Тъмната уличка

Тъмната уличка

Мики Спилейн

1.

Телефонът иззвъня.

Досега бе просто предмет - черен и тих като пистолет в кобур. Анонимен, непознат, използван единствено от собственика си, и то за градски връзки. А сега издаваше тихия, приглушен звук на автоматичен пистолет със заглушител. Първото иззвъняване беше предупредителен изстрел. Второто щеше да доведе със себе си смърт.

Преди осем месеца бях дошъл във Флорида да умра. Двата куршума, улучили ме при престрелката под Уестсайд Драйв, се бяха забили в части на тялото ми, които не бяха създадени, за да бъдат насилвани така, и бях пролял прекалено много кръв. Затова неколцината санитари, които пристигнаха на бойното поле, първо се погрижиха за леко ранените. Мъртвите и умиращите бяха преместени настрани или изолирани като безнадеждни.

Шестте градуса под нулата ми спасиха живота, защото кръвта се сгъсти и съсири на грозни петна по дрехите и кожата ми, а болката още я нямаше, та когато видя, че очите ми са отворени и ясни, тлъстият дребосък, дето ме измъкна от труповете, изпадна в почти същия шок, в какъвто потъвах и аз. Никой не щеше да го чуе. Той беше пиян. Аз бях полумъртъв.

Понякога тялото реагира на необясними импулси. Той ме изправи. Пристъпях вдървено, като за последно. Качи ме на някакъв стар автомобил и спусна стъклата. Кръвта си остана замръзнала. Ръцете ми бяха вкочанени и не си усещах краката. Разсеяно се запитах как изглежда измръзналата плът. Дишах, обаче процесът всеки момент можеше да забави ритъма си и да спре. Тъпа болка започваше да мачка вътрешностите ми. Знаех, че по някое време, при това съвсем скоро, болката ще се превърне в ужасяващ, освирепял от глад звяр, който ще ме изяде жив.

Исках да крещя, но от устата ми не излизаше нито звук.

С всяка минута ставаше все по-зле.

После нямаше нищо, само че аз не го знаех.

Светлината се върна мека, а нещата, облени от нея - замъглени, размазани и тъмни, така че затворих очи. След няколко секунди пак ги отворих, за да ги фокусирам. Нещата започнаха да придобиват ясна форма. Появиха се ръце, рамене, а после и лице, което не познавах, старческо лице с бяла коса, намръщено и загрижено. Ръцете му правеха нещо с тялото ми и по усещането и миризмата разбрах, че ми сменя превръзките.

Забеляза, че го зяпам, и нареди:

- Не говори.

Бях достатъчно печен, за да не любопитствам много за тая голяма работа, дето ми се беше случила. Знаех, че е кофти. Не отворих уста. Непознатият видя отговора в очите ми и кимна.

Когато свърши с бинтовете, зави гърдите ми и смъкна с показалец очилата на носа си, за да ме погледне директно.

- Ще ти задавам въпроси. Не се напъвай да отговаряш. Мигай веднъж за "да" и два пъти за "не". Можеш ли?

Изчаках малко да смеля въпроса и мигнах веднъж.

- Знаеш ли какво ти се е случило?

Пак мигнах.

Мъжът пощипна замислено носа си.

- Трябваше вече да си мъртъв.

Не отговорих.

Погледът ми се избистри и фокусирах дребничния шишко. Само че не беше същият, дето ме вдигна от кървавия бетон, докато сирените и виковете се сливаха в невъобразима опера на смъртта.

- Тук си от петнайсет дни.

Просто продължавах да го гледам. Носеше бели дрехи, сако и панталон, и на шията му висеше слушалка. Знаеше какво си мисля.

- Някога бях лекар. - Той пак се намръщи и стисна носи си още по-здраво. - Лошо се изразих. Още съм лекар. Не са ме изхвърлили от бранша. Просто напуснах. Пропих се и напуснах. И точка. Не издържах на помията.

Нямаше подходящо мигане, за да му кажа какво ме интересува. "Да" и "не" просто не вършеха работа и затова можех само да го зяпам и да се надявам, че ще прочете мислите ми.

Успя.

- На никого около мен не му пукаше. Разделих се с младежките идеали още по време на стажа. И още как се разделих. - Той дълбоко си пое дъх и се намръщи. - Влязох в системата за трийсет години. Забогатях, мама му стара. - Шишкото се наведе към лицето ми. - Приличам ли ти на богаташ?

Тоя път мигнах два пъти. Не.

