Кралят-маг

Кралят-маг

Крис Бънч

(съавтор на трилогията "Антерос")

Първа глава

Изгнание

Кралят-ясновидец Лайш Тенедос е мъртъв. Тази сутрин куриерският катер донесе вестта и управителят на затвора обяви празничен ден.

"Предполагам, че не трябва да го наричам така, а по-скоро "затворник Тенедос", както и аз самият не съм вече Дамастес a Симабю, не съм вече Дамастес Хубавеца, както ме наричаха някои в копринените павилиони на Никиас, не съм вече Първият трибун a Симабю, барон Дамастес Газки, а просто затворник Дамастес".

Разбрах какви новини носи корабчето още преди да пристане - от ярките цветове на платната и радостните викове на пазачите ми, щом разчетоха сигналите.

Твърдят, че императорът починал от естествена смърт, че сърцето му спряло да бие. Може би. Но е било достатъчно само някой враг между пазачите да му стъкми едно заклинание, да пъхне малко отрова под постелката или да уреди едно най-обикновено падане по време на дългите му разходки по брега, каквито правя и аз, втренчен в сивия хоризонт с така и не сбъдващата се надежда да зърна, макар и за миг, великата страна Нуманция, която той доведе до величие и след това срути до основи.

Сержант Парак, началникът на моето отделение охрана, човек, към когото се привързах още в първата година на пленничеството ми, ми каза, че вярвал на официалната версия, но че в гроба го била пратила не болест, а по-скоро носталгията на изгнаничеството. Разбито сърце, би подхвърлил някой романтик.

Само че го каза много тихо, и то след като се увери, че няма кой да го подслуша. Не вървеше някак тъмничар да проявява и най-малката топлота към своя затворник, нито към каузата, на която затворникът се е заклел да служи до смъртта си.

По време на обеда забелязах, че офицерите от гарнизона ме гледат. Знаех какво си мислят: колко още ще се разреши и на мен да поживея?

Допускам, че съм единственият трибун, останал от великата армия на император Тенедос освен Херни, който ни предаде, и Лайнърджис, който, както разбрах, успял да избяга в странство. Единственият друг оцелял от висок ранг може да е Йонджи, само че той отдавна се скри по чукарите на Пограничните земи.

Сигурно и мен ще ме сполети някой подходящ "нещастен случай" или болест.

Все ми е едно.

Видял съм и съм извършил толкова, колкото може да се позволи на един човек. Извоювал съм си пътя с меч през бойните полета, в които конят ми е шляпал до глезените в кръв.

Обиквал съм два пъти и веднъж ми измениха. Двете, които обичах вече са мъртви, както е мъртва и онази част от мен, която обичаше.

Предвождал съм армии от хиляди и хиляди мъже, които отвръщаха с възторжени викове на бойния ми призив и по моя заповед се втурваха на сигурна смърт, за да се върнат на Колелото.

Виждал съм великите градове на Майсир и Нуманция, от Кальо до джунглата на Пограничните земи, да лумват в пожари, пожари, които лично съм заповядвал да се запалят.

Виждал съм бойни поля, раздирани от демони, призовани от най-зли и могъщи магьосници, демони, които с появата си разбиват колоните връхлитаща конница, разкъсват с нокти отрядите копиеносци или ги карат да се разбягат с крясъци, обезумели от ужас.

Ял съм от златни блюда, сред коприни и галеща ухото музика.

Това е едната страна.

Ето я другата:

Напускал съм залитайки и плувнал в кръв бойното поле и съм повръщал, взрян в знамената ни - стъпкани и съдрани от триумфиращия враг.

Вадил съм полуизгорял картоф от тлеещия огън и съм го дъвкал - най-добрата и единствена храна за цяла седмица.

Пищял съм върху нара, докато вещицата мърмори под нос баенето си и маже с мехлеми раните ми, а после цели седмици съм молил смъртта да ме утеши в палатката на лазарета.

А не съм стар. Нямам и четиридесет още. Всичко това мина за по-малко от петнайсет години.

Петнайсет години, с няколко там месеца повече или по-малко, откакто за първи път срещнах прорицателя-чародей Тенедос пред лицето на смъртта в един убийствен планински проход сред планините на Пограничните земи.

Петнайсет години, през които яздех зад императора, негов пръв адютант, командир на конницата, след това - трибун, като се придържах стриктно към девиза на моята фамилия: "Държим на верността" - макар сега да знам, че верността е била споделяна само от един от нас.

Ние с него бяхме единствените двама в началото - и в края.

Враговете ни щяха да кажат, че сме били трима:

Лайш Тенедос.

Аз.

И Смъртта - тъмната проява на великата богиня Сайонджи, създателката и унищожителката, с ухиления череп зад гънките на сивата й гугла, с вдигнатите високо два меча, с цвилещия й бял кон, кипнал от жажда да връхлети.

А вече сме само двама.

Аз и Смъртта.

Моята сетна приятелка.

Втора глава

Ясновидецът Тенедос

Съдбата ми, както и тази на Нуманция, беше предопределена в деня, в който вкарах пет гола на рьол.

Може да ви звучи като шега - как е възможно една кавалерийска игра да накара Сайонджи да раздере страната ни и да върне милиони души на Колелото, за да си чакат поредното прераждане?

Но никаква шега няма тук. Нито имаше в деня, в който изпаднах в немилост. Седемнадесети дивизион ърейски пиконосци гледаше на спорта съвсем сериозно.

Ако не бяха тези пет гола, гордостта на адютанта, лъжата му и последвалото ми наказание щяха да пратят някой друг офицер в прохода Сулем, някой, който няма какво толкова да губи, и Лайш Тенедос сигурно щеше да умре със забито в гърлото му копие, а годините на кървава война и тъмна магия можеше изобщо да не последват.

Бях най-новият офицер в дивизиона, бях получил офицерския си пояс само преди няколко месеца. Стремях се към гранична служба, вместо цял живот да бия крак по плаца, и извадих късмет, че за първия ми пост ме назначиха за командир на колона елитни копиеносци.

В провала ми имаше ирония, тъй като, както ще опиша по-късно, внимавах изключително да не допусна някоя от обичайните за един младши легат издънки и глупости. Дори постигнах такъв успех в един патрул срещу магьосник-разбойник, че си спечелих похвалата на домина Херстал, дивизионния командир, само няколко дни преди мача на рьол да ми докара понижението.

Рьол е съвсем проста игра - играе се на кон на широко равно поле. В двата края са поставени малки мрежи, с ширина една стъпка и толкова високи. От всяка страна има петима души и те се мъчат с помощта на млатило с дълга един човешки бой дръжка, наречено "чук", да вкарат във "вратата" на противника дървена топка с големината на мъжки юмрук. Това се нарича "гол". Играе се до десет точки. Тази игра ми допадаше изключително, тъй като изисква най-добрите качества и на ездача, и на коня. Бях много добър - в лицея се бях състезавал в Старшия отбор.

В дивизиона, както казах, много се държеше на спорта, особено от страна на адютанта, младши капитан Баним Ланът. Може би е редно да обясня какво точно представлява и какво прави адютантът, тъй като сравнително низшият му ранг не би трябвало да може да съсипе кариерата на никого, дори на един младши легат.

