Сянка по стъклото

Йън Ървайн

СЯНКА ПО СТЪКЛОТО

Първи том от тетралогията ВЗОР ПРЕЗ ОГЛЕДАЛОТО

Първа част

Първа глава

Предание за Възбраната

Последната вечер от Сказанията при завършването. Учителите и учениците в Школата на Преданията в Чантед разказваха Великите предания, които бяха средоточието на човешкия живот на Сантенар. Лиан бе удостоен с честта и подложен на опасността да изрече най-великото сказание, Преданието за Възбраната. Сказанието за Шутдар - гения, който сътворил Златната флейта, но не понесъл мисълта, че ще я предаде в чужди ръце. Шутдар, който променил завинаги Трите свята.

А сказанието таеше и опасност, защото Лиан произхождаше от народ на изгнаници - зейните. В древни времена любознателността бе подвела тези хора, отдадени на науката, да сключат коварен съюз. И макар че много столетия бяха изминали след тяхното почти поголовно изтребление и изгнание, зейните още имаха лоша слава. От пет века не бе избиран зейн за Сказанията при завършването. Всъщност нито един от тях не бе допуснат в Школата през последните стотина години... освен Лиан, чието попадане тук само по себе си беше любопитна история.

Затова с разказа си трябваше да надмине всички, не само учениците, но и учителите. Успееше ли, щеше да завърши като майстор-летописец, а това беше рядка чест. Никой не се бе трудил по-прилежно или колебал по-мъчително над своето сказание. Но дори с безупречен разказ щеше да си създаде колкото почитатели, толкова и врагове. Лиан долавяше желанието им да го провалят. Е, нека опитат. Никой друг не знаеше онова, което бе научил той. Никой не бе разказвал така преданието досега.

- Имало някога три свята: Аакан, Талалейм и Сантенар, всеки със своята човешка раса - аакими, фейлеми и ние, коренната раса. И ето че през пустошта между световете дошла четвъртата раса - кароните, които се спасявали с бягство. От тях останали само шепа хора, отчаяни и на ръба на гибелта. Открили слабост у аакимите, отнели им света и завинаги променили равновесието на световете.

Всички Велики предания започваха с този увод, защото той беше ключът към Сказанията. Лиан си пое дъх с пълни гърди и започна:

- В прастари времена Шутдар, гениален ковач, бил призован да потегли от Сантенар по заповед на Рулке, могъщия каронски владетел на Аакан. И защо Рулке се впуснал в такова таящо заплаха начинание? Защото желаел да броди свободно между световете и може би великата дарба на Шутдар щяла да отключи пътя за него. И тъй Шутдар се потрудил усърдно и създал забраненото творение - отварящо устройство във вид на златна флейта. Нейната красота и съвършенство надхвърляли дори мечтите на създателя й... и флейтата станала за него по-скъцопенна от всичко, което бил изработил дотогава. Той я взел, отворил проход и избягал на Сантенар. Но допуснал съдбоносна грешка. Заради него останал отворен Пътят между световете...

Всички в залата знаеха това предание, но множеството слушаше мълчаливо и внимателно. Лиан не си позволи да се отпусне дори за миг. Сказанието бе дълго часове и преди да го завърши, щеше да се нуждае от всеки нюанс в своя глас - почти вълшебната способност на великите разказвачи да внушат на публиката всяко чувство, което пожелаят. Изкуство, на което човек не може да се научи, колкото и да се стараеха учителите.

Лиан срещаше поред погледа на всеки слушател, а сказанието продължаваше. И у всеки в залата оставаше увереността, че разказвачът говори само на него.

- Отварянето на Пътя разтърсило до самата му сърцевина Аакан, онзи мразовит свят на сняг с цвят на сяра, на мазни блата и черни мъждукащи цветя. Кароните се впуснали в преследване на Шутдар и повели със себе си многоброен отряд от аакимите, които били поробили още в зората на времето. Всички преминавали голи и с празни ръце, защото предмет, пренесен от свят в свят, може да се промени коварно. Кароните по неволя оставили своите могъщи машини за преобразувания и унищожение - трябвало да разчитат на по-древни сили.

И Талалейм, чиито подгизнали от дъждове гори и извисяващи се планини са самата противоположност на Аакан, също бил заплашен от отварянето на Пътя. Фейлемите, дребничките намусени хора, за които вселената не е нищо повече от илюзия, сътворена от самите тях, подбрали най-достойните помежду си, за да поправят стореното. И на Фейеламор отредили да ги поведе гордо към Сантенар. Те също не взели никакви оръжия. Могъществото на умовете им било такова, че в своя свят не се нуждаели от нищо друго.

Гонели Шутдар из коя ли не земя век след век, той бягал през портал след портал и където стъпел, започвали сблъсъци. Но накрая бил вкаран в капан...

Най-сетне Лиан стигна до връхната точка в своя дълъг, предълъг разказ, до онази негова част, която щеше да преобърне Преданията с главата надолу. Вдиша дълбоко и потърси в лицата срещу себе си знак, че хората го слушат с увлечение. Копнежът за тяхната похвала го измъчваше като телесна болка. Но пред себе си имаше истински слушатели от Чантед - и сдържани, и придирчиви. Нямаше да издадат чувствата си, докато не отсъдят за всичко чуто.

- В разцвета на силите си и с помощта на откраднатата флейта Шутдар можел да се изплъзне от всеки враг. Но той доживял неимоверна възраст, дори костите му се съсухрили и изкривили, а от сръчните му някога ръце имало полза колкото от животински лапи. Този път се озовал в клопка и знаел - изход няма. Премалял от страх, изпълнен с омраза към себе си, той се свивал под един дънер в някаква мижава гора, изчоплял буболечки и ги лапал. Приличал повече на животно, отколкото на човек. И едва сега отправил мислен взор назад в своя живот, проточил се цяла епоха, и проумял къде е стъпил накриво. Не му стигало, че е най-великият майстор на своето време, а и на всяко друго. Не, искал и да се хвали с безценното си съкровище, което единствен той могъл да сътвори и което променило облика на Трите свята. В някои мигове, ако нямало друг наоколо, той се хвалел на глас. Но дори неодушевената земя имала уши за такава тайна и враговете му всеки път го намирали. Половин хилядолетие го преследвали навсякъде из Сантенар. Сега го приклещили отвсякъде и той нямал волята да им се опълчи.

Лиан говореше, погледът му се плъзгаше по безстрастните лица и търсеше поне пукнатинка в тяхната сдържаност, за да намери вдъхновение и да стигне до най-недостижимия връх в изкуството на разказвача. Не се съмняваше, че поне досега одобряват разказа му, но как щяха да приемат новия завършек? И изведнъж намери каквото искаше. Съзря едно бледо лице в дъното - млада жена се взираше толкова напрегнато в него, че очите й сякаш го изгаряха. Все пак бе трогнал поне един човек. Вложи цялото вълшебство на гласа си и заговори само на нея:

- Шутдар се вглеждал с присвити очи между дърветата. Пред него земята се врязвала подобно на пръст в езерото и изгряващото слънце осветявало кула, съградена от жълт камък. По-добро място за край на всичко нямало да намери.

Нахълтал през сводестата порта и хвърлил в ужас някакво семейство, което се хранело около квадратна маса. Шутдар оголил неравните си зъби от желязо - разядени останки, превърнали се в гавра с някогашните му изкусни умения. Ръждива червенина цапала устата му. Изглеждало, че се е заситил с кръв.

