Куриерът трябва да умре

Тами Хоуг

На Джестър,

моя малък приятел, който идваше при мен винаги когато имах най-много нужда, и си отиде прекалено рано.

Ще ми липсваш. Винаги ще те обичам.

Почивай в мир.

Лосанджелиски трафик.

Най-натовареният час.

Времето на най-интензивното движение, продължаващо около четири часа. Всеки анджелино* бърза да се прибере вкъщи, преди небесата да са се разтворили като спукан мехур и дъждът да се изсипе като река. Цял ден градът беше смачкан, притиснат под тежестта на едно небе като наковалня. Безкраен злокобен полумрак, здрач сред циментовите каньони между небостъргачите в центъра. Въздухът - натежал от очакване.

* Жител на Лос Анджелис. - Б. пр.

Върти, върти. Помпай с краката. Пръстите плътно залепнали върху ръкохватките на кормилото. Крайчетата им са вкочанени. Очите не изпускат процепа между ягуара и камиона на "Федекс"*. Квадрицепсите* горят. Мускулите на прасците са твърди като камък. В устата - вкус на изтощение. Очите - пресъхнали и парят зад огромните очила за плуване. На гърба - подскачаща чанта, пълна с хелиокопия на чертежи в картонени цилиндри.

* "Федерален експрес" - частна куриерска служба в САЩ. - Б. пр.

* Четириглав мускул. - Б. пр.

Радиото за двупосочна връзка, прикрепено с ремък към бедрото му като пищов, бълваше атмосферни смущения и сърдития, накъсан глас на Ета Фицджералд, диспечерката в базата. Той не знаеше истинското й име. Викаха й Ета, защото това беше думата, която чуваха от нея по цял ден, всеки божи ден: ЕТА? ЕТА шестнайсет? Базата до Джейс. ЕТА? Как си с времето, скъпи?

Имаше три минути да стигне до конструкторското бюро, което се намираше на седемнадесетия етаж в една сграда, все още на няколко квартала пред него. Пазачът на рецепцията беше истински гад, тъпо отвратително копеле. Затваряше вратите точно в шест, на секундата, и не проявяваше никаква милост, нито симпатия към който и да е останал на улицата, пред вратата, опитващ се да влезе. Този кучи син сигурно щеше да обърне гръб и на собствената си майка, ако имаше такава, в което Джейс се съмняваше. Приличаше на нещо, изникнало направо от земята. Не човек, а отровна гъба в човешка форма.

Наведи се и премести тежестта надясно. Заобиколи ягуара.

Той долови звука на клаксона, докато натискаше педалите, за да увеличи разстоянието между своето задно колело и предната броня на ягуара с десетина сантиметра. Точно пред него светофарът смени светлината си на жълто, но камионът на "Федекс" не спря и продължи през кръстовището. Застанал от дясната му страна, Джейс протегна ръка и се хвана за калника над гумата, като го остави да го преведе през кръстовището.

Беше майстор на карането в мъртва зона. Ако човекът зад волана го видеше и искаше да се отърве от него, куриерът можеше да се смали като буболечка върху предното му стъкло. Шофьорите на "Федекс" обикновено бяха спокойни. Симпатични. Отнасяха се с разбиране, като куриер към куриер. Бяха нещо като колеги. Осъществяваха връзката между хора, които не даваха и пукната пара за тях освен в случаите, когато закъсняваха с доставянето на пратката.

Сградата вече се виждаше. Джейс погледна през рамото си, откъсна се от камиона и се устреми напред, като прекоси пътя на друг автомобил и предизвика писъка на друг клаксон. Направи завой под ъгъл, за да заобиколи бордюра пред един пожарен кран и да мине зад един кадилак, спрял в червената зона. Вратата от страната на пътника се отвори със замах, велосипедът му излетя във въздуха.

По дяволите!

Джейс рязко завъртя кормилото направо и изви бедрата си наляво, докато велосипедът падаше. Възрастната дама, която излизаше от колата, извика уплашено и се гътна назад в кадилака. Предната гума на велосипеда се удари в тротоара.

Джейс запази положението си като кърлеж върху гърба на куче. Докосна съвсем леко спирачките, малко повече от една идея. Достатъчно, за да избегне хаоса.

Не се паникьосвай. Паниката убива. Запази спокойствие, Джей. Си. Съсредоточи се. Успокой дишането.

Той продължи да държи целта под око. Можеше да види как онова копеле от охраната върви към предната врата с ключовете в ръка.

Мамка му!

Обзе го паника. Не заради опасността да се нарани, а заради заплахата да остане отвън. Клиентът не се интересуваше дали пакетът е бил изпратен късно, или куриерът за малко е щял да бъде убит от вратата на някакъв кадилак. Ако не бъде доставена пратката, неустойките бяха адски.

Той захвърли велосипеда на около десетина крачки преди да стигне вратата, потиснат от мисълта, че може и да го няма, когато се върне обратно. Но нямаше време да го заключва. Хукна към вратата, препъна се и се почувства като валчест камък, който се търкаля и плъзга по наклона, а ръцете и краката му се мятаха като стикове във въздуха. Картонените цилиндри с хелиокопията на чертежите изскочиха от торбата му и се затъркаляха по тротоара.

Няма време за преценка на повредите или за осъзнаване и определяне на болката.

Изправи се с мъка на крака, препъвайки се непохватно, опитвайки се да събере разпилените цилиндри, макар че инерцията го тласкаше напред. Пазачът го гледаше втренчено през стъклото. Кръгло сиво лице, изкривено в гримаса на кисело неодобрение. Мъжът завъртя ключа в ключалката и се отдалечи.

- Хей! - извика Джейс, удряйки по стъклото. - Хей, почакай!

