Смелостта да обичаш

СМЕЛОСТТА ДА ОБИЧАШ

Даниел Стийл

Глава 1

- Доктор Халам... Доктор Питър Халам... Доктор Халам... Кардиологична реанимация, доктор Халам... - монотонно повтаряше гласът, докато Питър Халам тичаше през фоайето на болницата "Сентръл Сити", изобщо без да спира за отговор на повикването, тъй като екипът му вече знаеше, че е на път. Сбърчил чело, той натисна бутона с цифрата шест, а съзнанието му изцяло бе заето от данните, съобщени му преди двадесет минути по телефона. Седмици наред бяха чакали този донор, а сега можеше да е вече твърде късно. Почти. Мислите му препускаха, докато вратите на асансьора бавно и със скърцане се отвориха и той забърза към стационара с надпис "Кардиологична реанимация".

- Откараха ли вече Сали Блок горе?

Една сестра вдигна очи и сякаш застана мирно, срещайки неговия поглед. Нещо в нея трепваше винаги при вида му. У този мъж имаше нещо безкрайно внушително. Висок, строен, с прошарена коса и сини очи, любезен, той приличаше на лекар от някой женски роман. У него имаше някаква вродена добрина и благост, но също и сила. Излъчването му беше като на отлично обучен расов кон, постоянно опъващ юздите, копнеещ да се втурне по-бързо, по-далече... да направи нещо повече... да се пребори с времето... да победи въпреки безнадеждните изгледи... да отскубне от смъртта още един живот... един мъж... една жена... едно дете... още един човек. И често печелеше. Често. Но невинаги. И това му тежеше. Нещо повече - измъчваше го. Това беше причината за бръчките около очите му, за дълбоката печал, която личеше у него. Фактът, че почти ежедневно вършеше чудеса, не му беше достатъчен. Той искаше нещо повече, по-добри шансове, искаше да спаси всички, но нямаше начин.

- Да, докторе - бързо кимна сестрата. - Току-що я качиха горе.

- Беше ли подготвена?

Това също бе характерно за него и сестрата се удиви от въпроса му. Веднага разбра какво има предвид. Не интравенозната инжекция в ръката на пациентката или слабото успокоително, дадено й преди да я откарат в операционната. Той питаше за мислите, за чувствата й, за това кой е разговарял с нея, кой я придружава. Искаше всеки пациент да знае какво му предстои, колко старание ще положи екипът, колко много означава това за всички тях и колко отчаяно се стараят да спасят всеки един живот. Желаеше всеки пациент да е готов да се бори заедно с него.

- Ако не вярват, че имат шанс да се преборят, когато влизат там, ние предварително сме ги загубили - бе го чула да казва на студентите си и той наистина го мислеше. Бореше се с всяка своя фибра и това му струваше много, но си заслужаваше. Резултатите през последните пет години бяха изумителни - с няколко изключения. Изключения, които имаха голямо значение за Питър Халам. За него всичко имаше значение. Той беше забележителен, емоционален и много способен... и толкова хубав - с усмивка си помисли сестрата, когато Халам бързо се отправи към малкия асансьор в коридора зад нея. Бързо изкачи един етаж до операционните, където той и екипът му извършваха байпас, трансплантации, а понякога, но не често, и по-обикновени сърдечни операции. В повечето случаи Питър Халам и хората му правеха трудни операции като тази, която им предстоеше.

Сали Блок беше двадесет и две годишно момиче, прекарало по-голямата част от живота си като инвалид след ревматична треска в детската възраст, изстрадало многократни подмени на клапите и десет години медикаментозно лечение. Още преди седмици, когато Сали бе приета в болницата, доктор Халам и сътрудниците му стигнаха единодушно до извода, че единственото й спасение е трансплантацията. Но досега нямаха донор. До тази нощ в два и половина, когато група малолетни закононарушители си бяха уредили състезание за най-скоростно каране в Сан Фернандо Вали. Трима от тях бяха загинали при сблъскване. След серия от служебни телефонни разговори с отлично функциониращата организация за издирване и осигуряване на дарители Питър Халам разбра, че предлагат подходящ донор. Беше се обаждал на всички болници в Южна Калифорния и сега вече разполагаха с донор - само дано Сали издържи операцията и тялото й не ги саботира, отхвърляйки новото сърце, което щяха да й дадат.

Без бавене той смъкна дрехите си, облече мек памучен комплект на хирург, старателно се изтърка с четка, а асистентите му помогнаха да сложи престилка и маска. Същото направиха още трима лекари, двама специализанти и цяло ято сестри. Но Питър Халам сякаш не ги забеляза, влизайки в операционната. Незабавно потърси с поглед Сали, която лежеше тиха и неподвижна на операционната маса, приковала очи като хипнотизирана в ярките светлини над нея. Дори в стерилното облекло с прибрана в зелена памучна шапчица руса коса, тя изглеждаше хубава. Беше не само красива млада жена, но и умно същество. Ужасно й се искаше да стане художничка... да постъпи в колеж... да иде на бал... да я целуват... да има бебета... Въпреки шапката и маската му тя го позна и сънено му се усмихна през мъглата, предизвикана от медикаментите.

- Здравей.

Беше крехка на вид с огромни очи и нежно лице като счупена порцеланова кукла, която очаква от него да я поправи.

- Здравей, Сали. Как се чувстваш?

- Странно - тя примига и се усмихна на познатите й очи. През последните няколко седмици го бе опознала по-добре, отколкото който и да е друг. Той й открехна врати към надеждата, към нежността и обичта, тя вече не усещаше така остро самотата и изолацията, които изпитваше от години.

- В следващите няколко часа ще бъдем доста заети. Ти трябва само да си лежиш тук и да дремеш. - Докато я наблюдаваше, хвърли поглед към близките монитори и отново се взря в нея. - Страхуваш ли се?

- Малко.

