Убийството като шедьовър
Джон Кейс
Откъс
УБИЙСТВОТО КАТО ШЕДЬОВЪР
ДЖОН КЕЙС
На Сам Джонсън
Метеор.
Липсва ни светлината ти.
1.
Пет часа сън. Разтърквам очи, излизам и се навеждам да извадя днешния "Вашингтон Поуст" изпод азалията. Никога не знам къде ще го намеря - който и да го хвърля, може само да си мечтае за професионалната бейзболна лига.
- Добро утро! Прекрасен ден в квартала.
- Това е Ясмин Сийгъл, моята около осемдесетгодишна съседка от отсрещната страна на улицата с черния си лабрадор Бисквитка.
- Щом казваш. - Измъквам вестника от прозрачния му найлонов плик.
- Сериозно, Алекс, ден като този във Вашингтон! - Тя клати невярващо глава. - Направо си е дар Божи. В края на май? Не е за вярване и толкоз. - Сочи с пръст към мен. - И на теб ти е приятно, признай си, на теб и на онези твои момчета.
- Надявах се да завали - отвръщам аз и вдигам поглед към безоблачното небе.
- Ясно! Добре, Бисквитка. Схванах намека. - Махва ми енергично и се отправя към парка.
Всъщност аз наистина се надявам да завали. Поглеждам метеорологичната прогноза на последната страница на вестника, просто за всеки случай.
Не. Никакъв бързо придвижващ се фронт, никаква буря, която да препуска към Вашингтон откъм Канада или другаде.
Прекрасен ден.
Влизам в къщата и включвам кафе-машината. Докато я чакам да си свърши работата, изваждам паници и лъжици за момчетата, наливам в две чаши портокалов сок, откъсвам два банана от чепката, мятам ги на масата и изваждам гигантска кутия с корнфлейкс от шкафа.
Проблемът с прекрасния ден идва оттам, че имам работа да върша, последна редакция на едно парче, което трябва да се излъчи довечера. Но с редакция или не, обещал съм на момчетата - моите шестгодишни близнаци, - че всяка събота могат да си поръчват екскурзия по избор. И сега те твърдо са се спрели на този ренесансов фестивал, който, естествено, е на другия край на света и обратно - чак отвъд Анаполис. Само пътят дотам с колата ще ми отнеме повече от час. Ще отиде целият ден.
И понеже момчетата за пръв път са при мен след Коледа - и едва за втори, след като с Лиз се разделихме, - това е и първата от обещаните екскурзии. Няма начин да се измъкна.
Казвам си, че все ще се справя някак. По един или друг начин. Трябва да орежа материала навреме и да го оставя във Фокс на излизане от града.
Засега с момчетата се разбираме чудесно - макар че само след шест дни вече съм на края на силите си и работата ми в телевизията започва да издиша. Това определено ще се хареса на Лиз - както недостигът на сън, така и фактът, че след по-малко от седмица вече изоставам с работата си. Тя определи срока, когато уточнявахме условията за гостуването им при мен. Освен това не ми позволи да ги водя на по-продължителни екскурзии, дори за част от месеца. "Как бих могла да се състезавам с теб - каза тя, - ако всеки път, когато са с теб, сякаш са във ваканция?" (Заведох момчетата на ски в Юта през четирите отпуснати ми дни по Коледа.)
Лиз иска един месец "нормален живот", както тя се изразява. Работи на щат в Детския музей в Портланд. Иска от мен да се сблъскам с реалността, двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, с деца и работа едновременно, иска да се оправям с прането, времето за лягане, странните хранителни навици, приятелите и родителите на приятелите. Ако държа някога пак да се съберем, ще трябва да разбера, че нещата не се уреждат по телефона, когато имаш жена и деца. Един месец като самотен родител ще ме принуди да сложа семейството си на първо място.
Вместо работата. В официалния сайт на телевизията аз съм човекът, който "преследва най-горещите истории на най-трудните места". Това ми спечели няколко награди, но май е на път да ми съсипе брака. И семейството. Бях в Москва, когато близнаците проходиха, в Косово - когато Кев си счупи ръката, в Мазар-ал-Шариф - когато тръгнаха на детска градина.
- Сега - каза Лиз, - най-вероятно ще бъдеш с момчетата за по-дълго, отколкото през последните две години. Току-виж дори ти харесало.
Кафето е готово. Сипвам му малко мляко и посягам да сложа пластмасовата бутилка на масата за момчетата, когато се сещам, че Кев не се докосва до мляко, освен ако не е леденостудено. Така че го връщам обратно в хладилника.
Работата е там, че наистина ми харесва момчетата да са около мен въпреки лавината от нови задължения. Лиз се оказа права за това. Предполагам, че ми е било по-лесно да оставям на нея по-голямата част от родителстването, или както там искате да го наречете. А излиза, че именно в ежедневния рутинен контакт опознаваш децата си. Бях забравил колко са забавни с изблиците на вдъхновение и искрената концентрация, с която правят определени неща. Забравил бях колко много са ми липсвали.
Онова ренесансово нещо обаче определено не го очаквам с нетърпение. След дълго шофиране през задръствания най-вероятно ще ни сюрпризират с шарлатанска, но пък скъпарска обиколка на импровизиран елизабетински карнавал. Костюмирани рицари и дами. Турнири и фалшив бой с мечове. Жонгльори и фокусници. Което не е по мой вкус. Ама никак.
Опитах се да пробутам игра на домино, посещение в зоопарка, кино и пица, но момчетата не поддадоха. Само за фестивала говорят, откакто видяха рекламата по телевизията.
И аз я видях, защото те я записаха и ме накараха да я изгледам. На преден план галопира рицар в бляскави доспехи. Зад него - наполовина дървена фасада, накичена с развени знаменца като настръхнал таралеж. С огромно копие в ръка рицарят дръпва юздите на коня си, вдига визьора и на бумтящ елизабетински английски кани всички: "Елате вий на Мерилендския ренесансов фестивал!"
Всичко това ми се стори доста фалшиво и направих грешката да го кажа на Лиз снощи по телефона с намерение да се оплачем взаимно и добродушно от тегобите на родителството.
Вместо това изслушах хладна лекция. Не съм ли бил разбрал, че родителите се радват на онова, което радва децата им? Какво съм си мислел - че Лиз е луда фенка на Барни? Или на Телетъбис? Или на "Клонингите се завръщат"?
- А аз тъкмо щях да те похваля, че си открил нещо, което толкова добре се връзва с извънучилищната им образователна програма - каза Лиз. - Колко наивно от моя страна!
Аз си нямах и идея за някаква извънучилищна програма и това за съжаление лъсна на бял свят. Тя обясни, че момчетата са полудели на тема крал Артур и всичко, свързано с него.
Това ми беше минало директно покрай ушите - макар веднъж Лиз да го беше споменала, едва сега си дадох сметка, че децата непрекъснато говореха за Кръглата маса и Мерлин. И с часове стояха в задния двор, дуелирайки се с пластмасови мечове, които бяха донесли в куфарите си.
Добре де, значи съм показал липса на любопитство относно пластмасовите мечове - толкова ли е лошо това? Или пък... Лиз е права и аз съм най-егоцентричният родител на цялата планета. За разлика от информираната им майка в Мейн.
Мейн. Тръшвам се на стола пред компютъра в кабинета си. Можеше ли да се премести някъде по-далеч? Без да напуска страната? Отговорът, разбира се, е "да". Би могла да отиде в Аляска. На Хаваите. В Лос Анджелис. Можеше да отиде на много места. Но...
Натискам един клавиш и чакам екранът да се събуди. Материалът ми - "Афганистанска сватба" - си беше напълно готов до девет снощи, когато ми съобщиха, че добавката на някакви рекламни клипове налага да се съкратят още две минути. Очевидното го изрязах веднага, но оставаше да шкартирам още четиридесет и пет секунди. Дължината е само седем минути, така че изрязването е трудна работа. Каквото и да отрежа на този етап, ще е нещо, на което държа.
Първоначално "Афганистанска сватба" беше част от едночасов специален репортаж за Афганистан, свързан с визитата ала "не сме ви забравили" на Доналд Ръмсфелд в опустошената от войни страна. Добрах се до хубаво дълго интервю със секретаря по отбраната за следвоенното възстановяване. Интервюирах и Карзай. Направихме и страхотни снимки на екипа, който работеше по реконструкцията на пътя между Кандахар и Кабул. Имаше и потпури от приятни сцени из живота на тези в освободени градове. Момичета, които отиват на училище. Откриване на здравно заведение за жени. Ентусиазирани афганистанци, които слушат музика. Танци. И в ролята на черешката - сватба; афганистанска двойка празнува дълго отлаганата венчавка.
