Белгариад, Том първи: Пророчеството, Кралица на магиите, Магьоснически гамбит

БЕЛГАРИАД

Том първи

Дейвид Едингс

ПРОРОЧЕСТВОТО

П Р О Л О Г

който разкрива историята на Войната между Боговете

и постъпките на вълшебника Белгарат

из КНИГАТА НА АЛОРН

Когато светът беше млад, седмината Богове живееха в хармония и човешките раси бяха като един народ. Белар, най-младият измежду Боговете, беше обикнат от племето алорн. Той дълго оставяше с тях, ценеше ги и племето процъфтяваше под неговите грижи. Другите Богове също събраха народи около себе си, и всеки Бог обичаше своя собствен народ.

Но най-големият брат на Белар, Алдур, нямаше свой народ. Той живееше уединено, настрана от хората и Боговете, докато един ден го намери едно бездомно дете. Алдур прие детето за свой ученик и го нарече Белгарат. Белгарат научи тайната на Волята и на Света и стана вълшебник. В годините, които дойдоха след това, други хора също намериха самотния Бог. Те се присъединяваха към братството, за се учат от Алдур, и времето не можеше да ги състари.

После се случи така, че Алдур взе един кръгъл камък, не по-голям от сърцето на дете, и започна да го върти в ръката си и да го вае, докато камъкът се превърна в жива душа. Могъществото на живия скъпоценен камък, който хората нарекоха Кълбото на Алдур, беше огромно и Алдур вършеше с него чудеса.

Най-красивият измежду всичките Богове беше Торак и неговият народ бяха ангараките. Те принасяха жертви в негова чест и ги изгаряха, наричаха го Повелител на Боговете, а Торак започна да харесва мириса на жертвоприношенията и хвалебствените думи. Един ден обаче той чу за Кълбото на Алдур и от този миг насетне загуби покой.

Накрая, като се престори, той отиде при Алдур.

- Братко - подхвана Торак, - не е прилично да страниш от нас и да отбягваш съветите на братята си. Забрави този скъпоценен камък, който изкушава ума ти и го кара да отхвърля дружбата ти с нас.

Алдур прозря в душата на своя брат и го смъмри:

- Защо дириш върховенство и власт, Торак? Ангарак не е ли достатъчен за теб? Не се стреми, обзет от сляпа гордост, да притежаваш Кълбото, защото то ще те убие.

Горчив беше срамът на Торак при думите на Алдур; той вдигна ръка и удари своя брат. После грабна скъпоценния камък и избяга.

Другите Богове умоляваха Торак да върне Кълбото, но той не се съгласи. След това народите на човеците се вдигнаха срещу тълпите на ангараките и започнаха война срещу тях. Войните на Боговете и хората бушуваха из цялата земя, близо до планините Корим. Торак вдигна Кълбото и наложи на своята воля да се обедини с неговата, за да разцепи земята на две. Планините се сгромолясаха и морето ги заля. Но Белар и Алдур съюзиха волите си и поставиха граници пред морето. Ала човешките народи се разделиха един от друг. Същото се случи и с Боговете.

Когато Торак вдигна живото Кълбо срещу земята, своята майка, тя се събуди и започна да блести със свещен пламък. Лицето на Торак бе обгорено от син огън. Обзет от болка, той започна да мята планините в различни посоки; обезумял в страданието си, раздра земята; гърчещ се в агония, Богът прогони морето от мястото му. Лявата му ръка лумна в пламъци и се превърна в пепел, плътта от лявата страна на лицето му се стопи като восък, лявото му око стана на пара в черепа. Със страховит вик той се хвърли в морето, за да угаси огъня, ала мъката му беше безконечна.

Когато Торак се изправи от водата, дясната част от тялото му все още беше красива, ала лявата беше обгоряла и осеяна с ужасни белези от огъня на Кълбото. Като се гърчеше от неописуема болка, Богът поведе своите хора на изток и там те построиха огромен град в равнината Малореа. Нарекоха го Ктхол Мишрак - Градът на нощта, защото Торак скри обезобразеното си тяло в тъмнина. Ангараките издигнаха желязна кула за своя Бог и поставиха Кълбото в желязно ковчеже в стаята на самия връх на кулата. Торак често стоеше пред ковчежето, ала после побягваше, разтърсван от ридания, защото неговият копнеж да гледа Кълбото можеше да помъти разсъдъка му и той щеше да загине.

Вековете бягаха един след друг в земята на ангараките и те започнаха да наричат своя осакатен Бог Кал Торак, сиреч той беше и техен крал, и техен Бог.

Белар бе завел алорните на север. Измежду всички човешки народи те бяха най-смелите и най-войнствените, а Белар всели вечна омраза към ангараките в техните сърца. С жестоки мечове и брадви те кръстосваха северните земи, стигаха дори до вечните ледени полета, търсейки път към своите древни врагове.

Те продължаваха да вършат това до времето, когато Черек Мечото рамо, най-великият крал на алорните, измина целия път до долината на Алдур и намери Белгарат Вълшебника.

- Пътят на север е открит - каза той. - Предзнаменованията и поличбите са благоприятни. Дошло е времето - ние можем да открием пътя към Града на нощта и да си възвърнем Кълбото от Едноокия.

Поледра, съпругата на Белгарат, очакваше дете и той не желаеше да я напусне, но Черек надделя. Една нощ те се промъкнаха навън, за да се присъединят към синовете на Черек Драс Бичия врат, Алгар Леката стъпка и Рива Желязната хватка.

Жестока зима беше притиснала северните земи, тресавищата пробляскваха под звездите, сковани в скреж и стоманеносив лед. Белгарат направи магия, за да открият верния път, и се превърна в огромен вълк. Той се промъкваше с безшумни стъпки сред покритите със сняг гори, където дърветата се нацепваха и се пръскаха на парчета от вледеняващия студ. Безжалостен мраз посребряваше врата и раменете на вълка и навеки след това брадата и косите на Белгарат бяха с цвета на сребро.

Сред сняг и мъгли те прекосиха пустошта, стигнаха Малореа и накрая приближиха до Ктхол Мишрак. След като намери таен проход към града, Белгарат ги поведе към подножието на желязната кула. Те тихо се изкачиха по ръждясалото стълбище, което не помнеше човешки крак от двадесет столетия. Обзети от страх прекосиха стаята, където Торак се мяташе, потънал в болезнена дрямка, скрил осакатеното си лице зад желязна маска. Дебнешком пропълзяха край заспалия Бог сред тлеещия мрак и накрая стигнаха до желязното ковчеже, в което почиваше живото Кълбо.

Черек направи знак на Белгарат да вземе Кълбото, но вълшебникът отказа.

- Аз не мога да го докосна - каза той, - защото то ще ме убие. Някога скъпоценният камък е очаквал с радост докосването на човек или Бог, но волята му е станала сурова и непреклонна, когато Торак го вдигна срещу своята майка. Кълбото няма да позволи някой отново да го използва по този начин. То знае какво става в нашите души. Само онзи, който не възнамерява да стори никакво зло, който е достатъчно чист да го вземе и да го носи с риск за собствения си живот, без да мисли за власт и богатство - само такъв човек може да докосне Кълбото сега.

- Кой човек не таи зла умисъл в безмълвните селения на душата си? - попита Черек. Ала Рива Желязната хватка отвори ковчежето и взе Кълбото. Неговият огън проблесна през свитите му пръсти, ала не го опари.

- Тъй да бъде, Черек - каза Белгарат. - Твоят най-малък син притежава чистота. Неговата съдба и съдбата на всички, които го следват, е да носят Кълбото и да го бранят. - Белгарат въздъхна, защото знаеше какво бреме бе поставил върху плещите на Рива.

- Тогава неговите братя и аз ще го подкрепяме - каза Черек, - дотогава, докогато той следва своята съдба.

Рива зави Кълбото в своята наметка и го скри под туниката си. Отново пропълзяха през стаите на осакатения Бог, спуснаха се по ръждясалото стълбище и се измъкнаха през тайния проход до портите на града, за да потънат сред пустошта.

Скоро след това Торак се събуди и както винаги отиде в стаята на Кълбото. Ала ковчежето беше отворено и Кълбото беше изчезнало. Гневът на Кал Торак беше ужасен. Той сграбчи огромната си сабя, слезе от желязната кула, размаха оръжието, удари веднъж и кулата се сгромоляса. Богът изкрещя на ангараките с гръмотевичен глас:

- Вие станахте лениви, загубихте своята бдителност и позволихте на крадец да отмъкне онова, за което аз платих така скъпо. Затова ще разруша вашия град и ще ви накарам да вървите пред мен. Ангарак ще се скита по света, докато Ктраг Яска, Горящия камък, се върне при мен.

И превърна Града на нощта в развалини и подкара жителите му в пустошта. Ктхол Мишрак престана да съществува.

Три левги на север Белгарат чу писъците в града и разбра, че Торак се е събудил.

- Сега ще започне да ни преследва - каза вълшебникът - и само могъществото на Кълбото може да ни спаси. Когато тълпите връхлетят върху нас, ти, Желязна хватка, го вдигни, за да могат да го видят.

Множество ангараки се появиха, начело с Торак, но Рива вдигна Кълбото, така че осакатеният Бог и неговите последователи да го зърнат. Кълбото позна своя враг и омразата му отново пламна, и небето заблестя от неговия гняв. Торак изкрещя и падна. Предните редици на ангараките бяха погълнати от огън, а останалите побягнаха с ужас.

Така Белгарат и неговите приятели избягаха от Малореа, пак прекосиха северните блата и върнаха Кълбото на Алдур в Западните кралства.

Като узнаха какво се е случило, Боговете се събраха на съвет и ето какви думи отправи Алдур към тях:

- Ако още веднъж поведем война срещу нашия брат Торак, спорът ни ще унищожи земята. Ето защо ние трябва да изчезнем от този свят и брат ни няма да успее да ни намери. Вече не телом, а само духом можем да останем тук, за да напътстваме и защитаваме своите народи. В деня, когато отново избухне война, светът ще бъде изпепелен.

Боговете заплакаха, защото трябваше да се разделят. Ала Чалдан, Богът Бик на арендите, попита:

- Нима докато нас ни няма, Торак ще бъде върховен господар?

- Не - отвърна Алдур. - Докато Кълбото се пази от наследниците на Рива Желязната хватка, Торак не ще бъде в състояние да установи своето господство над света.

И Боговете се разделиха, и на света остана само Торак. Ала мисълта, че Кълбото в ръцете на Рива отнема възможността му да господства, разяждаше неговата душа.