Но той знаеше, че тя е подготвена добре. Седмици наред й беше обяснявал операцията, сложния процес, опасността и лечението след това. Сега тя знаеше какво да очаква, важният момент беше дошъл. Бе почти като при раждане. Той щеше да я роди сякаш от самата си душа, с върховете на пръстите си, които се бореха да я спасят.

Анестезиологът зае позиция до главата й и потърси погледа на Питър Халам. Той бавно кимна и отново се усмихна на Сали:

- Скоро пак ще се видим.

Само че нямаше да бъде много скоро. Щяха да минат пет или шест часа, докато тя отново дойде в съзнание, и то отчасти. Тогава щяха да я наблюдават в реанимационната зала, преди да я преместят в интензивното отделение.

- Ще бъдете ли при мен, когато се събудя? - Тя боязливо сбърчи вежди и той бързо кимна.

- Разбира се. Ще бъда до теб, когато се събудиш. Точно, както и сега. - После направи знак на анестезиолога и очите й за миг се затвориха от успокоителното, което й бяха дали. Вкараха натриевия пентанол чрез интравенозната тръбичка, прикрепена към ръката й, и след миг Сали Блок заспа, а няколко минути по-късно започна сложната операция.

В следващите няколко часа Питър Халам се бори непреклонно, за да свърже новото сърце и когато то започна да пулсира, на лицето му се изписа удивителен победоносен израз. За частица от секундата погледът му срещна този на сестрата срещу него и той се усмихна под маската.

- Готова е.

Но той съзнаваше напълно, че бяха спечелили само първия рунд. Предстоеше да видят дали тялото на Сали ще приеме новото сърце или ще го отхвърли. И както при всички пациенти с трансплантация, шансовете не бяха много големи. Но изглеждаха по-добри, отколкото ако изобщо не бяха я оперирали. В нейния случай, както и при останалите му пациенти, това беше единствената й надежда.

В девет и петнадесет сутринта откараха Сали Блок в реанимационната зала и за пръв път от четири и половина часа през нощта Питър Халам си отдъхна. Действието на упойката все още не беше преминало и той имаше време за чаша кафе и няколко мига за собствените си мисли. Трансплантации като тази на Сали го изтощаваха докрай.

- Беше поразително, докторе. - Пред него стоеше един от младите специализанти, изпълнен с благоговение. Питър си наля чаша кафе и се обърна към младежа.

- Благодаря - усмихна се той и си помисли, че младият лекар много прилича на собствения му син. Щеше да бъде безкрайно доволен, ако Марк проявяваше наклонности към медицината, но плановете на сина му бяха други: бизнесшкола или право. Той искаше да бъде част от един по-широк свят, а години наред беше наблюдавал колко много дава баща му от себе си и колко чувства му коства смъртта на всеки един пациент. Тази работа не беше за него. Докато отпиваше от тъмната запарка, Питър присви очи, размишлявайки, че може би така е по-добре. После се вгледа в младия специализант:

- За пръв път ли присъствате на трансплантация?

- За втори. И първия път пак вие я изпълнихте.

"Изпълнихте" беше точно подходящата дума. И двете трансплантации представляваха най-внушителните операции, на които младежът бе присъствал. В операционната царяха такова напрежение и драматизъм, каквито не бе срещал в живота си, а да наблюдаваш как оперира Питър Халам се равняваше на това да гледаш как танцува Нижиkски. В тази област той беше най-добрият.

- Какви са изгледите според вас?

- Твърде рано е да се каже. Да се надяваме, че всичко ще бъде наред.

Той се молеше наистина да е така, докато обличаше нова стерилна престилка върху операционното си облекло, за да иде в реанимационната зала. Остави кафето си отвън, влезе и тихо седна на един стол близо до Сали. Всеки неин дъх се наблюдаваше от специална сестра и цяла батарея от монитори. Засега всичко беше нормално. Ако възникнеше някакъв проблем, това щеше да стане по-късно, освен ако нещата не се объркат от самото начало. Имаше и такива случаи. Но не и този път... не този път... моля те, Господи..., не сега... не на нея... толкова е млада - не че чувствата му щяха да бъдат други, ако тя беше на петдесет и пет, вместо на двадесет и две години.

Не беше по-различно и когато загуби жена си. Сега седеше и гледаше Сали, като се опитваше да не вижда едно друго лице... в друго време... и все пак винаги го виждаше... виждаше я в последните й часове - отхвърлила борбата, надеждата... и него. Дори не му позволи да опита. Нямаше никакво значение какво й говореше и колко упорито се опитваше да я убеди. Имаха и донор. Но тя отказа. Онази нощ той удряше с юмрук по стената на стаята й, после потегли към къщи със сто и петнадесет мили в час по магистралата. А когато го спряха за превишена скорост, му бе все едно. Тогава нищо не го интересуваше... освен нея... и това, което тя не му позволяваше да направи. Когато полицаите го спряха, изглеждаше толкова отнесен, че го накараха да слезе от колата и да върви по права линия. Но той не беше пиян, бе вцепенен от болка. Пуснаха го след строго предупреждение и той се прибра у дома. Обикаляше из къщата, мислейки за нея, страдайки за нея, нуждаейки се от всичко, което тя би могла да му даде, но вече нямаше да получи. Питаше се дали е в състояние да понесе живота без нея. Тогава дори децата му се струваха далечни... можеше да мисли само за Ан. Много дълго тя му бе такава опора, благодарение на нея израсна през тези години. Тя му вливаше сила, от която той непрекъснато черпеше, така, както от собственото си умение. И изведнъж това вече го нямаше. В онази нощ седеше ужасен, самотен и изплашен като малко дете. На зазоряване внезапно изпита непреодолим порив. Трябваше да се върне при нея... трябваше да я прегърне още веднъж... трябваше да й каже неща, които никога не й беше казвал... Втурна се обратно към болницата, тихо се вмъкна в стаята й, освободи сестрата и я загледа, уловил нежно ръката й, приглаждайки светлата й коса над бледото й чело. Приличаше на крехка порцеланова кукла. Точно преди пукването на зората тя отвори очи...