Мисловните ми вериги някак си влязоха в действие и се надявах, че не съм попаднал в лапите на някоя откачалка, дето иска да си играе с мен. Опитах се да помръдна ръце и успях. Пръстите ми се раздвижиха, раменете ми бяха свободни. Не бях завързан. Обаче ме спираха други окови. Все още изпитвах пълна немощ - завързан или не, нищо не можех да направя.

Той стисна професионално китката ми с пръсти и ми измери пулса. Дори не си погледна часовника. Всъщност нямаше часовник.

- Няма какво да се пулиш, малкият, тая работа я знам наизуст. Заложих ролекса преди години - осведоми ме шишкото.

Мигнах четири пъти, за да изразя съпричастие.

- Боли ли?

Опитах някаква гримаса.

- Поне не ти е прекалено кофти, нали?

Мигнах.

- Хубаво. Сега ще говоря, а ти слушай. Може да излезе бая история. Началото си го бива. Ще ми се да знаех края. Готов ли си?

Дълго се чудих, после разбрах, че трябва. Бях жив. Защо? Мигнах още веднъж.

Той прокара пръсти по лицето си, за да си събере мислите. Явно не се опитваше просто да подреди разпокъсани парченца. Все едно прехвърляше мост над голяма река, настилаше го и се канеше да мине с колата си по него. Онова, което се готвеше да каже, го плашеше, обаче трябваше да го каже, иначе нямаше да мине по моста.

- Излязох от една тукашна нюйоркска болница и оттам право в бара. След по-малко от месец моя милост, страхотният хирург, беше деградирал в пълен алкохолик - без никакво съжаление, разкаяние или угризение. Алчното ми семейство просто ме изостави, взе всички активи и даже не си направи труда да съобщи в полицията за изчезването ми. След седем години официално ме обявиха за мъртъв, жена ми си намери млад тъпкач, децата ми се дрогираха и мизерстваха, и всичко това го научавах от вестниците. Страхотна система, нали?

Тоя път не мигнах. Още не беше свършил.

- Ако се умориш, мигни три пъти и млъквай - рече той.

Мигнах утвърдително.

- В нощта на престрелката бях в бара на Кейси. Много гадна дупка. Често съм там. Не мога да си позволя нещо по-добро. Бяха ми останали кинт и десет цента и бях малко поркан. И тогава започна стрелбата. Знаеш ли, хич не си и спомням как съм изтичал навън. Просто изведнъж се озовах там. По дяволите, нямах представа какво става - някакви коли, сирени и така нататък. Всички викаха и навсякъде имаше умиращи. Догади ми се. Когато видях, че оня просто те заряза там... е, пак станах какъвто бях едно време и те пренесох в колата си.

Наблюдавах го с присвити очи и той забеляза.

- Дванайсетгодишна бричка. Само тя ми остана. Откраднах номерата, за да не ме спрат. И те докарах тук.

Тоя път обходих стаята с поглед. Вече виждах по-ясно.

Шишкото разбра.

- Инструментите на занаята ми. Човек никога не може да се отърве от някои неща. - Той се ухили и също се огледа. - Това си е цяло криминале, мама му стара. Ти и един стар доктор, без модерни джаджи, без антибиотици, само пиячка за упойка, малко инструменти и много надежда. - Между веждите му пак се образува одевешната дълбока бръчка. - Би трябвало да си мъртъв, нали ти е ясно?

Бързо мигване. Да, ясно ми е. Още не е късно.

- Направих всичко, каквото можех - почти се оправда дребосъкът.

Тоя път изобщо не мигнах. Чаках.

- Бях пиян и треперех. - Той ме наблюдаваше внимателно, обаче аз не отговорих. Никакво мигане. - Като че ли нещо те пусна право в скута ми. Получих нов шанс. Постъпих абсолютно неетично, напълно неразумно. Трябваше да те закарам в болница, за да получиш нужните грижи, пък аз глупакът поех отговорността сам и по някаква щастлива случайност ти оцеля след всички унижения на идиотския доктор и остана жив - въпреки неговите действия.

Това тъпо мигане започваше да ме дразни. Болеше ме, но си поех малко повече въздух и попитах с неестествен глас:

- Иначе щях ли да остана жив?

Той сви устни и очите му станаха странно сериозни.

- Не. - После прибави: - За малко да тръгнеш по тъмната уличка. Оттам не се връща никой.

Тогава си спомних. Улицата, на която се намирах, беше чужда, но позната. В двата края мъждукаше светлина, само че аз бях в средата, а пред и зад мен имаше нещо, с което не исках да се срещна. Точно до мен имаше отвор. Водеше нанякъде. Не... не водеше наникъде, а беше изход от улицата. Изглеждаше прохладен и удобен, уличка, на която щях да съм в безопасност. Там беше тъмно.