Тогава Белгарат каза на Черек и неговите синове.

- Тук трябва да се разделим, за да опазим Кълбото и да се подготвим срещу идването на Торак. Нека всеки от вас поеме по свой път, както ви казах, и да започне да се готви за отбрана.

- Така ще сторим, Белгарат - закле се Черек Мечото рамо. - От този ден Алория не съществува, но алорните не ще позволят на Торак да господства, докато на света диша поне един алорн.

Белгарат вдигна глава и извика:

- Чуй ме, Еднооки Торак! Кълбото е в сигурни ръце и ти не можеш да го надвиеш. В деня, когато тръгнеш срещу нас, аз ще поведа война срещу теб. Ще те наблюдавам денонощно и ще съм готов да посрещна идването ти отсега и до края на дните.

В пустите степи на Малореа Кал Торак чу гласа на Белгарат и яростно започна да блъска земята, защото знаеше, че Живото Кълбо остава завинаги извън властта му.

Тогава Черек прегърна своите синове и пое по своя път, за да не ги види никога повече. Драс тръгна на север и се установи сред земите, освободени от пресъхналата река Мрин. Построи град Боктор и нарече земите си Драсния. Той и неговите наследници отстояваха земите до северните блата и не допуснаха неприятеля до тях. Алгар тръгна на юг със своя народ и намери коне сред широките равнини от двете страни на река Алдур. За пръв път в историята на хората те опитомиха конете, научиха се да ги яздят и се появиха войни на коне. Нарекоха своята държава Алгария и станаха номади, и следваха своите стада. Черек скръбно се завърна във Вал Алорн и нарече своето царство Черек, защото беше сам и нямаше синове. Той построил големи бойни кораби, с които кръстосваше моретата и не допускаше неприятеля до тях.

Ала върху оногова, който носеше Кълбото, падна бремето на най-дългото пътуване. Рива поведе своя народ и се установи с него на западния бряг на Сендария. Там построи кораби и заедно със своите хора прекоси морето и стигна до Острова на ветровете. И изгориха корабите си, и построиха крепост и град, опасан с дебели стени. Нарекоха града Рива, а крепостта - Замъка на Краля. Тогава Белар, Богът на алорните, накара две железни звезди да паднат от небето. Рива взе звездите, от едната изкова острие, от другата дръжка и постави Кълбото в долната й част като украшение. Толкова огромен беше мечът, че никой освен Рива не можеше да си служи с него. И Кал Торак за пръв път усети страх в душата си.

Рива сложи меча до черната скала над трона си и Кълбото заблестя, а мечът се срасна със скалата и никой освен Рива не можеше да го изтръгне от нея. Кълбото блестеше със студена светлина, когато Рива седеше на трона, а когато вземеше меча и го вдигнеше над главата си, около острието засияваше огън.

А най-чудното беше белегът, с който се раждаха наследниците на Рива. Във всяко поколение едно от децата в рода на краля носеше върху дланта на дясната си ръка знака на Кълбото. И отвеждаха детето в тронната зала, и слагаха ръката му върху Кълбото, и така Живият камък го опознаваше. И с всяко детско докосване блясъкът на Кълбото ставаше все по-силен, а връзката между Живото Кълбо и рода на Рива укрепваше с всяко ново поколение.

А Белгарат се раздели с приятелите си и забърза към Долината на Алдур. Ала когато пристигна, разбра, че жена му Поледра е родила две дъщери близначки и е умряла. В скръбта си той нарече по-голямата Поулгара. Косата й беше черна като гарваново крило. Той протегна ръка и я постави върху челото й както правеха всички вълшебници, и един кичур върху детското челце стана бял като скреж. И бащата се разтревожи, защото белият кичур беше белегът на вълшебниците, а Поулгара беше първото момиче, което получаваше такъв знак.

Втората му дъщеря - със светла кожа и златисти коси - не носеше никакъв белег. Той я нарече Белдаран. Бащата и тъмнокосата й сестра я обичаха повече от всичко на света и се бореха помежду си за нейната обич.

Когато Поулгара и Белдаран станаха на шестнадесет години, духът на Алдур се яви на Белгарат по време на сън и рече:

- Мой любими ученико, искам да съединя твоя род с рода на човека, който пази Кълбото. Затова избери коя от твоите две дъщери ще дадеш за жена на краля на Рива - коя от тях ще бъде майка на неговите синове, защото в този род е съсредоточена надеждата на света и мрачната мощ на Торак не бива да надделее над нея.

Дълбоко в душата си Белгарат чувстваше изкушение да избере Поулгара. Ала понеже знаеше какво бреме лежи върху плещите на краля на Рива, изпрати Белдаран и плака, когато тя напусна дома му. Поулгара също плака дълго и горчиво, защото предусещаше, че сестра й ще стане тленна и ще умре. Ала след време двамата се утешиха.

И вълшебникът и неговата дъщеря Поулгара обединиха силите си, за да наблюдават действията на Торак. Някои хора казват, че са още живи и продължават бдението си през всичките неизброими столетия оттогава до днес.

ПЪРВА ЧАСТ

СЕНДАРИЯ

Глава 1

Първото нещо, което Гарион бе запомнил, беше кухнята във фермата на Фалдор и през целия си живот той изпитваше особено топло чувство към кухните и онези странни звуци и миризми, които, изглежда, по някакъв неведом начин се свързваха с жизненоважната значимост на храната, любовта, утехата, сигурността и преди всичко с усещането за дом. Независимо от висините, които Гарион достигна в живота си, той никога не забравяше, че всичките му спомени започват от тази кухня.

Кухнята във фермата на Фалдор беше обширна, с нисък, опрян върху множество греди таван. Бе пълна с тенджери, чайници, котли и огромни прави лопати, които бавно се обръщаха в подобни на пещери фурни с красиво извити сводове. Имаше дълги тежки маси, където месеха хляб и го оформяха на многобройни самуни; тук нарязваха пилетата и кълцаха на кубчета морковите и керевиза с бързи, сръчни, отсечени движения. Когато Гарион беше много малък, той си играеше под масите и много скоро се научи да пази ръцете и краката си от нозете на кухненските работници, които се трудеха около тях. А понякога късно следобед, когато беше уморен, се сгушваше в някой ъгъл и се взираше в потрепващите пламъчета, които блестяха и се отразяваха от стотиците излъскани тенджери, ножове и лъжици с дълги дръжки, наредени върху окачалки по варосаните стени, и съвсем замаян, полека се унасяше в сън, обзет от пълен покой и хармония със заобикалящия го свят.

Центърът на кухнята и на всичко, което се случваше тук, беше леля Поул. Тя, изглежда, бе в състояние да се намира навсякъде по едно и също време. Последното докосване, с което гъската се озоваваше в тигана, сръчното оформяне на надигащия се хляб, украсяването на пушената шунка, току-що измъкната от фурната, бе винаги нейно дело. Макар че в кухнята работеха още неколцина души, нито един хляб, яхния, супа, печено или зеленчук не излизаха от това помещение, без да бъдат докоснати поне веднъж от леля Поул. Тя долавяше по миризмата, вкуса или чрез някакъв по-висш инстинкт от какво се нуждае гозбата и на всяко ядене слагаше различни подправки, като добавяше тук щипка, там трошици от безбройните си глинени панички с ароматни треви. Около нея сякаш витаеше духът на магия, знание и мощ, които не бяха по силите на обикновените човешки същества. И все пак, дори когато беше най-заета, тя винаги със сигурност знаеше къде се намира Гарион. Даже в разгара на приготовленията, когато пъхаше сладките в пещта или украсяваше някоя торта, или когато зашиваше току-що напълненото пиле, тя бе в състояние, без да поглежда, да протегне крак и да го измъкне с петата или с глезена си изпод нозете на готвачите.

Когато той малко поотрасна, това дори стана игра. Гарион я дебнеше да се улиса и побягваше със здравите си малки крачета към вратата. Ала тя винаги го хващаше. А той се смееше, обвиваше ръце около шията й, целуваше я и отново започваше да я дебне, очаквайки повторния си шанс да избяга.

В тези ранни години от своя живот момчето бе напълно убедено, че леля Поул е най-важната и красива жена в целия свят. Е, поне бе най-високата жена във фермата на Фалдор - почти толкова висока, колкото мъж, - а лицето й бе винаги сериозно, дори строго - не и спрямо него, разбира се. Косата й беше дълга и много тъмна - почти черна, - но един кичур отляво над челото беше бял като току-що навалял сняг. Вечер, когато тя го завиваше в малкото му легло, сложено до нейното в стаята над кухнята, той протягаше ръка и докосваше този бял кичур; тя му се усмихваше и на свой ред докосваше лицето му с меката си ръка. После момчето заспиваше, доволно, че тя е тук и бди над него.

Фермата на Фалдор беше разположена почти в центъра на Сендария - царство, обвито в мъгли, което на запад граничеше с Морето на ветровете, а на изток със Залива на Черек. Както повечето селскостопански постройки, характерни за това време и тази страна, във фермата на Фалдор имаше не една или две, а много сгради, долепени една до друга: обори, плевници, хамбари, кокошарници, гълъбарници, всички обърнати навътре към централния двор, пред който се издигаше здрава, голяма порта. На втория етаж бяха разположени стаите - някои просторни, някои съвсем малки, където живееха ратаите, които обработваха, засаждаха, плевяха и жънеха обширните полета зад стените. Самият Фалдор живееше в стаите на квадратната кула над централната трапезария, където три пъти на ден се събираха неговите работници - понякога, по жътва, и четири пъти - и се угощаваха с щедро раздаваната храна от кухнята на леля Поул.

Като цяло фермата беше щастливо и добре ръководено стопанство. Фалдор беше добър господар. Беше висок, сериозен мъж с дълъг нос и дори по-дълга челюст. Макар че рядко се смееше и даже почти не се усмихваше, той беше благ към хората, които работеха за него, и изглеждаше по-скоро решен да се грижи за тяхното здраве и благосъстояние, отколкото да изцеди и последната капка пот от телата им. В известен смисъл той беше повече баща, отколкото господар на шестдесетината души, които живееха на неговата земя. Хранеше се заедно с тях - което беше нещо необичайно, понеже много господари в областта се стремяха да се държат отвисоко със своите работници - и неговото присъствие начело на централната маса в трапезарията упражняваше усмирително влияние върху по-младите работници, които понякога бяха склонни да се държат шумно. Фалдор беше набожен човек и неизменно се молеше за благословията на Боговете преди всяко хранене.