Адютантът е смазката, с чиято помощ се върти колелото на дивизиона. Командирът на частта, доминът Херстал, може да мине някоя сутрин по плаца и да разсъди на глас дали каменният зид от двете страни на терена нямало да изглежда по-добре, ако е боядисан жълто вместо бяло. Капитан Ланът ще кимне, ще каже: "Колко интересна идея, домин" и щом дивизионният командир се отдалечи достатъчно, ще изреве на дежурния сержант и след няколко минути казармата ще се вдигне по тревога и няколко отделения ще изхвърчат да боядисват, така че когато доминът излезе за обедния сбор, зидовете около района ще са лъснали в жълто все едно, че някой чародей е размахал жезъла си. Доминът изобщо няма да разпитва за подробностите и въпросът изобщо няма да се повдигне отново, освен ако работата не е свършена незадоволително или пък доминът не промени отново виждането си за подходящия цвят.

Капитан Ланът беше компетентен военнослужещ, само с един недостатък, въпреки че по това време го смятах за подло лъжливо копеле, което щях да предизвикам, стига в армията да не се забраняваше изрично дуелът с офицер от по-висок ранг.

Не че недостатъкът му е необичаен или че не се среща често както във военния живот, така и в цивилния: една-едничка слабост, която може да изрови дълбока пропаст в чувството за чест на един мъж. За някои това са жените, за други - гордостта, за трети - хазартът.

Слабостта на капитан Ланът беше в любовта му към спорта, по-точно - към рьола. Извън игралното поле той беше самият образец на честност, но качеше ли се на коня с дългия чук в ръка, беше готов на всичко, за да спечели мач, включително да прониже с копие противника, стига да му падне оръжие и реферите да са с гръб към него.

Играта представляваше мач между дивизионните ескадрони и аз бях решил този ден да спечели моят ескадрон, Гепард. Бях избран да яздя в челото, най-удобната позиция за вкарване на гол, и нещата се развиваха доста добре. Вкарал бях два гола през първата четвъртина и чуваха веселите викове на двайсет и петимата от колоната ми. Мачът се лашкаше напред-назад по полето в страхотно меле, докато в последната четвъртина не забих още два гола и резултатът се затегна, по девет точки за всяка страна. Бяхме в отбрана, мъчех се да задържа атаката на халфа и бека на другия отбор и кончето ми препускаше от едната страна към другата по тревистия терен.

Капитан Ланът налиташе към нашата врата, подкарал пред себе си дървената топка, готов да я отпрати в полет, а аз препусках в галоп, за да му я взема. Кончето ми беше малко по-бързо, влязох му отдясно, пернах топката и я отпратих назад към неговата врата. Чух го, че изрева, но не обърнах внимание, обърнах кончето и го подгоних след топката.

Чух тропота на коня му зад мен, не обърнах внимание, зяпнал сякаш цяла вечност в широката една стъпка врата, зейнала отсреща като слонски капан, замахнах с чука и натресох топката точно в средата на мрежата, след което изревах победоносно. Отзад ме догони друг вик.

Дръпнах юздите на коня и рязко обърнах. Адютантът беше спрял; стискаше крака си.

- Кучи син такъв! - изрева той. - Отзад ме фаулира, а сега - пак! Задника ще ти скъсам!

Обърна се в седлото и извика на реферите:

- Съдии! Тоя ме удари два пъти! Искам дузпа!

Зяпачите наоколо викаха, някои заради победата, други изненадани какво ги е прихванало пак офицерите, но двамата старши пиконосци, избрани да съдийстват на мача, не отвърнаха нищо. Подкараха бавно към нас. Останалите играчи - ги последваха.

- Сър, аз не видях нищо - подхвана единият.

- И аз, капитане - потвърди другият.

- Значи сте слепи! Твърдя, че този тука ме фаулира! Да не би да ме обвинявате в лъжа?

- Легат? - обърна се към мен единият старши пиконосец.

Може би трябваше да формулирам отговора си по-учтиво, но знаех, че не съм го ударил - и двата пъти щеше да се получи откат, а определено не бях усетил нищо по дръжката.

- Как пък не! - троснах им се ядосано и лицето почервеня от гняв. - Капитанът се е объркал! Сигурно сам се е ударил, докато е обръщал да ме подгони!

- Не съм, легат. - Гласът му беше студен като планински поток. - Да не би да твърдите, че аз съм лъжецът?

Понечих да кажа точно какво мисля, но се овладях навреме.

- Не твърдя такова нещо, сър. - Наблегнах на последната дума. - Просто знам какво направих и съм убеден, че всеки на това поле го знае.

Адютантът ме изгледа и мога да се закълна, че когато го направи, всички викове в дивизиона секнаха. Не отвърна нищо, само обърна коня си и подкара към конюшните.

Ескадронът ни беше спечелил. Но последните секунди бяха вгорчили победата. Мъжете от колоната ми ме поздравиха, но и техните поздравления бяха изломотени много глухо. Само след няколко секунди всички пиконосци в Седемнадесети дивизион вече знаеха за станалото: дивизионният адютант, честен и радващ се на високо уважение мъж, е обвинил най-новия офицер, някакво си неизвестно легатче от затънтена провинция, в незаконна игра, а проклетото от боговете хлапе имало наглостта да отрече.

Надявах се, че инцидентът ще се забрави или поне ще се премълчи, и същата вечер гледах да си стоя по-настрана. Но на заранта стана ясно, че моето "фаулиране" на капитан Ланът е сензацията на деня и ще мине доста време, докато се забрави.

Ланът влоши нещата още повече, като отказваше да ме погледне или да ми проговори, освен когато го изискваше службата, с което напрежението се усили.

Чувствах се унизен като офицер. И нещо повече - чувствах, че с мен се държат несправедливо. В главата ми се въртяха хиляди коварни планове и заговори, като се почне с надеждата, че семейният ни бог-покровител Танис може да спипа душицата на Ланът и така да я стисне, че да го принуди да каже истината, или че следващият глиган, който адютантът се опита да промуши с копието си ще му разпори корема с бивните си, та чак до не много достойните помисли за тъмна доба и грижливо нагласени "нещастни случаи".

Тези събития може да изглеждат абсурдни, човек може да каже, че съм им придавал прекалена важност, което е вярно. Но подобни засягания на чест са нещо обичайно, когато войниците не са във военна кампания и умовете им не са напълно заети с прекия им занаят. От друга страна обаче съвсем не е глупаво - някой търговец би ли наел на служба писар, когото друг уважаван негов колега лъжливо е обвинил в кражба?

Освен живота си войникът всъщност притежава само още едно нещо. И то е честта.

Направо не знаех как да постъпя.

Сега си давам сметка, че решението е било времето. Рано или късно щеше да се появи друг скандал и моят щеше да мине на заден план. Стига да не направех нещо глупаво като дезертьорство или да ударя някой по-старши, рано или късно щях да си върна благоволението на началството, особено ако се държа добре и не давам никакъв повод за укори.