- Питър... - в тишината гласът й бе по-слаб и от шепот.

- Обичам те, Ан... - очите му се изпълниха със сълзи, искаше му се да извика: "Не си отивай!". Тя се усмихна с вълшебната усмивка, която винаги стопляше сърцето му, и угасна леко като въздишка, а той седеше, сломен от ужас, и втренчено я гледаше. Защо не бе пожелала да се бори? Защо не му бе позволила да опита? Защо не бе приела това, което другите всекидневно получаваха от него? Стоеше, гледаше я и тихо ридаеше, докато един от колегите му не го изведе. Откараха го вкъщи: сложиха го да легне и в следващите дни той някак вършеше онова, което се очакваше от него. Но всичко беше като в страшен сън, от който изплуваше от време на време, докато най-после разбра, че децата му отчаяно се нуждаят от него. Бавно дойде на себе си, а след три седмици започна пак работа, ала вече нещо липсваше. Нещо, което за него означаваше всичко. Това беше Ан. Тя никога не напускаше задълго съзнанието му. Хиляди пъти на ден мислеше за нея - когато тръгваше на работа, когато влизаше и излизаше от стаите на пациентите, в операционната или когато късно следобед се отправяше към колата си. И когато се прибираше вкъщи сякаш нож се забиваше в сърцето му всеки път, щом стигнеше до външната врата, знаейки, че нея вече я няма.

Бе минала повече от година и болката поотслабна, но не изчезна. И той се съмняваше, че някога ще изчезне напълно. Можеше само да продължи да работи, да дава всичко, на което е способен, на хората, потърсили помощта му... и, разбира се, имаше Матю, Марк и Пам. Благодареше на Бога, че ги има. Без тях не би могъл да го преживее. Но бе успял. Бе стигнал дотук и ще продължи нататък..., но толкова по-различно... без Ан...

Седеше в тишината на реанимационната зала, изпружил дългите си крака, с напрегнато изражение следеше дишането на Сали, докато най-сетне очите й се отвориха и със замъглени очи огледа стаята.

- Сали... Сали, аз съм Питър Халам... тук съм, а ти си добре.

Засега. Но той не й каза това, дори не си позволи да го помисли. Беше жива. Бе издържала. Щеше да живее. Той ще се погрижи за това, правейки всичко, което е по силите му.

Седя още час до леглото й, като я наблюдаваше, говореше й, когато тя идваше на себе си, дори успя да получи лека, бегла усмивка от нея, преди да я остави малко след един часа по обяд. Отби се в бюфета за сандвич и се върна за кратко в кабинета си, преди отново да иде в болницата, за да види в четири часа пациентите си. В пет и половина вече пътуваше по магистралата към къщи, а мислите му отново бяха обзети от Ан. Все още не можеше да повярва, че когато се прибере, тя няма да е там. Преди шест месеца попита един приятел кога ще престане да очаква, че пак ще я види. Кога най-после ще го проумее? Болката, с която живееше вече година и половина, бе белязала лицето му с някаква уязвимост - видимо отражение от загубата, скръбта и покрусата. По-рано познаваше само силата, вярата, сигурността, че никога няма да се случи нищо лошо. Имаше три идеални деца, идеална съпруга, кариера, с каквато малцина можеха да се похвалят. Беше се издигнал до върха не брутално, а благородно и това му харесваше. А сега? Накъде и с кого?

Глава 2

Докато Сали Блок лежеше в реанимацията в болницата "Сентръл Сити" в Лос Анжелос, в едно телевизионно студио в Ню Йорк прожекторите блестяха с особена, ярка белота, напомняща стаите за разпит във второразредните филми. Извън обсега на ослепителния сноп светлина в студиото беше хладно и ставаше течение, но под него човек усещаше как кожата му се изопва от горещината и блясъка. Сякаш всичко в залата се фокусираше в лъча на прожектора, всички точки се събираха ведно и това чувство се засилваше с всеки изминал миг, дори и хората като че бяха притегляни от този център - тесен подиум, празна сцена, обикновено бюро, а за фон - яркосин екран с едно-единствено изображение. Но - погледите се фокусираха върху празния стол, подобен на трон, очакващ своя крал или кралица. Наоколо се мотаеха техници, оператори, гримьор, фризьор, двама помощник-продуценти, асистент-режисьор, особи любопитни, важни, необходими и зяпачи, като все повече се приближаваха към празната сцена и свободното бюро, над които светеше разкриващият всичко лъч на прожектора.

- Пет минути! - Викът беше познат, сцената обичайна и все пак вечерните новини носеха някакъв далечен привкус от шоубизнеса. Под белите светлини се усещаше едва доловим дъх на цирк, на вълшебство и звезди. Атмосфера на власт и тайнство обгръщаше всички. Сърцата започваха да бият малко по-ускорено при възгласа "Пет минути!", последван съответно от "Три!" и "Две!". Същите думи, които биха отекнали в кулисите на Бродуей или в Лондон, преди появата на някоя грандама на сцената. Тук обстановката не беше така бляскава, екипът беше по маратонки и джинси, но винаги присъстваше онова вълшебство, свързаните с него шепот и очакване. Мелани Адамс също го усещаше, докато излизаше енергично на сцената. Както винаги, появата й беше идеално изчислена. Имаше точно сто секунди, преди да излезе в ефир. Сто секунди, за да хвърли отново поглед на бележките си, да разбере по израза на директора на продукцията дали няма да й съобщи нещо в последната минута и да брои наум, за да се успокои.

Както обикновено, денят се оказа тежък. Бе направила последното интервю за специално предаване, свързано с малтретирането на деца. Темата не беше приятна, но тя се справи добре. И все пак до шест часа умората си взе своето.

Пет... - асистент-режисьорът вдигна пръсти за старт... - четири... три... две... едно...

- Добър вечер. - Тренираната усмивка никога не изглеждаше изкуствена, косата й с цвят на коняк блестеше. - Мелани Адамс ви представя вечерните новини.

