Кралят-воин

КРАЛЯТ-ВОИН

Крис Бънч

Авторът на "Кралят маг" и "Кралят-демон"

1.

Призивът

Нечаканите кораби се появиха малко преди да падне вечерният здрач. От няколко часа гледахме как се приближават към моя остров-затвор и се чудехме - никой не можеше да плава в тези води без разрешение на властите. Бяха три, един голям търговски и два бързи пиратски преследвача - дълги лъскави галери.

Пазачите ми се разтичаха по укрепленията. Страхуваха се, че императорът вече се бе разчуло, че е жив - може да се опита да ме освободи - мен, последния от трибуните му с оцапани от кръв ръце, взели и задържали с огън и меч трона на Нуманция.

Но императорът в безмерната си арогантност бе решил, че е по-велик от богинята на смъртта Сайонджи и беше нахлул в кралство Майсир, на юг от нас.

Армията ни беше разгромена, Нуманция - окупирана от майсирците, а аз лично свалих Тенедос от трона, когато заплаши да изпрати кошмарен демон най-напред срещу нашествениците, а сетне - и срещу въстаналите провинции и столицата ни Никиас.

Тенедос също като мен бе пратен в изгнание на самотен остров. Байран, кралят на Майсир, несъмнено бе хранил надеждата, че тихо и кротко ще ни удушат или ще ни помогнат да паднем от зъберите, щом нещата се поукротят.

И наистина, за Тенедос бе съобщено, че е умрял, а аз самият очаквах примирено своя убиец. Беше ми все едно. Светът около мен бе потънал в кръв и развала.

Но скоро светът около всички нас се преобърна: Тенедос беше фалшифицирал смъртта си. Беше се добрал до континента и сега изграждаше армията си, готов да си възвърне трона от марионетките на Байран, управляващи в Никиас.

Но щом влязоха в малкия пристан под моята крепост-затвор, корабите подадоха определени сигнали и тъмничарите ми се успокоиха. Корабите идваха от Никиас, изпратени от Великия съвет.

Аз, от своя страна, долових в душата си шепота на страха, въпреки уж готовността ми да се завърна на Колелото, за да ме съди Сайонджи и да ме накаже с по-жалък живот заради хилядите, които бях изпращал на смърт като Първи трибун Дамастес а Симабю, барон Дамастес Газки.

Не че бях пощаден от бича на боговете в този си живот. Съпругата ми, вече покойница - Маран, контеса Аграмонте - се беше развела с мен, след като общата ни любов, Амиел Калведон бе убита от фанатиците товиети; а по-късно, в Майсир, Алегрия, моята прелестна дарлиада, бе издъхнала в дългото бягство от майсирската столица Джарра.

Облизах пресъхналите си устни и намерих достатъчно благоразумие да се изсмея високо - цялото това време бях преживял в хленч най-сетне да получа забвение, като последен страхливец, а не като воин, и сега, когато се появи предвестникът му, бях изпитал ужас. Стегнах се, изпълнен с решимост да загина с чест, гордо.

Прибрах се в просторната си квартира - "килия" само заради решетките на прозорците с изглед към морето и двукрилата врата с охранявано преддверие между тях, и обмислих нещата. Можех или да запазя благородство и спокойно да посрещна мига на смъртта, както се очаква от героите, или да падна в бой. Спомних си за една екзекуция в Майсир, когато капитан Ателни Ласта, вместо да си умре кротко, уби палача и още осем души, преди да се върне на Колелото.

Помислих си за него и за разните дреболии, с които се бях сдобил през дългото време на затворничество, и отново се засмях. За какво му е на човек да трупа оръжия, ако търси хубава, мигновена смърт?

Свил бях един кухненски нож и грижливо го бях скрил в една фуга между камъните на стената на килията ми, и метална топка, с каквато бях убил ландграф Мейлбранч преди толкова време в Кальо. Разполагах също така с най-важното от всички оръжия - четири златни монети и три сребърни, спечелени с предпазливи залози с тъмничарите ми - отначало медни петаци, след това - с вдигане на залога, сребро и злато. Прибрах тези неща по разни удобни места по тялото си и зачаках.

Двама стражи ме поведоха при началника на затвора Джелап. Беше свестен човек, бъбрив стар домин, прекарал петдесет години под знамената. Това бе последното му назначение преди пенсиониране. Често съм се чудил какво мисли за това си назначение - четиристотин пазачи на огромна каменна крепост само с един затворник.

В кабинета му чакаха трима мъже, облечени в странна униформа - доста дразнещо сиво с червени кантове - и прецених, че трябва да са от Гвардията на мира, последната военна сила, която крал Байран бе позволил на Нуманция. За подигравка бяха организирани в корпуси, като моята бивша армия, макар че всеки "корпус" наброяваше сто и петдесет души и се командваше от трибуна предател Ерни. Редиците на Гвардията на мира бяха попълнени с главорези, обичащи грубата сила дотолкова, че нямаха нищо против да я прилагат срещу съотечествениците си.

Тримата се оказаха шамб Каталка и пидни Бошам и Худа. За облика на "гвардейците" достатъчно красноречиво говореше фактът, че званията им, равностойни на нашите "капитан" и "легат", бяха същите като в майсирската армия. И тримата щяха да изглеждат много по на място в някоя бърлога на улични крадци, отколкото в офицерска столова.

Очаквах всичко - от смъртоносна атака до побой или презрително ръмжене. Но ме посрещнаха с формално уважение, което ми се стори малко смешно. И тримата се държаха така, както се очаква да се държат благородници, и до голяма степен се престараваха в усилието си да докарат изискани маниери.

- Заповядано ни е - заговори официално Каталка - да ви придружим до Никиас, пред Великия съвет, където лорд Скопас и лорд Барту ще бъдат щастливи да ви приемат.

Щастливи? Трудно ми беше да прикрия изненадата си. Хвърлих поглед към домин Джелап, за да видя дали ще мога да отгатна нещо по изражението му; нищо не забелязах освен скована сдържаност и може би леко отвращение от това, че е нуманцийски офицер, принуден да си има работа с изменници.

Можех да бъда не по-малко предпазлив от тях. Поклоних се.

- След като нямам избор по въпроса, но като приемам с благодарност начина, по който бяха поднесени заповедите ви, до час ще съм готов за тръгване.

- Добре - кимна Каталка. - Защото ни е заповядано да бързаме спешно. Въпросът е от изключителна важност.

- Мога ли да попитам какво желаят лордовете от мен?

По-злият от двамата младши офицери изръмжа, но Каталка го изгледа и той замълча.

- Техни благородия не ни довериха намеренията си.

- В такъв случай позволете да се върна в килията си и да си прибера вещите.

- Великолепно. Пидна Худа ще ви придружи.

- Не е необходимо - намеси се домин Джелап. - Трибун Дамастес го пазим вече от две години и...

