Компанията

Първа част

Септември 1999. Кларкънуел, Лондон

1.

- Готов ли си?

Гай ме гледаше усмихнато. В усмивката му имаше по равни части увереност и безпокойство. Увереността беше за останалите. Единствено аз, негов приятел вече от седемнайсет години, можех да съзра и безпокойството.

Огледах просторната стая с боядисани в бяло тухлени стени, сините тръби, евтините бюра, затиснати от скъпи компютри, столовете в яркозелено и тъмночервено, масата за футбол, флипер машината - и двете в почивка, игнорирани за момента, - белите дъски, покрити с драсканици, блок схеми на алгоритми, графици, планове и изпуснати крайни срокове. Стаята бе претъпкана с млади мъже и жени в тениски и камуфлажни панталони - блъскаха трескаво по клавиатурите, вперили поглед в екраните, припряно говореха по телефоните, притичваха между бюрата, преструваха се, че това не е нищо повече от един най-обикновен ден.

Само че не беше.

Днес щяхме да установим дали ninetyminutes.com* - ком-

панията, която с Гай бяхме създали само преди някакви си пет месеца, - щеше да има бъдеще.

- Готов съм - заявих и досъбрах документацията, която щеше да ми трябва за заседанието на борда. - Според теб... ще се заинтересува ли?

- Естествено, че ще се заинтересува! - отговори ми Гай. Пое дълбоко дъх и ми се усмихна още веднъж: потискаше безпокойството, напомпваше увереността, зареждаше личния си чар. Защото макар да притежаваше голямо обаяние, днес Гай щеше да има нужда от целия си запас, та макар и да ставаше дума само за баща му. Всъщност... най-вече заради него.

Беше на трийсет и една - само няколко месеца по-голям от мен. Но изглеждаше по-млад, още почти момче. Имаше къса руса коса, високи скули, светлосини очи, деликатна неспокойна уста. Беше облечен с вкус - бяла тениска под черен костюм от моделиер. Но не беше спокоен. Под фините му черти се долавяше нещо остро. Бе като намек за някаква опасност, усещане за непредсказуемост, едва доловима жестокост или може би... меланхоличност. Трудно беше да се каже какво точно бе то, а още по-малко можех да определя кое го издаваше - дали бе моментно проблясване на погледа, или леко втвърдяване на устата. Но всички го забелязваха. Мъже, жени, деца - поне доколкото можех да преценя. Това бе, което привличаше хората към него. И ги караше да го следват.

И пак това бе в основата на начина, по който постигаше целите си.

Заседателната зала представляваше стъклен аквариум в единия край на голямото хале на офиса. Масата предлагаше места за дванайсет души или с други думи, осем повече, отколкото бе съставът на нашия борд, защото „90 минути" имаше само четирима директори: Гай беше главен изпълнителен директор, аз бях финансов директор, бащата на Гай, Тони Джордан, беше председател на борда, а четвъртият бе Патрик Хойл - адвокатът на Тони.

Макар компанията да се управляваше от двама ни с Гай, Тони бе дал повечето пари и съответно притежаваше осемдесет процента от акциите. Както може да се предполага, това му даваше и осемдесет процента от гласовете. Патрик присъстваше, за да казва: „Да, Тони", когато се наложеше. Акционерите наброяваха общо осем души - все служители на „90 минути", в това число братът на Гай - но никой от тях не участваше в борда. Защитата на техните интереси бе в ръцете на Гай. И в моите.

Това бе второто ни делово събиране. По устав заседанията на борда на директорите трябваше да се провеждат всеки трети понеделник от месеца, а за да присъстват, Тони и неговият адвокат трябваше да дойдат в Лондон със самолет от домовете си на Ривиерата. Вече се оформяше нещо като схема на провеждане на заседанията. Най-напред Гай правеше преглед на прогреса в работата. Който бе добър. Дори изумителен. Бяхме основали ninetyminutes.com през април с идеята да създадем най-добрия интернет сайт, посветен на футбола. И аз не знам как, но към началото на август бяхме успели да разработим основната структура на сайта и дори го бяхме отворили за достъп. Той предлагаше коментар, клюки, анализ и обзор на мачове, както и статистика за всеки клуб, член на английската професионална футболна лига. Сайтът бе посрещнат добре и бе приет благосклонно от критиката в пресата. Много по-важно бе това, че броят на посещенията му постоянно се увеличаваше. В края на първия ни пълен онлайн месец отчетохме 190 000 посетители и това число стабилно растеше всяка седмица. Вече разполагахме с двайсет и трима служители и агресивно наемахме нови.

