Безмълвният ангел

Безмълвният ангел

Колийн Маккълоу

В памет на Мег Поуст

Светът е по-малък без теб, принцесо!

Петък, 1 януари 1960 година (Нова година)

Как, за Бога, бих могла да се отърва от Дейвид? Да не мислите, че не съм обмисляла убийство? Но ако го убиех, нямаше да избегна наказанието с по-голям успех, отколкото когато си купих банския от две части с петте лири, които баба ми даде за Коледа.

- Върни го обратно, моето момиче, и донеси вкъщи нещо от една част със солидно парче на мястото на важната област - нареди мама.

В интерес на истината самата аз малко се ужасих, когато огледалото ми показа каква голяма част от тялото ми разкриват тези изрязани бикини, в това число страничните мустачки от черни косми на пубиса, които никога досега не бях забелязвала, защото бяха скрити именно зад солидното парче. Само мисълта за оскубване на милион косми веднага ме върна обратно в магазина, за да сменя бикините с модел на Естер Уилямс в последния, най-моден цвят за сезона, наречен американска прелест. Нещо като наситено розово с червеникави оттенъци. Продавачката ми каза, че изглеждам прелъстително в банския, но кой ли щеше да посмее да ме прелъстява, докато проклетият Дейвид Мърчисън се навърташе около моя скелет като куче, вардещо кокала си? Със сигурност не и самият гадняр Дейвид Мърчисън! На него това и през ум не му минаваше!

Температурата днес бе над четиридесет градуса, така че слязох на брега, за да кръстя новия си костюм. Прибоят беше висок, доста необикновено за Бронте*, но вълните изглеждаха като зелени копринени наденички. По-скоро като самосвали, което не бе подходящо за сърфиране с тяло. Проснах хавлията си на пясъка, намазах носа си с цинков крем, сложих си подходяща за банския костюм шапка също с цвят американска прелест и затичах към водата.

* Предградие на Сидни. - Б. пр.

- Прекалено е бурно за теб, вълните ще те изхвърлят - каза един глас.

Дейвид. Гаднярът Дейвид Мърчисън. Ако сега ми предложи да плувам в безопасните води на детската дяволска дупка, помислих си, стягайки моите защитени слабини, щеше да има битка.

- Хайде да вървим на дяволската дупка, там е по-безопасно - естествено рече той.

- И да бъда сплескана от децата, които ще се изсипят отгоре ни като бомби? Не! - изръмжах и се хвърлих в атака (макар че думата атака не е най-точната). Аз викам и правя сцени, изобщо държа се истерично, докато Дейвид просто гледа високомерно и отказва да хапе. Но днешната битка доведе до един нов взрив - най-накрая проявих смелост и инициатива да го информирам, че се изморих да бъда девствена.

- Хайде да имаме сексуална връзка - предложих.

- Не ставай глупава - отвърна невъзмутимо той.

- Не съм глупава! Всеки, когото познавам, има сексуална връзка, освен мен! По дяволите, Дейвид, аз съм на двадесет и една и съм сгодена за човек, който дори не ме целува с отворена уста!

Той ме потупа покровителствено по рамото и седна на хавлията си.

- Хариет - започна с оня сладък, суперучтив глас на момче от католическо училище, - време е да определим деня на сватбата. Вече имам докторат, С.S.I.R.O* ми предложиха собствена лаборатория и изследователска субсидия, заедно сме от четири години и от една сме сгодени. Любовните връзки са грях. Бракът не е.

* Australian Commonwealth Scientific and Industrial Research Organization - една от най-големите световни организации за научни изследвания. - Б. пр.

Бррр!

- Мамо, искам да разваля годежа с Дейвид! - заявих, когато се прибрах от плажа вкъщи. Новият ми бански костюм така си и остана непокръстен.

- Тогава му го кажи, скъпа - отвърна мама.

- Някога опитвала ли си да кажеш на Дейвид Мърчисън, че повече не желаеш да се омъжиш за него? - попитах настойчиво аз.

Мама се засмя.

- Добре де, не съм. Но аз вече съм омъжена.

О, мразя, когато майка ми си прави майтап за моя сметка!

Но продължих битката.

- Работата е, че бях само на шестнайсет, когато го срещнах, на седемнайсет, когато той започна да ме извежда, а в онези дни беше страхотно да имам приятел, когото не се налагаше да отблъсквам! Но, мамо, Дейвид е толкова... толкова ограничен! И тесногръд! Вече съм пълнолетна, а той продължава да се отнася с мен, както когато бях на седемнайсет! Чувствам се като муха в кехлибар!

Мама е доста сдържан човек, така че не започна да ми чете конско, макар да изглеждаше леко разтревожена.

- Ако не искаш да се омъжиш за него, Хариет, то тогава недей. Никой не те кара насила. Но той е много добра партия, скъпа. Хубав, добре сложен, а и какво светло бъдеще се очертава пред него! Виж какво се случи с всички твои приятелки, особено с Мърл. Свързаха се с младежи, които не бяха достатъчно зрели и разумни като Дейвид, и до една пострадаха. Нищо не излезе от техните връзки. Дейвид ти приляга като ръкавица, залепнал е за теб като с лепило и винаги ще бъде.

- Точно там е работата, я - процедих през зъби. - Мърл все още ми опява на тема Дейвид - бил божествен, не съм знаела каква късметлийка съм. Но честно казано, той ми действа на нервите и от него направо ми се повдига! Заедно сме от толкова дълго време, че всяко друго момче, което познавам, си мисли, че вече съм спала с него - а аз всъщност така и не получих възможността да открия какво представлява останалата част от мъжкия свят, по дяволите!

Но тя дори не ме слушаше. Мама и татко одобряваха Дейвид, винаги са го одобрявали. Може би ако имах сестра или бях по-близо до възрастта на братята ми... Трудно е да бъдеш непредвидено, случайно появило се същество от другия пол! Имам предвид, че моите двама братя Гевин и Питър, които са в средата на трийсетте години, все още живеят у дома, свалят орди от жени на задните седалки на бусовете си върху непромокаеми матраци, помагат на татко в нашия магазин за спортни стоки и играят крикет в свободното си време - изобщо си живеят като в"Животът на Райли!"* А аз трябва да споделям една обща стая с баба, която пишка в гърне и го изхвърля върху тревата в дъното на задния ни двор. Воня.

* Американски комедиен сериал от 1949 до 1958 г., общо 238 серии. - Б. пр.