- Затворникът няма ранг - грубо го прекъсна Каталка. - Титлите са му отнети отдавна.

- Поправям се. Тук просто използваме старите формалности.

- Онези дни са мъртво минало - почти изръмжа Бошам. - Най-добре е да ги забравите.

Джелап сведе глава.

- Докато затворникът прибира вещите си, мога ли поне да ви предложа малко храна и... - Изгледа тримата предпазливо. - По чашка греяно вино? Денят беше студен. Предполагам, че в открито море е било още по-студено.

- Виж, това предложение е чудесно - отвърна Каталка и кимна на двамата ми тъмничари. - Върнете го тук, след като си вземе каквото му трябва. И ви предупреждавам, затворник. Вещите ви ще бъдат претърсени добре, така че не опитвайте никакви хитрини.

- Нямам хитрини, които да опитвам - заявих съвсем невинно и излязох.

Отне ми само няколко минути, докато събера личните си вещи. Казаха, че ще ме претърсят грижливо, но вече бях усвоил няколко затворнически трика. Ножът се намираше в подметката на ботуша ми, малката метална топка бе пред очите на всички, като дръжка на един от очуканите ми пътни сандъци, върху който бе метнато изтърканото ми наметало. Погледнах го замислено и си спомних именията, които бях имал, замъците, палатите, дрехите, с които можеше да се облече цял полк. Животът сам по себе си доказва съществуването на Колелото с непрестанното си обръщане.

На връщане към кабинета на Джелап един тъмничар, сержант Парак, ме спря. Другите продължиха няколко крачки, на достатъчно разстояние, за да не чуват. Парак винаги бе проявявал известно съчувствие към мен и ми съобщаваше забранените вести от Нуманция.

- Пазете се, сър. Един от екипажа каза, че императорът вече бил взел две провинции от ония боклуци съветниците. Тия трима нерези ги е страх от вас, а както подозирам - и майсирските послушници, на които служат. Бъзливците правят отчаяни неща, знаете го.

- Благодаря, сержант. Винаги съм предпазлив. - И ми хрумна странен въпрос. - След като си отида, какво ще стане с тази крепост? С вас и с другите войници?

- Не се притеснявайте - отвърна той с крива усмивка. - Времената са сурови и един затвор, от който не можеш да се измъкнеш, винаги е полезен. Скоро ще докарат някой друг тука. - Огледа коридора да се увери, че никой не подслушва. - Дано да са онези блюдолизци Барту и Скопас.

- Внимавайте, сержант. Те управляват Нуманция.

- Управляват, как пък не! Само с мечовете на пикливите "гвардейци" и майсирците зад тях. Нещата бързо се променят и там, където седят, може да се променят много по-бързо.

- И кой бихте искали да управлява? Отново императорът?

Перак се поколеба.

- Може и по-лошо да е. Барту и Скопас бяха от тъпаците на Властта на Десетимата и по това, което чета напоследък в уличните прокламации, нищо не са научили оттогава.

- Императорът почти унищожи Нуманция - напомних му.

- Може и да е така - кротко отвърна Перак. - Но има достатъчно хора, които искат да го видят пак да опита трона, и моментът е подходящ.

Продължих към кабинета на Джелап, без да възразя. Тримата не бяха толкова яли, колкото пили, и пиенето ги беше ударило. Джелап, изглежда, ги беше окуражавал с примера си, защото носът му бе позачервен и речта му се лееше размазана.

- Готов ли си? - попита ме Каталка.

- На вашите заповеди.

- Тогава да тръгваме. - Докопчи чашата си. - Не знам много за океана, но знам, че е най-добре да оставиш брега, когато настъпи нощта. Хайде с нас, затворник. И не се опитвай да бягаш.

За малко да се изсмея. Да бягам? От тази скала сред океана? Ако беше възможно, щях да съм го направил преди година или повече. Надигнах багажа си. Изобщо не си направиха труда с обещаното претърсване.

На слизане към кея сержант Перак се приближи, ръката му бързо се плъзна напред и ми подаде нещо. Беше кама, прибрана в ножница. Пъхнах я в пътната си торба и го погледнах. Лицето му беше безизразно.

Качихме се в лодката и тя се отдели от кея. Обърнах се, за да погледна за сетен път затвора, който никога вече нямаше да видя, и забелязах нещо наистина съвсем странно.

Стражите се бяха изпънали по зъберите на крепостта и по пътеката към кея, с домин Джелап в челото им. Взели за почест.

Почест за кого?

Едва ли за гвардейците.

Не можех да повярвам, че е за мен, последния жив спомен за тиранията на Тенедос.

Но все пак станах, опрях се на един от гребците и отвърнах на воинския поздрав, с юмрук до рамото.

А после се обърнах към чакащия ме кораб и онова, което предстоеше да ми се случи в Никиас.

2.

Град на коварства

Докато плавахме към река Латейн и Никиас, не спирах да се мъча да уловя течението на бъдещето. Не бях окован, нито ме пазеха особено зорко и го приех за добър знак, въпреки че не можех да си представя какво мога да направя, освен да скоча през борда и да намеря смъртта си. Каталка ме увери, че му е заповядано при всякакъв опит да избягам да ме убият на място.

Дадоха ми каютата на помощник-капитана, която се оказа доста просторна. Прекарвах щастливи часове - гледах през люка или от палубата, възхитен, че мога да виждам левги напред, без да ми пречат каменните стени.

Моряците се държаха настрана от всички ни и не допускаха да ги въвлекат в каквито и да било разговори.

Камата, дадена ми от Перак, се оказа доста гадна, наистина смъртоносна - дълга една педя, с три пръста широко острие при дръжката и остра като бръснач. Дръжката и предпазителят бяха от най-обикновен метал, с ръкохватка от твърдо черно дърво. Предназначението й беше съвсем ясно. Намерих й добро скривалище - тънка връв, стегната около кръста ми - канията бе провесена пред члена ми. Забелязъл съм, че хората винаги се чувстват малко неудобно да претърсват нечии гениталии. Трябваше малко да внимавам при сядане, да не би изведнъж да се окажа подходящ за пеене във високите регистри вместо за воин, но се чувствах много по-добре във всяко отношение - както винаги се чувства един воин, щом е въоръжен.

След четири дни видяхме суша - обраслите със зелена джунгла продълговати островчета на Делтата, и помирисах горещия тропически поздрав на родината си.

Крайбрежната наблюдателница в началото на канала беше пуста и занемарена, наполовина порутена, а шамандурите, очертаващи канала - отдавна небоядисвани. Не видях много морски кораби да излизат или да се връщат в канала.

След един ден нагоре по реката подминахме хелиографска станция и сигналите поеха напред-назад, за да известят в Никиас за пристигането ни.

По канала се виждаха рибарски лодки, подкарали към града улова си - големите зелени раци на Делтата. Едната галера загреба покрай една от лодките и скоро се върна с пълни кошове раци за вечеря.