Но не се получи така.

След по-малко от две седмици, в края на Жаркото време - бях с колоната си на хиподрума и провеждах поредните упражнения по езда - ме повикаха в кабинета на домина.

Притесних се - до този момент дивизионният командир като че ли не беше обърнал внимание на случилото се по време на мача и се самоубеждавах, че може изобщо да не е чул за инцидента. Но сега... младшите легати никога не ги викат при домина, освен при някаква пълна издънка.

Преоблякох се набързо в най-добрата си униформа и влязох в щаба на дивизиона. Дивизионен подофицер Иват ме подкара без обяснения направо към кабинета на домина Херстал и разбрах, че ме чака голяма неприятност.

В кабинета имаше само един човек: капитан Ланът. Седеше зад бюрото на домина, масивно резбовано изделие от тиково дърво, и като че ли се беше съсредоточил върху някакви документи.

Отдадох чест с юмрук на гърдите и замръзнах в стойка "мирно". След дълга пауза той най-после благоволи да вдигне глава към мен.

- Легат Дамастес a Симабю - започна той без предисловия. - Назначен сте на нова служба.

Дано съм запазил физиономията си безизразна, но се съмнявам. Мамка му - не се съмнявах, че ме пращат на някоя затънтена служба, да се грижа за вдовиците и сирачетата на пиконосци, загинали при изпълнение на служебния си дълг, или в някое училище за водачи на слонове или нещо подобно, гарантиращо край на кариерата ми. Кучият син нямаше да остави да ми се размине.

Отвърнах само с едно "Слушам, сър!", въпреки че отвътре ми кипеше.

- Искате ли да знаете къде?

- Ако капитанът пожелае да ми каже.

- Назначението ви е тлъст кокал - каза Ланът и на тънките му устни се появи усмивка, не особено дружелюбна.

Тук ще вмъкна едно правило, което според мен е в сила почти във всички сфери на живота: колкото повече хвалят задачата, която ти възлагат, толкова по-вероятно е тя да се окаже опасна, неблагодарна, безсмислена или и трите наведнъж.

Зачаках мълчаливо. Капитан Ланът започна да чете от документа пред себе си:

- С благоволението на Властта на Десетимата сте назначен, заедно с всички пиконосци и подофицери на ескадрон Гепард, да подсигурите охраната на губернатора на Пограничните земи, известни също под името провинция Кайт, до второ нареждане. Ще изпълнявате също така функциите на военен съветник и първи помощник на губернатора, както и всяка друга функция, която той намери за подходяща, докато не бъдете освободен или заместен по изискуемия ред, било от самия губернатор или от домина, командващ Седемнадесети дивизион ърейски пиконосци. В допълнение към настоящата заповед...

Продължи нататък, но вече не слушах. Боя се, че изломотих:

- Сър, ако ви разбирам правилно, назначавате ме за командир на ескадрон Гепард? На целия ескадрон Гепард?

Изобщо не можех да го повярвам. Само допреди едно обръщане на стъклото с пясъка очаквах да ме пратят в нещо като изгнание, а сега ми даваха нещо, за което можех само да си мечтая поне през следващите пет-десет години: да командвам над 100 пиконосци, повишение с цели два ранга! Тук нещо не беше наред.

- Точно така.

- Може ли да попитам защо съм избран?

Знаех, че съм отворил гарда, и очаквах капитанът да ме изгледа ядосано или да ме смъмри. Но той само наведе очи над бюрото все едно, че не искаше да срещне погледа ми. Тонът му обаче беше рязък:

- Решението е взето от домин Херстал и мен. Не е нужно да го оспорвате.

- Разбира се, сър. Но...

- Ако имате въпроси, можете да ги зададете на ескадронен подофицер Иват. Вашият ескадрон трябва да се подготви за тръгване до два часа, с личното снаряжение и багаж, за Ренан, където ще ви чака губернаторът. Всички семейни мъже трябва да бъдат прехвърлени в другите ескадрони и заместени от несемейни бойци. Свободен сте!

Отворих уста да зяпна като риба на сухо, но се овладях, тупнах се с юмрук по гърдите, направих "кръгом" и излязох със строева стъпка.

Нещо ужасно не беше наред.

Подофицер Иват се държеше - обикновено - бащински и открито, поради което много новобранци и легати бяха направили грешката да се отнасят с него като с добродушен дядка, заради който комплимент той им се беше отплащал, като буквално им съдираше кожите на тънки ивици и ги ковеше по стените на кабинета си. Не бях допуснал тази грешка, напротив - държах се с него точно като с това, което представляваше: душата, сърцето и съвестта на дивизиона. Ако не беше подофицер от администрацията, всички в дивизиона освен домин Херстал щяха да го наричат "сър". В замяна на което бях удостоен с честта да ме нарича като всички офицери на възраст под петдесет "млади сър" или "млади легат".

Но не и този ден. Този ден той се държеше някак неуверено, все едно че вършеше нещо нередно, и също като капитан Ланът някак си не му беше лесно да ме погледне в очите, а отговорите му бяха само малко по-уклончиви от тези на адютанта.

Каза ми, че заповедите били получени преди два часа по хелиограф. Попитах защо не съм повикан лично от домин Херстал - изпращането на един от шестте му елитни ескадрона беше голяма промяна и ми си се струваше логично да поиска да се увери, че съм получил най-точни и подробни указания.

- Нямаше време, легат. Възникна друг проблем.

Зачудих се какъв "друг проблем" може да е възникнал, по-важен от този, в задрямалия ни гарнизон, и то точно сега, но не задълбах повече.

- Подофицер Иват, защо точно аз?

Подозирам, че тонът ми е бил умолителен.

- Защото - отвърна ми той бавно, но с някак механичен тон, все едно че беше репетирал отговор на очакван въпрос, - доминът смята за уместно новите офицери да придобиват практика като командири колкото може по-рано.

- Но в Пограничните земи?

- Едва ли ще има големи проблеми, легат a Симабю. Мисията е дипломатическа, не е военна експедиция.

- Чувал съм, че Планинските воини не правят голяма разлика, когато един нуманцийски войник влезе в обсега на лъковете им, все едно на каква мисия.

Можех също така да попитам щом като се очаква тази мисия да е мирна, защо женените пиконосци и подофицери трябва да останат в гарнизона.

- Легат - отвърна ми сухо той, - нямаме време за празни приказки. Доминът нареди да тръгнете веднага, за стигнете до три дни в Ренан. Там ви чакат губернаторът и една пехотна рота.

Това бе всичко, което успях да изкопча от него. Благодарих му, като се постарах думите ми да прозвучат колкото се може по-неискрено, и тръгнах към бараките на ескадрона.

Наоколо цареше пълна суматоха и се сипеха мръсни ругатни: - мъжете ги изритваха от дълги месеци, а в някои случаи - от години безметежно спокойствие и удобства. Моята колона, която беше получила заповедта последна, тъй като аз самият бях повикан при началството, ругаеше по-високо и по-безобразно от другите.

Пред казармите се беше оформила колона от волски впрягове и в колите се трупаха камари походни одеяла, палатки и торби с лични вещи.