И тъмнината си имаше смисъл. Не смърт. Чернотата не означава смърт, каквото и да са ви разправяли. Сивотата означава смърт. Черният цвят означава неизвестност.

Стоях там и се взирах в тъмната уличка, без да вляза в нея. Просто се влях обратно в кипящата пяна на анестетичната измислица и дойдох на себе си пред едно мъгляво тлъсто лице.

- Умирам ли?... - Гласът ми пресекваше и трепереше.

- Това вече зависи от теб - след дълго мълчание отговори той. По устните му плъзна едва забележима усмивка. - Само гледай да не го направиш. Ако умреш, ще убиеш и мен. Кофти изход и за двамата.

Видя въпроса в очите ми.

- Защо ли? Ако хвърлиш топа в домашната ми лаборатория, направо можеш да ме отпишеш. Преди месец нямаше да ми пука. По дяволите, даже щях да се радвам. После се появи ти, целият надупчен, и приех предизвикателството. Изведнъж се превърнах в лекар, извършил някакво съвременно чудо... и ако сега ми се гътнеш, свършено е с мен.

Трябваше насила да произнеса думите:

- Сега... трезвен ли си?

- Постоянно.

Опитвах се да изразя друга мисъл, обаче той вдигна ръка и в същото време поклати глава.

- Край на приказките. - Взе спринцовка от масата до леглото, намокри едно памуче със спирт и ми би инжекция. - Само ще поспиш, няма да влизаш в тъмната уличка.

Някак си бях следил хода на времето и знаех, че са изтекли още четири дни. Бях на хранителни разтвори, които проникват по система във вените и хранят тялото. Същото това тяло беше раздвижвано и разтривано, за да не се стигне до мускулна атрофия, и се поддържаше чисто с помощта на влажни кърпи.

После дойдох на себе си и не усещах никакво замайване. Слабата утринна светлина обагряше всичко в мътнокремаво и от дишането изобщо не ме болеше. Вратата се отвори и дребният шишко отново се появи. Вече не ми изглеждаше тлъст. Лицето му дори изглеждаше изпито, което му отиваше.

Струва ми се, че му се ухилих.

- По-добре ли си? - попита той.

Направих утвърдителен знак и мигнах веднъж.

- Стига си мигал, приятел. Мисля, че можеш да говориш. Какво те интересува?

- Колко ти дължа? - попитах. Гласът ми се беше върнал, само че стържещ и прегракнал.

Дребосъкът сведе глава и изсумтя. После вдигна очи към мен.

- Бъзикаш ли се?

- Естествено.

- Иначе щеше да ми се наложи да ти кажа, че аз съм ти длъжник. - След малко прибави: - И все още мога да ти го кажа. Ако ме замъкнеш в съда, ще ми смъкнеш кожата.

- Стига - казах тихо. - Нали съм жив.

- Мисля, че заслугата си е твоя, не моя.

- Не ме будалкай.

- Налага се. Това не ти е счупен крак, заушки или нещо от тоя род. Намираш се в крайно опасно състояние. - Той присви очи и прокара длан по лицето си. - По дяволите, хич не ме бива да разговарям с пациенти. Изобщо не бива да ти дрънкам такива неща.

- Ей...

- Падаш ли си по кофти новини?

Кимнах.

- Повече нищо не мога да направя за теб. Ако искаш да продължиш да живееш, ще трябва да си почиваш толкова много, че накрая ще се побъркаш. - Дребосъкът млъкна и избърса устни. - Говоря съвсем сериозно. Да не правиш нищо. Да си почиваш. Да ставаш от време на време, да подремваш през деня, да си лягаш рано, също като дете от детската градина. Само така вътрешностите ти ще зараснат и пак ще заработят.

- Колко дълго?

Той помълча няколко секунди.

- Сам ще разбереш.

- Някога ще стана ли пак същият?

- Когато му дойде времето, ще разбереш и това.

И продължи мълчаливо да ме гледа - явно нямаше желание да изрази мислите си с думи. Писна ми да чакам и попитах:

- Какво има още, докторе?

- Ами... говориш като Бъгс Бъни.

- Стига комедии.

- Добре. - Моят спасител облиза устни и очите му помръкнаха. - Съвсем наскоро узнах какъв си.

Зачаках.

- Частен детектив. - Нямаше нужда да мигам. Той знаеше. - Майк Хамър.

