Ладията на Харон

ЛАДИЯТА НА ХАРОН

ДЖАК ДЮ БРУЛ

ХОМЕР, АЛЯСКА

17 ОКТОМВРИ

Хауард Смол се наведе над планшира на яхтата и повърна толкова силно, че едва не изгуби очилата си. Вкисналото съдържание на стомаха му шумно се изсипа във водата и привлече вниманието на екипажите на другите риболовни кораби. Те го погледнаха и се развикаха шеговито. Хауард се изплю няколко пъти в безуспешен опит да премахне противния вкус от устата си, и после се изправи. Избърса засъхналите кафяви петна от устните си с ръкава на анорака си, облегна глава на корпуса от фибростъкло и изпъшка.

- Господи, Хауард, все още сме завързани на дока. Не ми казвай, че вече страдаш от морска болест - присмя му се Джери Смол, капитанът на риболовната лодка.

Двамата бяха братовчеди, но се различаваха по външност. Хауард, по-млад с няколко години, беше преждевременно оплешивял, а Джери все още имаше гъсти, макар и прошарени коси. Хауард беше кльощав, пристрастен към четенето на книги и с интелигентен вид, докато Джери беше едър и як - мъж канара, и тежеше стотина килограма.

- Не обвинявай мен, Джери. Виновен е онзи садист - отговори Хауард и немощно размаха ръка към другия пътник на дългия петнайсетина метра плавателен съд. - Допреди четири часа пихме текила в бар "Солти Дог".

Пътникът в срещуположния край на яхтата се ухили. Беше се облегнал небрежно на напречната греда. Единият му крак бе протегнат на пейката, а другият бе свит до гърдите. Загрубелите му ръце се бяха сключили около коляното. Носеше избелели джинси, черна памучна блуза и кожено яке. Туристическите му ботуши бяха с добро качество, но износени. Дрехите му бяха измачкани, сякаш спеше с тях.

Въпреки няколкото часа сън и голямото количество алкохол, което сигурно бе погълнал, очите му бяха ясни и съсредоточени. Те бяха в необикновен оттенък на сивото - неумолими, но в същото време дружелюбни и усмихнати, и пленителната им дълбочина привлече вниманието на Джери. Дори трябваше да положи усилия, за да отмести поглед.

- Знам от какво се нуждаеш. - Пътникът погледна часовника си "Таг Хойер" и видя, че до зазоряване има още много време. - Точно както подозирах, в Осло, Норвегия, е късно следобед, по това време в заведенията правят отстъпка от цената на алкохола.

Той извади две бутилки светло пиво "Аляска" от пластмасовата хладилна чанта на палубата и подхвърли едната на Хауард.

- Клин клин избива - ухили се мъжът и отвъртя капачката на бирата, която смяташе за най-хубавата в света.

- В четири и половина сутринта едва ли ще прогони махмурлука ми - изхленчи Хауард, но все пак отвори бирата и отпи голяма глътка.

- По-добре ли се чувстваш?

- Да.

- Въжетата са развързани, татко. Да тръгваме. - Синът на Джери Смол беше копие на баща си, само че по-едър. Младежът беше по-висок от него и по-широкоплещест. Момчешкото му лице изглеждаше неуместно на грамадното му тяло.

- Приготви се за отплаване, Джон - каза Смол, когато големият мотор забръмча.

Младежът хвърли и последното въже и скочи на "Танцуваща по вълните" - твърде поетично име за очуканото, олющено корабче, прекарало твърде много зими в Аляска. Двамата пътници се присъединиха към капитана и сина му на завет в отворената от едната страна каюта.

Намираха се на първия плавателен съд от флотилията на Хомер, която потегляше да търси камбала, огромна, дълбоководна риба. Макар че сезонът преваляше, Джери увери групата, че ще ги заведе при същински чудовища. Лодката мина край една от най-големите естествено вдадени в морето ивици земя. В заслона на залива Кук, където теченията в Аляския залив се срещаха с тези на пролива Шелихов, моретата бяха оформили дълга около миля земя. Край тясната издаденост на полуостров Кенай, на северното крайбрежие домуваха чудесни пъстърви и камбали, а също и огромно ято орли, които ровеха в сметището на заспалото градче.

"Танцуваща по вълните" заобиколи носа на ивицата земя. Планината Кенай вдясно възправяше тъмен силует на слабата светлина на изгряващата зора. Слънцето нанасяше розов щрих на хоризонта. Температурата беше нула градуса и принуждаваше мъжете да стоят близо до радиаторите на парното в каютата. Вятърът беше слаб, а морето не по-дълбоко от метър - безпроблемно пътуване за корабче, създадено да се бори с триметрови вълни.

- Не ми приличаш на обичайните дървени философи, които Хауард обикновено води на риболов - подхвърли Джери Смол на новия си спътник.

Мъжът се усмихна.

- Не. Аз съм независим консултант. Нает съм да проверя дали изобретението на Хауард има приложение, за да бъде одобрено за търговска употреба.

- Е, и?

- Какво?

- Ако "Пасифик Машин енд Дай" се вслушат в препоръката ми, догодина по това време Хауард Смол ще бъде много богат човек.

Хауард се ухили. Чуваше за подкрепата за пръв път след двете седмици на експерименти, които бяха извършили на север от Валдиз.

- Благодаря, Мърсър.

- Не благодари на мен. - Филип Мърсър стисна ръката на Хауард. - Ти свърши цялата работа. След няколко години минната индустрия ще се приспособи към произведението ти.

През последните три години професор Хауард Смол и екипът му в Калифорнийския университет в Лос Анджелис разработваха "миникъртица", пробиваща тунели машина, в която бяха внедрени най-новите постижения в лазерното насочване, хидравличната технология и микроминиатюризацията. Наскоро творението им на име "Мини" се бе доказало по време на първия тест, при най-тежките условия, с каквито би могла да се сблъска подобна машина. "Миникъртицата" бе изкопала дълъг три километра тунел в гранитна скала, с отклонение само една четирихилядна от сантиметъра от първоначалния курс. За разлика от другите пробивни машини "Мини" беше малка и икономична. Екип от двайсет души можеше да работи с нея денонощно. "Къртицата" пробиваше тунели с диаметър метър и двайсет. В сравнение с нея пробивните машини, използвани за прокопаването на тунела под Ламанша между Англия и Франция, бяха дълги сто и осемдесет метра и изискваха грижите на стотина работници.