- Имаш късмет, Роджър, че не го изхвърлям върху прането на съседите! - сопна се тя на татко, когато той се опита да й направи забележка.

Този дневник се оказа чудесна идея!

Срещала съм се с достатъчно чудати и чудесни психиатри, за да осъзная, че сега имам "средство, чрез което да се освободя от разочарованията и ограниченията". Мърл ми подхвърли идеята да си водя дневник - подозирам, че се надява да надникне в него, когато ми идва на гости, но няма начин. Нямам намерение да й предоставя удобен случай. Вече измислих къде да го скрия - под подвижната дъска под леглото на баба, точно до гърнето й.

Желанията ми тази вечер: Никакъв Дейвид Мърчисън в живота ми. Никакво гърне. Никакви наденички с лют сос. Една стая само за мен. Годежен пръстен, който да мога да хвърля в лицето на Дейвид. Той каза, че не ми е дал такъв, защото било само излишно прахосване на пари. Какъв нещастник!

Събота, 2 януари 1960 година

Намерих си работа! След като миналата година издържах последните изпити в техническия колеж в Сидни, подадох молба за работа в рентгеновото отделение на болница "Роял Куинс" за длъжността техник-лаборант и днес получих писмо, че съм приета! Трябва да започна този понеделник като главен рентгенов лаборант в най-голямата болница в Южен Хемпшър - повече от хиляда легла! Болница "Райд", моята стара алма матер, изглежда пред нея така, както би изглеждала малка гумена лодчица в сравнение с "Куин Елизабет". Сега като се замисля, осъзнавам, че беше грешка да се обучавам в болница "Райд", но на времето, когато Дейвид ми го предложи, сметнах това за брилянтна идея. Неговият по-голям брат Нед беше там регистратор - щях да имам приятел в двора. Ха-ха! Всъщност се сдобих с куче пазач! Всеки път, когато някой индивид от мъжки пол ми отправеше малко по-такъв поглед, гадът Нед Мърчисън го предупреждаваше: "Стоп! Това е момичето на брат ми!" Така че никакво бракониерство в забранените територии! В началото не ми правеше впечатление и ми беше все едно, но когато надраснах тийнейджърската си скромност, несигурност и срамежливост, когато започнах да мисля, че с този Х или онзи У би ми било приятно да изляза, това се превърна в огромен проблем. Истинско колосално тресавище!

Обучението ми в "Райд" въпреки всичко си имаше едно предимство. За да стигна до там с градския транспорт, ми трябваха цели два часа, а да уча в превозно средство беше по-добре от опитите ми да уча в резиденцията на семейство Пурсел, между баба и мама, които гледат телевизия, и мъжете, които узурпират цялата вечер, докато мият чинии и дрънкат безспир - крикет, крикет, и пак крикет. Клинт Уокър и Ефрем Цимбалист Джуниър в дневната, Кийт Милер и Дон Брадман в кухнята и никакви врати между двете помещения, а единственото място, където може да се учи, е масата в трапезарията. Дайте ми един автобус или влак по-добре! По възможност всеки ден! И знаете ли какво стана? Убих ги! Бях първа по всичко! С възможно най-високите оценки. Ето защо получих работата в "Роял Куинс". Когато резултатите излязоха, мама и татко погълчаха малко, защото, след като завърших гимназията "Рандуик", отказах да отида в университета, за да получа степен по естествени науки или медицина. Предполагам, че отличните ми резултати по рентгенология бяха съживили недоволството им от моята липса на каквато и да е амбиция. Но кой би искал да отиде в университета и да страда от прашките и стрелите на всички онези мъже, които не желаят жени в мъжките си професии? Не и аз! Без мен!

Понеделник, 4 януари 1960 година

Започнах работа тази сутрин в девет часа. "Роял Куинс" е много по-близо до Бронте от "Райд"! Ако вървя пеша последния километър и нещо, пътуването ми с автобус е само двайсет минути.

Тъй като завърших техническия колеж, никога преди не бях идвала тук освен в редките случаи, когато ходехме на юг на пикник или на гости на някого. Боже, какво място! Има си собствени магазини, банки, поща, електроцентрала, перачница - толкова голяма, че може да обслужва хотели, работилници, складове, - всичко, което се сетите, "Роял Куинс" го има. Говорим за истински лабиринт! Трябваха ми цели петнайсет минути бърз ход, за да премина от главния вход до рентгеновата лаборатория покрай сгради в почти всички архитектурни стилове, които Сидни познава през последните стотина и повече години. Квадратни, с наклонени покриви, с веранди, опасани с колони от край до край, сгради от пясъчник, от червени тухли, много от онези гадни нови постройки със стъклени външни стени - сигурно беше непоносимо задушно да се работи в тях!

Съдейки по броя на хората, които подминавах, реших, че тук работят повече от десет хиляди души. Санитарките бяха опаковани в толкова много пластове колосана материя, че приличаха на зелено-бели колети! Бедните души трябваше да носят дебели, кафяви памучни чорапи и ниски, без токчета кафяви обувки с връзки! Дори Мерилин Монро не би могла да изглежда съблазнително с тези плътни непрозрачни чорапи и грозни обувки! Касинките им приличаха на два преплетени бели гълъба, имаха целулоидни маншети и яки, полите им стигаха до средата на прасеца. Дипломираните медицински сестри изглеждаха по същия начин, само дето нямаха престилки, на главите си вместо касинки носеха египетски шапки с развяващи се воали, чорапите им бяха найлонови, а обувките с връзки имаха квадратни токчета, високи пет сантиметра.

Е, аз винаги съм била известна с това, че нямам нито темпераментът, нито покорството да приема подобна безсмислена полувоенна дисциплина, още по-малко пък да се съглася да бъда малтретирана от мъжкото съсловие студенти, защитаващи мъжествените си територии. Ние, лаборантките, трябваше да носим бяла униформа (стигаща под коленете), найлонови чорапи и плоски мокасини.

Сигурно имаше стотици физиотерапевти. Мразя физиотерапевтите! Искам да кажа - какво са физиотерапевтите, ако не самопревъзнасящи се масажисти? Обаче, човече, те се вземат много на сериозно и си вирят носа! Дори доброволно колосват униформите си! И всички имат самочувствие, че превъзхождат останалите, също като момчетата от някой известен хокеен отбор, постоянно тичат като армейски офицери и оголват конските си зъби, докато произнасят неща от рода на "Весел ден!", или "О, супеер!".