Сватбата трябваше да се състои в едно село близо до Кандахар. Безопасна зона, или така поне ни бяха казали. С екипа стигнахме дотам с техниката и всичко друго без проблеми. Въпреки камерите сватбата започна навреме. А после щастливото събитие се превърна в кошмар, когато екипажът на един отклонил се от курса американски F-16, търсещ по слухове талибански конклав, взе сватбата за нещо друго.
Четирима убити, петнайсет ранени.
Материалът за сватбата беше изваден от едночасовия репортаж за напредъка на Афганистан. Сега щеше да бъде включен в едно амбициозно предаване за косвените щети - Заливът 1 (Саддам и кюрдите), Мостар (мостът), Газа и Йерусалим (загинали цивилни и от двете страни), Афганистан (моят материал за сватбата), Либерия (отрязани ръце и крака), Заливът 2 (жертви на приятелски огън). Предаването - Големия Дейв се целеше в наградата "Еми"! - щеше да завърши с материал за най-голямата от всички истории за косвени щети - 11 септември.
Отворих файла с материала си. Кошмарът още не беше започнал на екрана. Камерата се спира на грейналите лица на младоженците, после следва близък план на американските флагчета, забучени върху куповете със зестра.
- Татко, може ли да закусим пред телевизора и да гледаме анимационни филмчета?
Подскачам. Лиз си замина заедно с децата преди повече от шест месеца. Сега хлапетата цяла седмица са тук, а аз още не съм свикнал с начина, по който те просто се материализират.
- Боже, трябва да ви вържа звънчета бе, хора!
Кевин се засмива. Шон казва:
- Може ли?
- Какво?
- Да си изядем закуската пред телевизора? Моля те!
Свивам рамене.
- Защо не?
- Супер! Хайде, Кев.
Кевин обаче не помръдва.
- Кога ще тръгваме за фестивала?
Чудя се дали може да ми се размине.
- Мисля... по обяд.
- Нее! - протестира Кевин. - Ще го изпуснем.
- Кевин - казва брат му, - откриват го чак в единайсет и затварят в седем. - И после, защото наскоро се е научил да познава часовника, Шон добавя: - В деветнайсет.
Кевин поглежда брат си.
- Сериозно, в деветнайсет? - После се обръща към мен. - Обещаваш ли? На обяд?
Преструвам се, че обмислям въпроса.
- Неее, не мога да обещая.
Шон се разсмива задавено, после и двамата проточват жалостиво:
- Татееее!
Най-после вече усещат - след цяла седмица! - кога се шегувам. През първите няколко дни се споглеждаха разтревожено. Да кажем, че бяха забравили чувството ми за хумор, ще е твърде меко - бяха забравили какъв съм. Крайно неприятно напомняне, че пет месеца са се оказали достатъчни да се превърна в непознат за собствените си синове.
Когато децата излизат, преглеждам онези части от филма, които снощи си набелязах като пожертвани за изрязване. Намалявам докрай звука и се облягам назад да ги изгледам отново. Известно време преценявам как различно орязване ще се отрази на целостта на материала.
Накрая решавам, че може би епизодът с тъмния човек трябва да си замине. Дълъг е трийсет и осем секунди и ако се откажа от него, почти ще съм изпълнил задачата си.
Последен поглед.
Тъмният човек е един от братята на булката. Церемонията е приключила и той държи с високо вдигната ръка оръжието си - Калашников. Ухилен до уши, изстрелва няколко откоса в пристъп на въодушевление. Това ми харесва - иронията да се стреля от радост в една страна, където звуците на войната сякаш никога не спират. Камерата тъкмо се приближава към усмихнатото лице на мъжа, когато целият екран подскача.
Всъщност трусът е следствие на първата бомба, пусната от въпросния F-16.
Широката усмивка на тъмния човек се срива в ококорено недоумение, после той поглежда озадачено собственото си оръжие, сякаш то би могло по някакъв начин да е отговорно за случващото се. Все още реди наум мозайката, когато избухва втората бомба - толкова близо, че екранът моментално се изпълва с прах и отломки. Видим само като силует, тъмният човек хвръква във въздуха. Пада до една скала, целият покрит с прах, очите - замаяни, кръв се стича от едното му ухо.
Камерата се обръща към мен. И аз съм покрит с прах, стоя на един скалист участък и говоря на микрофона. После виждаме група жени, които вият и сочат към небето. После пак аз се появявам в кадър. После изумената булка, която се взира в лицето на смъртноранения си жених.
Връщам назад, проверявам брояча. Епизодът е добър, но е периферен. Натискам няколко клавиша и епизодът... изчезва.
Поигравам си с друг епизод, който орязах снощи, окастрям няколкото секунди, които остават, после го пускам отначало. Спирам го, когато се появява образът на тъмния човек - незнайно как няколко кадъра са оцелели след редакцията. Изтривам ги и превъртам напред, колкото да съм сигурен, че историята върви гладко. Оставям го на пауза, когато децата влизат - сигурно за десети път вече, - за да ми напомнят, че е време да тръгваме.
- Отдавна трябваше да тръгнем - казва Кев. - Почти дванайсет и половина е.
- Добре де!
- Да поемаме по пътя си! - казва Кевин със странен, някак приповдигнат глас - рицарски глас, давам си сметка след кратко замисляне.
- Да! Вашите верни слуги Шон и Кевин ви умоляват!
И двамата направо ме връхлитат - твърдоглавият лорд Кевин и неговият огледален образ сър Шон. Дърпат ме за ръкавите и подскачат от крак на крак сякаш им се пишка.
- Просто ме пуснете...
- Моля тееее!
Въздъхвам и посягам към мишката.
- Добре.
- Кой е това? - пита Шон и сочи към монитора.
Бях дал пауза на кадър с лицето на младоженеца, очите му - полудели, целият омазан с кръв.
- Един човек - казвам му аз.
- Какво му е? - пита Кевин, докато ужасеното лице на ранения младоженец изчезва от екрана. На кадъра не се виждаше, че краката му ги няма. Момчетата видяха само ужаса на лицето му.
Затварям файла и вадя диска.
- Беше уплашен - казвам.
- Защо?
- Защото там имаше война, той беше ранен, а това е... това е страшничко.
- Искам да го видя - настоява Шон.
- Не.
- Защо не?
- Защото трябва да тръгваме - казвам аз и избутвам стола си назад.
Шон хуква към вратата, но Кевин остава на място, големите му сини очи са вперени в мен.
- Онзи човек ще умре ли?
Поколебавам се. Накрая казвам:
- Да.
Слагам ръка на рамото на Кевин и го побутвам към вратата, но без успех.
- Тате?
- Какво?
- Ти там ли беше... с онзи човек?
- Да.
- Не можа ли да му помогнеш?
Поемам си дъх.
- Не. Никой не можеше да му помогне.
Макар че е вярно - мъжът умря няма и три минути след като беше влязъл в кадър, - въпросът на Кев ме смущава. На младоженеца никой не можеше да му помогне, да. Аз обаче можех да помогна на някои от другите. Само че продължихме да снимаме.
Кевин кимва, но след миг казва:
- Тате?
- Да.
- Не мисля, че онзи човек е искал да го снимат.
Клякам, така че да съм на едно ниво със сина си.
- Понякога, ако показваш ужасни неща като войната, хората по целия свят могат да видят колко е ужасно и така става по-лесно да се сложи край на ужасните неща. Според мен онзи човек...
- Какво правите, хора бе? - Шон влита в стаята с нетърпение, изписано по лицето, после хуква обратно. - Хайде!
- Да - казва Кевин и се втурва след брат си. - Да тръгваме!
Доволен съм от прекъсването, защото не съм сигурен, че сам вярвам на обяснението си. Границата е тънка. Какво е силен, обективен репортаж? И какво е експлоатация?
В Кандахар операторите изгубиха самообладание. Продължих да снимам сам. Все още мисля за това. Понякога се чувствам виновен. Работата е там, че си изкарвам прехраната от страданието и смъртта на други хора. По дяволите, дори печеля награди за това!
- Татееее! - момчетата крещят от входната врата, докато слагам диска в кутийката му. - Хайде!
"Сълзите действат - обичаше да казва Джери Тамоло, продуцентът, при когото започнах като репортер. - "Сълзите действат, но кръвта е по-добра. Малко кръв наистина привлича вниманието."
2.
Кевин и Шон се държат безупречно, където се отбивам да предам материала на Кати Стрейт от техническия отдел на телевизията.
После в колата се заемат да следят паметниците на излизане от града.
Докато завиваме към шосето, те викат:
- Линкълн Мемориъл!