- Да. Това лошо ли е?

- Не. Само че означава неприятности.

- Защо?

- Смятат те за мъртъв. - Той разчете изражението ми. - Свидетели видели как те застрелват. Бил си съвсем близо до кея. Казаха, че си се опитвал да се изправиш, и се предполага, че си паднал в реката.

Дребосъкът се мъчеше да се овладее, затова мълчах. Накрая той възвърна дар слово.

- Беше пълнолуние, имаше отлив и всяко тяло, паднало по онова време в реката, щеше да бъде отнесено в морето. Претърсиха пристанището и устието на Хъдсън, обаче не намериха нищо.

- Естествено - казах.

- Не се прави на много умен, Хамър.

- Извинявай.

- Досега не знаех какво внимание получаваш от пресата. Не са наясно дали да смятат смъртта ти за загуба, или за печалба за обществото.

- Ти как мислиш?

Той хвана ръката ми и пак ми измери пулса - медицинска пауза за размисъл. След минута я пусна.

- Като лекар, единствената ми грижа е твоето оздравяване.

- Всъщност мислиш друго.

- Наистина ли си убиец, Майк? - внезапно откровено попита докторът.

- Не такъв, какъвто си представяш.

- Какви убийци има?

- Законни - отвърнах. - И незаконни.

- Ще ми обясниш ли разликата?

- Ако убиеш врага си на улицата, отиваш на електрическия стол. Или на бесилката. Или ти бият отровна инжекция. Ако убиеш врага си във война, получаваш медал, почести, награди.

- Ти от кои си, Майк?

Ухилих му се. Оставих го да види зъбите ми, защото за разлика от него, бях убивал. Той никога не беше познавал необходимостта да причини смърт или болка до смърт. Не знаеше кого го боли най-много, нито какво би направил при тези обстоятелства.

Край на мигането.

- Като лекар, това има ли значение за теб? - попитах аз. Докторът ми се намръщи. - Би ли излекувал пациент, за да могат да го екзекутират?

- Труден въпрос.

- Е?

- Да.

- Защо?

- Заклел съм се.

- Дрън-дрън. - Задъхах се и се отпуснах на възглавницата. Той ме остави да се успокоя, после избърса лицето ми с влажен пешкир. Под кожата ми пареше и ръцете ми започваха да изтръпват. Изведнъж се изпотих. Усетих кратко убождане по ръката и отново потънах в сън.

Аз бях негов проект. Нищо не можех да правя сам, освен да остана жив и да оздравея. Ако успеех, той щеше да възстанови целостта на личността си.

Беше купил къщата - във Флорида Кийс - преди години. Намираше се малко на юг от Маратон, бетонна сграда на полуостров в Залива. Покрай нея минаваше канал, дълбок десет метра, останал от времето, когато щатът имал нужда от варовика, за да построи път до Кий Уест.

Беше тихо. И бях сам. Имах вестници, телевизор, радио с дълги и къси вълни, както и с много високи честоти, понеже бяхме на Залива и беше позволено. Имаше и цивилна честота, ако исках да слушам шофьорите на камиони по шосе 1 или как хлапетата си уговорят срещи.

Носеха вестниците всяка сутрин с бакалските стоки и ден след ден постепенно изчезвах от новините, докато накрая не ме забравиха съвсем. Докторът се казваше Ралф Морган и се питах как се справя с всичко в тая ситуация, докато не разбрах, че смъртта означава пълно изчезване и че на човек повече не му се налага да мисли за нищо.

Беше сряда. Той изглеждаше още по-слаб и още по-сериозен. Седна и изпи една студена бира, преди да се отпусне на стария стол и да ме изгледа втренчено.

- Как се чувстваш?

- Всеки ден ти съобщавам подробностите по телефона.

- Зарежи. Как се чувстваш?

- Ще оцелея.

- Не ме будалкай.

- За психическото ми състояние ли питаш?

- Нещо такова.

- Кофти.

- Защо?

- Виж, докторе, жив съм, ама съм извън живота. Трябва да се върна в него.

- Защо?

- Колко време може да остане мъртъв човек?

- Ако се върнеш, ще те убият.

- Явно си проверил някои неща, докторе.

- Не само за теб, малкият, но и за себе си. Поразрових се точно толкова надълбоко, колкото и ти. И адски ме тресе шубето. Аз съм лекар, искам да <бъда> лекар, и за пръв път от години насам знам, че <мога> да бъда лекар. Извърших истински медицински подвиг с теб, обаче никой няма да научи за това, а ако все пак научат, направо ме отпиши.