Пазачът се направи, че не го чува. Кучи син. Беше шест и една минута и този кретен не мислеше за нищо друго, освен как да излезе на магистралата и да запълзи към Помона, или към Долината, или към която и да е друга миша дупка в предградията, където се завираше всяка вечер. Не можеше да остане три минути по-дълго, за да приеме пратката. Но властта да си тръгне навярно бе единствената власт, която имаше в мизерното си съществуване.

- Задник! - извика Джейс. Можеше да изрита вратата, но, какъвто му беше късметът, нищо чудно проклетата стъклена порта да се строши и да го пъхнат в затвора. Не че не би могъл да използва трите квадрата на килията като място да си почине поне един ден. В живота на Джейс Деймън обаче почивката не беше възможна.

Жонглирайки с картонените тръби в една ръка, той вдигна велосипеда от тротоара и го яхна отново. Входът към подземния паркинг на сградата бе в страничната уличка. Веригата сигурно беше пусната, но веднага след като някоя кола преминеше, той щеше да се шмугне вътре. Ако имаше Бог - в което силно се съмняваше, освен в случаите на крещяща нужда от него, - някой все още може би бе останал в конструкторското бюро на седемнадесетия етаж. Надяваше се това да е Лори - секретарката, която беше руса, мила и сигурно щеше да му даде един "Сникърс" от скритите резерви на дъното на чекмеджето й. Не беше ял от сутринта - само един сандвич с вчерашна дата и откраднатия от магазина "Пауър Бар".*

* Шоколадова закуска от рода на "Сникърс" по специална технология. - Б. пр.

Той паркира от дясната страна на входа към гаража, достатъчно далеч, че да не бъде забелязан от някой, който идва по рампата. Отдавна се бе научил да минава като мушица под радара, да бъде невидим, незабележим и изобретателен. Все полезни умения, необходими за оцеляването на едно улично хлапе.

Радиото му издаде звук, все едно че се къса велкро.*

* Лепенка за закопчаване. - Б. пр.

- Шестнайсет? Къде си? Базата вика Джейс, базата до Джейс. Хей, самотен рейнджър, къде си? Тук един Моне дъвче задника ми.

Моне* беше кодовата дума на Ета за клиент. По телефона се чуваше се как някой сърдито й крещи.

* Игра на думи - money - пари. - Б. пр.

- В асансьора съм - отговори Джейс, като нарочно включи и изключи няколко пъти радиото си. - База, не те чувам, прекъсваш.

В този момент един гаден на външен вид с цвят на зелени сополи крайслер, подаде носа си от гаража. Зад волана му седеше кретенът от охраната. Джейс му показа среден пръст, след като зави и се вля в движението, и подкара велосипеда си надолу по рампата.

Корейчето в будката за билети почти не го погледна, когато той се шмугна покрай спуснатата бариера, която пречеше на колите да се изтъркалят вътре. Джейс ускори колелото право към асансьора и скочи, когато вратите му се отвориха и цяла тумба добре облечени, професионално изглеждащи хора излезе от него. Най-сетне освободени от килийките, в които прекарваха деня. Една жена с коса като рус шлем и дъждобран с леопардова окраска му хвърли поглед все едно беше кучешко лайно и притисна скъпата маркова чанта към себе си, докато го заобикаляше.

Джейс й се усмихна насила.

- Е, как е? Всичко наред ли е?

Тя сви рамене и забърза, без да отговори. Хората в костюми, хората от офисите гледаха на куриерите с колела с предпазливо подозрение. За тях те бяха революционери, бунтовници, улични воини, граждани с крайни убеждения в странни одежди, които нахлуваха без позволение в подредения, уважаван свят на бизнеса. Повечето от куриерите, които Джейс познаваше, имаха татуировки по цялото тяло и бяха надупчени с пиърсинг като цедилки. Те бяха вървящи билбордове, рекламиращи живот на ръба. От всяка тяхна пора струеше индивидуализъм.

Джейс не правеше подобно впечатление. Носеше онова, което можеше да си купи за малко пари или без пари в "Добра воля" - размъкнати, торбести шорти и суитшърти с отрязани ръкави, износени колоездачни клинове и фланели с дълги ръкави. Косата му стърчеше остра като осил през отворите на шлема. Защитните очила му придаваха вид на извънземен.

Той ги свали и потърка очите си, за да махне полепналите песъчинки, бутна колелото в асансьора и натисна бутон 17. Можеше да подуши миризмата, която се излъчваше от него - на стара пот и изгорели газове. Същият ден бе разнесъл двадесет и три пакета и можеше да почувства как мръсотията на града бе полепнала като тънък слой по кожата му. Беше обелил коляното си на тротоара. От раната бавно се стичаше плътна струйка кръв надолу по мръсната кожа на пищяла и попиваше в горния край на развлачения му сив чорап.

Когато най-накрая се прибереше вкъщи и вземеше душ, денят щеше да се оттече от него като кален слой и той отново щеше да стане едно русо, бяло момче. Щеше да прекара няколко часа с по-малкия си брат Тайлър, после да се заеме с учебниците си, докато заспи над тях. И неусетно бързо щеше да стане пет и половина и новият ден щеше да започне със звука на лопатите, хвърлящи лед в хладилните витрини на рибния пазар, над който живееха с Тайлър в Чайнатаун.

Животът ми е гаден.

Джейс си позволяваше да мисли за този факт само от време на време. Какъв беше смисълът да се спира подробно на това? Той нямаше намерение да остане там, където бе в момента, в най-общ план. Това беше мисълта, върху която трябваше да се фокусира - промяна, подобрение, бъдеще.