Няколко минути по-късно крещят:
- Голям пържен картоф!
Този пример за обожествено бебешко остроумие е в чест на Шон и неговата изключителна наблюдателност, когато на две годинки забеляза приликата между формата на пържените картофки, предлагани в заведенията за бързо хранене, и паметника на Джордж Вашингтон. И досега избухват в смях, като го видят.
После идва паметникът, чието име са забравили, и се налага да ги подсетя - мемориалът на Джеферсън.
- Джеферсън, Джеферсън, Джеферсън! - припяват си те, докато джипът минава по Тайдъл Бейзин.
- Може ли някога да се качим на онези там? - пита Кевин, сочейки към флотилията от синьо-бели гребни лодки.
- Още сега, ако искате. Вместо на фестивала.
- Татееее!
Нямат нищо против моята липса на ентусиазъм. Преди се преструвах, изнасях цяло представление на шеметен ентусиазъм в редките случаи, когато Лиз се възползваше от чувството ми на вина и ме подхлъзваше с някоя посветена на децата екскурзия. Те обаче така и не захапаха въдицата и за мен беше истинско облекчение да осъзная, че на тях всъщност изобщо не им пука дали татко си прекарва добре. Те са децата, важно е те да се забавляват.
Заради отбиването в телевизията се налага да минем по най-дългия път за излизане от града, обикаляме покрай реката преди да поемем по югозападната магистрала към авеню Ню Йорк. След пет минути вече се движим на изток през каньон от порутени градски къщи и опожарени магазини.
- Това гетото ли е? - пита Шон.
- Да.
- Супер!
Скоро кварталът на бандите отстъпва пред индустриален район. Изоставени складове с избити прозорци, ресторанти за бързо хранене и мотели с дръпнати завеси. Шон не може да се нагледа.
На Кевин обаче не му пука.
- Наближаваме ли? - пита той. И се смее. - Това е шега - загря ли? Щото току-що тръгнахме!
След час и половина пристигаме. Паркирам джипа сред хилядите други коли, припичащи се на едно открито поле в малкия Кромуел, щата Мериленд. Момчетата са крайно развълнувани и се втурват презглава към чифт кули с бойници (не поглеждайте отблизо, направени са от талашит). Знаменца се веят върху укрепленията от двете страни на спуснат подвижен мост над "крепостен ров", който изглежда прясно разширен. Кална мотика е подпряна край вратата на магазинче, където можеш да наемеш костюми за един ден.
- По-бавно - казвам на момчетата, когато тримата се вливаме в потока от семейства, готови да минат по моста към един друг свят.
- Един лорд и двама оръженосци, нали? - пита костюмираната жена при портата и ми взима кредитната карта. - За сметка на Нейно величество кралската Visa. - И вече сме вътре.
Изведнъж времето се превърта с четиристотин години назад. Настлани с дървени талпи алеи се вият през залесено елизабетинско селище с магазини, сергии за храна, открити амфитеатри и игри на "жив шах". Граничната линия между въображението и реалността е в най-добрия случай неясна, защото мнозина от посетителите също са с костюми - някои простички и явно домашно производство, други богати като на актьорите и навярно взети под наем от магазинчето при входа. Решавам, че ми напомня за възстановките на Гражданската война и се чудя дали не би било интересно да заснема репортаж за хората, които са отдали сърцата си на друга епоха.
Междувременно момчетата хукват ту насам, ту натам, описвайки нещо като петолъчна звезда, която свързва един соколар с магазин за доспехи, фокусник с карти с един клоун, пееща мадригали група с един човек, който прави свещи. И всички, дори продавачите на храна и онези в магазините, са с костюми, говорят - уж - на английски от времето на кралица Елизабет.
Вълнението на момчетата е заразително и не след дълго осъзнавам, че всъщност си прекарвам страхотно. Мястото е интересно и впечатляващо, наполовина увеселителен парк, наполовина машина на времето. А и образователно отгоре на всичко. Лиз би го одобрила. И ще е права - страхотно е да си с децата, когато те се забавляват така.
Лиз, милата ми Лиз! Трябваше и тя да е тук - много щеше да й хареса. За миг болезнено усещам липсата й. Тръгна си чак когато не изпълних серия от обещания, че ще променя навиците си на работохолик, и въпреки това решението й да ме напусне ми дойде като гръм от ясно небе. Знаех, че е права... само че така и не намерих подходящ момент да осъществя промените, които й бях обещал. Новините имат това свойство - да те поглъщат. Винаги можеш да направиш нещо повече, да редактираш парчето малко по-добре, да пишеш по-добре, да провериш още един източник... и винаги трябва да го направиш сега, защото винаги имаш краен срок.
Така че - да, Лиз беше права, признавам. Аз съм работохолик. Системно оставях семейството си на заден план. Признах всичко това пред брачния консултант. Просто си мислех, че още имаме време; мислех, че имаме напредък. Сигурно и за миг не съм допускал, че тя наистина може да си тръгне. А после Лиз и момчетата си отидоха и оставиха в живота ми празнина колкото Големия каньон.
Кампанията по връщането им също не върви много добре. Това лято май се явява последният ми шанс.
А междувременно се притеснявам да не си намери някой друг, някой ала "ню ейдж". Внимателен, чувствителен, от онези, които носят тениски с надпис "АЗ СЪМ ТАТКОТО". От онези, които охотно разнасят бебето в някаква двуутробна торба. Отвратителна мисъл - Лиз и някакъв друг мъж с тяхното бебе, - така че я прогонвам от главата си.
- Хайде да хапнем нещо - казвам аз.
- Даа!
Нареждаме се на опашка пред серия, където продават хот-дог.
- Ще желаят ли младите господа пръска от кралската горчица върху пламтящите си хрътки?
Момчетата се стъписват, после избухват в див смях. Сещаш ли се? Хрътки? Хот-дог?* Пламтящи хрътки!?
* Буквално "горещо куче" - Б.пр
Колкото до мен - аз съм изненадан, че знаят какво е "хрътка".
Тримата прекарваме следобеда в изненади и задоволство. Кевин и Шон зяпат очаровани гълтача на мечове, красив попотен мъж с кожена престилка, който навежда глава силно назад и поглъща острието на огромен ятаган. Заедно с другите хлапета, те не могат да решат дали са впечатлени или отвратени. Един уличен магьосник скъсва карта, избрана от посетител, разбърква зрелищно тестето и изважда същата карта, цяла обаче, от косата на една жена. Близнаците се споглеждат невярващо. ("Ама как го направи това?") Гледат с ококорени очи как борци в кал се хвърлят в кафявата каша и зяпат издуващия се стъклен мехур в края на тръбата на стъкларя.
Тримата гледаме как посетители на панаира, деца и възрастни, се опитват да се изкатерят по стълбата на Яков. Никой не успява да стигне до третата стъпенка на клатушкащото се нещо, защото нарушеното равновесие завърта шеметно цялата конструкция. Изхвърлените смелчаци падат върху голям куп мека слама, повечето се смеят изненадано. Някои си опитват късмета по два и дори по три пъти, преди да продължат нататък. Макар че близнаците са силни и атлетични за възрастта си, повече от ясно е, че нямат никакъв шанс. Въпреки това искат да опитат и аз склонявам. Очевидно падането е половината от удоволствието.
И двамата стигат до третата стъпенка и падат. И двамата ме засипват с горещи молби да ги пусна да опитат пак. Замислям се, защото забавлението ми се струва доста скъпо - по долар за трийсет секунди.
- Само още веднъж - казвам и те бързо се нареждат на опашката. Кевин пада веднага, но Шон се оправя някак с люлеещите се въжени примки и стига до върха. Тълпата, нагледала се на поражения, полудява. Кевин малко завижда, но се радва за брат си и е горд.
- Направете път, направете път, направете път!
Човекът, който се грижи за атракцията, изнася цяло представление по награждаването на Шон - с огромен "сребърен" медальон с гравюра. Аз нагласявам кожената връв - скъсявам я така, че медальонът да е на гърдите му. Успехът на Шон е окуражил тълпата и няколко зяпачи се нареждат на растящата опашка.
Оставаме да погледаме още малко, после продължаваме нататък. И тримата си опитваме късмета с жонглиране и стрелба с лък (без особен успех). Момчетата са надъхани. Отегчават се. Пак са развълнувани. И направо пощуряват, когато един дрипав мъж, който се представя като Мазника, се хвърля в краката ми, умолявайки "милорда" за "малко сребро". Побърканият актьор ме хваща за единия глезен и хвърля момчетата в истеричен смях, когато наистина близва прашната ми маратонка. После шумно облизва устни с наслаждение.