За щастие щях да задържа със себе си ескадронен подофицер Биканер, чиито две жени преди няколко месеца го бяха оставили, за да отидат в родните си провинции за ритуални очищения, нямаше да се върнат поне още година.

Бъркотията беше пълна. Биканер, ревеше заповеди с цяло гърло и изглеждаше побеснял заради непрекъснатия поток от благодарни или ядосани женени мъже, които напускаха частите си, и новите непознати пиконосци, които прииждаха от другите ескадрони, помъкнали на ръце или натоварили на конете багажа си.

Спипах един пиконосец и го пратих със заповед да забърше всичко, което намери в квартирата ми, да го натика в дисагите под леглото, да оседлае и да приготви за път двата ми коня, Лукан и Рабит, а багажа да качи на два товарни коня.

След което се захванах да помагам на ескадронен подофицер Биканер - стараех се да се преструвам, че уж аз командвам, но всъщност гледах колкото може по-малко да му преча. Беше преживял много такива раздвижвания, а аз само веднъж, и то на упражнение в лицея.

Изненадващо, но след час и половина се бяхме строили на парадния плац, колите и фургоните бяха натоварени с багажа и провизиите ни за път, там бяха и прикрепените към нас готвачи, ковачи, сарачи, лавкаджии и интенданти от ескадрона Слънчевата мечка, тоест тилът.

Домин Херстал се появи и след като изкомандвах бойците си да застанат "мирно" се обърна към тях с няколко думи: заяви, че тръгвали на нова и вероятно трудна задача и че били длъжни да се подчиняват на легат a Симабю като на самия него, като изпълняват всички уместни и разумни негови заповеди, фраза, която ми се стори малко необичайна. Също така ги посъветва да са предпазливи от другата страна на планинските и пожела на всички да се завърнат здрави и читави, след като изпълнят дълга си.

Една от най-невдъхновяващите речи, които бях чувал дотогава.

В края й капитан Ланът ми връчи увития в промазана кожа пакет със заповедите ми, домин Херстал отвърна на отдадената от мен чест и потеглихме от гарнизона Мехул към Ренан.

Пътя от Ренан до Мехул го бях взел за не повече от ден и половина, при това с ленива езда. На войската отне цели три дни, и то с усилена скорост. Вярно, че колкото повече са хората, толкова по-дълго се взима едно разстояние, но освен това ни бавеше багажът и обозът. Бях благодарен, че не ни придружават войнишките семейства и цялата пъстра сган, съпътстваща всяка войска в поход, но все пак за конница пътуването се оказа досадно дълго и мудно.

Знаех, че е станало нещо странно, но не можех да разбера какво точно. А и ми беше трудно да разсъждавам над въпроса, като в същото време се старая да поддържам външно ведър дух пред хората, които със сигурност не си даваха сметка, че положението е ненормално. Хрумна ми някаква приемлива лъжа - че домин Херстал без съмнение е знаел много преди това за тази възможна мисия, но я е задържал като изненада, за да провери доколко е подготвен дивизионът за такова внезапно раздвижване в случай, че избухне война, примерно между нас и Майсир. Това пооблекчи тревогата сред войниците, но за сметка на това усили мърморенията от сорта "Че какво толкова му е специалното на ескадрон Гепард - не можехме ли да си останем мързеливата свиня в кочината и никой да не дава пет пари за нас, както си беше досега?" Иронията бе в това, че както се оказа по-късно, обясненията ми бяха повече от нелепи, тъй като Нуманция и огромното кралство Майсир отдавна живееха в мир и си съперничехме само в търговията.

Ескадронен подофицер Биканер ме гледаше кисело и затова го помолих да язди с мен в челото, за да не ни чуват бойците. Попитах го дали има по-добра теория от моята. Трижди отрече да се съмнява в думите ми, както се полага на възпитан подофицер, но накрая се ухили и каза, че да, цялата тая работа била шибана.

- Убеден съм, че домин Херстал е бил точно толкова изненадан от заповедта, колкото и всеки друг. Каквото и да става, той няма пръст в това. Познавам го още от капитан, в него ей толкова лукавство няма.

- Ще ти задам - рекох му, след като реших, че няма нищо по-добро от откровеността, - същия въпрос, който исках да задам на капитан Ланът и който зададох на дивизионен подофицер Иват, без да получа свестен отговор: защо точно аз бях избран да командвам този ескадрон?

Последва дълго мълчание, нарушавано само от шепота на горещия вятър между листата на крайпътните дървета и чаткането на конските копита.

- Не искам да отговоря на това, сър, след като нищо не знам и имам само предположения, а те не говорят никак добре за дивизиона и още по-малко за нашата задача.

- Не искам да ви заповядвам, подофицер. Но задникът ви - както и задниците на всички пиконосци след нас - са топнати в същата кофа като моя. Смятам, че ще ми трябва цялата помощ, която мога да получа, та дори да се окаже възможно най-гадната.

- Добре, сър. Вие го поискахте, сър. Представа нямам що за мръсна каша се забърква тука, нито кога ще я забъркат, но има един стар войнишки лаф, че когато подът на кенефа вземе да се огъва, пращат тоя, дето най-малко му пука дали ще замирише на лайна, да се подруса отгоре да го пробва.

Лафът на ескадронен подофицер Биканер не ме изненада - вече се бях досетил, че почти е гарантирана някаква голяма гадост и че дивизионът е решил да хвърли на вълка най-подходящото за жертва агънце. Благодарих му, че ми дава повод за размисъл, но не коментирах повече. Духът му беше два пъти по-важен от този на всички останали и не беше нужно да го понижавам още повече. Бремето си беше мое. Както често ми беше казвал баща ми: "Щом искаш да носиш командирския плащ, знай, че това е най-тежката дреха, с тежести, скрити в самата тъкан, и че го носи само един човек".

Пристигнахме в Ренан и отидохме направо в помощните казарми, където според заповедта щеше да ни чака пехотната рота. Там бяха - сто двайсет и пет души Курамската лека пехота. Ескадронен подофицер Биканер ми обясни, че ги смятали не чак за най-добрите, но пък не и за най-лошите бойци. Щяло да има малък проблем в началото, тъй като нямали никакъв опит в бой с Планинските воини.

- Но се учат бързо - добави той. - Иначе ще се накамарят още кокали по чукарите.

Имаха си офицер, както си му е редът - капитан Мелет. Направи ми впечатление на стабилен човек, на който можеш да разчиташ, от тези, дето не бързат много в атаката, но и не бързат да отстъпят. Не изрази някаква изненада, че заповедите поставят мен, по-младшия, за командир на експедицията, но изрази надеждата, че ще заповядвам на пехотинците само чрез него. Уверих го, че може и да съм млад, но знам добре правилата на военната коректност, след което поисках да разбера къде е отседнал новият ни старши началник, посланик-губернаторът, за да мога да му доложа за пристигането си.

- Той вече тръгна - каза капитанът.

- Какво?!