Гай навлезе в подробностите на плановете ни за остатъка от годината: повече създаващи текст хора, повече прегледи на мачове, повече коментари. Договор с букмейкър, за да дадем на посетителите ни възможност да залагат. И ускоряване на работата по въвеждане на електронната търговия. В плановете ни влизаше да продаваме чрез сайта екипи на клубовете и националния отбор, както, разбира се, и марково облекло на ninetyminutes.com. Последното бе голямата идея на Гай - създаване на марка в Мрежата и после правене на пари чрез продажби на модно спортно облекло с тази марка.

Тони Джордан изслуша внимателно изложението на Гай. Този човек бе направил през 70-те години невероятно успешна кариера на строителен предприемач, но още на средна възраст се бе оттеглил от активна работа, за да се изсели в Южна Франция. Но изглежда, бе прибързал. Защото бе съвсем ясно, че му липсва тръпката на истинския бизнес. Във всеки случай възприемаше ролята си на председател на борда на директорите на „90 минути" крайно сериозно. Приличаше на сина си, но бе по-дребен. Бе запазил косата си, но някога руса, тя бе станала пясъчносива. Имаше същите сини очи, насмешливо блещукащи от покритото му с плътен слънчев загар лице, и притежаваше същия неотразим чар, който можеше да включва и изключва по желание. Но беше по-корав. Много по-корав.

Бе дошъл моят ред. Гай бе приключил с лесната част. Беше подготвил Тони за решаващата фаза.

Започнах, като предложих на всички да отворят подготвената документация.

- Както можете да видите, загубите ни този месец ще са малко под заложените в бюджета. Надявам се да продължим по същия начин и до края на годината, особено ако най-сетне започнем да получаваме постъпления от рекламите.

- Но ще си останем на загуба? - полувъпросително отбеляза Тони.

- О, да. Но така беше по план от самото начало.

- Кога в такъв случай очакваш да реализираме печалба?

- Не и преди третата година.

- Третата година?! Това значи две хиляди и първа, нали? - попита Тони с откровено подигравателна нотка в гласа.

- Може би и втора - отговорих.

- Средствата, с които разполагаме, няма да издържат дотогава.

- Няма - съгласих се търпеливо. - Затова се налага да намерим още.

- Трябва ни суха пара, за да се подготвим за фазата на електронна търговия - допълни Гай.

- Всичко това е по план - напомних.

- И откъде ще намерим пари в наличност? - поинтересува се Тони.

- Всъщност... имаме идея по въпроса - каза Гай.

- Така ли?

- Да - потвърдих аз. - През последните месеци преговаряхме с фирмата „Оркестра Венчърс". Те видяха на какво сме способни и то им хареса. Искат да инвестират десет милиона лири. Това ще е достатъчно, за да финансираме плановете си за разрастване, и ще ни обезпечи издръжката за следващата година.

Тони повдигна вежди.

- Десет милиона значи? И какво искат тези хора срещу своите десет милиона?

- Всичко е изложено тук - отговорих и подадох копия на договора на Тони и неговия човек. Документът съдържаше условията, при които „Оркестра Венчърс" бяха склонни да направят инвестицията. Самите условия бяха резултат на няколкодневни тежки преговори.

Тони бързо прегледа информацията, после хвърли листа на масата и заяви:

- Това е пълен боклук! - Сините му очи бяха леденостудени. Нямаше и следа от прословутия джордановски чар. - Това, което виждам тук, означава, че моят дял на акционер се стопява от осемдесет на двайсет процента.

- Съвсем точно - поясних аз. - Все пак хората наливат във фирмата десет милиона. А ти си инвестирал два.

- Но делът на управата е фиксиран на двайсет процента. Нима „Оркестра Венчърс" очакват от мен да предам на вас част от моите акции?

- Е... няма да стане точно по този начин.

- Но такъв ще е крайният резултат, нали?

- Да, предполагам, че ще е такъв - признах.

- И защо, по дяволите, тези хора си мислят, че ще се навия на това?

- Защото смятат, че за да сме стимулирани да управляваме съвестно, имаме нужда от приличен дял от компанията.

- Значи така смятат?... - Тони не правеше никакви усилия да прикрие неодобрението си по отношение на идеята. - Само че аз бях онзи, който изкиха парите, когато ми се примолихте. След като бяхте ходили къде ли не и никой не искаше дори да ви погледне. Затова смятам, че заслужавам подобаващ дял от печалбата.