Рибарите бяха младежи, всъщност още момчета, имаше и млади жени. Почти нищо не знаех за обичаите в Делтата, затова попитах един от моряците дали това е обичайно и ако е така, какво работят тукашните мъже?

Той ме изгледа, все едно че съм кръгъл идиот, после се озърна да се увери, че никой не вижда, че говори с презрения затворник, и рече:

- Мъжете им са тор... В Майсир, Камбиасо, Кайт... Да не би да сте забравили, че наскоро имаше война?

Благодарих му засрамено и се върнах на перилото. Забелязах, че израженията на рибарите не са никак дружелюбни - един дори се изплю, докато го подминавахме. С риск отново да ме нарекат глупак попитах Худа каква е цената на раците напоследък.

- Проклет да съм, ако знам. Да не мислиш, че Гвардията плаща?

Глупав въпрос наистина. Един мъж с меч плаща само когато той или офицерите му са хора на честта.

Видях Никиас още отдалече, по сиянието в нощното небе - все едно че беше лумнало в пламъци. Градът се осветява с природен газ, докарван по тръби от подземни залежи, и според легендата, когато Градът на светлините потъне в мрак, Нуманция ще загине.

Следващия следобед останахме на котва под града и предположих, че Съветът е наредил да ме докарат в Никиас под прикритието на нощта. Богове, от какво можеха да се боят? Не бях ли прокълнатият Първи трибун, намразен от всички почти колкото императора? Или нещата се бяха променили?

Вдигнахме котва, щом застъпи вечерната смяна на стражата, продължихме нагоре и малко преди разсъмване спряхме на кейовете на Никиас. Очакваше ни конна част гвардейци с четири черни коли с малки прозорчета, с каквито градската стража на Никиас превозва затворници.

- Вие ще се качите в едната - каза Каталка. - Ако някой дебне да ви отмъкне, няма да знае в коя сте.

Възхитих се на хитрия му план - оставаше да знае и че супа не се яде с вилица - и се качих в посочения ми впряг.

Присвих се до прозорчето и се затътрихме по утринните улици. Градът на светлините открай време се хвалеше с това, че никога не спи, но нещата се бяха променили. Малко хора се мяркаха навън, освен фенерджиите, които гасяха газовите дюзи, и тук-там по някой пияница и по някой ранобудник, тръгнал на работа. Дори пияниците обръщаха гръб, щом видеха униформите на Гвардията - копоите на Ерни си бяха спечелили точно тази репутация, която очаквах.

Никиас, някогашната бляскава метрополия от светлини и цветове, беше сив, уморен, мръсен. Войната... окупацията на Майсир... плячкосването на съкровищниците на Нуманция от крал Байран... а над всичко - терзаещото душите съзнание за пълния разгром, бяха променили столицата, която толкова много обичах.

Цели карета изглеждаха запустели, процъфтяващи доскоро квартали бяха запуснати и порутени.

Минахме покрай тухлените казарми, които помнех толкова добре. Бяха дом за Златните шлемове, ненужната и безполезна парадна част, която бях командвал някога. Бяха занемарени, с неокосени ливади, варта по стволовете на дърветата се лющеше, каменните алеи се бяха напукали. По прозорците се виждаха опънати простори със съхнещо пране, повече женски дрехи, после знак пред входа на казармата, с жълтото на Майсир върху нуманцийското синьо, с железен юмрук над него и девиз: ПАЗЕТЕ МИРА.

Не бях очаквал да заваря Никиас така, както го бях оставил, но реалността ме жегна и извърнах очи. Колата спря и вратата се отвори. Отвън стояха петдесетина гвардейци, с готови оръжия. Слязох и се огледах.

- Значи това ще е новият ми затвор?

- Не е задължително да го наричаме затвор - каза Каталка. - Просто място, където ще сте в безопасност, докато лордовете приключат с вас - довърши със злобна усмивка.

Отвърнах с искрена усмивка. И наистина ми беше смешно - не за Каталка, а за новия ми затвор. Мястото, което бях създал съвсем за други цели. Представляваше четириетажна кула с вътрешно укрепление, която бях избрал за сигурността на ясновидеца Тенедос още по време на въстанието на товиетите - самият аз се бях подслонил в него с бъдещата си съпруга Маран. По-късно се превърна в място за уединение на великия маг. Оттук бе призовал демоните, вдъхнали му кураж да започне гибелната война с Майсир.

И още веднъж си отбелязах наум как се въртят колелата...

Ескортираха ме до квартирата ми, горния етаж на външната кула - същата, която бе използвал императорът. Уведомиха ме, че към тази кула са назначени триста бойци от Гвардията на мира. С една-единствена задача - да ме пазят да не изляза.

Тук трябваше да чакам, докато не ме повикат.

Барту и Скопас, разбира се, не се бяха променили и на йота и трябваше да изчакам цели две седмици по този "съдбовно важен въпрос". Но всяко зло за добро, защото успях да подкупя един от тъмничарите си, надут глупак, казваше се Дубац. Беше от онези хора, които знаят всичко и трябва да го доказват непрекъснато, и добих груба представа за събитията в Нуманция.

Императорът, след като възкръснал от мъртвите - все още се спореше дали е било маскарад, или ужасяващ факт - напуснал Палмерас и заминал за провинция Хермонаса, която отхвърлила властта на Великия съвет и му се заклела във вярност. Двата корпуса от Гвардията на мира, изпратени да се справят с него, се отметнали от клетвите си и се превърнали в ядрото на новата му армия.

Тенедос, обясни ми стражът, тръгнал на юг по западното крайбрежие на Нуманция и трупал сила по пътя си. Самият аз се колебаех в чувствата си в този свят на лоши избори и не знаех дали да се гордея, или да се срамувам от това, че родната ми провинция Симабю бе останала вярна на марионетната власт, както и крайбрежната й съседка Даркот. Но Бала Хисар, Кох и Гианце бяха минали на страната на Тенедос, както и Бонвалет и Варан на източните ни граници.

Властта продължаваше да държи в ръцете си центъра на Нуманция, както и жизненоважната река Латейн, основния навигационен път на север и юг. Само Исфахан, право на юг от главната провинция Дара, се колебаеше и набързо бе усмирен от Гвардията на мира. Кальо, другата голяма провинция, вдигнала се първа срещу Властта на Десетимата, след което бе продължила да се бунтува срещу императора, естествено стоеше твърдо срещу него, както и Ърей, опустошен най-напред от нашата армия при оттеглянето й от Майсир, а след това още по-жестоко от настъпващите майсирци. На ърейците до гуша им беше дошло от война, от чиято и да е страна и под каквато и да е форма.

