Макатрицата
братя Робертски
Откъс
Братя Робертски
Макатрицата
Превод: Любомир Николов
Прелюдия
Всичко тъне в мрак. Някъде звъни телефон: бърр-бърр-бърр. Смразяващ звук.
Слушалката се вдига.
- Ало?
- О, здравейте! Специалният ни екип от оценители случайно се намира във вашия квартал и води проучване с рекламна цел. Би ли ви заинтересувала безплатна оценка за алуминиева дограма и гаражни врати?
Уморен глас:
- Сега е... полунощ.
- И денем, и нощем нашата цел е да ви доставим стойностни услуги, ефикасност и безплатен плосък калкулатор. Нашият експерт ще осигури оценката напълно безплатно. Не поемате задължение да купувате и нито един служител от компанията няма да посети дома ви.
- Как ще ми оценят дограмата, ако не дойдат?
Мълчание.
- Ами... такова... ще я оценят от отсрещния тротоар.
- Лека нощ.
Телефонната слушалка се връща на вилката. Остава само мрак.
Телефонът отново звъни. Този път слушалката се вдига по-бързо.
- Да? Какво? Какво има?
- Мистър Едикойси?
- Да, да, кой се обажда?
- Обаждаме се от X? Xxcu92765b__uuihk@untraceable.com. БЕЗПЛАТНО! БЕЗПЛАТНО! ХХХ, ТРОЙНО Х, ХХХ, ГАРАНТИРАН СЕКС! ХИТРИ ХУБАВЕЛКИ ХЛЕНЧАТ ЗА Х...!
- Моля?
- Искате ли да увеличите дължината на пениса си до: а) трийсет и пет сантиметра, б) шейсет сантиметра, в) безгранично! Безгранично!
- Че на кого му трябва безграничен пенис?
- Нашият екип от холандски специалисти по пластична хирургия чака на телефона, готов да приеме вашето обаждане. ХИТРИ ХУБАВЕЛКИ!
- Откъде взехте този номер?
- Мистър Едикойси, предстои сериозно съобщение. Чака ви сериозно съобщение. Готов ли сте да чуете сериозното съобщение?
И Едикойси трепва. Защото макар и нищожен, все пак има шанс това да е съобщението, което очаква - съобщението, което тревожи сънищата му, да е хитроумно прикрито сред купища глупости. Той казва:
- Аз... може би. Какво е съобщението?
- Хитри Хубави Зелки!
- Хубави зелки?
- Не, чакайте, Хитри хомункулуси... ох, не.
- Какво...
- Хомозигота! - крясва гласът отсреща. - Хомеопатия!
Изведнъж тонът се променя напълно. Строг и заплашителен механичен глас известява:
- Този телефонен разговор извърши незаконно действие и ще бъде прекъснат. Не-фатална грешка в 348-552. Желаете ли антивирусна проверка? Да, не, отмяна на командата?
Връзката се прекъсва.
Гордън безсилно се отпуска в леглото. Напоследък получава все по-странни телефонни обаждания. Понякога си мисли, че целият свят около него се е побъркал.
Телефонът звъни за трети път. Той рязко грабва слушалката.
- Какво? Какво... какво има?
- Ъ-ъ-ъ - запъва се гласът отсреща. - Там ли е Лари?
- Лари? Не. Мисля, че бъркате номера.
- Здрасти... Лари?
- Набрали сте грешен номер.
- Ъ-ъ-ъ... Лари ли се обажда?
- Не. Мисля, че сте набрали грешен номер.
- Защо вдигате, щом съм набрал грешен номер? - сопва се гласът.
Връзката прекъсва.
Гордън Едикойси става от леглото и шляпа бос из апартамента. Отива до прозореца.
Навън вали сняг. Меки снежни парцали се сипят неуморно надолу, падат през черното небе като в забавен кадър. Неоновата реклама на отсрещната аптека им придава отровнозелен оттенък. На тази реклама буквата Т се е усукала и изкривила, след като върху нея скочи котка. Сега прилича по-скоро на Е, тъй че надписът гласи "денонощна апеека". Но светлината на рекламата е мощна и невероятно зелена. Снежинките подхващат лъчите й под най-странни ъгли и заприличват на тайнствени йероглифи, докато падат през зрителното поле на Гордън.
Гордън Едикойси дълго стои до прозореца и гледа снега.
Телефонът отново звъни.
- Гордън Едикойси? - изрича гласът отсреща. - Можете да получите виагра по цени на едро. Наберете номера на кредитната си карта...
Той изтръгва шнура от стената.
На другия ден Гордън пита Тим, който работи в неговата канцелария:
- Знаеш ли как се получават рекламни известия по електронната поща?
- Естествено - казва Тим. - Всички ги получават.
- А получавал ли си ги по телефона?
- Електронна поща по телефона? - смайва се Тим. - Как така?
- Също като в компютъра, само че по телефона.
- Божичко, не. Ама че щуротия!
Щуротия, мисли си Гордън. Вярно, щуротия. Но колкото повече съзерцава вселената, толкова повече му се струва, че тя се крепи не върху гравитацията, не върху силните или слабите атомни взаимодействия, не върху двойствеността вълна--частица, а върху странното. По ирония на съдбата с тази си мисъл той не е твърде далече от истината. Съвсем не е далече. Или по-точно казано, не е далече по права линия, макар че реалното му пътуване към истината ще включва някои отклонения, обиколни пътища, дълги задръжки, листа по линията и резервна автобусна връзка между Фелтъм и Хаунслоу. Но в крайна сметка достига целта. Това е важното.
Глава 1
Гордън
Може и да звучи щуро, но в крайна сметка всичко се оказва любовна история.
Разбирате ли, най-големият проблем за Гордън бяха жените. Те го смущаваха. Привлекателна жена можеше за секунди да го превърне в бръщолевещ идиот. Под "привлекателна жена" следва да се разбира всяка жена, която Гордън смяташе за такава; а истината е, че той смяташе всяка жена за привлекателна по един или друг начин, допускайки само две изключения - принцеса Даяна и Мадлин Олбрайт. Нямаше представа защо Даяна не го привлича. Знаеше, че би трябвало да я харесва, но го отблъскваше нещо в комбинацията между правоъгълната й брадичка и хлътналите очи. Всъщност нямаше значение, защото принцесата - вече отдавна покойница - едва ли щеше някога да попадне в социалния кръг на Гордън. Но оставаха всички други жени, а когато се опитваше да разговаря с тях, той започваше да се дави в слюнка. Притеснителна работа. Дори повече от притеснителна. До-теснителна. Над-теснителна. Свръх-теснителна, а по-теснително от това - здраве му кажи.
