№ 1818

№ 1818

Филип Шелби

На майка ми и баща ми

Пролог

В барака номер шест спяха четиридесет деца, там се помещаваше сиропиталището на бежанския лагер, разположен в западната част на Северна Корея. Най-малките бяха на пет години, най-големите на единадесет, това беше граничната възраст. Преместваха дванадесетгодишните в бараките за възрастни.

Децата живееха в свят на студ, глад и страх, които дори сънят не можеше да усмири. Всяко се беше свило в собствената си крехка черупка от болка. В помещението никога не бе съвсем тихо, ехтеше раздираща кашлица и се чуваха остри като зъби на пираня вопли.

По-големите деца измъчваха по-малките, когато им се отдаваше възможност, поне докато имаха сили. Крадяха дажбите храна и вода, а когато и те липсваха, потъваха в дълбините на собствената си осакатена психика, извивайки крайници и чупейки кости с равнодушното любопитство на опитни мъчители.

Полковникът, отговарящ за лагера, крачеше по замръзналата кал на плаца. Преди година по невнимание бе обидил свой командир, който го бе отстранил от групата си и го бе заточил да управлява това отвратително място, което Обединените нации и Международният червен кръст наричаха лагер за изселени лица. Но той усещаше, че късметът му се възвръща заедно с мъжа, който вървеше до него.

Непознатият беше бял, висок и дългокрак, с ниско подстригана металносива коса и потъмняло, обветрено лице на земеделец. Беше между четиридесет и петдесет - възрастта му трудно можеше да се отгатне, тъй като беше в много добра форма, движеше се през щипещия пролетен възраст като дух.

Не бяха съобщили на полковника за посещението на непознатия, докато хеликоптерът, който го докара, не се появи във въздуха. Заповедта гласеше изцяло да му сътрудничи. Лагерът криеше много тайни от международните инспектори, но този посетител трябваше да види всичко, което пожелаеше.

Това подсказваше на полковника, че човекът е важна клечка. Много важна. И ако се представеше добре, щеше да бъде докладвано, където трябва. Навярно дума-две, казани от непознатия, щяха да измъкнат полковника от чистилището, в което се намираше.

Посетителят, известен сред обкръжението си като Ловкия, беше наясно с положението на полковника. Не го беше грижа, като изключим, че този факт щеше да направи последния по-сговорчив.

Полковникът рязко отвори вратата на шеста барака, блъсвайки я по-силно от необходимото. Зловоние на нездрава плът ги заля на талази.

Бараката беше двадесет метра дълга и десет широка, разделена от три реда нарове за спане. От закачените на тавана крушки се процеждаше мъждива светлина и осветяваше мръсотията, напластена по прозорците и пода от нерендосани дъски. Силуети се раздвижиха по леглата и Ловкия усети как уплашени погледи следят движенията му.

Провесените над главите им крушки примигнаха, светнаха по-ярко и пред Ловкия се разкри гледка, на която беше ставал свидетел и в други мрачни места по света - бежанските лагери в Камбоджа и Лаос, долината Бекаа и черните гета в покрайнините на Йоханесбург.

Повечето деца лежаха по наровете си, свити на кравай. Беше невъзможно да определи пола им. От недохранване кожата на всички беше пожълтяла, еднакво изпитите лица караха очите им да изглеждат неестествено големи, костеливите колене и лакти с опъната върху тях кожа бяха крехки като костици на птиче.

Докато вървеше между редовете от нарове, Ловкия се взираше в лицата, отхвърляйки на ум онези, които бяха прекалено безизразни, и преценяваше тези, които все още можеха да бъдат спасени, по критерии, които сам бе определил.

Ролята на спасител го смущаваше. През целия си живот бе смятан за един от четиримата най-опитни наемни убийци в света, сеещ смърт с безпогрешно око. Работодатели му бяха правителства или части лица, които можеха да си позволят да му платят. Но тази задача се различаваше от всяка друга, с която се беше заемал. Предстоеше му да избира и да защитава и нищо чудно изобщо да не се наложеше да дръпне спусъка.

През подпорните греди погледът на Ловкия попадна върху дете, легнало на дюшек, върху един от по-далечните нарове, с гръб, притиснат към стената. Беше на осем, може би девет години, слабо, но не и мършаво, взираше се в празното пространство с отсъстващ поглед. Но очите му все още бяха ясни, като на току-що уловена риба, захвърлена на леда.

Ловкия се приближи и притаи дъх. Детето олицетворяваше точно това, което през последните седмици търсеше на длъж и на шир през замръзналата пустош в тази забравена от Бога страна.

Ловкия приседна на крайчеца на нара. Посегна с ръка към момчето и почувства как то потрепери, когато докосна рамото му. Детето се напрегна за миг, после се остави силната ръка да го претърколи. Имаше засъхнала кръв на дъното на панталоните му, от което личеше, че скоро са го изнасилвали. Ловкия разгърна мръсната му риза, провери рамената, гърдите и гърба му. Имаше язви и пришки, но не и счупени кости. Но липсваше живот в празните му очи. Там цареше пустош.

Ловкия се изправи. Беше служил като оръдие, извършило най-дръзки покушения, и превъзходно изпълняваше задачите си. Но тази беше по-различна. Гледайки момчето, видя идеалната машина за убиване, дете, така невинно, че можеше да мине през всяко препятствие, всяка пречка, всеки, който би застанал между него и набелязаната цел. Президентът на Съединените щати Клодия Балантайн несъмнено щеше да почувства прегръдката на това дете, преди да умре.

Ловкия се обърна към полковника:

- Кое е това момче?

- Няма име. Някъде от югоизток.

Ловкия знаеше за масовите гробове, които наторяваха земята в тази част на страната. Естествено бе да заключи, че родителите и другите близки на момчето никога няма да го потърсят.

- Момчето се води под номер 1818 - осмели се да добави полковникът.

Ловкия внимателно го загледа, от което устата на военния пресъхна.

- Изведете го оттук. Да го прегледа лекар за инфекции и да му даде необходимите антибиотици. Искам го чисто и готово за път след три часа.

Ловкия замълча за миг.

- Ще отразя в доклада си, че сте ми сътрудничили, при условие, че всичко е наред.

Адамовата ябълка на офицера щръкна над вратовръзката му.

- Разбира се.

- Значи тук приключихме.

Ловкия погледна момчето за последен път, после се отправи навън. След смрадта на бараката вдъхна с пълни гърди чистия въздух. Извади пакет цигари и предложи една на полковника, след което сам запали. Не говореше съвсем откровено, когато каза, че е свършил с тукашната си работа. Полковникът единствен знаеше за съществуването на 1818. Лесно можеха да го склонят да разкаже за мъжа, дошъл да търси определено дете, и да се похвали с участието си в намирането му. С оглед на значимостта на проекта, подобна възможност бе недопустима. Затова полковникът щеше да бъде от полза само ако умре, когато Ловкия се върне за детето.

1.

Слоун Райдър се размърда между чаршафите. Зората още не беше проникнала през прозорците на маломерния й апартамент на Четиридесет и седма улица между Трето и Четвърто Авеню.

Изчака, докато се разсъни напълно, после се опита да измъкне крака си изпод този на Питър Мак. Той спеше леко, което отдаваше на обучението си във ФБР. Слоун знаеше, че и най-недоловимото движение или шум може да го събуди.

Тя бавно се претърколи към ръба на леглото, издърпвайки крака си сантиметър по сантиметър. На синкавата светлина в стаята навярно щеше да намери купчината дрехи, струпани предната нощ върху бюфета. Стигнеше ли до тях, щеше да успее да си тръгне.

Освободи крака си и тъкмо се канеше да отметне чаршафа, когато една ръка стисна бедрото й като в менгеме.

- Къде?

Гласът му беше дрезгав от съня, но нямаше съмнение какви са намеренията му, съдейки по начина, по който ръката му се плъзна по бедрото й.