Страхотен номер - поне докато не посягам за портфейла си да платя за снежните фунийки и не откривам, че портфейлът го няма. Настроението ми поема надолу в свободно падане, пришпорено от списъка с неприятности, които ме чакат. Ще трябва да си извадя нови документи за самоличност, да си подменя кредитните карти, шофьорската книжка. Има ли достатъчно бензин в резервоара на колата, за да се приберем. Обикновено държа по една двайсетачка за непредвидени случаи в жабката, но преди няколко дни я бях похарчил в една пицария, където не приемаха кредитни карти. Дори дребни нямам - всичките са у Мазника.
Връщаме се по обратния път - и тогава Кевин, който върви до мен, открива портфейла ми.
- В джоба ти е, тате - казва той. Когато посягам назад за портфейла, Кевин казва: - Не, в другия джоб.
И е прав. Там е. Изваждам го.
- В джоба ми - казвам. - Защо сам не се сетих?
Момчетата отвръщат с нервен смях. Не ми остава друго, освен да поклатя глава.
- Винаги държа портфейла си тук - и потупвам левия джоб.
- Този път си го сложил в десния - казва Шон.
- Така излиза.
Струва ми се странно да съм променил изведнъж навик, който имам откакто се помня, толкова странно, че отварям портфейла да проверя.
- Като че ли всичко е тук - казвам на момчетата. - Да ви кажа право, колкото и глупаво да се чувствам сега, пак е много по-поносимо, отколкото когато мислех, че съм го загубил.
- Ами да вървим тогавааа - крещи Кевин.
- Към турнирите, добри ми сър! - добавя Шон.
И потегляме към главната атракция в превалящия следобед. Вече цял час момчетата ме дърпат натам, а Кевин през десет минути пита колко е часът. Турнирът започва в четири и половина. Поемаме по една алея и влизаме в амфитеатъра. Вече се е събрала голяма тълпа - налага се да седнем на задните редове, далеч от арената. Седалките представляват купчинки слама, подредени върху ниските концентрични редове около централната арена.
В турнира участват четирима рицари в пълни доспехи. Докато обикалят в скоклив тръс арената, върху красивите си коне, облечени като оръженосци младежи агитират в полза на съответния състезател. Всяка част на арената е украсена с флагове и знаменца с различен цвят - червен, зелен, бял и черен, - които съвпадат с цветовете на рицарите и конете им.
Ние седим в зелената четвъртина. Всеки оръженосец призовава към подкрепа в своя участък, като подканя зрителите да аплодират своя човек и да осмиват противниците му.
- Черният рицар е непохватен дебелак. А сега заедно...
Като част от овациите, млади фенове на всеки от рицарите са поканени да се приближат към оградата, обикаляща арената.
Момчетата шумно настояват и те да участват в "Зелената машина" - група деца, скупчили се да насърчават Зеления рицар. Аз се колебая.
Лиз никога не би им позволила такова нещо. Знае, че прекалява с тревогите си - дори се притеснява от това. "Знам, че така може да им създам чувство за несигурност - признава тя. - На практика им втълпявам, че светът е пълен с опасности." Но просто не може другояче. Дори и аз съм се озовавал във фокуса на нейните тревоги. Например много обичах скалното катерене, но Лиз така и не можа да се примири с това хоби. След като момчетата се родиха, ме помоли да се откажа. Аз не се противих особено. Разбирах основанията й, от една страна, а от друга - вече бях толкова затънал в работата си, че нямах време да се катеря.
Но по отношение на момчетата беше още по-зле. Едва събира кураж да ги пусне в колата на някоя друга майка, като задължително проверява коланите, седалките, какви пътни инциденти е имала дотогава колата и доколко опитен е водачът й.
- Татееее, моля те!
Долу зеленият оръженосец раздава изумрудени флагчета и зелени балони. Хлапетата от "Зелената машина" развяват флагчетата и подскачат. Казвам си, че това е точно едно от онези неща, които би трябвало да им разрешаваме. Нали съм тук, в края на краищата - ще ги виждам през цялото време. Какво толкова може да се случи?
Предавам се и се наслаждавам на бурната им радост.
- Супер! Отиваме!
- Дааа!
Гледам как русите им главици подскачат по пътечката, докато двамата си пробиват път към оградата и тълпата крещящи деца. Оръженосецът им връчва по едно зелено флагче. После турнирът започва и за моя изненада конете са страшно надъхани. Направо се усеща мощта им. Земята сякаш се разтриса, когато Червеният и Белият рицар пришпорват конете си, привеждат се над копията и забиват поглед в сърцето на противника. Когато се изравняват, сблъсъкът е гръмовен и съвсем истински. Откъм другата страна на арената се надига рев, когато Червеният рицар пада от коня си и се просва на земята. Белият рицар целува звучно копието си и го вдига във въздуха. Бялата част от публиката полудява. Поглеждам за децата и ги виждам вдясно от ликуващия участък. Заедно с няколко други деца се радват на малко кученце. Дори и то е с костюм - има елизабетинска яка около врата си.
Всички погледи се насочват обратно към арената, когато тромпет обявява началото на следващия двубой. Зелено и черно се втурват от срещуположните страни. След страховит сблъсък Черният рицар се пльосва в прахоляка. Дори и аз трябва да призная, че е вълнуващо. Двубоите са истински и бих се учудил, ако ездачите не си водят собствена статистика за победите и пораженията. Когато Черният рицар се изправя на крака и си тръгва, разтривайки задните си части, просто няма как да не аплодираш.
Това е направо страхотно, мисля си аз и се обръщам да видя как го посрещат момчетата. Погледът ми се плъзва към мястото, където Зелената машина се е събрала при оградата, но не виждам Кев и Шон в тълпата. Поне не веднага.
Още миг - наистина не ги виждам.
Ставам и проточвам врат. Някакви хора зад мен започват да подвикват "хей, ти там, сядай". Не им обръщам внимание и продължавам да оглеждам. Само че момчетата... просто не са там. Вълна от бълбукаща паника се надига в гърдите ми. Потискам я.
На арената двамата победители се готвят за последния двубой, конете им са в срещуположните краища на арената, рият с копита земята и тръскат масивните си глави. Зеленият оръженосец подхваща скандиране и окуражава своите хлапета да се присъединят: "Зе-ле-но! Зе-ле-но! Зе-ле-но!"
- Кев?
Казвам си, че са там, някъде там пред мен, скрити зад по-големите и по-високи деца.
- Шон!
Оръженосецът е подхванал ново скандиране - "Зелен нивга не е победен", - докато аз си пробивам път през тълпата към оградата.
- Кевин? - повишавам глас да надвикам скандирането.
Зеленият рицар тъкмо пришпорва коня си към средата на арената, когато аз стигам до оградата и си давам сметка, че не съм бил по-уплашен в живота си, дори на бойно поле.
- Шон?
Викам с цялата сила на дробовете си и се оглеждам трескаво. И виждам - други деца. Много деца. Зеленият рицар пада от коня си и през нашата секция като вълна преминава безутешен стон, а от другата страна на арената публиката ликува. По знак от оръженосците балоните са пуснати едновременно. Пробивам си път до самата ограда и оглеждам трескаво тълпата за руса коса, жълта тениска. Не ги виждам. Хлапетата започват да се пръскат, връщат се с развълнувани подскоци при родителите си.
След минута се връщам при сламената купчина, където седяхме. Забивам поглед в оредяващата тълпа и й внушавам да се разтвори и да разкрие синовете ми, но след няколко минути, като се изключи една жена няколко реда по-надолу, заета да успокоява разплаканото си дете, оставам сам.
Часът е пет и двайсет и две следобед и близнаците ги няма. Няма ги. Стоя и се надявам, че момчетата са отишли до тоалетната и всеки момент ще се върнат, но в гърдите ми е заседнало някакво ужасно чувство. Знам, че не са отишли до тоалетната. Не биха го направили, без първо да ме попитат. Още по-малко по средата на турнира.
Така че къде са?
Макар да е нелогично, в продължение на няколко минути оставам на място, неспособен да си тръгна. Тук съм ги видял за последно, тук биха се върнали - ако просто са се отдалечили неволно. Изхвърлям този израз от главата си - израз, който свързвам с репортажите за изгубили се деца, които никога повече не се намират и чиито снимки в крайна сметка се озовават върху картонените опаковки на стоки в супермаркетите.
Седя на купчината слама по-дълго, отколкото би трябвало, защото, както си давам сметка накрая, ако стана и изляза от турнирния амфитеатър, значи признавам, че синовете ми наистина са изчезнали, че нещо ужасно се е случило, нещо, което изисква намесата на полицията. Това е глупав страх, обвит в отчаяна надежда, но няколко минути минават, докато се отърся от мъглата на суеверието и раздвижа парализираните си крайници.