Хората от неговата ферма знаеха това и влизаха с някакво достойнство един след друг в трапезарията, и сядаха, изразявайки поне с външния си вид благочестие, преди да нападнат препълнените с храна подноси и купи, приготвени от леля Поул и нейните помощници.

Заради доброто сърце на Фалдор - и магьосничеството на сръчните пръсти на леля Поул - фермата беше известна из цялата област като най-доброто място, където човек можеше да живее и работи. По цяла вечер в механата на близкото село Горен Гралт се описваха най-подробно едва ли не чудотворните гозби, които редовно се поднасяха в трапезарията на Фалдор. Не така щастливите мъже, които работеха в други ферми, след няколко халби бира често, потъваха в сълзи, без дори да ги крият, трогнати от описанието на някоя от печените гъски на леля Поул. Славата на фермата на Фалдор се разнасяше из цялата област.

Най-важният човек във фермата, като се изключи самият Фалдор, беше Дурник ковачът. Когато Гарион порасна и му разрешиха да се движи извън обсега на бдителния поглед на леля Поул, той неизменно се отправяше към ковачницата. Зачервеното желязо, което искреше в огнището, го привличаше почти хипнотично. Дурник беше човек с обикновена външност, непривличаща с нищо вниманието кафява коса и неугледно лице, зачервено от жегата в ковачницата. Не беше нито нисък, нито висок, нито слаб, ни пълен. Беше разумен и тих, и както повечето хора, които упражняват неговия занаят, невероятно силен. Носеше грубо прилепнала към тялото кожена дреха и престилка от същия материал. И палтото, и престилката бяха осеяни с прогорени дупчици от искрите, които летяха от огнището. Носеше тесни панталони и меки ботуши, какъвто беше обичаят в тази част на Сендария. Отначало единствените думи на Дурник към Гарион бяха предупреждения да пази пръстите си от огнището и от бляскавия метал, който излизаше от него. Ала с течение на времето той и момчето станаха приятели и ковачът говореше по-често.

- Винаги завършвай онова, с което си се захванал - съветваше го той. - Лошо е да оставиш желязото настрана и след това да го държиш в огъня повече, отколкото е необходимо.

- Защо? - питаше Гарион.

Дурник свиваше рамене.

- Просто е така.

- Винаги давай най-доброто от себе си във всяко нещо, което вършиш - каза той в друг случай, когато оглаждаше с пила металните части от теглича на каруцата, която му бяха докарали да поправи.

- Но това е отдолу - възрази Гарион. - Никой никога няма да го види.

- Но аз зная, че е там - каза Дурник, като продължи да оглажда метала. - Ако не е направено така добре, както мога, всеки път ще се срамувам, когато видя тази каруца - а аз ще я виждам всеки ден.

Приятелството им продължи. Без дори да помисли, че го прави, Дурник възпитаваше у малкото момче изконните сендарски добродетели: трудолюбие, пестеливост, трезвост, добри обноски и практичност. Върху тях бе изградено човешкото общество.

Отначало леля Поул се тревожеше, че Гарион е толкова подвластен на привлекателността на ковачницата. Може би я плашеха очевидните опасности там. Но след като наблюдава известно време от вратата на кухнята, тя разбра, че Дурник е почти толкова бдителен по отношение сигурността на Гарион, колкото и тя, и загрижеността й намаля.

- Ако момчето започне да ти досажда, Дурник, отпрати го - каза тя на ковача веднъж, когато бе донесла в ковачницата огромен меден чайник, който трябваше да се изкърпи. - Или ми кажи и аз ще го държа по-близо до кухнята.

- Той въобще не ми досажда, госпожо Поул - каза Дурник с усмивка. - Той е разумно момче и знае достатъчно добре как да не ми пречи.

- Ти си прекалено добродушен, приятелю Дурник - отговори му леля Поул. - Момчето е пълно с въпроси. Отговори на един и ще изскочат цяла дузина нови.

- Такива са момчетата - каза Дурник и внимателно изсипа врящия метал в малкия глинен пръстен, който бе поставил около дупчицата на дъното на чайника. - И аз непрекъснато задавах въпроси, когато бях момче. Баща ми и старият Барл, ковачът, който ме изучи в занаята, бяха достатъчно търпеливи да ми отговарят, когато знаеха. Бих им се отплатил зле, ако не проявявах същото търпение с Гарион.

Гарион, който седеше наблизо, бе затаил дъх, докато течеше този разговор. Знаеше, че една недоброжелателна дума от страна на двамата възрастни без забавяне ще го пропъди от ковачницата. Когато леля Поул прекоси спечената земя на двора с току-що поправения чайник в ръка, той забеляза как я гледа Дурник и в ума му се роди една идея. Тя беше съвсем проста и красотата й беше в това, че носеше всекиму по нещо добро.

- Лельо Поул - каза той вечерта и трепна, когато тя бръкна в ухото му да го измие.

- Да? - отвърна тя, вече съсредоточила вниманието си върху врата му.

- Защо не се омъжиш за Дурник?

Тя спря да го къпе и попита:

- Какво?

- Мисля, че е страхотно хубаво хрумване.

- О, така ли? - Гласът й се изостри и Гарион разбра, че се е насочил към опасна територия.

- Той те харесва - каза момчето. Искаше да се защити.

- Вече обсъди ли това с него?

- Не - отговори момчето. - Помислих си, че е по-добре да поговоря първо с тебе.

- Е, това вече е хубаво хрумване.

- Ако искаш, мога да му кажа утре сутринта.

Главата му се врътна - беше го дръпнала за ухото И защо ли толкова й харесваше?

- Само да си казал една думичка от тази глупост на Дурник или на когото и да било другиго - каза тя. Тъмните й очи блеснаха с огън, какъвто той никога по-рано не бе виждал.

- Ама аз само си помислих... - почна той.

- Лошо си си помислил. Отсега нататък остави възрастните да мислят по тези въпроси. - Тя все още държеше ухото му.

- Както кажеш - съгласи се бързо той.

Но по-късно вечерта, когато лежаха в леглата си в тихата тъмнина, той отново косвено засегна същия въпрос.

- Лельо Поул?

- Да?

- Щом не искаш да се омъжиш за Дурник, тогава за кого искаш да се омъжиш?

- Гарион... - каза тя.

- Да?

- Млъкни и заспивай.

- Мисля, че имам право да зная - заяви той обидено.

- Гарион!

- Добре. Заспивам. Но не не права.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

- Добре. Чуй сега. Въобще не смятам да се омъжвам. Никога не съм помисляла да го направя и сериозно се съмнявам дали през ума ми ще мине мисълта да се омъжа. Трябва да се грижа за прекалено много важни неща и не мога да отделям внимание на това.

- Не се тревожи, лельо Поул - каза момчето в опит да я успокои. - Когато порасна, аз ще се оженя за тебе.

Тя се засмя - смехът й беше дълбок, богат - и протегна ръка към лицето му в тъмнината.

- О, не, Гарион - каза тя. - Теб те очаква друга невяста.

- Коя? - попита той.

- Ще разбереш - тайнствено отвърна тя. - Сега заспивай.

- Лельо Поул?

- Да?

- Къде е моята майка? - Това бе въпрос, който момчето искаше да й зададе от доста време.

Настъпи дълбока тишина, после леля Поул въздъхна и тихо отговори:

- Тя умря.

Гарион почувства мъчителен прилив на скръб, непоносима болка, и заплака.

Леля Поул дойде до леглото му, коленичи на пода и го прегърна. После, много по-късно, след като го беше пренесла в своето легло и го бе прегърнала, докато спре да плаче, Гарион попита сподавено:

- Каква беше тя? Моята майка?

- Тя беше светлокоса - отговори леля Поул. - Много млада и много красива. Гласът и беше нежен и тя беше много щастлива.

- Тя обичаше ли ме?

- Повече, отколкото можеш да си представиш.

Тогава той пак заплака, ала сега риданията му бяха по-тихи, изпълнени по-скоро със съжаление, отколкото с болка.

Леля Поул го прегърна и го милва, докато той се унесе в сън.

Във фермата на Фалдор имаше и други деца, нещо съвсем естествено в общност от шестдесетина души. По-големите работеха, но имаше три на възрастта на Гарион и те станаха негови другари в игрите и негови приятели.

Най-голямото момче се наричаше Рундориг. То беше година-две по-голямо от Гарион и значително по-високо. Тъй като беше най-голям Рундориг трябваше да е техен водач, ала понеже беше от народа аренди, умът му беше ограничен и той с готовност отстъпваше тази роля на по-малките. Кралство Сендария, за разлика от другите кралства, беше населено с хора от различни раси и националности. Череки, алгари, драснианци, аренди и дори значителен брой толнедрани се бяха смесили, за да образуват основната националност на сендарите. Арендите, разбира се, бяха много смели, ала се славеха със своята глупост.

Вторият другар в игрите на Гарион беше Доруун, дребно, пъргаво момче, чиито праотци бяха от толкова различни националности, че го наричаха просто сендар. Най-забележителното нещо в Доруун беше това, че той винаги тичаше - никога не си позволяваше просто да върви, ако можеше да потича. Както краката му, тъй и неговият ум, изглежда, се намираше във вечно движение, също както и езикът му. Той непрекъснато приказваше, при това много бързо, и винаги беше възбуден.

Безспорният лидер на малката групичка беше момичето Зубрет, златокоса чаровница, която измисляше различни игри, съчиняваше какви ли не истории и ги убеждаваше да крадат ябълки и сливи от овощната градина на Фелдор. Тя ги управляваше като малка кралица, настройваше ги един срещу друг и предизвикаше битки между тях. Беше безсърдечна и всяко едно от трите момчета понякога я мразеше, дори когато и тримата оставаха безпомощни роби пред нейните най-незначителни прищевки.

През зимата децата се пързаляха на широки дъски по хълма зад къщата и се връщаха у дома мокри, покрити със сняг, с напукани от студа ръце и зачервени бузи, чак когато лилавите сенки на вечерта пропълзяваха върху снежните преспи. Или - след като Дурник ковачът обявеше, че ледът е достатъчно здрав - се пързаляха до насита по замръзналото езеро, което проблясваше, осеяно със скреж, в малката долчинка на изток от постройките на фермата край пътя към Горен Гралт. А когато беше прекалено студено или пък наближаваше пролетта и дъждовете и топлите ветрове правеха снега лепкав, а леда нестабилен, се събираха в пълния със сено плевник и с часове скачаха от гредите в меката суха трева, като пълнеха косите си с плява, а носовете си с прах, която миришеше на лято.