Слоун се размърда.

- Отивам в службата. Нали ти казах?

Пръстите му продължиха пътешествието си по крака й.

- Събота е - промърмори Мак, опитвайки се да легне върху нея. Ръката му се насочи към гърдите й и тя почувства наболата му брада по тила си.

- Питър, не трябва ли днес да си дежурен у Додж Френч?

- По-късно. Много по-късно.

Той отново се раздвижи, опитвайки се да я върне в леглото.

Слоун, на двадесет и осем, редовно тренираше бягане и плуване и беше забележително силна под измамно стройната си физика. Измъкна се от хватката му, повличайки със себе си и част от завивките. Застанала гола, с настръхнала кожа, прокара пръсти през кестенявата си коса.

Питър Мак се облегна на възглавниците. На четиридесет и една години, беше в разцвета на силите си и мускулите на раменете и тялото му се открояваха в резултат от редовните посещения в залата за фитнес на Бюрото. На улицата гарвановочерната му коса и зелени очи караха жените да се обръщат, за да го погледнат още веднъж - и той го знаеше.

- За Бога, осъзнаваш ли колко си студена към мен? - попита той.

Слоун затвори очи. Така си беше: нейна беше вината за относително умерения им полов живот и това му даваше основателен повод за раздразнение. Все така ставаше през последните няколко месеца: разписанията, настроенията и желанията им не съвпадаха, липсваше синхрон между телата и нуждите им, следваха взаимни обвинения и ледено мълчание. Една връзка, някога красива и страстна, бавно отиваше по дяволите.

И вината е моя, каза си Слоун.

Но колкото и да й се искаше, нищо не можеше да промени. След днешния ден - може би. Но точно сега - изключено. Беше крила тайната си прекалено дълго, щеше да я запази още няколко часа. Защото ако не го стореше, Питър Мак щеше да опита да я спре, тъй като държеше на нея, а и беше длъжен, като служител на закона. Да иска да я предпази от собствените й действия и да й попречи, а тя не можеше да го допусне.

Слоун бързо влезе в банята, взе душ, после намъкна шортите си, облече джинсова риза и едно старо, но любимо яке. Провери в чантата си дали всичко необходимо е вътре и обърна очи към Питър.

- Трябва да бягам - каза тя. - Ще ти се обадя.

Сърцето й се сви, когато целуна неотзивчивите му устни. Миг по-късно бе излязла.

Беше съботата преди Деня на падналите във войните* в понеделник, и барчето на приземния етаж беше затворено, което лишаваше Слоун от така необходимото й кафе. Щеше да се наложи да изчака, докато стигне до Сентрал Стейшън. Преметнала през рамо чантата си, забързала крачка, тя се замисли за мъжа, останал в леглото й.

* Ден на падналите във войните - празнува се на 30 май в повечето щати. - Б. пр.

Срещна Питър Мак преди единадесет месеца, наскоро след като започна работа в инвестиционната компания "Янг и Пулен". Срещнаха се на прием, организиран в хотел "Плаза" за най-елитните клиенти на фирмата. Слоун беше прекарала цял час, заобиколена от инвеститори, които се преструваха, че се интересуват повече от личното й благополучие, отколкото от доходността на личните си портфейли, и тъкмо когато се готвеше да си тръгне, един висок мъж се приближи към нея и тихо промълви:

- Нали ви е известно, че винаги можете да ги съдите за сексуален тормоз.

Самата идея, че може да разпъди дойните крави на "Янг и Пулен", я накара да прихне. Питър Мак говореше много неща, които я разсмиваха - и не само тогава. Каза й, че се бил запътил към Залата с дъбовата ламперия, за едно питие след приключване на смяната, когато я забелязал през отворените врати.

- И така ви развалих веселбата.

Поласкана, тя слушаше с интерес, докато той накратко й разказваше за работата си като специален агент в отдела в Ню Йорк. Отговори му положително, когато я попита може ли отново да я види и още веднъж каза "да", когато, на третата им среща, го покани в апартамента си на последно питие, като знаеше, че гостуването му ще продължи през цялата нощ.

Най-лошият кошмар за Слоун беше капризен, взискателен мъж. Нужен й беше някой, зает колкото нея, който можеше да разбере изискванията на току-що започващата й кариера и все пак да оцени времето, което му отделя. Слоун не търсеше постоянна връзка, но напълно осъзнаваше пустотата, която цареше в личния й живот, преди да срещне Питър Мак. Беше й уютно да вижда принадлежностите му за бръснене на полицата в банята си и дрехите му в гардероба.

Първоначално отношенията й с Питър бяха прости и мили: недели в Сентрал Парк или плаване около Лонг Айлънд, късни вечери в Уест Вилидж, където слушаха джаз, съботи, посветени на усамотение и чувственост. Беше й достатъчно, дори предостатъчно. Миналото на Слоун бе погребало нейните мечтите и убило надеждите й. Долавяше, че е опасно да иска прекалено много, че лесно може да загуби почва под краката си.

Слоун зави покрай парка по посока Сентрал Стейшън. Не искаше да мисли за отношенията между нея и Питър, докато вървеше към мястото на срещата. Не допускаше нищо да отвлича вниманието й от това, което щеше да се случи, щом стигне гарата - и от това, което се налагаше да извърши по-късно, за да сложи край на кошмара, който я принуждаваше да остава нощ след нощ в кабинета си през последните два месеца. И за който не можеше да говори.

Всичко ще бъде наред, каза си тя. Накрая, когато му кажа, ще разбере.

Сентрал Стейшън напомняше празна катакомба, където служители бързаха да хванат влака, за да се присъединят към съпругите и децата си, които вече бяха напуснали града за празниците. Но кафенето беше пълно с народ, тъй като беше единственото отворено заведение наоколо. Очите на Слоун се плъзнаха по съпрузи и бащи с безизразни погледи, туристи, опитващи се да проумеят карти и влакови разписания, и най-после откриха човека, когото търсеше, седнал на ъглова маса пред чаша кафе.

Франк Райдър беше на петдесет и осем, но изглеждаше с петнадесет години по-възрастен. Цигарите и проблемът с алкохола в миналото донякъде бяха причина за съсипания му вид.

Слоун се приближи към него и промълви:

- Здравей, татко.

Когато вдигна поглед към нея, от ясните му очи и кротката усмивка Слоун разбра, че още взима лекарствата си.

- Здравей, Старбък* - отговори Франк Райдър. Прякорът й от детинство, който винаги я караше да се чувства обичана, сега я натъжи, като гледаше човешката развалина пред себе си.

* Старбък - герой на Хърмън Мелвил от "Моби Дик". - Б. пр.

Тя седна срещу него.

- Изглеждаш страхотно, татко.

Той неуверено й се усмихна.

- Добре съм. Времето е хубаво. Ходя на разходки всеки ден.

- Радвам се. Как е Полина?

- Миналата седмица ми донесе яхния.

- Прекрасно, татко.

Полина Санчес беше професионална медицинска сестра на средна възраст, която Слоун беше наела да наглежда баща й три пъти седмично. Франк Райдър можеше да се облича, храни и общо взето да се грижи за себе си. Но имаше моменти, когато се объркваше и губеше паметта си, а беше изключително важно редовно да си взима лекарствата.

Докато отпиваше от кафето си, Слоун разказа на баща си какво се беше случило в работата й през последната седмица. Разговорът напомняше монолог, защото през повечето време Франк блажено се усмихваше и се взираше в празното пространство. Колкото и да се насилваше, Слоун никога не успя да привикне към мълчанието на баща си. Едно време беше приказлив, общителен човек, пълен с весели истории и шеги. Сега напълно се беше откъснал от света, собствената му вселена се ограничаваше от стените на невзрачния му апартамент в Куинс.