Когато ставам на крака, в гърдите ми като с токов удар се отключва бездна от чист ужас. Десет секунди по-късно тичам навън, толкова безумно, че тълпата се разтваря разтревожено и раздразнено пред мен.
- На този пък какво му става?
- Хей!
- Тук има малки деца, човече!
- Хей, приятел, внимавай!
Минава известно време, докато намеря човек от охраната на панаира.
- Привет, страннико...
- Не мога да намеря децата си. - Тревогата в гласа ми заличава вековете. Изведнъж пак е две хиляди и трета.
- Случва се непрекъснато - казва ми онзи. - Хората се разсейват. Приближава се някой жонгльор - имаме дузина жонгльори, не знам дали знаете. Така че е лесно да ги изгубите от поглед.
- Не съм ги изгубил от поглед - настоявам аз. - Гледахме турнира...
Всички ми съчувстват. По радиоуредбата съобщават на "принц Кевин и лорд Шон", че баща им се е изгубил. Дали момците биха били така добри да обявят присъствието си в някой от павилионите?
Чакам и си повтарям, че момчетата ще се появят всеки момент. Но и сам не си вярвам.
3.
Седя на една пейка пред малката сграда в селски стил, където се помещава щабът на Нейно величество. Нищо средновековно няма в интериора. Половин дузина служители работят в просторно модерно пространство. Отделът по сигурността е пълен с бюра, компютри и първокласна комуникационна система. Сградата приютява и отделите за първа помощ и за изгубени вещи.
Сивокос мъж подава глава през вратата.
- Да ви предложа напитка? - пита той. - Кафе? Безалкохолно?
Клатя глава и не свалям очи от тълпата. Повтарям си, че всеки момент момчетата ще свърнат иззад онзи ъгъл.
- Както искате.
Сивокосият е Гари Пребъл, шеф на охраната. Униформата му не се различава чувствително от тези на другите служители - бледосиня със златни кантове отстрани на крачолите, значка на предното джобче, колан с излъскана полицейска палка, аерозолен цилиндър с форма на малък боздуган, уоки-токи. С други думи - ченге под наем, което през почивните дни работи за фестивала.
Думата "напитка" бележи Пребъл като човек, прекарал живота си на специфичен вид работа, където родовите наименования, чужди за обикновената реч, са на въоръжение - напитка, занятие, превозно средство, огнестрелно оръжие.
Когато дойдох тук и казах на Пребъл, че не мога да намеря децата си, той накара една едра жена с плитки да прочете съобщение по радиоуредбата. После се зае методично да впише подробностите във формуляр "за инциденти", както сам го нарече.
- Когато някое дете се изгуби - каза ми той, - а те се губят непрекъснато, всеки Божи ден, нашата работа е да съобщим и после да ги чакаме да се появят. Винаги се появяват, рано или късно. - Посъветва ме да "изчакам". - От доста време се занимавам с това. - Сложи утешително ръка на рамото ми. - Когато хората се изгубят един друг, най-добре е едната страна да остане на фиксирана позиция, нали разбирате?
Това беше преди десет минути. Сега Пребъл сяда при мен и пие кафе от пластмасова чаша. Аз не мога да изрека и дума. Устата ми е суха като посипана с пясък.
Пребъл е от приказливите.
- Оръжието ми липсва - казва той и потупва колана си. - Трийсет години служих в силите на принц Уилям - във Вирджиния. Пенсионирах се преди пет години. Преместих се тук, за да съм близо до внуците си. - Удостоява ме с окуражителна усмивка. - Не се тревожете твърде много за момчетата. Ще се появят. Гарантирам ви.
Има топлина в очите му, а поведението му вдъхва увереност - умение, родено от дългогодишния му опит на човек, към когото хората се обръщат, когато са в беда. Трогвам се от неговата увереност, но само толкова.
Къде може да са отишли?
Хора влизат и излизат от сградата. Двойка води пищящо детенце с разкървавено коляно. Двама притеснени тийнейджъри придружават подскачащо на един крак момиче, което е било ужилено от пчела. Разтревожен мъж обяснява, че е изгубил ключовете от колата си. Жена се оплаква, че са й върнали десет долара по-малко на една от сергиите с храна.
Правя всичко по силите си да повярвам, че моите изгубили се момчета са просто поредният дребен инцидент и че всеки миг някой услужлив възрастен ще се появи иззад ъгъла, повел Кев и Шон. Но след известно време вече не мога просто да си седя там и да чакам.
- Вижте - казвам на Пребъл, - ако се появят...
- Ще се появят, господин Калахан. Искате сам да ги потърсите? Вървете, вървете. Когато се появят, ще съобщим по уредбата и ще ги задържим тук. Това мога да ви го обещая.
Истинско облекчение е да правя нещо. Да правя нещо, каквото и да било, е по-добре, отколкото просто да чакам. Най-напред тръгвам към джипа с идеята, че момчетата може да са се сетили да отидат при колата, след като не са ме намерили. Това ли биха направили? На мен ми се струва логично, но съм прекарал толкова малко време с тях през последната половин година, че не съм сигурен как биха постъпили. Във всеки случай поне ще си взема мобилния телефон. Те знаят номера. Преди да заминат за Мейн, Лиз ги накара да научат наизуст всичките ми телефонни номера. Може би са се обадили.
- Изглеждате ми вий забързан - закачливо казва някаква жена с щедро количество грим по лицето. Посяга да ме спре. - Постойте, моля...
Не съм достатъчно груб да я отмина безцеремонно.
- Търся децата си.
Тя зарязва закачката.
- Дайте да ви сложа печат на ръката - казва. - Иначе ще ви накарат да си платите, за да влезете отново, дори и да сте излязъл само за десет минути.
Преди да съм отговорил, тя подпечатва опакото на дланта ми в искрящо розово.
Провирам се през акрите лъскави коли - вече има доста празни места близо до входа. Огромният паркинг е заобиколен от гъста пищна гора, оттам идва и жизнерадостната врява на цикадите, ритмичен и толкова силен звук, че за миг едва не ме подлудява. Яркозелен Джон Диър Гейтър минава покрай мен, малката му каросерия е пълна със светлоотразителни жилетки и яркооранжеви палки за пренасочване на трафика. Готвят се за масовото преселение.
Минава известно време, докато открия джипа, но момчетата не са там. Всъщност не съм и очаквал да ги намеря, но въпреки това съм разочарован. Отварям вратата и грабвам телефона си с мигновен прилив на надежда, че ще заваря съобщение.
Само че няма нищо. Пъхам телефона в джоба си, после го вадя и се обаждам вкъщи. И там нищо, само съобщение от Кати: "Обади ми се да те питам нещо за първия кадър."
Тръгвам назад към портата и влизам отново на панаирна територия - размахвам ръката си с розовия печат на служителя, който ме пропуска да вляза. Грабвам една карта на панаира и по нея започвам търсене.
Намерението ми е да го направя методично, да проверя всеки павилион и атракция, всеки амфитеатър, големите и малките, преносимите тоалетни, всяко магазинче. Обикалям и викам имената на момчетата. Правя всичко по силите си да не изпадна в паника, но гласът често ми изневерява и отчаянието в него стряска хората наоколо. Виждам го в очите им - изглеждат притеснени и нащрек.
- Кевин! Шон!
След известно време започвам да спирам хора, на случаен принцип:
- Търся едни близнаци?!... Близнаци, виждали ли сте ги? Шестгодишни момчета, руси... Да сте виждали две момчета? Близнаци.
Панаирът е разположен сложно, на принципа на големите универсални магазини, така че да обикаляш възможно най-дълго. Да търсиш някого в хаотичното, претъпкано с хора пространство не е лесно. На няколко пъти се хващам, че мястото ми е познато, че се въртя в кръг. През няколко минути притичвам до турнирната арена да не би момчетата да са се върнали там. После се обаждам на Гари Пребъл - да не би някой да е завел момчетата в щаба на панаира.
След приблизително четиридесет и пет минути съм "покрил" по-голямата част от комплекса. Няколко човека си спомниха, че са виждали момчетата, но след допълнителни въпроси се оказваше, че много от тях са ги виждали по-рано през деня, а спомените на други бяха твърде неясни и следователно безполезни. Други пък казваха, че са ги виждали, само за да ме успокоят. Изглежда имам толкова отчаян вид, че хората искат да ми помогнат. ("Мисля, че видях едни близнаци по време на соколарското представление.")