- Ами аз, докторе?

- Четеш вестници, нали?

- Естествено. Яка престрелка. Две нюйоркски фамилии решиха да вдигнат гюрултия, когато големият дон слизаше от кораба на връщане от старата си родина. Пълна идиотщина. Нещата вървяха гладко, цареше мир и спокойствие, всички политици им бяха в джобовете, наред със съдиите и прокурорите, и после всичко се обърна срещу тях.

- Защо, Майк? Ти си бил вътре в нещата.

- Моята информация не беше нищо особено. Преди два месеца се бях скарал с големия дон. Някой се готвеше да го очисти още щом се върне в страната и искаха да стоварят вината върху мен.

- Тогава какво правеше там?

- Може да ти изглежда тъпо, обаче исках да предупредя стареца, че ще го нападнат. Нямах намерение да стана мишена на всички наемници. Оная проклета мафия може да е станала напълно законна, обаче има дълга памет и още по-дълги ръце. Връзките и съобщителната й мрежа ги бива почти колкото на феберейците.

- И какво стана?

- Не питай мен. Нещо се обърка тотално. Корабът влезе в пристанището с четири часа закъснение и шайката на Гаетано ги чакаше. Когато пристигнах, не забелязах абсолютно никакви признаци за засада и после ми дойде като изневиделица. Адски професионално. Почти във военен стил.

- Всичко свърши за три минути - изсумтя доктор Морган. - И двете страни откриха огън едновременно.

- Басирам се, че донът е бил добре защитен. Имал е свои хора на кораба, други са го чакали на пристанището. Сигурно им е наредил да заемат позиции още преди да се появят другите.

- Стига, Майк. Такива неща не се правят на обществено място.

Поклатих глава, удивен от наивността му.

- В два през нощта нюйоркските докове напоследък не са най-общественото място. Донът все още има тежка ръка в профсъюзните дела из тия краища и не е имал никакъв проблем да избере дежурните за през нощта.

- С тая... с тая твоя <информация> си искал да кажеш, че донът излиза през служебния, вместо през главния изход, така ли?

- Първо щяха да излязат няколко души, после донът, и да се качат в очакващата ги кола. Аз се бях промъкнал зад тяхната лимузина и тъкмо излизах, когато отекнаха първите изстрели. Доколкото мога да кажа, идваха от отсрещната страна.

Докторът отпи голяма глътка бира и остави празната кутия. Няколко секунди мълча с присвити очи, после прокара пръсти през оредяващата си коса.

- Оня младият Понти видя ли те... преди да го застреляш?

- Майтапиш ли се, докторе? Естествено, че ме видя. Гледаше право в мен и после той ме простреля. Знаеше си работата, да. Изпревари ме. Паднах по гръб и се претърколих, а той се приближи и ми тикна желязото в лицето. Толкова много ме мразеше, че така и не видя патлака в ръката ми. И това беше краят на Ейзи Понти. Помня, че чух още изстрели, после ме повлякоха по улицата, обаче нищо повече.

Доктор Морган разсеяно повъртя бирената кутия в ръка, после я смачка и отбеляза:

- По-рано ги правеха по-яки.

- Тогава бяха стоманени. Не замърсяваха околната среда. Ръждясваха си и се разпадаха.

- Защо сега използват алуминий?

- Защото е по-рядък, струва повече и замърсява природата.

- Алуминият се рециклира.

- Съвсем малко от кутиите стигат до контейнерите. Кой иска да ме убие?

- Чух, че донът подхвърлил едно-две кофти неща за теб. Проблемът е, че трудно ще го докаже. - Докторът видя озадаченото ми изражение. - Ти така и не изпусна пистолета си, Майк. Стискаше го, докато не го изтръгнах от пръстите ти, когато изпадна в безсъзнание.

- Зарежи, докторе - отвърнах. - В балистиката имат данни за куршуми, изстреляни от моя патлак.

Той бавно поклати глава.

- Обаче нямат с какво да ги сравнят. Куршумите, които са улучили Понти, са излезли от тялото му и не са открити. Полицията смята, че е бил улучен по време на общата престрелка.

- Тая информация я нямаше във вестниците.

- Знам - съгласи се Ралф. - Използвах старите си връзки и се добрах до доклада за аутопсията. Може да съм пияница, обаче това го знаят само няколко приятелчета от бара. Мислят ме за алкохолизирал се емигрант, на когото му плащат, за да живее далеч от родината си. Или че получавам пенсия. Това им осигурява пиячка, така че изобщо не им пука.

- В такъв случай мога да се върна - заявих аз.