Мърсър бе нает от "Пасифик Машин енд Дай", огромни производители на технически съоръжения, за да оцени качествата на съдържанието при разработването на мини в твърди скали. Такава малка пробивна машина можеше да предотвратява експлозии в рудниците и да спести стотиците смъртни случаи и наранявания, които те причинява всяка година. Мърсър беше известен в минната индустрия и препоръката му би гарантирала, че след няколко месеца "Пасифик Машин енд Дай" ще купи правата върху "Мини". Дългогодишният труд на Хауард скоро щеше да бъде възнаграден.

Риболовната експедиция бе предприета с цел двамата мъже да си починат след дългите седмици на изпитания. Доскоро непознати, те се бяха сближили, сякаш бяха приятели от много години.

- В такъв случай най-после ще платиш наема на лодката, а? - обърна се Джери Смол към братовчед си.

- Ще има да вземаш.

На един час път от Хомер Джери намали скоростта на "Танцуваща по вълните" и я насочи към малък, уединен залив. Той и синът му съсредоточено наблюдаваха уреда за измерване на дълбочината и сравняваха показанията за дъното с географските справки, които бяха взели. След малко Смол изключи мотора и тишината на бреговете на Аляска ги обгърна.

- Това е най-хубавата дупка за ловене на риба в тези води - заяви той и стана, за да приготви тежките въдици.

Ледовете на Северния ледовит океан, намиращи се на хиляда и двеста километра на север, сякаш отнемаха топлината на слънцето, което излъчваше студена перлена светлина. На фона на ниските, бавно влачещи се облаци, небето приличаше на матов покров - специален ефект, какъвто единствено природата можеше да създаде.

Няколко минути след като хвърлиха въдиците във водата, Мърсър извади четирийсет и пет килограмова камбала. Джери и Джон издърпаха рибата на борда с помощта на тежки куки. Плоското й бяло тяло беше гладко, като се изключат двете мехурчета на главата, предпазващи очите. Макар че камбалата беше едно от най-грозните създания в света, всички поздравиха шумно Мърсър.

- Страхотна риба.

- Красавица.

- Прилича на бившата ми съпруга. Не казвай на майка си, че съм споменал това, Джон.

Пет минути по-късно Мърсър и Джери помогнаха на Джон да изтегли на палубата двайсеткилограмова камбала, а след това дойде ред на Хауард да извади едно от чудовищата от дълбочина шейсет метра. Така мина около час. Всеки улавяше риба, веднага щом кукичката на въдицата му стигнеше до дъното. След като ги издърпваха на повърхността, те отново пускаха камбалите във водата. Този вид риболов не беше истински спорт, а по-скоро изпитание на силите им, докато изкарват навън мудните същества.

Джери го сравни с изваждане на двоен матрак от дъното на океана - никаква съпротива, но огромна тежест. Истинската привлекателност на лова на камбала беше в приятелството. Джери каза, че за да разберат какво наистина означава риболов в Аляска, трябва да застанат в леденостудена река, докато сьомгата извършва миграционното си пътешествие, за да хвърли хайвера си. Имало толкова много риби, че се блъскали във високите до коленете ти ботуши, сякаш си препятствие във водата. Но по време на размножителния период сьомгата не се хранела, затова повечето рибари само я гледали как минава покрай въдиците им.

- По-отчайващо е от импотентност в публичен дом - описа го той.

Хауард се бе съвзел от махмурлука си и бе започнал да се наслаждава на бирите. И Джери Смол пиеше. Единствено Джон, който беше твърде млад, за да пие законно, явно прояваваше желание да остане трезвен. Джери му предложи бира, но младежът отвърна, че тренира за предстоящия баскетболен сезон и е пълен въздържател.

Около единайсет сутринта им се стори, че улавят едни и същи риби, затова прибраха въдиците и Джери насочи яхтата към друга дупка, по-надалеч от Хомер. "Танцуваща по вълните" се придвижи на юг, оставяйки широка разпенена диря след себе си. Морето все още беше спокойно, а небето се бе прояснило и ярките лъчи на слънцето блестяха по водата като сигнали на хелиограф.

Десетина минути по-късно Джон посочи вдясно и извика:

- Татко, какво е онова нещо?

Джери мигновено намали и зави толкова рязко, че Мърсър и Хауард трябваше да се хванат за таблото, за да запазят равновесие. На около петстотин метра от тях друго корабче се поклащаше по вълните. Беше шест метра по-дълго от "Танцуваща по вълните", търговски риболовен плавателен съд с малка каюта над тежкия нос. На кърмата имаше кран за мрежи.

Дори от разстояние всички разбраха, че на борда на другия кораб нещо не е наред. Плаваше някак неестествено ниско във водата, а горните части бяха почернели и обгорели от пожар. Около него витаеше натрапчиво усещане за беда. Над кораба бе надвиснала зловещата тишина на крипта. "Танцуваща по вълните" се приближи. Никой не помръдна на изоставения кораб, нито отговори на поздрава им.

- Каква е тази лодка? - попита Джери.

- Името й е обгорено и заличено - отвърна синът му, докато размотаваше въжето на борда на "Танцуваща по вълните". - Но аз мисля, че е "Джени IV" от Суърд.

Мърсър се приготви да скочи с въжето и да завърже двете яхти. Подклажданите от алкохола шеги и закачки секнаха веднага щом малката група забеляза "Джени IV". Мърсър действаше спокойно и професионално, сякаш всеки ден намираше изгорели разбити кораби.

Обгорялата палуба на "Джени IV" беше пълна с вода, дълбока петнайсетина сантиметра. Ботушите на Мърсър се намокриха и краката му бързо изстинаха. Той огледа палубата и после се обърна към Джери.

- Обади се на бреговата охрана и им съобщи какво сме открили. Кажи им да не бързат, защото няма оцелели. - В гласа на Мърсър прозвуча заповедническа нотка, каквато не се бе долавяла дотогава.

- Как разбра? - попита Хауард, навеждайки се между двете корабчета.

Преди да отговори, Мърсър отново погледна пред себе си.

- Спасителната лодка все още е окачена на гредата, а в краката ми лежи овъглен труп.

- По дяволите - изруга Джери Смол от контролното табло на "Танцуваща по вълните". - Джон, обади се на бреговата охрана.

Той скочи на "Джени IV", подпря се на обгорялата палуба и видя проснатия по лице труп.

- По дяволите - повтори Джери.