После по радиоуредбата уведомяват посетителите, че панаирът ще затвори след половин час, че гостите трябва да приключват с покупките си и да си оставят достатъчно време да върнат взетите под наем костюми. Хората почти веднага започват да се изтеглят към изходите. Аз тръгвам към панаирния щаб.
Казвам на Гари Пребъл, че искам да затворят панаира преди да излязат хората.
- Това не можем да направим - казва той.
- И защо?
- Представяте ли си каква паника ще настъпи, ако се опитаме да задържим всички тези хора? Не мога да го направя. Освен това, влизането и излизането от панаира се контролира, освен за служителите. Всички влизат и излизат през един-единствен вход - така можем да сме сигурни, че всички си плащат на влизане, нали разбирате? Всъщност защо двамата с вас не отидем на изхода. Може би момчетата ще отидат при колата ви.
- Вече проверих.
- Нищо, сега панаирът затваря. Чули са съобщението. Всички тръгват към колите си. - Пребъл се скрива за миг в офиса си и го чувам да казва на помощничката си:
- Джаки, свържи се с хората. Кажи им никой да не си тръгва, ясно?
Двамата стоим на моста над крепостния ров и оглеждаме излизащата тълпа.
- От едно място влизат, от едно място излизат - казва Пребъл. - На влизане всички си плащат, а на излизане имаме грижата всички да отиват право към паркинга, така че да не нарушават спокойствието на изпълнителите и занаятчиите, които живеят в комплекса.
- Живеят тук?
- Да, някои от тях. Отзад, зад ямата за борба в кал. Имат си фургони, каравани и други такива. Панаири като този има из цялата страна, по целия свят, ако трябва да сме точни. Някои от тези хора просто пътуват от панаир на панаир. Това е животът им, точно като в цирка.
Насочвам вниманието си към наближаващата тълпа, сърцето ми забива обнадеждено всеки път, когато очите ми зърнат две руси деца - а и едно дори. Но всеки път надеждата трае само няколко секунди и избледнява, когато русите деца се приближат достатъчно, за да различа чертите им.
Не е Кевин. Не е Шон.
Някои от посетителите спират в магазинчето за костюми преди да излязат и сменят елизабетинските си дрехи с дънки и тениски, потничета и шорти. Уморени родители водят изтощени деца с изрисувани на бузките дъги. Най-малките пищят и вдигат ръце да ги носят. Двама кискащи се тийнейджъри, гримирани като готи, минават покрай мен, повели малко момиченце с гирлянда от цветя в косите.
Тълпата видимо е оредяла, когато уоки-токито на Пребъл изпращява. Сивокосият мъж се отдалечава на няколко стъпки, а у мен се надига вълна от надежда. Не трае дълго. По лицето му виждам, че не го търсят с новина за момчетата.
- Преди да тръгнем насам - казва ми той със сериозно изражение, - накарах Майк да се обади в Ан Арандъл* и да ги предупреди, че е възможно да имаме ситуация тук. Ще пристигнат всеки момент.
* Град в щата Мериленд. - Б. пр.
След пет минути преселението почти е приключило, точат се последни окъснели посетители. Вътре в комплекса екипи по почистването събират боклука, вдигат капаците на кофите и вадят големи прозрачни чували със смет. Кльощав младеж с клоунска шапка върти кормилото на камионетка с дебели гуми, спира, хвърля в каросерията й чувалите и потегля нататък. Хора в магазинчетата около входа прибират стоката си - халби, хамаци, свещи, дърворезби в рамка. В магазина за костюми една жена пресмята приходите с калкулатор. В един магазин за свещи, продавачът спуска изрисуван капак над витрината.
Пребъл се свързва с подчинените си от охраната, но никой не е виждал момчетата.
- Е - казва той, - може да са заспали някъде. Комплексът е пълен с ниши и кътчета. - Гласът му вече не издава толкова увереност.
На големия паркинг двигатели ръмжат и вият, заглушавайки мрънкането и плача на уморени деца. Служители в светоотразителни оранжеви жилетки размахват оранжеви флагове и насочват потоците изтеглящи се автомобили.
Кафяво-бежова полицейска патрулка с включени сини и червени светлини се промушва през потоците от изтеглящи се коли и спира пред портата на панаирния комплекс.
Инспектор Шофлър е едър мъж, червендалест, с мръсноруса коса. На петдесет или малко повече и с двайсетина килограма над нормата. Въпреки омачканите си кафеникави панталони и синьото сако, което е виждало и по-добри дни, той моментално внушава авторитет. И въпреки теглото, стойката и движенията му са като на атлет.
Полицай Кристиансен е кльощав мъж с много къса подстрижка, издадени напред зъби и писклив глас. Носи кафява униформа с почти същия оттенък като на патрулката.
Ръката на Шофлър е голяма, кожата - загрубяла, и той не пуска веднага моята, а я захлупва и с другата си ръка.
- Господин Калахан - казва той и ме фиксира с такъв пронизителен поглед, сякаш ме сканира с биометрично устройство.
После пуска ръката ми и вдига обвинително пръст към Пребъл.
- Гари, трябваше да ме повикаш по-рано. Не съм го очаквал от теб, по дяволите! - И клати неодобрително глава.
Пребъл свива рамене.
- Реших, че...
- Откога ги няма момчетата? Вече повече от два часа, така ли? - Шофлър въздъхва дълбоко. - Така. С колко души разполагаш?
- Четирима, освен мен - казва Пребъл, а после, когато става ясно, че Шофлър чака за по-подробна информация, ги изрежда по име: - Освен Джак там - той кимва към бледия мъж на бюрото, - другите са Гомез, Арингтън и... а, да, Абигейл Диксън.
Шофлър прави физиономия.
- Искам ги тук.
Пребъл кима, после отдалечава телефонната слушалка от ухото си, сякаш се кани да каже нещо, но Шофлър го спира с ръка като регулировчик на кръстовище.
- Ще се свържа с К-9 - казва той и сваля клетъчен телефон от колана си. Обръща се към Кристиансен. - Това място ще го запечатаме.
4.
Човек би си помислил, че този изблик на целенасочена дейност би ме успокоил в някаква степен, но вместо това съм буквално парализиран от страх. Макар и да не приемах за съвсем чиста монета показната увереност на Гари Пребъл, сериозното и делово отношение на Шофлър е неизмеримо по-лошо. Сещам се за момчетата Рамирес, близнаци от Калифорния, убити преди няколко години. Мисля за Етан Пац и Адам Уолш, за Поли Клаас, Саманта Раниън, за всички не толкова известни изчезнали деца, чиито лица светът е свикнал да вижда на картонените опаковки и по стените на пощенските станции.
Страхът явно се чете по лицето ми, защото Шофлър ме стисва над лакътя с една от големите си ръце.
- Децата обичат да се крият. - Сега говори утешително. - Там е работата. Изгубват се, хваща ги страх и типичната им реакция е да се скрият. Може дори да си мислят, че сте им много ядосан, между другото. Защото не сте могъл да ги намерите. Така че ние ще ги потърсим, ще преровим целия комплекс. Кучетата може да помогнат, затова и повиках К-9. Разбирате ли?
- Да - казвам аз. - Разбирам.
Той се мръщи.
- Изглеждате ми познат. Да не сте адвокат или нещо такова?
- Репортер съм. Във Фокс.
- Точно така! - казва механично Шофлър, но после изглежда наистина се сеща. - Точно така. Добре. - Измъква тефтер на спирала от джоба на сакото си и го отваря. Момчетата ви са на колко - май шестгодишни ми каза Гари.
- Да, Кевин и Шон Калахан.
- Дата на раждане?
- Четвърти януари деветдесет и седма.
- Опишете ги.
- Те са... ами не знам, стигат ми до тукнякъде. - Вдигам ръка да покажа приблизителния им ръст. - Сини очи, руса коса...
- Каква по-точно? - пита детективът. - Тъмноруса като вашата или по-скоро платинена?
- Почти бяла.
- Някакви отличителни черти, белези, нещо такова?
- Ами предните им зъби са израсли само наполовина.
- Добре - казва детективът и кима, докато си записва, сякаш зъбният статус на момчетата е някаква изключително важна и полезна информация. Това ми се струва направо откачено, като се има предвид единственият наистина особен факт относно Кевин и Шон.
- Те са близнаци, нали разбирате? - казвам аз. От нерви гласът ми се е повишил и думите прозвучават твърде силно. Направо крещя. Поемам си дъх. - Разбирате, нали? Еднояйчни близнаци.
- Да, да - казва Шофлър, - но, виждате ли... може да се разделят. Така че... - И свива рамене.
- Не - настоявам аз. - Не биха се разделили. - Направо изтръпвам при мисълта, че Кевин и Шон не са заедно.