- Ще има печалба - опитах се да го успокоя.

- И „90 минути" ще получи нужните средства, за да преминем към следващата фаза и по-нататък - напомни Гай.

Тони се облегна на стола си и скръсти ръце.

- Вие, момчета, май изобщо нямате представа какво да правите, така ли е?

Ако се опитваше да ме провокира, почти успя. Все пак успях да се овладея и попитах през стиснати устни:

- И защо мислиш така?

- Защото подарявате всичко на първия мошеник, който изяви желание да ви подкрепи. Което е прекрасно, когато мошеникът съм аз. Но не ми харесва, когато се разпореждате с моето право на печалба.

- Добре, какво предлагаш? - попита Гай.

- Да се оправим самостоятелно - каза Тони. - Първо, да намерим отнякъде малко кеш. После да го използваме за разширяване на дейността. А най-добре, да вземем кредит на негова база.

- Но това ще стане прекалено бавно! - възрази Гай. - Ако искаме да наложим доминация в тази ниша, парите ни трябват веднага. А след половин година ще ни трябват още.

- На тези условия не съм съгласен.

- Тогава къде да търсим свеж капитал? - попитах.

- Кожа.

- Кожа?

- Да, кожа - така му казват. Не се ли сещаш? Снимки на голи жени. Впрочем... и на мъже, щом се налага.

Примижах болезнено.

Но Тони не ми обърна внимание.

- Миналата седмица случайно срещнах един стар приятел от дните ми като предприемач. Джо Петрели. Умен мъж. Със страхотен нюх къде има пари. Та той ми каза, че според него единственият начин в момента да се правят пари чрез интернет е кожата.

Бях го чувал. Но не ми харесваше.

- Хората прахосват цели състояния, като плащат с кредитните си карти, за да изтеглят мръсни снимки - продължи Тони. - Това е като лиценз за печатане на банкноти.

- Не разбирам какво общо има всичко това с нас - обади се Гай. Но аз бях сигурен, че разбира, и то отлично.

- Това е перфектната схема - обясни Тони. - Зарибяваш наивниците с футбол, после им хвърляш въдицата под формата на връзки към порносайтове. Джо може да ни свърже с момчетата в Лос Анджелис, с които има общ бизнес.

И Гай, и аз го гледахме смаяно.

- Ти какво мислиш, Патрик? - попита Тони.

- Прекрасна идея, Тони - възторжено одобри Хойл. - Защото тези постоянни загуби малко ме тревожат. Трябва да направим нещо, за да обърнем тенденцията. Пици с цици - страхотна комбинация. - И се засмя на римата си с дълбок разтърсващ смях, който разклати раменете му. Беше грамаден затлъстял мъж с няколко брадички и потни вежди. Развеселеността му сякаш подчерта гадостта на цялото предложение.

- Ако се превърнем в порносайт, никога няма да привлечем уважавани инвеститори - опитах се да възразя.

- Те няма и да ни трябват - махна с ръка Тони. - Защото ще имаме за харчене свои собствени пари. Гай?

Обърнахме се към Гай. Молех се да намери сили да реагира достойно. Защото аз поне се отвращавах от мисълта да харча парите на депресирани мъже, източващи компютърно порно, колкото и пари да имаше в това.

Гай гледаше Тони с тежък поглед. Никаква топлина нямаше в погледа му, никакъв намек за синовна обич или поне уважение към родител. И да беше ядосан, поне се владееше отлично. Това бе погледът на човек, оценяващ враг или противник, човек, пресмятащ слабостите на своя опонент и обмислящ вариантите, които се откриват.

След дълга пауза той най-сетне проговори:

- Нека се върнем за малко в миналото. Когато замислях тази компания, целта ми беше да я направя най-важния футболен уебсайт в Европа. Постигнем ли това, сайтът ще си струва стотиците милиони, дадени му като оценка, която виждаме сега. Това е много по-важно, отколкото стотиците хиляди в графите „Печалби" и „Загуби". Разбирам, че хипервръзка към порносайт би помогнала нашите пари да се увеличат. - Той кимна към баща си. - Само че това ще направи много по-трудно постигането на нашата цел. И би направило целия сайт долнопробен. Така че не мисля, че трябва да го правим. По-добре да привлечем външни инвестиции.

- От „Оркестра"?

- Да.

- Тази групичка измамници, които искат да ми откраднат акциите?

- Тони - казах, - в крайна сметка ти ще имаш по-малко парче от много по-голяма баница...