През пролетта ловяха попови лъжички в заблатените плитчини на езерото и се катереха по дърветата, за да погледат изумени малките сини яйца, които птиците бяха снесли в оплетените от вейки гнезда по високите клони.

Съвсем естествено именно Доруун падна от едно дърво и си счупи ръката една пролетна сутрин, когато Зубрет го подтикна да се покатери до най-високите клони, които се простираха близо до края на езерото. Тъй като Рундориг стоеше безпомощно, зяпнал срещу наранения си приятел, а Зубрет бе избягала едва ли не преди той да тупне на земята, падна се на Гарион да вземе нужното според случая решение. За няколко мига той обмисли сериозно положението и лицето му под буйната рошава коса с цвят на пясък се напрегна. Ръката очевидно беше счупена и Доруун, блед и уплашен, прехапа устни, за да не заплаче.

Някакво движение привлече вниманието на Гарион и той бързо вдигна поглед. Мъж, загърнат в тъмна пелерина и възседнал голям черен кон, стоеше недалеч от тях и напрегнато ги наблюдаваше. Когато погледите им се срещнаха, Гарион почувства внезапен хлад и осъзна, че е виждал този човек по-рано - в действителност тази мрачна фигура се бе спотайвала в обсега на зрението му, откакто се помнеше. И никога не приказваше, само гледаше. В този безмълвен оглед се прокрадваше хладна враждебност, примесена с нещо подобно на неприязън, макар че чувството, което изпитваше мъжът, може би не бе съвсем същото. Доруун захленчи и Гарион отново се обърна към него.

Внимателно завърза с въжения си колан наранената ръка пред гърдите на Доруун и после заедно с Рундориг помогна на пострадалото момче да се изправи.

- Можеше поне да ни помогне - възмутено каза Гарион.

- Кой? - попита Рундориг и се огледа.

Гарион се обърна, за да посочи мъжа с тъмната пелерина, ала ездачът беше изчезнал.

- Не виждам никого - каза Рундориг.

- Боли - изплака Доруун.

- Не се тревожи - каза Гарион. - Леля Поул ще се погрижи за раната.

Тя стори тъкмо това. Когато тримата се появиха пред вратата на кухнята, тя схвана какво е положението с един-единствен поглед.

- Доведете го тук - каза тя. Гласът й дори не прозвуча развълнувано. Тя накара бледото разтреперано момче да седне на стол до една от фурните и направи отвара от няколко билки, които взе от глинените панички и делвички върху най-високата полица в дъното на един от килерите.

- Изпий това - нареди тя на Доруун и му подаде димящата кана.

- Ще помогне ли на ръката ми? - попита Доруун, като хвърли изпълнен със съмнение поглед към отварата. Миришеше неприятно.

- Просто го изпий - повтори повелително тя и извади някакви шини и ивици ленен плат.

- Ух! Горчи - каза Доруун и се намръщи.

- Така трябва - отвърна му тя. - Изпий всичко.

- Не искам повече - възпротиви се той.

- Много хубаво - каза жената, избута шините настрана и взе един дълъг остър нож от окачалката на стената.

- Какво ще правиш? - запита той с треперещ глас.

- Щом не искаш да изпиеш лекарството - отговори му тя любезно, - ръката трябва да се отреже.

- Да се отреже? - изпищя Доруун с изцъклени очи.

- Вероятно някъде оттук - каза тя и замислено опря ножа над лакътя му.

Със сълзи на очи Доруун изгълта остатъка от течността и след няколко минути клюмна, унесен в сън. И все пак изпищя веднъж, когато леля Поул намести счупената кост; но след като ръката беше превързана и стегната с шините, отново заспа. Леля Поул поговори накратко с уплашената майка на момчето и по-късно помоли Дурник да го занесе до леглото.

- Нямаше да му отрежеш ръката, нали? - каза Гарион.

Леля Поул го погледна. Изразът й не се промени.

- Така ли мислиш? - рече тя и той вече не бе толкова сигурен. - Сега искам да си поговоря с госпожица Зубрет - добави тя.

- Тя избяга, когато Доруун падна от дървото - отвърна Гарион.

- Намери я.

- Ама тя се крие - възпротиви се Гарион. - Винаги се крие, когато стане някаква беля. Не знам къде да я търся.

- Гарион - каза леля Поул. - Не те попитах дали знаеш къде да я търсиш. Казах ти да я намериш и да я доведеш при мен.

- Ами ако не поиска да дойде? - започна да шикалкави Гарион.

- Гарион! - Тонът на леля Поул беше толкова строг, че момчето веднага побягна да търси Зубрет.

- Не съм виновна - излъга Зубрет още щом Гарион я заведе при леля Поул в кухнята.

- Ти - каза леля Поул и й посочи един стол - седни!

Зубрет рухна на стола със зяпнала уста и широко отворени очи.

- А ти - каза леля Поул на Гарион и посочи кухненската врата, - вън!

Гарион бързо излезе.

След десет минути разплаканото момиче излезе от кухнята. Леля Поул застана до вратата и се вгледа в нея с очи студени като лед.

- Напердаши ли я? - попита Гарион, изпълнен с надежда.

Леля Поул го опърли с погледа си и отговори:

- Не, разбира се. Момичетата не се бият.

- Аз щях да я напердаша - рече разочаровано Гарион. - Какво й направи?

- Нямаш ли си друга работа? - попита леля Поул.

- Не - отговори Гарион. - Наистина нямам.

Това естествено беше грешка от негова страна.

- Добре - каза леля Поул и го хвана за ухото. - Време е да поработиш за прехраната си. Виждаш ли мръсните тенджери? Веднага да ги изтъркаш.

- Защо ми се сърдиш? - възрази Гарион. Не знаеше къде да се дене от смущение. - Аз не съм виновен, че Доруун се покатери на дървото.

- Тенджерите, Гарион - каза тя. - Хайде!

Останалата част на пролетта и ранното лято преминаха тихо. Доруун естествено не можеше да участва в игрите, докато ръката му не оздравя, а Зубрет бе така разтърсена от онова, което й бе казала леля Поул, че избягваше двете други момчета. Гарион можеше да си играе само с Рундориг, а Рундориг не бе достатъчно умен и игрите с него не носеха удоволствие. Понеже нямаше какво друго да правят, двете момчета често отиваха в полето, гледаха как работят ратаите и слушаха техните разговори.

Така се случи, че тъкмо това лято мъжете от фермата на Фалдор приказваха за Битката при Воу Мимбре, най-преломното събитие в историята на запада. Гарион и Рундориг слушаха очаровани, докато мъжете разказваха как ордите на Кал Торак съвсем ненадейно нахлули в западните земи преди около петстотин години.

Всичко започнало през 4865 година, според календара, по който хората пресмятаха времето в тази част на света, когато огромно множество мурги, надраки и тули нахлули през планините при стръмните източни склонове в Драсния, а след тях се разливали в безконечни вълни малореанци, които човек просто не можел да изброи.

След като жестоко смазали съпротивата на Драсния, ангараките се насочили на юг към огромните обрасли с трева земи на Алгария и обсадили огромната крепост, наречена Алгарийската твърдина. Обсадата продължила осем години, докато накрая Кал Торак отвратен я вдигнал. И едва, когато той насочил своята армия на запад към Улголандия, другите кралства осъзнали, че нашествието на ангараките не е насочено само срещу алорните, а срещу всички западни земи. През лятото на 4875 година Кал Торак се спуснал към Арендската долина и стигнал до града Воу Мимбре, където го очаквали обединените армии на западните кралства.

Сендарите, които участвали в тази битка, били част от военен отряд под командването на Бранд, пазача на Кълбото от рода на Рива. Отрядът от риванци, сендари и астуриански аренди атакувал тила на ангараките; левият фланг на битката бил поет от алгари, драсниянци и улгоси, а десният - от толнедранци и череки. В центъра на битката станало легендарното нападение на мимбратските аренди. Битката бушувала часове, докато в разгара на бойното поле Бранд се срещнал лице в лице със самия Кал Торак в смъртен двубой. От този дуел зависел изходът на битката.

Макар че двадесет човешки поколения се бяха сменили от този гигантски двубой, той беше все така жив в паметта на сендарските ратаи във фермата на Фелдор, като че се бе случил вчера. Всеки удар, всяка атака и контраатака се описваха най-подробно. Накрая, когато вече изглеждало, че Бранд неминуемо ще бъде победен, той свалил покривалото от своя щит, а Кал Торак, изпаднал в смут поради някакво моментно объркване, отслабил защитата си и бил светкавично повален.

Описанието на битката бе достатъчно за Рундориг и арендската му кръв моментално кипна. Ала Гарион реши, че разказите все пак не дават отговор на някои въпроси.

- Защо е бил покрит щитът на Бранд? - попита той Кралто, един от по-възрастните ратаи.

Кралто сви рамене.

- Просто е бил покрит - отговори той. - Всички така казват.

- Щитът вълшебен ли е бил? - упорстваше Гарион.

- Може и да е бил - отвърна Кралто. - Но не съм чувал някой да твърди такова нещо. Всичко, което зная, е, че когато Бранд открил щита си, Кал Торак изпуснал своя и Бранд забил сабята си в главата му - казват, че го уцелил в окото.

Гарион упорито поклати глава и каза:

- Не разбирам. Как може такова нещо да уплаши Кал Торак?

- Не мога да ти кажа - отвърна Кралто. - Никога не съм чувал някой да обяснява това.

Макар да не бе доволен от разказа, Гарион бързо се съгласи с простия план на Рундориг да изиграят още веднъж двубоя. След няколко дни бой с пръчки, които момчетата използваха вместо саби, Гарион реши, че се нуждаят от още неща, за да направят играта по-приятна. Два чайника и два капака от големи тенджери изчезнаха загадъчно от кухнята на леля Поул, а Гарион и Рундориг, вече с шлемове и щитове се отправиха към едно уединено местенце, за да продължат двубоя.

Всичко вървеше прекрасно, докато Рундориг, който беше по-голям, по-висок и по-силен, нанесе зашеметяващ удар по главата на Гарион с пръчката си. Ръбът на чайника се впи във веждата на Гарион и от раната рукна кръв. Гарион чу някакъв звън, почувства напор на парещо опиянение във вените си и се надигна от земята.

Така и не узна какво точно се бе случило. Явяваха му се само откъслечни спомени как бе крещял предизвикателно срещу Кал Торак - думи, които потекоха от устните му и които той дори не разбираше. Познатото и малко глуповато лице на Рундориг вече не стоеше пред него - то бе заменено от ужасно осакатен и грозен образ. Обхванат от бяс, Гарион започна да сипе удари срещу това лице, обзет от треска, която изпепеляваше ума му.