Разпищели се деца. Хилав мъж паднал по гръб от стола си. Шутдар се вторачил яростно в тях, уродливото му лице се кривяло от болка. Претичал на кривите си крака като рак. Разхвърчали се столове, блюда, невръстни деца. Дебела жена запратила тенджера по главата му, грабнала бебе от пода и семейството побягнало, като изоставило сакатото момиче, което било скрито високо в кулата.

Шутдар облизал пръски от супа по ръката си, изплюл червена храчка и се затътрил към върха на кулата.

Щом го зърнало, сакатото момиче затиснало устата си с ръце. Жълтеникавата кожа била изопната по скулите на Шутдар като барабан, изтънелите устни показвали проядени зъби и изцапани с ръжда венци - приличал на най-престарелия, грозен и ужасен вампир, който можете да си представите. Съжалете тази окаяна твар, ако можете.

Погледите им се срещнали - едно сакато същество пред друго. Черна коса падала край красиво лице, но краката на девойката били толкова съсухрени, че едва пристъпяла. Някога Шутдар би се разправил с нея безмилостно, но отдавна бил изгубил тази страна от душата си. Някога може би щял да я метне от кулата, за да се наслади на своята сила и нейното страдание, обаче сега дори жестокостта не го радвала.

- Горкичкият - въздъхнала тя. - Толкова се измъчваш. Кой си ти?

Гласът й бил благ, изпълнен със съчувствие.

- Шутдар! - изхриптял той и червена слуз се стекла по брадичката му.

Тя пребледняла и пипнешком потърсила опора в стола зад себе си.

- Шутдар! Нима си дошъл да ме убиеш?

- Не. Но въпреки това ще погинеш с мен. - Той махнал с ръка към гората - тя вече била огнен полукръг, свиващ се към кулата. - Никой няма повече врагове от мен. - Знаел колко жалка е гордостта му. - Виж, те вече дойдоха и изпепеляват всичко. Боиш ли се от смъртта?

- Не. Само че исках да живея, за да се сбъднат мечтите ми.

Смехът му бил вой, преливащ от подигравка.

- Знам какви мечти може да има сакатият - мъка и отчаяние! Дори твоето семейство те е заключило тук, за да не изпитва срам и погнуса от вида ти.

Тя пуснала стола и изопнала рамене; приличала на горда кралица, но сълзи намокрили бузите й. И Шутдар чудовището, този звяр, сам се изумил на състраданието си.

- Каква е мечтата ти? - попитал я с нежност, ново за него чувство. - Бих ти я дарил, преди да умрем, стига да е по силите ми.

- Да танцувам - отвърнала тя. - Копнея да танцувам за любимия от своите мечти.

Без нито дума повече той рязко отворил калъфа и показал златната флейта. Никога не е създаван по-съвършен инструмент от нея.

Вдигнал флейтата към кървавочервените си устни и засвирил. Болката в ръцете му била непоносима, но лицето му не трепнало. И музиката му била толкова завладяваща, толкова прекрасна, че дори предците на девойката затракали с костите си в криптата под кулата.

Сакатата девойка пристъпила напред с поглед, впит в Шутдар, но той сякаш се бил улисал в друг свят. Тя се затътрила напред в жалка пародия на танц, заклатушкала се. И вече си мислела, че той й е изиграл най-безпощадната шега и че ей сега ще рухне - щом чуе подигравателния му смях. Но изведнъж мелодията я поела и понесла, нямало я вече болезнената тежест в краката, тя стъпвала, където си поиска. Пърхала леко с пантофките си като първа хубавица на бал, танцувала неспирно, докато силите й не я изоставили и не се свлякла на пода с развети поли, зачервена и засмяна, твърде изтощена, за да отвори уста. А Шутдар още свирел и тя отлетяла толкова надалеч в мечтите си, че забравила за настоящето.

Музиката полека стихнала. Девойката се опомнила. Шутдар сякаш бил огрян от вътрешно сияние, изгорило докрай грозотата му. Свалил флейтата от устните си и внимателно избърсал рубинените петна от нея. После изсумтял:

- Идват. Слез и развей син флаг от вратата. Има някакъв шанс да те пуснат.

- Няма какво да търся навън. Прави каквото е нужно.

И за миг Шутдар помислил, че все пак не му се умира, но било твърде късно за това...

Слушателите въздъхнаха шумно - поредният знак! Преданията бяха неотменна част от живота на Сантенар и никой, бил той велик или нищожен, не бе равнодушен към тях. Човек не си и представяше по-висша чест от споменаването на името му в Преданията. Лиан знаеше за какво мислят учителите и учениците - откъде е изровил тази нова част в сказанието си, частта, която преобръщаше наопаки образа на Шутдар? Великите предания бяха съкровената сърцевина в Сказанията и който опиташе да ги промени, се излагаше на голям риск. Утре щяха да поискат от него да докаже всяка дума. И той щеше да им даде доказателствата.

Взря се в тълпата и сред морето безизразни лица погледът му пак се прикова в същата бледа жена. Беше с наметало с качулка, изпод качулката се подаваше кичур с оттенъка на червена слива. Бе се привела напред в захлас.

Жената се казваше Каран Елиенор Фърн и имаше дарбата на усета, макар че никой в залата не подозираше това. Бе прекосила планините, за да чуе сказанията. Сега срещна погледа на Лиан и се стресна. Колкото и да беше чудно, за миг се разсея и съзнанията им се докоснаха като при връзка. Лиан се развълнува от невероятната й жажда, но не си позволи да се разсее. Четири години се бе трудил за тази вечер и нищо нямаше да му попречи да довърши разказа си.

Сниши глас и видя как слушателите му помръднаха на седалките в стремежа си да доловят всяка негова дума. Почерпи увереност от тях.

- Враговете на Шутдар се прокрадвали все по-наблизо. Там били великите от Трите свята, от четирите човешки раси. Имало карони, аакими и фейлеми. Там били и най-видните хора от нашия свят. Предвождал ги Рулке в неистовото си желание да вземе флейтата и да изкупи вината си, че изобщо е поискал да бъде сътворена.

Шутдар ги гледал с угасналите си очи. Нямало надежда - най-сетне настъпвал краят на живота му. Скоро флейтата щяла да принадлежи на друг. Смъртта щял да посрещне с радост, отдавна я желаел, но било немислимо флейтата да попадне в чужди ръце.

Затова, щом доближили, той се изправил на покрива на кулата, очертан от призрачно червената луна, а долу зад него било дълбокото езеро. Сакатото момиче надало вик, но Шутдар изкрещял:

- Не мърдай!

Вдигнал флейтата със сгърчената си ръка, проклел враговете си и изтръгнал тръбен звук на отчаяно ликуване.

Флейтата просветнала нажежена. Въздухът заблещукал. От небето западали мъртви птици. Пъстри дъги се стрелнали на вълни във всички посоки и повалили гледащите в несвяст. Кулата се нацепила, Шутдар политнал назад и се забил тежко в тъмната вода далеч долу. Земята се разпукала, водата се надигнала и се стоварила върху развалините.

Някои казват, че златната флейта паднала по-бързо от Шутдар в езерото, - блъвнал огромен облак пара и водата кипнала, - но накрая ледените дълбини я охладили и може би тя още си лежи там, заровена от бавно трупащата се тиня. Съхранена завинаги... и изгубена завинаги. Други уверяват, че я видели да се разтапя, да се разтваря като дим във въздуха и да изчезва, погълната от отдавна пленените в нея сили.