Добре, че излязох от къщи по-рано, за да направя тази петнайсетминутна разходка и въпреки това да пристигна навреме в кабинета на сестра Топингам. Господи, какъв тартор! Папи казва, че всички я наричат сестра Агата, така че аз също ще трябва да я наричам така - но зад гърба й. Тя е на хиляда години и някога е била медицинска сестра - все още носи колосаната си египетска шапка с воал на дипломирана сестра. Има формата на същинска круша, чак до крушовидния си акцент. "Безоообразно, безоообразно". Напомня на круша, нали? Очите й са бледосини, студени като мразовита утрин и гледат през мен сякаш съм мръсно петно на прозореца.

- Вие, госпожице Пурсел, ще започнете в гръдното. Като за начало хубави, лесни за снимане бели дробчета, не мислите ли? Предпочитам новият персонал да мине през един период на ориентиране, като върши нещо просто. По-късно ще видим какво можете наистина да правите, да? Много добре, много добре!

Чалната патка! Що за предизвикателство, да ме праща в гръдното! Казваш на пациентите да стоят изправени и да задържат дишането си. Когато сестра Агата каза "Гръдното", тя имаше пред вид обикновените болни - онези, вървящи без чужда помощ, а не сериозно болните, които са на легло. В рентгеновото отделение има три лаборантки, които правят рутинните рентгенови снимки на гръден кош - аз и две млади стажантки. Но тъмните стаички са кът и затова рядко са свободни - трябва да промиваме снимките при максимална скорост, което означава, че ако някой се застои повече от девет минути, започват да го овикват!

Това е отделение, съставено главно от жени, което ме учуди. Наистина голяма рядкост! Рентгеновите лаборанти получават високо възнаграждение, така че мъжете смятат тази професия за своя - в "Райд" повечето бяха мъже. Предположих, че разликата в половото съотношение в "Куинс" се дължи на сестра Агата. Значи тя може би не е чак толкова лоша.

Срещнах една санитарка в мрачното място, наречено съблекалня, където са разположени нашите шкафчета и тоалетни. Харесах я още от пръв поглед, много повече от която и да е лаборантка, която видях днес. Моите две помощнички са мили хлапета, но и двете са първокурснички, така че са малко досадни. Докато санитарката Папеле Сутама е интересна. Името е чуждоземско - също като собственичката си. Очите й са издължени, в тях определено има повече китайско наследство. Това си помислих, когато я видях. Не е японка, краката й са прекалено прави и добре оформени. По-късно ми призна, че е китайка. О, тя просто е най-красивото момиче, което някога съм виждала! Устата й е като розова пъпка, скулите й са умопомрачителни, направо можеш да умреш, веждите й са изписани. Известна е като Папи и името й прилича. Едно дребно, крехко и фино създание, приличащо на елф, високо не повече от пет стъпки* и много тънко, без да изглежда като че ли току-що е излязло от "Белсен" като онази анорексичка, която психиатърът ми изпрати, за да направя рентгенова снимка на гърдите й. Не проумявам защо тези нещастни пубери се самоизмъчват и гладуват до смърт? Но да се върна на Папи, чиято кожа е като коприна и има цвят на слонова кост.

* Около 160 см. - Б. пр.

Папи също ме хареса. Така че, когато откри, че съм си донесла обяд от къщи, ми предложи да го изям, докато си правим компания на тревата зад моргата, която не е много далеч от рентгеновата лаборатория, но сестра Агата не може да ни види, докато патрулира из нея. Сестра Агата не обядва, тя е прекалено заета да лъска и полира своята империя. Разбира се, ние никога не отсъстваме цял час, особено в понеделниците, когато всичко, събрало се през уикенда, се изсипва накуп в болницата и трябва да бъде изцедено както при нормални обстоятелства. Обаче Папи и аз успяхме да открием много неща за себе си, макар и само за трийсет минути.

Първото нещо, което тя ми каза, бе, че живее в Кингс Крос. Божичко! Това е единствената част на Сидни, която татко поставя извън разрешената зона, под забрана. Бърлогата на порока, така го нарича баба. Било надупчено като сито от пороци. Не съм сигурна какво точно включва порокът, освен алкохолизъм и проституция. А в Кингс Крос имаше по много и от двете, съдейки от онова, което преподобният Алън Уокър говори в църквата. Но той все пак е методист - с една дума, много праведен. Кингс Крос е мястото, където живее вещицата Розалин Нортън - тя неизменно присъства в новините заради рисуването на неприлични картини. Какво е неприлична картина - хора, които се съвкупяват ли? Попитах Папи, но според нея неприличното е нещо, което се намира само в окото на зрителя. Папи е много задълбочена, чете Шопенхауер, Юнг, Бертранд Ръсел и други като тях, но ми призна, че няма високо мнение за Фройд. Попитах я защо не е отишла да учи в университета на Сидни, а тя ми отговори, че няма дори средно образование. Майка й била австралийка, баща й китаец от Сингапур и те се събрали през Втората световна война. Баща й умрял, а майка й полудяла след четири години, прекарани в Чанджи*. Какъв трагичен живот имаха някои хора! А аз нямаше от какво да се оплача, освен от Дейвид и гърнето на баба. Родена и възпитана в Бронте.

* Село до Сингапур, известно със затвора си. - Б. пр.

Папи казва, че Дейвид е изтъкан от задръжки, предразсъдъци и ограничения, за които обвинява католическото му възпитание. Тя дори има име за такива като него в този свят - нарича ги "католически задръстеняци със запек". Но аз не исках да говорим за него, исках да науча какво е да живееш в Кингс Крос. Както на всяко друго място, отвърна ми Папи. Не й повярвах, беше прекалено прочуто място! Направо си умирам от любопитство!

Сряда, 6 януари 1960 година

Отново Дейвид. Защо този човек не може да проумее, че някой, който работи в болница, не иска да гледа чудовищния реализъм на филмите от континента?! При него всичко е наред, там - в стерилния му, херметически затворен малък свят, в който най-вълнуващото нещо, което може да се случи, е тъпият оток на тъпата опитна мишка да продължи да расте. Но аз работя в едно от онези места, където хората страдат, изпитват болка и понякога умират. Заобиколена съм от ужасяваща действителност - достатъчно плача, достатъчно съм депресирана! Така че, когато отивам на кино, искам да се забавлявам, да се смея, или поне да изпитам добрите стари вълнения, както когато Дебора Кер* се отказва от любовта на живота си, защото е в инвалидна количка. Докато филмите, които Дейвид харесва, са изключително депресиращи. Не тъжни, а депресиращи.