Преди години баща й беше талантлив корабен инженер. На средна възраст се пенсионира и вложи всичките си спестявания, за да основе собствена фирма. Две години по-късно разработи нов процес, чрез който металните корпуси на огромните танкери, превозващи петрол, ставаха по-здрави, без да се увеличава теглото им. Това можеше да предотврати разлив при сблъсък с друг плавателен съд.

Но когато Франк Райдър подаде молба за патент, бившият му работодател успя да получи съдебна заповед, за да го спре, претендирайки за собственост над процеса, като се аргументира, че Франк Райдър е започнал разработването му, докато все още е работел при него. Започнаха преговори, пазарлъци, намесиха се адвокати и парите на изобретателя започнаха да се топят.

Години след това, когато всичко приключи, от предишния Франк Райдър не бе останало нищо, бе съсипан, разорен, беше се превърнал в човешка развалина. По същото време овдовя. През петата година на съдебния процес, съпругата му изпадна в хронична депресия и се хвърли под колелата на идващия влак от перона на станцията на метрото при Емпайър Стейт Билдинг.

Шест месеца след погребението двама полицаи от Кеймбридж дойдоха в общежитието на Слоун в Харвард, за да й съобщят, че полицията в Ню Йорк е прибрала баща й от улицата. Когато пристигна в "Белвю" след изтощително шофиране цяла нощ, не можа да познае мъжа в усмирителната риза, охраняван от бдителни санитари.

Слоун примигна и с усилие пропъди образа.

- Татко, трябва да ти покажа нещо.

- Разбира се, Старбък, каквото поискаш.

Слоун извади папка с книжа от чантата си и ги нареди на масата. Имаше документ за погасена ипотека върху апартаментчето в Куинс, фактура за изплатени задължения към собственика за следващите пет години и писмо от осигурителна компания, която гарантираше ежемесечен постоянен приход в сметката на Франк Райдър.

Със спокоен глас и прости думи Слоун обясни подробностите на баща си. Доволна беше, че той изглежда схвана смисъла на направеното от нея. Не я попита откъде е намерила парите. Нито тя му призна, че идват от премията, които служителят на "Янг и Пулен" й бе обещал, че ще получи при подписване на трудовия договор. Сякаш бе дете, той просто прие каквото му даваше дъщеря му.

- Заминаваш ли, Старбък?

Въпросът му изненада Слоун. Докосвайки ръката му, тя отговори:

- Не, татко, не заминавам.

Пръстите му стиснаха нейните и тя го погледна в очите.

- Какво има, Старбък?

Слоун успя да се стегне.

- Става дума за работата ми. Навярно ще има някои промени...

- В беда ли си?

- Не, татко. - Още не.

Франк Райдър побутна документите.

- Тогава защо е всичко това?

Слоун си пое въздух.

- Може да има неуредици в работата. Ако възникне проблем, навярно ще е нужно да предприема нещо...

- Така ли, Старбък? Наистина ли трябва?

Въпросът съживи ужаса, в който Слоун живееше през последните месеци. Би било толкова просто да забрави онова, на което случайно се бе натъкнала, за което мнозина биха казали, че не й влиза в работата. Само че именно това й беше работата, както и нейна отговорност пред онези, които бяха вложили доверието и парите си.

Но можеше скъпо да й струва, да постъпи както трябва.

Слоун обхвана с длани ръката на баща си. Знаеше, че не може да затвори очи пред проблема. Нищо не бе пренебрегвала през живота си. Човекът, който стоеше срещу нея, я бе научил да действа според съвестта си и да не се огъва, дори земята да се продъни под краката й.

Офисът на "Янг и Пулен" заемаше най-горните десет етажа от един небостъргач на Уошингтън Стрийт, на половината път от площад Батъри и Световния търговски център. Кабинетите на директорите и заседателната зала, където инвеститорите се събираха във втория вторник на всеки януари, за да получат чековете с премиите си, гледаха към живописната река Хъдзън.

Слоун слезе от таксито близо до Нюйоркската фондова борса и измина пеша последните две пресечки. Отправи се не към централния портал, който беше запечатан и охраняван, а към един страничен вход. Позвъни три пъти, преди да успее да събуди охранителя. През дебелото стъкло го наблюдаваше как се приближава с бавна походка, като тромава мечка, на която й е крив светът, придръпвайки нагоре панталоните си, с ръце върху кобура на колана си.

На таблото за влизащи в сградата не видя имена. Добре. Слоун почти беше сигурна, че няма и да има. През изминалата седмица бе подочувала разговори на колегите си, които споделяха плановете си за края на седмицата и зачеркваше на ум имената им едно след друго.

Асансьорите работеха с магнитни карти. Изкачването до тридесет и втория етаж трая по-малко от минута. Слоун бързо прекоси приемните, които напомняха адвокатски кантори от времето на Дикенс и се отправи към частта, където се намираха кабинетите на инвестиционните брокери. Както подобаваше след една година служба, нейният беше в централната част на сградата и нямаше прозорци.

Слоун запали халогенната настолна лампа и включи компютъра си, отваряйки файла на клиент, който въобще не я интересуваше - колкото да си даде вид, че работи върху нещо, в случай че неочаквано влезе някой.

Познаваше установената практика на охраната. В края на седмицата и през почивните дни наблюдаваха кабинетите от осмоъгълното помещение в сутерена на сградата. Когато се отби при охраната, за да получи пропуска си за сградата, забеляза три групи монитори, по дванадесет във всеки ред. Видеокамерите, свързани с мониторите, работеха на релейна система и наблюдаваха определени части от десетте етажа на равни интервали. Това беше недостатък, ако охраната решеше да следи само определен район.

Предишната седмица, под предлог, че е изгубила шифрования си ключ за паркинга, Слоун отново посети охраната. Спомена, че навярно ще работи през дългия уикенд, и попита има ли някакви промени, за които трябва да знае. Не се предвиждаха. Процедурата оставаше същата: регистрираш се, качваш се горе, свършваш си работата и си отиваш вкъщи.

Време беше да свърши своята.

Слоун нямаше как да знае кога и дали изобщо камерите щяха да регистрират нейното движение. С карта за отваряне на тоалетните в ръка, тя бързо се запъти към административната част, излезе през двойните врати и рязко зави наляво по коридора. Вмъкна се в тоалетната, чу как вратата със съскане се затвори зад гърба й и се облегна на нея. Отброи тридесет секунди.

Ако камерата я беше уловила и охранителят я наблюдаваше, щеше да види, че влиза в тоалетната. Да го регистрира и да се върне да допие кафето си.

Преброи до тридесет и се върна в коридора. Дванадесет бързи крачки я отведоха до вратата, водеща към стълбището, за което никой от служителите нямаше ключ. Докато имаше някой в помещенията, трябваше да има достъп до пожарните изходи. Изискваше го правилникът.

Слоун завъртя копчето и излезе на стълбището. Трябваше й по-малко от минута, за да изкачи бегом трите етажа до кабинетите на съдружниците. Спря до вратата, за да успокои дишането си, след което я отвори.

Обстановката беше луксозна: дървена ламперия, ориенталски килими, редуващи се с дебели мокети, приглушено осветление, просторни приемни с бюра за секретарките. Кабинетите на съдружниците и най-вече този на Х. Пол Макгрегър, бяха разкошни.

Слоун беше срещала Макгрегър само няколко пъти. На четиридесет и девет, той беше старши съдружник, студен, отнесен и необщителен, с подчертан източен акцент и дрехи, дело на английски шивач. На бюрото му стояха фотографиите на съпругата му, която рядко виждаше, и на децата, за които никога не говореше. Останалите бяха суетни снимки на Макгрегър с богати и известни личности.

Слоун тръгна между плоскостите от махагоново и черешово дърво и тапицираните с кожа столове, от които сякаш лъхаше миризма на успешни сделки. Макгрегър имаше вкус към антики и мрачни портрети на мъже в тъмни краски, с които надали имаше кръвно родство. Компютърът му обаче беше произведение на модерното изкуство.