- Получи заповеди завчера. По хелиографа. Кодирани, чак от Никиас. Гласяха, че трябва незабавно да отиде в Саяна. Заповедите бяха пряко от Властта на Десетимата. Според достоверни сведения на ясновидци в столицата се надигали вълнения и на Нуманция спешно й трябвал посланик-губернатор на място. Тръгна вчера, още преди съмване, и каза да го настигнем, след като дойде конницата.

Бях съвсем стъписан.

- Капитане, твърдите, че посланик-губернаторът е тръгнал за Пограничните земи без ескорт? Ще мине през прохода Сулем, нали?

- Да, сър. И на двама ни не ни се стори много нормално, но той ме увери, че заповедите били изрични. Освен това ми каза, че според Властта на Десетимата безопасното преминаване през прохода било уговорено с местното племе. Той освен това е и ясновидец, знаете ли, тъй че смяташе, че ще може да надуши всякакви заплахи още преди да са възникнали.

- Айса Гол и с проклет меч в ръката! - изругах. - Властта на Десетимата си въобразяват, че планинските разбойници ще държат на думата си? - Дори новак като мен не можеше да го повярва. Особено пък да минеш през прохода Сулем. Особено пък един сановник, който със сигурност щеше да е натоварен с дарове за сегашния аким в столицата на Пограничните земи Саяна.

- Колко души му е свитата? И бързо ли пътува?

- Около двайсет. Има четири слона, водачите им, шестима конни съгледвачи и четири фургона, тежко натоварени с багаж. Осем леки конници, по двама за всяка кола. Заради животните едва ли ще се движи по-бързо от пеши поход.

Беше нелепо. Направо си беше чисто безумие. За миг ми светна онова, което беше казал подофицер Биканер, но се постарах да си го избия от главата.

- Капитане, за колко време могат да се приготвят хората ви за път?

- Два... три часа.

- Значи два. След това искам ротата строена при портите. Трябва да го настигнем тоя проклет резидент-губернатор-посланик, преди да са го накълцали на кайма, което ще стане точно на десет стъпки в прохода Сулем, освен ако Планинците не са пълни тъпаци.

На лицето на капитан Мелет се изписа тревога. Той стана рязко - събори стола си - и извика легатите му да се явят веднага. Тръгнах към вратата, но спрях и се обърнах.

- Капитане, как е името на нашия високопочитаем началник-самоубиец?

- Тенедос. Лайш Тенедос.

Изтекоха по-скоро около три часа, докато тръгнем. Баща ми и по-добрите ми учители в лицея твърдяха, че търпението понякога може да се окаже най-добрата добродетел на офицера и този ден се оказа точно така. Искаше ми се да се развикам на войниците, тътрещи се нагоре по лъкатушещия към планинските хълмове път да се разбързат. Искаше ми се да наредя да заръчкат проклетите тромави волове да заприпкат. Кълна се в бронята на Айса, искаше ми се всички да сме на коне и да препуснем в галоп.

Но си мълчах, дъвчех си езика все едно че беше крехко телешко и продължавахме да се влачим мудно нагоре.

Ако досега си бях мислил, че нашите коли се движат бавно, те се оказаха спортни колесници в сравнение с фургоните от обоза на пехотата. КЛП, изглежда, пътуваха с всички вещи, трупани от деня на раждането им, с няколко жени в колите в добавка, които щяха да се вместят добре в курвенския квартал на Мехул - Гнилите бардаци, - без да предизвикат и най-малкия коментар.

Късно вечерта спряхме на лагер, без да сме видели групата на резидент-губернатора Тенедос.

На съмване пратих разезд от пет души да препуснат напред и ако догонят дипломата, да го помолят много учтиво да задържи на място, докато го настигне ескортът му. Също така им наредих да се върнат не по-късно от средата на следобеда - планините бяха близо, а Планинските воини определяха границата доста свободно и най-вероятно щяха да са разставили групи в засада.

Привечер се спряхме за втората нощувка и когато запалихме огньовете, разездът се върна. Групата със сановника, изглежда, беше пътувала по-бързо, отколкото смяташе капитан Мелет, защото не бяха успели да видят никого. Но губернаторът беше по пътя, или най-малкото някой със слоновете му, защото момчетата бяха намерили слонска тор.

- Освен ако скапания треперко не е направил най-гадната купчина говна, откакто мама ми обясняваше за запека - подхвърли един от задните редици.

Направих се, че не съм чул коментара, но човека си го отбелязах и когато дойде време за наряда да се помогне на готвачите да почистят след вечеря, изведнъж му се намери работа.

Планините вече бяха много близо и на другия ден щяхме да стигнем до тях. Нещо от донесението на патрула ме разтревожи още повече: не бяха срещнали никакви пътници, идващи от север. Щом по пътя от Пограничните земи не идваше никой - нито търговец, нито скитник или просяк, значи наистина предстоеше неприятност.

На съмване изпратих напред нов патрул, но този път от десет души, понеже бяхме близо до враждебна територия.

Планинските подножия бяха голи и каменисти, затова по фланговете си отваряхме очите на четири. На няколко пъти съгледвачите ни донесоха, че за забелязали движения, но така и не бяха видели нито кон, нито ездач.

- Там са те - увери ме мрачно старши пиконосец Уейс. - Ама ще ги видиш само когат' те поискат да ги видиш.

Патрулът се върна много преди стъмване. Съобщиха, че били стигнали до устието на прохода Сулем, без да се натъкнат резидента.

Бяхме закъснели фатално.

Спряхме се за нощуване и организирах посменна охрана с по една четвърт от състава. Вече трябваше да сме готови за бой всеки момент. Разтоварихме само най-необходимите неща, а нещастните волове нахранихме и напоихме, без да ги разпрягаме.

Два часа преди разсъмване, щом небето на изток посивя, вдигнахме лагера, и тръгнахме. Помолих капитан Мелет да разстави войниците си от двете страни на пътя и задържах няколко разезда от конницата си за реагиране в случай, че ги нападнат. Освен това тръгнахме в разгърнат строй, за да не сме съвсем лесна мишена.

Точно по изгрев слънце стигнахме прохода Сулем.

Проходът, както знаят повечето, е най-прекият път между кралствата Нуманция и Майсир, като помежду им лежи Граничната провинция Кайт. В мирни времена това е най-добрият търговски път.

Само че Планинските воини рядко го допускат. За тях търговецът е просто човек, който с най-голяма охота ти поднася всичката си стока и пари, стига да размахаш меча си пред лицето му.

Проходът Сулем се точи около дванайсет левги, докато се влее в равнинния път, водещ към град Саяна. Над дъното на прохода от двете страни се издигат голи ридове, високи 600 до 1500 стъпки. Започва с тясна клисура, след това, някъде към средата на маршрута, излиза на едно широко плато, където реката Сулем обръща и се спуска с грохот в едно дефиле на юг. Оттам до сравнително равнинната земя на Кайт е по-гостоприемно, реката лъкатуши покрай пътя.

Дванайсет левги, само два дни езда, но никой, дори планинците, не го е преминавал някога за толкова време. Всеки завой, всеки зигзаг, всяка скала може да крие засада и най-вероятно я крие.