* Шотландска актриса, р. 1921 г. - Б. пр.

Опитах се да му кажа всичко това, когато предложи да ме заведе на филм в театър "Савой". Думата, която използвах, не бе депресиращи, а тъпи.

- Голямата литература и големите филми не са тъпи - отвърна назидателно той.

Предложих му да измъчва душата си на воля в "Савой", докато аз отида в кино "Принц Едуард", за да гледам един глупав уестърн, но той ме изгледа с такова изражение на лицето, което, от дългия си опит с него знаех, предшестваше лекция - нещо средно между нравоучение, проповед и реч, така че се предадох и отидох с него в "Савой", за да гледам "Жервез". Било по Зола, обясни ми Дейвид, когато излязохме. Чувствах се като изстискан парцал за съдове, което не е никак лошо сравнение, като се има предвид къде се развиваше действието във филма. Показаха ни викторианска версия на една гигантска пералня. Героинята беше млада и хубава, но нямаше нито един мъж, който да си заслужаваше да го погледнеш - всички бяха дебели и плешиви. Мисля, че след време Дейвид също ще оплешивее, косата му вече не е така гъста, както когато го срещнах.

На връщане той настоя да вземем такси, макар че аз бих предпочела да се разходим надолу по кея и да се качим на автобуса. Щеше да бъде много по-освежаващо. Но той винаги взема такси, което освобождава пред къщи, сетне ме изпраща в страничната алея, където в тъмното слага едната си ръка на кръста ми и мляска устните ми с три целувки, толкова благочестиви, че дори папата не би се осмелил да ги обяви за грях. После гледа след мен, докато стигна благополучно до задната врата, и изминава четирите квартала до собствения си дом пеша. Дейвид живее с овдовялата си майка, макар че си е купил многостайно бунгало в Куджи Бийч, което дава под наем на едно семейство нови заселници от Холандия - много чисти, "истински холандци", както ми каза. О, Боже! Течеше ли въобще някаква кръв във вените на Дейвид? Той никога, нито веднъж не докосна гърдите ми с пръст, да не говорим за ръка. За какво ли ги имах?

Големите ми братя стояха вътре, правеха си чай и си умираха от смях при вида на сцената, която се разиграваше навън.

Тазвечерното ми желание: да успея да спестявам по петнайсет лири на седмица от новата си работа и да събера достатъчно до началото на 1961, за да отида на двугодишна работна ваканция в Англия. Тогава щях да се отърва от Дейвид, който за нищо на света нямаше да напусне своята гадна мишка в клетка, на която й растеше гаден оток.

Четвъртък, 7 януари 1960

Моето любопитство относно Кингс Крос ще бъде задоволено в събота, когато ще вечерям с Папи у тях. Обаче няма да кажа на нашите къде точно живее тя. Просто ще им съобщя, че е някъде в края на Падингтън.

Тазвечерно желание: Кингс Крос да не се окаже голямо разочарование.

Петък, 8 януари 1960

Миналата нощ имахме малък проблем с Уили. Беше типично в стила на мама, която преди време настоя да спаси това малко бебе какаду, което намери на Мъджи Роуд, и да го отгледа. Уили беше мършав и нещастен, направо на умирачка, така че мама започна да го храни с капки топло мляко, подобрено с лечебно бренди три звезди, което пазехме за смешните малки пристъпи на баба ми. След това, понеже човката му не бе достатъчно твърда, за да чупи семената, тя му приготвяше овесена каша, също поръсена с бренди. Така Уили порасна и стана прекрасен, великолепен, дебел бял екземпляр с жълт гребен и изцапани със засъхнала овесена каша гърди. Мама винаги му даваше кашата с бренди в паничката с рисувани зайчета, която имах, когато бях малка. Но вчера тя случайно счупила паничката, така че сипа вечерята му в друга, зелена като жлъчка. Уили хвърли един поглед, избута недокоснатото ядене встрани и изпадна в истерия - започна да пищи без прекъсване с толкова високо горно до, че всички кучета в Бронте се разлаяха, а татко бе посетен от "момчетата в синьо", които пристигнаха с фургона си за прибиране на престъпници.

Смея да кажа, че вследствие на всички изминали в четене на криминални романи години моето детективско чувство се бе изострило, така че, след една ужасна нощ, прекарана с крещящият папагал и хилядите лаещи кучета, стигнах до прозрение и осъзнах два факта. Първият бе, че папагалите са достатъчно интелигентни, за да различат една чинийка с бягащи по ръба й зайчета от друга, с цвят на зелена жлъчка, и вторият - че Уили бе заклет алкохолик. Когато видя непознатата му паничка, той бе направил заключението, че му спират кашата с бренди, и бе изпаднал в ужас - оттук и врявата.

Мирът в Бронте най-накрая бе възстановен, след като на другия ден взех едно такси в обедната си почивка и отидох в града, където купих нова паничка с бягащи зайчета. Трябваше да купя и чашката - цели две лири и десет! Но Гевин и Питър са добри момчета, нищо че са ми братя. Всеки от тях ми даде една трета от тази сума, така че джобът ми не олекна прекалено драстично. Глупава история, нали? Но мама толкова много обича тази птица.

Събота, 9 януари 1960

Кингс Крос със сигурност не е разочароващ. Слязох от автобуса една спирка преди Тейлърс Скуеър и извървях пеша остатъка от пътя, като си припомних напътствията на Папи. Очевидно в Кингс Крос не вечеряха рано, защото бях поканена за осем, така че, когато слязох от автобуса, вече беше съвсем тъмно. После, когато минах покрай болницата "Вини", започна да вали - просто заръмя, нищо, с което моят къдрав розов чадър да не се справи. Стигнах до онова огромно кръстовище, което според мен беше точно Кингс Крос, и преживяването да видя със собствените си очи и пеша улиците, мокри и блестящи от всички неонови светлини и фарове на коли, пречупени през водата, бе съвсем различно от профучаването през тях с такси. Беше истински красиво! Не знам как съдържателите на магазини избягваха Сините закони* в Сидни, защото в събота вечер все още бяха отворени! Макар че малко се разочаровах, когато осъзнах, че пътят ми не минава покрай магазините на Дарлингхърст Роуд - трябваше на тръгна по Виктория Стрийт, на която се намираше Къщата. Точно така я нарече Папи - Къщата, и знам, че беше с главна буква. Сякаш бе институция. Така че се примирих и забързано тръгнах покрай домовете с веранди на Виктория Стрийт.