- Още не - тържествено заяви докторът. Изчаках няколко секунди, тъй като знаех, че ще продължи. - Диагнозата ти е приемлива. С други думи, ще останеш жив... АКО.

Под лъжичката пак ме бодна леден страх.

- Върхът.

- След три месеца ще мога да ти дам окончателна диагноза.

- Не каза какво АКО.

Той се изправи, отиде до хладилника и си извади втора кутия бира. Устата ми пресъхна и почти усетих вкуса й, само че алкохолът беше в списъка на строго забранените неща. Докторът отпи голяма глътка - наблюдаваше ме и се наслаждаваше на терзанията ми.

- Тук във Флорида е адски горещо, малкият.

- Е, лято е все пак.

Морган пак надигна кутията и избърса устни с опакото на дланта си.

- Ще спазваш точно графика, който ти дадох. Няма да променяш диетата. Ще си правиш упражненията според описанието, ще пиеш предписаните ти лекарства. Ако изпълняваш всичко до последната подробност, има голяма вероятност да оцелееш. Само да объркаш нещо и ще се изправиш пред голямото АКО. Ще гушнеш букета.

- Наистина не те бива да разговаряш с пациенти. Сега пък започна да приказваш като мен.

- Просто не искам да те разстройвам. - Той се усмихна кисело. - Единственият ти голям плюс е психическото ти състояние, Майк. Явно нищо не може да те смути.

- Откъде знаеш толкова много за мен?

- Нали беше известна личност?

- Защо в минало време?

Докторът се отпусна на облегалката, премести стола си напред и опря ръце върху коленете си.

- Смятат те за мъртъв. Твоят добър приятел в полицейското управление Патрик Чеймбърс ти направи панихида. Беше фрашкано с всевъзможни странни оплаквачи.

- Поне не съм оставил недовършена работа с клиенти - отбелязах. - Напоследък си бях изпълнил повечето ангажименти.

- Хм, секретарката ти...

- Велда ли?

- Да. Засега ще остави офиса отворен.

- И тя има разрешително за частен детектив. Ще се справи.

И изведнъж престанах да се чувствам добре. Усетих някаква безтегловност, пустота и странно далечно бръмчене в ушите. Мускулите ми неволно се отпуснаха, като че ли се топях. Лекарят стана от стола, премери ми пулса, измърмори нещо неразбираемо и ме сложи да легна на пода.

Отворих очи и той ме погледна.

- Сбъркал съм, Майк. Нещо все пак е смутило тая твоя желязна психика.

Клепачите ми се затвориха. Лежах на пода и се опитвах да проумея какво е да си мъртъв.

Беше кофти.

Студени влажни пешкири избърсаха потта от тялото ми, върнаха искрицата на живота и когато пламъчето стана достатъчно силно, докторът попита:

- Готов ли си да седнеш?

Едно мигване. Да. Говоренето щеше да ми дойде в повече. Надигнах се, седнах и задишах дълбоко. Накрая се пооправих.

- Опасно ли беше това, докторе?

- Не беше добре, обаче нищо сериозно. Как се чувстваш?

- Страхотно.

- Да бе.

Отпих глътка ледена вода. Съвсем малка глътчица, повече не ми се позволяваше.

- Струва ми се, че двамата сме в една и съща лодка, докторе.

- Коя по-точно?

- Оная, дето плава по отровната река без гребла.

- Нима?

- И двамата ни смятат за мъртви. Как ще се върнем?

Първите няколко седмици отминаха като някакъв мъгляв сън. Летаргията се дължеше на лекарствата и имаше за цел да направи всички физически действия прекалено трудни. Въпреки че регистрираше светлина, звуци и миризми, мозъкът ми се намираше в състояние на отпуснато самодоволство и не се опитваше да ги записва в паметта ми.

Някои неща ми се струваха смешни... докторът разговаряше с някаква банка и уреждаше превод на пари. Това адски щеше да допадне на неговите другарчета по чаша. Искаше ми се да го попитам как е задигнал пари, когато е напуснал дома си. Тия неща ставаха, само че как? Веднъж чух разговор с медицински термини, обаче не разбрах нищо. По пощата се получи колет с лекарства.

Събудих се преди изгрев слънце. Соленият въздух на Залива нахлуваше през прозореца с топло и лениво ухание и слаб привкус на риба. Това изобщо не беше един от ония нереални дни. Тоя ден беше жив и имаше плътност. После усетих друг познат мирис, който ме изпълни с особена признателност, защото в него имаше нещо повече освен уханието.

