Отвъд полунощ

КНИГА ПЪРВА

1.

КАТЕРИН

Чикаго, 1919–1939 година

Всеки голям град си има свой облик, индивидуалност, която му придава особен, собствен стил. През двайсетте години Чикаго беше неспокоен, динамичен гигант, недодялан и без маниери, с единия крак все още в безскрупулната ера на магнатите, с чиято помощ се беше родил – Уилям Б. Огдън и Джон Уентуърт, Сайръс Маккормик и Джордж М. Пулман. Това беше царството на хора като Филип Армър, Густавъс Суифт и Маршал Фийлд. Беше запазена територия на нагли професионални гангстери като Хайми Уайс и белязания Ал Капоне.

Един от най-ранните спомени на Катерин Алегзандър беше, когато баща ѝ я заведе в кръчма с под, покрит със стърготини. Повдигна я на главозамайващо високо столче и поръча за себе си огромна чаша бира, а за нея „Грийн Ривър“. Беше петгодишна и си спомняше колко горд се чувстваше баща ѝ, когато около нея се събраха непознати, които ѝ се възхищаваха. Всички мъже си поръчаха пиене, а баща ѝ го плати. Спомняше си как непрекъснато се притискаше до ръката му, за да се увери, че той все още е при нея. Беше се завърнал в града едва предишната вечер и Катерин знаеше, че скоро пак ще замине. Той беше търговски пътник и ѝ обясняваше, че работата му е да пътува, понякога по цели месеци, до различни градове далече от нея и от майка ѝ, за да може да ѝ донесе хубави подаръци, когато се върне. Катерин безнадеждно се опитваше да се споразумее с него – ако остане при нея, тя ще се откаже от подаръците. Баща ѝ се засмя и каза, че е преждевременно развито дете, после замина и тя го видя чак след шест месеца. В онези ранни години майка ѝ, с която беше всеки ден, ѝ се струваше неясна и безформена личност, докато образът на баща ѝ, когото виждаше само за кратко, беше жив и удивително ярък. За Катерин той беше хубав, засмян мъж с блестящо чувство за хумор и жестове, издаващи сърдечност и щедрост. Миговете, когато се връщаше в дома им, се превръщаха в празници, изпълнени с угощения, подаръци и изненади.

Когато Катерин беше седемгодишна, баща ѝ бе уволнен и начинът им на живот се промени. Напуснаха Чикаго и се преместиха в Гари в щата Индиана, където той започна работа като продавач в бижутерски магазин. Катерин тръгна на училище. Отношенията ѝ с другите деца бяха предпазливи и сдържани. От учителите си изпитваше ужас, а те погрешно приемаха саможивостта ѝ за самонадеяност. Всяка вечер баща ѝ се прибираше у дома и за първи път в живота си Катерин почувства, че и те са истинско семейство като другите. В неделя тримата отиваха на плажа „Милър“, наемаха коне и яздеха час-два сред пясъчните дюни. Животът в Гари ѝ харесваше, но след шест месеца баща ѝ отново остана без работа и те се преместиха в Харви – предградие на Чикаго. Учебната година вече беше започнала и Катерин беше „новата“, която не приемаха в създадените вече приятелства. Започнаха да я смятат за саможива. Децата, уверени в сигурността на своите групички, често наобикаляха длъгнестата новачка и жестоко ѝ се подиграваха.

През следващите няколко години Катерин издигна щит от безразличие между себе си и нападките на децата. Когато стрелите минаваха през бронята ѝ, тя отвръщаше на удара с хапливо, язвително остроумие. Смяташе, че така ще отблъсне своите мъчители и те ще я оставят на мира, но неочаквано се получи друго. Тя участваше в списването на училищния вестник и в първата си рецензия за мюзикъла, представен от съучениците ѝ, написа: „Във второ действие Томи Белдън имаше соло на тромпет, но се издъни.“ Всички цитираха репликата ѝ – каква изненада! На другия ден Томи Белдън се приближи към нея в коридора и ѝ каза, че го намира за остроумно.