Входът на прохода откъм Ърей е най-тесен, височините са едва на няколкостотин стъпки едни от други - стръмни и недостъпни скали.

През тази зейнала паст се придвижвахме бавно. В челото бях пуснал конници, а зад тях пехотинци, за които капитан Мелет заяви, че били с най-здрави крака. Ако забележеха нещо обезпокоително, щяха да се върнат на бегом към главната ми колона и да ме предупредят.

Пусках ги напред по двойки с изричната заповед никой да не изоставя партньора си при никакви обстоятелства. Планинските воини ценят над всичко храбростта - най-храбрите могат да издържат на всякаква болка, без да извикат. Пленник, все едно дали е ранен, или не, го изтезават до смърт и ако издъхне, без да изкрещи, за него ще се говорят хубави думи около огньовете на планинците. Но това се случва рядко, тъй като племето е много опитно в кръвожадните си забавления.

Моите конници бяха опитни и си имаха свои правила: никога не оставяй другаря си, освен ако е мъртъв, а ако се наложи, убий го сам. Някои от мъжете си носеха малки ками, окачени на шиите и предназначени за самите тях в случай, че няма кой да прояви последната милост.

След четвърт миля проходът се разшири и ние продължихме още по-бавно. Звучи нелогично, но колкото е по-открит теренът, толкова по-идеален е за капан.

При преминаването на прохода Сулем съществуваше неизменна практика: първо пускаш пешаци бойци да държат най-близките хълмове. След това колоната по пътя се придвижва, докато се изравни с тези предни постове. Втора група завзема следващите хълмове и изчаква първата да се спусне безопасно долу. Тъкмо това беше най-вероятният момент за засада - когато войникът си мисли, че няма да го нападнат и трябва само да се спусне по склона и да продължи по пътя.

Точно тогава пясъчниците изведнъж ще се превърнат в надала боен рев група воини - десетина, може би двайсет, които ще връхлетят над постовете, ще засвяткат ками и преди някой да успее да реагира, по чукарите ще останат само голи трупове. Планинските воини ще се оттеглят с плячката и - ако Айса е бил лош - с някой и друг пленник за по-късни забавления.

Бяха ме учили, че когато нуманцийци са се били с планинци, рядко се е стигало до победа - най-много да се намерят един-два трупа или по-вероятно само петна от кръв и тишина, след което колоната тръгва отново.

Навлизахме в прохода Сулем с не повече от половин миля в час, ако имаше и толкова. Беше ме яд, яд на странните заповеди, изпратили някакъв глупав дипломат на сигурна смърт. Яд ме беше на плужеците, които командвах. Но най-много ме беше яд на собствената ми неспособност да измисля някакъв план. Какъвто и да е план.

Проходът се стесни отново и видях, високо горе на билото, останките от каменно укрепление, което Нуманция беше вдигнала преди две столетия, когато страната ни си беше имала крал вместо сегашната Власт на Десетимата и преди да позволим на кайтците, с подразбиращата се подкрепа на Майсир, да търгуват с нас чак до равнината.

Сега Кайт беше такава, каквато я предпочитаха Планинските воини - анархистична страна, в която всеки си имаше враг и всяко племе - отчаяна кръвна вражда със съседното. Акимът на трона в Саяна не беше нищо повече от фигурант и тъй като самият той беше разбойнически главатар, използваше крехката си власт като предимство в личните войни на собствения си клан.

Проходът се разшири и пред очите ни се появи селце. Легендата на картата ми гласеше: "Преструват се на дружелюбни към всеки пътник, но не заставай с гръб към тях. Преди да купиш от някого вода и плодове, накарай го да пие и да опита плодовете".

Видях само шепа старци, няколко деца и никакви жени. Последното не беше изненадващо - Планинските воини старателно си криеха жените, както и цялото си друго имущество, от страх да не би някой по-храбър и юначен от тях да им ги открадне. Но това, че не се виждаха никакви мъже, подпрени нахално на копие или меч, беше обезпокоително.

Ескадронен подофицер Биканер ми каза, че най-вероятно са излезли на разбойнически набег, и добави мрачно:

- Макар че т'ва ще е най-доброто за нас.

Когато запълзяхме още по-навътре в прохода, зърнах на най-високия зъбер над нас смътно движение - сигурно беше наблюдател. После за миг още по-навътре блесна огледало, сякаш някой подаде сигнал за присъствието на чужди хора в прохода.

След още една миля се натъкнахме на ново човешко присъствие. По дирята, водеща встрани и нагоре от пътя, бяха разхвърляни трупове, полуизгнили. Бяха почернели, поне от няколко дни, и се разлагаха.

Един от бойците ми слезе от коня си и притича до телата да ги огледа. На пътя му с грак се разхвърчаха ята кани, ядосани, че са им нарушили обяда. Донесе, че са планинци, обрани и разсъблечени до голо. Видял стрела, забита в ребрата на един, и по оперението разбрал, че е стрела на планинец.

- Одеве рекох, че ако мъжете от онова село са излезли за набег, ще е най-добре за нас - каза подофицер Биканер. - Но това - посочи склона с труповете - означава нещо по-лошо. Кръвна вражда, най-малкото. А може и да се събират за война.

- Срещу кого?

- Все едно - отвърна Биканер. - Може да са от Саяна - презират ги, че са слабаци и са отстъпили планините. Може и на юг да е, в Майсир. Ама най-вероятно ще е на север. В Ърей. Няколко години минаха, откакто ни удариха, и сигурно лигите им текат при мисълта колко се е замогнал Ърей оттогаз и колко благини може да свият.

Най-вероятно беше прав - бях слушал в трапезарията на дивизиона как вече от пет години нямало някой хубав мор или още по-хубава война, та повишенията да валят като сухи листа в късна есен. Сигурно щеше да се получи величаво начало на една война, ако Планинските воини се появиха, вдигнали гордо копие с набучената на него глава на някой старши офицер нуманциец.

Сержантите на капитан Мелет завикаха и видях постовете да се спускат от хълма; други подофицери заподвикваха на отделенията си да се приготвят за следващия хребет - и отново бяхме готови за поредния си досаден жабешки скок.

Беше съвсем непоносимо. Денят напредваше; слънцето печеше точно по средата на небето.

"Добре - рекох си. - Назначиха ме да я командвам тая част. Значи ще я командвам". Ставаше все по-очевидно, че и да не е нагласено нарочно, то поне се очаква да се проваля. Винаги съм предпочитал да се проваля, като правя нещо, вместо да се издъня с изчакване и бездействие.

Подкарах към фургона, в който се возеше капитан Мелет.

- Капитане, искам да поемете командването на обоза, включително нашите фургони и резервните коне.

Отне му цяла минута мислене, преди да кимне.

- Добре, легат a Симабю. А вие?

- Конницата ще препусне напред без никакво спиране, докато не намерим посланика.

- Но, легат... - Огледа се, видя, че могат да го чуят, затова скочи от седалката и се приближи до коня ми. - Легате, това противоречи на разпоредбите. Никоя част не се придвижва без обоза си, освен при бойно настъпление или на патрул.