Той не можеше да разбере защо в женска компания се превръща в лигав идиот. Харесваше жените; харесваше как изглеждат, как мислят, как се обличат. Харесваше и как се събличат. Копнееше за любовна връзка - да си има партньорка, приятелка. Поне да си пише с някоя. Но сякаш не му бе писано.
Понякога заставаше пред огледалото в банята и с помощта на малко огледалце се мъчеше да разбере как изглежда в профил. Права черна коса, която миеше често; очите нито твърде раздалечени, нито твърде близки; малка трапчинка на брадата. Всичко беше наред. Нали? Но когато погледнеше пак, разбираше, че се самозалъгва. Не беше предразполагаща личност. Всъщност дотолкова не беше предразполагащ, че чак ставаше задразполагащ. Много добре знаеше (от близко взиране в огледалото), че има безброй зейнали пори по носа и бузите, от което кожата заприличваше на пемза и в мигове на съмнение това го караше да си мисли, че лицето му сякаш е изработено от същите майстори, които са направили мъпетите. А и носът му нямаше хубава форма. Беше орлов, тоест влажен, с дълга бяла централна част, започваща от челото, и тясна двойна извивка в края. Понякога му минаваше мисъл за пластична операция. Но пластичните операции бяха за пластични места като Холивуд. И дума не можеше да става за такива неща, щом живееш във Фелтъм. Ами ако, мислеше си понякога той, ами ако има нещо по-евтино от пластичната операция? Но какво може да е по-евтино от пластиката? Картонена операция? Парцалена операция?
Не звучеше добре.
Освен това той, разбира се, знаеше, че проблемът му не е хирургичен. Работата не беше във външността, а в поведението му. Срещнеше ли някоя жена в коридора на службата или пред асансьора, или на опашка за сандвичи нейде по пътя, и сърцето му почваше да тръпне като мобилен телефон, нагласен на вибриращ сигнал. Изчервяваше се като подпалена фабрика за кетчуп. Усещаше как вътре в него всичко се стяга, сякаш женското присъствие го изстискваше като тубичка паста за зъби. Сетне, когато вътрешните му органи заприличваха на гъба, натопена в горещ солен разтвор, чувството за изстискване се превръщаше в пот, избиваща от всичките му пори едновременно. Потеше се като водосточна тръба. Не че водосточните тръби се потят - те не са млекопитаещи и всъщност изобщо не са живи, - но сигурно разбирате какво имам предвид.
Странното е, че в действителност той не беше свенлив. Дори точно обратното, и там му бе проблемът. Не бягаше от срещи с хората - напротив, втурваше се насреща със зяпнала уста, ръсеше порой от думи и преди да обмисли какво точно казва, се оказваше, че вече е изръсил нещо крайно нередно. Нямаше представа защо го прави; знаеше само, че безброй пъти е провалял шансовете си за истинска обич, казвайки точно каквото не трябва.
Така или иначе, тя упорито не идваше - неговата връзка, неговата изключителна обич. Може би съдбата я пазеше за някоя по-късна дата. Ако бе тъй, Гордън можеше само да се надява, че съдбата разполага с добър хладилник за този тип стоки, или поне някаква вакуумна опаковка, инак мечтата му отдавна щеше да се е вмирисала. Засега се сблъскваше само с неизбежното закъснение на всичките си опити да започне любовен живот; всеки път, когато разчупваше кората на своята стеснителност, за да завърже разговор с жена, той откриваше, че тя вече си има приятел или приятелка; че е омъжена, сгодена, че е не просто късно, а безнадеждно късно. И все пак той се вкопчваше в надеждата, че някой ден ще срещне госпожица Истинската, Mademoiselle Vraie - неговата amour с бляскава нощница.
Повтаряше си, че някой ден тя ще дойде.
:^0
Гордън работеше като координатор на база данни към една компания със седалище в Саутуорк. Ето как минаваше един негов обикновен ден: най-напред пътуваше с влак от жилището си във Фелтъм до гарата Ватерло, а оттам продължаваше пеш до административната сграда с форма на огромно дипломатическо куфарче. Хващаше асансьора до петия етаж и излизаше в просторната канцелария на Саутуорк Дейтабейс Координейшън Консолидейтид. Сядаше на стола си и отбелязваше, че е пристигнал. Двайсетина минути преглеждаше новите мейлове. Тайничко си човъркаше носа, като привеждаше лице към клавиатурата, та колегите да не виждат (или поне така си мислеше). Въртеше стола насам-натам. Бъбреше с Тим, чието бюро се намираше срещу неговото.
През по-голямата част от работното време сърфираше из мрежата, като добавяше свои мнения в чатовете, посещаваше тайнствени сайтове и си създаваше впечатляваща виртуална репутация. С типично британски песимизъм си казваше, че всичко това няма смисъл, че просто сам си подготвя бъдещи разочарования. Но (както сам се цитираше с кисел хумор) разочарованията бяха единствените очарования в живота му.
Беше опитвал да среща жени по интернет, но без особен успех. Най-доброто му постижение бе, когато обменяше мейлове и преки послания с една жена на име Ивлин Мълхоланд. След две седмици кореспонденция той взе да си мисли, че най-сетне е срещнал сродна душа. Заговориха за среща. Тъй като вече си беше патил от срещи на сляпо, той още в самото начало на връзката се погрижи да изясни пола на кореспондентката си. <<Скъпа Ивлин, как си? Днес работата беше скучна. Хей, между другото, нали си *мацка*?>> Вместо отговор получи фотография на разкошна около двайсет и пет годишна жена със зелени очи, високи скули, руса коса и главозамайващи телесни извивки. Под снимката беше изписано: "НА ГОРДЪН ОТ ИВЛИН, МАЦКА ЗА МИЛИОН!". Успокоен, Гордън прие да се срещне с Ивлин в чакалнята на гарата Ватерло. За да се познаят, щяха да носят в ръце новия брой на ежемесечника "Координатор на бази данни". Гордън, стегнат в чисто ново сако и солидно напръскан с одеколон "Сссекси за мъже" (върху етикета имаше изрисувана кобра), вися повече от час, като се взираше във всяка минаваща блондинка. След още двайсет минути бе принуден да си признае, че единствената друга личност със списание под ръка е някакъв четирийсетгодишен грозник с провиснали бузи. Събра кураж и пристъпи към джентълмена.
- Извинете... Ивлин?