Той имаше бъдеше. Тайлър имаше бъдеще - Джейс се бе погрижил за това и продължаваше да се грижи. И тяхното бъдеще щеше да бъде хиляди пъти по-добро от всичко, което животът им бе дал досега. Беше само въпрос на време, съсредоточаване и воля.

Асансьорът иззвъня и вратите му се отвориха.

Конструкторското бюро бе надолу по коридора вляво. Апартамент 1701. Основни проучвания. Милата секретарка Лори си бе отишла, а заедно с нея и шансът да получи един безплатен "Сникърс". Господинът от "Основни проучвания" стоеше до бюрото й и викаше разпалено по телефона. Когато Джейс влезе с картонените тръби в ръце, той спря да крещи и тресна слушалката.

- Е, най-сетне! - озъби се. - Осемдесетгодишната ми майка щеше да дойде по-бързо пеша!

- Съжалявам - рече Джейс, като подаде разписката. Нито се извини, нито даде някакво обяснение. От опит знаеше, че това беше без значение. Онова, което бе важно за господина от "Основни проучвания" бе, че вече бе получил своите копия и можеше да си гледа работата!

Главният грабна разписката от ръката му, надраска подписа си и му я хвърли обратно. Нямаше благодаря, нямаше бакшиш, нищо. Лори вероятно щеше да забележи драскотината на коляното и да му даде лепенка, заедно със съжалението си и шоколадовата вафла. Но това беше само фантазия. Поне във въображаемия си личен живот можеше да си позволи да изведе някое момиче на прилично място.

Когато отново излезе на улицата Джейс се обади по радиото в базата, за да потвърди доставката. Би могъл да се върне там за петнадесет минути и да прекара половин час, сравнявайки своите разписки за доставка с тези на Ета - бележките, които тя правеше, разпределяйки работата на куриерите. До седем и петнадесет щеше да успее да застане под душа.

- Шестнайсет до базата. Джейс вика базата. Доставих пратката на Главния трън в задника.

- Благодарско, ангелче. Ти можеш да стигнеш дори до рая.

- Не вярвам в рая.

- Скъпи, все трябва да вярваш в някакъв свят, който е по-добър от този.

- Така е. Нарича се Малибу. Смятам да си купя къща там, когато стана богат и известен.

- А аз ще ти стана икономка. Няма да оставиш голямата стара бъчва с кафява захар, нали, момченце?

Ета тежеше повече от сто килограма, имаше пурпурни нокти, дълги три сантиметра и главата й бе като на Медуза, цялата в стърчащи на всички посоки сплъстени кичури.

- Ще трябва да се наредиш на опашка след Клер Дейнс и Лив Тейлър.

- Захарче, ще изям тези кльощави бели момиченца на закуска и ще си почистя зъбите с кокалите им.

- Ета, не ме плаши!

- Така трябва. Как иначе ще ти разпоредя и ще те пратя на още едно тичане?

Стенанието се изтръгна от самото дъно на душата му.

- Няма начин! Не и тази вечер! Повикай някой друг!

- Добре, ама никой не е останал. Само ти, самотен рейнджър, и освен това си най-добрият.

Тя му продиктува двата адреса - откъде да вземе пратката и къде да я достави, и му каза, че може да използва бакшиша, който ще получи, за да й купи диамантен пръстен.

Джейс седна на колелото под светлината на резервната нощна лампа встрани от входа на гаража и погледна бележката, на която бе написал имената и адресите. И си помисли за единствения бакшиш, който някой му бе дал и който имаше наистина някаква реална стойност: По-добре да си късметлия, отколкото добър.

Докато сгъваше бележката, започна да вали.

Телевизорът работеше върху преливащата от книги и вещи етажерка в другия край на стаята, докато Лени Лоуел подготвяше пакета, който куриерът трябваше да вземе. Офисът му бе като оазис от кехлибарена светлина в иначе тъмната редица от ниски, бедняшки фирми - салон за йога, гледачка, салон за маникюр, посещаван най-често от проститутки. От другата страна на улицата все още бе отворена една заложна къща и бюро за плащане на гаранции, а още по-надолу бензиностанция 76 бе осветена с повече светлини и от затворнически двор.

Обслужващият бензиностанцията вече се бе заключил в будката си като теле зад непробиваемото, дебело няколко сантиметра стъкло. Но тази нощ нямаше да има много кражби, нито престъпления, от които се плашеха и бензинджията, и собственикът на заложната къща. Валеше дъжд. А в Ел Ей дори престъпниците не излизат на работа, когато вали.

По телевизията пищна брюнетка говореше за последното голямо престъпление на века. Продължаваше изборът на съдебни заседатели за предстоящото дело срещу актьора Роб Коул, обвинен в бруталното убийство на съпругата си Триша.

Лени гледаше с едно око и слушаше с половин ухо. Само ревността и завистта му бяха напълно ангажирани. Коул бе наел услугите на Мартин Горман, чийто списък от клиенти можеше да се чете като "Кой кой е" в средите на най-известните холивудски парвенюта. А списъкът от клиенти на Лени приличаше по-скоро на "Кой кой е" сред най-известните на полицията представители на подземния свят.

Не че Лени не печелеше добре. Светът беше пълен с рецидивисти, които бяха прекалено богати, за да се задоволят с обществен защитник, и прекалено глупави, за да се оставят да ги хванат. Всъщност Лени имаше процъфтяваща практика. А неговите извънпланови дейности напоследък му спечелиха нов кадилак и билет до Таити. Въпреки това винаги бе жадувал за големите, сложни и запомнящи се дела, водени от адвокати като Мартин Горман, Джони Кокран и Робърт Шапиро. Ала така и не намери начин да се добере до онези среди, в които не се налагаше човек да използва талант или социални връзки, за да се доказва.