* Законодателство, забраняващо работа по време на Сабат (от петък вечер до събота вечер) забавления, алкохол, дори продажбата на цигари. Терминът се е появил през 17. век в колониите Ню Хевън и други пуритански колонии в Нова Англия. Законите са наречени така, защото били отпечатани върху синя хартия - Б. пр.

Обичам редиците от стари викториански сгради с веранди, които изобилстват във вътрешната част на Синди - за съжаление много от тях днес не са запазени. Всички прекрасни, железни, дантелени орнаменти са претопени и заменени с листове фибростъкло, за да бъдат превърнати верандите и балконите в допълнителни стаи, а боядисаните стени са избелели и изцапани. Въпреки това те са много тайнствени. Прозорците са премрежени със завеси от манчестерска дантела и кафяви хартиени транспаранти. Приличат на затворени очи. Сигурно са видели много. Нашата къща в Бронте е само на двайсет и две години. Татко я построил, след като преминал пикът на депресията и магазинът му започнал да печели. Така че в нея не се е случило нищо интересно, освен нашето появяване на бял свят, и това е отегчително досадно. Досега най-голямото кризисно събитие в живота ни бе счупването на чинийката на Уили - поне това беше единственият път, когато ни посети полицията.

Къщата бе доста далеч по Виктория Стрийт и докато вървях, забелязах, че в този далечен край някои от сградите все още имат своите железни дантели, бяха боядисани и добре поддържани. Веднага след Чалис Авеню улицата се разширяваше и правеше полукръг със задънен изход. Очевидно градският съвет беше свършил асфалта, защото улицата бе павирана с малки дървени блокчета и аз забелязах, че в образувания полумесец няма паркирана нито една кола. Това придаваше на петте къщи с веранди, които изпълваха полукръга, атмосферата на нещо непринадлежащо на съвременността. Те бяха номерирани с числото 17 - 17-а, 17-б, 17-в, 17-д и 17-е. Тази в средата, 17-в, беше Къщата. Тя имаше прекрасна предна врата от рубинено стъкло, гравирано с лилии, които светеха с кехлибарено жълто и пурпурно заради светлината, която идеше отвътре. Не беше заключено, така че я бутнах и тя се открехна.

Но приказната врата водеше към пусто, празно пространство. Мрачният мръсен коридор беше боядисан в мърляво кремаво, една дървена стълба от червено кедрово дърво водеше нагоре, а няколко оплюти от мухите голи крушки висяха на усукани кафяви жици. Ужасният, стар кафяв линолеум бе целият на дупки от високите токчета. От перваза край дюшемето на височина около четири стъпки и най-малкото пространство от стената, което можех да видя, бе изпълнено с много цветни драсканици, безсмислени завъртулки и извивки, направени с цветни моливи.

- Ехо! - извиках.

Папи се появи зад стълбата с широка усмивка за добре дошла. Мисля, че я зяпнах доста изненадано. Та тя изглеждаше съвсем различно! Вместо безупречно изгладената си без нито една гънка бледолилава униформа и касинка, скриваща косата й, носеше прилепнала по тялото й рокля като втора кожа от пауновосиня коприна, избродирана с дракони, която имаше толкова висока цепка на левия крак, че можех да видя края на чорапите й и къдравия, дантелен жартиер в горната част на бедрото. Косата й падаше като водопад на гърба в плътна, права, лъскава маса. Защо и аз нямах такава коса? Моята беше също толкова черна, но непоносимо къдрава, така че ако я оставя да израсте малко по-дълга, се навива като метла, изпаднала в епилептичен припадък. Ето защо я подстригвах наистина много късо с ножиците.

Папи ме преведе през една врата в края на пасажа зад стълбите и ние се озовахме в друг, много по-къс коридор, който водеше встрани и изглежда извеждаше в двор. Имаше само една врата, която Папи отвори.

И аз попаднах в страната на мечтите. Стаята бе така наблъскана с книги, че стените не се виждаха. Само книги, книги и пак книги от пода до тавана. Имаше купчини от тях, струпани по пода наоколо, и аз заподозрях, че ги е свалила от масата и столовете, за да ме посрещне. По време на вечерята се опитах да ги преброя, но това бе невъзможно - бяха прекалено много. Колекцията й от лампи също бе впечатляваща. Бяха прекрасни, направо щях да падна. Две изрисувани с водни кончета, един осветен отвътре глобус, керосинова лампа от Индонезия, направена да работи с ток, друга, която приличаше на бял комин, висок шест стъпки, по който имаше пурпурни издатини. Кълбото на тавана представляваше фенер от китайска хартия с копринени пискюли.

После тя сготви храна, която нямаше нищо общо с чоу-миен* което купувахме от ресторанта на Ху Флунг на улица "Бронте". Езикът ми се наслаждаваше блажено на джинджифила и чесъна, сипах си три пъти. Нямам никакви проблеми с апетита, макар че така и не успявам да кача достатъчно килограми, за да премина от сутиени с чашка С на чашка D. По дяволите! Джейн Ръсел носи чашка D, но винаги съм мислела, че Джейн Мансфийлд** е само чашка С, на върха на огромния си гръден кош.

* Китайско ядене. - Б. пр.

** Американски актриси от 60-те години, секссимволи за времето си. - Б. пр.

Когато приключихме с яденето и изпихме по чаша ароматен зелен чай, Папи каза, че е време да се качим горе и да се видим с мадам Делвекио Шварц. Хазайката.

Когато отбелязах, че това е доста странно име, Папи се ухили.

Тя ме поведе към предния коридор и червената кедрова стълба. Докато я следвах, изяждана от любопитство, забелязах, че драсканиците с цветни моливи не свършват. Напротив, дори станаха повече. Стълбите продължаваха още по-нагоре към следващия етаж, но ние тръгнахме към една огромна стая в предната част на сградата. И Папи буквално ме набута вътре. Ако искате да намерите стая, която да е пълна противоположност на стаята на Папи, това беше тази. Празна. Гола. С изключение на драсканиците, които бяха толкова плътни, че нямаше никакво свободно място за още. Може би поради тази причина една част от стената бе прясно, но неумело боядисана, очевидно за да бъде направено място на художника да рисува нови. Дори върху нея вече се кипреха няколко драсканици. Мястото можеше да побере шест огромни кресла и една маса за хранене с дванайсет места, но беше почти празно. Имаше поръждавяла, хромирана кухненска маса с червена ламинирана повърхност, четири стари стола с възглавници, от които пълнежът се подаваше като гной от цирей, кадифен диван, страдащ от олисяване, и супермодерен съвременен хладилник с фризер. Двойна стъклена врата водеше към балкона.