- Остави тези врели-некипели за баницата - отряза ме Тони. - Чувал съм това десетки пъти, когато работех в недвижимостта, и винаги го пренебрегвах. И знаеш ли какво, Гай? - Сега вече говореше на сина си и гласът му се беше втвърдил. Аз бях извън картинката. - Аз винаги държах баницата. Цялата баница. В резултат станах богат. Това е урок, който трябва да научиш.

- Значи да кажем „не" на „Оркестра"? - каза Гай. Успя да запази благоразумен тон.

- Аз не казвам просто „не". Искам да се свържеш с Джо Петрели и да разбереш какво прави и как го прави. Ще дискутираме това на заседанието на борда следващия месец. Или по-рано, ако потрябва.

Беше по-лошо, отколкото бяхме очаквали. Знаехме, че Тони няма да е щастлив от намаляването на неговия дял от акциите, но не очаквахме да започне да диктува стратегията на компанията. И то по толкова отвратителен начин.

- Тази компания е моя - натърти Гай. - И аз решавам какво да правя с нея.

- Грешка - поправи го Тони. - Притежавам осемдесет процента от дяловете. Аз решавам какво да се прави. Ти само изпълняваш.

Гай ме погледна. В очите му гореше ярост. После каза:

- Не.

- Ще стане така, както аз казвам - изръмжа Тони.

Последвалата тишина като че ли продължи цяла вечност. Ние с Хойл седяхме и ги гледахме. Не бяхме част от случващото се. В момента се решаваше нещо много по-голямо от това кой ще управлява „90 минути".

Гай затвори очи - бавно; обмисляше. Пое си отново дъх и ги отвори пак.

- В такъв случай напускам.

- Какво! - възкликнах аз, преди да успея да се овладея.

- Съжалявам, Дейво. Нямам избор. Твърдо съм решил „90 минути" да е най-добрият сайт в Европа. Нямаме никакъв шанс да станем най-добрите, ако не увеличим броя на акциите. Ще сме точно като всеки друг сайт с калпав имидж.

- Не като всеки, а като такъв, който прави пари - напомни Тони.

- Честно казано, не ме интересува - каза Гай.

- Това, Гай, си е твой проблем - изхъмка Тони. - Но аз смятам, че трябва да премислиш.

- Аз пък смятам, че ти трябва да премислиш - каза Гай.

- В Лондон съм до четвъртък - приключи Тони. - Давам ви време до четвъртък сутринта да решите. А сега, господа, закривам заседанието.

Офисът на „90 минути" беше на четвъртия етаж на един преустроен универсален магазин на тиха улица в Кларкънуел. Точно срещу нас, от другата страна на улицата, имаше пивница, казваше се „Ерусалим". Обикновено тясна и претъпкана вечер, в този следобеден час тя беше прохладна и празна. Гай взе бири - халба горчива за мен и бутилка чешка за себе си.

- Мръсник - каза той и поклати глава.

- Ще се откаже - отговорих, но без особено убеждение.

- Няма.

- Ще трябва. Не може да движи „90 минути" без теб.

- Ще измисли как.

- Би трябвало да има начин нещата да се оправят - казах аз. - Можем да направим някакъв компромис.

- Може би - отвърна Гай. - Може би ще можем да издържим този месец. Но следващия ще е пак същото. Той ще се появи с идеи за развитието на „90 минути", които знае, че няма да ми харесат. Ще ги размахва пред мен известно време, а после ще се опита да ги наложи. За да покаже кой е по-умен. Кой е по-добрият бизнесмен. Кой е силният. - Той отпи глътка бира. - Баща ти учил ли те е на разни игри?

- Да, разбира се.

- И кой печелеше?

- Различно. Ту той, ту аз.

- А моят винаги печелеше. Когато бях малък, много се ядосвах. Когато пораснах и осъзнах, че всяка игра е въпрос на шанс, се ядосвах още повече. Защото единственият начин да печелиш винаги, е като лъжеш. Много е тъжно, когато един баща трябва да лъже сина си, за да го бие. - Гай гледаше етикета на бутилката, сякаш отговорът беше написан върху него. - Знаех, че беше грешка да вземем пари от него.

- Нямахме избор.

Гай въздъхна.

- Прав си.

Беше се навел над бирата си, очите му бяха тъжни, почти отчаяни, а жизнеността, която го бе съпътствала през последните месеци, беше изчезнала. Сега цялото му същество излъчваше аура на песимизъм, която скапваше и моя дух. И тази промяна ме плашеше.