Една снимка на Триша Краун-Коул изпълни телевизионния екран. Тя не бе никак красива, беше дундеста и приличаше на мишка с кестенява коса, прекалено дълга за жена на нейната възраст. (Трябва да бе някъде над петдесетте - значително по-стара от Коул, след като той бе на четиридесет и нещо, както твърдеше.) Носеше очила, които я правеха да прилича на зловеща стара мома - библиотекарка.

Сигурно си мислите, че дъщерята на един мултимилионер би използвала част от парите, за да се поразкраси малко. Особено в този град, където жените запаметяваха телефонните номера на пластичните хирурзи и любимите си дизайнери на първо място в паметта на телефоните си, дори преди телефоните на родителите и гаджетата си. Един милиард долара биха могли да направят и най-невзрачната жена да изглежда повече от богиня.

За обикновения човек беше трудно да си представи защо някой би пожелал нейната смърт. Тя бе посветила живота си на работата във филантропската организация на баща си. Нямаше болест на света, която Норман Краун да не бе опитал да излекува, нямаше либерална обществена кауза, която да не бе подкрепил, нито бомбастично изкуство, което да не бе подпомогнал - чрез Триша. Тя бе неговата обществена съвест.

За обикновения човек беше невъзможно да проумее как някой би могъл да я убие толкова жестоко, толкова брутално и хладнокръвно, като първо я удуши, а после размаже лицето й със скулптура с размерите на топка за боулинг. Но Лени не беше обикновен човек. Беше чувал подобни неща хиляди пъти и знаеше много добре на какво са способни хората. Докъде могат да доведат ревността и омразата.

Из града вървеше слух, че Триша, на която й било дошло до гуша от изневерите на Коул и безкрайните кавги и драми, смятала да се отърве от него, като веднъж и завинаги го изхвърли от синекурната му длъжност на съпруг. Той беше препълнил кариерата си с цупене, глупост и плитки запаси от талант. Беше прахосал всички свои пари и доста от нейните. Повечето беше изсмъркал през носа си. Още повече бяха отишли по клиники за рехабилитация - като благотворителни дарения, както се оказа впоследствие. Роб Коул нямаше достатъчно воля, за да слезе от грешния влак, нито достатъчно разум да запази в тайна слабостите си.

Направо клиент по поръчка за Леонард Лоуел, тъжно си мислеше Лени. Можеше да се прочуе, като свали Роб Коул от въжето - можеше да направи име, което щеше да бъде признато дори от хора, които нямаха досиета на престъпници. Но нека великият Мартин Горман да си блъска главата с Роб Коул. Лени си имаше друга рибка в тигана.

Звънецът на външната врата зажужа, оповестявайки пристигането на куриера. Като заобиколи бюрото, Лени погледна брошурите, които получи от червенокосото маце в туристическата агенция на втория етаж, и се зачуди дали щеше да успее да я навие да тръгне с него. Каймановите острови и гореща мацка. Истински рай.

Джейс натисна звънеца за втори път, макар че можеше да види как Лени Лоуел излиза от офиса и прекосява тъмната кутийка, която през деня се обитаваше от секретарката му - жена с бонбоненоруса коса и очила тип "котешки очи", известна само като Дол. Лени бе като герой от стар филм, където всички мъже носеха шапки и размъкнати костюми, пушеха цигари и говореха бързо.

Джейс бе идвал в офиса на Лоуел много пъти. Много съобщения и пратки бяха от и за адвокати от един или друг вид - за огромно неудоволствие на разносвачите. Адвокатите бяха прочути скъперници и не бе възможно човек да ги хареса. На ежегодния празник Деня на неудачниците пощальоните винаги правеха едно чучело с образа на най-омразния им адвокат през годината. Правеха го много гаден, така че всеки да има възможността да го бие и блъска многократно.

* По подобие на Деня на благодарността. Това е ден за подпомагане на неудачниците, а куриерите са всепризнати неудачници. - Б. пр.

Джейс също блъскаше чучелото и играеше с момчетата, като запазваше в тайна и за себе си факта, че някой ден възнамерява да се присъедини към редиците на омразниците. Благодарение на начина на живот, който бе принуден да води, той бе видял как законът работи срещу много хора, особено срещу деца. Затова имаше намерение да го накара да работи в негова полза - като преобърне живота си и живота на някои други хора също. Но тъй като вземаше само по два курса на семестър в колежа, докато дойдеше време да премине бариерата*, повечето от неговите колеги куриери щяха или да са умрели, или да са се пръснали по различни краища на света.

* Past the bar - означава също и получаване на право за адвокатска практика. - Б. пр.

Ако някога и той бъдеше обезсмъртен в чучело, онези, които щяха да го блъскат, докато изкарат пълнежа от него, щяха да бъдат непознати.

Междувременно, той не пропускаше случай да заприказва адвокатите, опитвайки се да направи добро впечатление, да събере повече информация и опит за професията и хората, които я упражняваха. Всъщност плетеше мрежата си. Работеше за деня, когато може би щеше да си търси работа, препоръка, съвет.

Лоуел отвори широко вратата. Неестествена бяла усмивка разцепи дългото му конско лице.

- Нито дъжд, нито смог, нито нощен мрак могат да те спрат - избоботи той. Беше пиян. Джейс успя да долови миризмата на бърбън през аромата на евтин одеколон.

- Здрасти, Лени - рече, като го бутна и влезе вътре. - Вали, човече.

- Затова ти плащат големи пари, хлапе.

- Да бе, да. Направо се търкалям в тях - отговори Джейс, потискайки желанието си да отърси козината си като мокро куче. - Просто го правя заради спорта и веселбата.

- Ти водиш прост живот - рече адвокатът, упътвайки се към кабинета си. - Много може да се каже за това.