За домашна работа по английски им бяха възложили да прочетат „Капитан Хорейшо Хорнблоуър“. На Катерин книгата ѝ се стори отвратителна. Съчинението ѝ се състоеше само от едно изречение: „Куче, което лае, не хапе.“ Учителят, който в почивните си дни се занимаваше с ветроходство, ѝ писа отличен. Съучениците ѝ започнаха да цитират нейните афоризми и скоро тя се прочу като най-остроумна в училището.

Същата година Катерин навърши четиринайсет години и тялото ѝ започна да загатва узряването на жената. Изследваше се пред огледалото с часове и мрачно обмисляше как да промени бедствието, което виждаше в отражението. В себе си се чувстваше като Мирна Лой, влудяваща мъжете с красотата си, но огледалото – най-жестокият ѝ враг – показваше безнадеждно заплетена черна коса, която не можеше да бъде сресана, сериозни сиви очи, уста, която с всеки час ставаше все по-широка, и леко вирнат нос. Предпазливо си казваше, че може би не е чак грозна, но никой не би се втурнал да ѝ предлага да я направи филмова звезда. Всмукваше бузите си, присвиваше очи предизвикателно и се опитваше да си се представи като манекен. Отчайващо. Заемаше друга поза – широко разтворени очи, страстен израз, приветлива усмивка. Безполезно. Не беше и типичното американско момиче. Не беше нищо. Мрачно приемаше, че може би тялото ѝ ще стане хубаво, но нищо особено. А естествено, най-много от всичко искаше точно това – да бъде нещо по-особено, да бъде личност, да бъде запомнена и никога, никога, никога да не умира.

Когато беше петнайсетгодишна, през лятото ѝ попадна „Наука и здраве“ от Мери Бейкър Еди. Цели две седмици тя прекарваше по един час дневно пред огледалото – изгаряше от желание да се види красива. Накрая единствената промяна, която установи, беше нов обрив на акне по брадичката и пъпка на челото. Отказа се от сладкишите, от Мери Бейкър Еди и от огледалото.

Семейството ѝ се върна в Чикаго и се настани в малък мрачен апартамент в северния район Роджърс Парк, където наемите бяха по-ниски. Страната все повече затъваше в икономическата депресия. Бащата на Катерин работеше все по-малко и пиеше все повече. Двамата с майка ѝ постоянно си крещяха, безкрайно се обвиняваха един друг, което караше Катерин да бяга от дома. Отиваше на плажа на шест преки от тях и се разхождаше по брега. Оставяше се на вятъра, който сякаш даваше крила на тънкото ѝ тяло. Прекарваше дълги часове, взряна в бурното сиво езеро, изпълнена с някакъв отчаян неописуем копнеж. Толкова силно желаеше нещо, че понякога я заливаше внезапна вълна от непоносима болка.

В книгите на Томас Улф откри огледален образ на горчиво-сладката носталгия, която я изпълваше, носталгия по предстоящо бъдеще, сякаш някога някъде беше преживяла един прекрасен живот и нямаше търпение да го изживее отново. Вече имаше месечни неразположения и въпреки че физически се превръщаше в жена, съзнаваше, че потребностите ѝ, копнежите ѝ, болезненото желание не бяха физически и нямаха нищо общо със секса. Бленуваше пламенно да бъде оценена, да се издигне над милиардите хора, от които гъмжи земята, всеки да я познава, а когато минава, да казват: „Ето я Катерин Алегзандър, великата...“ Великата каква? Това беше проблемът. Не знаеше какво иска, а само че го желае болезнено и безнадеждно. В неделния следобед, когато имаше пари, тя ходеше на кино в „Стейт енд Лейк Тиътър“, в „Маквикърс“ или „Чикаго“. Потапяше се изцяло в прекрасния, изискан свят на Кари Грант и Джийн Артър, смееше се с Уолас Бири и Мари Дреслър, страдаше с романтичните несполуки на Бети Дейвис. Чувстваше Айрини Дън по-близка от майка си.