След това всичко свърши. Бедният Рундориг лежеше в краката му, изпаднал в безсъзнание след дивата атака. Гарион беше ужасен от онова, което бе сторил, ала в същото време усещаше вкуса на победата върху устните си.

По-късно в кухнята, където се оказваше помощ при всички злополуки във фермата, леля Поул се зае с раните им, без да каже почти нищо. Изглежда, Рундориг не беше сериозно наранен, макар че лицето му бе започнало да отича, бе станало лилаво и отначало му беше трудно да фокусира погледа си. След няколко студени кърпи на главата и един от сиропите на леля Поул той бързо се съвзе.

Ала раната на веждата на Гарион изискваше повече грижи. Леля Поул накара Дурник да държи момчето, после взе игла и конец и заши веждата му така спокойно, сякаш кърпеше разпран ръкав, без да обръща никакво внимание на воя, който издаваше нейният пациент. Изглеждаше много по-загрижена за огънатите чайници и смазаните капаци на тенджерите, отколкото за бойните рани на двете момчета.

Когато всичко свърши, Гарион се оплака, че го боли глава, и го накараха да си легне.

- Поне набих Кал Торак - каза сънено той на леля Поул.

Тя го измери с остър поглед.

- Къде си чувал за Торак?

- Той се нарича Кал Торак, лельо Поул - търпеливо й обясни Гарион.

- Отговори ми.

- Ратаите разказваха разни истории - старият Кралто и другите - за Бранд, Воу Мимбре, Кал Торак и всички останали. Точно на това си играехме с Рундориг - аз бях Бранд, а той - Кал Торак. Но на мен не ми беше необходимо да откривам своя щит. Рундориг ме удари по главата преди да бяхме стигнали дотам.

- Чуй ме хубаво, Гарион - каза леля Поул. - Слушай ме внимателно. Никога повече не произнасяй името Торак.

- Той се нарича Кал Торак, лельо Поул - отново й обясни Гарион. - Не само Торак.

И тогава тя го удари - нещо, което не бе правила никога. Ударът през устата го изненада много повече от болката, защото тя не бе замахнала много силно.

- Никога повече не произнасяй името Торак. Никога! - каза тя. - Това е важно, Гарион. Твоята сигурност зависи от това. Искам да ми обещаеш.

- Е какво толкова - каза той обидено.

- Обещай ми.

- Добре. Обещавам. Това беше само игра.

- Много глупава игра - каза леля Поул. - Можеше да убиеш Рундориг.

- Ами аз? - възпротиви се Гарион.

- Ти не си бил в опасност - отвърна тя. - Сега заспивай.

Момчето ту задрямваше, ту отново се събуждаше. Главата му бе олекнала от нараняването и от странното горчиво питие, което леля Поул му беше дала, но му се струваше, че чува звучния й, плътен глас:

- Гарион, мой Гарион, ти все още си прекалено млад.

По-късно, докато се отърсваше от дълбокия сън като пусната риба, която се стрелка към сребристата повърхност на водата, му се стори, че я чува да вика:

- Татко, помогни ми!

След това отново потъна в тревожните дебри на съня, където се появяваше мрачна фигура на мъж, възседнал черен кон, който наблюдаваше всяко негово движение със студена враждебност и някакво друго чувство, което се намираше на границата на страха; а зад мрачната фигура се виждаше лице, което винаги бе усещал, че стои неизменно там, ала никога не бе признавал това открито - дори и пред леля Поул - осакатеното, грозно лице, което за миг бе зърнал или си бе въобразил, че е видял по време на боя с Рундориг - то мрачно се изправи пред очите му като ужасен плод на неописуемо зло дърво.

Глава 2

Не бе изтекло много време от безкрайното пладне в детството на Гарион, когато разказвачът се появи пред портата на фермата на Фалдор. Разказвачът, изглежда, нямаше собствено име като другите хора, и изглеждаше като просяк. Вълнената му туника с дълги ръкави бе препасана с въже, а качулката му, необичайна в тази част на Сендария, падаше чак до раменете и бе опръскана и омазана с безброй лекета. Единствено дългата му пелерина изглеждаше сравнително нова. Бялата коса на стария разказвач и брадата му бяха подстригани късо. Лицето му беше волево, ъгловато, а чертите му не подсказваха нищо за живота му в миналото. Той не приличаше на аренд, нито на черек, не беше алгар, нито драсниянец, изглежда не произхождаше от Рива нито от Толнедра. Сякаш корените му бяха в някакъв народ, който хората отдавна бяха забравили. Очите му имаха наситеносин цвят, бяха весели, млади и сякаш изпълнени с немирство.

Разказвачът се появяваше от време на време пред портата на фермата на Фалдор и беше винаги добре дошъл. В действителност той беше скитник - дърво без корен, - който изкарваше прехраната си, като разказваше разни истории. Неговите приказки не бяха винаги нови, ала в начина, по който ги разказваше, се криеше магия. Гласът му можеше да трещи като гръмотевица или да притихне като шепота на най-лекия ветрец. Той умееше да имитира гласовете на дузина мъже едновременно; подсвиркваше като птица така, че самите птици приближаваха до него, за да чуят какво ще каже; а когато виеше като вълк, косите на слушателите му настръхваха и в сърцата им се промъкваше хлад, като че ли беше люта драсниянска зима. Той можеше да възпроизвежда звука на дъжда и вятъра и дори - чудо - звука на падащия сняг. Историите му бяха пълни със звуци, които ги правеха живи и с тези звуци и думи той изтъкаваше своите приказки. Гледките и миризмите, самото усещане за странни места и далечни времена сякаш се събуждаха за живот и омагьосваха слушателите.

И цялото чудо на своите истории той щедро раздаваше в замяна на малко храна, няколко халби бира и топло местенце в плевника, където да пренощува. Старецът се скиташе по света и също като птиците не притежаваше нищо.

Между разказвача и леля Поул, изглежда, съществуваше някаква тайна връзка. Тя винаги посрещаше неговото идване с неохотна гостоприемност и изглежда, знаеше, че върховите постижения на нейната кухня не са на сигурно място, докато той се спотайва в някой ъгъл. Самуните хляб и тортите изчезваха като дим, когато той се навърташе наоколо, а чевръстият му нож, държан винаги в готовност, беше в състояние да лиши старателно приготвената гъска от двете й кълки и почти цялото бяло месо само с три светкавични движения в мига, когато тя се обърнеше с гръб към него. Леля Поул го наричаше "Стария вълк" и появата му пред портата на фермата на Фалдор отбелязваше възобновяването на битката помежду им, битка, която очевидно продължаваше от години. По някакъв странен начин той я ласкаеше дори като крадеше от нея. Когато му предлагаха сладкиши или чер хляб, разказвачът учтиво отказваше, но миг след това задигаше по цяла чиния, преди да му измъкнат блюдото изпод носа. Долапите на леля Поул, пълни с бутилки бира, и мазетата, където държеше виното, се предаваха още щом той стъпеше на прага. Изглежда, този човек изпитваше удоволствие от кражбите на дребно и дори ако леля Поул впереше стоманения си поглед в него и не го изпускаше от очи, той с лекота намираше десетина съучастници, готови да оберат кухнята й в замяна на една-единствена от неговите истории.

За жалост един от неговите най-способни ученици беше Гарион. Често довеждана до умопомрачение от необходимостта да следи едновременно стария крадец и неговия новоизлюпен подражател, леля Поул се въоръжаваше с метлата и изхвърляше и двамата от кухнята със сурови думи и звучни удари. Разказвачът се заливаше от смях и бягаше заедно с момчето в някое уединено място, където двамата се угощаваха със задигнатото, после старецът, който често миришеше на вино или бира от шишето, което току-що бе задигнал, доставяше наслада на своя ученик с истории за мрачното минало.

Най-интересните истории естествено се пазеха за трапезарията, където след като вечерята приключеше и вдигнаха празните чинии, старецът пренасяше своите слушатели в омагьосания свят на легендите.

- Разкажи ни за началото на света, стари приятелю - каза една вечер както винаги набожният Фалдор. - И за Боговете.

- За началото на света и за Боговете - размисляше на глас старецът. - Интересна тема, Фалдор, ала суха и потънала в прах.

- Забелязал съм навика ти да заявяваш, че всички теми са сухи и потънали в прах, Стари вълко - каза леля Поул и се насочи към бъчвата, за да му налее халба пенлива бира.

Той прие халбата с величествен поклон и обясни:

- Това е една от опасностите в моята професия, госпожо Поул. - Отпи дълга глътка, след това отмести халбата встрани. За миг наведе глава, потънал в размисъл, след това се взря, или поне така изглеждаше, единствено в Гарион. После извърши нещо странно, което не бе правил никога, когато разказваше историите си в трапезарията на Фалдор - зави се в пелерината си и се изправи в целия си ръст.

- Слушайте - започна той с плътен, звучен глас. - В самото начало на дните Боговете сътворили света, моретата и земната твърд. После захвърлили звездите сред нощното небе и поставили слънцето и неговата жена, луната, сред небесния свод, за да дават светлина на света. И Боговете накарали земята да създаде зверовете, водата да се напълни с много риба, а небето - с птици. И сътворили и хората и ги разделили на народи. Боговете били седем на брой и всички били равни, и техните имена са Белар, Чалдан, Недра, Иса, Мара,Алдур и Торак.

Гарион естествено знаеше тази история, всеки в Сендария беше запознат с нея, понеже тя разкриваше произхода на Алорн, а земите до трите граници на Сендария бяха алорнски кралства. Макар че историята му беше известна, той никога не бе чувал някой да я разказва по такъв начин. Умът му се възвиси, въображението му отлетя в онези мрачни, далечни дни, когато самите Богове са крачели по току-що създадения свят; в душата на момчето се промъкваше хлад всеки път, когато се споменаваше името на Торак.

Гарион слушаше напрегнато, докато разказвачът описваше как всеки Бог избрал своя народ - Белар предпочел алорните, Иса - найсаните, Чалдан - арендите, Недра - толнедранците, Мара - марагите, които вече не съществуваха, а Торак - ангараките. Той чу как бог Алдур живеел отделно от всички и в самотата си мислел за звездите, как приел само малцина мъже за свои ученици и последователи.

Гарион погледна към мъжете, които слушаха легендата. Лицата им изразяваха унес и изострено внимание. Очите на Дурник бяха широко отворени, Кралто бе сплел пръсти - ръцете му бяха отпуснати на масата. Лицето на Фалдор беше бледо, погледът му бе помътен от сълзи. Леля Поул стоеше в дъното на стаята. Въпреки че не беше студено, тя също се бе загърнала в мантията си и стоеше, изправена като струна, вперила напрегнат поглед в стареца.