- Гордън! Здрасти!
Дългото и тревожно чакане бе засилило в значителна степен вродената свадливост на Гордън.
- Ох, ама ти си мъж - заяви той с хленчещ глас. - Божичко, Ивлин, нали те попитах дали си момиче, а ти ми прати оная снимка на руса мацка. Мацка за милион, както беше написано.
- Да - бързо отвърна Ивлин, - а добрата новина е, че операцията определено ще струва доста под милион! Един мой приятел занесе същата снимка на пластичен хирург и му бе казано, че за осемстотин хиляди долара може да се уреди всичко без косата. А и перуките вършат работа, нали? Има един перукер на Поланд Стрийт, който...
- Осемстотин хиляди? - прекъсна го Гордън. Лицето му беше посърнало и приличаше на театрална маска от антична трагедия.
Ивлин го погали по рамото.
- Това са дребни пари за един директор на компания като теб. Четиристотин служители и представителства в Лондон и Франкфурт, нали така каза?
Истина е, че по време на задочните им разговори Гордън малко бе разкрасил собственото си положение. Но вместо да си признае, той гордо вирна глава, промърмори нещо неясно за злоупотребата с доверие и се отдалечи.
- Мислех, че сме се разбрали - проплака Ивлин зад гърба му.
След това произшествие Гордън бягаше от контакти по интернет като дявол от тамян. Денем си вършеше работата и понякога отскачаше с колеги до бар "Веригата" зад ъгъла. Събираше колекция дискове с филми на ужаса и фантастика. Редовно си взимаше индийска храна за вкъщи. Всяка втора неделя посещаваше родителите си в Ист Стейнс. Опитваше се да води реален живот, но това не го вдъхновяваше.
И тъй, тресавището на интернет го погълна отново. То обещаваше толкова много - царство, където можеше да постигне каквото си пожелае, да бъде такъв, какъвто поиска. В мрежата той беше висок, красив и - според собствените му думи - неотразимо чаровен. Създаде си виртуален образ, избра си и име - Немо - от някакъв вехт комикс за "Клуба на изключителните джентълмени". Ако Гордън бе никой, то поне Немо можеше да бъде някой.
Поне така се надяваше.
(с:
Когато за пръв път се свърза по електронната поща с Тинтири - или по-точно, когато Тинтири се свърза с него, - Гордън прояви необходимата предпазливост. Бродейки из чатовете, той използваше псевдонима Немо и редовно се хвалеше с хакерските си умения. Откровено казано, като хакер бе пълна нула. Не можеше да се вмъкне в чужд компютър. Дори в джобен калкулатор не можеше да се вмъкне. Единственото, което успяваше - и то с много усилия, - бе да вмъкне краката си в крачолите на панталона рано сутрин. Но във виртуалния свят на чатовете и сайтовете досадната истина можеше да се пренебрегва спокойно.
Късно през нощта той се усмихваше и трескаво тракаше по клавиатурата: <<Занимавам се с хакерство от десетгодишна възраст. Влизал съм в данъчните служби. Надничал съм във военните мрежи на седем големи държави.>>
Жената с псевдоним Тинтири (съкратено от Тинтири-Минтири) сякаш проявяваше интерес към него. Редовно си разменяха съобщения.
"Да се срещнем" - предложи той. "Не ми се ще" - отговори тя. "Хайде де" - натрака той. "Не" - отряза го тя.
Дотук беше, помисли си той. Сигурно е за добро, помисли си той. И бездруго "тя" вероятно ще се окаже дърт пръч с космати крака, помисли си той.
Грешеше и в трите догадки.
Глава 2
"Аз съм във влака"
И тъй, през една сива утрин като всички останали, Гордън се качи на влака в 7,57 от Фелтъм до гара Ватерло. Не очакваше да се случи нищо особено.
По някакво чудо откри не едно, а две съседни свободни места, които окупира по традиционния начин, като се настани на едното, а на другото метна чантата си и разпери широко вестника, за да изолира зоната от останалите пътуващи. Прелиствайки страниците, той прехвърли набързо световните новини, после вестите от страната и стигна до раздела, където препечатваха скандалите от жълтата преса под претекст, че ги критикуват. Влакът се разтърси, потегли и Гордън зачете вестника.
Откъснат от света, той едва след доста време усети, че насреща му стои някой. По-точно жена. Жена с прилепнали панталони от черен пластик.
- Немо? - изрече жената.
Гордън изтърва вестника в скута си. Непознатата притежаваше ясен и звучен глас с американски акцент. Може би имаше и красиво лице. Всъщност можеше да е много хубава във всяко едно отношение. Гордън нямаше как да разбере. Просто защото не бе в състояние да откъсне поглед от онази част на прилепналите панталони, увиснала точно пред очите му. Две бедра запълваха докрай зрителното му поле. Тия разкошни бедра бяха не само много разкошни, но и извънредно плътно обвити в лъскав, гладък, черен и много тесен пластик. Тъканта притискаше ханша й с нахална интимност. Обгръщаше слабините на жената и така пораждаше в главата на Гордън мисли за изречение, където думите "обгръщам" и "слабини" задължително са в непосредствена близост. Панталоните изглеждаха като изрисувани върху голата кожа. Те не казваха "работно облекло", "лесно почистване", "дизайнер", "скъп бутик" или нещо от сорта. Казваха само: "ето един строен крак" и "ето ти още един строен крак".
Устата на Гордън пресъхна. Или по-точно, слюнката му сякаш се превърна в лепило.
- Насам - изрече раздразнено женският глас. - По-нагоре.
Гордън с огромно усилие извъртя глава нагоре и плъзна поглед по тялото, обвито с риза и яке от черен пластик, докато накрая стигна до красиво и безметежно женско лице. Мигом разбра, че е влюбен. Но да се влюби мигом в една тъй необикновено красива и очевидно недостъпна жена! Безнадеждно. Сърцераздирателно. Типично в негов стил.
- Приключи ли с огледа на краката ми? - попита сърдито жената.
- Ъ-ъ - каза Гордън.
Опита се да измисли изискана реплика, с която да разведри неловката ситуация. Да я разсмее, да я разведри, да премине плавно към изкусително интересен разговор. Опита се да измисли какво би казал Джеймс Бонд в това положение. Мислено се помъчи да стане най-големият тарикат на света.
И каза:
- Ъ-а? О.
- Добре си изплякна окото, нали?
- Какво? - каза Гордън.