Градът на светлините винаги бил първият, който реагирал крайно срещу всякаква крайност, продължи стражът, и се канели да вдигнат барикади и да отблъснат императора. Освен това се безпокоели, че крал Байран отново ще нахлуе и този път ще унищожи Нуманция, както беше заплашил. А и демоните, разбира се, щели да бъдат хвърлени от архичародея Тенедос, за да превърнат Никиас в пустош.

Последното не звучеше невероятно. Тенедос се канеше да направи точно това, докато не го повалих и не спрях заклинанието, което правеше, преди да поведа последните останки от армейската кавалерия в безумна атака срещу армията на Байран, като земна проява на самата Сайонджи.

Но засега поне, каза ми Дубац, все още нищо особено не се било случило - всичко било само слухове.

Попитах го за товиетите, култа, който двамата с Тенедос преди време бяхме съкрушили, само за да се надигне отново под друга форма и да изчезне заедно с нашето унищожение. Нищо не беше чул за удушвачи с жълто копринено въже. Това беше една от малкото добри новини.

След като научих всичко, което можеше да се научи, не ми оставаше нищо друго, освен да чакам... и да прекарвам час след час в изопващи мускулите упражнения. Каквото и да предстоеше, трябваше да съм готов.

И още нещо ангажираше времето ми. Когато бях открил тази кула, се бях погрижил да е напълно недостъпна за товиетите. Сега я прецених от друга перспектива - как да се измъкна. Опасявам се, че вече нямам високо мнение за предишните си способности, защото открих три възможни пътя за бягство, два от които можеше да се използват и за достъп в сградата. Бях придобил новия си талант в майсирски и нуманцийски затвори. Помогна ми също така обстоятелството, че командирът на гвардейците се оказа подреден, държащ на строгия график човек, така че стражите се хранеха, маршируваха, тренираха се и ги проверяваха с точността на метроном.

Но кроежите ми бяха само колкото умът ми да е зает, защото къде можех да отида, след като се измъкна от стените на кулата и пазачите си? Никой нямаше да ме подслони и смятах, че повечето щяха само да видят за жалост твърде известното ми лице и да писнат за стражите... или да ми налетят с каквото оръжие им падне подръка. Ако трябваше да умра, по-добре беше да умра под чистото острие на брадвата или на клупа, отколкото да ме разкъса тълпата.

Една сутрин пазачите дойдоха, отново влязох в една от черните коли и ме откараха до Големия палат, някогашно седалище на Властта на Десетимата, сега, след грандиозно преустройство, превърнат в луксозен имперски дворец.

Впрягът изтрополи по каменния мост над рова, влезе в централния двор, продължи до един от задните входове и ме вкараха в малко помещение, където зачаках отново под нервните погледи на четиримата си пазачи.

След малко вратата се отвори и половин дузина други стражи нахълтаха, за да се уверят, че не съм избил охраната си. След тях влезе Скопас, още по-затлъстял от последния път, когато го бях виждал, а това бе... доста трябваше да си помисля... преди повече от десет години. Скопас беше един от първите членове на Властта на Десетимата, подкрепил Тенедос, и го смятаха за най-умния от всички онези некадърници. След коронацията на императора се беше опитал да се домогне до благоволението му с лукавството на невестулка, но без успех.

По-късно, докато воювахме в Майсир, беше повел въстание, което се провали, но успя да се измъкне и да се скрие, преди да оглави втори, този път успешен бунт точно преди поражението при Камбиасо.

Зад него влезе Барту, някогашен Говорител на Властта. Въпреки високото си положение нямаше репутация на особено прозорлив.

Поклоних се изискано. Скопас ми отвърна със същото, а Барту остана неподвижен, разколебан в избора си на подходящия отговор.

- Дамастес а Симабю - заговори Скопас. - Доведохме ви тук, за да ви предложим живот и възможност да се върнете като благородник в средите на нуманцийското общество, с имения, които ще ви дадем, за да живеете достойно.

- От вас се иска само да изпълните една задача - намеси се Барту и се зачудих дали не са репетирали подаването и поемането на репликите си.

- Бих искал да мога да заявя, че съм на вашите услуги - отвърнах. - Формално, понеже съм ваш затворник, е така. Какво желаете да направя?

- Първо, имам един въпрос към вас - каза Скопас. - Търсил ли ви е до този момент предателят Тенедос?

- Как би могъл? - попитах с насмешка. - Та вие ме държахте затворен, напълно изолиран от света.

- Магьосниците могат да правят неща, за каквито простосмъртните не биха могли и да си помислят - отвърна Барту и се заозърта, сякаш очакваше нечии уши магически да се покажат от стените.

- Ще отговоря на въпроса ви с очевидното. Никой не ме е търсил, нито е искал от мен да направя каквото и да било.

- Давам си сметка, че сте се заклели пред оногова, който се титулуваше император - каза Скопас. - И също така съм наясно, че семейният ви девиз гласи: "Държим на верността".

Чак се впечатлих - не бях си и помислял, че дебелакът е наясно с това. Кимнах мълчаливо.

- Смятате ли, че клетвата ви все още е в сила предвид това, че Тенедос все още е жив?

Помислих за разни възможни увъртания и реших, че няма да се справя. Отвърнах искрено:

- Не знам. Аз бях този, който повали Тенедос в безсъзнание при Камбиасоу, и може би с това позволих победата на Майсир. Дали това не обезсмисля напълно продължаването на клетвата ми?

Барту и Скопас реагираха с известно удивление. На този свят имаше само двама простосмъртни, които знаеха какво стана в шатрата на императора преди Камбиасо. От срам го бях премълчал, а Тенедос явно беше направил същото.

- Може и да е така - рече Барту. - Въпросът ни обаче си стои: все още ли държите да служите на императора?

Поклатих глава.

- Вече на никого не служа. Като затворник - дори и на себе си.

- Бихте ли искали това да се промени? - попита Скопас.

- Трябва да спрем натрапника Тенедос - намеси се Барту. - И то колкото се може по-скоро. Иначе ще се случи най-лошото.

- Кое е най-лошото? - попитах. - Това, че Тенедос може да вземе трона отново... или че крал Байран ще се върне с армията си, което допускам, че ще стане, ако императорът се върне?

- Отговорихте на собствения си въпрос - рече Скопас. - Колкото до начина, по който искаме да ни служите, ще бъда точен. Търсим позволението на крал Байран да увеличим числеността на Гвардията на мира. Да изградим достатъчно мощна сила, която да се противопостави на Тенедос.

- Какво му е лошото на изменника Ерни, който ги командва сега? Разбирам, че всички го обичат заради политическия му реализъм - подхвърлих рязко.

Двамата Велики съветници посърнаха.

- Командирът на Гвардията на мира Ерни не е точно водачът, към когото населението изпитва топли чувства - отвърна Скопас. - Трябва ни някой по-известен, с по-добра репутация. Както за да привлече повече постъпления, от които отчаяно се нуждаем, така и да служи като маяк в боя.