- Моите заповеди, сър - казах категорично, - са да ескортирам посланика през прохода Сулем до новия му пост в Саяна. Това са заповедите - единствените разпоредби, които трябва да спазя.

Не изчаках за отговор, а извиках на Биканер. Напълваме манерките от ведрата с вода по фургоните, всеки войник си получава сухите провизии - телешко, сушено в горски плодове - и тръгваме. След десет минути вече препускахме в тръс по каменистия път.

Пратих двама напред със заповед да стоят в полезрението на ескадрона, да изчакват пред всяко място за възможна засада, докато почти ги настигнем, и отново да продължат напред в галоп. Сменях ги на всеки половин час.

Беше адски рисковано, но смятах, че имам някакъв шанс да успея. Първо, защото се придвижвахме по-бързо, отколкото щяха да могат планинците, въпреки че бягат като антилопи, и второ, защото никой не минава по този начин през прохода Сулем.

Съжалявах, че не мога да разчитам на пехотна поддръжка, тъй като да подкараш конница сама в пресечен терен, без острото око на пехотинеца, което да засече залегналия между камъните копиеносец, е все едно сам да си търсиш смъртта. Дори си бях мечтал да измисля някакъв начин да ги накарам да се движат по-бързо: или да ги качим зад нас и да скачат бързо от конете при среща с противник, или дори да висят на стремената ни, което бях правил като момче, когато бяхме петима, само с един кон. Трудно и за конете, и за хората - но смятах, че ще се получи. По-късно това се превърна в една от най-ценните тактики на императора за изненада на врага. Но нямах време да го обяснявам на капитан Мелет, нито да обучавам войниците му.

Напредвахме, докато не стана съвсем тъмно, и спряхме на бивак, без да палим огньове и с половината състав в охрана.

Самият аз изобщо не спах и когато започнах да различавам ръката си пред лицето, заповядах на бойците да стават и да продължим.

Два часа след изгрев слънце чухме цвиленето на издъхващи коне и виковете на мъже, сражаващи се на живот и смърт.

По-късно разбрах, че Лайш Тенедос е карал групата си да се движи от зори до мрак - бързал да ги преведе през прохода Сулем, като предлага възможно най-малки изкушения за планинците и без изобщо да вярва на историята за уговореното безопасно преминаване. Същия ден бяха тръгнали на разсъмване и бяха стигнали платото, където река Сулем, идваща от Саяна, завива и излиза от прохода.

Не бяха срещнали никакви врагове, нито ги бяха тормозели скрити из канарите стрелци. Бяха го приели за добър признак, понеже никой от групата му нямаше да е сигурен, че напред е заложен ужасен капан.

Чух шумотевицата точно когато двамата в авангарда препуснаха обратно и докладваха за бой - смятаха, че е групата, която търсим, тъй като имало два паднали слона - при брода.

Тъкмо се канех да изрева за атака, точно както описват книгите, че постъпват тъпите кавалеристи всеки път, щом чуят трясък на мечове, но се овладях: можеше да има противник по фланговете и можеше да се натресем в друг капан - приготвен за бягащите.

Наредих на старши пиконосец Уейс да подготви ескадрона за бой, а двамата с ескадронен подофицер Биканер подкарахме още малко напред, след което слязохме от конете и продължихме пеша, докато не видяхме долината отпред. Залегнахме между камъните и огледахме сцената.

От този момент до края на битката ще ви опиша действията толкова точно, колкото мога, защото това, "Срещата между Дамастес a Симабю и младия ясновидец Тенедос при битката на прохода Сулем" е една от най-известните сцени в новата история на Нуманция, позната е на всички от многобройните платна, песни, разкази и стенописи, и е представена или в по-глупав, романтично нелеп начин, или до такава степен изпълнена с темата за "Великото знамение", че може да мине за религиозна церемония. Само последната ни битка, на плувналото в кръв бойно поле на Камбиасо, се изобразява по-пищно.

Да започнем с фактите на битката. От едната страна имаше може би около шестстотин Планински воини, а от другата - по-малко от триста и петдесет нуманцийци. За сражение в Пограничните земи мащабът си беше съвсем приличен, но едва ли чак сблъсък "от хоризонт до хоризонт", както го изобразяват.

Не видях никакви неспокойни богове, които да прехвърчат над бойното поле, нито демони, които да се бият на едната или другата страна. Нито са се мяркали някакви магически пратеници, които да ме умоляват да побързам, за да спася "бъдещия император".

Най-сетне, не забелязах никаква величествена фигура на чародей, застанал сред руини и мятащ гръмове и мълнии, все едно че се е превърнал във въплъщението на самата Сайонджи.

Това, което видях, беше една гола полупустинна долина, тук-там обрасла с трънливи храсти и по някоя кръпка разорана угар, която можеше да се нарече земеделска земя. Река Сулем се виеше през тази долина и пътят я пресичаше през един брод.

Точно там беше засадата. Оттатък брода лежаха мъртви два слона, а зад тях се бяха присвили нуманцийци и ги използваха за укритие. Виждаха се четири коли, едната на отсрещния бряг, друга обърната във водата, а другите две на отсамния бряг. Другите два слона бяха клекнали до тези коли и пазачите им се мъчеха да ги успокоят.

По дирята на опърпания керван се виждаха пръснати трупове на коне, волове и хора. Но все още имаше живи нуманцийци - не се даваха и продължаваха да се бият.

Погледнах за врага и най-накрая видях някакви планинци, добре маскирани зад скалите на другия бряг. Надолу по течението забелязах друга група газещи през реката туземци - канеха се да обкръжат хората на Тенедос.

- Не е зле, сър - каза подофицер Биканер. - Изчакали са групата на гадателя да навлезе в брода, когато ще са най-объркани, ще ги е страх конете да не се подплашат и да побягнат и тогава ги удрят здраво. Ама аз ако я бях направил засадата, нямаше да им дам да припарят до реката, щото тези, дето оцелеят, да ги накарам да се побъркат, че само са я помирисали, без да могат да я опитат. - Огледа отново и цъкна с език. - Тия май не са най-добрите планинци, дето съм виждал. Не виждам да са оставили резерв.

- Много добре, ескадронен подофицер. Сигурен съм, че ви чака голямо бъдеще като планински бандит - казах бодро. - Заделяш една колона със старши пиконосец Уейс да се оправят с прехвърлящите реката. Останалите бием по главната сила. Право надолу до пътя в тръс, после ходом през реката, не ми изглежда да е повече от едно копито дълбока, и атака във формация клин, на сигнал с рога. Сечем през тях, ей там - посочих, - обръщаме и ги забърсваме. Групата с посланика не ни интересува - само ще ни забавят.

Ескадронен подофицер Биканер не отговори. Изгледах го.

- Сигурен ли сте, че нямате други заповеди, сър? - попита той равнодушно.

Бас слагам, че съм се изчервил, но не му се сопнах: лудостта на боя още не беше ме хванала.

- Какво пропускам?

- Погледнете по-внимателно, сър. На бойното поле има магия.