Доктор Морган влезе с вдигаща пара каничка кафе и дебела бяла чаша.

- Какво ще кажеш?

- С две пакетчета захар. Без мляко.

- Мислех, че го пиеш без захар.

- Без захар го пият само печените мъжаги - отвърнах.

Той разтвори пръсти. В шепата му лежаха няколко розови пакетчета захар, мръсни и смачкани, като че ли излизаха от боклукчийска кофа.

- Знаеш ли откъде ги взех? - Не си направих труда да му отговоря. - Бяха в джоба на палтото ти.

- Тогава защо реши, че го пия без захар?

- Грешна диагноза. Искаш ли ги?

- Естествено.

Пакетчетата може и да бяха смачкани, но кафето си го биваше. Отдавна не бях пил кафе и ми се струваше, че мога да изгълтам цялата каничка, обаче стигнах до средата на чашата, оставих я и колебливо погледнах доктор Морган.

- Не се мъчи - каза той. - Тялото ти само ти говори. Не се насилвай да поемаш повече, отколкото се нуждаеш. Гладен ли си?

- Не. Тая половин чаша кафе ме засити.

- После ще ти дам нещо нормално за хапване.

- Защо си толкова добър с мен? - попитах.

Докторът за пореден път се намръщи загрижено.

- Защото навлезе в нов етап.

- Питам за друго.

Намръщената му физиономия постепенно преля в смутена усмивка.

- Ами... няма смисъл да те лъжа.

- Изплюй камъчето де.

- Имам нужда от опита ти. - Той видя изражението ми и прибави: - От съвет, по-точно.

- За какво?

- За това как да не вляза в затвора. Карам старата таратайка с крадени нюйоркски номера и със сигурност ще ме спрат, защото тая бракма пуши, гумите са изтъркани и гърнето гърми, та се къса.

Приятно е да имат нужда от теб. Даже не се налагаше да си напрягам мозъка.

- Имаш ли пари, докторе?

- Е, не съм чак такъв глупак.

- Пазиш ли си старите документи?

- Каквото носех в портфейла си. Шофьорска книжка, стара регистрация за гласуване, лекарска карта от болницата, такива неща.

- Супер. Тогава иди си купи кола, регистрирай я законно на истинското си име и вземи щатски номера. Можеш да докажеш самоличността си и ако ти задават други въпроси, просто им кажи, че не ти харесва да си пенсия и искаш да се върнеш в живота.

- Обаче официално ме смятат за мъртъв, Майк!

- Виж, докторе, кой ще си спомни оная глупава история отпреди толкова години? - попитах безцеремонно. - Пък и изобщо не приличаш на умрял. Повярвай ми, никой няма да те безпокои. Само първо си намери някакви прилични дрехи, за да имаш по-благонадежден вид. Например кариран панталон и риза за голф с емблема.

- Не играя голф.

- Тогава си вземи риза за риболов.

Той само ме гледаше. После се усмихна широко.

- И без това хич не ми харесва да съм умрял.

Телефонът иззвъня. Доктора го нямаше да вдигне. Винаги, когато отговаряше, имаше някаква важна информация, трябваше да се обсъдят някакви медицински или домакински нужди.

Вдигнах слушалката и като призовах на помощ актьорските си способности, изръмжах:

- Да?

Щом чух гласа му, по гърба ми полазиха тръпки.

- Здрасти, Майк, по-добре ли си вече? - Говореше любезно, като че ли не беше имало престрелка на доковете, а сякаш сме се чували едва вчера.

Не отговорих веднага. После си поех дъх и попитах колкото можех по-естествено:

- Откъде знаеш как да ме откриеш, Пат?

- Аз съм ченге, нали не си забравил. Капитаните имат известно влияние.

- Откъде се обаждаш?

- От неподслушван телефон в затворена кабина в един универсален магазин.

- Тогава как ме откри?

- Не беше лесно - увери ме той.

- Щом ти си ме намерил, значи може и друг.

- Не, освен ако не разполагат с толкова хора и електроника, колкото имаме ние - успокои ме Пат.

Пак си поех дълбоко дъх.

- Тогава ми кажи нещо друго, приятел. Защо?

Тоя път беше негов ред да се позамисли.

- Някой е прострелял Маркос Дули.

- По дяволите! - измърморих.