- Еднакво ли се обличат?
- Не.
- Кажете тогава с какво са облечени. Първо Кевин.
- Жълта тениска с кит отпред, дънки, бели найкове.
- А Шон?
- Широки панталони, синя тениска, черни обувки с бели връзки.
Шофлър си записва, после се обръща към Гари Пребъл.
- Гар... сигурно имаш списък със служителите - кой къде работи и с какво работно време. Ще ми трябва. А сега да обсъдим как най-добре да претърсим комплекса.
Двамата застават пред голяма стенна карта, окачена зад бюрата на отдел "Изгубени вещи", и обсъждат как най-ефикасно да използват наличните хора.
- Когато претърсваш жилищния район - казва Шофлър, - което бих искал да направиш лично, Гари, искай позволение да огледаш фургоните и караваните отвътре. Но не бъди твърде настоятелен. Просто запомни кои проявяват неохота, защото по-късно можем да се върнем със заповед за обиск.
- Мислите ли? - изричам задъхано аз. - В смисъл...
Шофлър ме поглежда.
- Нищо не мисля, господин Калахан. Наистина - нищо. Просто... имаме си процедури, разбирате ли?
Кимам, но направо не съм на себе си. Заповеди за обиск!
Шофлър се обръща отново към Пребъл.
- Записвай имената на всички, отбелязвай дали си погледнал вътре или не. Разпитвай за хора, които работят за тях и които може и да не фигурират в официалния списък на служителите. Ако се окаже, че си имаме работа със случай на отвличане, ще трябва да идентифицираме потенциалните свидетели.
Макар да съм мислил за това - разбира се, че съм мислил за това, - все още съм се вкопчил в идеята, че момчетата просто са се изгубили. Думата "отвличане" разкъсва мозъка ми като куршум.
След като изпраща отряда по претърсването - персонала на панаирната охрана, Кристиансен и новопристигналия екип от К-9 с неспокойната им немска овчарка на име Графиня, - детективът сяда на пейката пред панаирния щаб. Кани ме да седна до него.
- А сега ми разкажете какво стана, като започнете с пристигането си тук. Къде сте ходили с момчетата, всичко, което си спомняте. - Измъква малък диктофон от джоба си. - Лично аз предпочитам да си водя бележки - казва детективът, - но ако нямате нищо против, ще запиша думите ви и на лента.
- Защо да имам нещо против?
Шофлър свива рамене, включва машинката, после я вдига към устните си и казва:
- Събота вечерта, трийсет и първи май, две хиляди и трета. - Поглежда часовника си. - Часът е седем и трийсет и две. Аз съм инспектор Рей Шофлър, на повикване две-четири-две от господин Гари Пребъл, който ръководи охраната на ренесансовия панаир в Кромуел, Мериленд. Разговарям с Александър Калахан, баща на изчезналите момчета Шон и Кевин Калахан, шестгодишни еднояйчни близнаци.
Слага малкия сребрист диктофон между двама ни. Червената му лампичка свети.
- Между другото, господин Калахан, къде е съпругата ви? Вкъщи ли си е? Уведомихте ли я вече?
Господи! Лиз.
- В Мейн е. Разделени сме.
Инспекторът килва глава настрани и се мръщи - не точно това е искал да чуе.
- Момчетата са при мен, лятно посещение.
- А вие къде живеете? Местен ли сте?
- Във Вашингтон.
- Адрес?
Казвам го.
- Значи сте се обърнал към щаба на панаира в колко, да видим, в пет и трийсет и шест. Колко време преди това установихте, че момчетата ги ня...
- Ами тревога Амбър? - питам внезапно. - Не следва ли да се обяви?
Някой от колегите ми във Фокс беше направил репортаж за това преди няколко месеца. Не си спомням всички подробности, но системата, наречена на едно убито дете, вдига тревога за изчезнали деца и задейства сложна мрежа за информиране на обществеността - съобщения по телевизията и радиото, надписи, течащи в долната част на екрана по всички основни канали. Появява се информация дори на онези големи електронни табла край магистралата, които обикновено предупреждават за мъгла или катастрофи.
Обзема ме вина, когато си спомням за един спор в телевизията. Винаги съм бил против претрупването на екрана - времето, водещите новини, - които според мен разсейват зрителя. Тревогата Амбър по онова време ми се струваше от същия вид.
- Боя се, че не можем да задействаме Амбър - казва Шофлър. - Поне на този етап. Амбър изисква специфична, актуална информация - описание на извършителя, марка и модел автомобил, регистрационен номер. - Ръцете му се вдигат във въздуха и пак се отпускат върху бедрата. - Нещо. Амбър е само и единствено за отвличания. За момента, доколкото ни е известно, вашите момчета са се изгубили.
- Добре.
- Не бездействаме, господин Калахан. Веднага щом Гари ми се обади и си дадох сметка, че момчетата липсват вече почти от два часа, пуснах БН-та до всички съседни окръзи.
- БН-та ли?
- Бъдете нащрек.
Кимам, но не казвам нищо.
- Така - казва Шофлър и примлясква шумно, - да започнем с това къде бяхте, когато видяхте момчетата за последен път, а после ще започнем от самото начало - какво сте правили сутринта, как сте стигнали дотук, кога сте пристигнали и всичко, което сте правили в панаирния комплекс. Да уточним това, докато още са ви пресни спомените.
- Бяхме на рицарския турнир - казвам аз. - Момчетата отидоха да скандират в подкрепа на Зеления рицар...
След като разказвам тази част, започваме от началото. Опитвам се да пресъздам деня. Червената лампичка свети, аз говоря, Шофлър слуша.
Панаирът е до голяма степен опустял, павилионите са със спуснати кепенци и заключени катинари. Двамата с Шофлър се отправяме към турнирната арена. Инспекторът спира всички, които срещаме по пътя, записва с четливия си почерк имената и каква е работата им в панаира, казва им, че трябва да се обадят на Джак в щаба преди да напуснат комплекса. Пита ги дали помнят да са виждали две момчета, близнаци. Не? А мен виждали ли са? Не.
Водили сме десетина подобни разговора, когато Шофлър спира, кривва глава и ме поглежда.
- Хъ - казва той с изражение, което не успявам да разчета.
- Какво?
Шофлър клати глава.
- Просто съм изненадан, че никой не си ги спомня, това е всичко. Така де - еднояйчни близнаци.
Думите му се шмугват покрай мен като мишка в стената.
На самата арена Шофлър ме следва, докато вървя през купчините слама.
- Тук някъде - казвам аз и спирам. - Тук някъде седяхме.
- И оттук ги видяхте за последен път?
- Приблизително.
- А те къде бяха?
Махвам към оградата, където преди няколко часа беше скандирала "Зелената машина". Описвам - сигурно за четвърти или пети път - какво точно се случи. Шофлър разлиства тефтера си назад и проверява нещо.
- Значи последния път, когато сте ги видели, те са били там долу и са викали за Зеления рицар.
Затварям очи и се съсредоточавам.
- Не - казвам. - Не беше така.
- Не?
- За последен път ги видях точно преди последния двубой. Бяха с група други деца и галеха някакво куче.
- Куче? Какво куче?
- Кльощаво такова... как им казваха? Като хрътка, но по-малко.
- Уипет? - пита Шофлър.
- Точно така. Имаше едно нещо около врата си - нали се сещате, яка. Надиплена бяла яка.
- Като... като при Шекспир имате пред вид? Ъъ... как му викат на това? Рюш?
- Да. Рюш. Всъщност... - Образът изведнъж изниква в главата ми. - Човекът също беше с такава яка.
- Какъв човек?
- Имаше един висок мъж с кучето.
- И двамата са били с рюшове. Костюмирани.
- Да.
- Хм - мърмори Шофлър. - Значи сте отклонил очи от децата да видите двубоя и когато отново сте ги потърсил с поглед, вече ги е нямало.
- Точно така - казвам аз и усещам как дробовете ми се затварят, сякаш съм в самолет, който внезапно се е снижил с пет хиляди метра. - Нямаше ги.
Приближаваме се към оградата и виждам, че на арената има някой - слаб мъж с избеляла червена тениска "Адидас". Рине конските изпражнения.
Мъжът отговаря учтиво на въпросите, зададени му от Шофлър.
- Алан Бабкок - казва той с британски акцент. - Б-А-Б, не П, К-О-К. Аз съм главният коняр, грижа се за конете и всичко около тях. - Сочи към конската тор. - Редуваме се за мръсната работа. Ще ми кажете ли за какво е всичко това?
- Две момченца липсват. Близнаци.
Бабкок ме поглежда.