- Случило се тъй - продължи разказвачът, - че бог Алдур сътворил скъпоценен камък във формата на кълбо и о, чудо! - в камъка била уловена светлината на някои от звездите, които блещукали в северното небе. Огромни били магическите способности на този камък, който хората нарекли Кълбото на Алдур, защото с Кълбото Алдур можел да види онова, което вече се било случило, онова, което ставало в момента, и всичко останало, което предстояло да дойде на света.

Гарион осъзна, че е притаил дъх. Разказът изцяло го бе завладял. Той удивен слушаше как Торак откраднал Кълбото и как останалите Богове повели война срещу него. Торак принудил Кълбото да разцепи земята и да накара морето да удави със своите води сушата, а Кълбото му нанесло ответен удар, за да прекрати ужасния начин, по който го използвал Торак, и стопило лявата част на лицето му, лявата му ръка и лявото му око.

Старецът млъкна и пресуши халбата. Леля Поул, все още завита в мантията си, му донесе още една; в движенията й се долавяше величие, очите й блестяха.

- Никога не съм чувал да разказват така тази история - тихо каза Дурник.

- Това е Книгата на Алорн*. Разказват я само пред крале - също така тихо добави Кралто. - Познавах един мъж, който я бе чувал в кралския двор в Сендар и бе запомнил част от нея. Ала самият аз по-рано не бях я чувал.

Разказът продължи, разкривайки как след две хиляди години Белгарат вълшебникът повел Черек и неговите трима синове да си възвърнат Кълбото, как западните земи били заселени и отбранявани срещу пълчищата на Торак. Боговете напуснали света, като оставили Рива да пази Кълбото в своята крепост на Острова на ветровете. И как той изковал огромния меч и поставил Кълбото върху дръжката му. Докато Кълбото оставало там и потомците на Рива се възкачвали на трона, Торак нямало да може да завладее света.

- Тогава Белгарат изпратил своята любима дъщеря при Рива, за да стане майка на крале, а другата му дъщеря останала с него и изучила неговото изкуство, защото тя носела белега на вълшебниците.

Гласът на стария разказвач беше станал много тих, древната приказка се приближаваше към своя край.

- Те двамата - каза той, - Белгарат и неговата дъщеря, вълшебницата Поулгара, направили магии, за да бдят дали няма да дойде Торак. Някои разправят, че те двамата ще дочакат идването му, дори ако то бъде в самия край на дните, защото предсказанието гласи, че един ден осакатеният Торак ще нападне кралствата в западните земи, за да си възвърне Кълбото, което придобил на такава висока цена. Битката ще бъде между Торак и последния крал от рода на Рива. И в този двубой ще се реши съдбата на света.

Старецът млъкна, размърда рамене и мантията му се свлече. Краят на историята бе дошъл.

_____

* Съществуват няколко по-къси версии на тази история. Те са подобни на адаптацията, използувана в Пролога. Някои дори смятат, че КНИГАТА НА АЛОРН е съкратен вариант на много по-стар ръкопис. - Б. пр.

В трапезарията за дълго се възцари тишина, нарушавана единствено от слабия пукот на угасващия огън и безконечната песен на жабите и щурците в лятната нощ.

Накрая Фелдор се изкашля и се размърда, пейката му изскърца шумно по дървения под.

- Направи ни голяма чест тази вечер, стари приятелю - каза той с прегракнал от вълнение глас. - Това е събитие, което ще помним до края на дните си. Разказа ни история за крале, каквато обикновено не достига до ушите на простосмъртните.

Старецът се засмя, сините му очи заблещукаха.

- Напоследък нямам много вземане-даване с крале, Фалдор. - Смехът му весело отекна в стените. - Те, изглежда, са прекалено заети, за да слушат старите приказки, а една история трябва да се разказва от време на време, иначе ще бъде забравена - освен това кой в наши дни знае къде ли се спотайва някой крал?

Всички се разсмяха при тези думи и започнаха да стават от пейките, защото вече беше късно и за онези, които на сутринта трябваше да станат с първите лъчи на слънцето, бе време за сън.

- Ще ми посветиш ли до плевника, момче? - помоли разказвачът Гарион.

- На драго сърце - отвърна Гарион, скочи, взе от кухнята един квадратен стъклен фенер, запали свещта му от огъня в едно от огнищата и се върна в трапезарията.

Фалдор разговаряше с разказвача. Когато фермерът си тръгна, Гарион видя, че старецът хвърли странен поглед към леля Поул, която все още стоеше в дъното на стаята.

- Готов ли си, момчето ми? - попита старецът, когато Гарион се приближи до него.

- Тръгваме веднага, щом кажете - отговори Гарион. Двамата се обърнаха към вратата и напуснаха трапезарията.

- Защо историята не е завършена? - попита Гарион. Едва сдържаше любопитството си. - Защо прекъсна преди да разберем какво се е случило, когато Торак е срещнал краля на Рива?

- Това е друга история - обясни разказвачът.

- Ще я разкажеш ли някога? - настоя Гарион.

Старецът се засмя.

- Торак и кралят на Рива все още не са се срещнали - отвърна той. - Така че не бих могъл да разкажа за това, нали? Не и преди тяхната среща да се състои.

- Но това е само приказка - възрази Гарион. - Нали?

- Така ли? - Старецът измъкна плоска бутилка вино изпод туниката си и отпи голяма глътка. - Кой би могъл да твърди какво е само приказка и какво е истина, изказана под формата на някаква история?

- Това е само приказка - непреклонно повтори Гарион, внезапно станал упорит и практичен, както подобава на всеки добър поданик на Сендария. - Не е възможно да е истина. Ами Белгарат вълшебникът би бил - не мога да пресметна на колко години, но хората не живеят толкова дълго.

- Седем хиляди - отвърна старецът.

- Какво?

- Белгарат вълшебникът е на седем хиляди години - може би малко повече.

- Това не е възможно - възрази Гарион.

- Така ли мислиш? Ти на колко си години?

- На девет. Почти.

- И за девет години си научил какво е възможно и какво не? Ти си изключително момче, Гарион.

Гарион се изчерви.

- Ами... - започна той. Кой знае защо, не се чувстваше съвсем сигурен. - Най старият човек, за когото съм чувал, е дядо Уелдрик, който живее във фермата на Милдрин. Дурник разправя, че бил на повече от деветдесет години и най-старият в цялата област.

- А това без съмнение е много голяма област - сериозно каза старецът.

- Ти на колко си години? - попита Гарион. Не искаше да се предаде.

- Достатъчно съм стар, момче - отвърна разказвачът.

- И все пак това е само приказка - настоя Гарион.

- Мнозина умни и уважавани хора биха се изразили по същия начин - отвърна старецът и погледна към звездите. - Добри хора, които ще изживеят своя живот, вярвайки само на онова, което могат да видят и докоснат. Ала извън света, който можем да видим и докоснем, съществува друг свят, който живее според свои собствени закони. Каквото може да се окаже невъзможно в този съвсем обикновен свят, е напълно възможно там. А понякога границите между двата свята изчезват и тогава кой би могъл да каже какво е възможно и какво не е?

- Аз предпочитам да живея в обикновения свят - каза Гарион. - Другият ми изглежда прекалено сложен.

- Обикновено не ни е дадено правото да избираме - каза разказвачът. - Недей да бъдеш прекалено изненадан, ако другият свят някой ден избере тъкмо теб да извършиш нещо, което трябва да се направи - някоя велика и благородна постъпка.

- Мен? - недоверчиво рече Гарион.

- И по-странни неща са се случвали. Отивай да спиш, момче. Аз ще погледам звездите. Ние с тях сме много стари приятели.

- Със звездите? - попита Гарион и неволно вдигна поглед към небето. - Ти си много странен човек - не ми се сърди, че го казвам.

- Прав си - съгласи се разказвачът. - Може би най-странният, когото някога ще ти се наложи да срещнеш.

- Но аз въпреки това те харесвам - бързо каза Гарион. Не искаше да обиди стареца.

- Това ме утешава, момче - отговори разказвачът. - Сега отивай да спиш, иначе леля ти Поул ще се тревожи.

Сънищата на Гарион бяха неспокойни. Мрачната фигура на осакатения Торак се появи сред сенките, чудовищни същества го преследваха през зловещи местности, където възможното и невъзможното се сливаха и се превръщаха в едно, а другият свят надвисваше над Гарион, за да го погълне.

Глава 3

Една сутрин няколко дни по-късно - леля Поул вече беше започнала да се мръщи, че старецът постоянно киснеше в кухнята й, - той неочаквано каза, че имал някаква работа в близкото село Горен Гралт.

- Хубаво - каза леля Поул без капка снизходителност. - Поне килерите ми ще се отърват от нежелани посетители, докато те няма.

Той й се поклони подигравателно, очите му заблестяха.

- Имаш ли нужда от нещо, госпожо Поул? - попита старецът. - Някаква дреболия, която мога да купя - тъй и тъй ще отида до селото.

Леля Поул размисли за миг.

- Някои от подправките ми вече са на привършване - каза тя. - На улица Фенъл има един толнедрански търговец на подправки - магазинът му е мъничко на юг от селската кръчма. Сигурна съм, че изобщо няма да те затрудни да намериш кръчмата.

- Е, пътуването вероятно ще бъде сухо без бира - любезно призна старецът. - А също така и самотно. Десет левги без спътник, с когото да разговаряш, е дълъг път.

- Разговаряй с птиците - предложи му леля Поул не особено учтиво.

- Птиците умеят да слушат добре - отвърна й старецът, - но тяхната реч е изпълнена с повторения и много скоро става досадна. Защо не взема момчето да ми прави компания?

Гарион затаи дъх.

- Той вече има свои лоши навици - язвително заяви леля Поул. - Не му трябва учител като теб.

- Е, госпожо Поул - възрази старецът и разсеяно задигна една кифличка. - Бъди справедлива към мен. Освен това малко разнообразие ще е добре дошло за момчето - ще разшири кръгозора му. Би могла да се изразиш и по този начин.

- Неговият кръгозор е достатъчно широк, благодаря - каза тя.

Сърцето на Гарион се сви.

- И все пак - продължи жената, - поне бих могла да разчитам, че той няма да забрави за моите подправки и няма да се опиянчи с бира, за да обърка черния пипер с карамфила, нито канелата с муската. Добре - вземи момчето, ала имай едно наум - не искам да го водиш в долнопробни места, нито в разни свърталища с лоша слава.