Главата му тихо бучеше. Кръвта препускаше енергично из цялото му тяло. И не каква да е кръв, а целенасочена; кръв с важни задачи, устремена да види нещо повече от всекидневната обиколка на белите дробове, черния дроб и тъй нататък. Наперена кръв.
- Изплякна си окото - повтори жената.
- Изплакна? - неуверено я поправи Гордън.
Жената май се раздразни още повече.
- Аз съм личност, ще знаеш - заяви яростно тя. - Прекалено ли ще е, ако те помоля да ме приемеш като такава? Да ме гледаш в лицето, а не в бедрата, докато разговаряме.
- Много съжалявам - каза Гордън с искрено огорчение.
- Аз съм нещо повече от чифт бедра в тесни гащи, ще знаеш - продължаваше жената. - Личност съм.
- Разбира се. Знам, че си личност.
- Ако не можеш да разделиш бедрата ми от моята същност като човешко същество...
- Съжалявам, съжалявам - викна Гордън и се сгърчи от притеснение. - Мога, разбира се, права си, мога да ти разделя бедрата. Обещавам непременно да ти разделя бедрата. - Той млъкна. Жената изглеждаше още по-раздразнена. В гърдите му припламна паника. - Тоест, очевидно нямах предвид да кажа, че искам да ти разделя бедрата в онзи, нали знаеш, просташкия смисъл. Напротив, дори точно обратното, бих искал да ги събера, това имам предвид. Да ги стегна. Или не, искам да кажа. Изобщо не бих ти пипнал бедрата. За нищо на света, дори и с пръчка. - Имаше чувството, че очите му се нажежават, а дробовете му не работят както трябва. - Не че на бедрата ти - продължи той още по-бързо - им има нещо. Изобщо не казвам, че бедрата ти са противни или нещо подобно, и определено не казвам, че при сгоден случай, нали ме разбираш, не бих... те са чудесни бедра и трябва... ъ-ъ-ъ... много да се гордееш с тях, само дето не съм се съсредоточил върху идеята да ти разтворя бедрата, освен в онзи смисъл, нали знаеш, да ги разделя от твоята... от твоята... - Тук вече Гордън пресъхна окончателно. Издаде звук на котарак, който се дави с рибена кост. - От - изхъхри той - от твоята... как го рече?
Мълчание.
Гордън забеляза, че всички във вагона го гледат. Леко се задъхваше.
- За Бога - въздъхна измъчено жената, после бутна настрани чантата му и седна до него.
Гордън усети как по челото го гъделичка солена струйка. Варварският му дезодорант губеше битката срещу потта. Всъщност сместа от напръсканите химикали и собствената му изобилно бликаща пот съвсем не действаше за пропъждане на миризмите, а напротив, като че ги привличаше неудържимо от всички страни. Из главата на Гордън с налудничава настойчивост се въртеше въпросът защо всички мъжки дезодоранти имат названия като "Варварин", "Дивак" или "Рис" - все създания, които не се славят с особено благоухание. Рисът е голяма котка, нали така? Гордън нямаше представа как точно миришат големите котки, но подозираше, че лъхат на козина, котешка храна и разни секрети, а не на планински въздух, алпийска роса и лавандулов сладолед. С известно закъснение той осъзна, че се хили и примигва срещу жената като ухилен, примигващ идиот.
- Извинявай... аз... виж какво - изхриптя Гордън. - Много съжалявам. Мисля, че не започнахме както трябва.
- Ти ли си Немо?
- Немо. Да. Е, нали разбираш, името ми е Гордън. Но Немо е псевдонимът ми в... чакай, откъде знаеш?
Най-сетне Гордън проумя, че става нещо странно. Красива жена го беше заговорила във влака с хакерското име, което пазеше в тайна от целия свят.
- Какво става? - попита той. - Откъде знаеш, че хакерският ми псевдоним е Немо. Не съм го обявил на всеослушание. Чакай малко... Знам какво става.
Тя кимна.
- Започваш да разбираш.
- Не съм много привлекателен ерген - каза той. - От две години не съм имал приятелка. Една - да ме прощаваш - извънредно красива жена със страхотни дрехи - така си е, какво да правя - се обръща към мен в сутрешния крайградски влак. И отгоре на всичко знае хакерското ми име.
- Вече ти се прояснява - каза жената.
- Чакай малко - каза Гордън и избърса с длан потта от челото си, или по-точно я набута обратно в косата. - Да не си стриптийзьорка?
Възмущението на жената избухна само след част от секундата.
- Какво?
- Ами, нали разбираш - каза Гордън и отново се обля в пот. - Някъде преди около четири месеца съобщих по мрежата данните от кредитната си карта на една фирма за поръчка на стриптийзьорки и оттогава ни вест, ни кост. В сайта им пише, че се преместили в Гданск. Аз... такова... поръчах да прилича на Тори Еймъс, ама не бих се оплакал от промяната. Ти определено си... ъ-ъ-ъ... по-хубава от нея.
- Не - каза жената.
- Напротив, по-хубава си - възрази Гордън.
Но разбираше, че изобщо не става дума за това. Дълбоко в себе си се чувстваше ужасно окаян и все пак някаква идиотска част от мозъка му упорстваше да изтласква думи навън през устата. Млъквай, заповяда си той. Веднага спри да говориш! Тази жена е изтънчена и красива. Явно се интересува от теб, поне колкото да те заговори. Дръж се нормално. Завържи разговор. Но мозъкът му сякаш бе изпаднал в някакъв самоунищожителен спазъм.
- Уж трябваше да струва само четирийсет и пет лири - мънкаше той - или петдесет и пет, ако е с песен, но после прехвърлиха петстотин двайсет и две лири на албанска банкова сметка и от кредитната компания рекоха, че нищо не можели да направят. Рекоха да си анулирам картата. Издадоха ми нова. - О, Боже - сепна се той. - Какво говоря? Какво говоря?
- Това - отвърна жената - е уместен въпрос.
- Извинявай. Аз съм идиот. Ти не си стриптийзьорка, виждам.
- Така е - кимна жената.
Гордън отпусна глава и закри лицето си с длани.
- Аз съм идиот. Пелтечещ идиот.
- Така изглежда - съгласи се жената.
Влакът невъзмутимо летеше напред.
[: <}
- Немо, случвало ли ти се е напоследък нещо странно?
Гордън сви рамене.
- Не, не. Нищо необичайно. В живота ми никога не се случва нещо вълнуващо. С две думи... пък и с повече, ако искаш... такова е моето съществуване. Нищо интересно. Нищо необичайно. Освен - добави той след кратко колебание - тъпите електронни реклами по телефона.