Човекът явно бе оцелял почти до края на пожара, защото положението на тялото му показваше, че е изпълзял от каютата, преди да умре, и се е измъкнал от най-буйните пламъци. Горната част на тялото беше изумително запазена и още бе облечена в оранжева спасителна жилетка, но от таза надолу не бе останало нищо, с изключение на почернелите остатъци от бедрените кости, които грозно стърчаха от хълбоците. Пръстите на ръцете му бяха извити като нокти на хищник - овъглени кости и ивици плът, които леко помръдваха във водата на палубата.

Мърсър нямаше желание да обърне трупа и да види какви поражения е нанесъл огънят върху лицето.

Странното състояние на тялото задълбочи мистерия около плавателния съд. Съзнанието на Мърсър вече се измъчваше от въпроса какво се бе случило на корабчето. Явно бе пламнал силен пожар, който бе заварил неподготвена жертвата, но нямаше обяснение защо бе избухнал огънят. Ако друг кораб бе помогнал за потушаването на пламъците, трупът нямаше да бъде оставен на "Джени IV". Нямаше логика.

- Върни се на твоята лодка - каза Мърсър на Джери. - Трябва ми фенерче и брадва.

Джери облекчено прескочи на "Танцуваща по вълните", взе нещата, подаде му ги и неспокойно се облегна на планшира. Мърсър продължи разследването си.

- Не мислиш ли, че трябва да изчакаме бреговата охрана?

Напомнянето на Хауард бе основателно, но нещо около пожара безпокоеше Мърсър и нямаше намерение да чака властите да го открият.

- Ей сега ще дойда.

Няколко стъпала водеха към кабината с щурвала. Вратата до тях беше за пространството под палубата. Лоцманската кабина не беше засегната толкова много от огъня, колкото долната палуба, затова Мърсър се приближи до вратата, водеща надолу, и се опита да я отвори. Дървото беше изкривено от топлината и заяде. Мърсър замахна с брадвата няколко пъти и вратата се разцепи на трески. Половината се сгромоляса на палубата.

Той запали тежкото фенерче и освети тясното помещение под лоцманската кабина. Вляво имаше малък камбуз, две пейки и маса. Всичко бе обгоряло. Вдясно висяха три койки. На двете нямаше нищо, като се изключи гладкият слой пепел, в който се бяха превърнали дюшеците и одеялата. В третото лежеше скелет. Човекът бе изгорял напълно - по костите не бе останала плът. Празните очни ябълки гледаха Мърсър почти обвинително. По гърба му полазиха ледени тръпки. Колкото и да беше силно желанието му да избяга от обгорялата каюта, той положи усилия да запази хладнокръвие.

Мърсър подозираше, че третият член на екипажа на "Джени IV" е скочил през борда, за да се спаси от пламъците. Сложи ръце на стоманената стена и забеляза, че металът е леденостуден. Изминалата нощ беше смразяваща и беше невъзможно да се определи кога точно е избухнал пожарът, докато не пристигнеха криминалисти, за да направят оглед на труповете.

Таванът беше обгорен от пламъците, но изглежда не бе имало време дървото да бъде пробито. До разбитата врата имаше друга, водеща към малък коридор за товарните трюмове. От самата врата не бе останало нищо. Рамката и стената до нея бяха разрушени от експлозия. Това обясняваше защо пожарът не бе унищожил напълно плавателния съд. Взривът бе лишил огъня от кислород, потушавайки пламъците.

Мърсър се запита какво е пренасял риболовният кораб, за да предизвика подобна експлозия.

Моторите бяха на кърмата. Логично беше резервоарите с гориво да са в близост до тях, но ако те се бяха взривили, горната палуба щеше да е напълно разрушена. А и подобна експлозия със сигурност би потопила плавателния съд. Причината беше друга.

Мърсър насочи лъча на фенерчето към трюмовете и освети мътната зелена вода. Миризмата на изгоряло дърво и пластмаса не можеше да прикрие застоялата смрад от годините риболов. По повърхността на водата се наслоил дебел пласт мръсотия, а в няколкото чисти пространства проблясваха петна гориво, обагрени във всички цветове на дъгата. Мърсър предпазливо влезе в наводнения трюм, търсейки стъпало. Водата изсмука телесната му топлина през тънката защита на панталона.

Той нагази до коленете и разбра, че не може да направи нищо без водолазна екипировка. Накани се да се обърне, когато лъчът на фенерчето се отрази в нещо във водата на по-долното стъпало.

Изпъшка, като бръкна във водата, за да го вземе, потопявайки ръката си до рамото. Беше парче лъскава неръждаема стомана, дълго двайсетина и широко дванайсет сантиметра. Взривът на борда бе разкъсал стоманата, сякаш е хартия. Краищата бяха изкривени като на шрапнел. Мърсър обърна находката си към светлината на фенерчето и видя от едната страна името РОДЖЪР. Стоманата бе откъсната на последната буква.

Той пъхна парчето в джоба на якето си, тръгна към горната палуба и пое няколко пъти дълбоко въздух, съзнавайки, че откакто се е качил на "Джени IV" диша едва-едва.

- Намери ли нещо? - попита Джери.

- Не - отвърна Мърсър, за пръв път забелязвайки щетите, нанесени на крана с мрежите.

Върхът на сигналния мостик бе изчезнал, сякаш отрязан с горелка. Мърсър се вгледа в стоманените остатъци от крана с мрежата, и забеляза, че спирачките са чисти и остри. Нямаше следи от повреда, нанесена от експлозията. Онова, което бе разрушило крана, го бе пречупило. Изпълнен с любопитство, той се обърна и видя, че антените на радиостанцията също са прекършени на трийсетина сантиметра от покрива на кабината с щурвала. Мърсър нямаше обяснение за това.

- Свърза ли се с бреговата охрана?

- Да. Ще изпратят катер от Хомер. Би трябвало да пристигнат след около час.

- Добре. - Мърсър огледа за последен път изоставения риболовен кораб и скочи на "Танцуваща по вълните". - Няма смисъл да останем завързани. Долната палуба е наводнена и "Джени IV" ще потъне всеки момент.

Джери запали мотора, а синът му развърза въжетата. Щом се отдалечиха на петдесет метра от "Джени IV", Джери спря, поддържайки постоянно разстояние от разрушения кораб. Около изгорелия плавателен съд и загиналия му екипаж витаеше загадка и четиримата мъже знаеха това. Те дълго мълчаха, наблюдавайки притихналия, поклащащ се по вълните "Джени IV". Двата трупа на борда нямаше да им дадат отговорите, които търсеха.