- Господарке Поул! - извика старецът, като се престори на изумен. - Че аз не стъпвам в подобни места!

- Познавам те прекалено добре, Стари вълко - сухо каза тя. - Ти се чувстваш сред пороците и покварата така естествено, както патица в езерна вода. Ако до ушите ми стигне, че си завел момчето на някое отвратително място, ще си имаш работа с мен.

- Значи ще ми се наложи да взема мерки да не чуеш нищо, нали? - подхвърли той.

Леля Поул го изгледа студено и каза:

- Отивам да видя от какви подправки имам нужда.

- Аз пък ще взема кон и каруца от Фелдор - каза старецът и задигна още една кифличка.

Изненадващо скоро старецът и Гарион се заклатушкаха по изровения път към Горен Гралт. Конят се носеше в бръз тръс. Беше ярка лятна сутрин, по небето се носеха облаци като пух на глухарчета, а зад редиците жив плет се протягаха сини сенки. Но след няколко часа слънцето напече и пътуването в друсащата каруца стана уморително.

- Стигаме ли вече? - за трети път попита Гарион.

- Има още време - отговори старецът. - Десет левги са дълъг път.

- Ходил съм там - каза Гарион, като се опита думите му да прозвучат небрежно. - Разбира се, тогава бях малко хлапе и не си спомням много-много. Но ми се стори, че е хубаво място.

Старецът сви рамене и каза:

- Село като село. - Вниманието му, изглежда, бе погълнато от други неща.

Гарион, който се надяваше да накара стареца да се впусне в една от своите истории, започна да задава въпроси.

- Защо нямаш име - прощавай, ако не е учтиво да питам.

- Аз имам много имена - отговори старецът и поглади бялата си брада. - Почти толкова имена, какъвто е броят на годините ми.

- Аз пък имам само едно - отбеляза Гарион.

- Досега.

- Какво?

- Имаш само едно име досега - обясни старецът. - След време може да придобиеш друго - или дори няколко. Някои хора натрупват имена след себе си, докато годините се нижат. Понякога и имената се износват - също като дрехите.

- Леля Поул те нарича Стария вълк - каза Гарион.

- Зная - отговори старецът. - Твоята леля Поул и аз се познаваме от много отдавна.

- Защо те нарича така?

- Кой може да каже защо жена като твоята леля прави каквото и да било?

- Мога ли да наричам господин Улф*? - попита Гарион. Имената бяха особено важни за момчето и фактът, че старият разказвач, изглежда, нямаше никакво име, го притесняваше. Липсата на име правеше стареца незавършен, различен от другите човешки същества.

За миг старецът го погледна сериозно, после избухна в смях.

- Господин Улф, а? Много подходящо. Знаеш ли, това име ми харесва повече от всички, които съм получавал от години.

- Значи мога? - попита Гарион. - Искам да кажа, че мога да се обръщам към теб с господин Улф?

- Да, Гарион. Много ми харесва.

- А сега би ли ми разказал някоя приказка, господин Улф?

Времето и разстоянието започнаха да се стопяват много по-бързо, щом господин Улф започна да разказва на Гарион приказки за славни приключения и подли предателства, извлечени от изпълнените с мрак безкрайни столетия на гражданските войни в Арендия.

- Защо са такива арендите? - попита Гарион след една особено зловеща история.

- Арендите са много благородни - отговори Улф, облегна се и небрежно подръпна юздите с една ръка. - Благородството е белег, на който не може да се разчита, тъй като то понякога кара хората да извършват различни неща без видима причина.

- Рундориг е аренд - каза Гарион. - И понякога той... е, умът му не е особено пъргав, разбираш какво искам да кажа.

- Това се дължи на благородството - отбеляза Улф. - Арендите изразходват толкова много време, като се стремят да постъпват благородно, че не им остава нито миг да мислят за други неща.

_____

* Вълк (англ.) - Б. пр.

Изкачиха поредния хълм и видяха Горен Гралт. Къщичките от сив камък с покриви от каменни плочи разочароваха Гарион, защото му се стори, че са прекалено малки. Два пътя, побелели от гъста прах, се пресичаха в селото, имаше и още няколко тесни, лъкатушещи улички. Къщите бяха квадратни и солидни, но приличаха на играчки, подредени в долината под тях от някой великан. Макар че беше лято, повечето планински върхове на назъбения хоризонт бяха все още покрити със сняг.

Умореният кон тежко пристъпваше по нанадолнището, копитата му вдигаха малки облачета прах. Скоро каруцата затрополи по калдъръмените улици към центъра на селото. Селяните естествено си придаваха прекалена важност и не обръщаха внимание на стареца и момчето - голяма работа, каруца от някаква си ферма. Жените носеха рокли и островърхи шапки, а мъжете - жакети и меки кадифени кепета. Израженията на всички бяха високомерни и излъчваха дори презрение.

- Много са красиви, нали? - забеляза Гарион.

- Сигурно и те си мислят така - каза Улф и лицето му като че се развесели. - Аз смятам, че вече е време да хапнем нещо, а ти?

Макар да не чувстваше глад преди старецът да спомене за ядене, Гарион изведнъж усети, че е гладен като звяр.

- Къде ще отидем? - попита той. - Всички хора тук изглеждат великолепни. Дали някой от тях ще позволи на непознати да седнат на неговата маса?

Улф се засмя и разтърси звънтящата кесия, привързана към пояса му.

- Няма да си правим труда да се запознаваме с тях - отговори той. - Има много места, където човек може да си купи храна.

Да си купи храна? Гарион никога не бе чувал подобно нещо. Всеки, който се появеше пред портата на Фалдор, когато дойдеше време за хранене, получаваше покана да седне на масата - това беше съвсем в реда на нещата. Светът на селяните очевидно бе много различен от този във фермата на Фалдор.

- Но аз нямам никакви пари - възрази момчето.

- Аз имам достатъчно и за двамата - увери го Улф и спря коня пред една ниска постройка с табела, върху която бе нарисувана чепка грозде, увиснала тъкмо над входната врата. Имаше и някакви знаци върху табелката, но Гарион естествено не можеше да ги прочете.

- Какво означават тези знаци, господин Улф? - попита той.

- Означават, че вътре може да си купиш храна и някакво питие - каза Улф и слезе от каруцата.

- Сигурно е прекрасно да можеш да четеш - прошепна Гарион, изпълнен с копнеж.

Старецът го погледна видимо изненадан и попита с недоверие:

- Не можеш ли да четеш, момче?

- Никой не ме е учил - отговори Гарион. - Мисля, че Фалдор може да чете, но никой друг във фермата не умее.

- Глупости - изсумтя Улф. - Ще поговоря с леля ти Поул за това. Тя се отнася с пренебрежение към отговорностите си. Трябвало е да те научи още преди години.

- Нима леля Поул може да чете? - попита Гарион изумено.

- Разбира се, че може - отговори Улф и поведе момчето към кръчмата. - Според нея от това нямало полза, но двамата спорим по този въпрос от доста години. - Старецът, изглежда, беше много разстроен от факта, че Гарион е неграмотен.

Ала Гарион беше прекалено заинтересуван от опушената кръчма, за да обърне внимание на това. Стаята беше обширна, тъмна, с нисък таван и каменен под, застлан с тръстикови рогозки. Макар че не беше студено, в средата гореше огън. Димът с полюляване се издигаше към комин, разположен над огнището върху четири квадратни каменни колони. Лоени свещи капеха в глинени паници, поставени на няколкото дълги зацапани маси, а във въздуха се носеше неприятна миризма на вино и вкисната бира.

- Какво имате за ядене? - попита Улф един навъсен небръснат мъж с престилка, изцапана с мазни петна.

- Печено месо - каза мъжът и посочи шиша, изтеглен в единия край на огнището. - Онзиденшно. Бульонът е от вчера сутринта, а хлябът... е, няма и седмица, откак е печен.

- Много добре - заяви Улф и седна. - За мен чаша от най-добрата ти бира, а за момчето донеси мляко.

- Мляко? - възрази Гарион.

- Мляко - твърдо отвърна Улф.

- Имаш ли пари? - поинтересува се навъсеният мъж.

Улф разтърси кесията си и настроението на навъсения моментално се пооправи.

- Защо този мъж там спи? - попита Гарион и посочи един селянин, който хъркаше, сложил глава на масата.

- Пиян е - отговори Улф, без да удостои хъркащия дори с поглед.

- Не трябва ли някой да се погрижи за него?

- Той предпочита да не се занимават с него.

- Познаваш ли го?

- Зная някои неща - каза Улф. - И за него, и за мнозина като него. От време на време и аз съм изпадал в подобно състояние.

- Защо?

- Навремето ми харесваше.

Печеното месо беше изсъхнало и прегоряло, бульонът беше рядък, а хлябът - корав, но Гарион беше прекалено гладен, за да забележи това. Той внимателно отопи чинията си, както го бяха учили, и зачака, докато господин Улф свърши с втората си халба бира.

- Наистина великолепно - заяви момчето, не толкова защото бе убедено във верността на думите си, а по-скоро за да каже нещо. Като цяло то смяташе, че село Горен Гралт не е оправдало очакванията му.

- Е. - Улф сви рамене. - Селските кръчми са еднакви по целия свят. Рядко съм виждал някоя, към която ще се затичам втори път. Ще тръгваме ли? - Той остави на масата няколко монети - навъсеният мъж светкавично ги грабна - и изведе Гарион сред ярката следобедна слънчева светлина.

- Хайде да намерим търговеца на подправки, както ни заръча леля ти Поул - подхвана той. - А после ще потърсим къде да пренощуваме и ще намерим конюшня за коня. Отправиха се по улицата, като оставиха каруцата и коня край кръчмата.

Къщата на толнедранския търговец на подправки беше висока тясна постройка на следващата улица. Двама мургави набити мъже в къси туники стояха пред входа, до свиреп на вид черен кон със странно бронирано седло. Наблюдаваха минувачите с тъпи погледи, без да проявяват интерес към тях.

Щом ги зърна, господин Улф спря.

- Какво има? - попита момчето.

- Тули - тихо отвърна Улф, вперил неумолим поглед в двамата мъже.

- Какво?

- Онези двамата са тули - отвърна старецът. - Те обикновено работят като хамали за мургите.

- Какви са мургите?

- Те са от народа на Ктхол Мургос - лаконично поясни Улф. - Южни ангараки.

- Онези, които сме победили в битката при Воу Мимбре? - попита Гарион. - Какво правят тук?