Това ме стъписа. Мислех си, че народът на Нуманция гледа на мен като на големия злодей, довел до унищожаването на страната. Но ако допуснех, че тези двамата знаят за какво говорят - доста смело допускане, ако се съдеше по миналото им - работата можеше да се окаже по-друга.

- Виждате ме в ролята на фигурант. А Ерни ще си остане командващият?

- Разбира се - отвърна Барту. - Как иначе?

- След като Ерни не е нищо повече от въплъщение на груба амбиция и е напълно некадърен да бъде главнокомандващ армиите... дори на такава пиклива сган като Гвардията на мира... би трябвало да съм повече от глупак, за да служа под негово командване. Особено ако неговите грешки ще се вменяват на мен, за което намекнахте.

Барту понечи да ми отвърне язвително, но Скопас вдигна ръка.

- Ще опитам друг подход, след като не отхвърлихте напълно предложението ни. Бихте ли се съгласили да поемете командването на армията... имам предвид Гвардията на мира? В случай, че Ерни бъде отстранен, на нещо като почетен пост, но извън реалното командване? Невъзможно е да се надявате на титлата трибун, разбира се - има политически съображения, които не допускат възстановяването на тази титла. Навярно бихме могли да използваме званието "върховен джедаз", което би облекчило проблемите на крал Байран около връщането ви в армията.

- Зная, че не е особено възпитано да отговарям на въпрос с друг въпрос и няма да го направя - отвърнах. - Но ми е нужна повече информация. Една армия... както и да я наречете... не се ръководи само от един генерал или трибун, или каквото там майсирско звание предпочитате. На кого още може да се разчита?

- Свръзката между Гвардията и нас е Тимгад - каза Скопас.

Помнех го смътно - подлизуркото, назначен от Властта на Десетимата, след като започнаха товиетските бунтове, лакей на Барту. Той... и постът му... бяха без значение, защото ако приемех предложението им, щях да слушам Съвета не повече, отколкото Ерни.

- Лорд Дръмсеат, макар и да му липсва военен опит, притежава много плам и ентусиазъм - продължи Скопас. - Смятаме да го назначим за раст.

Лорд Дръмсеат беше реакционният селяшки барон, продължил с патрулите на смъртта, създадени от моя бивш шурей, след като го убиха товиетите. Веднъж го бях изгонил от къщата си.

- Човек с богат опит, генерал, а сега раст, е Индор - вметна Барту.

Опит... в това да се съобразява с капризите на властниците. Властта на Десетимата се беше опитала да го насади за върховен главнокомандващ и Тенедос го бе отхвърлил. Едва ли щеше да е в плюс.

- Друг подходящ е раст Тайту.

Свестен човек, свален от длъжност от Тенедос затова, че отказа да удари в Дабормида. Определено в плюс.

- Друг без опит, но с плам, също като Дръмсеат, е барон Лани - продължи Барту.

Беше бившият началник на градската стража в Никиас, който ме замести начело на временното правителство в Кальо, след като изпаднах в немилост пред императора. Безспорно си беше свършил чудесно работата. Плюс.

- Може би най-добрият ни офицер е адютантът на командващия Гвардията на мира Ерни - каза Скопас. - Наистина пламенен мъж, казва се Трерис. По време на войната не е служил в армията, но е организирал продоволствени кервани за границите. Гордее се с това, че не е изгубил нито един човек и нито един чувал с продоволствие от разбойниците или от нещо друго. Съвсем уместно, беше възнаграден. Предполагам, че мирният живот му се е сторил скучен, защото се включи в Гвардията и бързо се издигна в кариерата. Ерни го използва в провинциите, където е изключително ефективен в потушаването на вълнения. Смятат го за напълно безскрупулен в изпълнението на заповеди и до голяма степен върши това, което вие правехте за императора. Допускам, че сте имали същата репутация.

Не, "безскрупулен" не беше определението, което съм чувал някога да се свързва с името ми, и се надявах никога да не се свърже. Предположих, че Трерис е компетентен военен, след като Ерни не го допускаше близо до Никиас и властта.

- Има и други, разбира се - продължи Скопас. - Офицери от средния ранг от войната, издигнали се междувременно. Напълно уверени сме във възможностите си.

Едва се сдържах да не се изсмея. Ако бяха толкова уверени, защо трябваше да ме измъкват от затвора? Можех да им дам отговора си веднага, но все още ми харесваше обстоятелството, че вратът ми си е цял-целеничък.

- Разбирам. Естествено бих искал да ми се дадат един-два дни, за да го обмисля.

Барту не изглеждаше доволен, но Скопас кимна припряно.

- О, да, разбира се. Колкото време ви е нужно. Ще ни извините, че не бързаме да възвестим засега връщането ви и все още не позволяваме да се включите в обществото.

- Не се безпокойте - отвърнах. - Не бих искал да притеснявам никого. - Тръгнах към вратата. - Така че ако позволите да се върна в... уединената си квартира...

Скопас ми махна учтиво и си тръгнах, заобиколен от охраната си. Хвърлих поглед през рамо и видях, че Скопас гледа умислено. Барту пристъпи до него и му каза нещо. Скопас само поклати глава.

Допусках, че мислите ми не бяха останали толкова непроницаеми, колкото се надявах, но не бях чак толкова разочарован. Скопас имаше зад себе си дълги години в отгатване на чуждите намерения от едно трепване или поглед.

Вече бях решил, че при никакви обстоятелства няма да стана "страж на мира". Не само че беше морално отблъскващо, но и с тези смешници за офицери шансовете ми да съкруша един гениален чародей и понякога проницателен пълководец като Тенедос бяха повече от нищожни.

Въпросът беше как да отхвърля предложението им и да остана жив?

И вторият въпрос: ако успеех да преживея тази криза, какво следваше?

Нямах отговори и на двата въпроса.

Стреснах се и се събудих. Император Лайш Тенедос стоеше насред стаята ми, скръстил ръце. Мангалите от двете му страни бълваха многоцветен ароматен дим.

Императорът се усмихна и разбрах, че изобщо не сънувам.

Станах от леглото и понечих да се поклоня, както си бях гол, но спрях смутено.

Тенедос се изсмя.

- Въпреки клетвата не си длъжен да ми се кланяш. Още не съм си върнал трона. - Усмивката му изчезна. - Още не, но скоро.

- Как го... направихте това?

- И мен малко ме озадачава - отвърна той, пресегна се в невидимото и придърпа един походен стол. Отново се пресегна, измъкна кристална гарафа и чаша и си наля бренди. Върна гарафата неизвестно къде и отпи.

- Изобретих го това заклинание. Започна със Зрящата купа, дето я използвахме с теб, докато беше в Кальо. С него изпращах... послания... до някои хора, които ми служеха в миналото и чиято служба ми е необходима сега. Няколкото пъти, когато успявах да се свържа с тях, всичко беше много мъгливо, неясно, не като сега.