Трети пък твърдят, че Шутдар пак ги надхитрил и избягал в далечно кътче на Сантенар, където никой не бил чувал за него, или дори в онази пустош между световете, през която се промъкнали отчаяните карони, за да отнемат света на аакимите в далечната древност. Но е знайно, че те грешат, защото два дни по-късно водата изхвърлила смазания труп в цялата му грозота върху скалите недалеч от кулата.

Добре разказано предание, само че слушателите очакваха повече. Зашаваха и замърмориха. Лиан обаче не бе стигнал до края.

- Шутдар вече го нямало, нямало я и златната флейта. Рухналата кула била същински кошмар от пушеци и пламъци освен запазилото се ъгълче, където момичето лежало невредимо. По светещите стени бродели привидения на нейните безсърдечни предтечи. Сакатата девойка ридаела, защото се била простила с мечтите си. И тогава й хрумнало да разкаже историята, да запази скъпоценен спомен от този ден, да остави бяла точица върху черното петно, заличило доброто име на Шутдар, този най-охулван човек на Сантенар.

Ала тъкмо дописала словата си и светът се обърнал наопаки. Светлина, подобна на остри клинове, пронизала очите й. Небето се разкъсвало. Кулата се разтресла, отломките подскачали като гумени кубчета. И тогава над руините внезапно се отворил портал, засиял като пурпурно слънце. Момичето надникнало в пустошта между световете.

В ослепителната тъма се появили сенки. Зад портала се тълпяла цяла армия от ужасяващи твари... Тази пустош гъмжи от невъобразими същества и животът там е жесток, безнадежден и мимолетен. В пустошта дори най-закалените могат да оцелеят само като се пресътворяват неспирно, и всяко изчадие там изгаря от един-единствен стремеж - да избяга!

И ето че сакатото момиче видяло как съществата от легендите водят битка отвъд портала в напора си да се промъкнат. Целият свят бил заплашен. Никой не можел да устои срещу тези орди.

Болката в краката я измъчвала твърде силно и не можела да ходи. Изпаднала в смъртен страх, тя пропълзяла в развалините и се скрила.

Когато слънцето доближило връхната си точка по пладне, забулена фигура се отделила от гъмжащите над кулата призраци. Отначало момичето помислило, че това е нейният Шутдар, възвърнал си разцвета на младостта, защото закачуленият силует бил висок и тъмен.

Привидението размахало ръце над бълващ дим кратер в каменните основи. И тутакси го поразила наситено червена мълния, изскочила със съскане през портала. Неземен огън откроил наметалото му. Под краката му камъкът изведнъж потекъл като вода и завлякъл призрака в кратера. Развоняло се на сяра, после въздухът сякаш сътворил от себе си просветваща закрила сред бъркотията - сноп бяло сияние покрил портала с паяжина от ледени висулки, с Възбрана! Порталът се затворил с грохот и изчезнал.

Слушателите се изправиха сковано на седалките. Твърде спорен момент - в Преданията се казваше, че Възбраната била възникнала от само себе си. Но ако някой я бе наложил, възникваха какви ли не нови въпроси. Лиан съзнаваше, че има нужда не само от правдиво нарисувани с думи картини, за да убеди слушателите.

Публиката се размърда неспокойно. Сказанието всъщност завърши, но не чуха никакви доказателства. Чувстваха се подведени. Лиан проточи неловкото мълчание.

- А девойката? Намерили и нея, когато станало безопасно да влязат, късно следобед. Младата жена с изключителна хубост лежала свита на камъните и дългите поли покривали жалките й крака. Усмихвала се като на най-великолепния ден в живота си. Странно, сред цялата разруха момичето сякаш било невредимо - ала мъртво.

Загрижена да смекчи малко дългия списък от злини на Шутдар, тя написала своята история и я пъхнала в корсажа си, а после се пробола в сърцето с дълга игла.

Хвърли ги в потрес! Лиан вдигна два листа, единият изцапан с ръждиво петно.

- Тук са доказателствата, подпечатани с кръвта от собственото й сърце. - И добави тихо: - Така завършва Преданието за Възбраната, първото и най-великото сказание.

Хората в цялата зала бяха на крака, но никой не издаваше и звук. Опитваха се да осмислят какво следва. После гъмжилото изпусна обща въздишка - облечените в черни роби учители минаха по двама в прохода насред залата и се качиха по централните стъпала на сцената. Смутената усмивка на Лиан се скова на устните му. Най-силният му копнеж беше да стане летописец и разказвач. Нима се бе изложил толкова зле, че да му отнемат и положението на ученик?

Уистан, наставникът на школата, дребен мъж с грозота почти като на Шутдар, открай време се отнасяше с неприязън към Лиан. Сега жълтите му очи на подобното му на паница лице бяха изцъклени.

- Забележителен разказ - изчегърта гласът му. - Но края го нямаше във варианта, който ми представи за одобрение.

- Задържах тези листове - отвърна Лиан. Беше се вкопчил в своите документи като в спасително въже.

Уистан протегна съсухрена десница и младежът си позволи мъничко надежда.

- Вторият лист потвърждава разказа на момичето - добави той смирено.

Наставникът огледа листовете. Първият беше прегъван и затова прободен на много места от смъртоносната игла. Уистан пребледня.

- Значи е вярно - въздъхна той. - Но дори днес това знание може да се окаже гибелно. Нито дума повече!

Коленете на Лиан трепереха. Разказът беше великолепен, но застрашаваше всичко, в името на което се бе трудил. И изведнъж струпалите се наоколо учители нададоха силен вопъл, втурнаха се напред, вдигнаха Лиан на раменете си и тържествено го свалиха от сцената. Всички в залата се смееха и плачеха, ликуваха и хвърляха шапките си във въздуха. Случило се беше нещо, несравнимо с нищо от миналото.

Докато го носеха над тълпата към изхода, Лиан пак зърна червенокосата жена, вперила поглед в него. Тя се опитваше да мине през навалицата и той отново изпита необичайното чувство, че съзнанията им са свързани. Коя ли беше? На Сказанията при завършването не допускаха външни хора, но тя не принадлежеше към Школата. Виждаше я за пръв път в живота си.

Жената почти успя да стигне до него - добра се толкова наблизо, че той долови ухание на лимонов цвят; после тълпата ги откъсна един от друг. Устните й помръднаха и той чу в главата си: "Кой я е убил?" След това лицето й се скри в гъмжилото, а Лиан бе изнесен от залата към празненството.

Но много по-късно, когато се шляеше към дома си по калдъръмените улици сред тълпа весели като него приятели, думите й отново смутиха душата му. Привидното самоубийство отдавна го озадачаваше, но как би могъл още някой да се промъкне незабелязано в развалините? Все пак въпросът бе зададен и той нямаше да го пропъди от ума си. Ами ако някой бе открил нещо толкова важно, че е поискал да затвори устата на момичето? Може би напипваше ключа към още по-добро сказание - първото ново Велико предание от столетия. Ако тъкмо на него се паднеше сполуката да го напише, щеше да се нареди до най-видните летописци на всички времена. Погълнат от тези мисли, Лиан изобщо не си спомни за предупреждението на Уистан.

- Виж! - подвикна му високата красавица Тандайи, също ученичка в Школата. От години бяха приятели, понякога и любовници. Тя сочеше към хоризонта. - Нова звезда. Какво по-ясно знамение от това? Ти ще се прочуеш, Лиан.

