител. Но нищо лошо не беше станало и той очевидно беше добре възпитан и изключително любезен. За родителите й не би трябвало да има причина да го отхвърлят, освен фактът, че е французин - произход, който по всеобщо признание беше доста неприемлив за момента. Но тук в края на краищата беше Швейцария! Не беше го поканила у дома си! А само защото държавите им бяха противници във войната, не означаваше че е лош човек! Но тя не бе убедена, че майка й ще погледне на нещата по този начин. Всъщност положително щеше да бъде настроена враждебно към него, тъй като братята й участваха във войната срещу Франция и всеки момент можеха да бъдат убити от французите.

Тя знаеше, че родителите й са заклети патриоти, доста консервативни и не особено широко скроени хора, а Антоан се страхуваше точно от това. Беата също така подозираше, че дори да бъде приет като неин ухажор, въпреки френския си произход, той без съмнение щеше да бъде безапелационно отхвърлен, защото не беше евреин. Но да се притеснява за подобно развитие на нещата, бе прибързано и безсмислено.

- Може би майка ви и сестра ви ще се съгласят да ни правят компания? - попита с надежда Антоан.

Нямаше намерение да се предава. В този момент войната му изглеждаше най-малката пречка. Това момиче беше прекрасно, вълшебно, и той нямаше намерение да го загуби заради подобни безсмислени и несериозни спънки и препятствия.

- Ще ги попитам - отвърна Беата.

Всъщност щеше да се наложи да направи много повече от питане. Дори имаше намерение да се бори като тигър, за да го види отново, и се страхуваше, че нещата ще се развият точно така. Беата знаеше, че в очите на майка й този мъж имаше два огромни недостатъка - националността и вярата.

- Може би трябва да се обадя на майка ви и да я помоля лично?

Той изглеждаше угрижен.

- Не, аз ще го направя - отвърна с поклащане на глава тя.

Неочаквано бяха станали съюзници по едно негласно споразумение - да продължат приятелството си или каквото и да беше онова, зародило се помежду им. Беата не мислеше, че той флиртува с нея и се надяваше само да бъдат приятели. Дори не можеше да си мечтае за нещо повече.

- Може ли да ви се обадя довечера? - попита Антоан.

Изглеждаше нервен.

Тя му даде номера на стаята, която делеше с Бригите.

- Ние ще вечеряме тази вечер в хотела - съобщи за всеки случай.

- Ние също - рече той, изпълнен с надежда. - Може би ще се видим и аз ще мога да се представя на майка ви. - Неочаквано се притесни. - А как ще обясним, че се познаваме? Къде и как сме се срещнали?

Срещата им наистина беше случайна, но не бе съвсем благоприлична. А дългият им разговор бе меко казано необичаен. В доброто общество подобни нрави не бяха приети, нито толерирани.

Беата се засмя на въпроса му.

- Ще й кажа, че сте ме съборил на земята.

- Сигурен съм, че ще бъде впечатлена. Защо не й кажете, че съм ви бутнал в калта, а после съм ви хвърлил в езерото, за да ви изкъпя? - Беата се разсмя като дете на предложението му, а Антоан бе щастлив да чуе смеха й. Не беше се чувствал така от години. - Можете да й кажете, че съм ви хванал за ръката, за да не паднете, макар че всъщност за малко не ви съборих, когато ви задминавах. - Но повече не съжаляваше за случката, нито за поведението си. Злополуката се бе оказала щастлива случайност за него. - А може би ще имате доброто сърце да й признаете, че съм ви се представил както му е редът.

- Може би. - За миг Беата изглеждаше истински угрижена, сякаш се притесняваше от онова, което искаше да му предложи. - Ще имате ли нещо против, ако й кажа, че сте швейцарец?

Той се поколеба за секунда и кимна. Можеше да разбере защо националността му представлява проблем за нея и защо се страхува, че ще бъде и за майка й.

Онова, което щеше да бъде много по-голям проблем всъщност, беше фактът, че бе френски благородник и не бе евреин, но Беата изобщо не му го спомена. Тя се залъгваше с илюзията, че след като щяха да бъдат само приятели, майка й нямаше да има нищо против. Какво лошо имаше в това да завързва приятелство с християни? Някои от близките приятели на родителите й също бяха такива. Тя имаше намерение да използва това като аргумент, ако Моника откажеше да й позволи да обядва с него.

- Е, нали в края на краищата съм четвърт швейцарец. Трябва само да не забравя и да не броя пред майка ви, защото може да кажа "шестдесет и десет" вместо седемдесет. Това ще ме издаде. Но нямам нищо против да кажете, че съм швейцарец. Срамно е, че това може да бъде проблем в днешно време. - Истината бе, че собственото му семейство щеше да бъде ужасено, ако узнаеше, че има дружба с германско момиче и още по-лошо - че е напълно запленен от нея. Не бе останало много любов между германци и французи в днешно време. Но той не разбираше защо двамата с Беата трябваше да плащат за това. - Не се тревожете, ще се справим някак - успокои я Антоан, а тя го погледна с огромните си сини очи. - Обещавам, че всичко ще бъде наред. По един или друг начин ще се видим утре.

Твърдо беше решил да не позволи каквото и да било да застане между тях, а тя се почувства напълно защитена, докато стоеше и го гледаше в очите. Бяха почти непознати и все пак вече му имаше доверие. Този ден се бе случило нещо забележително и прекрасно.

- Ще ти се обадя тази нощ - рече тихо той, а тя влезе в асансьора и се обърна, за му се усмихне, преди вратите да се затворят пред нея.

Той все още стоеше и я гледаше, а когато асансьорът тръгна нагоре, Беата вече знаеше, че изминалият следобед щеше да промени целия й живот.

Антоан се усмихна на себе си и напусна хотела.