- Мисля, че за днес риболовът приключи. - Гласът на Джери прозвуча неестествено високо.

Мърсър се обърна към него и се усмихна въпреки мрачните си опасения.

- По, дяволите, риболовът е само повод да пиеш, но аз никога не съм се нуждаел от оправдание, за да го правя.

БЕЛИЯТ ДОМ

19 ОКТОМВРИ

Президентът влезе в неофициалната трапезария в частния си апартамент и се усмихна сърдечно, когато единствената му гостенка стана, за да стисне ръката му. Тя беше много по-ниска от него и възпълничка. Дрехите й сякаш бяха от отдела за бременни в универсален магазин с намаление, а гримът - сложен на тъмно. Макар че около врата й бе увито шалче, двойната й брадичка се виждаше ясно на ранната утринна светлина, струяща през прозорците, които гледаха към розовата градина. Външността й беше абсолютно несъвместима със света, в който властваха прожекторите на медиите. Скрита от очите на журналистите, тя се бе издигнала в правителствената йерархия благодарение на решителността си и на несъмнения факт, че е подходяща за всяка работа. Енергичността и интелектът й я бяха направили един от най-близките приятели на президента и най-доверения му съветник.

- Добро утро, Кони. Радвам се да те видя - поздрави той и седна до масата срещу секретаря на енергетиката Констанс ван Бурен.

Жената оправи черната си пола и отново зае мястото си.

- Познаваш ме добре. Никога не пропускам безплатно ядене.

- Е, какви са последните новини? Не ме щади.

Кони отпи глътка кафе. Очите й весело заискриха.

- Предупреждавам те, че ще чуеш нещо жестоко. Според медиите рейтингът ти е паднал толкова ниско, та дори виаграта не може да го вдигне.

Президентът прихна да се смее. Бръчиците около очите му се откроиха. Двамата продължиха да си разменят шеги. Срещите им бяха предназначени за обсъждане на въпросите на енергетиката, но всъщност служеха за отмора на президента от напрежението на поста му. Макар че вършеха немалко работа по време на тези закуски на всеки два месеца, те ги очакваха с нетърпение заради удоволствието да бъдат заедно.

- Знаеш ли, когато идва на закуска, Лойд Истън от Държавния департамент води двама помощници и носи четири куфарчета и преносим факс, да не би нещо да се случи, докато е тук.

- Е, той е загубил чувството си за хумор някъде между приемането му в МЕНСА* и получаването на ключа от "Фи Бета Капа"**. Момчетата на високи постове често забравят, че макар и важна, това е просто работа. Аз все още прекарвам почивните дни с внуците си, пека им сладкиши и се карам на дъщеря си, че се е омъжила за безделник. Живея като всички нормални хора.

* Международна организация на хората с висок коефициент на интелигентност - Б. пр.

** Американско дружество на студенти по хуманитарни и естествени науки с високи оценки, основано през 1776 г. - Б. пр.

В очите на президента премина сянка.

- Казах ли ти, че няма да се кандидатирам за втори мандат?

- Спомена, че мислиш по въпроса. Смятам, че идеята е добра. И двамата знаем, че бракът ти е поразклатен, меко казано. Ти и Патриша се нуждаете от малко време заедно. И не знам как си със здравето, но ръцете ти никога не са треперили в осем сутринта.

Президентът погледна дългите си, тънки пръсти и се стъписа, като видя, че леко треперят.

- Повечето ти предшественици не са били принуждавани да вземат трудните решения, които ти взе, за да насочиш отново страната по правилния път, затова положението им не е било така напечено като твоето.

- Например историята с петрола.

- Да - съгласи се Кони ван Бурен.

Според поддръжниците и противниците си президентът бе извършил политическо самоубийство само осем месеца след като бе поел поста. По време на първото си обръщение към нацията той бе изложил новата си енергийна политика - за десетина години Съединените щати да сложат край на зависимостта си от чужди петролни източници. Чрез специални фондове администрацията му щеше да финансира мащабни програми, за да създаде нови източници на алтернативна енергия в цялата страна. Той си представяше големите градове, пречистени от замърсяването и екологичните катастрофи през осемдесетте и деветдесетте години на ХХ век. В равнинните щати щяха да бъдат построени големи ферми с вятърни мелници, а в югозападните райони да бъдат монтирани слънчеви колектори. Дори предложи построяването на електроцентрала, използваща приливите, по крайбрежието на Мейн, която да снабдява с енергия Бостън.

Поради необикновените си магнитни свойства наскоро откритият елемент бикиний щеше да бъде използван, за да увеличи многократно производството на съществуващите електроцентрали, а впоследствие щеше да се превърне в самостойтелен източник на енергия. Автомобилната индустрия, която от години разчиташе на акумулатори, щеше да бъде принудена да усъвършенства разработването на електрически автомобили. В края на десетгодишната програма половината от всички превозни средства щяха да се движат с електричество. Президентът заяви, че технологията съществува и Америка трябва само да има куража да я използва.

Той бе отправил трудно предизвикателство към нацията, но народът беше готов да го приеме. Хората бяха въодушевени от същите оптимистични надежди, каквито президентът Кенеди бе внушил, когато обеща да изпрати човек на Луната. Природозащитниците виждаха края на хищническото унищожаване на околната среда, дължащо се на пагубното разхищение при употребата на твърдите горива. Икономистите бяха единодушни, че преходният период ще бъде труден, но забраната на вноса на петрол ще сложи край на дългогодишния дисбаланс в търговията. Технократите с нетърпение очакваха новата технология, която щеше да освободи Америка от зависимостта й от петрола. А Държавният департамент се вълнуваше от премахването на най-силния дипломатически коз на Близкия изток - заплахата от поредно петролно ембарго.

До осъществяването на плана оставаха няколко седмици, когато политическата реалност надигна грозната си глава.

Седемте най-големи петролни компании в света, известни с името "Седемте сестри", притежаваха повече икономическа мощ от множество индустриални страни. Те знаеха, че най-големият им пазар скоро ще изчезне, и започнаха да упражняват огромното си влияние. В опит, граничещ с икономическо изнудване, "Седемте сестри" започнаха да повишават цената на бензина, която стана почти двойна. А след това тихомълком дадоха да се разбере, че цените ще продължат да се вдигат, ако не бъдат направени някои отстъпки. Президентът беше реалист и знаеше, че петролните гиганти могат да тласнат надолу световната икономика в спирала, пред която Голямата депресия би приличала на разцвет.