Погледът му проследи посоката. Изобщо не беше звезда, а мъглявина с особена форма. Тъмночервено петънце, което не бе виждал досега. Приличаше на паяче. Изведнъж Лиан се смръзна в топлата лятна нощ.

- Знамение... Що за знамение е това, питам се? Отивам да си легна.

- И аз. При тебе.

Тандайи го прегърна, водопадът на черната й коса покри и двамата.

Преди зазоряване едно ужасно прозрение събуди Лиан толкова рязко, че той направо тупна на пода. Сега му се струваше очевидно и се чудеше, че не се е сетил по-рано. Ако момичето е било убито, послужилият му за разказа летопис може и да беше фалшив. А ако бе така, трябваше завинаги да се прости с призванието си. Нямаше по-почетно занятие от това на летописеца, но и нямаше по-презрян човек от онзи, който опозори най-великите сказания.

Тандайи въздъхна и се зави презглава. Лиан стана от пода и се омота с едно одеяло. Трепереше и зяпаше през прозореца. Мъглявината се виждаше високо в небето, още по-голяма. Сега я различаваше добре и се увери, че изобщо не напомня за паяк, а за по-смъртоносния му сродник - скорпиона.

Слава или забрава? Все едно, искаше да открие истината. Кой беше убил сакатото момиче? И защо? И как бе възможно да научи след толкова време?

Втора глава

Несгодите на един летописец

Докато Лиан спеше, Уистан будуваше в кабинета си. По едно време надникна през вратата. Капитанът на охраната - жизнен застаряващ здравеняк с коса като къделя и усмивка колкото отворена врата, седеше в креслото отпред и си свирукаше. Носеше алена поличка и мускулестите му крака препречваха до половината коридор. По външност, характер и нрав беше пълната противоположност на наставника.

- Труско, я влез. И затвори вратата.

Капитанът го последва в стаята. Оглавяваше охраната, откакто Уистан беше наставник - над тридесет години. Такава си беше школата, тук поставяха традицията над всичко. Общо взето нямаше промени през последния век - а защо не и през последните пет?

Уистан се настани зад абаносовото си бюро, голямо колкото спалня, и почна да рови из чекмеджетата. Голото му теме подскачаше, докато струпваше книжа отгоре.

- Тази нощ с теб имаме секретна задача. Предполагам, че ти е ясно за какво говоря.

- За разказа на Лиан. - Труско се взираше в дребосъка с дружеска привързаност. - Да ти кажа, накара ме да се зачудя.

- О, изобщо не подозираш цялата истина. Няма съмнение, че историята на момичето е вярна.

Труско не изглеждаше убеден.

- И как тъй не се е разчула още тогава?

- Вече проверих и това. Имало толкова мъртъвци, че минали дни, докато погребат всички, а написаното от момичето не било открито веднага. После пък потвърдилата разказа й летописка се удавила по пътя си към дома в една придошла река. Макар че извадили торбите, книжата й останали забравени в архивите.

- Има и подправени документи - недоверчиво промърмори капитанът.

- Дори твърде често. Но този не е от тях.

Уистан измъкна от бюрото един изцапан лист.

- Погледни! Дори след толкова години тази хартия може да сподели с нас историята си. Тя е качествена и плътна, а не е изтекла много кръв. Повечето е по страната откъм гръдта на момичето. Виж обаче как иглата за шапки е избутала разкъсаната хартия около дупката навън, откъм другата страна. Значи върхът е излязъл от тялото, а не е влязъл! Била е прободена в гърба! И ти знаеш какво означава това!

- Призраците не се занимават с убийства - напомни Труско.

- Някой е отишъл там тайно. Може би Възбраната наистина е нечие дело.

Труско се чумереше. Не бе свикнал с толкова оплетени разсъждения.

- И може би златната флейта все пак не е унищожена.

- Изобщо не си позволявай да го казваш на глас! Не знам какво се е случило. Но е доказано, че три хилядолетия сме се заблуждавали за Шутдар. Значи и всичко станало през онзи ден е поставено под съмнение. Пред нас се открива цял свят на гибелни възможности.

- Значи искаш да отнеса вест на Съвета и да оставя всичко това в ръцете на Мендарк? - подкачи го Труско с огромната си усмивка. Имаше зъби с формата и едва ли не размерите на надгробни плочи. - Е, времето е приятно за пътуване до Туркад.

Пътят до разположения на изток най-голям град в Мелдорин отнемаше седмици. Древно, могъщо, богато средище, но препълнено с просяци. Гъмжаща от хора смрадлива клоака. Мендарк, проницателният и лукав Магистър в Съвета на Сантенар, живееше там незнайно откога.

Уистан знаеше, че капитанът го дразни нарочно, но въпреки това не се сдържа.

- Ха, Мендарк! Първо за мен ще настъпи леден ден в най-черната яма на пустошта, преди да направя още някоя услуга на този злодей! И до днес се вбесявам, че ме принуди да приема Лиан.

Взе щипка енфие от една емайлирана кутийка, поднесе я към ноздрите си, зачерви се и кихна оглушително. Труско му подаде една зелена кърпа, за да избърше насълзените си очи, и каза:

- Но Лиан донесе почести на Школата.

- Признавам. Ако бе дошъл при мен по обичайния начин, сигурно пак щях да го приема, нищо че е от недостойните зейни. Само не така. А и защо на Мендарк му е щукнало да направи един зейн летописец? Какво ще поиска в замяна? Предчувствам, че това изобщо няма да е добре за Школата. Ела да отидем в библиотеката.

- Два посред нощ е - вяло се възпротиви Труско. - Дори и Лиан трябва да си е легнал.

Запъна се, колкото да не се съгласи веднага - беше му известно, че Уистан почти не мигва, а и не се оставя да го разубедят.

- Ясно, и то с някоя от ученичките ни - изсумтя наставникът. - Я вземи да ми помогнеш.

Натовари Труско с куп книжа, отключи едно чекмедже, взе една гривна от сребърен филигран и я сложи на китката си.

- Говориш сериозно - промълви капитанът.

Знаеше, че гривната е ключ за хранилището на наставниците. Когато някой сложеше там нещо, то не можеше да бъде извадено до края на живота му.

- Черновите и доказателствата за разказа на Лиан. Четири години труд на един гений... и никой не ще ги види повече, докато съм жив.

Уистан стисна устни и Труско реши да не задава повече въпроси. Наставникът затвори вратата и тръгна след капитана по широкия, настлан с теракота коридор. По стените висяха портрети на знаменити летописци от миналото и настоящето. Труско посочи с палец през рамо последния лик в редицата и попита весело:

- Лиан позира ли вече за портрет?

- Може и да не му се наложи - изсумтя Уистан.

Излязоха през една странична врата. Труско държеше фенер, за да осветява криволичещата пътека, макар че и двамата биха минали по нея и със завързани очи. Вървяха между високи до раменете храсти лавандула и розмарин към Библиотеката на Преданията - истинско архитектурно чудачество от кули и шпилове, зъбери и куполи, с толкова украсени навсякъде повърхности, че беше невъзможно да се различи къде свършва самата сграда и къде започват орнаментите.

Уистан отключи със своя ключ на наставник, отвори тежката двойна врата, покрита с дърворезба, по навик се разписа в дневника и изръмжа:

- Ама че е уродливо това здание. - Гледаше корнизите, изпъстрени с десетки цветове, но доста олющени.

- Но е част от историята на Школата, значи не можеш да го пипнеш с пръст - коварно вметна Труско.

- Предизвикваш ме! Бих заповядал да го срутят още утре, ако имахме пари да построим ново. Приятно простичко като древните храмове.