Слоун се настани в разкошния му, черен кожен стол. Ръцете й се задвижиха, сякаш заживяха свой собствен живот и включиха компютъра, който зачака нейните нареждания. Първо трябваше да въведе паролата.

Слоун бе получила магистърска степен в Харвард, после прекара две години в "Рейвънхърст", елитен бизнес колеж в Пенсилвания, където програмата включваше изучаването на индустриален и корпоративен шпионаж, случаи на непочтен бизнес и други предмети, за които повечето дипломанти не бяха и мечтали. Преподавателите в "Рейвънхърст", бивши агенти от специалните служби и корпоративни служители по сигурността, научиха Слоун, че повечето директори използват прости кодове. Също й показаха как и къде да ги търси.

Слоун имаше ограничен контакт с Макгрегър, нямаше причини да влиза в кабинета му, не работеха по общи проекти, нито имаха едни и същи клиенти, които биха послужили като извинение за присъствието й в неговата светая светих. Затова зачака да допусне грешка и да стане уязвим.

Преди шест седмици Макгрегър бе извършил именно това - уволни секретарката си след десетгодишна служба, и то заради незначителна грешка.

Ако беше действал според изискванията на правилника, сигурно нямаше да се изложи на опасност. Вместо това той бе намалил обезщетението за прекратяване на трудов договор и бе спрял здравната осигуровка на жената - макар да знаеше, че синът й е на диализа.

Слоун посети секретарката в дома й, съчувствено сподели възмущението й, след което й показа писмо от юридическия отдел на "Янг и Пулен". Тя беше убедила главният съветник, че ще бъде по-евтино да поправят извършеното от Макгрегър, преди да се стигне до съд. Юристът схвана за какво става въпрос и тихомълком нареди да се възстанови здравната осигуровка.

Секретарката беше умна жена и макар и благодарна, чакаше Слоун да изплюе камъчето. Когато последната я попита коя е паролата за компютъра на Макгрегър, тя с усмивка й я даде.

- Използвайте я и забийте кол в сърцето му, - посъветва я жената.

Докато Слоун изписваше буквите "ОЛИМП", си помисли, че прави именно това.

Инструкторите от "Рейвънхърст" учеха Слоун, че обикновено всички ръководители забравят да обезопасят с капани паролите си. Подобни предпазни мерки се считаха за дразнещи спънки. Слоун нямаше причини да подозира, че Х. Пол Макгрегър ще постъпи различно.

Ако й бе известно качеството на информацията, която се съхраняваше в компютъра, щеше да подходи по-предпазливо. Но нямаше откъде да знае. Електронната аларма се задейства петнадесет секунди, след като въведе паролата.

Два телефона започнаха едновременно да звънят, първият в спалнята за гости в едно имение в Лонг Айлънд, вторият - в офисите на двучленен екип на "Гардиън Секюрити", частна компания за разузнаване и корпоративна охрана. Основал я бе пенсиониран служител на ЦРУ и в нея работеха агенти, служили на правителството и бивши военни.

Три минути след обаждането един безличен закрит автомобил потегли от някогашен гараж на компания за лимузини в Долен Манхатън.

Малкото, което Слоун знаеше за Х. Пол Макгрегър, идваше от светските хроники и от Семейния регистър* на Ню Йорк.

Беше роден във фамилното имение, единствен син от пет деца. Предците му извършвали юридически услуги на Уол Стрийт още от края на деветнадесети век, но Макгрегър се проявил като бунтовник, изоставил семейния бизнес и предпочел да работи в сферата на банковите инвестиции.

Тъй като работеше във фирмата само от една година, Слоун не би трябвало да има нищо общо с Макгрегър. При разпределянето на пощата беше станала грешка и в резултат пратката, адресирана за него, пристигна при нея. Съвсем ярко си спомняше момента: разговаряше по телефона с един клиент и търсеше в компютъра си предварително приготвените бележки, когато момчето с пощата влезе, подаде й пратката и тя я отвори, без да поглежда адреса.

Слоун видя придружителното писмо и бързо се зачете в него, преди да може да се спре. По-късно, когато я извикаха на тридесет и петия етаж и застана пред кипящия от гняв Макгрегър и други двама старши съдружници, тя се закле, че не е и поглеждала досието, към което беше прикрепено писмото.

Макгрегър искаше главата й, но другите двама съдружници отбелязаха, че печатите на документа са непокътнати и като се опасяваха от съдебно дело за неправомерно уволнение, го склониха да промени решението си. Убедиха Слоун, че е за нейно добро да продължава да твърди, че не е чела досието.

Слоун ги послуша, но фактите от придружаващото писмо не й излизаха от ума. Чувстваше, че са прекалено обезпокоителни и е наложително да наруши обещанието си.

В писмото ставаше дума за петрол. В началото и в средата на деветдесетте години китайското правителство постави началото на скоростна програма за приватизация и преструктуриране на бюрократично управляваната държавна промишленост. Едно от определените предприятия бе Източнокитайската петролна компания, ръководена от служител на име Ми Йънг, който бе и автор на придружително писмо. Съдържанието му убеди Слоун, че Йънг и Макгрегър от месеци поддържат контакт. След старателно проучване, тя разбра защо: Източнокитайската петролна компания планираше да предложи акциите си на стоковата борса. Макгрегър щеше да ръководи разпродажбата от името на "Янг и Пулен", които гарантираха сделката. Всичко изглеждаше като най-обикновена сделка, докато чрез един от клиентите си в Хюстън Слоун не се добра до едно геоложко сведение, според което доказаните залежи от петрол на мястото, където Източнокитайската петролна компания извършваше сондажи в океанското дъно, бяха нищожни - една от причините, поради които компанията беше губеща.

Не можеше да престане да се пита защо в придружителното писмо Ми Йънг беше споменал за "ново развитие", "необходимост от пълна секретност" и "особеното събитие в Деня на независимостта".

Да събере вътрешна информация за петролна компания, намираща се на другата страна на земното кълбо, беше непосилна задача. Използвайки клиента си от Хюстън като посредник, Слоун постепенно изгради мрежа от работещи в петролната индустрия информатори, която се простираше из целия Тихи океан. Повечето новини, които получаваше, бяха слухове и клюки. Отне й маса време да ги пресее. Но скоро се очерта смайваща картина.

Източнокитайската петролна компания в действителност беше открила огромно нефтено езеро. Без да дава гласност на откритието си, изкупуваше намиращите се в близост полета, които "Мобил", "Тексако" и "Ексон" с радост отстъпваха на купувачи, считани за новаци в бранша. В момента Източнокитайската петролна компания се бе разпростряла над акватория с размера на Оклахома. Никой не си даваше сметка за това, нито дори подозираше, защото никой не си беше дал труд да направи задълбочените проучвания, които Слоун беше извършила. Другите петролни компании и свързаните с индустрията концерни се грижеха единствено за собствените си интереси. Слоун претегли фактите и слуховете и си извади заключения, които бяха убягнали на останалите.

Но оставаше въпросът: Защо е тази настойчива необходимост да се пази тайна? И каква беше ролята на Макгрегър в амбициите на Източнокитайската петролна компания? Отговорът беше прост и стъписващ: Макгрегър и Ми Йънг седяха върху истинска златна мина, защото реки от пари щяха да потекат, след като се оповести новината за действителните залежи.

Предвид публичните данни за Източнокитайската петролна компания и невзрачните й перспективи, Слоун пресметна, че когато предложи акциите си на фондовата борса, те ще се котират между единадесет и дванадесет долара. Макгрегър, Ми Йънг и всеки, когото те биха решили да облагодетелстват, щеше да се сдобие с пакети акции, струващи милиони, и по-късно да наблюдава как цената им се вдига до небесата, щом официално станат известни огромните залежи.