Президентът бе държал реч, в Бразилия имаше военна криза, на фондовата борса бе отбелязан рязък спад, местен политик бил нападнат тази сутрин посред бял ден, когато излизал от дома си. Имаше, разбира се, и други новини, предаването вървеше с добро темпо, както винаги. Тя излъчваше компетентност, внушаваше доверие и това обясняваше високия й рейтинг и факта, че страшно се харесва на всички. Вече повече от пет години се ползваше с известност в цялата страна, въпреки че първоначално нямаше такива планове. Специализираше политически науки, но на деветнадесет години трябваше да зареже учението, за да роди близнаци. Но то си остана сякаш в някакъв друг живот. От много време живееше с телевизията. И с близнаците. Имаше и други занимания, но работата и децата й бяха на първо място.

Когато предаването завърши, тя прибра бележките си и, както винаги, режисьорът изглеждаше доволен.

- Добре беше, Мел.

- Благодаря.

У нея се забелязваше хладна дистанцираност, появила се като прикритие на някогашната й стеснителност, а сега превърнала се просто в сдържаност. Предизвикваше любопитството на твърде много хора, зяпаха я, задаваха неудобни въпроси, нахалстваха. Тя беше Мелани Адамс, име, което пробуждаше вълшебен отзвук... Аз ви познавам!... Гледал съм ви по новините!... Вече се чувстваше странно, когато отиваше да пазарува или да си купи рокля, или просто вървейки по улицата с момичетата си. Хората изведнъж се зазяпваха и въпреки че външно Мелани Адамс винаги се владееше, дълбоко в душата си изпитваше необясним смут.

Мел се отправи към кабинета си, за да свали част от излишния грим и да си вземе чантата, когато редакторът я спря.

- Би ли останала за секунда, Мел?

Изглеждаше разтревожен и обезумял, както обикновено, и Мел простена вътрешно. "Да остане за секунда" би могло да означава и да не се прибере вкъщи цяла нощ. Освен че беше водеща на вечерните новини, тя правеше и по-важните сценарии, отразяваше значителни събития или снимаше специални предавания. Но кой знае какво й бяха подготвили сега, а тя нямаше никакво настроение. Вече беше достатъчно добра професионалистка и умората рядко й личеше, ала специалното предаване за малтретираните деца я бе изтощило, въпреки че изглеждаше бодра и жизнена благодарение на положения грим.

- Да? Какво има?

- Искам да ти покажа нещо. - Редакторът измъкна една касета и я пъхна във видеото. - Това го излъчихме в един часа. Реших, че не е подходящо за вечерните новини, но може би ще бъде интересно да направиш предаване, в което да продължиш темата.

Видеото заработи и Мел се вторачи в едно интервю с деветгодишно момиченце, което отчаяно се нуждаеше от сърдечна трансплантация, но досега родителите не успяваха да осигурят средствата. Съседите бяха открили специален фонд за Пати Лу Джоунс - миловидно черно момиченце. Когато интервюто свърши, Мел почти съжали, че го изгледа. Още един човек, за когото да страда, да се тревожи, без да може да стори каквото и да било. Малтретираните деца, за които бе направила предаването, я караха да изпитва същите чувства. Не можеха ли след това предаване да й възложат един хубав политически скандал? Стигаше й толкова страдание.

- Да. - Тя уморено погледна мъжа, който прибираше касетата. - И какво сега?

- Просто реших, че от това става интересно специално предаване за теб, Мел. Да го разшириш, да видиш какво можеш да уредиш, кои лекари ще се съгласят да прегледат Пати Лу.

- За Бога, Джак... Защо избра точно мен? Да не би да съм отдел за социални грижи за деца? - Изведнъж проличаха умората и раздразнението й, леките бръчици около очите й станаха забележими. Денят беше дяволски дълъг, а тя излезе от дома си още в шест сутринта.

- Виж какво - той изглеждаше не по-малко уморен, - може да стане страхотно предаване. Нашият телевизионен канал ще помогне на родителите на Пати Лу да й намерят лекар, ще проследим самата трансплантация. По дяволите, Мел, това е събитие!

Тя кимна бавно. Така беше. Но бе и жестоко.

- Разговаряхте ли за това със семейството й?

- Не, но положително ще бъдат много доволни.

- Не се знае. Понякога хората предпочитат сами да решават проблемите си. Показването на Пати Лу във вечерните новини може би няма да ги въодушеви особено.

- Защо не? Днес разговаряха с нас. - Мел отново кимна. - Защо не говориш утре с някои от знаменитите сърдечни хирурзи, да видим какво ще кажат? Някои от тях обичат да се показват пред публика. След това можеш да се чуеш и с родителите.

- Ще видя какво мога да направя, Джак. Трябва да завърша предаването си за малтретираните деца.

- Мислех, че днес си приключила с него - намръщи се той.

- Да, но исках да проследя монтажа.

- Глупости. Това не е твоя работа. Направо се залавяй с другото. Ще бъде още по-тежко от малтретираните деца.

По-тежко от двегодишно дете, горено с кибрит? Или четиригодишно - с отрязано ухо? Все още имаше моменти, когато й прилошаваше от такъв род новини.

- Виж какво ще можеш да направиш, Мел.

- Добре, Джак. Добре. Ще видя какво мога да направя...

Здравейте, докторе, казвам се Мелани Адамс и се питам дали бихте искали да направите сърдечна трансплантация на едно деветгодишно момиченце... ако е възможно безплатно... тогава бихме могли да дойдем да ви снимаме по време на операцията и да ви покажем с гръм и трясък по новините... Тя забърза към кабинета си, навела глава, умислена и почти веднага се сблъска с висок, тъмнокос мъж.

- Ле-ле, колко радостна изглеждаш днес! Сигурно е много забавно да водиш новините. - Дълбокият глас на професионален радиоговорител я накара да вдигне очи и тя се усмихна на стария си приятел.

- Здравей, Грант. Какво правиш тук по това време?