Той се възползва от политическото си влияние и услугите, които бе получавал като сенатор, и обещавайки, че до края на мандата си ще се отплати, упражни натиск върху Конгреса да отворят Националния полярен природен резерват за експлоатация на петрол. Милионите акри девствена тундра по северното крайбрежие на Аляска на изток от залива Прудо бяха последният главният източник на петрол в страната и една от най-крехките екосистеми на планетата. Известно беше, че в Полярния резерват има много по-големи петролни залежи от откритите в Прудо, и това беше наградата, която "Седемте сестри" искаха за съдействието си. Президентът им я бе осигурил. Законопроектът тихомълком бе пъхнат между другите предложения няколко минути преди приемането му. Така бяха избегнати дебатите в залата. Лобистите на защитниците на околната среда разбраха много късно какво става.

Загрижеността за екологичното равновесие винаги бе предотвратявала предишните опити резерватът да бъде отворен за експлоатация. Президентът обаче нямаше друг избор, освен да я пренебрегне, съзнавайки, че е предпочел по-малката от двете злини. Знаеше, че каквито и предпазни мерки да вземат петролните компании в надпреварата си да се възползват от новия източник на суров петрол, земята ще бъде съсипана завинаги. Но освен това смяташе, че платената цена ще бъде малка, ако новата енергийна политика доведе до по-чист живот за останалата част от страната и света.

Той не очакваше ожесточения протест, когато нацията научи за сделката. За един ден сякаш всеки гражданин стана защитник на Националния полярен природен резерват. Хора, които не можеха да намерят Аляска на картата, изведнъж започнаха да бълват статистически данни за щетите от експлоатацията на петрола върху дивата пустош. Изневиделица се появиха плакати, тениски и коментарни предавания. Полярната лисица и полярната мечка се превърнаха в медийни звезди. В ефира се излъчваха безкрайни предавания, описващи тежкото им положение. Нощ подир нощ на телевизионните екрани препускаха стада северни елени, а коментатори със сериозен тон обясняваха как животните почти ще изчезнат осемнайсет месеца след като заработи първата петролна сонда. Хората бяха възмутени и след изявлението на президента бяха създадени десетки групи на природозащитници.

Навсякъде избухнаха бойкоти срещу петролните компании, на които бе даден лиценз да извършват сондирането. "Петромакс" заведе дело срещу няколко от природозащитните организации, включително "Грийнпийс", за организиране на протести. "Грийнпийс" очакваше нетърпеливо вниманието на медиите, което щеше да предизвика предстоящият съдебен процес. Те искаха да изпратят кораба си "Рейнбоу Уориър III" в пролива Принц Уилям в знак на възмущение, но плавателният съд се намираше в Южния Тих океан, за да протестира срещу последните ядрени опити на французите.

Възможността най-после да се решат много от проблемите на Америка се превърна в ожесточена битка, която раздели нацията както по време на войната във Виетнам. Като всяко трудно решение всички приемаха новата енергийна политика като добра идея, но никой не желаеше да плати цената за успеха й.

Президентът и секретарят на енергетиката Ван Бурен преживяха заедно бурята. Двамата понасяха още по-яростни критики сега, година по-късно, когато резерватът се изпълваше с хора и машини, които започваха подготовката за сондирането. Хората сякаш забравиха за ползите от президентския мораториум върху вноса на петрол. Единственото, което имаше значение в момента, беше защитата на полярната тундра, дори ако това означаваше още едно поколение да живее в смог, киселинни дъждове и парникови газове.

- Няма да питам дали постъпваме правилно - уморено отбеляза президентът, тъй като милиони пъти се бе изказвал по въпроса. - Знам, че имам право. Трябва да се освободим от зависимостта от вноса на петрол. С настоящата скорост на консумация земята ще изчерпи ресурсите си в средата на това столетие, затова защо да не сме подготвени за кризата? Европа и Япония неистово ще искат новата ни технология и ще държим всички козове. Никой ли не разбира, че това е за добро?

Кони ван Бурен бе чувала тези доводи и не каза нищо. Макар и слабо известен на населението, Отделът по енергетика беше любимото място за лобиране на "Седемте сестри" и на всички други, занимаващи се с петрол. Тя беше под по-голямо напрежение от президента. Но с интуитивна мъдрост, характерна само за жените, Кони бе приела критиката и протестите в крачка, като в същото време изслушваше президента, който изливаше раздразнението си.

- Дългосрочните ползи от предложението ми далеч надвишават унищожаването на Полярния природен резерват. И, по дяволите, изводът, че животните там ще изчезнат като в Деня на Страшния съд, не е предрешен.

Последното изречение прозвуча неубедително дори в неговите уши. Флората и фауната по северното крайбрежие на Аляска не се срещаха никъде другаде по света и бяха толкова уязвими, че и най-малкото поражение щеше да бъде необратимо. Полярният мъх се нуждаеше минимум от сто години, за да се възстанови от преминаването и на най-лекото превозно средство. След като бъдеха инсталирани петролните платформи, тръбопроводите и другите поддържащи съоръжения, природата нямаше да бъде същата.

- Но цената е малка - решително добави президентът.

Кони вдигна ръце, преструвайки се, че се предава.

- Забрави ли, че съм на твоя страна?

- Съжалявам - мрачно се усмихна той. - Напрежението ми се отразява. Как издържаш, по дяволите?

Кони се засмя.

- Напомням на всички, че Отделът по енергетика има правомощията върху ядрения арсенал на Америка. Казвам им, че контролирам двайсет хиляди бойни глави и страдам от предменструален синдром. И това им затваря устата.

Президентътсе усмихна уморено.

- Какви са последните новини от местните правозащитни организации?

Правата на населението в Аляска също бяха станали тема на разгорещени дискусии. Кони се премести на стола и остави ножа и вилицата си в порцелановата чиния, която все още беше пълна с пържени яйца и бекон.

- Засега са относително тихи. Липсва им международното представителство на големите природозащитни организации и гледат да стоят в сянка, докато разберат доколко администрацията е готова да подкрепи инициативата. Макар току-що да научих, че "Амнести Интърнешънъл" заплашва да обяви цялото ескимоско население за политически затворници на Съединените щати, ако продължаваме да нарушаваме правата им върху земята.

- Господи! - възкликна президентът. - И наричаш това стоене в сянка?