- Да, ама е гаден. Повярвай ми, Лени, предпочитам да карам новия ти кадилак вместо моето колело. Особено тази нощ. Човече, мразя дъжда!

Лоуел махна към него с голямата си костелива ръка.

- Глупости. В Южна Калифорния никога не вали. Освен ако не си някой беден глупак като Роб Коул. Тогава върху главата ти ще се изсипе истинска лайняна буря.

Джейс се огледа из кабинета, отрупан с книги, хартии и папки. До трофейната купа по боулинг от 1974 година върху бюрото стояха две снимки в рамки - едната на състезателен кон, правещ своята почетна обиколка на победител с венец от цветя около врата, а другата на красива млада жена с дълга тъмна коса и уверена усмивка - дъщерята на Лени, Аби. Студентка по право, както му се бе похвалил самият Лени.

- Горман ще го измъкне - подхвърли Джейс, вдигайки трофея по боулинг, за да прочете надписа. "Второ място. Купата на Холивуд, 1974". Не беше трудно да си представи Лени в една от онези ризи за боулинг от петдесетте години, косата му - зализана назад и черна. - Горман е добър. Повече от добър.

- По-добре да си късметлия, отколкото добър, момко - каза Лени. - Мартин е заложил дори къщата си в тази шарлатанска игра. Всичко е нагласено. Всичко е въпрос на пари. Запомни това от мен.

- Щях, ако имах някакви. - Джейс остави трофейната купа на мястото й и зачопли ръката си през ръкава на евтиния найлонов дъждобран. Беше си купил половин дузина такива в магазина за 99 цента, защото можеха да се сгъват до размер на портфейл и не заемаха никакво място в пощальонската му торба. Те не издържаха повече от една буря, но предимството им бе, че с шест можеше да изкара зимата.

- Ето - рече Лоуел, като му мушна двайсетачка. - Заради неприятностите ти. И не позволявай на живота да те побеждава.

Джейс имаше желание да вдигне банкнотата на светлината и да я провери.

Лоуел сякаш усети това и изсумтя.

- Истинска е. Исусе Христе! Последният фалшификатор, когото защитавах, отиде в затвора "Сан Куентин" през 1987. Сега фалшификаторите са само руснаци. Не искам да си имам работа с тях. Пред тези копелета Ханибал Лектър* изглежда като мрачен тип със стомашно разстройство. - Той вдигна чашата си с жест, сякаш да произнесе тост към самия себе си. - За дълъг живот! Моят! Искаш ли една глътка, хлапе?

* Главен герой в романите "Мълчанието на агнетата" и "Ханибал" на Томас Харис. - Б. пр.

- Не, благодаря. Не пия.

- Нарочен за шофьор?*

- Нещо такова.

* В Америка, когато компания отива на купон, избират един, който няма да пие и ще разведе всички останали с колата по домовете им. - Б. пр.

Нарочен за възрастен откакто се помнеше, помисли си Джейс, но не каза това на Леонард Лоуел. Той никога и на никого не говореше за живота си. Гледаше да не го хваща радарът, да остава незабелязан. Колкото по-малко знаеха хората, толкова по-малко любопитни щяха да бъдат, и толкова по-малко склонни да желаят да "помогнат". Единствената помощ, която искаше Джейс, бе допълнителна банкнота от двадесет долара.

- Благодаря ти, Лени. Оценявам жеста.

- Знам, че го оценяваш, хлапе. Кажи на майка си, че те е възпитала добре.

- Ще й кажа.

Нямаше как да й каже. Майка му беше мъртва от шест години. Той се бе възпитал сам, бе възпитал също и Тайлър.

Лоуел му подаде подплатен кафяв плик с размери дванадесет на осемнадесет сантиметра. Лепна една цигара на устната си и тя мърдаше нагоре-надолу, докато говореше и ровеше в широките си панталони за запалка.

- Благодаря ти, че ще отнесеш това заради мен, хлапе. Имаш ли адреса?

Джейс го повтори по памет.

- Пази го! Внимавай да не го намокриш - предупреди Лени, като издуха дима към мръсния таван.

- Като живота си.

Страхотни последни думи, щеше да си мисли по-късно Джейс, когато в спомените си се връщаше към тази нощ. Но когато сега излезе на дъжда и свали заключващото устройство с формата на буквата U от колелото си, не мислеше за нищо.

Вместо да сложи пакета в чантата, той го мушна под тениската си и я напъха в ластика на колоездачните шорти. На топло и сухо.

Качи се на колелото под светлината на неоновите букви "Психологични тълкувания", които красяха приемната на гледачката, и завъртя педалите. Краката му тежаха, гърбът го болеше, пръстите на ръцете му бяха леденостудени и се плъзгаха по мокрите дръжки на кормилото. Тежестта му се местеше от педал на педал, колелото залиташе насам-натам, страничното движение постепенно се превърна в движение напред. С увеличаване на скоростта болките малко по малко се стопиха и трансформираха в познато вцепенение.

Последен курс.

Щеше да остави домашното за сутринта. Само да занесе пакета, да се прибере вкъщи и да допълзи до горещия душ. Опита се да си представи удоволствието: топлата вода бие по раменете му и масажира възлите в мускулите, горещата пара изтрива мръсотията на града, насъбрала се в ноздрите му, и успокоява дробовете, прекарали деня в смучене на пушилката и изгорелите газове на колите. Представи си горещата кисела супа на мадам Чен и чистите чаршафи върху матрака, и направи всичко възможно да не обръща внимание на студеният дъжд, който биеше по лицето му и размиваше мазните петна по повърхността на улицата.