- Може би е заради голямата магия, която творих в кулата, където си сега. В смисъл да е останала... мисля, че "утайка" е думата - продължи той. - А може би е защото с теб бях по-близък, отколкото с който и да било друг военен или политик... Виждаш ли, Дамастес? Върнах се и нито съм легенда, нито съм двойник, и мощта ми е по-голяма от всякога.

Едва успях да прикрия трепета си. Голямата тайна на краля-ясновидец бе в това, че той извличаше магьосническата си сила от кръв, от смърт, и точно затова почиташе богинята на смъртта Сайонджи, след като почти всички нуманцийци тръпнеха от името й. Тази тайна бях разбрал едва малко преди края, преди Камбиасо. Беше нещо, което трябваше да съм осъзнал много по-рано.

Значи силите му се бяха върнали, и с още по-голяма мощ? Не знаех дали това означава, че е научил по-велики заклинания, или, още по-плашещото, дали не е сключил нова сделка с друг демон, с обещанието за кръв срещу могъщество.

И ме споходи още по-ужасна мисъл: дали Тенедос не беше наистина умрял, а не само фалшифицирал смъртта си? Дали не беше сключил сделка със самата Сайонджи и дали не беше успял да се върне на този свят в същия облик, вместо да бъде хвърлен на Колелото, за да се прероди в друго тяло, в някоя далечна земя и може би в животно, вместо в човек?

Тенедос ме изгледа съсредоточено и попита насмешливо:

- Мога ли да попитам за какво мислиш?

Поклатих глава.

- Не съм съвсем буден, тъй че не си струва да повтарям мислите си.

Тенедос се изсмя отново.

- Дамастес, приятелю, винаги си бил пълен бездарник като лъжец. Но все едно. За миналото ли си мислеше? За онова, което направи при Камбиасо?

Не отговорих.

- Не е нужно да се притесняваш за това. То е минало. А сега дойде моментът да те призова да се върнеш на службата си като Първи трибун, командир на армиите ми, и да ми помогнеш да си върна законния трон, да си върна законната власт над Нуманция.

- Въпреки онова, което се случи?

- Не мога да твърдя, че те обичам заради това, което направи. Бях заслепен в гнева си, че съм предаден от Скопас, Барту и страхливите въшки, населяващи Никиас, и се канех да ги накажа жестоко. - Отпи глътка бренди. - В този момент умът ми се беше замъглил, защото изобщо не биваше допускам да мисля за тях, преди да унищожа майсирците.

- Ти трябваше да ме спреш, но не по начина, по който го направи - добави Тенедос. - Заради Нуманция, както и заради мен... а и заради себе си, предвид сегашното ти положение.

Помислих за миг да го попитам как точно се спира магьосник, побеснял от гняв, магьосник, който може да призове демони, способни да унищожат крепости и армии.

- Но както казах - продължи Тенедос, - това е минало. По време на изгнанието си имах възможност да обмисля стореното от мен, и доброто, и лошото, и как бих променил нещата, ако ми се открие шанс.

- Получих този шанс, или по-точно - улучих момента. Сега съм тръгнал към възстановяването. Към завръщането си. Събрал съм голяма воинска сила, близо сто хиляди мъже. Но ми липсват офицери, които да ги водят в боя, хора с опит, въпреки че разполагам с мнозина, които горят от желание и кръвта им кипва от грохота на барабаните. Крал Байран изби твърде много от най-добрите ни. Но съм убеден, че аз... ние... можем да победим, и когато казвам "ние", имам предвид теб, Дамастес а Симабю, моя най-храбър воин.

Опитах се да спечеля време.

- Какъв е планът ви? Как ще се променят нещата?

- Първо трябва да си върна трона и да обединя Нуманция зад себе си. Скопас, Барту, техният режим и особено продажната Гвардия на мира и омразният Ерни трябва да бъдат унищожени. Милост няма да има, капитулация няма да се приема. Веднъж сгреших, като проявих милост и допуснах раздори. Няма да повторя тази грешка.

- А Майсир? - попитах. - Байран едва ли ще позволи на вас... на Нуманция... да върне предишния си блясък.

- Няма да има избор - каза Тенедос. - Разбира се, той ще мобилизира армиите си, щом чуе за моите успехи, и ще ги поведе на север.

- Обаче докато прехвърлят границата, докато преминат прохода Сулем или другия маршрут през Думят, ще е твърде късно. Влязат ли в Нуманция, той ще се окаже в същото положение като нас в Майсир: ще води кампания в чужда земя и всички ще вдигнат ръка срещу него. Ще го срещна на бойното поле където аз избера и тогава, когато най-малко го очаква. И тогава майсирците... и техният омразен крал, кучият син, който те омагьоса и те принуди да станеш убиец и за малко кралеубиец... ще бъдат напълно унищожени. - Тенедос ме изгледа строго. - Не забравяй, ние разполагаме с огромно предимство. При Камбиасо ти уби най-великия му маг, азаза. Тогава аз бях по-могъщ от него, а сега съм дваж по-могъщ... Тъй че нека Байран да тръгне на север със своите Бойни магове. Този път зная какво стои срещу мен и вече започнах да събирам отново Братството на тружениците и да подготвям магическия си корпус. Преди да е стигнал до границите, ще помета всичките му заклинатели и ще го оголя за моите... нашите... съкрушителни удари, материални и духовни!

- А щом унищожим армията му - възкликна той, - няма да допусна отново грешката да нахлувам в Майсир. Не, ще ги оставя да потънат в хаос едно поколение, може би две, и да хвърлят завистливи погледи на север към нашия мир, нашето спокойствие и благоденствие. Тогава сами ще се помолят да ги допусна под своята хегемония.

В паметта ми отново просветна споменът как Тенедос ми беше казал, че не бива никога да се допуска мирът да властва в Нуманция, защото нация, която не воюва за своя живот, за своя дух, пропада в развала и рухва. Думите му обаче предизвикаха един много по-важен въпрос.

- Ваше величество... - Признавам, че все пак го изрекох без усилие. - Вие току-що казахте нещо странно, нещо, което не разбирам. Казахте, че трябва да минат едно-две поколения, преди майсирците да поискат да служат на вас.

- Умът ти е пъргав, както винаги - отвърна Тенедос. - Това е поредната тайна, която съм на път да разкрия - как да удължа живота ни двойно, четворно над обичайното, а може би и повече. Нали разбираш, аз съм най-великият слуга на Сайонджи и тя навярно ще ми позволи в награда да остана по-дълго свободен от Колелото - аз и онези, които реша, че са достойни за тази върховна привилегия.

Вгледах се съсредоточено в тези опасно блеснали очи, задържали погледа ми в момента и властвали над мен през по-голямата част от живота ми. Не можех да реша дали говори истината, дали бълнува, или се опитва да ме изкуси, сякаш обещанието за повече години в този едва ли особено приятен живот може да е изкушение.