Грант Бъкли имаше авторско предаване всяка вечер след последните новини и бе сред най-изявените полемисти на екрана. Той искрено харесваше Мел, а тя от години го считаше за един от най-близките си приятели.

- Трябваше да дойда, за да прегледам едни записи, които искам да използвам в предаването си. А ти? Не е ли малко късно за теб, детето ми?

По това време тя обикновено вече си беше тръгнала, но историята с Пати Лу Джоунс я забави с половин час.

- Днес ми поднесоха специален сюрприз. Искат от мен да уредя сърдечна трансплантация на едно дете. Колко му е - нищо работа!

Изражението й малко се разведри, когато срещна очите му. Той беше невероятно умен, добър приятел, привлекателен мъж и всички жени в телевизията й завиждаха за откритата им близост. Не бяха нищо повече от приятели, въпреки че от време на време се носеха различни слухове. Това само ги забавляваше.

- Значи нищо ново? Как стана предаването за малтретираните деца?

Тя го погледна сериозно.

- Беше убийствено трудно, но стана добре.

- Умееш да избираш тежки теми, детето ми.

- Или пък ми се падат все такива - като тази трансплантация, която трябва да уредя.

- Сериозно ли говориш? - Той бе решил, че тя се шегува.

- Джак Оуънс е съвсем сериозен. Хрумва ли ти нещо умно?

Той смръщи вежди.

- Миналата година правих предаване на тази тема, в което участваха някои интересни личности. Ще прегледам папките си и ще ти извадя имената. Веднага си спомням за двама, но имаше още. Ще видя, Мел. За кога ти трябват?

- За вчера - усмихна се тя.

Той разроши косата й, знаейки, че повече няма да излиза пред камерата.

- Искаш ли да изядем по един хамбургер, преди да се прибереш?

- По-добре не. Трябва да се прибирам при момичетата.

- Ах, тези две момичета! - Той извъртя очи, защото ги познаваше добре. Самият той имаше три дъщери от три различни жени, но те не бяха близнаци, нито така склонни към приключения като двете деца на Мел. - Какво са измислили напоследък?

- Обичайното. Тази седмица Вал се влюби четири пъти, а Джес се бори за отличен по всичко. Усилията ми да не побелея и да си остана червенокоса нямат никакъв шанс пред техните съвместни старания.

Тя току-що беше навършила тридесет и пет години, ала те изобщо не й личаха въпреки отговорностите й, работата й, която на моменти много й тежеше, но тя си я обичаше, и различните кризи в нейния живот. Грант знаеше за повечето от тях и тя неведнъж бе плакала на рамото му заради разочарование в службата или прекратена сърдечна връзка. Не че имаше много такива - бе предпазлива с хората, които срещаше, и внимаваше личният й живот да не става обществено достояние, още повече че се ужасяваше да се обвърже с някого, след като бащата на близначките я напусна още преди раждането им. Беше й казал, че не иска деца и наистина го мислеше. Бяха се оженили веднага след завършване на училище и постъпиха в "Кълъмбия" едновременно. Когато тя му каза, че е бременна, той дори не искаше да чуе.

- Махни го! - Лицето му беше твърдо като скала и Мел още помнеше тона му.

- Не искам. Това е наше дете... не е справедливо...

- Много по-несправедливо е да съсипваш живота ни.

Вместо това той се опита да съсипе нейния живот. Замина на почивка в Мексико с друго момиче, а когато се върна, й съобщи, че са разведени. Беше фалшифицирал подписа й на формулярите. Остана така шокирана, че не знаеше какво да каже. Родителите й настояваха да се противопостави на неговото решение, но тя съзнаваше, че не би могла. Беше твърде силно наранена от постъпката му, съкрушена от перспективата, че ще бъде сама, когато се роди детето й..., а те се оказаха две. Родителите й я подпомагаха известно време, после тя се захвана сама - успя да си намери работа, като се залавяше с всичко - от секретарски услуги до продаване на витамини, обикаляйки от врата на врата. Накрая започна като секретарка в приемната на една телевизионна компания, а по-късно в машинописното бюро, където се преписваха текстовете за новините.

През това време близначките бързо растяха. Издигането на Мел не бе нито лесно, нито бързо, но докато ден след ден преписваше чуждите думи, тя разбра какво би искала да работи. Най-много я интересуваха политическите новини, припомнящи й студентските години преди промяната в живота й. Искаше да започне като редактор в новините. Безброй пъти кандидатства за това място, докато най-после разбра, че няма да успее в Ню Йорк. Замина отначало за Бъфало, после за Чикаго и накрая се върна в Ню Йорк вече успяла. По време на една голяма стачка ръководството внезапно я забеляза и й посочиха стола пред камерата. Тя бе ужасена, но нямаше избор. Следваше да изпълни нареждането или да загуби работата си, което не можеше да си позволи. Трябваше да издържа двете малки момиченца, за които баща им не бе дал пукната пара и бе продължил да си гледа живота, оставяйки Мел да се оправя сама. И тя бе успяла. Искаше просто да имат достатъчно, за да преживяват, не мечтаеше за слава, не копнееше сама да представя това, което пишеше, но ето че изведнъж се оказа на екрана и странното бе, че й хареса.

След това я изпратиха на стаж във Филаделфия, отново в Чикаго, в столицата Вашингтон и най-после отново вкъщи. Прецениха, че е добре подготвена и не грешаха. Беше дяволски добра. Завладяваща и интересна, силна и красива на екрана, тя сякаш съчетаваше правдивост, състрадание и ум в такава степен, че хората забравяха забележителната й външност. На двадесет и осем години тя бе почти на върха - един от двамата водещи вечерните новини. На тридесет развали договора си, премести се в друго предаване и ето че вече беше единствената водеща вечерните новини, като рейтингът й непрекъснато растеше.