- Тогава май ще е по-добре да се отнасяш мило с Лиан, защото покровителят му Мендарк гребе златото с кофи.

- Как пък не! Да не се бавим, трябва да слезем в архива.

Капитанът поизви питащо едната си вежда.

- Ще сложим всички доказателства и всички документи за времето на Възбраната там, където никой не може да ги докопа - обясни Уистан. - Тази тайна може да се окаже гибелна. Длъжен съм да опазя Школата.

Труско изсумтя.

- Не си съгласен ли? Е, какво да се прави. Нямам нужда от съгласието ти, стига ми и здравият ти гръб. Дори се питам не е ли по-добре да събера всичките му доказателства и да ги запаля.

Това слиса капитана достатъчно, за да загуби добродушната си сговорчивост.

- Готов си да изгориш Преданията? Но без тях Школата губи предназначението си. Тогава за какво си живял, наставнико?

- Да, за какво ли съм живял? - тежко промълви Уистан. - Някога беше заради Преданията. А сега, за мой срам, само заради Школата. Не мога да я изложа на риск.

Минаха часове, докато пренесат документите от десетките рафтове в недостъпните архиви - подземието, където съхраняваха забранените, опасните или непристойните документи. В ъгъла имаше толкова голям сейф, че в него човек можеше да влиза. Рафтовете в сейфа бяха отрупани със стари книжа и свитъци. Щом приключиха, Уистан опря сребърната гривна до една вдлъбнатина в задната стена на сейфа и под нея се отвори успореден на пода прорез. Наставникът бръкна вътре, пусна доказателствата на Лиан и едва успя да си издърпа ръката, преди нещо да се затвори с трясък.

- Някой ден това нещо ще те изпревари - засмя се Труско.

- Май така ми се пада, след като прехвърлям проблемите си на бъдещето - изсумтя Уистан. - Е, нека за това се тревожи онзи, който ще ме смени.

- Но какво ще кажеш за Лиан? Не можеш да заключиш и него, а той знае всяка дума от доказателствата си.

- И когато я изрече, тя няма да е оригиналът на документ. Само устно изложение. Но и с него ще се разбера за всеки случай.

- Гледай да не си много груб. Момчето ми е симпатично - натърти Труско. - Донесе почести на Школата. И е от редките майстори на гласа.

- Да бе! Пустият му зейн... Притеснява ме. Твърде много е затънал в делото си и е прекалено любопитен. Готов е на всичко, за да възвиси изкуството си, да се добере до ново сказание. Във всичко си е зейн.

- Такъв си е - и за добро, и за лошо. Уистан...

- Няма да му навредя, стига да е послушен! - сопна се наставникът.

- Ами ако не е?

- Ще го посрамя пред всички и ще го лиша от всякакви почести.

Лиан се надигна от леглото чак по обяд. На светло тревогите от изминалата нощ се смалиха до смътно опасение, което можеше да пропъди от мислите си. Свършиха се петнадесетте години на бъхтане в Школата! Най-сетне беше и разказвач, и майстор-летописец. От цяло столетие никой не бе удостояван с тази чест толкова млад. Все още беше само на двадесет и осем, целият чудесен свят лежеше в краката му. Каквото и да поискаше, щеше да е негово, макар че Лиан всъщност не желаеше нищо друго освен да бъде летописец, да запълва празнотите в Преданията, а също и разказвач, който издирва забравени сказания или съставя нови. Фантазираше си как ще събере ново Велико предание, но беше убеден, че ще си остане само с мечтите. За четири хилядолетия, откакто се съхраняваха сказанията, само двадесет и едно бяха признати за Велики предания.

Лиан се чешеше и търсеше в напуканото огледало следите от прекаляването снощи. Кафявите му очи бяха кръвясали и мътни, а главата му туптеше тежко. Някои биха казали, че е хубавец, само да не беше твърде широката му уста и леко кривнатата брадичка. Усмихнеше ли се обаче, цялото му лице грейваше. Макар да беше среден на ръст и кльощав, имаше яки рамене. Беше си обаятелен симпатяга, но понякога прекалено се прехласваше по себе си. И неведнъж се престараваше заради произхода си. Гласът му звучеше меко, плътно, галещо, богат на всякакви оттенъци и неустоимо завладяващ. И приятели, и врагове обожаваха този глас. Самият Лиан - също.

Среса кестенявата си коса, оставена дълга по модата, и тръгна да се види с приятелите си. Тъкмо преполовяваше обяда, когато дойде очакваното повикване: цъфна Търлю, противният сенешал на Уистан и неуспял летописец, който мразеше учениците - и най-много от всички Лиан.

- Уистан иска незабавно да се явиш в кабинета му - каза Търлю и облиза меките си влажни устни, подути, сякаш нажилени от пчели.

- Предай му, че ще се позабавя - отвърна Лиан и се оригна.

Всички се разсмяха.

Пълните бузи на сенешала почервеняха.

- Уистан каза "незабавно"!

- Вече не съм ученик, а майстор, наперен паун такъв, но може би е редно да ти простя, че не знаеш, защото не беше поканен на разказите снощи.

Обикновено Лиан избягваше грубостите, но погнусата му от Търлю бе сравнима с неприязънта на сенешала към него.

- Майстор, а? Още се държиш като ученик. И имаш ли пост, който да заемеш? - Търлю сякаш се канеше да плюе отрова. - Без препоръката на Уистан няма да те назначат и за писар.

- Не забравяй кой е покровителят ми - самонадеяно изтърси Лиан. - Самият Мендарк! Какво го интересува препоръката на Уистан?

- Току-виж откриеш, че Мендарк иска повече в отплата, отколкото си готов да дадеш.

Лиан не измисли какво да отговори на тези думи. Мендарк беше чародей, посветен в Тайното изкуство, могъщ и изкусен. Ненадежден приятел, но страшен враг. И опасен господар, ако се вярваше на мълвата. Удължавал бе живота си многократно над присъщото за хората, както постъпваха чародеите, и пипалата на влиянието му вече се простираха из целия свят. Никой не разбираше защо му е хрумнало да плати обучението на един зейн в Школата. Изведнъж светът извън нея се стори на Лиан изпълнен с твърде много незнайни обрати.

Уистан крачеше нервно из кабинета си и не се усмихна на Лиан, когато той влезе.

- Добър ден, майстор Лиан.

- Добър ден, майстор Уистан - любезно отвърна младежът.

Взря се в наставника и към опасенията му се примеси пренебрежение - погледът му на разказвач превръщаше грозния дребосък в същинска карикатура. Кожата по дългия мършав врат на Уистан провисваше в гънки като завеса на прозорец и потрепваше с всяка изтръгната от гърлото дума. Върху тази тънка колона се мъдреше глава, чийто вид винаги хем развеселяваше, хем ужасяваше младежа. По нея почти нямаше плът, ниското чело се разширяваше в толкова огромна челюст, че човечецът сякаш нямаше нищо друго освен лице. Устните му бяха сиви и безкръвни, носът - нищожна сплескана издатинка със зейнали зеленикави ноздри. Главата се издуваше в тила, очите пък се кокореха от леко хлътналото лице подобно на две грахчета в лоясала чиния. Няколко снопчета коса с цвят на говежда тор, очевидно припряно сресани върху петнистата плешивина, сега висяха вяли и мазни около едното ухо.

- Повече няма да изричаш тази версия на сказанието - натърти Уистан и сви безжизнените си устни.

- Но... - запъна се Лиан. - Не разбирам...