- В сравнение с извършеното от ПАПС това е нищо.

- ПАПС? - Той повдигна вежди в недоумение. - Защитници на околната среда ли са?

- По-скоро екотерористи. - Кони взе куфарчето си от пода, сложи го на масата, прерови съдържанието му и подаде кафява папка на президента. - Досието, съставено от Интерпол, за престъпленията, с които ПАПС пряко или косвено са свързани в Европа. И това е само през последната година.

Докато президентът прелистваше докладите за бомбените атентати, протестите и нападенията, Кони ван Бурен му разказа накратко какво представлява организацията.

- ПАПС са инициалите на Планетарен активен природозащитен съюз. Основан е преди няколко години от холандец, професор по естествени науки, изпаднал в немилост пред колегията. Ян Верховен е класически пример за обаятелен водач - млад, още няма четирийсет, хубав, интелигентен и от богато семейство, уважавано в родния му Амстердам.

Кони говореше така, сякаш декламираше наредените пред президента материали. Очевидно бе чела досието много пъти.

- До тази година ПАПС са били незначителна организация. Печатали са памфлети и Верховен е изнасял лекции на митинги в цяла Западна Европа. Съюзът е относително млад и наброява стотина активни членове. Мнозина защитници на околната среда смятат ПАПС за твърде радикален дори за техния вкус. Верховен проповядва някакво псевдорелигиозно общуване с природата, в което на първо място са правата на земята, а не на хората. Той отлетял за Бангладеш след мусон, отнел живота на единайсет хиляди селяни, и осъдил оцелелите, защото са излъгали природата, като не са й отдали дължимото уважение. През декември, след изтичането на нерадиоактивна охлаждаща вода от френски реактор, ПАПС стана известен, когато Верховен предизвика директора на атомната централа да пие от нея. Това беше ефектен медиен номер с епични измерения, защото директорът бил свръхалергичен и можел пие само дестилирана вода - факт, който Верховен знаел. От началото на тази година ПАПС се включи сред професионалните демонстранти. Редиците им се увеличиха, както и бюджетът им. През май си купиха бракуван изследователски кораб и го прекръстиха на "Надежда". Отвориха офиси със сателитна връзка в Лондон, Париж, Ню Йорк, Вашингтон и Сан Франциско. И започнаха да упражняват насилие. В Мозамбик бяха арестувани членове на организацията с достатъчно експлозиви да взривят язовира "Кабора Баса". В Бразилия ПАПС поеха отговорността за унищожаването на тежки съоръжения на стойност десет милиона долара, използвани за разчистване на горите. В щата Вашингтон активист на групата е обвинен в убийство, след като забил в дърво стоманен шип и предизвикал засечка във верижен трион, който убил дървосекача, работещ с него. Пред вратата на секретаря на вътрешните работи беше оставен чувал, пълен с мъртви бухали, с емблемата на ПАПС. Не се спират пред нищо. Разрушили са бензиностанции в Германия, Холандия и Белгия. Заподозрени са, че са влезли с взлом в германска химическа компания и са съсипали експерименти за няколко милиона долара. Нахлували са в лаборатории, за да освободят опитни животни, много от които заразени с болести или експериментални ваксини с неизвестни странични ефекти. Накратко, ПАПС са силно мотивирани, добре финансирани и опасни и следващата им цел несъмнено ще бъде Аляска.

Президентът се стресна от обобщението й.

- Откъде си сигурна, че ще вземат на прицел Аляска?

- Корабът им "Надежда" е хвърлил котва в пролива Принц Уилям, точно пред зоната за сигурност, поставена около маршрута на танкерите, влизащи във Валдиз. Говори се, че Ян Верховен е на борда.

- Предприели ли са някакви действия?

- Още не, но аз смятам присъствието им за заплаха. А ти?

- В светлината на онова, което току-що ми каза, да - съгласи се президентът. - Но не можем да направим нищо, по дяволите.

- Знам, че имат законно право да бъдат там, но искам да се погрижа да бъдат заподозрян номер едно, ако нещо се случи.

- Ще кажа на Дик Хена от ФБР да си отваря ушите.

- Говорих с него веднага щом чух, че "Надежда" се е отправил към Аляска. Той обеща да бъде нащрек. - Последната забележка на Кони беше подхвърлена почти неблежно, но очите й добиха студен израз и устните й се свиха в тънка линия. Беше сериозна. И уплашена.

УНИВЕРСИТЕТ "ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН"

ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ

Мърсър стана, когато голямата група студенти започна вяло да ръкопляска. Беше убеден, че аплодират не толкова присъствието му, колкото факта, че няма да изтърпят поредната лекция на редовния си преподавател професор Лин Снайдър. Сто и двайсетте студенти в лекционната зала бяха предимно първокурсници и макар че учебната година бе започнала едва преди няколко седмици, вече ненавиждаха увода към геологията.

Лекциите на професор Снайдър бяха сухи като скалите, които ги принуждаваше да изучават.

Лин Снайдър кандидатства за докторска степен в Пен по едно и също време с Мърсър и макар че разликата във възрастта им беше малка, тя изглеждаше петнайсет години по-голяма. Мърсър бе отишъл в Института по геология, след като защити доктората си, а после се насочи към в частния сектор като консултант, докато Лин се зарови в научна работа. Той не преставаше да се чуди защо толкова много доктори прекарват научните си кариери, създавайки клонинги на самите себе си в безкрайна верига от преподаватели.

Лин знаеше, че деветдесет процента от студентите й не се интересуват от геологията. Записваха се да я изучават само за да изпълнят изискването на университета за два семестъра естествени науки. Но въпреки това тя се надяваше, че някой от тях ще хареса предмета.

Такива студенти обаче бяха малцина, затова на професор Снайдър й хрумна идеята да представи практическите приложения на геологията с помощта на Филип Мърсър. Той упражняваше тази професия и бе доказал, че изучаването на инклузии и антиклинали* може да означава милиони долари в злато, петрол или други ценни минерали за минно-геоложките корпорации и значителни хонорари за откривателя. Макар че не учеше на нещо особено важно, лекциите му обикновено бяха забавни, а посещението винаги масово.

* Инклузии - включения, антиклинали - гънки на земната кора с изпъкналата си част нагоре. - Б. пр.

Лин представи Мърсър, който отиде при нея на катедрата и се усмихна.

- Отново на топа на устата.

- Разбий ги. - Тя закачливо го потупа по рамото.