Беше чиста проба търговия между посветени - проста, алчна и абсолютно незаконна.

При първоначалното предлагане на акции Слоун бе разкрила големите купувачи от Източнокитайската петролна компания. Не й беше трудно, защото акциите бяха прекалено несигурни за консервативните фирми. Някои от по-предприемчивите мениджъри на смесени фондове с един замах закупиха пакети за стотици хиляди и комарджийският им устрем увлече останалите.

Правеше изключение пакет от акции за три милиона, които бяха изкупени от офшорна компания от Холандските Антили.

Слоун знаеше, че никога няма да проникне зад стената от банкери и адвокати, които привидно управляваха компанията. Законите за банковата тайна на Антилите бяха сред най-строгите в света. Така че тя изчака, чу обявяването на огромното "откритие" от нови залежи на Източнокитайската петролна компания и видя как цената на акциите скочи на осемдесет долара за по-малко от три седмици.

Именно тогава започна да обмисля как да проникне в сърцето на компанията от Антилите. Съществуваше само един начин: да влезе в компютъра на Макгрегър. Някъде сред личните му файлове навярно се криеше връзката му с компанията. Ако можеше да намери доказателство, че Макгрегър е закупил акциите при първоначалната разпродажба, тогава, заедно с резултатите от щателното й разследване, то щеше да бъде достатъчно, за да му попречи да разори десетки хиляди дребни инвеститори като онези, за които тя работеше.

Слоун почувства пулсиране в слепоочията. Изминалите петнадесет минути й се струваха часове. Молеше се камерите да не са я заснели как влиза в тоалетната. Или, ако са успели, охраната да не е гледала и да не я чака да излезе. Разчиташе на мъжката деликатност да не се проявява прекомерен интерес към това, което става в дамските две нули.

Слоун се наклони по-близо към клавиатурата, сякаш така щеше да накара пръстите си да се движат по-бързо. Файловете се редяха пред очите й. Краят им вече се виждаше. Макгрегър беше едновременно стиснат и нахален кучи син. Слоун разчиташе на тези му качества - първо, че има навик да пази файлове, и второ, че вярва, че личната му информация е недосегаема. Връзката с Антилите беше някъде там.

Закритият автомобил профуча по рампата на подземния гараж. Шофьорът, бивш тюлен* с изсечени черти на лицето, рязко натисна спирачките пред електронно задвижваната входна врата, пъхна картата за достъп в процепа и забарабани с пръсти по волана, докато порталът се вдигна с характерно бучене.

* Тюлени - специални части, базирани в Сан Диего. - Б. пр.

Зад него партньорът му, чернокож с гладко избръсната глава, провери дали магнумът му е зареден.

Колата остави близо два метра следи от гуми върху бетонния под и зави по посока на асансьорите. На ключодържателя на шофьора висеше малък кръгъл ключ за тях.

- Какво ще правим с пазача отвън? - попита шофьорът.

Партньорът му поклати глава.

- Не ни трябва ченге под наем за тази работа.

Той извади клетъчен телефон, набра бюрото на охраната и съобщи на пазача, че всеки момент ще пристигнат детективите на "Янг и Пулен". И, между другото, дали някой не е идвал в офисите по-рано същата сутрин?

Третият файл отзад-напред носеше името "Ваканционен план".

- Ваканция, друг път - промърмори Слоун.

Според слуховете Макгрегър не си беше взимал свободен ден от три години.

Всичко беше там, както и очакваше. Дати, отбелязани срещи, подписи, ордери за покупки, потвърждения за изпълнение и суми. Пари. Ужасно много пари...

- И за какво го прави? - прошепна Слоун, вкарвайки диск в компютъра и натискайки копчето за копиране.

Преди всичко Макгрегър беше богат човек. Семейството му притежаваше солидно състояние. И все пак, по някаква причина, искаше още. Дали беше алчност, или се възбуждаше от възможността да се измъкне безнаказан? Действията му сочеха някакъв дефект в характера, който Слоун не можеше да определи.

Тя извади диска и го пъхна в чантата си. Чак тогава осъзна, че е притаила дъх. За момент остана на мястото си, загледана в екрана. Беше получила това, за което беше дошла. Време беше да си върви.

Когато се надигна от стола, чу тихи стъпки, движещи се бързо от другата страна на вратата.

Нямаше къде да избяга. Нито да се скрие.

С поглед, вперен в компютъра, Слоун осъзна, че явно е задействала беззвучна аларма. Точно преди вратата рязко да се отвори, тя набра поредица от цифри.

Зад гърба си чу суров глас:

- Махни си ръцете от машината и отстъпи назад.

2.

Главната сграда, конюшните и къщичката на портиера изглеждаха сякаш построени в началото на деветнадесети век. Ричард Морис Хънт*, чиито почитатели бяха семейство Вандербилт, бе архитектът. Фредрик Лоу Олмстед** беше проектирал градините.

* Ричард Морис Хънт (1828--1895) американски художник и архитект. - Б. пр.

** Фредрик Лоу Олмстед (1822--1903) озеленител и проектант на паркове. - Б. пр.

Семейство Френч, притежаващо 150 000 акра от бреговата линия и сушата, която щеше да носи името Съфок Каунти, Ню Йорк, извърши церемонията по освещаването през август 1885. Десет години по-късно имението "Брандиуайн" официално беше открито.

С годините деветдесет процента от първоначалната му площ беше разпродадена, но около фамилната къща все още имаше достатъчно земя. И до днес тя продължаваше да бъде дом на рода Френч, най-голямото имение в Лонг Айлънд.

Додж Френч* отпи от кафето си, след което остави настрани чашката и чинийката от майсенски порцелан. Беше над седемдесет, висок и сух, с крайници като мотовилки и кичури бяла коса. Дланите му бяха широки, с петна, подсказващи болест на черния дроб, лицето му беше обветрено от десетките години, прекарани на открито. Често погрешка го смятаха за обикновен потомствен земевладелец от Нова Англия, който вероятно посвещава свободното си време да отглежда първокачествено телешко месо. Докато не видеха очите му - искрящо сини, говорещи за висок интелект и твърди като диамант.

* Френч - името на английски означава французин. - Б. пр.

Додж Френч беше отраснал като човек с привилегии и беше приучен да уважава доброто си състояние. Подобно на предците си, се отдаде на обществена служба, учейки се на държавническото изкуство от наставници като Хенри Кисинджър и братята Дълес.

След като беше специален президентски пратеник през мандата на Рейгън и Буш старши, той изпадна в немилост, когато обкръжението на Клинтън обсеби Белия дом. Когато Джордж У. Буш встъпи в длъжност, телефонът на Френч иззвъня. Новият президент искаше да знае дали земевладелецът може да помогне в Китай да се извършат промени, подобни на онези в бившия Съветски съюз.

- Свърши работата, каквото и да струва - бяха напътствията на президента.

За разлика от повечето американци, Френч имаше безпогрешен усет и питаеше дълбоко уважение към историята. Беше предвидил издигането на Америка като господстваща световна сила и бе насочил забележителния си интелект и воля да направи този процес необратим. През ерата на Буш и Рейгън, а и по-късно, по време на мандата на приемничката на Буш младши, Клодия Балантайн, Френч беше спомогнал световният ред да се преструктурира според собствените му възгледи. И виждаше, че има успех.

Но имаше още работа. Значителна цел в плановете му все още не бе постигната, макар да бе на една ръка разстояние. Поне докато някой не му попречеше или не извършеше някоя грешка.

Додж Френч насочи погледа си към Х. Пол Макгрегър, застанал пред прозореца на трапезарията. Зад него видя иконома, който обсъждаше нещо с уредника на обяда. След няколко часа на малката поляна щяха да изникнат шатри и маси, отрупани с храна и напитки. До обяд посланиците и придружаващите ги лица щяха да пристигнат. Тайните служби вече щателно бяха проверили района преди пристигането на президента.