Нима и наставникът се бе досетил за това, което той вече допускаше?

- Лиан, не ми се преструвай на глупав. Документът е доказателство, че тя е била прободена в гръб. Ти изрови гибелна тайна. Свърши великолепна работа, която обаче не бива да се разгласява. Няма да ти позволя да излагаш на опасност Школата.

Лиан едва се овладя. Значи беше имало убийство! Ето ти материал за Велико предание - и той щеше да го събере, каквото и да си дърдореше Уистан.

- Но снощи ме чуха стотици хора... цялата Школа.

- Ще разговарям с всекиго от тях. И всеки ще ми се закълне под страх от прогонване никога да не споменава сказанието.

"Няма да говориш с всекиго". Лиан си спомни червенокосата жена, която бе достигнала съзнанието му. Почти не можеше да извика в паметта си чертите й, но впечатлението от духовното й присъствие не чезнеше. Тя не беше от Школата. И нищо не пречеше да е споделила историята поне с десетина души досега.

- Все едно се опитвате да спрете прилива - възрази той. - Няма как да надзиравате повече от двеста души. Сказанието сигурно вече се е разнесло из целия град.

- Град като Чантед е вечно пълен със слухове. Ако ти не потвърдиш мълвата, тя ще секне.

- Как да отрека думи, които вече съм казал?! Пък и съгласно обичая най-доброто сказание при завършването се изрича на празника на Чантед есента. Това е мое право.

- Правата могат и да се отнемат при нужда. Ако желаеш да получиш каквото ти се полага, намери друго сказание или друг начин да разкажеш същото. Имаш от какво да подбираш.

- Държа на правата си! - вбеси се Лиан. - Вече не съм ученик.

Уистан едва потисна гнева си.

- Време е да пораснеш! Можеш много да дадеш, но и много има да учиш. Предстои ти да потърсиш мястото си в света и ще ти трябва добронамерената ми помощ. Нима си въобразяваш, че просто ще си пишеш или разказваш каквото ти скимне? Ако е така, уверявам те, че няма да се застоиш дълго при нас. Е, това е всичко.

Лиан излезе в огромния двор. Качи се на едно ниско хълмче - любимото му място за размисъл, и се просна по гръб в тревата. Оттук виждаше криволичещите улици на Чантед и спускащия се склон. Градът беше чудна гледка, оазис от зелено и златно, сгушен в гънките на покафявели от слънцето възвишения, протягащи се чак до бистрите води на Ганел. Къщите от жълт пясъчник сияеха под следобедното слънце. А калдъръмените улици бяха като сиви ручеи, спускащи се към реката.

Погледнеше ли на другата страна, можеше да види подножията на планинската верига, която се простираше по целия източен дял на огромния остров Мелдорин на повече от триста левги. Отвъд планините бяха плодородните равнини на Сабот и древният крайбрежен град Туркад. Следваше дългото и тясно като канавка Туркадско море, което отделяше острова от континента Лоралин. Голите земи, където бе живял Лиан, се намираха чак в другия край на този континент, на четиристотин, че и повече левги от брега.

Време беше да обмисли бъдещето си. Докато Уистан бе наставник, никога нямаше да получи пост тук. А и не се стремеше към това. След тези петнадесет години се задушаваше в Школата, искаше да излезе в широкия свят. След три месеца издръжката му щеше да бъде спряна, значи дотогава трябваше да е намерил начин да си изкарва прехраната. Изобщо не знаеше как да започне. Всъщност си представяше света прекалено наивно. И отгоре на всичко беше непохватен и неосведомен за всичко извън своето изкуство, сказанията и занятието си - Преданията.

Преданията бяха жизненоважна част от културата на Сантенар и проникваха във всяка частичка от живота. Дори най-бедните семейства поддържаха родовите дневници, предаваха ги устно на децата си, ако бяха неграмотни и не можеха да си позволят услугите на някой писар. Но най-голямата чест, за която можеше да мечтае някой, бе неговият живот да бъде разказан от майстор-летописец и да попадне в Преданията. От този копнеж печелеха цяла глутница шарлатани и мошеници летописци, от него не успяваха да се опазят и най-могъщите и властните. Дори Мендарк, нелепо богатият му покровител, жадуваше да бъде почетен със собствено Велико предание.

- Лиан, търсих те навсякъде.

Лицето на Тандайи бе зачервено от изкачването на бегом. Тя се тръшна на тревата до приятеля си.

- Какво е станало? - попита той.

- Нищо. Просто исках да те видя. Сигурно скоро ще напуснеш Чантед.

- Така се получава.

Дълго седяха, всеки потънал в мислите си.

- Лиан, какво ще правиш занапред?

- Тъкмо над същото умувах. Четири години правих каквото ми се искаше - подготвях разказа си. Но това свърши и сега съм уплашен. Как да си намеря господар? Няма ли да се озова при някой тъп простак, който понася само детски приказки?

- Ами твоят покровител?

- Мендарк ли? Е, все някога ще ме повика, ако има нужда от мен. Аз... не ми се ще да отида при него. Не искам да му се натрапвам.

- И аз щях да се плаша, ако не знам какво ще поиска от мен - тихо призна Тандайи.

- Права си.

- Как стана твой покровител? Никога не си ми казвал.

- Не съм, защото неговото име не ми печели нищо освен завист и удари в гърба. Мендарк дойде за пръв път в дома ни, когато бях на осем години. Ние бяхме сплотено, макар и бедно семейство. Живеехме в Джеперанд, пустинна област до Сухото море - майка ми, баща ми, двете ми сестри и аз.

- Две сестри... - въздъхна тя. - Аз имам петима братя, все по-големи от мен.

- Лейс, баща ми, е книжник. На външност е като мен, но по-висок, а и не му остана много коса по главата. - Лиан се засмя и прокара пръсти през непокорните си кичури. - Зофи, майка ми, е нисичка, пълничка и весела. Тя е илюстраторка, сестрите ми - също. По-голямата ми сестра Калам е висока и сериозна, косата й е черна. Метнала се е на баща ни. А малката ми сестра Ализ... Колко ми липсва! Повече прилича на майка ми и е най-усърдната труженичка от всички нас.

- Как решиха да те пратят толкова далеч от къщи?

- Прекалих със схватливостта - успях да напиша каталог на сказания още осемгодишен. Това сащиса дори нашия учен народ и ми се струва, че така и Мендарк научи за мен. Както и да е, щом навърших дванадесет години, той пак дойде. Наведе се да ме огледа отблизо, все едно се кани да ме купува, после влезе в къщата и затвори вратата. Уплаших се.

- Мендарк! - Тандайи потръпна пресилено. - И аз щях да се уплаша.

- Щом си тръгна, родителите ми веднага ме повикаха вътре. Той предложил да плаща обучението ми в Школата, дори до завършването ми като майстор-летописец, ако успея да напредна чак толкова. Чест, за каквато не бяхме и мечтали. Школата на Преданията е прославена дори в Джеперанд, макар че е в другия край на света.

- Не помисли ли да откажеш?

- Искаше ми се, обаче исках и да се сдобия с тази чест. А и сърце не ми даваше да разочаровам семейството си. Нашият народ нерядко праща умните деца да учат далеч от дома си, но нито едно зейнско чедо не бе идвало в Чантед от много години. И не бих получил втори подобен шанс. Макар че и двамата ми родители бяха учени, бяха бедни. В Джеперанд почти всички са бедняци. Предполагам, че щяха да откажат, ако знаеха, че искрено не желая да тръгна.