- Електронни реклами по телефона?
- Знам. Малко е смахнато, нали?
- Какво точно искаш да кажеш?
- Разни хора звънят по всякакво време, предлагат ми увеличение на пениса... пардон, на мъжествеността и тъй нататък. Увеличение на моята мъжка... моя мъжки. Мъжки мъж. Оная работа, искам да кажа. Щуро, нали?
Жената го изгледа многозначително.
- Странно - каза тя.
- Именно. Странно. Точно така.
- Значи е започнало - каза жената.
Гордън я погледна.
- О, така ли?
Тя кимна. Очертанията на лицето й бяха поразително красиви. Гордън дълбоко си пое дъх. Сърцето му изпълняваше мексикански танц по ребрата, но той се помъчи да го овладее. Може би не всичко беше загубено. Може би все още имаше шанс да поговори с нея, да извърти някак разговора и да я покани на среща.
- Тъй значи - каза Гордън. - Не чух добре името ти.
- Не съм ти го казвала - отвърна жената.
- Сигурно затова не съм го чул - каза той.
- Сигурно - съгласи се тя.
Кратко мълчание.
- Би ли ми казала името си?
- Ще чуеш ли добре, ако го кажа?
- Непременно ще се постарая.
- Тинтири.
- Тинтири, колко хубаво име - изтърси машинално Гордън. - Чакай, чакай - проумя той изведнъж, - ти ли си Тинтири? Онази Тинтири? С която поддържах контакт по електронната поща? Леле, ама ти си била мацка и половина. Така де, мислех си, че ще излезеш някой с лява резба. Ама ти изобщо не си с лява резба, нали? А пък аз те мислех за мъж! Представяш ли си? Макар че в теб май наистина има нещо мъжко, нали, тъй че не съм бил чак толкова заблуден. Нещо мъжествено, или не точно мъжествено, но... - Усещаше как езикът му набира скорост като неопитен велосипедист, устремен по надолнище срещу тухлена стена. - Очевидно е, че не си мъж. Само идиот би те нарекъл мъж. Така де, да вземем дрехите ти например - те са много показателни. Женствени ли рекох? Исках да кажа показателни. Или не, обратното. Показателни ли рекох? Исках да кажа женствени, много женствени, нищо мъжко няма в тях, не и с... ъ-ъ-ъ... природни дадености като твоите. Тоест, може да има определено излъчване, определено мъжко излъчване около теб, но в добрия смисъл, не като да имаш мустаци или да си някаква мъжкарана, а нали разбираш - сила, решителност и други такива мъжествени работи. - Разговорът определено не вървеше на добре. - Не че приличаш на мъж - категорично заяви той. - Ни най-малко. Ти си типично момиче. Едно такова момичешко момиче. С много хубави дрешки. Просто в теб има някакво свойство, ако ме разбираш. Категорично не е нещо такова... хм... така де, веднага си личи, че нямаш космати гърди. О, Боже.
Той опита да се усмихне, но веднага спря, защото от това лицето му само се сбръчка като смачкана салфетка. Помисли още малко и добави: "Ъ-ъ-ъ" и "Точно така". Млъкна.
Тинтири гледаше Гордън както някой вегетарианец би погледнал чиния телешко варено, донесено на масата му по грешка.
- Е, винаги ли ходиш така облечена? - подхвърли колебливо Гордън, търсейки тема за разговор. - Имам предвид из влаковете и тъй нататък.
- Виж какво - каза тя. - Нямам време за щуротии. Ние нямаме време за щуротии. Ти получаваш електронна поща по телефона. Системата те е засякла като потенциална проблема.
- Ясно - каза Гордън. - Система, проблема, разбрано.
- Затова ние се интересуваме от теб.
Той се поободри.
- Интересувате се от мен?
И в същото време се чудеше кого ли има предвид под "ние".
- Немо, заплашва те сериозна опасност. Бъдещето на света е под въпрос. Разбираш ли какво ти говоря?
- Говориш? - повтори Гордън. - Разбирам. Под въпрос, да.
Но не я слушаше, защото се мъчеше да събере цялата си храброст, без да се изчерви или пак да се облее в пот. Въпреки катастрофалния му опит за разговор, тя бе казала, че се интересува от него. Какъв по-ясен сигнал му трябваше? Давай, каза си той. Действай! Вдиша с пълни гърди и заговори:
- Заета ли си довечера? След работа, искам да кажа. Ако си заета, няма нищо, всъщност дори очаквам да си заета, но, ха-ха, рекох си да попитам. Може пък да ми провърви, нали разбираш. От питане глава не боли, нали така? Тоест... така де. Може и да боли, знам ли. Не ми е работа, ха-ха, да ти казвам какво да вършиш или да не вършиш. Казвам само, че е съвсем нормално човек... тъй де. Е, за довечера? Да пийнем по нещо, а? Само по чашка? Или няколко. Не възразявам. Не съм въздържател. И не съм стиснат, можеш да пиеш колкото си щеш. Ще те черпя, додето се държиш на крака. И още толкова. Каквото кажеш. Не възразявам. Няколко бутилки вино, ако искаш. Или шише джин. Или много шишета... осем, да речем.
- Немо - каза Тинтири. - Слушаш ли ме?
Гордън енергично закима.
- Слушам.
- О, не - каза Тинтири.
- О, не - повтори Гордън и сърцето му тихо скръцна. Тя щеше да го отхвърли. Беше се представил като пълен глупак. Тръпка на печално предчувствие сви вътрешностите му.
Но не беше това.
- По дяволите - възкликна Тинтири.
Гледаше покрай него, към дъното на вагона.
Гордън проследи погледа й. В отсрещния край на вагона стояха двама мъже. Бяха облечени с фракове и което е най-странно, носеха цилиндри. Фактът, че носеха и тъмни очила, им придаваше особено нелеп вид. Бяха двама и оглеждаха вагона, въртейки глави насам-натам с механична прецизност като стъклочистачки.
- Кои са тия? - попита Гордън. - Познаваш ли ги? Доста необичайно са облечени, нали?
- Да речем - отговори Тинтири, - че са служители на реда.
- Какво, кондуктори ли? Не бях виждал влаков кондуктор с цилиндър. - Гордън любопитно се вгледа в двамата. - Но знаеш ли? Всъщност не ме изненадват. Напоследък май целият свят се е побъркал. Странно, както казваш самата ти.
Двамата с цилиндрите вече гледаха право към Гордън и Тинтири.