Беше разсеян и караше на автопилот. Премина покрай бензиностанция 76, зави вдясно. Мина два квартала, направи завой наляво. Страничните улици бяха тъмни и празни. По това време на нощта никой не се мотаеше в тази част на града по разбираеми причини. Предприятията - стъкларска работилница, магазин за поправка на климатици, шивашко ателие за калъфи на мебели, магазин за автомобилни купета - разположени в мръсни, ниски, с плоски покриви постройки, затваряха в шест.

Помисли си, че мястото е странно като адрес за получаване на кореспонденция от адвокат, но адвокатът беше Лени, а клиентите на Лени бяха все криминални типове от най-ниското стъпало в йерархията на професионалните престъпници.

Джейс провери номерата на къщите доколкото позволяваше осветлението. Крайната му цел би трябвало да бъде първото място вдясно на следващия ъгъл. Работата обаче беше, че първото място вдясно се оказа празно.

Джейс го подмина, провери номера на следващата сграда, която беше тъмна с изключение на резервната нощна лампа, висяща над предната фасада.

По врата му като драскане на нокът запълзя лошо предчувствие. Той направи завой на улицата и бавно премина отново покрай празното място.

В този момент блеснаха фарове, които го ослепиха за секунда.

Какво, по дяволите, беше това място? Какъв беше този адрес? Наркотици? Разплащане? Разчистване на сметки? Каквото и да беше, Джейс нямаше намерение да се навира там. Само глупак щеше да влезе и да помоли за подпис върху разписката.

Сега вече беше ядосан. Ядосан и уплашен. Да го изпратят до празно място посред нощ! Майната му! Да го вземат дяволите този Лени Лоуел! Може да си вземе пратката и да си я натика в задника!

Джейс настъпи педалите и потегли.

Колата тръгна напред, моторът й изръмжа като нападащ звяр и се насочи право към него.

За част от секундата Джейс замръзна. Просто не можеше да помръдне. Сетне тръгна, краката му се движеха като бутала на машина, гумите на колелото се пързаляха по мократа улица. Ако караше направо, колата щеше да скочи върху него като котка върху мишка, затова завъртя силно наляво. Задницата на колелото се плъзна странично върху мократа хлъзгава настилка. Той инстинктивно свали единия си крак, за да се предпази от падането, като избута колелото назад под себе си. След което атакува колата.

Със сърце, заседнало в гърлото, почти в последния момент зави надясно, прескочи бордюра в задната част на празното място и профуча покрай колата - голяма, тъмна, местно производство. Чу стърженето на метал в бордюра, когато тя мина през него и го закачи. Гумите й изсвириха върху мокрия асфалт, докато се завъртя в широк, тромав, хлъзгав кръг.

Джейс се отправи към алеята с всички сили, като се молеше тя да не се окаже без изход. В сърцето на града той беше като уличен плъх, който знае всяка канализационна тръба, всеки контейнер за боклук, всяка пукнатина в стената, която може да му предложи възможност за бягство, скривалище, място, където да се притаи. Тук беше уязвим и безпомощен, като заек, хванат на открито. Беше плячка.

Колата идеше след него. Тя беше хищникът. Фаровете й шареха нагоре-надолу, светлините им подскачаха, докато се тръскаше и блъскаше в бордюра.

Джейс не за пръв път беше следван от коли по улиците - младежи, които го гонеха просто така, заради спорта, мъже, побеснели от гняв, защото бе пресякъл пътя им или бе убил скоростта им по хълма, или бе ударил страничното им огледало. Всякакви задници, които се опитваха да се доказват или да го сплашат. Никога досега не беше побеждаван. Но и никога не бе преследван.

Ако успееше да стигне до края на алеята, преди колата да се обърне и да го освети, шансовете му да избяга бяха петдесет на петдесет. Краят на алеята му изглеждаше на десет километра пред него.

И всъщност вече беше късно.

Лъчите на фаровете го плеснаха по гърба като лапа, която се опитва да го привлече към себе си. Колата приближаваше, шумна като влак, блъскайки кофите за боклук като кегли.

Гръм и мълнии, мамка му, по дяволите!

Късметът му свърши по-бързо, отколкото алеята. Не можеше да изпревари колата. Не можеше да се обърне и да я заобиколи. От лявата му стана се редяха сгради, плътно прилепили рамо до рамо, задръстени от контейнери за отпадъци, кутии и разпилян, несъбран боклук - никаква възможност за бягство. От дясната му страна: ограда от преплетени вериги, увенчана на върха с режеща като бръснач жица. Зад гърба му: ангелът на смъртта.

Джейс протегна едната си ръка назад и измъкна от пощальонската си торба U-образния катинар, с който заключваше колелото. Бронята на колата целуна задната му гума. Той почти падна върху капака й. Движейки се колкото може по-близо до оградата, Джейс докосна спирачките, падайки точно зад бронята на хищника.

Той метна тежкия U-образен катинар направо в предното стъкло. То експлодира и се начупи под формата на паяжина. Колата се отклони и го хвърли върху оградата. Джейс се обърна и сграбчи с двете си ръце веригите, от които бе изплетена, и увисна на тях, докато колелото се измъкна изпод него. Дясната му обувка се закачи за педала, тялото му се разтресе и бе понесено настрани, тъй като колата буташе колелото напред.

Оградата се впи в пръстите му, докато колелото се опитваше да го издърпа и повлече със себе си. Имаше чувството сякаш ръцете му ще се измъкнат от раменете, че краката му ще се изкъртят от глезените надолу. После неочаквано се освободи и падна.

Приземи се по гръб върху разбития асфалт, сетне се претърколи и пропълзя на колене, докато наблюдаваше как колелото му изчезва под гумата на колата и загива от ужасна смърт.

Неговото единствено средство за придвижване. Начинът му за преживяване. Край. Свърши се.