През тези няколко месеца двамата с Гай бяхме преживели какво ли не. Бяхме работили неуморно - вечер, нощем, през уикендите. И бяхме постигнали много. Самото пускане на сайта ни онлайн за толкова кратко време граничеше с чудо. Да не говорим за несекващата борба да намираме финансиране. Или за събирането на екип от хора, готови да се посветят на поставената им задача. Бях изживял незабравими мигове. И бях научил много неща и за себе си, и за Гай. Не исках това да свършва.

- Трябва да се преборим с него, Гай. Вложихме прекалено много труд и време, за да допуснем провал. Какво ще стане с плановете ти да включиш на сайта всички по-големи национални първенства? Електронната търговия? Ами десетте милиона лири, които „Оркестра" вече сложиха на масата? Вчера изглеждаше по-ентусиазиран от всякога!

- Зная. Вчера имах усещането, че „90 минути" е моята компания. Не мислех за баща ми, не исках да мисля за днешното заседание... преструвах се, че тези неща не съществуват. Но съм се заблуждавал. Защото те съществуват... и още как! Невъзможно е да се скрия от действителността.

- И по-рано сме се изправяли пред подобни препятствия и ти никога не си се предавал. Винаги си намирал начин да ги прескочим, да минем под тях или ако трябва - през тях. Знаеш, че ако трябваше да се справям сам, отдавна щях да съм се отказал. - Гай се усмихна. - Научих от теб страшно много - продължих аз. - И най-вече се научих да ти вярвам. Не ме разочаровай.

Гай сви рамене.

- Съжалявам...

- Нима е така само защото ти е баща? Сигурен съм, че ако беше някой друг, нямаше да легнеш по гръб така бездушно.

- Не съм легнал по гръб! - разсърди се Гай. После се овладя. - Не, прав си... наистина се получава така, защото ми е баща. Познавам си човека. Решен е да превърне „90 минути" в мой провал и свой успех. Лошото е, че държи всички козове. Както винаги...

- Не се предавай.

- Съжалявам, Дейво. Вече съм се предал.

Погледнах го. Казваше ми истината.

Седяхме и мълчахме. Усещах как постройката, която бяхме изградили с такъв труд през последните няколко месеца, се срутва, сякаш Тони Джордан бе измъкнал от основата й камъка, на който тя се бе крепяла досега. Колко несправедливо беше всичко това!

- Трябва да кажем на момчетата - въздъхнах.

- Ти го направи. Точно в момента не мога да ги погледна в очите. Върви, аз ще поседя тук.

Станах и го оставих във властта на мрачните му мисли.

2.

На следващия ден, вторник, Гай изобщо не се появи в офиса. Позвъних в апартамента му в Уопинг, но никой не се обади. Моят контакт в „Оркестра" ме търси три пъти, но и трите пъти успях да отклоня разговора.

Барабанях безпомощно с пръсти по бюрото си и се чудех какво да предприема.

После дойде Ингрид.

Ингрид да Куня познаваше Гай поне оттогава, откогато го познавах и аз, но в „90 минути" бе само oт два месеца. Беше натоварена с издателските функции по отношение на уебсайта и се бе превърнала в последния спояващ работата на екипа компонент. Харесвах я. И уважавах мнението й.

- Значи преминаваме в бизнеса на блясъка и красотата, така ли? - подметна тя.

- Ти може би да. Не и аз.

- Мисля, че не би трябвало да се махаш. „Експерт-счетоводител на месеца". „Мистър Октомври". Бихме могли да те използваме.

- Покорно благодаря.

- Разбира се, с моето потекло аз би трябвало да пасна тук като дялан камък. „Мацето от Копакабана"... „Шведската детегледачка". Фасулска работа за мацка като мен.

Не можех да не се усмихна. Ингрид имаше големи светлосини очи, широка дружелюбна усмивка и гъста кестенява коса. Но я бях виждал и по бански костюм и макар да не изглеждаше никак зле, едва ли бе добра кандидатура за трета страница.

Тя ме погледна.

- На какво се усмихваш? Знам, че задникът ми е голям. И бедрата ми... да не говорим. Само че вече може да се подложа на пластична хирургия за сметка на фирмата. Стига нещата да се задвижат. Тони ще плати. Сигурна съм, че баща ми ще уреди добър хирург в Рио. Няма да ме познаеш.

- Не си ли мислила за хормон на растежа?

- Какво искаш да кажеш? Аз съм метър петдесет и осем. Метър шейсет и пет с подходящи обувки. - И ме плесна по ръката.