В последния клас на гимназията заклетият враг на Катерин – огледалото – най-после ѝ стана приятел. Момичето в огледалото имаше живо, интересно лице. Косата ѝ беше гарвановочерна, а кожата – нежна, млечнобяла. Имаше правилни нежни черти, щедра чувствена уста, умни сиви очи. Тялото ѝ беше хубаво – със стегнати, добре развити гърди, нежно заоблени хълбоци и стройни крака. В израза ѝ имаше безразличие и надменност, като че ли отражението ѝ притежаваше други черти, които ѝ бяха чужди. Предполагаше, че това е част от защитната броня, зад която се прикриваше от първите си училищни дни.

Голямата икономическа криза притискаше все по-жестоко цялата нация и бащата на Катерин непрестанно се заплиташе в някакви сделки, които така и не се осъществяваха. В главата му постоянно се въртяха мечти да направи изобретения, които да му донесат милиони долари. Измисли крикове, които да се монтират над колелата на автомобила и да се спускат само с натискане на копче върху арматурното табло. Никой производител на автомобили не прояви интерес. Изработи въртяща се електрическа реклама за магазините. След краткотрайно суетене и обнадеждаващи срещи идеята угасна.

Баща ѝ взе пари на заем от по-малкия си брат Ралф, който живееше в Омаха, за да оборудва обущарски камион, с който да обслужва квартала. С часове обсъждаше проекта с Катерин и майка ѝ.

– Няма начин да не успея – обясняваше той. – Представи си, че обущарят сам идва пред вратата ти. Никой досега не го е правил. Вече имам един обущарски камион, нали? Ако печели само по двайсет долара дневно, това са сто и двайсет долара седмично. Два камиона ще ми носят двеста и четиресет долара на седмица. След година ще имам двайсет камиона. Това прави две хиляди и четиристотин долара седмично, сто двайсет и пет хиляди долара годишно. И е само началото...

След два месеца камионът и обущарят изчезнаха – рухна още една мечта.

Катерин се надяваше, че ще може да учи в университета „Нортуестърн“. Беше най-добрата ученичка в класа, но дори и да получеше стипендия, трудно можеше да разчита само на нея. Разбираше, че наближава денят, когато ще трябва да напусне училище, за да започне работа. Би могла да си намери място като секретарка, но беше твърдо решена никога да не се отказва от мечтата си, която ще изпълни живота ѝ с богат и прекрасен смисъл. Това, че не знаеше каква точно е мечтата ѝ или смисълът на нейния живот, правеше всичко още по-непоносимо тъжно.

Казваше си, че сигурно е от възрастта. При всички положения беше ужасно. Децата са твърде малки, за да преживяват юношеството, с горчивина си мислеше тя.

Две момчета смятаха, че са влюбени в Катерин. Първият беше Тони Корман, който един ден щеше да постъпи в адвокатската кантора на баща си. Беше с цяла педя по-нисък от Катерин, с нездрав цвят на лицето и късогледи воднисти очи, които я гледаха с обожание. Другият беше Дийн Макдермон – дебел и стеснителен, искаше да стане зъболекар. Имаше и трето момче – Рон Питърсън, но той беше друга категория. Бе футболната звезда на гимназията и всички казваха, че сигурно ще го приемат в колежа със стипендия за спортист. Висок, широкоплещест, той приличаше на театрален идол и безспорно беше най-популярното момче в училището.

Единствената пречка Катерин да не се сгоди незабавно за него бе, че той дори не подозираше за съществуването ѝ. Всеки път, когато се разминаваше с него по училищния коридор, сърцето ѝ забиваше лудо. Тя си блъскаше главата какво ли остроумно и предизвикателно да му каже, че той да ѝ определи среща. Но щом се приближеше до него, езикът ѝ се вдървяваше и те се разминаваха мълчаливо. Като кораба „Куийн Мери“ и боклукчийски шлеп – с отчаяние си мислеше Катерин.