- Ние сме навън, Папи! - извика някой.

Излязохме на балкона и намерихме там две жени. Онази, която видях първо, идваше направо от източните предградия Харбърсайд или Горен Северен Шор - изплакната в синка коса, рокля, която бе изписана направо от Париж, подходящи обувки, чанта и ръкавици от виненочервена ярешка кожа, и мъничка шапка, която бе много по-фантазе от шапките на кралица Елизабет. Сетне мадам Делвекио Шварц пристъпи напред и аз забравих всичко за дамата на средна възраст от модните страници.

Мамооо! Каква планина от женска плът! Тя не беше дебела, тя беше гигантска! Над старите, мръсни подпетени пантофи върху масивни мускулести крака се извисяваше месо на височина цели два метра и отгоре. Без чорапи. Избеляла, неизгладена, с копчета от горе до долу домашна рокля с джобове от двете страни на бедрата. Лицето й беше кръгло, набръчкано, чипоносо и в него доминираха очите, които гледаха право в душата ми, бледосини, с черни кръгове около ирисите, две малки зеници, остри като игли. Тя имаше отъняла сива коса, подстригана късо като на мъж, и вежди, които едва се забелязваха на лицето й. Възраст? Прехвърлила лошата страна на петдесетте до седемдесет, предположих аз.

Веднага след като очите й ме пуснаха от плена си, медицинското ми образование се събуди и заговори. Акромегалия? Синдром на Къшинг? Но тя нямаше огромната долна челюст или изпъкналото чело на акромегалиците, нито физиката или обезкосмяването на страдащите от синдрома на Къшинг. Със сигурност страдаше от някакво заболяване на хипофизата или на средния мозък, или на хипоталамуса, но какво, не знаех.

Модната страница кимна учтиво на Папи и мен, премина покрай нас и се раздели с мадам Делвекио Шварц. Тъй като стоях на прага, видях, че посетителката бръкна в чантата си, извади дебело тесте от хартийки с цвят на тухла - пари? - и започна да дърпа от тях. Хазайката на Папи просто стоеше с вдигната ръка, а след като се задоволи от броя на хартийките, ги взе, сгъна и пъхна в джоба си, докато модната картинка от най-скъпите квартали на Сидни напускаше стаята.

Мадам Делвекио Шварц се върна и настани туловището си върху група от четири стола, като ни покани да седнем на други два с махане на ръката, която имаше размерите на агнешки бут.

- Седни, принцесо, седни! - изръмжа тя. - Как сте, госпожице Хариет Пурсел? Хубаво име, без съмнение - две думи от по шест букви. Притежава силна магия! Духовна сила, силно предчувствие и добър късмет, щастие чрез перфектна работа - и нямам предвид леваците на държавна служба, хър-хър-хър.

Това хър-хър-хър беше нещо като див кикот, който говореше красноречиво маса неща. Сякаш на този свят нямаше нищо, което можеше да я изненада, макар че всичко силно я забавляваше. Напомняше ми за кикота на Сид Джеймс във филмите "Карай да върви".*

* Комедиен сериал с повече от 20 филма от 1927 до почти 1970 г. - Б. пр.

Бях толкова нервна, че се хванах за коментара й относно името ми, и й разказах историята на всички Хариет Пурсел, като й признах, че името идва от много поколения, но че до моята поява всички негови притежателки са били малко или много истинско куку. Една Хариет Пурсел, казах, била затворена заради това, че кастрирала един свой кандидат-любовник, друга - защото нападнала премиер-министъра на Нови Южен Уелс по време на митинг на суфражетките. Тя ме слушаше с интерес и въздъхна недоволно, когато завърших историята с финала, че поколението на татко било толкова уплашено и се страхувало от името, та никой не бил кръстен Хариет Пурсел.

- И все пак баща ви ви е кръстил Хариет - каза тя. - Браво! Страхотен човек! Имам чувството, че може би ще бъде забавно човек да го познава, хър-хър-хър!

Ууууха! Виж я ти! Долу ръцете от баща ми, госпожо Делвекио Шварц!

- Той каза, че името Хариет му харесва, и че не е впечатлен от фамилните легенди! - отвърнах троснато. - Аз съм изтърсаче, закъсняло дете и всички са мислели, че ще бъда още едно момче.

- Но не си - рече, хилейки се, тя. - Е, това ми харесва!

По време на нашия разговор пиеше неразредено, без лед, лечебно бренди три звезди в широка чаша от сирене "Крафт". На Папи и на мен също ни бе дадена по чаша, но само една глътка от падението на Уили ме накара да оставя моята - ужасно питие, горчиво и парещо. Забелязах, че Папи се наслаждава на вкуса му, макар че не го глътна наведнъж и така бързо както мадам Делвекио Шварц.

Седях там и се чудех дали мога да спестя доста от усилията си при писане като съкратя това име на г-жа Д.Ш., но някак си не посмях. Не събрах кураж. Никога не ми е липсвала смелост, което бе причина, когато бях ученичка, да дразня до полуда моя учител по английски като пропусках всяко н от думите, в които имаше съчетанието наш. Но г-жа Д.Ш.? Не!

Сетне осъзнах, че на балкона заедно с нас има и още някой, че е бил там през цялото време, но си е стоял абсолютно тих и незабележим. Кожата ми започна да настръхва, почувствах приятен хлад, като първият полъх на южняка след дни и дни непоносима, рекордна за века жега. Изпод масата се появи едно лице, което надникна между бутовете на мадам Делвекио Шварц. Това бе най-омайното малко личице с добре оформена брадичка, високи чак до орбитите на очите скули, безупречна бежова кожа, истински водопад от светлокестенява коса, черни вежди, черни мигли, които бяха толкова дълги, та сякаш се заплитаха - о, бих искала да съм поет, за да опиша това божествено дете! Гърдите ми хлътнаха, забравих да дишам. Просто стоях, гледах красивото дете и вече го обичах. Очите й бяха огромни, раздалечени, с цвят на кехлибар. Най-тъжните очи, които някога бях виждала. Малката й розова като пъпка на роза уста се отвори и тя ми се усмихна. Аз също.

- О, ти реши да се присъединиш към нашето малко парти? - В следващия момент малкото същество седеше върху коленете на мадам Делвекио Шварц. Лицето му все още бе обърнато към мен и усмихнато, но малката ръчичка си играеше с роклята на майка й.