- Ох! - Когато удряше, Ингрид го правеше съвсем сериозно. - Слез на земята. Доколкото разбирам, „90 минути" ще се ограничи до предоставяне на хипервръзки към някое долнопробно фотостудио в Лос Анджелис. По-добре ще е за теб, ако заложиш на таланта си във футбола.

- „Аброт - Хамилтън Академикълс: нула на нула" - изгъгна Ингрид в отвратителна имитация на футболен коментатор. Имаше уникален акцент, макар вероятно да говореше като всяка друга жена на света с майка шведка, баща бразилец и британско образование. После продължи вече сериозно: - Просто дойдох да ти кажа, че това, което става, не е справедливо по отношение на теб.

- За никого не е.

- Тони няма да отстъпи, нали?

- Не знам. Честно казано, съмнявам се. Но ми се струва, че трябва да се опитаме да го накараме да промени решението си. Не можем да се предадем без борба.

- Наистина не можем. Но ако всичко се разпадне, трябва да се гордееш с това, което си постигнал. Гай нямаше да стигне толкова далеч без теб. Вярно, има си проблеми с баща си, но трябва да си ги реши сам. Ти просто се оказа забъркан в тази история. Вината не е твоя.

Беше права. Знаех, че е права. И думите й бяха точно онова, което имах нужда да чуя в този момент.

- Говорихме си с другите - продължи тя. - Никой не иска да остава, ако двамата с Гай ви няма.

- Не е нужно да го правите. Все пак сте вложили пари. Ако останете, може би ще имате възможност да спечелите нещо от сайта.

- Но ако си тръгнем, на Тони му се разказва играта, не е ли така?

- Не мога да кажа.

- Помисли. Без техническа поддръжка, без писатели - какво ще му остане? Компютрите, няколко скапани бюра и един уебсайт, който само след седмица ще е безнадеждно остарял.

Замислих се. Имаше нещо вярно в това.

Погледнах към момчетата, които се трудеха неуморно.

- И те наистина са готови да го направят?

Ингрид кимна.

- Аха... Мисля да съобщя това на Тони, какво ще кажеш?

Усмихнах се. Тони беше упорит мръсник, но може би си струваше да се опита. И още как! Вдигнах слушалката, позвъних в скъпия му апартамент в Найтсбридж и поисках среща. Разговаряхме делово. Съгласи се да се срещне с мен и Ингрид на другия ден в девет вечерта.

Някъде по обяд, хванал голяма чаша кафе, в офиса се появи Оуен Джордан. Изненадах се да го видя - след като брат му беше изчезнал без вест, кой знае защо, смятах, че и той е направил същото. Между Оуен и Гай съществуваха странни отношения, които бях престанал да възприемам като непонятни само благодарение на дългите ни години познанство. Двамата избягваха да си говорят, но загазеше ли единият, другият веднага се притичаше на помощ. Неизменно.

Оуен бавно отиде до компютъра си и в обичайния си стил го включи, без да обръща внимание на никого от присъстващите. Приближих се до бюрото му, придърпах един стол и седнах. Той не каза нищо. Гледаше екрана на монитора, докато компютърът му зареждаше, и мълчаливо отпиваше от кафето си.

Оуен бе по-младият от двамата и по нищо не приличаше на Гай. Изглеждаше сякаш някакъв анормален изблик на хормони бе стимулирал растежа на едни части от тялото му за сметка на други. На ръст бе към метър и осемдесет и пет и сигурно тежеше към 110 килограма. Беше едър, без да изглежда дебел, и имаше голяма глава, което го правеше да изглежда върховно тъп. Малките му очички бяха забити дълбоко в орбитите под гъсти вежди. Непокорната му изрусена коса бе неизменно рошава и той винаги изглеждаше като току-що измъкнал се от леглото. Облечен бе винаги в едно и също - къси панталони до под коленете и бейзболно кепе с логото на ninetyminutes.com. Беше септември и вече захладняваше, така че скоро трябваше да смени панталонките си с нещо по-различно.

- Как е Гай? - попитах.

- Сговнен - късо отговори той.

- „Сговнен" в смисъл на сърдит или да разбирам - пиян?

- Вероятно и двете. - Гласът му бе висок, почти писклив. Майката на Гай и Оуен бе американка, така че и двамата бяха прекарали доста време там, но акцентът на Оуен бе много по-подчертан от този на брат му.

- А ти как си?

- Аз? - Оуен ме погледна за сефте и в малките му очички се появи интерес. - Какво ти пука за мен?