- Още си спомням как ме гледаше моята малка сестричка, преди да потегля с кервана съвсем непознати хора - продължи той. - Беше на шест години и не ми се вярва, че разбираше какво става. И аз бях объркан почти колкото нея. Но ние, зейните, сме се научили да понасяме онова, което не е по силите ни да променим. Прехапах устни и стиснах юмруци, за да не треперят ръцете ми. Целунах баща си, майка си и по-голямата си сестра... Ализ се разплака. "Лиан няма да се върне! - захленчи тя. - Никога, никога, никога!"

- Това прекърши всички ни. - Лиан се усмихна криво. - Калам захлипа, майка ми зарида, дори баща ми пророни сълза. После всички се струпаха да ме прегърнат, стана ни още по-тежко. Изплаках си очите, но вече беше време да тръгвам и се примирих... Не е имало по-лоши дни в живота ми от това пътуване. В кервана нямаше други деца, никой изобщо не се опитваше да ме утешава. Половин година жега, прахоляк, мухи и гадна храна, преди да се доберем до Туркадско море. Стигнахме до другия бряг, появи се Мендарк, огледа ме набързо и ме изпрати направо в Чантед. Каза ми само: "Когато дойде времето, спомни си своя дълг".

- И нищо друго?

- Говореше за мястото си в паметта на поколенията. Стори ми се много загрижен за славата си.

- А Школата оправда ли надеждите ти?

- Отначало не чаках дълго. Всички знаеха, че съм зейн и че са ме допуснали само защото покровителят ми е прекалено могъщ, за да му откажат. Минаха години, преди да се сприятеля с някого, и работата стана всичко на света за мен. Тандайи, ти си първата ми приятелка тук.

- Завиждах ти - призна момичето. - Мислех си, че имаш всичко в този живот. Наглед и работата ти се удаваше прекалено леко. А от твоята илюстрирана книга с Великите предания едва ли има нещо по-хубаво в цялата библиотека.

- Не е така! Но аз съм закърмен с това изкуство. Наблюдавах всеки ден как работи майка ми.

- Освен това друг ти плащаше таксата, пансиона и издръжката. А моето семейство изтърпя такива лишения, за да се задържа в Школата...

Лиан не каза нищо.

- Всички в семейството ти живи и здрави ли са? - попита Тандайи.

- Да. Пишат ми, но получавам писмата със закъснение от половин година, ако изобщо някой ги донесе. И моите отговори се бавят по толкова. Какво ли не бих дал, за да си отида у дома.

- А защо не отидеш?

- Не мога да спестя достатъчно пари от издръжката си и за петдесет години, а те също няма с какво да си платят дългия път. Копнея да се върна у дома, както мечтаех да бъда летописец и разказвач. Ето че постигнах целта си - и ако Мендарк не ме призове, мога да се кача на някой кораб и да пътувам от пристанище до пристанище, като разказвам за пари. Но не ми стига смелост. Родителите ми вече остаряха, дори малката Ализ стана голяма жена. Ами ако нямаме какво да си кажем?

В далечината звънна камбана и Тандайи побърза да се изправи.

- Трябва да тръгвам. Ще се видим довечера.

Лиан остана на хълмчето. Мислеше какво да предприеме. Накрая къркоренето на червата му го подтикна да стане и той тръгна към близките сергии. Когато обаче бръкна в джоба си, не намери нищо. Реши да отиде в канцеларията на ковчежника, за да изтегли месечната си издръжка. Щом се бе издигнал до майстор, парите щяха да са много повече. Пред вратата се натъкна на излизащия ухилен Търлю.

- Лиан от Чантед, майстор-летописец - подхвърли Лиан нехайно на Старата Сал, дребничката чиновничка, която седеше тук от повече време, отколкото Уистан беше наставник.

Никой не знаеше истинското й име. Всичко в Старата Сал напомняше за птица - малка кръгла глава с пера от бяла коса, източена шия, кокилести крака. И носът й беше извит като клюн.

Тя познаваше всеки ученик - и най-добре от всички Лиан, който й беше любимец още от времето, когато постъпи в Школата - стеснително и наплашено момче само на дванадесет години.

- Добре дошли, майстор Лиан - каза тя, но за пръв път без усмивка.

- Дойдох да си взема издръжката. Сигурно е увеличена, щом вече съм майстор.

- Съжалявам. - Тя надникна в канцеларския регистър, голям почти колкото нея, макар да знаеше наизуст всяка дума. Изви глава встрани като любопитна птица. - Нямам нищо за вас. Издръжката ви е прекратена.

- Но тя продължава три месеца след завършването и трябва да е доста по-голяма. Как е възможно да я спрат?

- Преди малко Търлю ми донесе нареждането. Трябва да подадете молба до Уистан. Съжалявам.

- Но аз...

Лиан стисна устни и се обърна. Вече беше хванал дръжката на вратата, когато Старата Сал се обади зад гърба му. На сбръчканото й лице се беше изписало съчувствие.

- Имам малко свои пари, ако...

Лиан се трогна - известно му беше колко получават подчинените на ковчежника.

- Благодаря - отвърна той. - Все още не съм в безизходица.

- Значи ще помолите Уистан да отмени нареждането?

Смехът му отекна кухо.

- Ще го лиша от това удоволствие. Ще успея да се изхраня и с гласа си.

Същата вечер разгласи как са го онеправдали, макар да премълча причината, пусна и две-три пиперливи историйки в една любима на учениците кръчма до реката. Неправдата спрямо Лиан беше нечувана и пробуди съчувствие у всички освен у най-закоравелите в омразата си към зейните. Накрая той пусна шапката си в тълпата и тя се върна при него ободряващо натежала. Лиан похарчи повечето пари да черпи новите си приятели, докато мислено проклинаше Уистан. За него Преданията бяха не занятие, а страст и той не би се спрял почти пред нищо, за да я удовлетвори, да издири и най-мъничкото откъсче от сказание. Настъпеха ли дните на есенния празник, щеше да заеме полагащото му се място на сцената в последната вечер, за да разкаже "Преданието за Възбраната" както снощи. И после щеше да напусне Чантед завинаги.

Довлече се до стаята си към полунощ, доста омаян, и завари пред вратата Тандайи - лицето й беше като каменна маска. Постоя пред нея за миг, възхитен от стройното й тяло, златистата кожа и черната коса, от надигащите се в тежко дишане гърди.

- Какво е станало? - изфъфли той и се олюля: съвсем лекичко.

- Ами... забравих си нещо снощи - отвърна момичето, без да го поглежда в очите.

- Какво е станало? - повтори той. - Кажи ми!

- Ох, Лиан... Предупредиха ме да стоя настрана от тебе.

- Какво?!

- Току-що прекарах най-отвратителния час от живота си с Уистан и онова негово гнусно червейче - Търлю. Видят ли ме с тебе, ще си загубя мястото в Школата.

- Ами да вървят по дяволите!

- Не, ти върви по дяволите! Не знам какво си направил, но ти вече можеш да постъпваш както желаеш, а аз - не. Имам шанс да ме допуснат до Сказанията при завършването догодина. Знаеш колко е важно за мен. Ако ме изритат сега, ще ми съсипят живота и всички жертви на семейството ми ще са напразни.

- Съжалявам - промърмори Лиан, колкото и да беше уязвен. - Разбира се, че трябва да ме отбягваш.

- Това не означава, че не държа на тебе. Просто не бива да се виждаме известно време.