- Мургите са се заели с търговия - навъсено каза Улф. - Не очаквах да видя техен представител в толкова отдалечено село. По-добре да влезем. Тулите ни видяха и може да им се стори странно, ако обърнем гръб и си тръгнем. Стой близо до мен, момче, и не приказвай.

Минаха край яките мъже и влязоха в магазина на търговеца на подправки.

Толнедранецът беше слаб плешив мъж с вързана на кръста кафява дреха, която стигаше до пода. Той нервно мереше някакви пакетчета, пълни с прах с остра миризма, и ги поставяше на тезгяха пред себе си.

- Добър ви ден - обърна се той към Улф. - Моля, имайте търпение. След малко ще ви обърна внимание. - Търговецът приказваше с леко фъфлене, което се стори на Гарион някак особено.

- Не бързам - отвърна Улф с хъхрещ, дрезгав глас. Гарион го погледна изпитателно и с изненада откри, че разказвачът се е прегърбил и глупаво кима.

- Виж какво искат - кратко нареди другият мъж в магазина. Той беше тъмен плещест човек, облечен в плетена ризница, с къса сабя на кръста. Скулите му бяха високи, а по лицето имаше няколко белега от рани, които му придаваха свиреп вид. Погледът му изглеждаше остър и зъл, а в гласа му звучеше груб и тежък чужд акцент.

- Не бързам - издърдори Улф с хъхрещия си глас.

- Моята работа ще отнеме доста време - каза мургът хладно. - Предпочитам да не ме пришпорват, когато съм зает. Кажи на търговеца от какво се нуждаеш, старче.

- Приемете моите благодарности - избърбори Улф. - Някъде бях приготвил един списък. - Той глупаво започна да бърника по джобовете си. - Господарят ми го написа. Надявам се, че можеш да го прочетеш, приятелю, защото аз не умея. - Старецът намери списъка и го подаде на толнедранеца.

Търговецът го погледна и каза на мурга:

- Ще ни отнеме съвсем малко време.

Мургът кимна и се взря с непроницаем поглед в Улф, после в Гарион, леко присви очи и изражението му се промени.

- Ти си хубаво момче - каза той на Гарион. - Как се казваш?

До този момент през целия си живот, Гарион винаги бе казвал истината, но поведението на Улф му бе разкрило цял нов свят на измами и хитрини. Някъде дълбоко в съзнанието си момчето сякаш чу предупредителни думи - сдържан, спокоен глас, който го съветваше, че ситуацията е опасна и че той трябва да предприеме нещо, за да се защити. Гарион се поколеба само миг, преди да изрече своята първа съзнателно подготвена лъжа. Зяпна и лицето му придоби израз на безкрайно тъпоумие.

- Рундориг, ваша светлост - измърмори той.

- Арендско име - каза мургът и присви още повече очи. - Не приличаш на аренд.

Гарион само се облещи.

- Аренд ли си, Рундориг? - настоятелно продължи да пита мургът.

Гарион се намръщи, сякаш се мъчеше да проумее какво го питат, но умът му работеше светкавично. Сдържаният глас му предложи няколко начина за отговор.

- Баща ми беше аренд - отвърна накрая той. - Но майка ми е от Сендария и хората разправят, че приличам на нея.

- Ти каза „беше" - бързо заговори мургът. - Значи баща ти е мъртъв, а? - Осакатеното му лице беше напрегнато.

Гарион глупаво кимна.

- Сечеше едно дърво и то се стовари върху него - излъга той. - Беше много отдавна.

Мургът внезапно загуби интерес.

- Вземи тази монета, момче - каза той и безразлично хвърли едно медно петаче на пода в краката на Гарион. - Върху нея е изобразен ликът на бог Торак. Може би тя ще ти донесе късмет - или поне малко повече ум.

Улф бързо се наведе, вдигна монетата... но онова, което даде на Гарион, беше обикновено петаче от Сендария.

- Благодари на добрия господин, Рундориг - изхъхри той.

- Моите благодарности, почитаеми господине - каза Гарион и здраво стисна петачето в юмрук.

Мургът сви рамене и погледна встрани.

Улф плати на толнедранския търговец за подправките и двамата с Гарион напуснаха магазина.

- Ти изигра опасно представление, момче - рече Улф, когато бяха достатъчно далеч, за да не бъдат дочути от двамата тули.

- Стори ми се, че не искаш да узнаят кои сме - обясни Гарион. - Не бях сигурен защо, но си помислих, че трябва да сторя същото. Погрешно ли постъпих?

- Ти си много хитър - каза одобрително Улф. - Смятам, че успяхме да измамим мурга.

- Защо смени монетата? - попита Гарион.

- Понякога монетите на ангараките не са онова, което изглеждат - отвърна Улф. - По-добре да си нямаш работа с тях. Хайде да докараме коня и каруцата. Чака ни дълъг път до фермата.

- Нали каза, че ще отседнем тук през нощта?

- Положението се промени. Ела, момче. Време е да тръгваме.

Конят беше много уморен и се движеше бавно по стръмния хълм на излизане от Горен Гралт. Слънцето клонеше към залез.

- Защо не ми позволи да задържа петачето на ангараките? - упорито продължи с въпросите си Гарион. Тази загадка все още го озадачаваше.

- На този свят има много неща, които изглеждат по един начин, а всъщност представляват нещо съвсем друго - каза Улф някак мрачно. - Нямам доверие в ангараките, а в мургите още по-малко. Смятам, че ще е добре, ако никога не притежаваш предмет с образа на Торак.

- Но войната между запада и ангараките е завършила преди повече от петстотин години - възрази Гарион. - Всички казват така.

- Не всички - отвърна Улф. - Сега вземи оная дреха от дъното на каруцата и се завий. Леля ти никога няма да ми прости, ако простинеш.

- Добре, щом искаш - каза Гарион. - Но въобще не ми е студено и никак не ми се спи. Ще ти правя компания, докато пътуваме.

- Това е добра разтуха, момче - рече Улф.

- Господин Улф - подхвана Гарион след известно време, - ти познаваше ли баща ми и майка ми?

- Да - тихо отговори Улф.

- Баща ми също е мъртъв, нали?

- Боя се, че е така.

Гарион въздъхна дълбоко.

- Така си и мислех. Щеше ми се да ги познавам. Леля Поул казва, че съм бил бебе, когато... - Момчето не можа да продължи. - Опитвал съм се да си спомня майка си, но не мога.

- Ти беше много малък - отвърна Улф.

- Какви бяха те? - попита Гарион.

Улф почеса брадата си и каза:

- Обикновени хора. Толкова обикновени, че никой не би погледнал към нито един от тях втори път.

Гарион се обиди от този отговор и възрази:

- Леля Поул казва, че майка ми била много красива.

- Беше.

- Тогава защо казваш, че е била обикновена?

- Тя не беше изтъкната или важна личност - отговори Улф. - Баща ти също. Всеки, който ги видеше, оставаше с впечатлението, че са прости селски хора - млад мъж с младата си съпруга и тяхното бебе - ето какво виждаха всички. Или поне се предполага, че са виждали това.

- Не разбирам.

- Много е сложно.

- Какъв беше моят баща?

- Среден на ръст - каза Улф. - С тъмна коса. Много сериозен млад човек. Аз го харесвах.

- Той обичаше ли майка ми?

- Повече от всичко на света.

- А мен?

- Естествено.

- И къде живеехме?

- В едно село - отвърна Улф. - Съвсем малко селце близо до планините, далеч от главните пътища. Имахте къщичка в края на селото. Малка, но здрава постройка. Баща ти сам я направи - той беше каменар. От време на време спирах при вас, когато се озовавах в тази област. - Гласът на стареца монотонно продължи да ниже думите, описвайки селото, къщата и двамата млади, живели в нея с детето си. Гарион слушаше и дори не усети кога е заспал.

Трябва да беше много късно, почти призори. Момчето усети в просъница как го вдигат от каруцата и го отнасят нагоре по някакво стълбище. Старецът беше изненадващо силен. Леля Поул също беше тук - Гарион я позна, без да отваря очи. Около нея се носеше особено ухание, което той можеше да познае дори и в стая, потънала в непроницаема тъмнина.

- Само го завий - тихо каза господин Улф на леля Поул. - Най-добре е да не го будим.

- Какво се случи? - попита леля Поул. Гласът й беше също така тих като този на стареца.

- В селото имаше един мург - в магазина на твоя търговец. Той започна да разпитва и се опита да даде на момчето петаче от Ангарак.

- В Горен Гралт? Сигурен ли си, че е бил само мург?

- Не знам. Дори аз не мога с пълна сигурност да разгранича мург от кролим.

- Какво стана с монетата?

- Успях да я взема. Дадох на момчето едно сендарско петаче вместо нея. Ако този мург е бил кролим, ще му позволим да ме последва. Сигурен съм, че ще мога да го мотая няколко месеца.

- Значи ще си тръгнеш? - Гласът на леля Поул прозвуча някак тъжно.

- Време е - отвърна Улф. - Точно сега момчето е на сигурно място тук, а аз трябва да замина. Стават неща, за които трябва да се погрижа. Обзема ме тревога, когато мургите започнат да се появяват в отдалечени места. Върху нашите плещи лежи огромна отговорност и грижа, затова не бива да си позволяваме да станем невнимателни.

- Дълго ли няма да се върнеш?

- Няколко години. Трябва да проуча много неща и да се срещна с много хора.

- Ще ми липсваш - меко каза леля Поул.

Той се засмя.

- Сантименталност ли проявяваш, Поул? Не ти е в характера.

- Знаеш какво имам предвид. Не съм подходяща за тази задача, която ти и другите ми възложихте. Какво зная за това как трябва да се възпитават малки момчета?

- Справяш се добре - рече Улф. - Дръж момчето изкъсо и не му позволявай да те докарва до истерия. И бъди внимателна - той лъже като най-изпечен мошеник.

- Гарион да лъже? - Гласът й прозвуча изумено.

- Излъга мурга така добре, че дори аз се впечатлих.

- Гарион?

- Освен това започна да ми задава въпроси за своите родители - каза Улф. - Какво си му разказвала за тях?

- Много малко. Само това, че са мъртви.

- Нека това бъде всичко засега. Няма смисъл да му разказваме неща, за които все още не е дорасъл и няма да може да разбере.

Гласовете им продължиха да жужат, но Гарион отново потъна в дрямка, пък и беше почти сигурен, че всичко, което чува, е просто сън.

Ала на следващата сутрин, когато се събуди, господин Улф го нямаше.