Пат знаеше какво си мисля и не ме припираше. Старото приятелче Маркос Дули ни беше вкарало във войсковото разузнаване преди края на войната и после ни бе насочило натам, където се намирахме днес. Само Пат още носеше униформа, синия костюм на Нюйоркското полицейско управление. Аз имах разрешително за частен детектив в щата Ню Йорк, както и разрешително за носене на скрито оръжие. Маркос Дули беше станал самотен бегач и сега бе мъртъв. Обаче тримата се бяхме поддържали през тежките времена на горещи шрапнели и куршуми, които пееха свистящата песен на унищожението, и бяхме побеждавали смъртта, защото си бяхме прикривали гърба, докато сърцата ни не престанат да туптят бясно и дишането не стане по-лесно.

- Как е станало, Пат?

- Някой влязъл в къщата и го гръмнал в корема.

- Знаеш ли кой?

- Още не. Може би имаме заподозрян.

- Познавам ли го?

- Естествено. Застрелял си брат му. Уго Понти.

Изломотих нещо неразбираемо.

- Как е той?

- Умира. Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш? Иска да те види.

- Идвам. - И прибавих: - Как е Велда, Пат?

Знаех, че се хили.

- Чака те. Не вярва, че си пукнал.

Докторът ми резервира ранен полет за Ню Йорк, при това за първа класа, за да имам достатъчно място да си вдигна краката и да си почивам. Казах на стюардесата да не ме буди, събух си мокасините и заспах. Тоя път без лекарства. Чист и естествен сън с неестествени сънища, толкова смущаващо истински, че се принудих да се събудя, за да се избавя от тях. Лицата бяха изопачени, ала въпреки това ги познавах и думкането насън идваше от минало, което не желаех да си спомням. Времето някак си се сгъсти и преди да успея да замахна към нещото, което ме беше сграбчило, отворих очи и видях, че красивата стюардеса много внимателно ме разтърсва за рамото. Усмихнах се принудено.

Обаче тя знаеше.

- Кошмари ли?

- Ужасни - потвърдих.

- Искахте да ме удушите, нали?

- Не вас.

- Тогава кого?

- Лошите - отвърнах.

- Военен ли сте?

- Бях. Много отдавна.

- А сега сте ченге. - В леко смръщените й вежди имаше смях.

- Нещо такова - потвърдих.

Намръщването изчезна, обаче усмивката остана.

- Охоо, един от ония - рече тя. Видя, че се учудвам на думите й, и прибави: - Контратерорист, нали?

Тоя път се ухилих и се поизправих, за да вдигна облегалката си, както съветваха по аудиосистемата.

- Би могло да се каже.

Усмивката, която получих в отговор, показваше, че стюардесата изобщо не ми вярва.

Сезонът на завръщането на курортистите в големия град беше свършил и нямаше много посрещачи. Преметнах сака си през рамо и тръгнах по коридора. Вървях прекалено бавно за местен. Всички други от самолета ме изпревариха, преди да стигна до портала. Странните тръпки на очакването ме побиха по гърба още преди да забележа Пат Чеймбърс и Велда, които ме наблюдаваха, без да знаят какво да очакват - ходещ мъртвец, призрак от миналото или човек, обезумял от кипяща ярост, нямащ представа върху кого да я излее.

Обаче се появи нещо друго, което показваше, че всичко е наред. Зърнах го в изражението на Пат и в искрящите очи на Велда. Тоя мой приятел ме разбираше така, както могат само старите приятели, ала с Велда се познавахме много по-отвътре и очите й ми подсказаха, че изтеклите дълги месеци са останали в миналото... Нямаше нужда от оправдания, нямаше нужда от обяснения, ако не исках да ги дам. Само оня прекрасен поглед, който ми казваше "радвам се, че се връщаш" - който всъщност казваше всичко, без да казва абсолютно нищо.

Ако човек не ни наблюдаваше внимателно, поздравите ни биха изглеждали формални. Когато се ръкувах с Пат, и на двамата ни се искаше да си стиснем десниците по-здраво, обаче знаехме, че сега не е моментът, а когато се прегърнахме с Велда, усетихме дълбочината на чувствата си. За всеки, който ни гледаше, това беше само формална целувка, но за нас беше безшумна експлозия на пламтящи емоции, която почти ме уплаши. Велда скромно се отдръпна и когато ме погледна в очите, разбра, че и аз съм го почувствал.

Преди време щях да се усъмня в това чувство, щях да се запитам какво представлява. Ала не и сега. Вече знаех.

- Обичам те, Велда - казах тихичко, така че даже Пат да не ме чуе.

И тя също толкова бързо отговори:

- Да, знам.

Зачаках. Велда се усмихна.

- Знаеш какво изпитвам, нали? - попита тя. Изчаках още малко, поусмихнах се и отвърнах:

- Вече знам, маце.