- Той е твой брат. Ти, като всички нас, си скъса гъза да подкараме тази компания. Която сега пуска кепенците заради баща ви.

Оуен започна да въвежда пароли в компютъра си. Игнорира ме близо минута, преди отново да проговори:

- Не мисли, че и аз не съм вкиснат.

- Струва ми се, че Гай се е примирил - казах аз. - Но останалите не са. Ингрид спомена, че всички били готови да напуснат едновременно с него. Така че баща ти ще е принуден да отстъпи, не мислиш ли? - Оуен не ми отговори, просто чукаше на клавиатурата. - Е, не е ли така? - попитах. Губех търпение.

- Татко няма да се предаде - каза Оуен.

- А защо? Вие сте му синове. Не е ли това неговият шанс по някакъв начин да ви помогне?

- Защото е абсолютен задник - отговори ми Оуен. Пискливият му глас контрастираше странно с габаритите му и с думите, които изричаше. - За нас даже не би му хрумнало да си го премести в другия крачол. Никога не го е правил. И никога няма да го направи. - Изглежда, забеляза, че неочакваното му ожесточение ме е изненадало, защото по изключение сметна за нужно да поясни: - Някога го боготворях. И Гай също. После той ни изостави. Заряза ни заради онази кучка. Не искаше да ни види, не се интересуваше как сме. Дори когато отидохме при него в Париж, пак ни игнорираше. Особено мен. А когато видях курвата, която бе предпочел вместо нас... просто не можех да повярвам на очите си. Е, ти поне знаеш, че си беше курва.

Изчервих се.

Оуен се ухили и продължи:

- След всичкото му шляене из Франция можеше ли да има съмнения, че е похабен човек? На Гай му трябваше малко по-дълго да се убеди и той в това. Знаеш ли... мисля, че татко се страхува от Гай.

- Страхува се от Гай ли? Това пък откъде накъде?

- За татко си има много добра причина. Гай олицетворява всичко онова, в което той мисли, че някога е бил добър. Гонене на фусти, правене на пари. Татко има нужда да си докаже, че все още е способен да го прави. И затова чука наред всичко, което е на половината на възрастта му. Това е причината да иска да преебе „90 минути".

- Само че той е направил много повече пари от Гай.

- Вярно, направил е, но когато е бил млад. Което е било преди много време. Но аз със сигурност знам, че през последните години е направил няколко ужасни инвестиции. Не е изненадващо, защото той вече не отбира от тези неща. Само че го е яд, разбира се. Усещам, че това го яде отвътре. И сега иска да си докаже, че не е загубил усета си. - Очите на Оуен горяха с черен огън под веждите му. - Баща ми е скапан егоист. Мрази ни... и двамата. Така че не съм толкова изненадан, че иска да унищожи „90 минути".

Горчивината в гласа му ме смути и попитах:

- Къде е Гай?

- Откъде да знам? - Преди време двамата братя живееха заедно в апартамента на Гай в Уопинг, но след като „90 минути" стъпи на крака, Оуен се бе изнесъл в самостоятелен апартамент, някъде в Камдън.

- Ще дойде ли днес?

- Нямам представа.

- Според теб ще промени ли решението си?

- Какъв е смисълът? Вече ти обясних. Виж сега... искам да оправя нещо в програмата си...

Оставих го да се бори с кода. Току-що бях провел най-дългия си разговор с Оуен. Който с нищо не бе променил мнението ми за него.

Беше странен. Крайно странен...

От Гай нямаше никаква следа и в сряда и сметнах, че е безсмислено да подпитвам Оуен къде се е запилял. С Ингрид работихме до осем и половина вечерта, след което взехме метрото за Найтсбридж. Тя беше много по-уверена от мен и ме заливаше с аргументи и съображения, с които да спечелим обратно Тони за каузата преди крайния срок на сутринта. Щях да опитам, разбира се, но самият аз бях изпълнен със скептицизъм по отношение шансовете ни за успех. Колкото и странно да бе, най-много ме безпокоеше не пораженчеството на Гай, а неподправената омраза на Оуен към собствения му баща. Членовете на това семейство не бяха хора, способни да простят и забравят.

Стиснал под мишница карта на града, поведох Ингрид през плетеницата от малки улички към квартала, където трябваше да се намира апартаментът на Тони. Спрях за малко под един уличен стълб, за да проверя къде сме. Бях доста сигурен, че сме на правилното място - стара еднопосочна уличка. Потърсих табела с надпис. Преди век сградите били обитавани от коне, но днес в тях се бяха нанесли хора, способни да платят поне по милион лири за тази привилегия.