- Олеле - каза Гордън, ровейки из задния си джоб за билета. - За теб ли идват? Да не би да си без билет?
- Не идват да ни проверяват билетите - каза Тинтири. - Немо, слушай внимателно. Трябва веднага да дойдеш с мен.
От изненада Гордън имаше чувството, че е глътнал сабя.
- Ти искаш? - повтори той. - Да дойда с теб? Ти? Да дойда? Искаш?
- Точно така - отговори Тинтири и се изправи.
Не изпускаше от поглед двамата с цилиндрите. Те пък гледаха право към нея.
- Аз? - каза Гордън. - Ти? Ама... това е фантастично. Фантастично! Да вървим. Можем да пием кафе.
- Нямаме време за това - каза Тинтири.
Двамата с цилиндрите тръгнаха към тях между седалките.
- Близо до гарата има едно кафене... - продължаваше Гордън.
- Трябва да тръгваме незабавно - отсече Тинтири и тялото й се напрегна.
Напрежението бе очевадно поради невероятната обтегнатост (а също тъй и обтегнатата невероятност) на костюма й. Тази, тъй да се каже, оголена видимост на физическата реакция разсея Гордън някъде към средата на изречението.
- Хм... ъ-ъ-ъ... - каза той. - Да тръгваме, правилно. Само че... - Той изведнъж се опомни. - ... в момента сме между две гари.
Тинтири вдигна ръце и подгъна коляно пред себе си, сякаш искаше да изобрази каратист от японска анимация. Гордън видя как стегнатите мускули на ръцете и раменете й се преливат като живак под прилепналите дрехи.
Двамата с цилиндрите наближаваха.
Изведнъж Тинтири подскочи. Гордън ахна. Левият й крак беше подгънат под нея, десният стърчеше настрани от тялото като чучур на потресаващо шикозен модернистичен чайник. Тя излетя във въздуха, отметнала дясната си ръка за удар, с какъвто би се гордяла мис Пиги. С лявата посегна над главата си и сграбчи шнура на аварийната спирачка, изпънат под тавана на вагона.
За няколко изпълнени с нямо изумление секунди тя просто увисна така. Точно в този момент влакът завиваше почти на деветдесет градуса през Клапъм Фолкън Парк. Гордън усещаше как вселената се люшка заедно с движението на влака и зяпаше смаяно как висящото тяло на Тинтири бавно описва полукръг.
После кракът излетя напред.
Ударът улучи първия цилиндроносец право в гърдите. Той отхвръкна назад. За смаяните очи на Гордън изглеждаше, че невидимо въже, омотано около кръста на човека и провлачено през целия вагон, внезапно е било дръпнато едновременно от десетина яки мъже в следващия вагон. Размахвайки ръце като марионетка, той летеше заднешком, сякаш падаше хорозонтално по цялата дължина на пътеката.
Накрая улучи плъзгащата се врата в дъното на вагона и шумно рухна на пода.
Всички пътници зяпнаха падналия човек. После като един завъртяха глави към Тинтири и Гордън. Вторият цилиндроносец се навъси.
Тинтири отново бе слязла на пода и двамата с непознатия мъж започнаха някакъв своеобразен юмручен двубой. Размахваха със светкавична бързина ръце пред гърдите си, сякаш правеха ускорена демонстрация как се плува по кучешки. Същевременно отмятаха глави назад и по изкривените им лица бе изписано онова тревожно изражение, което придобива човек, когато отваря шампанско и се бои, че тапата ще го улучи право в окото. От време на време ръката на Тинтири срещаше тази на противника и се раздаваше рязък плясък.
Скоростта на движенията им беше главозамайваща.
Зашеметеният Гордън се надигна от седалката и залитна. Задействани от шнура, аварийните спирачки най-сетне влязоха в действие и влакът бързо намаляваше скорост.
Вторият цилиндроносец се изправи на крака и тръгна обратно към схватката.
Влакът спря.
- Когато ти кажа бягай - прошепна Тинтири с обтегнати устни, - бягай.
- Какво да правя, като ми кажеш "бягай-бягай"? - попита Гордън.
Продължавайки да размахва ръце с фантастична бързина, Тинтири му хвърли изпепеляващ поглед.
- Сериозно - каза Немо с нервно потрепващ глас. - Какво да правя, като ми кажеш "бягай-бягай"?
- Бягай! - изкрещя Тинтири и се хвърли към вратата. След миг излетя навън и хукна нагоре по тревистия насип.
- Чакай! - викна Гордън след нея. - Не ми даде телефонния си номер...
Усети как нечия здрава ръка се впива в рамото му. Извърна глава и видя, че двамата с цилиндрите и тъмните очила стоят точно зад него. Онзи, който го държеше за рамото, изрече със стоманен глас:
- Арестуван си.
Незабавно му сложиха белезници пред очите на всички останали пътници.
Глава 3
Разпит
Двамата от тайните служби (поне за такива ги сметна Гордън) го свалиха все тъй окован на гарата Ватерло. Голям позор.
Пред гарата го напъхаха в черен автомобил и влязоха подир него, блъскайки цилиндрите си в ниския таван на колата. Но колкото и да е странно, цилиндрите не паднаха от главите им. Немо се зачуди дали не са прикрепени под брадата с незабележими каишки.
Потеглиха и не след дълго вече се носеха с бясна скорост из поредица от необяснимо къси улички и остри завои, досущ като електрически импулс, препускащ на зиг-заг по печатна платка. Гордън се опита да проумее какво става с него. Денят беше необичайно наситен със събития, а още нямаше девет сутринта. Бе срещнал най-красивата жена на света; по-точно тя се обърна към него. Беше влюбен. Нямаше смисъл да го отрича. Любов от пръв поглед. При тази мисъл из главата му се разнасяше тихо съскане като от таблетка витамин С, която се разтваря във вода. Влюбен. А после схватката, скокът от влака. И ето че сега се намираше под арест.
Странно, но арестът след разговора с Тинтири не му се струваше неправдоподобен. С някаква дълбоко заровена част от съзнанието си усещаше, че е правилно да бъде арестуван след срещата с нея. Беше повел разговора ужасно зле. Заслужаваше наказание. В края на краищата тя бе жената, с която възнамеряваше да прекара остатъка от живота си, или поне жената, в чието легло щеше да опитва да се пъхне до края на живота си. А се държа тъй глупаво, тъй безкрайно недодялано. След подобно изпълнение заслужаваше да го арестуват. Щеше ли някога да я види отново? И ако да, щеше ли да се представи по-добре? Тази мисъл неуморно бръмчеше из главата му.