Изправи се. На собствените си крака. И на единия от тях нямаше обувка. Болката прониза с горещ език навехнатия му глезен, докато Джейс се насили да я преодолее и затича към къщите, преди колата да е спряла напълно.

Гласът на инстинкта му за съхранение крещеше в мозъка.

Бягай, бягай, бягай!

Беше млад, беше бърз и беше силно мотивиран. Забеляза една ниска стена, преграждаща пространството между две сгради. Трябваше да стигне до нея, да я прескочи, да мине от другата страна и да изчезне. С наранен глезен или не, можеше да изпревари копелето, което караше тази кола.

Но не можеше да изпревари куршум.

Куршумът удари контейнера за боклук от лявата му страна почти в мига, в който чу изстрела.

Мамка му!

Трябваше да се прехвърли през тази стена. Трябваше да я прескочи. Да мине от другата страна и да бяга като вятъра.

Зад гърба му се приближаваха тежки стъпки.

Вторият изстрел мина далеч вдясно и удари другия контейнер.

Някакъв мъж изпсува.

- По дяволите!

Беше близо, прекалено близо.

Стъпките приближаваха.

Джейс се хвърли върху стената и в този миг бе издърпан назад, тъй като преследвачът му сграбчи пощальонската торба, която висеше на гърба му.

Той падна върху мъжа, а инерцията събори и двамата на земята с преплетени крайници. Тялото на преследвача омекоти падането им. Джейс изпълзя, за да освободи крака си под него, да се извие и измъкне встрани. Хищникът се бе увесил здраво на чантата му.

- Гадно, малко лайно!

Джейс замахна с лакътя си назад и го стовари силно върху лицето на мъжа. Някаква кост се счупи и звукът бе почти толкова силен, колкото изстрел от пистолет. За част от секундата хватката на копелето се отпусна малко и се чу ругатня като светкавица. Джейс се наведе надолу, отвърза ремъка на торбата и се хвърли отново към стената.

Преследвачът сграбчи дъждобрана му отзад с една ръка и го завъртя с другата. Евтиният найлон се сцепи като хартия. Прикладът на пистолета се стовари върху задната част на шлема му. Пред очите му изгряха звезди, но той продължи да се движи.

През стената! През стената!

Стигна до нея тичешком, покатери се и я прехвърли, като се преметна от другата страна като акробат, докато се приземяваше, търкаляйки се в кал и мръсотия, боклуци и вода.

В тесният като каньон процеп между блоковете беше тъмно като в рог. Единствената светлинка в края на тунела беше мъждукащата сребриста светлина на далечна натриева крушка. Затича се към нея, без да се надява, че ще я стигне. Всеки миг очакваше да почувства блъскането и изгарянето на куршума, който ще премине през гърба му, разкъсвайки тялото му, разцепвайки на части органи и кръвоносни съдове. Вероятно щеше да е мъртъв преди да е стигнал до земята.

Но засега все още тичаше.

И никакъв куршум не го настигна.

Джейс излезе от алеята, обърна се наляво и тръгна бързо покрай предните фасади на тъмни сгради, прескачайки храсталаци и ниски досадни пейзажни оградки, оформящи лехи. След като се приземи от другата страна на редица храсти, нараненият му глезен се преви под него и той падна. Чакълът раздра дланите, с които се опита да намали силата на удара. Очакваше да чуе стъпки, още един изстрел насочен в гърба му, но не се случи нищо.

Дишайки тежко, замаян и объркан, Джейс стана и препъвайки се, влезе в тесния коридор между две сгради. Спря и се подпря на грапавата бетонна стена. Искаше да повърне, но се страхуваше, че звукът ще привлече вниманието на преследвача и ще го доведе тук да го убие.

Разколебан и уплашен, той притисна с две ръце устата си и се опита да успокои дишането си. Имаше чувството, че сърцето му ще пробие стената на гръдния кош и ще падне на земята, мятайки се като риба на сухо. Главата му се въртеше. Виеше му се свят. Мозъкът му сякаш кръжеше с бясна скорост в тоалетна чиния, в която всеки момент щеше да бъде засмукан и повлечен в канализацията.

О, Боже. О, Господи!

Бог, в който не вярваше.

Някой се опитва да ме убие.

Исусе Христе.

Джейс се тресеше целият, стана му неочаквано студено. Изведнъж усети зимния дъжд, който се сипеше върху него и се просмукваше в дрехите. Болката пулсираше и изгаряше глезена му. Друга, по-остра болка пронизваше ходилото на крака му. Той опипа долната страна на мокрия си чорап и извади парче счупено стъкло. Клекна, прегърна коленете си с ръце и се облегна на стената.

Радиото за двустранна връзка все още висеше закрепено върху бедрото му. Можеше да се опита да се обади в базата, но Ета сигурно отдавна си беше вкъщи при децата. Ако имаше мобилен телефон, можеше да повика полиция. Но той нямаше, а освен това нямаше вяра на полицията. Всъщност нямаше вяра в никого, освен в себе си. Никога не бе имал такава.

Треперенето намаля и изчезна заедно с вълната от слабост, заляла го след първоначалната адреналинова атака. Джейс се напрегна да чуе през собственото си дишане, през шума от собствения си пулс, блъскащ като барабан в ушите му. Опитваше се да различи някакви звуци от преследвача си. Опитваше се да измисли какво да направи.

Беше най-добре да остане там, където си беше. Беше скрит и имаше път за бягство, ако убиецът го откриеше. Освен ако не бяха двама - убийците, в множествено число. По един във всеки край на тунела. Тогава щяха да го сгащят.