Мърсър нагласи микрофона и подреди купчината записки, които нямаше намерение да използва. Протакането беше ораторски номер да успокои публиката и да привлече вниманието й. Стотината студенти бяха разпръснати из лекционната зала на Фънгър Хол, една от множеството учебни сгради на територията на университета "Джордж Вашингтон". Мърсър пъхна ръка в джоба на панталона на светлосивия си костюм. Сакото му бе преметнато на стола зад катедрата. Температурата в помещението беше най-малко трийсет градуса, въпреки климатичната инсталация. Той с копнеж си спомни за хладния въздух в Аляска, който бе дишал само допреди няколко дни.

- Знам какво си мислите. "Страхотно, гост лектор, още по-скучен от професор Снайдър."

- Аз не мисля така, хубавецо - чу се съблазнителен женски глас, незабавно последван от одобрителни възгласи и викове.

Мърсър се усмихна глуповато и си оправи вратовръзката, за да прикрие смущението си. Докато смехът утихваше, той се наведе към микрофона и погледна към мястото, откъдето се бе чул гласът.

- Карате ме да съжалявам, че вече е забранено да се пляскат непослушните студентки.

Веселите викове и смехът забавиха с още няколко минути лекцията му.

- Колко от вас са тук, защото университетът изисква една година изучаване на естествени науки, за да ви даде научна степен? И бъдете откровени. - В залата се надигна море от ръце. - И колко от вас наистина се интересуват от изучаването на геология? - Неколцина студенти стеснително вдигнаха ръце, но сетне побързаха да ги свалят. - Извинявам се на онези, които смятаха да научат нещо днес. Не съм преподавател. Всъщност не разбирам половината неща, на които тази година ще ви научи професор Снайдър. Както тя спомена в представянето си, двамата едновременно защитихме докторските си тези, но аз вече бях завършил Минно-геоложкия институт в Колорадо. Нейната цел беше да преподава геология, а моята - да я прилагам.

Мърсър говореше спокойно, без предварителна подготовка и привлече интереса на публиката, докато разказваше за произшествия в мини и за приказни съкровища, изкопани от земята. Това не бяха суховати научни обяснения, а истории за приключения, разказани с вроден усет към по-зрелищните елементи. Говореше за легендарното начало на треската за диаманти в Кимбърли, Южна Африка, където отчаяни бедняци бяха станали милионери за един ден, и за стачката на Моли Магуайър във въглищните мини в Пенсилвания, довела до въвеждането на четирийсет и осем часова работна седмица. Мърсър описа работата на няколко километра под земята в прашни шахти и тъмни тунели, където постоянното напрежение от мисълта, че гравитацията притиска милиарди тонове скали около теб, е подлудила много хора.

Разказа историята на минното дело и кариерите от древни времена, когато кремък е бил употребяван за направата на остриета за копия, до първите разработени мини, където накиснати във вода дървени клинове са били използвани за издялването на каменните плочи, с които са построени храмовете и паметниците по река Нил. Спре се и на древните мини, където деца са били принуждавани да копаят руда, и животът им е продължавал най-много месец, но по-често само няколко дни след влизането им в шахтите. Разказа за развитието на технологиите, за гигантските земекопни машини с тегло двайсет хиляди тона и за експлозивите - как двеста килограма динамит регистрират земетресение от седма степен по скалата на Рихтер, когато се взривят на повърхността на земята, и за детонаторните шнурове "Примакорд", които горят със скорост шест хиляди метра в секунда. Мърсър поддържаше интереса на студентите в продължение на час с разкази и анекдоти за свят, какъвто малцина от тях подозираха, че съществува.

Когато приключи, в задната част на залата избухнаха аплодисменти. Първа започна да ръкопляска млада жена на последния ред. След като другите спряха, тя продължи - бавно и почти заядливо.

Жената стана. Под червената кърпа на главата й изскочиха непокорни кичури коса. Въпреки потискащата горещина в помещението, тя беше облечена в широко туристическо яке и черна тениска. Мърсър не можа да види ясно чертите на лицето й, но в позата й имаше нещо завладяващо - намек за достойнство и самоувереност, които одърпаните й дрехи не можеха да скрият.

- Разказите ви са много интересни, доктор Мърсър, всъщност доста забавни, но вие се хвалите с постиженията си със зловещата откровеност на нацистки учен, който обсъжда резултатите от унищожителните си експерименти. Питам се как спите нощем?

Забележката й изненада Мърсър, но не думите, а гласът й го накара да се замисли. Той веднага разбра, че тя не е студентка. Гласът й беше на зряла жена. Беше мелодичен и тембърът и запъването при произнасянето на някои звуци го правеха един от най-привлекателните, които бе чувал, въпреки обвинителния тон.

- Съжалявам - след известно време отвърна той, - но какви ги говорите, по дяволите?

- Говоря за вашата липса на загриженост за онова, което сте причинили на нашата планета. За замърсяването и оскверняването на нещо, което не притежавате. За това, че изнасилвате земята.

"Пак се започна" - помисли Мърсър.

- От един час ни разказвате колко прекрасно и ползотворно е минното дело за човечеството, без нито веднъж да споменете за данъка, който земята плаща. Щетите, нанесени от вас и други като вас, са необратими. Работата ви непрекъснато обезобразява света, а вие не изпитвате абсолютна никаква вина. Дори се гордеете с постиженията си. Човечеството не е родено на тази планета, за да експлоатира природните ресурси, а да живее в хармония с тях. Безотговорното унищожаване, за което вие безсрамно признахте, трябва да спре веднага. Изтъкнахте ползите от развитието на технологиите, но не споменахте за другия напредък. Защо не ни разкажете за филтрирането с цианид, използвано в съвременните златни мини? Кажете ни за сто двайсет и деветте милиона долара, необходими за почистването след катастрофата в Съмитвил. За седемдесетте милиарда долара, нужни за възстановяването на щетите от другите екологични бедствия, нанесени от алчните минно-геоложки корпорации. Хайде, разкажете ни.

Мърсър не отговори на предизвикателството й. Нямаше какво да каже, защото тя имаше право. Съмитвил струваше на федералното правителство по трийсет хиляди долара на ден и дори тези суми осигуряваха само временно лечение за най-тежката минна катастрофа в историята на Съединените щати. "Галактик Майнинг", фирма в северната част на Колорадо, използваше цианид, за да извлича микроскопични частици злато от руда, разпръсната върху огромни пластмасови листове. Прибързаното строителство на сондите за извличане на материала бе довело до изтичане на цианид в подземните води. Нямаше смъртни случаи в резултат на инцидента, но земята наоколо щеше да бъде мъртва през идните години. Мърсър не искаше да споменава, че преценката й за почистването на останалите мини е твърде занижена.