След броени минути колата спря пред здание с плътни бетонни стени без прозорци. За момент мозъкът на Гордън се избистри като разтопено масло. Явно не бяха го арестували, задето се е издънил в разговор с красива жена. Което на свой ред го водеше към въпроса: защо бе арестуван? По какво обвинение?
- Хей - каза той на двамата си пазачи. - Защо съм арестуван?
Те не отговориха.
Грубо го избутаха от колата, въведоха го в зданието и след кратък преход по бежов коридор попаднаха в малка стаичка. Двамата с цилиндрите настаниха Гордън на стол пред маса с пластмасов плот. Едната стена на стаята бе покрита изцяло с огромно огледало.
Цилиндроносците застанаха пред него със скръстени ръце. Зад черните очила израженията им бяха непроницаеми.
- Мистър Едикойси? - попита първият.
- О - каза Гордън. - Здрасти.
- Вие сте Гордън Едикойси. Живеете в апартамент, имате си служба, водите нормален живот.
Човекът отсреща говореше с отчетлив американски акцент, но в интонацията му определено имаше нещо странно. Сякаш беше автомат с повредено електрозахранване, което се засилваше и отслабваше безпорядъчно, при което ударенията падаха на най-невероятни думи и изреченията му се пресичаха с паузи и мълчания на най-странни места. Гордън си помисли, че говори като Библията на крал Джеймс - в нея също изписваха с курсив най-неочакваните думи.
- Да - каза Гордън.
- В този живот - продължаваше човекът с цилиндъра - вие сте примерен гражданин. Дори помагате на своята хазайка. Наскоро например й наточихте ножчето, защото беше захабено.
- Тъпо - каза Гордън.
Човекът от тайните служби леко приведе глава наляво.
- Ножче се точи, когато е тъпо - поясни Гордън. - Не захабено. И е тъпо да разправяте, че съм помагал на хазайката. Аз съм собственик, нямам хазайка.
- Вие обаче имате - продължи невъзмутимо онзи - и друга, далеч не тъй примерна самоличност. Вие сте хакер. В царството на хакерите сте известен под името Меан-у.
- Немо - поправи го Гордън. Щом изрече това, веднага си помисли, че не биваше да признава толкова бързо. - Искам да кажа - добави той, - че ако бях хакер... не казвам, че съм такъв, но да допуснем, нали разбирате... та, ако бях хакер, нямаше да си избера име от рода на Тъпчо или нещо подобно, нали така. Щях да се нарека някак по-звучно, да речем Немо. Казвам го само за пример. Не че наистина се наричам така.
Знаеше, че отново почва да бръщолеви. Но не можеше да се удържи. Това беше тик, независим от волята му.
Човекът от тайните служби разлисти някаква папка върху бюрото.
- Извинявам се - каза той. - Немо, разбира се.
- Ами... да, както казах. Не че е истина. Само да пред... - Гордън се озърна към втория човек от тайните служби - ...положим. Ако изобщо допуснем, че съм готов да върша нещо тъй незаконно като хакерството, което естествено не бих си позволил. - Гласът му изтъня и секна. Двамата го гледаха странно. - Вижте - заяви откровено той. - Не искам да бъда груб, но... откъде накъде цилиндри? В края на краищата вече не сме във Викторианската епоха, нали? А и тъмните очила не отиват на цилиндрите, прав ли съм? Така де, имало ли е изобщо слънчеви очила през Викторианската епоха? Вие - той кимна към по-близкия. - Как ви е името?
- Що се отнася до вас, нямам име. - Човекът умело хвана с два пръста периферията на цилиндъра и лекичко го намести. - Наричайте ме просто Гент. От категория "А". А-Гент.
- Мистър Гент. - Гордън направи усилие да се усмихне. После се завъртя към другия. - А вашето име?
Онзи погледна Гента, който каза:
- Той също е Гент.
- Не може ли сам да ми отговори?
- Няма значение - каза първият Гент. Изглеждаше леко раздразнен. - Моля, не забравяйте, че ние ви арестувахме.
- С други думи - подсказа Гордън, - вие задавате въпросите.
- Да - потвърди доволно Гентът. - Изразихте се извънредно добре.
- Чудесно - каза Гордън и отново опита да се усмихне. - Питайте.
- Надявахме се - отвърна Гентът, леко смутен от неговото покорство - сам да си признаете.
- Какво да си призная?
- Че сте хакер с прозвище Немо.
Гордън скръсти ръце.
- Най-енергично.
За момент настана мълчание.
- А - каза Гентът и тъмните очила плъзнаха няколко милиметра по-надолу по носа му. - Означава ли това, че най-енергично си признавате всичко? Или че най-енергично отричате?
- Да - каза Гордън. - Първото.
- Първото?
- Първото.
- Разбирам - каза колебливо Гентът. - Сега ще трябва да ни кажете имена. Да предадете приятелите си. Да сътрудничите изцяло.
- Всъщност нямам приятели - каза Гордън. - Но ако имах, щях. Да ги предам, искам да кажа. Честна дума. Сега може ли да си вървя?
Двамата Генти се спогледаха.
- Откровено казано - подхвърли неуверено Гентът, - свикнали сме на малко повече съпротива. - Той се усмихна печално. - Или поне на малко по-ясна съпротива. Да не би да се съпротивлявате, мистър Едикойси?
- Не бихте ли си поискали - проговори за пръв път другият Гент - телефонния разговор?
Имаше скърцащ и доста треперлив глас; нищо чудно, че досега се въздържаше от приказки.
- Телефонния разговор ли?
- Нали знаете, онзи, на който имате право. Едно обаждане по телефона.
- Не съм сигурен - отвърна предпазливо Гордън. - На кого да се обадя?
- Например на адвоката си - посъветва го първият Гент.
- Нямам адвокат като такъв - призна Гордън. - Просто нямам. Макар че всъщност... имаше един на име Пендълтън. Той ми завери документите за апартамента. Нотариус или нещо подобно. Имаше офис над магазина за стари мебели на Хай Стрийт във Фелтъм. Сигурно мога да му позвъня. Тъй де... ако смятате, че е добра идея.
- Да, много добра. - Този път първият Гент се усмихна широко. - Много. Хайде, давайте.
- Какво да давам?
- Поискайте си телефонния разговор.
- Ами...
- Поискайте го - настоя Гентът. - Хайде.
- Добре де - съгласи се неуверено Гордън. - Може ли се обадя по телефона, ако обичате?