Френч забеляза, че Макгрегър си хапе кожичките около ноктите, неподобаващ навик за четиридесет и девет годишен мъж с неговото положение. Френч въздъхна. Припомни си, че при цялото си богатство, Макгрегър беше по душа парвеню, не бе особено умен, но пък нахален. Ала същите тези качества го правеха идеален за задачата, която Френч му бе възложил. Говореше на един език с безогледните авантюристи, управляващи международните фирми, и бе подписал секретни търговски договори с управляващите в Пекин. След като бяха загубили Иран и Ирак заради европейците, американските фирми не възнамеряваха да позволят на никого да се изпречи на пътя им в Китай. Макгрегър изглежда беше подходящият човек - докато алчността му стимулираше необходимите качества. За жалост съвсем наскоро бе демонстрирал и друга своя черта, която Френч не познаваше: глупостта.

- Защо е било нужно да пазиш файлове? - попита го Френч, сякаш мъмреше дете.

Макгрегър направи опит да се оправдае:

- Трябваха ми. Бяха в кабинета ми, в пълна безопасност.

- Очевидно не - възрази Френч. - Кажи ми, защо постъпи така? Свързано ли е със съпругата ти Елизабет?

Раменете на Макгрегър увиснаха. Не се изненада, че Френч е осведомен по въпроси, за които дори адвокатът му нямаше информация.

- Тя няма да си отиде току-така - отговори Макгрегър. - Предложих й издръжка от пет милиона, за да се махне, а тя ми се изсмя в лицето. Кучката ми заяви, че ще се позове на предбрачния договор и ще поиска равна подялба, освен ако не й предоставя тридесет процента от авоарите си, и то в брой до шестдесет дни.

- И ти отиде при Ми Йънг, който ти даде един милион акции от "Източнокитайската петролна компания" - заключи Френч.

- Влезе ми в положението - взе да извърта Макгрегър. - Той е човек на място.

Йънг е разбрал положението ти, но ни най-малко не е свестен човек. Видял е възможност да си напълни джоба и се е възползвал.

- Уговорките ти с Йънг са си твоя работа. Следващият ми въпрос е: кой?

Макгрегър загледа как хората от фирмата за кетъринг си вършат работата. Не можеше да се каже, че хората го обичат, беше му ясно, но не го беше грижа. Непопулярността му не впечатляваше и партньорите му, за тях бе истински магьосник. Връзките му на борсата и по високите етажи бяха съвсем незадоволителни. Но когато, за да спечели в някаква сделка, се налагаше да остане глух, когато колегите му се оплакваха от словесните обиди, които сипеше, от високомерието му или от отвратителния му характер, нямаше равен на себе си.

Никой никога не бе заставал на пътя на Х. Пол Макгрегър. Самата мисъл звучеше абсурдно. Но сега някой се бе опитал и почти бе успял. Кой?

Клетъчният телефон започна да вибрира във вътрешния джоб на сакото му.

- Охраната - промърмори той.

Додж Френч слушаше, докато Макгрегър отривисто задаваше въпроси по миниатюрния телефон с лице, парализирано от изумление и неподправена ярост.

- Намерили сте Райдър в моя кабинет? На моя компютър? - ревеше Макгрегър. - Веднага я махнете оттам и я закарайте в полицейското управление!

- Пол... Пол.

Изумен, Макгрегър видя Френч да клати пръст към него.

- Кажи им да почакат и отново да се обадят. Налага се да поговорим. Веднага.

Макгрегър се поколеба, след което заговори по телефона:

- Ще се свържа с вас след минута. Задръжте я там. Нищо не й позволявайте да докосва.

- Кажи ми какво става - попита Френч.

Макгрегър разтревожено поклати глава.

- Една от новите служителки - Слоун Райдър - е успяла да се добере до компютъра ми. За щастие е задействала електронния сигнал за тревога и е алармирала охраната.

- Защо ще рискува да прави подобно нещо? - запита Френч. - И какво търси там?

Макгрегър разпери ръце.

- Не зная. Никога не съм имал нищо общо с нея. Освен един път...

Разказа на Додж за инцидента с пакета, изпратен му от Ми Йънг преди няколко месеца, как се беше озовал на бюрото на Райдър и как тя случайно го беше отворила.

- Но не видя съдържанието. Печатите бяха непокътнати.

- Въпреки това навярно е забелязала нещо, което е предизвикало подозрението й.

- Няма какво - настоя Макгрегър. - Ако имаше, щеше отдавна да е предприела нещо.

И китайските ти приятели нямаше да са спечелили парите, от които така отчаяно се нуждаят - помисли си Френч.

- Разкажи ми повече за нея.

Макгрегър беше в комисията на "Янг и Пулен", по назначаването на нови служители, и имаше отлична памет.

- Родена е някъде в Уестчестър - започна той, - не в най-добрата му част. Посещавала е частни училища и оттам направо е отишла да учи в Харвард. Завършила е образованието си за три години, след това е защитила магистърска степен. Можела е... би трябвало веднага да започне работа, но вместо това е продължила да учи още две години на място, носещо името "Рейвънхърст". Доколкото зная, намира се в Ери, Пенсилвания.

Вниманието на Френч рязко се изостри.

- Известно ми е - отговори той. - Запита ли я някой от комисията по назначенията защо е била там?

- Не бих казал - отговори Макгрегър. - Беше споменато като кратка бележка към автобиографията й.

Додж кимна. Името на Райдър не предизвикваше никакви асоциации в лабиринтите на паметта му. Явно не фигурираше в черния списък, отнасящ се до проекта. Но сега трябваше да нареди да я проверят - и то бързо.

- Какво е търсела? - беше следващият му въпрос.

Изражението на Макгрегър напомни на Френч за хванатия в капан язовец, когото на времето беше убил.

- Охраната твърди, че е влязла във файла за Антилите. Направила е копие, но са й го взели. Това я прави крадец, а крадците отиват в затвора - някои за по-дълго време от останалите.

Ясно беше, че Макгрегър ще търси отмъщение. Нормална реакция - и напълно неправилна.

- Има и друг начин да подходим към ситуацията - каза Френч. Вдигна ръка, за да предотврати неизбежния протест. - Не искам точно сега да привличаш внимание върху себе си, Пол. Прекалено си ценен за проекта, за да рискуваш да се излагаш на показ. Това момиче никъде няма да избяга. Както изтъкна, тя е крадец. Нищо чудно да е склонна да откупи свободата срещу мълчанието си, какво ще кажеш?

Френч остави Макгрегър да асимилира идеята, после продължи:

- Дай ми на разположение час и нещо. Междувременно кажи на хората си да я задържат там. Днес е празник. Никой друг няма да отиде в офиса.

Додж Френч беше далеч по-съобразителен, отколкото Макгрегър изобщо можеше да допусне. Минути след като проведе нужните телефонни разговори, заваляха отговорите, от които се нуждаеше.

Френч преся живота на Слоун Райдър с търпението на съдебен следовател. Грижливо претегляше всяка подробност, преди да я постави на мястото й, след което минаваше към следващата. Когато приключи, познаваше Райдър толкова добре, за да му бъде ясно, че възможното решение на проблема се намира под носа му.

Слоун седеше в огромния кожен стол на Макгрегър, едва на метър и половина от компютърната конзола. От другата страна на бюрото беше мъжът от охраната с изсечените черти, насочил към нея огромния си пистолет. Постепенно дишането й се нормализира.

Сърцето й замалко не спря, когато чу стъпките пред вратата на Макгрегър, после тя рязко се отвори и двама мъже се втурнаха вътре с извадено оръжие. Размахаха пред лицето й картите си, които ги идентифицираха като служители в частната охранителна компания, наета да пази "Янг и Пулен". Слоун си спомни името от една фирмена оперативка.