Имаха все по-големи трудности с парите. Бяха закъснели три месеца с наема и не ги изхвърляха само защото хазайката беше очарована от баща ѝ и от грандиозните му планове и изобретения. Когато го слушаше, Катерин изпитваше мъчителна тъга. Той беше все така бодър и оптимист, но тя виждаше и зад поочуканата му фасада. Чудният безгрижен чар, превръщащ в празник всичко, с което се заемаше той, беше помръкнал. Баща ѝ приличаше на хлапе, въплътило се в мъж на средна възраст, който си фантазира за великолепното бъдеще, за да скрие жалките провали на миналото. Неведнъж го беше виждала да дава вечеря за дузина гости в „Ханричи“, а после весело да отвежда настрана някой от тях и да му иска пари на заем, за да плати сметката плюс щедър бакшиш, разбира се – задължително щедър, защото трябваше да поддържа репутацията си. И все пак, макар да съзнаваше, че той е небрежен и безразличен баща, Катерин го обичаше. Харесваше ѝ, че се пали, че вечно се усмихва и прелива от енергия в този свят от намръщени, мрачни хора. Това беше неговият дар и той щедро го предлагаше.

В крайна сметка според Катерин той се чувстваше по-добре с прекрасните си мечти, които никога нямаше да се сбъднат, отколкото майка ѝ, която се страхуваше да мечтае.

През април майка ѝ умря от сърдечен пристъп. Това беше първият сблъсък на Катерин със смъртта. Малкият им апартамент се изпълни с приятели и съседи, поднасящи съболезнованията си с фалшиво уважение, както е прието при такива трагедии.

Смъртта беше превърнала майка ѝ в дребна, съсухрена, безжизнена фигура, а може би животът я беше направил такава – мислеше Катерин. Опитваше се да си припомни общи спомени, моменти, когато се бяха смели заедно, когато душите им се бяха сливали, но в представите ѝ непрекъснато изскачаше образът на бащата – усмихнат, енергичен и весел. Сякаш животът на майка ѝ беше бледа сянка, която чезнеше под слънцето на спомена. Катерин се взираше в ковчега с восъчната фигура на майка си, облечена в проста черна рокля с бяла якичка, и мислеше за пропиления ѝ живот. За какво е било всичко? Чувствата, които Катерин бе изпитвала преди години, отново я завладяха – решимостта да стане нещо, да остави следа, за да не свърши в анонимен гроб, без светът да знае, нито да го е грижа, че Катерин Алегзандър е живяла и е умряла, че се е върнала в земята.

Чичо ѝ Ралф и леля ѝ Полин дойдоха със самолет от Омаха за погребението. Ралф беше десет години по-млад от баща ѝ и съвсем различен от него. Занимаваше се с поръчки и доставка на витамини по пощата и преуспяваше. Беше едър, квадратен мъж – с квадратни рамене, квадратна челюст, квадратна брадичка и – Катерин беше сигурна – с квадратен мозък. Жена му беше като птичка – само пърхаше и чуруликаше. Бяха свестни хора и Катерин знаеше, че чичо ѝ е дал доста пари на заем на баща ѝ, но чувстваше, че няма нищо общо с тях. Те бяха като майка ѝ – хора без мечти.

След погребението чичо Ралф каза, че иска да поговори с Катерин и баща ѝ. Седнаха в малката дневна, а Полин хвърчеше насам-натам с табли с кафе и сладкиши.

– Знам, че си доста зле с парите – каза чичо Ралф на брат си. – Прекалено голям мечтател си, винаги си бил такъв. Но ти си ми брат. Не мога да те изоставя. Разговаряхме за това с Полин. Искам да дойдеш на работа при мен.

– В Омаха?

– Ще имаш добър и постоянен доход и двамата с Катерин можете да живеете у нас. Имаме голяма къща.

Сърцето на Катерин се сви. Омаха! Това беше краят на мечтите ѝ.

– Нека помисля – рече баща ѝ.

– Ще вземем влака в шест часа – продължи чичо Ралф. – Отговори ми, преди да тръгнем.

Когато двамата с баща ѝ останаха сами, той простена:

– Омаха! Басирам се, че там няма дори свястна бръснарница.