- Това е дъщеря ми Фло - рече хазайката. - Макар че четири години преди това бях преживяла онази промяна, неочаквано получих болки в корема и отидох в кенефа, защото реших, че имам запек. И бам! Появи се Фло, гърчейки се на земята, цялата покрита със слуз. Не знаех, че съм бременна, докато не се пръкна - добре, че не я изтървах в кенефа, нали, ангелско котенце?! - Последното бе казано на Фло, която си играеше с едно копче от роклята й.

- На колко е години? - попитах.

- Току-що навърши четири. Един Козирог, който не е Козирог - продължи мадам Делвекио Шварц, като безгрижно разкопча роклята си. Оттам изскочи една гърда, която приличаше на стар чорап, чийто голям пръст е бил натъпкан с грах, и тя набута нейното грамадно, розово зърно в устата на Фло. Детето затвори очите си в екстаз, облегна се на ръката на майка си и започна да суче с дълги и ужасно силни звуци. Аз седях с отворена уста, в която мухите спокойно можеха да влязат, неспособна да произнеса нито дума. Две рентгенови очи се вдигнаха, за да се фокусират в мен.

- Обича майчиното си мляко, нали, Фло? - рече мадам Делвекио Шварц. - Знам, че е на четири, но какво общо има възрастта, принцесо? Това е най-добрата храна, майчиното мляко. Единственото лошо е, че вече й поникнаха всички зъби и понякога ме хапе много болезнено.

Продължих да седя с отворена уста, докато Папи най-неочаквано рече:

- Е, госпожо Делвекио Шварц, какво мислите?

- Мисля, че Къщата се нуждае от госпожица Хариет Пурсел - отговори мадам Делвекио Шварц с кимване и намигане. Сетне ме погледна и попита: - Мислила ли си да се преместиш, принцесо? Например в някой хубав, малък апартамент?

Устата ми се затвори с щракане, аз поклатих глава.

- Не мога да си го позволя - отговорих. - Спестявам, за да отида в Англия за две години, нали разбирате.

- Плащаш ли си храната вкъщи? - попита тя.

Казах, че давам по пет лири на седмица.

- Добре, аз имам един хубав малък апартамент в задния двор, с две големи стаи, наемът е четири лири на седмица, с включено електричество. Има баня и тоалетна в пералнята, която само ти и Папи ще използвате. Джанис Харви, квартирантката ми, се изнесе. Има двойно легло - добави с похотлив намек тя. - Мразя малките единични легла за пикльовци.

Четири лири! Две стаи за четири лири? Та това бе истинско чудо за Сидни. Мечта!

- Така ще имаш по-добра възможност да се отървеш от Дейвид, като живееш тук вместо у вас - рече убедително Папи. Сетне сви рамене. - В края на краищата, получаваш мъжка заплата, ще можеш да спестяваш и за пътуването.

Сетих се да дишам и да преглътна, докато търсех учтив начин да кажа "не", но неочаквано изтърсих "да"! Не знам откъде дойде това "да" - със сигурност не го мислех.

- Чудо-момиче, принцесо! - извика мадам Делвекио Шварц, издърпа зърното от устата на Фло и я свали на краката й.

Очите ми срещнаха очите на Фло и аз разбрах защо казах "да". Фло беше сложила думата в устата ми. Фло ме искаше тук, а аз бях като маджун за прозорци в ръцете й. Тя дойде до мен и прегърна краката ми, усмихвайки се с изцапаните си с мляко устнички.

- Виждаш ли това? - възкликна мадам Делвекио Шварц, хилейки се на Папи. - Ти си удостоена, Хариет. Това е голяма чест! Фло обикновено не приема хората, нали, ангелско котенце?

И така, ето ме тук, опитвайки се да опиша всичко, преди спомените ми да се замъглят, чудейки се как ще се разделя със семейството си, как ще им съобщя, че много скоро ще се преместя в две големи стаи в Кингс Крос, място, където живеят алкохолици, проститутки, хомосексуалисти, сатанински художници, дишащи лепило, пушачи на хашиш и Бог знае още какви други изроди. Освен това, трябва да си призная, че онова, което видях от него в мокрия мрак, ми хареса, а също така Фло ме искаше в Къщата.

Споделих с Папи, че вероятно бих могла да кажа на нашите, че Къщата е в Потс Пойнт, а не в Кингс Крос, но тя само се засмя.

- Потс Пойнт е евфемизъм, Хариет - рече тя. - Кралският австралийският флот притежава Потс Пойнт напълно и изцяло в пълния смисъл на думата.

Тазвечерното ми желание: Родителите ми да не ме набият.

Неделя, 10 януари 1960

Все още не съм им казала. Все още събирам смелост. Когато снощи си легнах в кревата (баба ми хъркаше страховито), бях сигурна, че щом се събудя тази сутрин, ще съм променила решението си. Но не бях. Първото нещо, което видях, беше баба, клекнала на гърнето си, и душата ми се изпълни с душевни страдания. Каква хубава фраза! Не бях осъзнавала, докато не започнах да пиша този дневник, че съм събирала всички хубави фрази от книгите, които четях. Те не изплуваха на повърхността в разговорите ми, но със сигурност излизаха на хартията. И макар че този дневник е само на няколко дни, вече доста надълбоко съм потънала в него, напълно съм му се отдала и съм привикнала със съществуването му. Може би защото не мога да седя спокойно и да мисля, винаги трябва да върша нещо. Така че сега убивам с един куршум два заека. Едновременно мисля за онова, което се е случило с мен, и в същото време правя нещо. При описването на нещата трябва да има ред, сега разбирам това по-добре. Също както при работата ми. Отдавам й цялото си внимание, защото ми харесва.

Нямам напълно определено мнение за мадам Делвекио Шварц, макар че я харесвам много. Тя ми напомня за някои от моите най-незабравими пациенти, онези, които успяваха да останат с мен толкова дълго, колкото правех рентгеновите им снимки, но може би щяха да останат през целия ми живот. Като милия старец от държавната болница "Лидкомб", който внимателно нагъваше одеялото си. Когато го попитах какво прави, той каза, че сгъва платно. Тогава седнах да поговоря с него и той ми разказа, че бил боцман на ветроход, един от зърнените кораби, използвани за транспорт до Англия, натоварени до перилата със зърно. Това са негови думи, не мои. Научих много интересни неща. Сетне осъзнах, че той скоро ще умре и всичкият този опит ще умре заедно с него, защото никога не го е записал на хартия. Е, Кингс Крос не е ветроход и аз не съм моряк, но ако запиша всичко, някой някога, след много години, някой от далечното потомство може да го прочете и хората ще знаят какъв живот съм живяла. Защото имам смешното усещане, че няма да бъде отегчителен и скучен като досадния стар живот, който водех в предградието Бронте, където посрещнах миналата Нова година. Чувствам се като змия, която сменя кожата си.