Оттогава тя се съсипваше от работа и напълно заслужаваше репутацията си на най-добра водеща журналистка. Дори нещо повече - бе много харесвана. Вече имаше сигурност. Гладните дни отдавна бяха минало, също както комбинациите и трудностите. Ако бяха живи, родителите й щяха да са ужасно горди с нея. От време на време тя се питаше какво ли мисли бащата на близначките, дали съжалява за стореното, дали изобщо го е грижа. Нямаше никаква вест от него. Беше й оставил белег, който избледня, но не изчезна с годините. Белег, който не събуждаше болка, но бе предупреждение, страх да се сближи, да повярва, да се привърже към някого... с изключение на близначките. Това я доведе до няколко злополучни връзки с мъже, привлечени от положението й, или до сдържани флиртове, последния от които - с женен мъж. В началото това й се струваше идеалното разрешение - той не искаше от нея нищо, което не бе готова да му даде. Тя изобщо не желаеше да се омъжва. Имаше всичко, което бе желала - успех, сигурност, децата, къща, която обичаше.

- За какво ми е да се омъжвам? - казваше тя на Грант, който се показваше скептичен.

- Може и да не ти трябва, но поне намери мъж, който е свободен - упорито настояваше той.

- Защо? Каква е разликата?

- Разликата, приятелче, е, че ще бъдеш сама на Коледа, по празниците, на рождени дни и през уикенда, които той ще прекарва щастливо с жена си и с децата си.

- Може и да е така. Но за него аз съм нещо по-специално, един вид деликатес.

- Ужасно грешиш, Мел. Ще страдаш.

И той се оказа прав. В края на краищата всичко това започна да й причинява болка точно по същите причини и се стигна до ужасна раздяла, седмици след която Мелани изглеждаше мрачна и измъчена.

- Друг път слушай чичо си Грант. Тези неща са ми ясни.

Той знаеше доста неща - преди всичко за стените, които тя старателно бе издигнала около себе си. Познаваше я почти от десет години. Срещнаха се, когато тя се издигаше, и той разбра, че на телевизионния небосклон изгрява нова, ярка звезда. Нещо повече - той държеше на нея като на човек и приятел и не искаше да разваля отношенията по между им. И двамата внимаваха да не се увлекат един в друг. Той беше женен три пъти, имаше цял харем от временни приятелки, с които прекарваше приятно нощите, но за него Мел означаваше много повече от това. Тя бе негов приятел, той - неин, и не биваше да измами доверието й. По-рано я бяха излъгали и той не искаше да бъде вторият, който ще й причини страдание.

- Истината, любов моя, е, че повечето мъже са боклуци - бе се изповядал една вечер той, след като я интервюира в предаването си, което му достави удоволствие. После отидоха да пийнат по нещо и седяха в "При Елейн" до три часа през нощта.

- Защо мислиш така? - Внезапно очите й станаха далечни и предпазливи. Познаваше един, който бе такъв, но мисълта, че всички са като него, й се стори зловеща.

- Защото дяволски малко от тях са готови да дадат толкова, колкото получават. Искат жената да ги обича с цялото си сърце и душа, а те не влагат почти нищо от себе си. На теб ти трябва мъж, който да ти даде толкова любов, колкото ти би могла да дадеш.

- Защо мислиш, че ми е останала много любов? - опита се да го обърне на шега, но не успя да го заблуди. Старата болка беше жива - далечна, ала не и изчезнала. Той се питаше дали някога ще изчезне.

- Познавам те твърде добре, Мел. По-добре, отколкото се познаваш самата ти.

- И смяташ, че копнея да намеря подходящия мъж? - Този път тя се разсмя и той също се усмихна.

- Не, мисля, че страшно се боиш да го намериш.

- Предавам се!

- Това може би ще ти се отрази добре.

- Защо? Щастлива съм сама.

- Глупости. Всъщност никой не е щастлив сам.

- Имам близначките.

- Това не е същото.

Тя вдигна рамене.

- Ти си щастлив сам. - Потърси очите му, несигурна какво ще открие в тях и с изненада видя сянка на самотност. Тя се появяваше нощем, денем се скриваше като вампир. Знаменитият Грант също бе човек.

- Ако бях толкова щастлив сам, нямаше да се женя три пъти.

Двамата се разсмяха и когато вечерта се изниза, той я остави пред входната врата с бащинска целувка по бузата. Понякога тя се питаше какво ли би станало, ако се увлече по него, но съзнаваше, че така биха развалили отношенията си, и затова двамата се стремяха да го избегнат. Бяха си много добре така.

И сега, в коридора пред кабинета си, тя го погледна уморена, но доволна, че го вижда в края на дългия ден. Той й даваше нещо, което никой друг не можеше да й даде. Близначките все още бяха твърде малки и само вземаха от нея - нуждаеха се от постоянно внимание, от любов, дисциплина, ограничения, нови кънки, модни джинси. Докато той бе единственият, който поставяше на място нещата в душата й.

- Хайде да отложим хамбургерите за утре вечер.

- Не мога - със съжаление поклати глава той. - Имам вълнуваща среща със страхотни цици.

Тя изразително извъртя очи и той се ухили.

- Без съмнение ти си най-обидно отнасящият се към жените мъж, когото познавам.

- Аха.

- На всичко отгоре се гордееш с това!

- Адски си права.

Тя се усмихна и погледна часовника си.

- Трябва да се прибирам, иначе Ракел ще ме заключи, каквато е тиранка.

От седем години Ракел беше нейна икономка. За момичетата тя се явяваше като пратена от Бога, но имаше строги изисквания. Изключително харесваше Грант и отдавна се опитваше да придума Мел да започне сериозна връзка с него.

- Предай поздрави на Ракел.

- Ще й кажа, че съм закъсняла заради теб.

- Добре, утре ще ти дам списък на сърдечните хирурзи. Ще бъдеш ли тук?

- Ще бъда.

- Ще ти се обадя.

- Благодаря. - Тя му прати въздушна целувка и той си тръгна. Мел влезе в кабинета си, взе си чантата и хвърли припрян поглед на часовника си. Беше седем и половина - Ракел сигурно е побесняла. Бързо слезе по стълбите, спря едно такси и след петнадесет минути шофьорът зави по Седемдесет и девета улица.