- Зная, че не си забравил клетвата, която положи пред мен, въпреки че някои биха казали, че я наруши, когато ме удари.

Много часове съм се чудил колко скръб трябва да е донесъл на не едно поколение от моето семейство арогантния ни девиз, "Държим на верността".

- Мисля, че трябва да решим един проблем, сър. Отказвам да приема, че съм нарушил клетвата си, когато ви попречих да хвърлите Нуманция в хаос. Нима офицерът не е длъжен да не допуска неговият старши да нарушава своята клетва? А вие се заклехте пред своя народ, пред мен и великите богове Умар, Айрису и Сайонджи никога да не се отнасяте към своите поданици с жестокост и презрение. Нали?

Лицето на императора почервеня и юмрукът му се стегна около чашата. Очаквах да се строши, но той се овладя с усилие, на устните му се появи усмивка, после се засмя - рязко и неискрено.

- Предполагам, че точно затова приятелите са толкова ужасно неприятни. Непрекъснато ти напомнят неща, които е... трудно да приемеш. Е, добре, Дамастес, мой... мой приятелю. Да кажем, че въпросът с клетвите и нарушенията им е приключил наравно. Сега ще те попитам отново. Готов ли си да се върнеш към клетвата си, към достойнството си, към достойнството на Нуманция, готов ли си да ми служиш отново? Готов ли си да помогнеш да си върнем подобаващото ни се място пред боговете, като най-добрата, най-облагодетелстваната нация на този свят? Да помогнеш да направим Нуманция още по-велика, така че другите страни и светове да гледат на нас с безпомощна завист? Да ми помогнеш да унищожа враговете на Нуманция... преди те да са ни унищожили безвъзвратно!

Думите му ме разтърсиха, разтърсиха целия ми свят и едва се сдържах да не падна на колене.

- Ако кажа "да", сър... Какво да правя със сегашното си... затруднение?

Тенедос се усмихна. С усмивката, която толкова често бях виждал след трудна победа над упорит противник. Отново протегна ръка в небитието и дланта му се върна с нещо подобно на монета или амулет.

- Вземи - рече той и я хвърли към мен. Ако до този момент се бях съмнявал, че е реалност, а не сън, звънът на монетата на пода бе последното доказателство. Вдигнах я с неохота. Беше топла, но бързо изстина в шепата ми.

- Потъркай я, помисли за мен и ще изпратя магия, която ще ти помогне в бягството, което решиш, че е осъществимо - каза той. - Излезеш ли на свобода, вдигни я, докато се затопли, и тя ще ти покаже посоката. Следвай я, докато ме намериш.

Той стана.

- Спомни си добрите времена. Помниш ли какво беше да знаем, че сме центърът на света и че всички ни слушат? Че ни се подчиняват? Подчиняват ни се на драго сърце, защото ние бяхме сияйната светлина на вселената, пронизвахме с блясъка си сивия мрак на миналото. Време е да върнем онези дни. Ти и аз. Както беше и както ще бъде.

- Ти пак си с мен, Дамастес - добави той тихо. - Добре дошъл, приятелю.

И отново бях сам, загледан в стената на килията си.

Дълго се взирах в амулета, покрит със странни фигури - геометрия, неприсъща за този свят, и със знаци на някакъв също толкова неведом за мен език.

И тъй, император Тенедос бе решил, че ще се върна на негова страна, Великият съвет ме ухажваше, а аз увъртах.

В ума ми бавно се оформи една мисъл - не исках нито него, нито тях, нито желаех повече да бъда воин. Може би след време щях да се върна към призванието си, но не сега. Не и в тази бъркотия.

"Спомни си добрите времена", бе казал императорът. Но не можех. Спомнях си бойни полета, осеяни с трупове, горящи градове, демони, разкъсващи воини, чиято смелост не представляваше нищо пред чудовищните им нокти. Спомнях си Амиел Калведон, издъхваща от стрелата в хълбока, издъхваща изпълнена с надежда за утрешния ден, издъхваща с бебето ми в утробата си. Спомнях си Алегрия, които искаше да се любим в мразовития кошмар на пътя северно от Джарра, и как след това тихо издъхна, със струйката кръв, процеждаща се от устните й.

Не. Не добри времена, а пропити от кръв кошмари.

Исках само да избягам някъде, където цари мир и покой, където никой не ще ми досажда и където не ще вдигна ръка срещу никого. Помислих си с тъга за кротките, мирни джунгли на Симабю, където почти не бях стъпвал от детството си - сега съжалявах ужасно, че изобщо ги бях напуснал.

Беше невъзможно да ги видя отново, разбира се, затова се постарах да се отърся от мисълта за тях.

Утеших се с това, че поне имаше възможност да се спася от мъстта на Съвета, ако им откажа. Магията на Тенедос щеше да помогне. А след това трябваше само да избягам от мъстта на най-могъщия магьосник на света.

А нима вярвах, че Тенедос, магьосникът, който никога не забравяше, нито прощаваше на врага си, освен докато му е необходим, щеше наистина да забрави за удара, който му нанесох преди Камбиасо? Нима вярвах, че ако му помогна да си върне трона, няма да се обърне срещу мен и да ми се отплати с най-грозното възмездие, каквото един обладан от демони ум може да измисли за това, което му причиних?

Обзеха ме мрачни мисли и ги изтласках, върнах се към спомените си за Симабю, за ласкавата джунгла, за тихо ромонящия през гъстия листак дъжд, за езерцето с обраслите с мъх камъни, за самия мен, малкото момче, свито под дървесния лист, два пъти колкото него, и за огънчето, което пращи под котлето ми с ориз, за събраните от ръцете ми плодове. Спомних си лая на самбур, далечното ръмжене на тигър и блажения покой на мига, без страх за утрешния ден, а с трепетно очакване на обещанията му.

Усетих, че устните ми се движат в безмълвна молитва, молитва към дребни божества, към Вачан, маймуната-бог на Симабю, и към Танис, божеството покровител на рода ми.

Сигурно съм заспал, защото следващото, което помня, бе гласът на Дубац и яркото слънце, блеснало в прозорците ми. Имах посетители.

- Прати ги горе... - извиках с неоправдана от нищо бодрост.

Посетителите ми се оказаха командирът на Гвардията на мира Ерни и неговият адютант - мускулест, нашарен с белези здравеняк. Казваше се Салоп.

Не знаех дали съветниците са наясно, че Ерни ме мрази по много причини, последната от които беше откриването на фургоните му с лични деликатеси при бягството ни от Джарра, докато войниците му имаха късмет, ако получат замръзнала мръвка от отдавна издъхнал кон веднъж на два дни, докато се тътрят боси през снега. Бях заповядал деликатесите да се раздадат на бойците и бях казал на Ерни, че ако не се подчини, ще го разжалвам в редник, което си беше смъртна присъда.