Но Катерин знаеше, че той се преструва заради нея. И със, и без свястна бръснарница баща ѝ нямаше друг избор. Накрая животът го беше хванал в капана си. Тя се питаше как ли ще му се отрази, ако се установи на постоянна скучна работа с определено работно време. Щеше да е като уловена волна птица, блъскаща крилата си в стените на клетката, загиваща в пленничество. А тя трябваше да се прости с университета „Нортуестърн“. Беше кандидатствала за стипендия, но не получи отговор. Следобед баща ѝ се обади на брат си, за да му каже, че приема предложението.

На другата сутрин Катерин отиде при директора да го уведоми, че ще се мести в Омаха. Той стоеше прав зад бюрото си и преди тя да проговори, ѝ каза:

– Честито, Катерин, спечелила си пълна стипендия за университета „Нортуестърн“.

Вечерта двамата с баща ѝ обсъдиха всичко подробно и накрая решиха, че той ще се премести в Омаха, а Катерин ще отиде в „Нортуестърн“ и ще живее на общежитие. И така след десет дни тя изпращаше баща си на гара „Ла Сал Стрийт“. Изпитваше силно чувство на самотност и тъга от раздялата с човека, когото обичаше най-много, и в същото време с нетърпение очакваше влакът да потегли, приятно развълнувана от мисълта, че за първи път ще бъде свободна и ще живее свой собствен живот. Стоеше на перона и гледаше баща си, притиснал лице до прозореца за последен поглед – занемарен, но хубав мъж, който все още искрено вярваше, че един ден светът ще му принадлежи.

На връщане от гарата Катерин се засмя на глас – беше се сетила, че за да замине за Омаха на работа, от която крайно се нуждаеше, баща ѝ си е купил билет за единично спално купе.

Денят на записването в университета беше ужасно вълнуващ. За Катерин той имаше особено значение, което не можеше да опише с думи. Това беше ключът, който щеше да отвори вратите към всички мечти и неопределени амбиции, отдавна бушуващи в нея. Тя огледа огромната зала, в която стотици студенти чакаха на опашка за записване, и си помисли: „Един ден всички вие ще ме познавате. Ще казвате: „Следвах заедно с Катерин Алегзандър.“ Тя записа максимално допустимия брой учебни предмети. Настани се в общежитието и същия ден си намери работа като касиерка следобедна смяна в „Руст“ – популярна закусвалня срещу университета. Заплатата ѝ беше петнайсет долара седмично и въпреки че с тях не би могла да си позволи никакъв лукс, щяха да ѝ стигат за учебници и неотложни нужди.

Към средата на втори курс Катерин реши, че сигурно е единствената девственица в целия университет. Като малка беше долавяла откъслечни моменти от разговорите на възрастните по сексуални въпроси. Струваше ѝ се нещо чудесно и много се страхуваше, че ще свърши, докато тя стане достатъчно голяма, за да изпита удоволствие от него. Сега излизаше, че май е имала право. Поне що се отнасяше лично до нея. Всички в университета говореха само за секс – в общежитието, в учебните зали, в банята и в „Руст“. Откровеността на разговорите стъписваше Катерин.

– Джери е невероятен. Като Кинг Конг е.

– Имаш предвид члена му или ума му?

– Не се иска ум, сладурче, снощи изживях шест оргазма.

– Излизала ли си с Ърни Робинс? Не е едър, но си го бива.

– Алекс ми определи среща довечера. Някой да има сведения за него?

– Алекс е тъпак. Не си пилей времето. Миналата седмица ме заведе на плажа, смъкна ми гащите и започна да ме опипва. Аз също се опитах, но не можах да му го намеря.

Смях.