Напрегнах се и едва сега видях мъглата, стелеща се от брода, нещо, което можеше да се вземе за вълни от топлина или даже за тънък облак прах. Бях го виждал само веднъж, на една демонстрация в лицея. Тази "мъгла", думата не го описва много добре, но по-точна не ми хрумва, сякаш се вихреше около трупа на слона най-близо до вражеските позиции. Недалече от него имаше бял кон, пронизан с три или четири копия.

Отдолу се разнесоха викове и видях как нуманцийците се надигнаха и пуснаха залп стрели срещу нападателите си. В средата им се виждаше невъоръжен мъж, който махаше с ръце, правеше заклинание. Спомних си думите на капитан Мелет, че генералният посланик-губернатор е ясновидец-чародей и се зарадвах, че Тенедос явно все още е жив.

Биканер посочи едно хълмче, леко встрани от мястото на боя, на изток. Видях, че на него стои някакъв мъж, в дълъг халат, който го отличаваше като магьосник. Около тялото му се вихреше същото мъгливо сияние, като около бойното поле.

- Оня там е от магьосниците им - каза Биканер и изви врат. - Ей там стои още един, зад фронта им покрай реката. Трябва да има и трети... - Изви се и погледна нагоре, вдясно от нас. - Ей го кучия му син. Сбърках за бойния план, сър. Добър е. Имат трима магьосници, и ги бият точно в средата на триъгълника, точно където е магът. Заклинанията им ще да са същите, дето използват обикновено - объркване, страх, да те направят безпомощен - но повечето бият по уменията ти: да не можеш да нацелиш стрела като хората или да удариш хубаво с меча.

Третия го видях, на една скала точно срещу нас, над пътя. Мога да се закълна, че чувах тихото боботене на заклинанията от трите посоки.

- Нашият дипломат, сър, може и да има магическа мощ - продължи Биканер, - но не и когато е един срещу трима.

- Давай тогава да изравним играта, преди да ги ударим.

- Е, това можем да го направим, сър - съгласи се Биканер, изтича до коня си и препусна обратно към бойците. Дванайсет от най-добрите ми стрелци се разделиха на две групи с ескорт кавалеристи с извадени саби. Първите поеха нагоре по пътеката към скалата най-близо до нас, на която планинският вещер продължаваше да реве заклинанията си, без да обръща внимание на нищо около себе си. Другите затичаха към втория кайтски маг на изток.

След няколко минути първата група беше на стрела разстояние от най-близкия вещер. Три стрели се забиха в гърдите му и светът сякаш се разтърси. Чух болезнения му крясък и заклинателят се преви на две и рухна. Няколко войници затичаха към билото да се уверят, че е умрял и ще си остане умрял.

Според уговорката не изчакахме да видим дали вторият отряд стрелци ще успее да свали другия кайтски маг, а тръгнахме в атака.

- Ходом... напред...

Ескадрон Гепард, Седемнадесети ърейски дивизион пиконосци, прехвърли билото и се спусна в долината на Сулем.

Чух викове - радостни крясъци и след тях изненадания вой на планинците на другия бряг, щом ни видяха, но не им обърнах внимание.

Стигнахме брода и зашляпахме през него.

- Свири атака! - изревах, сигналистът ми вдигна дългия бичи рог и предизвикателният зов отекна над долината.

Щом прокънтя, видях нещо, което никога няма да забравя - може би най-благородната гледка, която съм виждал по време на бой.

Един от слоновете, за който мислех, че е умрял - явно беше бойно животно, но сигурно беше толкова остарял, че за срам и позор го бяха понижили в товарно - чу рева на рога някъде в тъмните умиращи кътчета на големия си мозък и се превъртя, надигна се на крака, вдигна хобота си, изви го, собственият му боен вик изтътна до ушите ни, животното се олюля няколко крачки, за да се подчини на отдавна забравената команда, и рухна мъртво.

Бяхме снишили пиките си, копитата на конете ни зачаткаха по камъните в свирепа атака и аз се оказах на върха на острието на формацията. Пред мен имаше мъже в халати - един вдигна лъка си и пиката ми го удари с все сила - беше първия, когото убих. Бързо обърнах коня, изтръгнах пиката от гърдите на планинеца и отново налетях срещу редицата туземци, свалих още един, после зарязах пиката и извадих сабята, а бойците ми повтаряха всяко движение все едно, че бяхме един войник.

Планинците може и да са кучи синове, но кучите му синове бяха храбри. Никакъв знак не видях да се огъват и да бягат, както става обикновено, когато пешаци бъдат ударени изненадващо от конница.

Вместо да отстъпят, Планинските воини удържаха строя и дори контраатакуваха - опитваха се да свалят конете ни с късите си копия и да ни посекат, докато препускаме напред.

Мелето, което последва, беше жестоко и кърваво. Мъжете ревяха, сечаха се, коне с разпрани кореми се свличаха на земята с ужасно цвилене, безумна ярост кипеше наоколо, сабите не можеха да свършат цялата работа и ками и ноктести ръце се впиваха дивашки в противниците.

Към нас се спусна нова редица планинци, плътно като редовна тежка пехота. Зареваха заканително на бойците ми.

В този момент светът около мен забръмча и видях нещо невъобразимо. Недалече от мен в песъчливата земя се беше забило едно копие. Видях го как само се изтръгна от земята, без никой да го е приближил, после полетя в дъга във въздуха, хвърлено с все сила, и се заби в гърдите на един от планинците. Прониза ме страх... и видях други зарязани оръжия - стрели, мечове, ками и къси копия - да се включват в битката, сграбчени сякаш от невидими воини.

Видях и човека, който трябваше да е ясновидецът Тенедос, чух и гласа му, който изтътна като небесен гръм, щом отпрати заклинанието си към планинците.

Воините от планините могат да устоят почти на всякакъв враг - но не и на магия.

Сега вече крещяха от ужас, захвърляха оръжията си в паника и бягаха, но неумолимото заклинание продължи и повечето бяха посечени, докато се опитваха да се спасят.

След миг на бойното поле останаха само трупове, ранени и победители.

Колоната на старши пиконосец Уейс препусна в галоп през реката към нас с победоносни викове и разбрах, че са ликвидирали опита за атака в тила.

Подкарах Лукан в тръс към брода, към Тенедос и останалите от групата му.

От магьосниците се очаква да се извисяват над всичко и всички, свирепите им бради и изпънатите им нагоре ноктести ръце да накарат всекиго да тръпне от страх.

У мъжа, който крачеше към мен, нямаше нищо такова.

Беше малко по-възрастен от мен, но все пак под трийсетте и доста нисък, повече от една стъпка по-дребен от мен. Беше чернокос, с късо подстригана по последната мода в Никиас коса и лицето му беше закръглено, симпатично и почти момчешко. Беше обут в тъмен брич и облечен в палто бяха добре скроени, но не можеха да скрият шкембенцето му.

Но това, което ме порази, бяха очите му - черни, пламнали сякаш с демонски огън.

Гласът му прокънтя в ушите ми, все едно че беше тътенът на самия Айрису, но думите бяха съвсем неочаквани:

- Аз съм ясновидецът Тенедос. А вие трябва да сте екзекуторът ми.