Помисли си за Тайлър, който сигурно вече се чудеше къде е брат му. Не че хлапето седеше някъде съвсем само и го чакаше. Тайлър никога не беше сам. Той бе умно, малко бяло момче, живеещо в Чайнатаун и говорещо свободно езика мандарин. В Чайнатаун Тайлър беше бяла врана. Хората го харесваха, бяха едновременно объркани и омагьосани от него. Китайците го приемаха като златното дете, изпратено им за късмет.

Въпреки това единственото истинско семейство, което двамата братя Деймън имаха, бяха те самите. И тази силна семейна връзка с Тайлър бе най-важното нещо, което Джейс познаваше. Той живееше заради нея, тя бе мотивацията на всичко, което правеше, на всяка цел, която си поставяше.

Трябваше да се измъкне оттук.

Върху паважа шляпаха стъпки. Джейс не можеше да каже откъде идват. Откъм алеята? Откъм улицата? Той се сви и заприлича на малка човешка топка, залепена към стената на сградата, и започна да брои ударите на сърцето си, докато чакаше.

В единия край на сградата, откъм улицата, се появи тъмна фигура и остана там с леко разперени встрани ръце. Движенията й бяха колебливи, когато се обърна на едната, а после и на другата страна. Нямаше достатъчно светлина, за да види човека по-добре. Беше само неясна форма. Нямаше лице. Нямаше цвят.

Джейс притисна ръката си към корема, към плика, който бе пъхнал в тениската си, за да не се намокри. Какво, по дяволите, беше сложил Лени в него?

Тъмната фигура в края на тунела се обърна и се отдалечи натам, откъдето дойде.

Джейс чакаше, броеше мълчаливо наум, докато реши, че преследвачът няма да се върне. След това пропълзя покрай стената през остатъците от вонящ боклук, през кални локви и счупени стъкла, и предпазливо подаде глава. Един контейнер за смет пречеше на изгледа. Можеше да види само част от червения фенер, който светеше като злокобно червено око в мрака на известно разстояние от алеята.

Колелото му лежеше смачкано на земята някъде зад колата на преследвача. Той въпреки всичко се надяваше, че рамката не е счупена, че може би само кормилото е осакатено. Тогава имаше шанс да го поправи. Можеше да оправи повечето повреди. Но ако рамката беше огъната, положението бе безнадеждно.

Можеше да чуе как Мойо му казва, че колелото е било прокълнато. Мойо, високият кльощав Мойо от Ямайка, който носеше в себе си всевъзможни страхове, чак до дъното на душата си, и се криеше зад грамадни, черни, защитни очила, предназначени за слепи хора. Мойо беше може би на тридесет години, най-старият между разносвачите. Беше нещо като шаман. Той щеше да каже много неща за това колело.

В интерес на истината Джейс го бе наследил. Трябва да се признае, че никой не искаше да го докосне, когато преди две години то неочаквано се появи. Предишният му собственик, един момък, който наричаше себе си Краля и работеше нощем като стриптийзьор, имитирайки Елвис, бе загубил управление над него в лудницата по улиците по време на най-натовареното движение и бе свършил живота си под колелата на един камион за боклук. Колелото бе оцеляло. Краля не.

Пощальоните бяха суеверна пасмина. Краля беше умрял на улицата. Никой не искаше колелото на мъртвец, който е бил прегазен. Така че то седя в задния коридор на базата около седмица, очаквайки да бъде потърсено от някой роднина от семейството на Краля, докато се установи, че няма такива, или поне няма никой, на когото да му пука за него.

Джейс не вярваше в суеверията. Смяташе, че човек сам кове съдбата си. Краля беше попаднал под колелата на камиона, защото през повечето време караше бясно и не преценяваше правилно обстановката. Джейс вярваше в съсредоточаването, вземането на бързи решения и светкавичните действия. Той огледа колелото и видя в него здрава рамка "Канондейл", две отлични гуми и мека седалка. Видя себе си - как намалява времето за носене на пратките, как поема повече поръчки и печели повече пари. Затова пренебрегна всички предупреждения, остави оня боклук, който караше, подпрян до кутията на "Ел Ей Таймс" за някой, който ще го пожелае, и яхна канондейла, за да се прибере в къщи. Кръсти го Звяра.

Моторът на автомобила изръмжа и червените точки на задните мигачи изчезнаха от погледа му. Преследвачът му щеше да се прибере у дома си, за да отдъхне след един тежък ден, през който се бе опитал да убие човек, помисли си Джейс. По тялото му премина студена тръпка, от дъжда и от облекчение. Този път, когато си помисли, че ще повърне, наистина го направи.

Фаровете осветиха улицата. Хищникът, който го преследваше, премина покрай него. Голямата кола изръмжа като пантера, а отдалеч се чу вой на сирени.

Джейс се върна на мястото, където лежеше поваленият му кон. Задната гума бе цялата нарязана. Ако беше наистина кон, някой милостиво щеше да го застреля, за да го спаси от мъките. Но това беше колело и рамката му все още беше цяла. Чудо невиждано, би казал Проповедника Джон. В промеждутъците между курсовете като куриер Проповедника Джон стоеше на ъгъла на Четвърта и Флауър пред фасадата на хотел "Бонавентура" и цитираше библията на всички, които имаха нещастието да минат покрай него.

Джейс не вярваше в чудеса. Просто имаше късмет. Два пъти, предвид това, че беше все още жив.

Огледа се за голямата си пощальонска торба, но тя бе изчезнала. Сигурно преследвачът я бе взел като трофей, утешителна награда. Или може би беше решил, че така е изпълнил мисията си. Някой искаше онова, което се намираше в плика на Лени Лоуел, но той не бе в торбата, а на сигурно място, притиснат до корема му, стегнат от шортите му.

Каквото и да беше то, Джейс щеше да го открие. Лени имаше много да му обяснява.

Той вдигна велосипеда, наведе го напред, за да се търкаля предното колело, и потегли.