- Информирана сте по-добре от повечето студенти - отбеляза той.

- Не съм студентка. Аз съм член на Планетарния активен природозащитен съюз. Днес дойдох тук, защото знаех, че ще представите само едната страна на проблема, и реших, че студентите трябва да знаят какви поражения сте нанесли.

- Как се казвате?

- Не е ваша работа - троснато отвърна тя.

- Запазвате анонимността си, а искате от мен лична отговорност за действия, с които нямам нищо общо. - Мърсър се засмя и разсея напрежението в залата. - Споменавайки Съмитвил, вие се опитвате да припишете вината на всички минно-геоложки компании вместо на една, която е проявила престъпно нехайство. Съжалявам, но подобни емоционални призиви са неубедителни. Както и призивът ви да живеем в хармония с природата. Природата живее ли в хармония с нас, когато изпраща урагани в Карибите, които изравняват със земята цели села или задушават хиляди хора под стени от кал, щом в Централна Америка се изсипят проливни дъждове? Отговорът е не.

Обикновено Мърсър не си позволяваше да се включва в подобни спорове, но днес не можа да се сдържи. В страната се вихреше дебатът за Природния резерват в Аляска, в който се влагаха много емоции, затова той реши, че трябва да представи гласа на разума, макар и само пред тази публика.

- Ние се борим с природата така, както тя се бори с нас. За всеки сантиметър земя, който спечелим, природата си връща два. Попитайте оцелелите от земетресението в Кобе. Съжалявам, ако все още не съзнавате, че животът е борба. От мига на нашето раждане до последния си дъх ние се борим за онова, което искаме. Някои неща успяваме да придобием лесно, други постигаме трудно, а трети са непосилни, но ние продължаваме да се борим. Природата, която толкова разпалено защитавате, ни е принудила да еволюираме така. Начинът ви на мислене е толкова егоистичен и егоцентричен, че буди присмех. Трябва да е приятно да се чувстваш тъй удобно, че да си позволяваш да изпитваш вина за това удобство. Попитайте някой африкански миньор дали му пука, че работата му може да се отрази неблагоприятно върху бъдещето на неговите деца, и той ще ви отговори, че ако не я върши, няма да има деца. Всяка жива твар извлича определена полза от природата за съществуването си, но само хората притежават вродено чувство за вина. Да се разграничи човекът от природата, която го е създала, е егоистично и високомерно. Еволюцията е най-страховитата сила в света. В момента се намираме на върха на веригата й, но също като динозаврите няма да живеем вечно. Когато реши, че големият мозък на Homo sapiens вече не е ключът за съществуването на планетата, природата ще приключи с нас. И по-рано се е опитвала да го направи. Холерата, туберкулозата и чумата едва не са ни унищожили, но ние сме се приспособили, променили сме поведението си и сме престанали да живеем в мръсотията, пораждаща подобни заболявания. На какво ни учи СПИН в днешно време? В каква еволюционна посока ни тласка този съвременен убиец? Природата създава вируси по-бързо, отколкото можем да открием лек за тях. Това е пряка надпревара между нашите умове и естествения подбор. Отричайки правото ни да използваме ума си и ресурсите, които сме в състояние да експлоатираме, вие се опитвате да спрете естествения напредък на нашия вид. Обвинявате ме, че се противопоставям на желанията на природата. Съветвам ви да се вгледате внимателно в еволюцията и да ми кажете кой живее в по-голяма хармония с природата - човекът, който е в съгласие с естествената еволюция, или онзи, който отрича, че силите й продължават да действат и до ден днешен? Мислите ли, че ятото скакалци се интересува от пораженията, които оставя след себе си? Защо човекът, най-интелигентният вид, съществувал досега, се опитва да отрече онова, което е естествено за всяко друго същество на планетата?

- Искате да кажете, че сме само масово нашествие на насекоми?

- За земята и в геологичния мащаб, в който тя съществува, да, точно това твърдя. Аз имам предвид период, простиращ се милиарди години, а вие се ограничавате до вашата незначителна продължителност на живот. За планетата ние сме само един вид от дълга поредица господстващи същества и ще бъдем детронирани. - Мърсър направи пауза и после смени тактиката. - Не отричам, че човекът е отговорен за съдбата на природните ресурси и трябва да ги съхранява за бъдещето, но това не означава, че трябва да престанем да ги използваме, каквато предполагам, е целта на вашата организация. ПАПС и други природозащитни групи виждат всеки проблем като монета с две лица, в черно и бяло, правилно и неправилно, експлоатация и запазване. Но монетата има и трета страна, тънкият ръб, който наричаме компромис. На мен и на вас това може да не ви харесва, но точно така стоят нещата. В момента в Северна Аляска се прави най-противоречивият компромис в историята на опазването на околната среда. С цената на няколко хиляди квадратни километра земя Съединените щати може да се освободят от смога, задушаващ градовете ни от поколения, и завинаги да сложат край на зависимостта си от твърдите горива. Висока ли е тази цена? Несъмнено. Виждал съм Полярния природен резерват. Това е едно от най-прекрасните места в света. Но ако експлоатацията му ще означава, че бъдещите поколения няма да живеят с киселинни дъждове, високи нива въглероден оксид и зеещи дупки в озоновия слой, тогава мисля, че жертвата е оправдана. Съжалявам, ако това не ви харесва. И аз предпочитам да не се занимавам с тези въпроси, но това е същината на компромиса. В определен момент в живота ви, когато престанете да сте толкова сигурна, че винаги сте права, ще разберете какво имам предвид.

Мърсър отмести поглед от жената и огледа студентите. Те бяха захласнати в размяната на реплики. Той се усмихна стеснително, смутен от дългия си монолог.

- Госпожици и господа, благодаря ви за времето и вниманието. Доктор Снайдър ще внесе някои поправки в учебната ви програма, преди лекцията да свърши.

Аплодисментите бяха искрени и въодушевени. Мърсър прибра записките си, които така и не му бяха потрябвали. Преди да се обърне, отново улови погледа на младата жена. Тя му се усмихна дръзко, сякаш искаше да каже: "Спечелихте първия рунд, но борбата ще продължи."