- Дойдох си! - викна тя, влизайки в антрето с изящни тапети на цветя и бял мраморен под. Още с влизането се усещаше приветливата, елегантна атмосфера на жилището, а ярките тонове, големите букети и пастелните жълти оттенъци незабавно предизвикваха добро настроение. Къщата й винаги развеселяваше Грант Бъкли. Беше подчертано женска къща. Ако тук дойдеше да живее мъж, щеше да се наложи всичко да се обзаведе наново. В антрето имаше голяма старинна закачалка за шапки, заета от шапките на Мел и любимите шапки на момичетата.

Дневната беше издържана в меки прасковени тонове, изпълваха я дълбоки канапета, тапицирани в коприна, които сякаш приканваха към сядане; фини завеси от моаре, привързани с френски шнурове, висяха на богати гънки, стените бяха боядисани в деликатен прасковен нюанс, корнизите бяха кремави, навсякъде бяха закачени картини, рисувани с изящни пастели. С доволна въздишка Мелани се отпусна на канапето. Обстановката подчертаваше превъзходно млечната й кожа и пламтящочервената й коса. Спалнята бе обзаведена в нежни сини тонове, трапезарията - в бяло, кухнята - в оранжево, жълто и синьо. В дома на Мелани атмосферата бе радостна, което караше човек да се разхожда из къщата и да се застоява. Жилището бе елегантно, но не прекалено изискано, та да те държи нащрек.

Макар и малка къщата бе идеална за тях - с дневна, трапезария и кухня на приземния етаж, спалнята и кабинетът на Мел на следващия, а отгоре - двете големи и слънчеви стаи на момичетата. Всеки сантиметър бе използван и присъствието дори само на още един човек щеше да бъде прекалено. Но за тях трите квадратурата на къщата се оказа напълно подходяща и Мелани го разбра още от пръв поглед, влюбвайки се в жилището.

Тя бързо се изкачи нагоре към стаите на момичетата, като усещаше лека болка в гърба си. Ужасно дълъг ден! Не се отби в стаята си. Знаеше какво я чака там - пощата - главно сметки, свързани с момичетата и други подобни, - която в момента не я интересуваше. Искаше да види близначките.

Вратите им на третия етаж бяха затворени, но музиката кънтеше толкова силно, че сърцето й затуптя още по стълбите.

- За Бога, Джес! - надвика шума Мелани - Намали това чудо!

- Какво? - Високото и кльощаво червенокосо момиче, което лежеше на леглото, се извърна към вратата. Тя притискаше телефона до ухото си, а наоколо бяха разпръснати учебници. Махна с ръка на майка си и продължи телефонния си разговор.

- Нямаш ли изпити?

Мълчаливо кимване и лицето на Мелани помръкна. Джесика винаги е била по-сериозната от близначките, но напоследък се бе отпуснала в училище. Отегчаваше се, едногодишният й роман с момче току-що бе приключил нещастно, но това не я оправдаваше да не учи за изпитите.

- Хайде, свършвай, Джес. - Мел се облегна на бюрото, скръстила ръце и Джесика направи недоволна гримаса, каза нещо неразбрано в слушалката и затвори, поглеждайки към майка си, като че тя бе не само прекалено взискателна, но и груба.

- Сега намали това нещо.

Тя спусна от леглото дългите си като на жребче крака и отиде до стереото отмятайки назад разпуснатата си медна грива.

- Тъкмо си почивах.

- Колко време?

- О, за Бога, какво искаш от мен? Да засичам с хронометър?

- Не е честно, Джес. Можеш да имаш колкото искаш свободно време, но фактът, че последните ти оценки...

- Знам, знам. Колко пъти ще слушам това?

- Докато ги оправиш.

Не личеше думите на майка й да са й направили впечатление. Джесика бе станала раздразнителна след скъсването с един младеж на име Джон. Вероятно това беше причината и за влошаване на бележките й, които преди бяха отлични. Мелани усещаше, че нещата отново си идват по местата. Но все още не искаше да остави Джесика на мира, докато не се увери, че е така.

- Как мина днес? - Тя обгърна раменете на дъщеря си и я погали по косата. Музиката бе спряла и стаята бе странно тиха.

- Добре. А при теб?

- Нелошо.

Джеси се усмихна и много заприлича на Мелани като малко момиче. Бе по-ъгловата от майка си, вече с два инча по-висока от Мел, но в нея имаше много от чертите на майка й, което обясняваше изключителната близост между тях. Понякога дори не им трябваха думи. Друг път приятелството им се взривяваше поради приликата, правеща ги прекалено еднакви.

- Гледах репортажа ти за законодателството за инвалидите.

- Какво ще кажеш?

Винаги искаше да чуе мнението им, особено това на Джеси, която имаше остър ум и бе много пряма, за разлика от близначката й - по-внимателна, не толкова критична, по-кротка във всяко отношение.

- Мисля, че беше добре, но недостатъчно силно.

- Прекалено си взискателна.

Но и нейните спонсори бяха такива. Джесика срещна погледа й и усмихната сви рамене:

- Ти ме научи да се съмнявам в чутото и да съм взискателна към новините.

- Така ли? - Двете размениха топли усмивки. Тя се гордееше с Джес, както и Джесика с нея. Това се отнасяше и за двете близначки. Мел беше страхотна майка. Трите бяха преживели адски трудни години, което ги бе сближило.

Майка и дъщеря се взряха продължително една в друга. В известен смисъл Мелани не бе много по-кротка от голямата си дъщеря. Но тя беше от друго поколение, от друг живот, от друг свят. За своето време вече бе постигнала доста. Ала Джесика щеше да стигне по-далече, да върви напред с повече непоколебимост от Мел.

- Къде е Вал?

- В стаята си.

Мелани кимна:

- Как върви в училище?

- Добре.