- Вашите хлапета, така ли?
Кимам.
- Шестгодишни. Руси. Виждал ли сте ги?
Бабкок клати глава.
- Съжалявам. Сега няма никого, а ако питате за по-рано - повечето време съм отзад. Случва се някой и друг фен да открие пътя до входните улеи, но не са много. Не помня да съм виждал близнаци. Поне днес. Щях да си спомня.
- Входни улеи? Та къде по-точно сте вие по време на турнирите? - пита Шофлър.
- Най-добре елате да ви покажа.
Следваме Бабкок през арената и през една порта от другата страна, която ни извежда "зад кулисите". Два метални улея, състоящи се от закривена метална мрежа, водят към две дървени заграждения.
- Влизат през единия улей - казва Бабкок, - излизат през другия. Конете могат да бъдат много твърдоглави - не им харесват особено финтифлюшките, които трябва да носят за турнира. Така че аз стоя тук, помагам за конете, качвам и свалям рицарите от гърбовете им - никак не е лесно с всичките тези доспехи.
- Какво става след това? Откарвате някъде конете до следващия ден или до следващия уикенд?
- Не, не. Стоим си тук, отзад.
- И къде по-точно? - пита Шофлър.
Тръгваме след Бабкок към двуметрова ограда.
- Тази ограда минава около целия комплекс, така ли? - пита Шофлър.
- Точно така - казва конярят, отключва катинара и отваря портата.
Веднага щом минаваме през портата и се озоваваме от външната страна на оградата, в открития свят, аз се паникьосвам. Ако Кевин и Шон не са в панаирния комплекс, значи може да са навсякъде.
- Конете и такъмите са там - казва Бабкок, кимайки към бяла конюшня от сглобяеми панели. - Хората са в караваната. - Сочи към едно голямо уинебаго. - Рицарите... е, те всъщност са актьори, нали така? И умели ездачи също. Те живеят вътре, при другите. Тук сме само аз и Джими, да се грижим за животните.
Зад обора поляна с бяла ограда стига чак до гъстата гора. Цикадите врещят.
Огромен черен кон стои до обора, завързан за една рамка. Нисък смугъл мъж държи едно от масивните копита на звяра и го почиства от пръстта с метално длето. Бабкок го представя като Джими Гутиерес. След като разменя няколко думи с него, Шофлър си записва името му и телефонния му номер в тефтера си.
- Имате ли нещо против да хвърлим един поглед в обора... и в уинебагото? - пито Шофлър.
- Не е много подредено вътре - казва Бабкок. - Влезте, щом искате.
Връщаме се през портата в оградата и вървим обратно към турнирната арена, когато я виждам близо до един от металните улеи - малка бяла маратонка "Найки".
Видът й ме смразява и застивам на място. Шофлър и Бабкок вече са излезли на арената, когато инспекторът забелязва, че не съм с тях.
- Господин Калахан?
Махам му, неспособен да изрека и дума. Гледам втренчено маратонката. Тя просто си стои там, в прахоляка, изправена, все едно някой току-що я е събул - само дето виждам, че връзките не са развързани.
- Онази маратонка там е съвсем същата като на Кевин - казвам аз.
- Какво?
- Ето там. Онази маратонка. - Соча я, малка бяла обувка с кално петно на връзките. - Синът ми Кевин има такива маратонки.
Видът на обувката в прахоляка, с вързани връзки, ме връща към изненадващо многобройните други обувки, които съм виждал отделно от собствениците им. Вързани една за друга и метнати да съхнат на простора. Зарязани поединично на някой крайпътен банкет. Захвърлени в кофа за боклук. Има нещо в изоставените обувки - дори в обувките пред хотелските стаи, дори онези оставени за поправка в обущарница, - което винаги ми се е струвало тъжно, зловещо дори.
А тази обувка - дали е на Кевин? - ми се струва ужасен знак, доказателство, че някой е бързал, че е имало насилие. Навеждам се, сякаш да я взема, но Шофлър ме спира решително с ръка на гърдите.
- Момент! - Гласът му внезапно става напрегнат. - Не я пипайте.
След десет минути Кристиансен пристига и обувката се сдобива със свое собствено заграждение от пътни конуси и жълта полицейска лента. Кристиансен ще остане да изчака пристигането на криминолозите. Думата "криминолози" ме тревожи почти толкова, колкото и самата обувка. Алан Бабкок твърди, че не е виждал "кеца" (както той го нарича) преди да им го покажа. Джими Гутиерес също не го бил виждал.
- Откъде знаете, че е на Кевин? - пита Шофлър, докато вървим към входа на панаира. - Нали са еднояйчни близнаци?
- Не се обличат еднакво - отвръщам.
- А, да. Забравих.
- Така, да започнем от самото начало, от момента, в който сте пристигнали тук - казва Шофлър. - По кое време е било това, между другото? Как изглеждаше човекът, който ви пусна на входа?
Вадя портфейла от задния си джоб.
- Квитанцията трябва още да е у мен.
Като си вадя портфейла, се сещам как по-рано днес си помислих, че съм го изгубил. Нещо във връзка с въпросната случка ме тревожи, но после откривам квитанцията и вниманието ми се отклонява.
- Два и осемнайсет - казвам на Шофлър часа, отпечатван автоматично от машината на входа.
Инспекторът пак е извадил тефтера си.
- А човекът, който ви е продал билета? - пита той, без да вдига очи.
Този въпрос ме притеснява. Децата ми са изчезнали и имам чувството, че инспекторът ме проверява. Отговарям на въпроса:
- Трийсетинагодишна, веждите й изскубани до степен на забвение. - Сякаш чувам гласа на жената: "Един лорд и двама оръженосци, нали? За сметка на Нейно величество кралската Visa."
Двама оръженосци...
Шофлър поглежда към портфейла ми.
- Случайно да носите в портфейла си снимка на момчетата?
- Да. Имам една.
Той се почесва над веждата.
- Може да пратя някой от детективите в управлението със снимката. Това ще ускори нещата. Ще имаме готовност да я пратим на колегите от съседните окръзи. И на медиите.
Знаех, че полицията ще поиска снимка на момчетата, и въпреки това се чувствам потиснат.
- Тази е отпреди година - казвам на Шофлър, докато вадя студийната снимка от прозрачното отделение в портфейла си. Поглеждам я за миг преди да му я връча.
На снимката синовете ми са с еднакви тениски на сини ивици, което е необичайно за тях. Сигурно Лиз е успяла някак да ги убеди, защото по принцип момчетата не искат да се обличат еднакво и имат само няколко еднакви комплекта, подарък от тъща ми. Двамата с Лиз винаги сме ги оставяли сами да избират какво да облекат (в разумни граници) и те почти никога не избират дрехи, в които да изглеждат взаимозаменяеми. Освен ако не искат да си направят майтап с хората и да играят на - както те я наричат - "близнашката игра". Родителите си не могат да заблудят, но всички други са лесна плячка.
Въпреки еднаквите дрехи няма съмнение кой кой е на снимката. Изправен пред фотоапарат, Шон принципно не проумява значението на "усмихни се" или който и да било от другите изрази, които фотографите използват. Без значение колко пъти Лиз му обяснява, че начинът, по който си криви лицето, не е усмивка, той си знае своето. На всяка снимка, за която е позирал, откакто стана на три до сега, се вижда представата на Шон за усмивка. Тази преувеличена и лишена от веселие гримаса - устните разтеглени максимално в противоположни посоки - прилича на онова, което правят орангутаните, за да си оголят зъбите.
Снимката едва не ме срива окончателно. Гърдите ми сякаш са пълни с натрошено стъкло. Подавам я на Шофлър с необяснима неохота, сякаш като му я давам, по някакъв начин се отказвам от собствеността си върху момчетата.
- Не казахте ли, че не се обличат еднакво? - казва Шофлър.
- Така е - отговарям. - Обикновено не го правят.
- Хм.
Половин час по-късно, след като сме обиколили комплекса по пътя, който бях изминал с момчетата, Шофлър вече е доволен. Изключва диктофона и го пъха в джоба си. Изважда мобилния си телефон, отдалечава се на няколко крачки и ми обръща гръб. Въпреки това чувам какво казва. Говори с някого в щаба.
Сякаш съм попаднал в гъста мъгла, мятам се между лудата надежда и паниката. В един момент не мога да повярвам, че това се случва. В следващия разбирам, че се случва - Шон и Кевин са изчезнали, изчезнали са! - разбирам го по студения юмрук, който е стиснал сърцето ми.
- Според мен - казва Шофлър по телефона - най-добре е да разширим търсенето и в гората, докато още не се е стъмнило съвсем.