Катерин смяташе тези разговори за просташки и отвратителни, но гледаше да не изпусне нито дума. Беше като упражнение по мазохизъм. Докато момичетата описваха сексуалните си преживявания, Катерин си представяше, че е в леглото с някое момче, което я любеше диво и необуздано. Чувстваше физическа болка в слабините си и притискаше силно юмруци към бедрата си, причинявайки си страдание, за да забрави другата болка. Мислеше си: „Боже мой, ще си умра девствена. Единствената деветнайсетгодишна девственица в университета „Нортуестърн“. По дяволите, сигурно в целите Съединени щати! Дева Катерин. Църквата ще ме обяви за светица и веднъж годишно ще палят свещи в моя чест. Какво ли ми има? – питаше се тя и сама си отговаряше: – Ще ти кажа. Просто никой не те е поканил, а за играта трябват поне двама. Такива са правилата.“

Най-споменаваното име в сексуалните разговори на момичетата беше Рон Питърсън. Той беше приет в „Нортуестърн“ със стипендия като спортист и тук беше също така популярен, както и в гимназията. Избраха го за председател на първокурсниците. Катерин го видя още първия учебен ден в час по латински. Изглеждаше дори по-добре, отколкото в гимназията – тялото му се беше наляло, лицето му беше придобило сурова нехайна зрелост. След часа той тръгна към нея и сърцето ѝ силно заби.

„– Катерин Алегзандър!

– Здравей, Рон.

– В този курс ли си?

– Да.

– Какъв късмет!

– Защо?

– Защо ли? Защото хич ме няма по латински, а ти си гениална. Ще бъдем страхотен дует. Какво ще правиш довечера?

– Нищо особено. Искаш ли да учим заедно?

– Хайде да идем на плажа. Да бъдем сами. Винаги можем да учим.“

Той я гледаше втренчено.

– Хей, ти... – опитваше се да си припомни името ѝ.

Тя преглътна, мъчеше се отчаяно да дойде на себе си.

– Катерин – изрече бързо. – Катерин Алегзандър.

– Аха. Какво ще кажеш? Тук е страхотно, нали?

Тя се постара да вложи ентусиазъм в гласа си, за да му се хареса, да го спечели, съгласявайки се с него.

– О, да – рече Катерин. – Това е най...

Рон гледаше една изключително красива блондинка, която го чакаше на вратата. Подхвърли:

– Довиждане! – И тръгна към момичето.

„И това беше краят на приказката за Пепеляшка и принца – помисли си тя. – И живели дълго след това – той в своя харем, а тя в брулена от ветровете пещера в Тибет.“

От време на време го срещаше из университета винаги с различно момиче, понякога с две или три. „Господи, не му ли омръзва понякога?“ – чудеше се тя. Все още си представяше, че един ден Рон ще дойде при нея да му помогне по латински, но той вече не я заговори.

Нощем, самотна в леглото, Катерин си мислеше за другите момичета, които се любеха с приятелите си, и момчето, което идваше в мечтите ѝ, винаги беше Рон Питърсън. Представяше си как я съблича, после тя бавно го събличаше, както в любовните романи. Сваляше ризата му и нежно галеше с пръсти гърдите му, после разкопчаваше панталоните му и смъкваше гащетата. Той я вдигаше и я понасяше към леглото. Тук вече чувството ѝ за хумор надделяваше и Рон се схващаше в кръста, падаше на пода, стенеше и пъшкаше от болка. „Идиотка – казваше си тя, – дори и във фантазиите си не можеш да го направиш като хората.“ Може би трябваше да влезе в манастир. Питаше се дали монахините имат сексуални фантазии и дали се смята за грях да мастурбират. Чудеше се дали свещениците имат полови сношения.

Седеше в прохладния сенчест двор на прекрасно старо абатство край Рим и топеше пръстите си в затоплената от слънцето вода на езерце. Портата се отвори и един висок свещеник влезе в двора. Беше с широкопола шапка и дълго черно расо и изглеждаше точно като Рон Питърсън.

– А, извинете, синьорина – промълви той, – не знаех, че имам гостенка.

Катерин бързо скочи на крака.

– Не би трябвало да съм тук – извини се тя, – но е толкова красиво, че седнах да се полюбувам.

– Бъдете добре дошла! – Той се устреми към нея, тъмните му очи горяха. – Миа кара... излъгах ви.

– Излъгали сте ме?