Двамата се спогледаха. По устните на мистър Гент плъзна усмивка. Той се изпъна в цял ръст, леко разкрачи нозе, после заговори монотонно, сякаш рецитираше наизустена фраза:
- Но за какво ви е телефонен разговор, щом нямате уста?
- Моля? - отвърна Гордън. - Имам уста. Вижте. - Той потупа с пръст устните си. - Ето ми я мммм. Мм мммм. Ммм?
Двамата Генти вече се кискаха неудържимо. Гордън се завъртя на стола и зърна отражението си в огледалото на отсрещната стена. Устата му бе изчезнала; от носа до брадичката вече имаше само гладка кожа. Веждите му подскочиха и опитаха да се укрият под косата. Около ирисите му се виждаше бялото на очите. Ама че работа!
Той плъзна длан по мястото, където преди малко беше устата му, но откри само гладка плът без никакъв отвор. Усещаше под кожата си зъбите и езика, но устата беше напълно зараснала.
Твърде странно.
Широко усмихнат, първият Гент седна до масата срещу Гордън.
- Може би вече ви стана ясно, мистър... Едикойси? Може би сега ще... проявите готовност да подпомогнете нашето разследване?
- Мм мм ммммм - заяви тутакси Гордън и енергично закима с глава.
- Нека започнем - каза Гентът - с името на първия ви контакт.
- Мммммм МмММ! - отвърна Гордън.
Този път Гентът се поколеба.
- Вие разбирате - продължи той вече не толкова уверено, - че сме твърде заинтересовани да заловим водещия хакер, терористката, която се представя под името Тинтири. Нали... разбирате?
- Ммм - каза Гордън.
- Къде се намира в момента тя?
- МмммМ Мхмм мМ М мМммммм мммммм - каза Гордън. - Мммм М'мммм мМММ мМ ммМ Мммм Мммм Мммм.
Настана мълчание.
Веждите на Гента се бяха сближили и върху челото му изникнаха бръчки като празно петолиние. Той извърна глава към партньора си.
- Виж какво - каза тихичко Гентът, - май няма да стане, нали?
Вторият Гент бе свалил черните очила и разтриваше червената следа от тях върху носа си.
- Е, аз можех да ти го кажа от самото начало - изскърца гласът му.
- Слушай, само недей пак да започваш - изръмжа първият Гент. - В един екип няма място за "нали ти казах".
- Ама изобщо не си го обмислил, нали? - изцвърча вторият.
Първият Гент размаха юмрук из въздуха над скута си - жест, издаващ по-скоро отчаяние, отколкото гняв.
- А пък ти да млъкваш, 38VVc31029837495_5444, разбра ли? - отсече той.
- Хей! - изписка възмутено вторият. - Ти използва истинското ми име!
- О! - сепна се първият и раменете му изведнъж провиснаха. - Да му се не види - мрачно добави той.
- Не бива да използваме истинските си имена пред тях! - викна вторият Гент. - Правилата го забраняват! Те не бива да знаят истинските ни имена!
- Едва ли ще го запомни - побърза да възрази първият.
- Не е там работата!
- Ммм мммм мм - вметна Гордън.
Първият Гент се завъртя на стола, за да погледне втория право в очите.
- Виж какво. Съжалявам... разбра ли? Извинявай. Изплъзна ми се от устата. Не биваше да става. Е, доволен ли си? Извинявай. Чу ли ме? - той помълча, после добави с онзи тон, който хората пазят само за най-мрачните забележки: - Твоят елементарен и тъп трик със запечатването на устата мъничко ме раздразни, това е.
- Да не забравяме, че идеята беше твоя.
Първият Гент притисна темето си с две ръце.
- Слушай - каза той. - Хайде да почнем отначало, бива ли?
Но вторият Гент очевидно се беше вкиснал.
- На теб нямаше да ти хареса, ако бях изтървал истинското ти име пред него - злобно подхвърли той.
- Стига си се заяждал, ако обичаш - подкани го първият Гент. - Всеки може да сбърка.
- Лесно ти е на теб - продължи да се цупи вторият.
- Дай да забравим всичко и да почнем отначало - каза първият Гент. - Разпечатай му устата и да почнем отначало.
Вторият Гент с невероятното име 38VVc31029837495_5444 смаяно завъртя глава към колегата си.
- Какво?
- Разпечатай му устата.
- Аз ли?
- Ти, разбира се.
- Не знам как да я разпечатам.
По лицето на първия Гент изведнъж се изписа непоносима умора.
- Какво?
- Това не беше включено в задачата. Ти рече да му запечатам устата. Изобщо не е ставало дума да му я разпечатвам.
- Много ясно, че трябваше да я разпечаташ. Каква полза да му запечатваме устата, без после да я разпечатаме? Приличам ли ти на идиот? Недей - добави високо той, - недей да отговаряш. Беше риторичен въпрос.
Гордън с интерес прехвърли поглед от лицето на единия към лицето на другия и обратно. Пое си дълбоко дъх през носа, доколкото бе възможно. Раздаде се противното бълбукане на въздух, минаващ през запушени синуси. Двамата Генти извърнаха глави към него и по лицата им се изписа отвращение.
- МмМм - каза Гордън.
Но усещаше, че всъщност няма за какво да се извинява. Не разполагаше с кърпичка, а дори и да имаше - как да я използва с оковани ръце? Реши, че при дадените обстоятелства се справя доста добре.
- Аз рекох да седнем и да го обмислим - каза вторият Гент с писклив глас, в който звучеше наранена гордост - ама не, та не, ти не се съгласи. Трябвало да бързаме, тъй рече.
Първият отчаяно вдигна ръце към тавана.
- Дай просто да го приспим и да почнем отначало. И хайде - повиши той глас, за да прекъсне втория - да не нагазваме из въпросите кой е виновен и кой кого тормози. Бива ли? Сложи го да спи, дай му нова уста и утре ще почнем отначало.
- Да спя? - каза Гордън. - Но аз не съм уморен.
По-точно каза: "Мм М? Мм м Мм Мммм". Но смисълът беше същият.
Сетне в ръцете на втория Гент изневиделица се появи странно устройство. То висеше на дясната му китка като малък полилей, но Гордън имаше време да различи, че всъщност е миниатюрна въртележка с кончета и рошави мечета - като онези, които хората слагат над бебешките кошчета. Колелото се завъртя, разпръсквайки тенекиените, механични звуци на песничката "Еделвайс". Щом разпозна мелодията, главата му натежа от умора и той потъна в сладък сън.