Тазвечерното ми желание: Родителите ми да не ме набият.

Петък, 15 януари 1960

Все още не съм им казала, но смятам да го направя утре вечер. Когато попитах мама дали Дейвид може да вечеря с нас пържола с пържени картофи, тя каза "разбира се"; най-добре ще бъде да изсипя всичко наведнъж пред всички. По този начин Дейвид може би щеше да приеме идеята, преди да има достатъчно време да ми опява и да ме тормози. О, как мразя лекциите му! Но Папи е права, така ще бъде много по-лесно да се отърва от него, отколкото ако остана да живея у нас. Само тази мисъл поддържа курса ми насочен към Крос*, както го наричаха местните жители. Горе на Кръста, за да бъда съвсем точна.

* Кръст (англ.). - Б. пр.

Днес на работа видях един мъж на рампата, която води от рентгена към Чичестър Хауз - елегантна къща от червени тухли, в която в лоното на лукса са настанени частните пациенти. Всеки си има отделна стая и баня вместо наредените в редица двайсет легла от всяка страна на огромното отделение. Трябва да е ужасно хубаво да не се налага да лежиш и да слушаш как половината пациенти повръщат, плюят, кашлят или буйстват. Макар да няма никакво съмнение, че слушането на тези действия е страхотно стимулиращо - или да се оправиш и да излезеш оттук, или да умреш и всичко да свърши.

Та значи, Мъжът. Сестра Агата ме хвана, докато окачвах няколко филма в стаята за сушене - до този момент нямах нито един развален филм, което внушаваше на моите две младши помощнички да проявяват раболепно покорство.

- Госпожице Пурсел, моля ви да изтичате и да занесете това в Чичестър на третия етаж на господин Нейзибай-Мортън - каза сестра Агата, подавайки ми един плик с рентгенови изследвания.

Чувствайки раздразнението й, аз го взех и изтичах. Папи беше първа в нейния списък от куриери, което означаваше, че сестра Агата не бе успяла да я намери. Другата възможност бе Папи да държи купата за повръщане или да се справя с някоя подлога. Не ме интересуваше причината - аз тичах към частната клиника като най-младата хлапачка. Много шик беше Чичестър Хауз и много исках да я видя! Каучуковият под беше така лъскав и полиран, че можех да зърна розовите гащички на сестрата да се отразяват в него. Освен това имаше такива количества цветя в скъпите вази, с които бяха осеяни коридорите, че човек спокойно можеше да си отвори цветарски магазин. Беше толкова тихо, че когато изкачих стремително най-горната стълба на третия етаж в Чичестър, шест души ме изгледаха укорително и сложиха пръст на устните си. Шшшшт! О, Боже! Погледнах ги гузно, вдигнах високо снимките и минах на пръсти като Марго Фонтейн*.

* Световноизвестна английска прима балерина (1919-1991). - Б. пр.

На половината път до рампата видях група лекари - завеждащия клиниката и свитата му от подчинени. Ако прекарате дори само един ден в която и да е болница, ще откриете, че завеждащият клиниката е бог, но този бог в "Роял Куинс" е много по-висш бог от онзи в "Райд". Тукашният носи морскосини или сиви фланелени костюми на тънки райета, вратовръзка с емблема на престижно училище, ризи с френски маншети и дискретни, но тежки златни копчета за ръкавели, обувки от черна или кафява телешка кожа с тънка подметка.

Този екземпляр носеше сив фланелен костюм и кафяви обувки от шведска кожа. С него бяха двама регистратори (дълги бели престилки), старшият и младшият резидент* (бели костюми и бели обувки), и шестима студенти по медицина (къси бели престилки) с демонстративно провесени от вратовете им стетоскопи и ръце с ниско изрязани нокти, пълни с епруветки или болнични картони. Да, той наистина бе една много по-старша версия на бог, след като имаше толкова голяма свита около себе си. Това беше нещото, което привлече вниманието ми. Да правиш рутинни снимки на гръдния кош не води до контакт с боговете, старши или младши, така че бях любопитна. Завеждащият говореше с голямо въодушевление на един от регистраторите, главата му бе леко наклонена и аз си помислих, че трябва да забавя темпото и да си затворя устата, която напоследък имаше тенденцията да стои непрекъснато отворена. О, Боже, какъв красавец! Много висок, с прекрасни рамене и плосък корем. Имаше тъмночервена коса, леко къдрава, с две снежнобели крила на слепоочията, съвсем леко луничава кожа и изсечени черти - да, наистина прекрасен мъж! Те говореха за остеомалация**, така че го определих като ортопед. Когато минах покрай тях - бяха заели цялата рампа, открих, че двойка зелени очи внимателно ме проследиха. Оооох! Гърдите ми се изпразниха от въздух за втори път тази седмица, макар че това не бе вълната от любов, която изпитах към Фло. Беше кратко, бездиханно привличане. Коленете ми се подгънаха.

* Лекар, който живее в болницата. - Б. пр.

** Размекване на костта. - Б. пр.

На обяд разказах на Папи за него, като изложих теорията си, че е ортопед.

- Дънкан Форсайт - рече без колебание тя. - Главният лекар на ортопедията. Защо питаш?

- Погледна ме много старомодно - рекох.

- Нима? - Папи ме изгледа изненадано. - Това е странно, той не е от женкарите в "Куинс". Щастливо женен е и е известен като най-готиният завеждащ клиника в цялата болница - истински джентълмен, никога не хвърля инструменти по сестрите, не разказва мръсни вицове, нито се кара на младшите практиканти, без значение колко са вързани в ръцете или нетактични.

Изоставих темата, макар да бях сигурна, че не съм си въобразила. Той не ме съблече с очи или нещо глупаво от този род, но погледът, който ми отправи, определено беше на мъж към жена. Дотолкова, доколкото мога да преценя, това е най-привлекателният мъж, когото съм виждала. Завеждащ клиника! Беше млад за този пост, не можеше да е на повече от четиридесет.

Тазвечерното ми желание: да видя отново господин Дънкан Форсайт.