Най-после зърнах надписа, скрит зад някаква кола от другата страна на уличката. В колата седеше мъж, който прехвана погледа ми за секунда и после се извърна. Зачудих се защо ли седи в колата на тъмно. Предположих, че чака някого. После се залових да търся апартамента на Тони - оказа се на последния етаж на една от някогашните конюшни.

Позвънихме. Тони ни отвори лично и подхвърли:

- А... делегацията. Влизайте... Опасявам се, че не мога да ви отделя много време - имам уговорка за вечеря с приятели след половин час.

Седнахме в креслата на светлата кожена гарнитура в скъпо обзаведения му хол. В апартамента не се виждаха признаци за чуждо присъствие. Тайничко се бях надявал да открия тук Гай, дошъл да преговаря за условията на сделката с баща си.

Ингрид мина направо по същество:

- Дошли сме да поискаме от теб да задържиш Гай.

Тони повдигна вежди.

- Ами... бих могъл да опитам да го разубедя, но в крайна сметка решението си е негово. И просто не виждам какво мога да направя по въпроса.

- О, Тони, стига - намесих се аз. - Всички знаем защо Гай подава оставка. Защото не искаш да ни оставиш да намерим средства за финансиране разширяването на „90 минути". Нали и аз присъствах. Видях и чух всичко.

Тони вдигна ръце.

- Няма никакъв смисъл да обсъждаме това сега. Нека първо видим какво ще се случи утре на заседанието, а? После може да поговорим.

- Не - заяви Ингрид, - ще говорим сега. Виждаш ли... ако Гай напусне, напуска и целият екип.

- Ваша воля - спокойно отговори Тони.

- Само че ако напуснем ние, как ще поддържаш сайта?

- Ще си наема хора.

- Не става - изтъкна Ингрид. - Трябват ти хора, които са запознати със съдържанието, структурата на сайта, използвания софтуер. Това не е като да наемеш работна ръка от улицата, за да ти довършат нещо.

- Да не се опитваш да ме изнудваш?

- Не - отговори Ингрид, - само се опитвам да ти обясня какво ще се случи с твоята инвестиция от два милиона долара, ако Гай утре подаде оставка.

- Ааа, ти наистина се опитваш да ме изнудваш - с покровителствена усмивка каза Тони. После изражението му се промени - престорената добродушност изчезна, той се наведе напред абсолютно сериозен и заговори с тих, но внушителен глас, трениран да приковава вниманието на събеседниците: - Нека сега аз ти кажа нещо. Не реагирам добре на заплахи. В цялата ми трудова кариера не е имало човек, който да ме е заплашвал и после да се е измъкнал. Каквото и да се случи утре, Ингрид, ти вече си без работа. И ти също, Дейвид. А сега, мисля, че е време да си вървите.

Виждах, че Ингрид е бясна, но я погледнах и се надигнахме да си ходим.

- Шибаняк! - изсъска Ингрид, докато крачехме покрай бившите конюшни към Найтсбридж и такситата.

- Зарежи го - казах. - Поне опитахме.

- Гай беше прав - възкликна тя. - Грешка беше да вземем парите от него.

- Така е, грешка си беше. Голяма грешка.

Моя грешка.

Подминахме колата с мъжа, паркирана в края на уличката. Той изглеждаше заспал, но точно когато минавахме покрай него, запали колата. На ъгъла се обърнах и видях Тони да излиза от някогашната конюшня.

- Никога не съм го харесвала този човек - промърмори Ингрид. - Още когато му гостувахме във Франция, знаех, че е боклук. Не е било веднъж да го погледна, без да ме побият тръпки. Той, разбира се, се мисли за плейбой с лустро, само че е просто гаден старец. И винаги си е бил такъв. Знаеш ли какво искам да го направя?

Така и не разбрах какво иска да го направи, защото чух откъм бившите конюшни рев на форсиран двигател и вик... прекъснат по средата.

Спогледахме се и хукнах обратно.

И на тротоара, точно пред къщата на Тони, видях проснато под неестествен ъгъл тяло. Приближих се - вече знаех чие е. Познах и дрехите. Но когато застанах над него, не можах да разпозная лицето. Защото главата бе размазана и плувнала в кръв.

След секунда дотича Ингрид. Погледна тялото на тротоара и изпищя.

Бордът на „90 минути" току-що бе загубил своя директор.