Тъмните й очи го умоляваха да я разбере. И той я разбираше. Само че се чувстваше изоставен.

- Довиждане - каза й по-студено, отколкото му се искаше.

С мокри от сълзи бузи Тандайи се втурна надолу по стъпалата и изскочи през вратата. Лиан влезе и се тръшна на леглото.

Извади книгата с предания и я прелисти разсеяно - беше първото му значимо дело, с което бе завършил началната фраза на обучението си. Стотиците страници побираха кратки версии на всички Велики предания. В края бе оставил достатъчно празни листове за още едно предание - младежка приумица, към която сега се отнасяше с насмешка. Книгата наистина беше красива, пищно оцветена в лазурносиньо и алено, тук-там украсена и с отмъкнати потайно листчета златен и сребърен варак. За него поне беше скъпоценна, въпреки че съзнаваше всеки неин недостатък.

Прибра книгата и лежа часове, загледан в тъмния таван, докато мъглявината-скорпион не се издигна в небето и червено-черните й лъчи не проникнаха през прозореца. Какво ли щеше да е следващото злощастие?

Научи отговора след няколко дни, когато се подписа в библиотеката и слезе в архива да прегледа пак документите от времето на Възбраната. Сякаш виждаше стари приятели в тези рафтове с оръфани свитъци, пергаменти и сборници, разпадащи се от овехтяване. Четири години къртовски труд тук, за да извлича нишките на своето сказание от лабиринта на Преданията. А сега мисълта за смъртта на сакатото момиче го гризеше отвътре и той искаше да провери не е ли пропуснал нещо.

Мина край наглед нескончаемите рафтове към най-далечния кът на подземието и пак се подписа, за да влезе в помещението, където пазеха най-древните и безценни документи. Свърна зад ъгъла - вдишваше с наслада миризмата на книги и топлия ароматен дъх на палисандър от шкафовете - и изведнъж се закова на място. Цялата редица рафтове беше празна - нямаше нито един документ от епохата на Възбраната.

Все едно го прободоха с шиш в сърцето. Хукна обратно към дежурния.

- Нищо не знам - отвърна му мъжът и заразчесва с пръсти дългата си черна брада. По лъснатите му ботуши се посипаха трохи. - Трябва да питате библиотекарката.

Нямаше смисъл да тича, но Лиан не можа да спре чак до последния етаж, където библиотекарката седеше в усамотената си стаичка, натъпкана с каталози, но без нито една книга. Жената щеше да е надарена с приказна хубост, само да не беше превзето свитата й устица. Обличаше се като принцеса - пурпурна копринена блуза със златни пискюли по раменете и дълга широка пола от зелен сатен със златни нишки.

- Не можем да си позволим толкова скъпоценни старини да се въргалят на място, където всеки може да злоупотреби с тях или дори да ги открадне - отвърна тя и почна да подрежда моливите по бюрото си. - Вече се повреждаха, затова ги прибрахме и ги заключихме.

- Библиотеките са за хората - ехидно напомни младежът.

- Не, библиотеките са за книгите и колкото по-малко хора идват в тях, толкова по-добре за книгите.

- Както и да е, искам да ги прегледам - натърти той. - Може ли ключа?

Тя надникна в един каталог, все така сбърчила устни. Пурпурното червило бе нанесено и около устата й в напразен суетен опит да я уголеми.

- За достъпа до тези документи трябва да получите разрешение.

- И как да го получа?

Но вече знаеше отговора.

- Само Уистан може да ви разреши!

След време Лиан свикна с новото си всекидневие. Надигаше се от леглото късно, понякога все още с изцедени сили, и след най-добрата закуска, която можеше да си позволи в момента, отиваше в библиотеката да продължи диренето си. Вбесяващо, почти безплодно начинание, защото му бе забранено да работи тъкмо с документите, от които всъщност имаше нужда, но той упорстваше, докато от четенето не го заболят очите. После се завличаше в някоя кръчма, пускаше неприлични историйки, често въртящи се около Уистан - хем да позабавлява клиентите, хем и той да се облажи. Успееше ли да изкопчи пари, колкото да избута следващия ден (веднъж-дваж не стигнаха), се прибираше на зигзаг. Понякога мяркаше Тандайи, но ако имаше и други хора наблизо, тя се извръщаше, и скоро му стана по-леко да я заобикаля отдалеч.

Една сутрин го стресна тропане по вратата. Навън още беше тъмно. На прага стоеше начумерен пристав.

- Какво има? - попита Лиан.

- Веднага в кабинета на Уистан!

И го сграбчи за лакътя.

В кабинета беше студено. Единствената запалена свещ хвърляше зловещи сенки по лицето на наставника. Той се вторачи в Лиан и провисналите му бузи потрепнаха враждебно.

- Чантед съществува заради Школата - започна той с глас като твърда четка, прокарана по зебло. - Моята Школа! Една думичка да кажа и ще останеш без подслон, без достъп до библиотеката и дори най-окаяният водоносец не ще ти позволи да буташ количката му.

Лиан мигаше сънено.

- Търлю ми разказа за проявите ти из кръчмите снощи, както и предишни вечери - продължи Уистан. - Няма да търпя подигравки с поста на наставника.

Сенешалът се подхилваше в дъното на стаята.

- Снощи и той се кикотеше заедно с всички - ухили се злобно и Лиан. - Но нямаше да му е толкова весело, ако бе останал да чуе продължението.

- Млък! Не смей да използваш този глас и срещу мен! Какво си намислил? Няма нужда да отговаряш, не ми се слушат още лъжи! Стремиш се към моя пост, искаш така да ме охулиш, че Школата да ми го отнеме и да издигне тебе по настояване на тълпата.

Лиан се изсмя горчиво.

- Зейн да бъде наставник в Школата на Преданията? Няма да го доживея.

И сега, както безброй пъти преди, Лиан прокле прадедите си за тяхното безразсъдство. Макар че вече никой не подлагаше зейните на гонения, другите още се отнасяха към тях с неприязън и недоверие. А заради страданията си зейните пък презираха всякаква власт, макар че им стигаше благоразумието да не се издават.

- Така си е! - сопна се Уистан. - Още една простъпка и ще заповядам да те изпъдят гол и бос от Чантед. А сега се махай от очите ми!

"Няма да склоня глава пред заплахите ти. Не съм останал без приятели". Но Лиан нямаше пари и препоръки, нито знаеше накъде да се отправи. Запъти се по улицата към една пивница, която отваряше призори, но се спря на половината път.

"Не бива да продължавам така. Тази седмица се напивах всеки ден".

Седна на бордюра и провеси крака в канавката. Джобовете му бяха празни, ако не се брояха два медни грайнта. В този ранен час никой не би платил да слуша разказвач. Влезеше ли, трябваше да си плаща сам, но макар пиенето да беше евтино, двете медни монети скоро щяха да се изпарят по-бързо от камфор върху сгорещена печка.

Пое нагоре по склона към библиотеката, но вратите бяха заключени, разбира се. Можеше да събуди портиера, който обаче щеше да му откаже. Напоследък влиянието на Лиан тук също се бе изпарило.

Изпсува. Какво му оставаше, освен пак да се свлече в леглото? Но малко по-нататък на улицата се клатушкаха двама студенти. Явно се прибираха след юнашки запой. Познаваше момичето, но за момъка не се сещаше. И какво толкова? Щом си бяха позволили да къркат цяла нощ, защо да не почерпят и него две-три чаши?

Лепна на лицето си усмивка на блудница и отиде да удави мъката.