След първия телефонен разговор с Макгрегър, никой от двамата не продума. Слоун също мълчеше. Беше толкова притеснена и се чувстваше така виновна, че не се възпротиви, когато единият от мъжете сграбчи чантата й, прерови я и откри диска. Нямаше нужда да я пита какво е това. Всички дискове на компанията носеха миниатюрния печат с логото на "Янг и Пулен".

В съзнанието й проблясваха мисли какво може да я очаква. "Янг и Пулен" можеха да съсипят професионалната й кариера. Освен това я заплашваха граждански и криминални обвинения. Осланяше се на надеждата, че навярно не беше в интерес на компанията да я изобличи публично. Щяха ли наистина да искат от нея да говори пред адвокатите и средствата за масова информация? Хората щяха да я чуят, дори и да не притежаваше диска като доказателство.

Дискът...

Намираше се в ръката на чернокожия охранител, който тежеше поне петдесет килограма повече от Слоун. Нямаше как да си го вземе обратно. Щяха да го върнат на Макгрегър, който щеше да го унищожи заедно с уличаващата информация, съдържаща се в компютъра му.

Компютърът...

Той все още беше включен, екранът безмълвно светеше. Електронната врата, която Слоун беше отворила, все още беше достъпна. Само трябваше да се пресегне...

През седемдесетте сантиметра празно пространство, с пистолет, насочен към главата й.

Клетъчният телефон на охранителя издаде вибриращ звук. Слоун предположи, че е Макгрегър.

Охранителят внимателно слушаше. Слоун забеляза озадаченото му изражение, когато връзката прекъсна.

- Каза да я държим тук. Никакви ченгета.

Партньорът му изглежда се подразни.

- Докога?

- Два часа, навярно по-малко.

Слоун съзря лъч надежда. Не знаеше какво става, но разбираше, че нещо спира Макгрегър веднага да я предаде на полицията. Все още имаше шанс.

Пътуването от Манхатън до "Брандиуайн" продължи два часа. През по-голямата част от времето Питър Мак се опитваше да укроти гнева си към Слоун.

Беше с нея от осем месеца - по-дълго от връзката му с която и да е друга жена. Дори и сега си спомняше първия път, когато я видя в хотел "Плаза" и вълнението, което го беше обзело. Сякаш стъпваше по нагорещени въглени.

Питър Мак нямаше ни най-малко желание да се влюбва. Бюрото беше ревнива любовница, чиито желания бяха винаги на първо място. Но в Слоун имаше нещо различно, в звънкия й смях, в начина, по който хващаше ръката му на улицата,`в извивката на бедрото й, когато лежеше до него. Мина време, преди да осъзнае, че това е жена, която му разкрива любовта си и с най-незначителните жестове.

Ето защо последните два месеца изглеждаха толкова необичайни. Мак имаше изострен усет към хора, които криеха нещо от него. Слоун определено беше сред тях.

Когато стигна носа на Лонг Айлънд, беше взел решение. Щеше да притисне Слоун и да не я пуска, докато не измъкне истината от нея. Каквото и да му струваше, щеше да разбере тайната, която ги разделяше.

Мак смъкна прозореца си и запали цигара, една от трите, определени като дажба за деня. Имаше още нещо, което възнамеряваше да каже на Слоун - че притеснението от всичко, което ставаше с нея, се отразява на работата му. От шестнадесет години работеше във ФБР, служба, прераснала в блестяща кариера. На четиридесет и една годишна възраст той беше втори по ранг агент в разузнавателния отдел. Винаги готов да действа, винаги поставящ работата си на първо място.

Когато беше на двадесет и няколко години, Мак извади късмет. ФБР търсеше умни, амбициозни, физически здрави млади мъже. Агентът, който го вербува, беше впечатлен от дипломата на Мак от Бостънския университет и преди всичко от факта, че играеше хокей в университетския отбор. Мак не само беше учтив и внимателен, но и притежаваше бърз и остър ум, благодарение на йезуитското училище, което бе посещавал преди университета.

Завърши с отличие обучението си в "Куонтико" и веднага започна работа в поделението в Ню Йорк. Беше преживяване, което му отвори очите.

Най-голямото от петдесет и шестте поделения на Бюрото, това в Ню Йорк имаше над хиляда и двеста агенти. Те работеха във федералната сграда, носеща името на Джейкъб Дж. Джавитс*, разположена точно срещу Районния съд. Поради невероятно високия стандарт в града, повечето агенти живееха в Ню Джърси или в Пенсилвания, примирявайки се с всекидневните тричасови пътувания. Питър Мак го избегна, като си нае тристаен апартамент в Уест Вилидж. На собственика му допадна идеята да има въоръжен служител в сградата и му направи отстъпка от наема.

* Джейкъб Джавитс - (18.V.1904 - 7.III.1986) конгресмен, републиканец, сенатор и професор по право в Колумбийския университет. - Б. пр.

За всеки с амбиция, желание и малка нужда от сън поделението в Ню Йорк беше място, където да набере скорост в кариерата си. Поради броя и обема на случаите, го оглавяваше истински заместник-директор, вместо специален агент. Питър Мак направи всичко по силите си, за да привлече вниманието му. Осемнадесет месеца след като беше назначен, го изтеглиха от групата за борба с банковите обири и той потъна в дебрите на разузнавателния отдел.

Основан през 1919 с главно предназначение да предотвратява действията на анархистите, приоритетна задача на разузнавателния отдел беше да открива и проследява вражеските агенти под прикритие и да осуетява действията им. В Ню Йорк, поради седалището на Обединените нации и големият брой консулства и дипломатически мисии, подобна работа имаше секретен характер, на агентите се налагаше да положат нещо като свещенически обет. Отделът бе разделен по райони и работещите в него се славеха с умението да пазят в тайна задълженията си.

Скоро след назначаването си Питър Мак откри, че талантът му в областта на електрониката е не по-малък от умението му да борави с оръжие. Когато ставаше дума за наблюдение, имаше търпението на Йов* и способността да бъде нащрек при продължителни проследявания. Задачите под прикритие, заради които трябваше да присъства на дипломатически приеми с цел да не изпуска из очи набелязаната цел, станаха негова специалност.

* Йов - библейски герой, погълнат от огромен кит. - Б. пр.

В дружеската атмосфера на тайнствения свят на разузнавателния отдел Питър Мак намери призванието си. Премина първоначалното обучение за по-малко от пет години. Оценките за подготовката му бяха неизменно отлични, отразявайки това, в което помощник-директорът винаги беше вярвал: Мак беше за пример. Не само защото нощем учеше руски и арабски или защото изучаваше, развиваше и възприемаше маниерите, присъщи на света, който го изпращаха да шпионира, но понеже се бе посветил на работата до мозъка на костите си. Бюрото беше едновременно негово призвание и убежище. Отнасяше се с подозрение към всеки и всичко от външния свят.

Марк напусна двулентовото асфалтово шосе и измина стоте метра по павирания частен път, водещ към портала на "Брандиуайн". Обърна лице към вградената в каменната колона видеокамера и зачака триметровите ковани врати да се отворят.

Шестчленната му група го чакаше в една от конюшните, приспособена за офис на пазачите. Мак провери облеклото им за прикритие - червени сака на прислужници, раирани жилетки на сервитьори, разнасящи храна, двама в строги, перфектно скроени официални костюми, които можеха да минат за секретари на посланиците. Беше каймакът на отдела му. Мак лично бе обучил четирима от тях; като група бяха работили заедно при няколко операции. Не се съмняваше в увереността им. Наблюдаваше ги как проверяват оръжието си, слушалките и микрофоните. Когато бяха готови да се разпръснат, той каза, каквото обикновено казваше в такъв момент: "Не по време на нашето дежурство." В отдела думите бяха известни като "девизът на Мак". После тръгна към вълнолома, издигащ се в края на моравата, погледна надолу към тясната ивица каменист плаж и бавно закрачи през затревеното пространство към къщата. Откакто беше станал номер две в разузнаването, задачите му често го отвеждаха в подобни места. Чувстваше се в свои води в балните зали на консулствата и в огромните приемни на Обединените нации. Но "Брандиуайн" беше сам по себе си отделен малък свят, бляскав, далечен, фантазия, превърната в дом, наподобяващ легендарния "Сан Симеон" на Рандолф Хърст*.