– Да. – Очите му бяха впити в нейните. – Знаех, че сте тук, защото ви проследих.

Тя почувства как потръпва.

– Но вие сте свещеник!

– Бела синьорина, аз съм първо мъж, после свещеник.

Наведе се към нея, да я вземе в обятията си, спъна се в подгъва на расото си и цопна в езерцето с рибките.

Глупости!

Всеки ден след лекции Рон Питърсън идваше в „Руст“ и сядаше в сепарето в дъното. То бързо се изпълваше с негови приятели и ставаше център на бурни разговори. Катерин седеше на касата зад щанда и когато влизаше, Рон любезно и разсеяно ѝ кимваше, без да спира. Никога не се обръщаше към нея по име. „Забравил го е“ – мислеше Катерин.

Но щом влезеше, тя му се усмихваше широко и чакаше да я поздрави, да ѝ определи среща, да ѝ поиска чаша вода, девствеността ѝ, каквото и да е. Ала за него бе сякаш част от мебелировката. Разглеждайки съвсем обективно момичетата в закусвалнята, Катерин реши, че е по-хубава от всички освен една: фантастичната Джийн-Ан, русата южнячка, с която най-често виждаше Рон, а положително беше по-умна от всички тях, взети заедно. За Бога, какво тогава не беше в ред при нея? Защо нито едно момче не ѝ определяше среща? На следващия ден научи отговора.

Бързаше през университетския комплекс към „Руст“, когато видя Джийн-Ан и една непозната брюнетка да вървят към нея през зелената морава.

– Я, мис Големия мозък! – рече Джийн-Ан.

„И мис Големите цици“ – със завист си помисли Катерин, но попита:

– Тестът по литература беше убийствен, нали?

– Нямам нужда от твоето снизхождение – каза студено Джийн-Ан. – Знаеш достатъчно, за да ни преподаваш по литература. И не само на това можеш да ни научиш, нали, скъпа?

Нещо в тона ѝ накара Катерин да се изчерви.

– Аз, аз... не разбирам.

– Остави я на мира – намеси се брюнетката.

– Защо пък? – попита Джийн-Ан. – За каква се мисли тя, по дяволите? – И се обърна към Катерин: – Искаш ли да знаеш какво говорят за теб всички?

„Господи, не!“

– Да.

– Че си лесбийка.

Катерин я гледаше втрещена, не можеше да повярва на ушите си.

– Какво съм?

– Лесбийка, рожбо. Не можеш да заблудиш никого, въпреки че се правиш на голяма светица.

– Т-това е абсурдно – заекна Катерин.

– Да не мислиш, че хората са глупаци? – попита Джийн-Ан. – Само дето не си си окачила табела.

– Но аз, аз никога...

– Момчетата си падат по теб, но ти не им буташ.

– Хайде де! – избухна Катерин.

– Майната ти – рече Джийн-Ан. – Не си нашият тип.

Тръгнаха си, а тя смазана гледаше след тях.

Тази нощ Катерин лежеше в леглото си и не можеше да заспи.

„– На колко години сте, мис Алегзандър?

– На деветнайсет.

– Имали ли сте полови сношение с мъж?

– Никога.

– Харесват ли ви мъжете?

– Нима не харесват на всички?

– Някога имали ли сте желание да се любите с жена?“

Катерин размишлява върху това дълго и упорито. Беше се заглеждала по други момичета, по учителки, но то беше част от растежа. Сега си представи, че се люби с жена, че телата им се преплитат, че допира устни до женски устни, че меки женски ръце галят тялото ѝ. Тя потрепери. Само това не! Гласно си рече:

– Аз съм нормална.

Но щом е нормална, защо лежи тук сама? Защо не се чука някъде навън като другите? Може би е фригидна. Може би трябва да ѝ се направи някаква операция? По всяка вероятност – лоботомия.

Когато небето зад прозореца на общежитието започна да просветлява от изток, Катерин – цяла нощ немигнала – взе решение. Щеше да изгуби девствеността си и късметлията щеше да бъде партньорът по легло на всяко момиче – Рон Питърсън.