Стори й се, че Джесика малко оклюма при въпроса й. Усетила мислите на майка си, тя отново потърси погледа й.

- Днес видях Джон.

- Как беше.

- Стана ми криво.

Мелани кимна и седна на леглото, благодарна за споделената искреност.

- Какво ти каза?

- Само "здрасти". Не знам, но чух, че ходи с друго момиче.

- Не е леко.

Вече бе минал почти месец, но Мелани разбираше, че това е първият истински удар за Джесика, откакто бе тръгнала на училище. Винаги сред първенците на класа, обградена от приятели, преследвана от най-добрите момчета в училището от тринадесетгодишна възраст, тя преживя първото си сърдечно разочарование точно преди своя шестнадесети рожден ден. Като я гледаше, Мелани страдаше толкова, колкото и самата Джес.

- Знаеш ли, ти вече забрави, но имаше моменти, когато той наистина ти късаше нервите.

- Така ли? - Джесика изглеждаше изненадана.

- Да, госпожице. Помниш ли, когато закъсня цял час да те вземе за танцовата забава? Когато отиде на ски с приятелите си, вместо да те заведе на футболния мач? Когато... - Мелани помнеше всичко, познаваше добре живота на своите момичета и Джесика се ухили.

- Добре, де, добре, мръсник е... но все пак ми харесва.

- Той или просто това да имаш някой да себе си?

За миг в стаята стана тихо и Джесика изненадано я погледна.

- Знаеш ли, мамо... не съм сигурна...

Бе смаяна. Това съмнение бе откритие за нея. Мелани се усмихна:

- Не бива да се чувстваш самотна. Половината от връзките на тоя свят съществуват само по тази причина.

Джесика я гледаше, извърнала глава. Знаеше колко взискателна е майка й, колко бе страдала, как внимаваше да не се обвърже с някого. На моменти Джес я съжаляваше за това. Майка й имаше нужда от мъж до себе си. По-рано се бе надявала, че това е Грант, на отдавна й стана ясно, че се е лъгала. Преди да успее да каже още нещо, вратата се отвори и влезе Вал.

- Здравей, мамо. - Тя видя сериозните им физиономии и попита - Да изляза ли?

- Не - бързо поклати глава Мелани - Здравей, любов моя.

Усмихната Валери се наведе да я целуне. Изглеждаше толкова по-различна от Мелани и Джес, че човек можеше да се усъмни в родствената им връзка. Беше по-дребна от майка си и сестра си, но с чувствено тяло, което караше мъжете да я оглеждат похотливо, когато минава - едър бюст, тънка талия, малък, заоблен ханш, стройни крака и руса коса, падаща до кръста й. Имаше моменти, когато Мелани видимо се свиваше от страх, забелязала реакциите на мъжете спрямо детето й. Дори Грант се стъписа, когато я видя неотдавна.

- За Бога, Мел, нахлузи чувал на главата на това дете, докато навърши двадесет и пет години, за да не подлудите квартала!

С печална усмивка Мелани отвърна:

- Не мисля, че би помогнало, ако го нахлузя само на главата й.

Тя бдеше над Валери по-внимателно, отколкото над Джес, защото веднага се усещаше, че Валери е прекалено открита и много наивна. Не беше глупава, но не и толкова умна, колкото сестра си, та част от чара й се състоеше в това, че изобщо не осъзнаваше своята привлекателност. Шестваше с безгрижната лекота на тригодишно дете и, оставяйки подире си копнеещи мъже, равнодушно продължаваше по пътя си. В училище Джес добре съзнаваше ефекта от вида на сестра си и така Валери бе пазена от две майки.

- Гледахме те тази вечер. Беше добра.

За разлика от Джесика тя не каза защо, не анализираше, не критикуваше и странно защо това, което ставаше в главата на Джесика, я правеше едва ли не по-красива от изумителната й близначка. А двете заедно бяха забележителна двойка - едната червенокоса, висока и слаба, другата - пищна, нежна и руса.

- Ще вечеряш ли с нас?

- Разбира се. Отказах на Грант, за да вечерям с вас двете.

- Защо не го доведе? - веднага се натъжи Вал.

- Защото понякога ми е приятно да бъда сама с вас. Мога да го видя и друг път.

Вал сви рамене, Джесика кимна и в това време Ракел звънна отдолу. Вал вдигна слушалката, каза "Добре!", затвори и се обърна към майка си и сестра си.

- Вечерята е готова, а Ракел е в скапано настроение.

- Вал! - Мелани изглеждаше недоволна - Не говори така.

- Защо? Всички говорят така.

- Това не е причина и ти да го правиш.

И трите тръгнаха надолу по стълбите, разменяйки си шеги. Мел им разказа за специалния репортаж за малтретираните деца, за Пати Лу Джоунс, спешно нуждаеща се от сърдечна трансплантация, която тя бе натоварена да уреди.

- И как ще го направиш, мамо? - поинтересува се Джес. Такива случаи й допадаха и тя смяташе, че майка й се справя изключително добре с тях.

- Грант каза, че ще ми даде някои имена. Миналата година той прави предаване за четирима големи специалисти в областта на сърдечните трансплантации, а и от справочния отдел ще ми предоставят някои данни.

- Сигурно ще стане хубаво предаване.

- Струва ми се отвратително - направи гримаса Вал, докато влизаха в трапезарията, а Ракел ги гледаше свирепо.

- Да не мислите, че ще ви чакам цяла нощ? - силно изсумтя тя и профуча през летящата врата, а трите си размениха усмивки.

- Ще полудее, ако не може да се оплаква! - прошепна Джесика и те се разсмяха, но направиха сериозни физиономии, когато Ракел се появи с поднос с ростиф.

- Изглежда страхотно, Ракел! - побърза да я похвали Вал, докато си сервираше първа.

- Хм! - тя отново изфуча навън и се върна с печени картофи и задушен карфиол. Трите започнаха спокойно да вечерят. Домът й беше единственото място, където Мел можеше изцяло и напълно да се освободи от новините.