* Сан Симеон - имението на Уилям Рандолф Хърст - американски милионер (1863--1951), в което живял с любовницата си Мериън Дейвис и където давал многобройни приеми. - Б. пр.

Мак погледна часовника си и ускори крачка, докато прекосяваше моравата. Първите от над двеста очаквани гости пристигаха. От тях тридесет бяха акредитирани членове на посолството и консулството на Китайската народна демократична република. Тази държава беше заела мястото на силния след Съветския съюз и Мак бе станал свидетел на процеса. Бюрото имаше две хиляди и двеста агенти, работещи в контраразузнаването в чужбина, издържани с разточителен бюджет от над половин милиард долара. Все пак във вътрешния апарат на ФБР се числяха само шепа китайски агенти, повечето от които на Западния бряг. Нямаше нито един в службата в Ню Йорк, нито пък някой, който да говори какъвто и да е диалект на този език.

Мак първо се постара да научи кантонски, после мандарински*, но и двата му се сториха непостижими. Възхищаваше се от Китайската история и философия и ги намираше знаменателни. Не по-малко забележителен беше начинът, по който съвременен Китай се отнасяше към Съединените щати: заплашително, високомерно и безсрамно, когато ставаше въпрос за подкупване на политици или оказване на натиск върху американски многонационални корпорации.

* Кантонски и мандарински - китайски диалекти. - Б. пр.

Преди две години Мак беше изготвил доклад, с който настояваше Бюрото да организира светкавичен курс за обучение на агенти, които да нанесат удар върху онова, което бързо прерастваше в епидемия: китайския икономически шпионаж. Как беше стигнало съдържанието на доклада му до знанието на Додж Френч, Мак така и не узна. Един ден го извикаха в кабинета на заместник-директора и го представиха на мъжа, чието лице той разпозна от вечерните новини и чието име беше синоним на американската политика спрямо Китай.

Разговорът с Додж Френч продължи три часа. Мак направи резюме на основните точки от доклада си, цитирайки исторически примери и настоящи събития в подкрепа на твърденията си. Когато приключи, Додж му благодари и го поздрави за аргументите. Две седмици по-късно заместник-директорът в Ню Йорк уведоми стъписания Мак, че в допълнение към обичайните му задължения ще служи за връзка на Бюрото с Додж Френч.

Застанал до величествения, заобиколен с цветя фонтан пред къщата, Мак наблюдаваше как Френч общува с гостите си с точно премерени уважение и близост. През изминалите две години той бе научил много от легендарния дипломат. С няколко тихи думи, прошепнати в ухото на влиятелни личности, Френч помогна на кариерата на Мак стремглаво да се развие. Сякаш с магия във Вашингтон се намериха допълнителни пари, които да позволят на Питър Мак да изготви база данни за всички дипломатически, политически и индустриални китайски връзки в Ню Йорк. Личният състав в консулството беше разгледан под лупа, както и предпочитаните от Китай местни подизпълнители на сделки. Сговорчиви съдии подписаха заповеди за поставяне на подслушвателни устройства и наблюдателни камери. Технически погледнато, цялата информация, която Питър Мак събираше, оставаше на разположение на разузнаването и съдебната власт. Той често пътуваше до Капитолия, за да докладва накратко пред ЦРУ, Националната агенция по сигурността и Националния съвет по сигурността на президента. Нерядко прескачаше до "Брандиуайн", за да отговаря на запитвания и да предлага анализи и коментари на най-възрастния американски държавник, човекът, за когото се считаше, че е поставил Китай на световната сцена.

Докато Френч придружаваше гостите към къщата, Мак насочи вниманието си към прислужника, който показваше на китайския шофьор къде да паркира. И тайно го снимаше. Записа няколко реплики от разговора, за да създаде гласов модел. Кой знае кой в действителност е шофьорът - или кой може да стане? Най-добрите шпиони често започваха кариерите си като незначителни служители, невидими сред блясъка и разкоша. Те бяха рибите, които Питър Мак се мъчеше да улови.

- Как си, Питър?

Ароматът на парфюма й достигна Питър, преди стъпките й да я отведат до него.

Работещата в Белия дом Холанд Тайло, старши агент от секретните служби, беше прехвърлила тридесетте. Пепеляворуса коса, ниско подстригана, обрамчваше сърцевидното й лице, кожата й имаше бронзов слънчев загар. Беше висока над метър и седемдесет и беше в прекрасна форма. Според всички стандарти можеше да се нарече красавица. Но, тези, които я познаваха по-отблизо, бяха наясно с незабележимите недостатъци, издаващи точно какъв човек е: очите й бяха предпазливи и неискрени, твърдата линия на устата убиваше топлината на усмивката й. Чертите на лицето й бяха променени от суровите изисквания на професията, които познаваше и Питър Мак. Беше срещал Тайло няколко пъти и бе почувствал нещо повече от професионална близост. По-скоро се изкушаваше да се възползва от неясната възможност...

- Агент Тайло. Радвам се отново да ви видя.

Последния път беше в окръг Колумбия*, преди два месеца, когато Додж Френч беше поканил Мак да го придружи по време на церемония в Белия дом.

* Окръг Колумбия - територията, на която е построена столицата Вашингтон, непринадлежаща на никой щат. - Б. пр.

- В придружаващата група ли работиш?

Холанд Тайло кимна.

- Президентът пътува насам.

От начина, по който я гледаше, Тайло усети, че интересът му не е чисто професионален. Тя отвърна на усмивката му с едва доловимо предизвикателство. Мак беше красив мъж, но прекалено нарцистичен за нейния вкус. Освен това й беше известно, че е дясната ръка на Додж Френч по въпросите на контраразузнаването и че повечето от колегите му го уважават, но рядко го канят да изпият по бира. И че си има постоянна приятелка в Ню Йорк.

- Как върви работата? - попита го тя.

Марк посочи с брадичка към алеята за коли, където друга лимузина изплюваше нова партида китайски дипломати.

- Стана повече, откакто увеличиха персонала на консулството с една трета.

Мак замълча за миг.

- Слушай, ще бъда в града още няколко дни. Би било чудесно да се срещнем.

- Идеята ми допада - отговори Тайло и след кратко колебание добави: - И приятелката ти ли ще дойде?

Тя положи усилие да не се засмее, когато лицето на Марк промени цвета си. После един глас зад тях привлече вниманието му.

- Питър!

Двамата агенти се обърнаха и видяха Додж Френч да се приближава към тях.

Когато Мак представи Тайло, Френч бе учтив, но кратък.

- Питър, трябва да разменим няколко думи - каза той. - Агент Тайло, ще ни извините ли?

- Разбира се, сър.

Тя ги видя да се отдалечават, свели глави един към друг, Френч говореше бързо, жестикулирайки с ръце. След което съсредоточеното изражение на Мак се замени с неверие.

Кимайки, агентът се извърна и енергично закрачи през моравата.

Френч се насочи към къщата.

Тайло тръгна след Мак. В гората го загуби от поглед, но отново го видя, когато се появи на една поляна. Перките на един хеликоптер вече се движеха. Мак се наведе, след което се вмъкна през отворената врата от страната за пътници.

Тайло се обърна в обратна посока, когато хеликоптерът се издигна и после бързо напусна имението.

Какво, по дяволите, ставаше?