И двамата бяха въоръжени с мечове и ками и носеха червено-сивата униформа на Гвардията, извезана тук-там със златен филигран, както се полага на господа, за които постът означава всичко, а честта - нищо. Ерни носеше някакъв пакет. Сложи го масата и каза хладно:

- Моят човек Каталка ме уведоми, че са те докарали в Никиас. Великите ни съветници са глупаци, ако си мислят, че могат да използват гвардейците ми, без да го разбера.

- Представа нямах, че не си уведомен за решението им.

- Не си мисли, че съм глупак. Знаех, че вече обсъждат да те върнат и да заповядат на домашния любимец да подгони бившия си господар.

- Този, който е налапал кура на един чужд крал, едва ли има правото да нарича другиго "домашен любимец" - сопнах се аз.

Салоп изръмжа и пристъпи към мен, но Ерни вдигна ръка.

- Не. Това не е нашият начин.

Салоп изсумтя, отдръпна се и ме изгледа с яд.

- Да - продължи Ерни, - не само те връщат, но позволяват да ми отнемеш славата, да ми вземеш Гвардията. Нагли говна!

- Сигурно са разбрали, че не можеш и един кон да изведеш от запалена конюшня. - Пет пари не давах какво си мисли Ерни, за първи път от толкова време можех да отвърна с ритник на тези, които ме ритат. - Не че съм съгласен с налудничавото ти предположение, че Съветът е решил да те освободи.

- И ти ли ще можеш да унищожиш императора? - изсумтя Ерни. - Единственото, което може да довърши този кучи син, е крал Байран да се върне и да приключи онова, което остави недовършено.

- Думи на истински нуманциец - отвърнах със сарказъм. - И после какво? Мислиш ли, че след като унищожи Тенедос, ще подскочи послушно обратно в Майсир като детска топчица на ластик?

- Разбира се, че не - сопна се Ерни. - Този път нека да включи Нуманция във владенията си, както трябваше да направи преди. Вярвам в неумолимата преценка на боговете, симабюецо. Айрису ни подложи на изпитание, не го издържахме и Байран би трябвало да го осъзне и да си вземе дара, който така щедро му се поднесе.

Зяпнах Ерни с пълна омраза.

- Мислех, че ще ми достави удоволствие да те разкъсам. Но няма смисъл да си цапа ръцете човек с лигави червеи. Хайде. Махайте се. Дори един затворник има някакви права.

Ерни стана.

- Не. Защото има някои неща, които трябва да се уредят.

Каза го тихо и без гняв.

Нужен ми беше един миг, за да усетя натъртването, да осъзная, че е сигнал - и в този миг Салоп скочи върху мен и притисна ръцете ми на кръста. Беше по-едър, по-силен и по-млад от мен и ме стисна здраво. Бях безпомощен.

- Жалко, че ме нападна, когато дойдох при теб като приятел, за да обсъдим как съвместно да помогнем на Великия съвет. Скопас и Барту няма да повярват на тази история, но няма да имат никакъв избор, а масите ще глътнат всичко, което им кажем.

- Трябваше да те убием още при Камбиасо - добави той и извади меча си. Странно, сякаш разполагах с всичкото време на света да преценя изящно изработеното оръжие, костената ръкохватка, златните инкрустации и скъпоценните камъни по предпазителя. Той вдигна с другата си ръка пакета от масата, тръсна го и на пода издрънча къс меч.

- Ето с това си ме нападнал. Едва съм се спасил, само благодарение на бързината на моя адютант шамб Салоп. Ще трябва да накажа най-сурово пазачите ти, че са допуснали един от твоите съзаклятници да внесе този меч.

- Бих искал да удължа предсмъртните ти мъки, бивш първи трибуне, заради наглостта ти и за това, че ме посрами пред по-низши същества - продължи той. - Но в разказа ми трябва да има някаква достоверност, а избодените очи, отрязания нос или член могат да затруднят обяснението.

Вдигна меча си за удар... и главата ми се натресе в лицето на Салоп зад мен. Хрущялът на носа му изпука и зъбите му изщракаха. Той изкрещя от болка, изтърва ме за миг и лакътят ми се заби назад в ребрата му; чух ги как изпращяха и скочих встрани от замаха на Ерни.

Острият меч се заби в корема на Салоп. Той изохка в предсмъртна агония, стисна острието с две ръце, облещи очи в неверие и рухна, като почти изтръгна оръжието от ръцете на Ерни.

Нямах време да сграбча нито късия меч от пода, нито все още прибрания в ножницата меч на Салоп, нито да се добера до камата си. Зъбите на Ерни се оголиха в зла усмивка.

- Успя да убиеш най-добрия ми войник! - изсъска той. - Добре. Това само ще направи разказа ми по-добър.

Запристъпва към мен с предпазливите стъпки на опитен фехтовач и разбрах, че съм обречен.

Познавал съм войници, прочули се с бойната си ярост, с онази безразсъдна стихия, която ги обзема до такава степен, че всичко друго престава да ги интересува, освен да избиват враговете си, дори това да струва собствения им живот. В онзи последен погром при Камбиасо и аз бях познал тази жажда за кръв - в пълното си отчаяние, понеже виждах как се сгромолясва целият ми свят.

Сега тази треска се появи отново, след безкрайните месеци сдържане, страх и безнадеждност, с омразната жертва пред мен, човек, готов да продаде всичко, на което би трябвало да държи - от гордост и чест до отечеството си, и се изсмях с искрена радост. Всичко вече беше лесно. Всичко беше в ръцете ми.

Лицето на Ерни се промени - от ликуване в страх. Той замаха с меча си, забравил за всякакво хладнокръвно спокойствие, забравил за посока, мъчеше се да изплете стоманена паяжина между двама ни.

Времето беше мое, цялото време на света, отстъпих встрани от посичащия удар, с все сила ударих с опакото на юмрука си оръжието и то увисна неподвижно пред мен.

Стоманата се пръсна на три къса и те се завъртяха бавно във въздуха около нас, а Ерни зяпна откършената дръжка в ръката си.

Пусна я и ръката му зашари за камата, но беше закъснял, беше много закъснял, вече го държах за гърлото, пръстите ми се бяха вкопчили в гръкляна му, усещаха пулса на кръвта, пръсти като грабливите нокти на орел, и лицето му се наля с кръв, устата му се отвори и езикът му се изду и излезе навън, и го стисках, мъж не по-дребен от мен, и го вдигах бавно над пода, разтърсвах го, както разярена мечка разтърсва налетяло й ловно куче.

Чух как нещо изпращя и главата на Ерни се отпусна в ръцете ми, и замириса на говна, щом мъртвото му тяло се изпусна. Пуснах трупа на пода и се отдръпнах.

Червеният тътен в слепоочията ми заглъхна. Зяпнах телата на двамата мъже - най-висшите офицери на Нуманция.

Вече наистина бях влязъл в играта.